БНТ, Денят започва | 31.07.2012
Тема: Психологическа помощ след атентата в Бургас
Гост: Максим Бехар, PR експерт, Христо Монов, психолог, Румен Леонидов, писател
Водещ: Добро утро отново! Вие сте със сутрешния блок на Българската национална телевизия. Много хубав и много спокоен ден Ви пожелавам! Днес също ще е топло. Лято е все пак, последният месец от юли, но все пак не е толкова топло, колкото беше във вчерашния ден. Сега какво ще правим в следващите минути от "Денят започва"? Ще поговорим за не толкова видимите и не толкова кървавите поражения от атентата на летището в Бургас. Ще поговорим за пораженията върху психиката. Добро утро казвам на психолога Христо Монов, на поета Румен Леонидов и на PR експерта, PR специалиста Максим Бехар.
Христо Монов: Добро утро!
Водещ: Здравейте и на трима Ви! Радвам се да видя трима умни мъже около мен! Г-н Бехар, към Вас е първият ми въпрос. Какви са настроенията в еврейската общност у нас? Може ли да доловите, как да кажа, емоциите десетина дни след този кървав атентат?
Максим Бехар: Аз мисля, че емоциите отминаха. Ние винаги сме знаели, че има риск или има възможност еврейски или израелски граждани и хора от еврейски произход да бъдат обект на атентат, така че не е кой знае колко голяма драма. Разбира се, имаше малко по-силна охрана, но аз бях цялата минала седмица в Прага и четирите синагоги в центъра на Прага имаха много повече охрана, отколкото Софийската синагога, просто поради факта, ч в Чехия има също огромно количество израелски туристи. Струва ми се, че от една страна не трябва да изпадаме в някаква психоза или да гледаме или да очакваме всеки момент да се случи нещо лошо, още по-лошо или да треперим, но в крайна сметка трябва да си даваме и тази ясна представа да имаме, че вече живеем в друга България – България, в която е възможно да има тероризъм, в която е възможно да бъдат атакувани чужди граждани или хора само заради това, че имат някакъв произход, без значение какъвто и да е той – и да бъдем малко по-внимателни и по-разумни, да не се поддаваме чак толкова много на емоции, да не се успиваме. Просто, да знаем, че светът е друг. Както се пазим, когато пресичаме улицата.
Водещ: Добре. Ще Ви прекъсна за минута, за да дам думата на г-н Монов, защото веднага взимам повод от първата реплика, с която започнахте. Може ли да живееш постоянно с едно на ум, че нещо лошо може да ти се случи, че може да бъдеш атакуван, че може да бъдеш наранен по някакъв начин? Как се живее така всъщност?
Христо Монов: Ами, по-реалистично се живее така и си много по-подготвен, ако това нещо се случи, да го преживееш. Психичната травма всъщност е едно културно и социално явление. Неслучайно учението за психичната травма започва от Зигмунд Фройд в края на по-миналия и началото на този век, когато много от нещата, които се случват в света, вече се възприемат като неща, които застрашават нашия психичен комфорт, нараняват ни. Ако преди примерно е било нормално мъжете да отиват на война и да умират, след Първата световна война човечеството преосмисля това нещо. В ценностната система на хората човешкият живот заема вече действително подобаващото му се най-високо място. Така че светът, в който живеем, е рисков свят. В света, в който живеем, тероризмът е също факт. И така, както трябва да свикнем с факта, че живеем в земетръсна зона, така трябва да свикнем и с факта, че живеем в един свят, в който терористичните актове са явления, които се случват. И по-добре да сме готови за тях, както каза и г-н Бехар. Неслучайно по един начин това, което наблюдавах, израелските граждани приеха, случилото се, по друг ние.. На нас ни се случва за пръв път и затова е травмиращо събитие, но от тук нататък трябва да знаем, че такива посегателства върху нормалния ритъм на живота ни е много възможно да има.
Водещ: Как може да си готов за едно такова нещо? Сега ще дам съвсем личен пример. Спомням си, че когато за първи път отидох в Израел, в едно приятно кафене седнах да изпия чаша кафе. Пълно с млади хора, прекрасни, усмихнати, които си пият сутрешното кафе, четат вестника и с “Uzi” на пояса. Как се живее така наистина?
