в. Стандарт, Weekend | Мартин КАРБОВСКИ | 26.11.2011 

Преди много години интервю се наричаше нещо, което разказваше история или съдържаше в себе си цяла една философия. Днес интервю се нарича нещо, което прилича на корида, в която тези, които имат рога, трябва да бъдат разпънати на кръст и да им се жигосат топките.
Интервю беше нещо, което се дава. Днес то е нещо, което се взима, освен това може да се произведе от човек с неизмити пръсти върху стара клавиатура, запазила ДНК-то на една мастурбираща анонимност.
Преди в интервютата раздаваха морал и сентенции интервюираните. Днес това е приоритет на интервюиращите. Огледайте се – въпросите стават все по малко, констатациите – все повече.
Затова и заради Цветанка Маринова, която със страх дойде да говори при Карбовски, но после без страх обиколи всички телевизии, трябва да поставим началото на правилата за Новия вид интервю. То малко прилича на война, малко на кухня, малко на полицейско насилие и малко на телефонна измама.
Всеки, който дава интервю, трябва да знае, че журналистите напоследък не искат да чуят версия. Те искат да чуят фойерверките, които късат от пръстите на публиката. Първото и основно правило в едно интервю е, че може да лъжете. Не е добре, но е ваше право. Огледайте се – всеки ден от телевизора някой лъже. Защо, когато става дума за една лична история, да не може да се представи субективна версия? Разбира се – нормалният журналист в следващото си предаване може да покани някой да ви опровергае. Но в следващото предаване.

Войната

Всеки ден в кухнята на госпожа Журналистика текат преговори кой къде да гостува. В момента журналистите се молят на политици и звезди да им дойдат на крака. Предаванията "с гости", каквото единствено беше преди 20 години "Всяка неделя", днес са повече от 100. Гостите хитруват и поставят глупави условия. Да не говорим за това, да не говорим за онова… Хората, които отиват в студио и не поставят условия, вече изчезнаха. От една страна, хората все повече искат да скрият нещо от живота си, от друга страна – журналистите им правят номера. Хората, които отиват в телевизия или дават интервю на вестник, трябва да знаят, че реално могат да водят войната си и културно. Например – преди да излезе интервюто във вестник, поискайте да го видите. Преди да отидете в телевизия, попитайте дали ще бъдете сами и какви материали ще бъдат излъчвани по време на вашето гостуване. Примерно – Лора изненада Ванко 1 с материал на bTV отпреди десет години. Докато любезничеше с него, в един момент го зашлеви със спомени на момиче, което смята Ванко 1 за звяр, сводник и мръсник. Не коментираме какъв е Ванко, разбира се, че той е мръсник, но не е единственият мръсник в тази ситуация – коментираме, че той не знаеше за тази "изненада". Иначе Лора преди това много любезно го беше убеждавала в своята добронамереност. Войната е малко смешна. Такъв номер моят екип е правил на Кузов. Само на недобре осъден педофил трябва да се прави такъв номер. Върху осъден сводник упражнението не е същото.
Това е и войната със заглавията. Сидеров отива в една редакция, за да се кара какво са написали. При сдобряването дава интервю. На следващия ден интервюто е със заглавие: "Ще спя с когото си искам!" Това ли търсеше като ефект Сидеров? Едва ли. Но и той постъпва умно, като отива на крака при жълтите. А жълтите винаги ще те прецакат.

Кухнята

За да успокоят госта си, за да го приспят, журналистите – ах, тези сладури, правят разговора кухненски. Говорим си за мода, после за какво обичате да ядете, после как сте в кревата, после как го прави съседът, после – аха, ама вие спите ли често със съседа си?!!! Гостите трябва да поставят границата на своята кухня пред журналиста и да не го допускат повече в нея. Нека да е ясно – в кухнята на един човек винаги е мръсно. Недоброжелателният поглед винаги ще забележи петно и кирлива риза. Въпреки това ние живеем в епохата на кухненските интервюта, защото тълпата иска да види мръсните ризи на светлите личности. То па едни светли личности… Реално живеем в епохата на Анонимните срещу Излишно известните. И анонимните командват. Най-анонимни са тези, които задават въпросите. В жълтата преса дори имената им не знаете.

Полицейско насилие

Това е сериозният жълт шантаж, който има наистина голям успех. Един жълт вестник плю по Гълъбин Боевски, после производният му всекидневник плю по жена му, после на същите страници се появява интервю с майката на Гълъбин. Насилието винаги е безпринципно. То е като да се играе на лошо ченге и добро ченге. Днес ще напишем, че Боевски е престъпник, въпреки че няма присъда за това. Същото твърдение е повод да питаме майка му дали е престъпник. Жената е под стрес, бедна и смотана – ще я питаме нежно. Тя не разбира гадната игра на вестника. Основно правило в даването на интервю е да не говориш с тези, които се държат с теб като хунта на стадион. Това е като въпроса: "Вие гей ли сте? Ама наистина ли не сте? Абе не може да не сте малко гей и вие?! Ама как така не сте гей, като вестниците писаха преди време?" Днес аз мога да напиша нещо за собствениците на жълти вестници, да твърдя, че те са гейове, и после трябва те да ми дадат интервю, нали? Опровергайте бе, гейове!

Телефонна измама

Освен ако не става дума за земетресение, никога не давайте интервю по телефона. Никога не говорете с журналист приятел – особено от жълта медия. Никога не знаете дали ви записва и как ще ползва записа. Стана ми жал за Цветанка Маринова, която не знаеше дали е дала интервю за екипа на Патрашкова. Да, говорила е с една журналистка, но въпреки големия шум, в който се твърди, че има запис, никъде няма уговорка кога ще излезе това интервю. Случва се често така – на развълнуван човек му се обажда познат журналист, правят някакви уговорки, но не стигат до договореност за интервю. По време на разговора развълнуваният човек казва неща, които не би искал да бъдат интерпретирани. Това е интервю тип "телефонна измама". Трябва да се прави само на държавни чиновници, които така или иначе винаги се крият. В него фактът, че някой е говорил с някого, не означава интервю, а още по малко заглавие от сорта "абортирах от Веско". Договорете заглавието. Иначе има хора, които ще продадат всяка ваша грешка на езика. И още малко телефонна измама – същата Цветанка отива при "Отчаяните съпруги". Там вместо утешение получава два шамара – първо Патрашкова по телефона, която казва, че Цветанка лъже и е дала интервю, после редакторите набират Веско М. и правят капан и на двамата бивши съпрузи. Това договорено ли беше? Искаше ли Цветанка да говори с мъжа си в ефир точно в това предаване? Хитрини като тези убиват госта ти утре. Наистина трябва да са арсенал само за педофили.
Госпожа Журналистика забрави какво работи. Тя е дементна старица, която се опитва да се гримира като кокетка, но всъщност е телефонна измамница. Трябваше хората да бъдат оставени да говорят. Днес те се плашат – от лошо отношение, от жълти въпроси, от истината често. Един мъдрец беше казал – като не знаеш какво да кажеш, кажи истината. Не е ясно обаче кой точно журналист днес заслужава истината. Предаванията се разделиха на две – едните са официозни и смешни в лъжите си. Другите са жълти и излишни в истините си. По средата стоят Гостите. Те приличат на оредяващи маймуни в една джунгла, където операторите на "Енимал планет" са вече местното население. Днес тази статия трябваше да е далеч по-гневна. Но не би – трябва да се запази баланс между търсенето на истината и самата истина. Другото е истерия. А разликата между истерия и истина е страшна.

Стр. 10 

В. ”България Сега” I Светлозар МОМЧИЛОВ I 10.11.2011

Разкажете ни нещо за вашата журналистическа кариера?
Кариерата ми започна почти на шега. Бях втори курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и двама състуденти ми предложиха да кандидатствам заедно с тях в най-слушаното тогава Радио 99. Честно казано имах доста резерви, но понеже това бяха едни от най-добрите ми приятели, се съгласих. Измислихме няколко концепции за предавания и един ден просто се изтърсихме в радиото и казахме: Ние сме студенти в НАТФИЗ, искаме да водим предавания тук, защото много ви харесваме. Шефове на радиото бяха Радко Янкулов и Владимир Игнатовски и взеха, че ни се довериха. Така започнах. После на дипломния ни спектакъл дойдоха хора от Нова телевизия (тогава още я нямаше в ефир – току що бяха взели лиценз) и ме поканиха да се присъединя към новосформиращия се екип. Там 5 години водех първото в България предаване за клубна рок музика- „Сoсa Сola Planet Live“. Групи като Б.Т.Р., Мери Бойс Бенд, Сленг, Биг Мама Скендъл, изпълнители като Ани Лозанова, Митко Кърнев, Лили Друмева и много други бяха показани за първи на широката публика именно в това предаване и може да се каже че тръгнаха от него. След това получих покана от БНТ да водя сутрешния блок „Точно в 7“. После работих в Btv, PRO.BG, Националното радио, екологичната телевизия VTV и пак в БНТ. От началото на тази година съм управител на MAG MEDIA – компания за ПР и реклама и насочвам усилията си към продуциране на тв и радио предавания, както и промотирането на проекти, свързани с екология – тема, към която съм много съпричастна. 