Христо Монов: Ами, слава Богу, у нас ситуацията не е чак такава. Но пак казвам, по-добре е, и моят опит, пък и всички изследвания в тази област на… много хубаво сте написали – психологическа помощ след атентата. За съжаление, такава нямаше към хората.
Водещ: Защо смятате, че такава нямаше?
Христо Монов: Ами, нямаше, защото психологическата помощ е нещо, което трябва да започне максимум 48 часа след настъпване на критично събитие. Това, което сега се прави тук и там е всъщност вече последваща терапия на хора, които действително са дълбоко в травмата и които може би преживяват пост-травматично стресово разстройство, което е сериозна модулогична болест на единица…
Водещ: Учудвате ме с това, което казвате, защото чисто информационно, чисто новинарски помня часове след атентата, може би ден след атентата, съобщенията, че психолози, психиатри работят с хората, които са пострадали и които са били свидетели на случилото се.
Христо Монов: Ами, знаете ли, ако действително сме държава, която принадлежи към ценностното пространство на Европа, би трябвало да държим на добрите социални практики. В България единственото звено, което разполага със специалисти, които могат да оказват качествена психологическа помощ и подкрепа за хора, преживели критични събития, това е Секцията по кризисна психологическа интервенция към Дружеството на психолозите в България. Нито един човек от тази секция не е работил. Кой е работил и какво е правил, пак някакво такова… лошо занаятчийство. Нещо българско. Може би някакви ведомствени, там, психолози, които са опитвали нещо да правят. Не знам.
Водещ: добре. Ще продължим разговора, само да не изолираме г-н Леонидов.
Румен Леонидов: Няма как.
Водещ: Здравейте и на Вас!
Румен Леонидов: Привет!
Водещ: Любопитно ми е погледа на поета, на публициста към това, което се случи в Бургас.
Румен Леонидов: Не знам колко е любопитно.
Водещ: Може ли да си подготвен наистина за нещо такова?
Румен Леонидов: Това е въпрос на психологическа настройка, на философия към живота. Може. Може. Този атентат ни приближи към света. От този атентат насетне ние не можем да бъдем само воайори. Там става нещо, някакви проблеми има, които въобще не ни пука. Но както човек смята така – мен не може да ме хване, българинът казва. Аз мога да карам пиян, обаче я ме хванат, я не ме хванат. Пуша, при това лоши контрабандни цигари – рак. Какъв рак за мен?
Водещ: Смятате ли, че случилото се в Бургас кърши тая наша … философия?
Румен Леонидов: Не. Това е прелом в психологията на човека. Манталитет не се променя, начин на мислене не се променя. Много трудно. И тук говорим за ценности, европейски. Да, ние принадлежим, но трябва още да драпаме дълго до тия ценности, а тия ценности минават през материално-битова култура. Аз започнах да се оглеждам, когато видя някой млад мъж с раница. Викам си на акъла – толкова ли се изплаши? Всъщност, ужасът, в който живеят хората на запад и особено в Израел, където на запад и в Израел всеки човек е важен, тук беше подчертано това, а не просто да спечели войната, да победи нашата партия. Разбира се, има и такива.
Водещ: Човешкият живот е важен.
Румен Леонидов: Човешкият живот. Това е новата философия на модерното време, която за съжаление също стана демодирано, но това е друга тема. Много ми се ще по-често да има такива земетресения, в които няма жертви, защото ние смятаме, че сме вечни и това ни позволява много големи компромиси. Ще излъжа сега, утре ще ми се размине, после ще има време да се оправя, ще открадна… Днеска съм на власт, правя всичко, каквото мога. Утре, няма ме – голяма работа. Бог няма, съд няма. Няма никакви причини да се притеснявам за това, че животът е кратък. И нещо повече. Щом животът е кратък, всичко трябва да изпускаме днес и сега. Това са непроменими, за съжаление, особено тук на Балканите, традиции, инерции. А когато говорим за цивилизованост, ние обикновено, и българите в това отношение, смятаме, че някой ни бърка в душата. Когато ни се посочват грешките, ние смятаме, че това е изключителна намеса в нашата автономия и тук ставаме изведнъж активни хипернационалисти или хиперчувствителни люде – те ще ни кажат. Нещо подобно в братска Румъния сега се случва – те ще ни кажат от Европа. След като си приел едни правила, трябва да ги спазваш. Но ние сме по правата предимно, а не по правилата. Жалко! Жалко! Този атентат за мен беше не толкова насочен към България. Той беше провокиран там в друг аспект. С две думи той трябваше да провокира война между Израел или Иран.