Какво се е променило в българската журналистика за последните десетилетия?
Твърде много неща се промениха. В началото на промените много журналисти имаха силата и смелостта да показват случващото се такова, каквото е. Тенденциите от няколко години обаче е този бизнес да се окрупнява. Има няколко големи консорциума, които държат множество електронни, печатни и интернет медии и интересите на собствениците (най-вече икономически и политически) прозират в изданията им. Публична тайна е, че рекламният пазар също е монополен. Единици са колегите, които правят истинска разследваща журналистика. Бяхме в челните редици на Европа по свобода на  словото, а в последните изследвания сме на последно място. Това изведе на преден план така наречените „жълти вестници“, които в момента са с най-висок тираж. Не бих искала да генерализирам и да слагам всички под общ знаменател, но това, според мен, е най-голямата и тъжна промяна. Разбира се, ако се прави паралел между журналистиката от времето преди промените и сега – разликата е колосална. На фона на клонящия към нула прираст, тук има най-много медии на глава от населението в сравнение с другите европейски държави. Парадоксалното е, че колкото повече медии има, толкова повече няма какво да се гледа, слуша и чете. Но това е въпрос на критерии. Другата основна промяна е в подхода – в почти всички медии например, включително и националните, вече не се следи за чистотата на езика, поради което могат да се чуят и прочетат уникални словосъчетания и стилистични грешки, които буквално облъчват. Според моите разбирания, голямата грешка е липсата на приемственост. Масово се налагат твърде млади и неопитни в житейско и професионално отношение водещи, които за кратко време натрупват сериозно самочувствие, което обаче не е подплатено със съдържание.

Как се роди идеята да напишете книгата „ Кафе за събуждане“?
Никога не съм писала такава книга, но съм я представяла в предаването си по VTV заедно с нейния автор Димитър Божанов.

Кой медиен формат ви е най-любим: печатен, електронен, радио  или видео?
Повече от 18 години правя телевизия, така че тя е моята медия. Телевизорът ми е включен почти през целия ден, което граничи с професионално изкривяване, но считам това като част от работата ми. Журналистиката не може да се работи от 9 до 17 часа – това е професия, която изисква пълно отдаване и непрекъснато следене на информационния поток. Другата все по-поглъщаща времето ми медия е интернет. В това огромно виртуално пространство се случват много интересни неща и може да бъде изключително полезно, но като всяко нещо на този свят и то си има своите подводни течения и опасности.

Каква е според вас ролята на българските журналисти и медии в променянето на съзнанието на българите в България?
Ролята на журналистите и медиите във формирането на самосъзнанието и промяната на нагласите е огромна. Това е феномен, който, поне в България в момента не може да се каже, че е с положителен знак. Ефирът се напълни с помпозни и лишени от съдържание реалити формати, които на фона на дългогодишната духовна разруха и преобърнати ценности, оказват пагубно влияние  върху зрителите – особено върху младите. Може би моето поколение е леко изкривено в представите си за медиите и възпитателната им роля (в моето детство имаше само една телевизия и едно радио), но все пак човешката ми логика казва, че не би трябвало да гледаш телевизия, да четеш вестник или да слушаш радио и да не научиш нищо. Затова и социалните мрежи навлизат все повече в бита ни – задоволяват естествената нужда да споделяш, да общуваш, да учиш, да изразяваш мнение – все неща, които са дефицитни в ежедневието ни. И от друга страна – отпушват натрупаното напрежение. Негативните нагласи на българите отдавна са влезли в статистиката на Европа и интернет, както и тв и радио предаванията, които поддържат пряка връзка със зрителите и слушателите, са удобно поле за подобен тип изяви. Знаете ли, тук продължава от време на време да се води дебата за това кое е определящото за едно предаване или медия – това, което зрителите искат или отговорността към ценностите на едно силно и здраво общество. Според мен истината е по средата, но като цяло позицията „това искат зрителите и това се котира“ е удобно оправдание за липсата на критерии и самосъзнание за собствената ти отговорност към хората и се използва постоянно. 

Вие сте в инициативния комитет на фестивала за детско филмово творчество „Арлекин“. Какво мислите за този проект?
Този проект за момента е единствен по рода си в България и аз го адмирирам от все сърце. Децата са изложени на множество опасности и вредни влияния и всяка възможност да се стимурира фантазията и креативността им е добре дошла. Проектът ги учи да изразяват себе си, да преследват желанията и мечтите си, да работят в екип. „Арлекин“ е много ценен и за родителите – чрез него те могат да разберат и преоткрият децата си, да погледнат в сърцата им. Докато четях сценариите при първата селекция едно нещо се открои отчетливо – децата искат да живеят в един много по-добър свят. Те искат да бъдат добри и да правят добро. Инстинктивно разбират, че самите те трябва да генерират доброто чрез действията си и така то ще им се върне. Това е най-силното послание, което идваше от всички сценарии и си дадох сметка колко ние, възрастните, сме заглушили детското в себе си и сме забравили тази простичка природна истина.

Гледате ли американска телевизия? Какво ви е мнението за американските ви колеги журналисти?
Да, гледам от време на време – някои от тях са сериозен еталон за това как трябва да се прави телевизия. Наскоро си пуснах някои от предаванията на Опра Уинфри и си казах, че и тук има колеги, които правят стойностна журналистика и ако имахме други мащаби и позиции, спокойно могат да научат на някои неща колегите си отвъд океана. В контекста на глобализацията и интернет, може и това да се случи някой ден.

Какво знаете за българската общност в Чикаго и въобще в САЩ?
Имам приятели, които от години живеят в САЩ. Знам, че българската диаспора в Чикаго е най-голямата и най-сплотената на фона на останалите български общности по света. Тук дълги години се говореше, че българите в чужбина са много разединени и не поддържат контакт един с друг, не се събират и не общуват. Преди години снимах филм в Лондон и видях с очите си как българи седят с гръб един към друг и не си говорят. В мои интервюта с такива българи винаги съм питала защо се получава така и в общи линии отговорите бяха идентични – Защото сме лоши, завистливи и гледаме да навредим, а не да помогнем! Много ми беше тъжно като чувах това! Надявам се, че вече не е така и тези взаимоотношения са се променили. Надявам се, че българите по света вече се поддържат, милеят за Родината и сънародниците си, отделят време за общуване помежду си и не се страхуват един от друг!

Интересуват ли се българите от това, което става с техните сънародници в САЩ?
Може би ще Ви разочаровам, но моите впечатления са, че само семействата, които имат близки в САЩ или другаде по света се интересуват от сънародниците си. Българското общество се измори изключително много от така наречения „преход“, който продължава повече от 20 години и ни донесе много болка и страдание. Станали сме инертни, затворени, незаинтересовани от това, което се случва около нас. Имам усещането, че жизнената ни енергия се изчерпва. А може би, просто така е по-лесно. Какви са причините могат да кажат социалните антрополози, аз мога само да констатирам. Доста често напоследък в обществото ни се говори за това как гърците отстояват правата си и как при най-малката промяна в статуквото излизат на улицата, докато тук се извършват откровени нарушения, дори конституционни и това не води до никаква гражданска реакция. В големите градове малко хора се интересуват от съседите си, камо ли от българите, които живеят в чужбина. 

Позитивно или негативно е отношението в България към 2-та милиона българи в чужбина?
Не бих искала да обобщавам, но както и за много други теми – има полярни мнения. Една част от българите смятат, че сънародниците ни навън извършват предателство спрямо Родината си и в тежък момент не са тук, за да помагат. Друга част застъпват тезата, че всеки има право да решава сам как и къде ще изживее живота си и дори казват: Щом не си тук – спасил си се! Все пак, ми се струва, че като цяло отношението към българите в чужбина е положително. Има и много надежда – младите са отишли там, ще се научат кое как се прави и ще се върнат в България, за да оправят нещата. Този синдром „да дойде някой и да ни оправи“ продължава да бъде много силен в народопсихологията ни, но в конкретния случай е с положителен знак. 

Каква е вашата професионална мечта?
В журналистическата си кариера имах късмета да се срещна с много обичани и успели хора. Щастлива съм, че сред интервюираните от мен личности се нареждат Райна Кабаиванска, Йосиф Сърчаджиев, Теодосий Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Боби Йоцов, Бианка Панова, Валя Балканска, Васко Василев, Веско Панталеев Ешкенази, както и личности от световната сцена – проф. Ифра Ниймън, Рита Павоне, Матиа Базар … твърде много са, за да ги изброя. Някои от тях са мои приятели и се гордея с това! Интервюирала съм и много политици, лекари, хора на науката … В тази връзка нямам амбиции на всяка цена да интервюирам някого, въпреки, че не бих отказала среща с Барак Обама или Маргарет Тачър, но професионалната ми мечта се свежда до това да виждам все по-отговорни и лоялни към професията и аудиторията медии. Амбициите ми в момента са насочени към няколко телевизионни проекта, които ще продуцирам и сформирането на силен екип с високи професионални критерии.