Водещ: Мислите ли, че това е целта?
Румен Леонидов: Това беше целта. И тъй като има проблем между Израел и вижданията, вижданията между Израел и Щатите, тъй като една такава война много неща ще реши, но много неща и ще… ще създаде нови проблеми. Аз съм против войната по принцип, но видях как в цял свят всички политици казаха – не е „Хисбула”. А защо да не е „Хисбула” или разклонение на „Хисбула”? Все пак трябва да вярваме и на специалистите.
Водещ: Г-н Бахар, мислите ли в посоката, в която разсъждава г-н Леонидов? Много се изписа и много се изговори в часовете и в дните след атентата за това, че наистина мъничка България би могла да се превърне в повода за война между големите, между Израел и Иран, между Съединените Американски Щати и Иран.
Максим Бехар: Аз лично не вярвам България да е в глобален аспект толкова важна, че от тук да започне война с Иран, защото ако Израел и Щатите искаха тя да бъде провокирана, вероятно биха могли да го направят по много по-атрактивен и много по-заслужаващ си начин. Всичко е възможно, разбира се. И съм далеч от мисълта да гадая какви да е тези. Важното е за нас да знаем, че това може да се случи в България, да ползваме опита от чужди страни. И така, както – без да правя елементарни сравнения, но така, както , когато вали дъжд, излизаме с чадър и се пазим от дъжда, по същия начин да се пазим от възможен терор и от хора, които биха могли да имат лоши мисли. В Израел това е ежедневие. Споменахте за това как младите хора носят автомати със себе си и как жените служат в армията три години или се пазят. Аз бях преди три години и половина по време на войната в Газа в един граничен град Ашкелон и докато вървяхме, изведнъж се включиха сирените и просто пред очите ми… това го описах в много вестници, когато се върнах – пред очите ми един етаж от къща с ракети излетя. Слава Богу децата бяха слезли от третия етаж в мазето, тъй като сирената беше задействана. И за секунди се появиха стотици хора, които бяха… просто, съвсем нормално си вършеха работата. Почнаха да чистят все едно нищо. Изведоха децата, родителите някъде с кола далеч. Случват се тези неща. Не трябва да внасяме паника. Не трябва да се притесняваме. В крайна сметка трябва да знаем, че България, както всяка една друга държава, може да бъде обект на терористична атака.
Водещ: Сега това исках да Ви попитам, г-н Монов, различна ли е психологичната травма, психическата травма от, да кажем, един терористичен акт и от, да кажем, след природно бедствие, каквото е наводнение, земетресение или нещо друго? Или напротив – еднакво си ранен, еднакво си наранен?
Христо Монов: Различна е поради това, че едното не зависи от теб. Природното бедствие не можеш да го предвидиш, да го контролираш, докато тук има нещо, причинено от зла човешка умисъл и ти имаш конкретен извършител, както в случая. Както видяхте, дори и най-засегнатите български граждани, семейството на загиналия шофьор, светла му памет, те казаха – ами, аз няма кого друг да виня, освен този, който направи това. И от тук нататък преработването на травмата е по друг начин. Когато можеш конкретен обект към него да насочиш своя гняв, своите емоции, това може от една страна да ти помогне по-бързо да преодолееш травмата, но може пък, ако не продължиш по-нататък в следващите етапи на скръбта, на преосмислянето, останеш само на един… на етапа на гнева, още повече да фокусира тази травма и тя да стане действително психично заболяване по-нататък.
Водещ: Това, което с Вас гледахме заедно в новините в 8 часа – Хаити само две години след унищожителното земетресение, карнавалът. Това ли е начинът да излезеш от травмата?