Какво бихте искали да се промени в България?
Бих искала ние, българите, да станем по-отговорни към бъдещето си и към бъдещето на децата си! Поради изключителната несигурност и лошите условия за живот тук /имам предвид здравеопазването, работата на институциите, корупцията, с която сме известни в цяла Европа, бюрокрацията … /, обезверяването е огромно и ми се иска този процес да обърне хода си. Иска ми се свободата, вярата и това, което пише на сградата на Народното събрание – „Съединението прави силата“ отново да станат национални идеали! 

Какво искате да кажете на българите в САЩ и Канада?
Това, което ми се иска да пожелая на българите в САЩ и Канада е преди всичко здраве, хармония, вяра, късмет и някой ден да се завърнат в България! Въпреки кризите и проблемите, България си остава едно райско кътче на планетата! А и си е нашето кътче! Много бих искала българите по света винаги да носят България в сърцето си и никога да не забравят откъде са тръгнали. Поздрави и Бог да пази всички българи! 

в. Банкер | Ангел ДАМЯНОВ I 01.10.2011

Талантлив журналист, но вече безработен. Така пиарката от популярен български сериал "уволнява" по телефона репортер, задал въпроси за проблемите около разрешенията за строеж на МОЛ 2 с общината. Тя звъни гневно на собственика на списание "Бизнес" и заплашва, че ако не разкара журналиста, рекламите ще спрат.
Краткият сюжет от сериала обаче не е само художествена измислица, а доста реалистична картина на отношенията между българските медии и пиарите на държавни учреждения и големи частни компании.
Родните пиари, които в огромната си част са бивши журналисти, са разработили стратегия за разправа с неудобни журналисти, посмели да се занимават с бизнеса на клиентите им. Новите практики копират изцяло руските методи за държане на медиите на "каишка". Според нея "пиарът" е средство, което трябва да накара медиите да млъкнат.
Схемата има няколко етапа. Всеки следващ влиза в действие, ако предишният се окаже неефикасен.
Първа стъпка е "неволна" среща с репортера, на когото се обяснява, че е професионално нездравословно да се рови около клиента му и неговия бизнес. Втората се състои в "приятелски" разговори с колеги на репортера. Обяснява им се, между другото, че всъщност той изпълнява нечии поръчки. И тъй като няма човек без врагове, а при съмнително забогателите политици и бизнесмени те са в изобилие, се измисля едно име, което да бъде пуснато в обращение като подбудител на несправедливото ровене в бизнеса на клиента на пиара.
Ако това не даде резултат, се пристъпва към следващия етап – среща с преките началници на въпросния журналист. При нея се прилага същата схема – срещу "отстраняване" на проблема се предлагат дребни подаръци или обещания за "плодотворно съвместно сътрудничество". Четвъртата стъпка е среща с главен редактор или издател. Там пиарът се развихря в клеветите, като целта е да бъде разкаран дразнителят на богатия му клиент, който току-що го е заплашил, че ще прекрати договора с него, ако не се справи с "проблема".Ако изброеното дотук не "свърши работа", идва петата част – стимулиране на клеветническа кампания срещу него в жълти вестници. Дописките са платени или са срещу услуга в бъдеще време. Шестата и последна стъпка е известна като "направляване на граждански дела". Пиар отделът на министерство или частна компания прави специално проучване на темите, по които е работел журналистът. Търсят се засегнати от публикациите и разследванията му лица. При среща с тях се обяснява, че би трябвало и съществува възможност да си потърсят правата в съда. Пиарът се ангажира с разноските по делото, както и с осигуряването на съдебната такса за стартиране на гражданския иск. Докато тече делото, то изцяло се направлява от пиар отдела на компанията. За да се подсили ефектът, се пускат и платени дописки в жълти вестници.
Случаите, при които у нас е прилагана тази схема, са доста, макар да не се радват на публична разгласа.
"Защо трябва да е срещу журналистите? Ние винаги сме били заедно, тъй като съм и бивш журналист" – така пиар специалистът Максим Бехар отговори на въпроса на "БАНКЕРЪ" какви действия изисква от него клиент, чието странно забогатяване е описано в медиите. Той допълни, че е чувал за подобни практики от страна на пиари, които обаче били аматьори в професията. Имал съм случаи, в които клиенти казват, че търсят пиар, за да си осигурят медиен комфорт. Защото така били чували. Нашата работа обаче е да улесним контактите им с медиите, а не да ги цензурираме. Ако разследване на корупция на даден клиент се окаже вярно, работата на пиара е да му помогне да не се оплете в приказките си", казва още Бехар.

Стр. 35

в. Галерия | Кристина ПАТРАШКОВА | 21.09.2011

Писанията за кандидатите за властта отблъскват с елементарното си слагачество

Наближат ли избори, полудяваме, отбеляза в типичния си стил тези дни премиерът Борисов.
Част от тази лудост е дъното, до което стига традиционно журналистиката ни в такива периоди. Почти всички медии ни заливат със захаросани и обидно елементарни очерци и репортажи за житие-битието на "правилните" кандидати и техните качества на свръхчовеци.
Най-вероятно това се прави, защото атакуващите властта са си платили. Без значение кой колко е дал, най-фалшиви и отблъскващи със слага-чеството си са текстовете за управляващите. Като ги четеш, направо да се чудиш как има такива съвършени хора, а народът ни все не случва на политици вече 22 години.
Връх в славословенето в тази кампания постигат кандидатите на ГЕРБ.
Ето например кой е Росен Плевнелиев според появили се тези дни писания в саморекламиращи се като авторитетни всекидневници. Разбираме, че Росен като абитуриент е писал в тефтерчето лексикон на учителката си по математика Веска Иванова. Нещо повече, правил й е серенада с китара в ръка
На свои ред тя го хвали: "Точен, толерантен и прецизен във всичко, с което се захване – такъв беше като гимназист. Сега, като го гледам непрекъснато по телевизията, се убеждавам колко важно е семейното възпитание като основа, а училището -като надграждане на характера".
Не остава по-назад и учителят му по физкултура, който обяснява, че Росен е практикувал всеки спорт с топка в двора на училището.
Бъдещият кандидат-президент дори не спял. Будел се посред нощ, за да решава задачи по математика, сякаш оттогава е предвиждал с колко важни държавни дела ще му се наложи да се захване след години.
През уикенда Роско, както сам нарече себе си кандидатът, прекара 3 часа в родния си Гоце Делчев, информират ни същите издания, сякаш това събитие е от съдбовно значение за бъдещето на страната
А може и да е, защото репортерите тържествуват, че Роско е "заредил батерии с много любов" в местното кафене "Матрицата", където бил в компанията на 5-имата си първи братовчеди, любимата си другарка Катюша Кирилова и 10-ина съученици. "Роската е много по-хубав от Стефан Данаилов, а на всичкото отгоре е и умен", направила на срещата ключово изказване кака му Валя.
Не по-малко съвършена е Маргарита Попова. Тя е скромна и не обича да парадира с качествата си, свидетелства дежурна в такива случаи съученичка. Омъжва се скоро след абитуриентския си бал и до днес живее със своя съученик Йордан Попов.
"Учехме по цял ден. Пишехме безкрайни домашни наизустявахме думи и цели текстове. Нямахме никакво време за развлечения", разказва съученичката, която се казва Фидана.
От нея неизненадващо разбираме, че Маргарита е била отлична ученичка. Не обичала да й казват Марго, затова всички се обръщали към нея с умалителното Гита.
"Като заговори, не можеше да не я слушаш. Въпреки това никога не е афиширала лидерски качества, макар че безспорно ги имаше’, спомня си друга нейна приятелка от онези години.
Макар и по-скромно описани, кандидатите на опозицията също са представени като перфектни личности.
Домът на Ивайло Калфин, естествено, е отрупан с книги. Томовете са дори по пода, а библиотеката заема цяла стена в хола. Някак случайно погледът на репортера се спира върху книгата "Седемте стълба на мъдростта", чийто автор е известният британски пътешественик и радетел за независимостта на арабските държави Томас Лорънс, известен като Лорънс Арабски. Внушението е, че тъкмо този автор е истинският и мъдър съветник в живота на Калфин
Остава всички вкупом да си сложат калпаци и да се облекат в народни носии, както направи преди време Цветан Цветанов, за да се приближи до сърцата на електората. Ние пък да се умилим от тази простосърдечност и дилемата за кого да гласуваме да стане още по-тежка.
Навсякъде по света избирателите искат да знаят цялата истина за кандидатите за власт, включително и за личния им живот. Никъде по света обаче не се появяват чак такива фалшиви писания, сякаш сътворени от третокласници, на които е поръчано да разкажат за своите родители. И децата, естествено, ги представят наивно, идеализирано и елементарно.
Страшно е тъпо, когато някой у нас трябва да бъде славословен, журналистите веднага да тичат при майка му, баща му, баба му и дядо му, съседи и съученици. От които никой не очаква да си спомнят поне една пакост или дори минимална издънка на днешния герой, за да ни накарат да го възприемем като реален човек. Това го няма и в турските сериали. Сякаш живеем във времето на социалистическия реализъм, когато изкуството, в случая журналистиката, трябва да обслужва партийни цели.
Сълзливото и захаросано описание на политиците съвсем не е толкова безобидна дейност
То създава напълно погрешна представа за тези, които евентуално утре ще вземат властта. Манипулира истината и внушава на хората напразни надежди. Да не говорим, че и дума не става за програми и идеи за управлението. Ако кандидатите въобще имат такива.
Може би и за журналистиката днес важи правилото, което уж се отнасяше само за политиката: "Ако не ги лъжем, кой ще ни повярва?".
Точно в това е драмата – от години позволяваме масово и всички да ни лъжат
Най-страшното е, че нямаме нищо против това да продължава до днес.
След което не спираме да се оплакваме поне 4 години. За да започне всичко отначало в живота ни, който обикновено определяме като безсмислен.