Христо Монов: Според културата на различните народи, и това е начинът.
Румен Леонидов: … нашето участие … щяхме да щракаме с пръсти.
Христо Монов: Примерно след цунамито, коледата на 2004 г., сред будистите и шинтуистите, които най-много жертви дадоха в това цунами, няма нито един случай на пост-травматично стресово разстройство, тъй като при тях смъртта не е загуба. Тя е…
Румен Леонидов: Другият живот.
Христо Монов: … продължение на живота.
Водещ: Г-н Леонидов, наистина вървим към финал, но как съпреживяхме това, като общество, тази трагедия? Знам, че отговорите могат да бъдат безкрайно различни, индивидуални, но според Вас?
Румен Леонидов: Имам едно, там, есе, в което казвам, че ние имаме нужда от събуждане, не от стряскане. Обаче, ето идва стряскането, т.ъй като ние дремем като общество. Аз съм голям максималист, може би прекалявам с тия изисквания, свръхизисквания към хора, които… нищо за тях – нито следва живот, нито настоящи ценности. Те гледат… много сме закопани в своята копанка, в своята чинийка. И когато се случи нещо такова, изведнъж виждаме, че има и друг вид страдание, че имаме вид, че… 5 секунди или 60 секунди солидарни. В същото време спасяваме у нас,пасяват деца мъже, удавят се, роднините на спасените деца бягат. Това също е част от манталитета ни.
Христо Монов: И … изказват съболезнования на спасителя.
Румен Леонидов: Това е атентат срещу нашата собствена българска човещина. Какво да говорим тогава за велики неща? Или че в Македония – тук е друга тема пак – българските, хората с българско самосъзнание се тероризират, вкарват ги в затворите. Нас не ни пука. Сякаш става дума за абсолютно някакви… Пак оттатък, атентат 2001 г.
Водещ: Дайте да питаме и г-н Бахар на финала. По-чувствителни или напротив, абсолютно безчувствени, останахме?
Максим Бехар: А, напротив. Цялото общество по много вълнуващ начин възприе трагедията. Но ние нямаме опит, ние няма откъде да го имаме този опит. Първо, че се случи за първи път в България.
Водещ: Е, може ли да имаш опит да бъдеш чувствителен? Очевидно не е въпрос на…
Максим Бехар: Нямаме опит в такива силни стресови ситуации. Примерно темата за шофьора е една от основните теми в цялата тази драма, която се случи. Шофьорът е единственият, който загина при изпълнение на служебните си задължения. Другите, разбира се, Бог да ги прости, нали, всички хора загинали, но те бяха дошли на курорт. Шофьорът загина при изпълнение на служебните си… но според мен, той трябваше да има държавно погребение, трябваше да има много хора на това погребение, трябваше да бъде почетена паметта на този човек.
Румен Леонидов: Точно така. Да получи нещо повече.
Максим Бехар: И по този начин обществото щеше да почувства първо грижата на държавата, второ щеше да бъде един голям урок. Но като нямаме опит. Нали, шофьорът беше погребан съвсем нормално, в неговото си село, така, между другото. В същото време загиналите туристи бяха погребани в присъствието на правителството, с държавни почести. Защо? Защото бяха жертви на един атентат. За голямо съжаление, учим се от тези неща и се учим по този начин. Аз се надявам, разбира се, да няма подобни инциденти никога повече в България, но когато те се случат, ние да знаем как да ги приемем…
Водещ: хубаво беше това, което казахте.
Максим Бехар: … максимална полза за държавата.
Водещ: Паралел между двете погребения. Наистина реплика само.
Христо Монов: Само една реплика. Неслучайно има този феномен на травматичното израстване. Винаги хората, преживели подобно нещо, по някакъв начин израстват личностно. От многото хора в Перник, с които говорих, те казаха следното: след земетресението вече гледам на света по друг начин. Това кола, това къща – толкова е временно. Има други неща. Нека да си мислим за тия други неща.
Водещ: Дано! Дано сте прав и дано сме израснали и след Перник и след атентата в Бургас! Безкрайно Ви благодаря за това, че бяхте тук!