Стр. 19

СБЖ I Андрей ВЕЛЧЕВ I 15.08.2011

Какво е журналистиката? Ако попитате многобройните нискоквалифицирани журналисти, това е начин да си платиш ипотеката. Всъщност журналистиката е нещо много повече от това. Тя е форма на комуникация, при която се търсят отговори на въпросите Кой? Какво? Къде? Кога? Защо? Как?

Преди да можем да отговорим на въпроса, какво точно представлява журналистическата професия е добре да вникнем в комуникационната верига на Ласуел: „Кой – казва какво – на кого – с какъв ефект?”. В нея се съдържа цялото полезно знание за това, което се случва в процеса на общуване, съчетавайки простотата и елегантността на почти математическа формула, като дава възможност да се проникне в логиката на всеки комуникационен процес и да се заключи доколко той е полезен и резултатен.

Журналистиката е професия. Слажна професия, която дава възможно най-изчистената формула на комуникациите в съвременния, глобален свят. Според нея комуникационната система е съставена от три основни елемента: Източник – Съобщение – Адресат.

Класическата формула за комуникация е съставена от: Предаване – Кодиране – Канал – Декодиране – Приемане. Журналистите, както всички хора с професии хранят семейства или изплащат студентски заеми. Но да се занимаваш с журналистика е различно от това да работиш във фабрика или друга производствена област.

Журналистите имат особена обществена роля, която се простира много по-далеч от производството на продукти. Журналистите информират обществото за това какво се случва в него и правят обществено достояние онова, което иначе би останало в сянка. Те случат една комуникация без която едва ли бихме били информирани. Под комуникации в техния случай можем да се възприемем комплексна област за подготовка, съставяне и предаване на съобщения. В най-общ смисъл това означава информационен процес за обмен и споделяне на значение между хората, породени от съвместна дейност.

„Много от проблемите в една организация (от какъвто и да е вид) се дължат на неспособността на хората да общуват. Изучаването на комуникационния процес е важно, тъй като лидерът осъществява контакта си с другите именно чрез него. Доброто взаимно разбиране интегрира членовете на една организация по хоризонтала и по вертикала”.

Всекидневието на която и да е организация почива върху обмяната на информация при преки и индиректни контакти.

Моделът на комуникация отговаря на следните въпроси: Кой предава съобщението?- Комуникатор; Какво се предава? – Съобщение; Как се предава? – Канал; На кого се предава? – Аудитория, събеседник; Защо се предава? – Цел,ефективност;

Завидна професия, бихте казали вие. Но проучванията на общественото мнение често ни напомнят, че в стълбицата на общественото доверие журналистите са в подножието й, наред с политиците и агентите по недвижими имоти. Пренебрежителното отношение към тях се открива дори у най-младите. На въпроса „До каква степен вярвате на журналистите?" от анкетираните младежи на възраст между 11 и 21 години само 1 % са отговорили „много", 19 % – „малко", а цели 77 % – „изобщо не им вярвам" (Observer 2002). Въпреки проблема с професионалния имидж обаче налице е един непресъхващ поток от умни, млади и не толкова млади хора, мечтаещи да станат журналисти.

Защо?

Журналистиката може да бъде изключително вълнуващо занимание. Отивате на работа, но не винаги знаете какво точно ще вършите този ден. Получава¬те шанса да се срещнете с различни хора: влиятелни, интересни, вдъхновяващи, герои, злодеи, знаменитости. Получавате шанса да задавате тъпи въпроси; първи да узнаете новината и да я съобщите на целия свят; да се отдадете на страстта си към писане или да пътешествате, или пък да се специализирате в дадена област; да търсите истината и да застанете начело на кампания в подкрепа на справедлива кауза.

Може би тук трябва да добавим и вълнението, което изпитвате, когато виждате името си отпечатано под заглавието на някоя статия, когато наблюдавате собствения си репортаж по телевизията или когато ; чуете собствените си думи по радиото. Всичко това ви стимулира за още изяви. Отново и отново.

Нищо чудно тогава, че толкова много хора са го¬тови на саможертва в името на журналистическата кариера. Например да си плащаш сам курсовете за обучение, без дори да си сигурен, че ще попаднеш в числото на неколцината щастливци, получили рабо¬та. А ако все пак те назначат, да получаваш по-мал- ко възнаграждение от мнозина, които ще присъстват в статиите и репортажите ти с оплаквания от ниско заплащане.

„Работата на печата е да разкрива истината."
Ажон Тадиъс Аилейн, издател на в. „Таймс"през XIX в.

„Младите хора, отдадени изцяло на страстта си към журналистиката, се примиряват с ниското възнаграждение в името на златната възможност да работят журналистическото поприще. Но този факт е позор журналистическия бранш като цяло. Това е индустрия която по циничен начин спекулира с нашите амбиции/ (Цитирано в Journalism Training Forum 2002: 57)

Силни думи! Но може би точни? Друг журналист провинциалния печат като че ли е на същото мнение;
„Журналистическата професия е една от най-ни платените, особено за начинаещите колеги, но въпре; това е една от най-популярните. Това, което най-мнс ме учудва, е, че второто по странен начин се съвме ва с първото." (Цитирано в Journalism Training For 2002: 57)

Някои по-претенциозни журналисти са готови се откажат, когато се сблъскат с горчивата истина ниското заплащане. Други бързо се разочароват работата си в нюзрума, когато осъзнаят, че огромен брой журналисти се оказват „приковани" към бюрата си заради насажданата култура на задължит но присъствие на работното място, занимавайки единствено с обработка на получената информация и, ако е необходимо, извършвайки дребни справки по телефона или по интернет.

Кой, какво, къде, кога, защо и как?

Уейсим Закир, журналист от Би Би Си – Шотландия, занимаващ се с проблемите на бизнеса, е измислил термина „пасивна журналистика"* като описание на естеството на работата в нюзрума в днешни дни. Ето какво сподели той пред автора на книгата "Журналистиката – Принципи и практика" – Тони Харкъп:

„Преди десетина-петнадесет години всеки сам търсеше и намираше своята новина, т.е. това беше проактивна журналистика. В днешно време обаче тя вече се е превърнала в реактивна журналистика. Новината се получава по електронен път, след което репортерите я обработват („смилат"), а нерядко я комбинират с някоя местна новина. Това е обичайна практика в нюзрумо- вете из цялата страна, а репортерите все повече се пре¬връщат в пасивни журналисти."

Поради прогресивно нарастващия обем на работата в медиите се ограничават възможностите за извършване на онези дейности, които правят журналистиката толкова привлекателна. Като капак на всичко, младите журналисти са принудени да слушат оплакванията на колегите си с дългогодишна практика, които все повтарят: „По мое време беше различно".

И все пак има достатъчен брой ентусиасти, готови да се отдадат на журналистическата професия, превръщайки се в „труженици на всекидневието" (Bourdieu 1998: 7). Дори и когато са се разделили с романтичните илюзии за пътешествия до различни краища на света с тлъста пачка командировъчни в джоба, като от време на време нахвърлят някоя и друга новина в паузата между две питиета, продължава да ги привлича фактът, че журналистиката е дейност, при която ден с ден не си прилича, а от голямата новина понякога ги дели само едно телефонно обаждане. А също и фактът, че да си журналист наистина си струва.

Ако не си струваше, нима щеше да има толкова много закони, ограничаващи журналистическата практика? И щяха ли и управляващи, и опозиция да се надпреварват да ухажват медиите? Защо иначе издателят на „Матлок Мъркюри" Дон Хейл би получил толкова много смъртни заплахи? (Hale 2002) А щяха ли да бъдат заплашени със затвор Бил Гудуин, Мартин Брайт, Стив Пантър и други за това, че не желаят да разкрият източниците си? (www.nuj.org.uk.).

И щеше ли да бъде издадена смъртна присъда срещу Исиома Даниъл, младата светска журналистка, отра¬зила в публикация конкурса „Мис Свят 2002" в Нигерия? (Isaacs 2002, Daniel 2003) Щяха ли журналисти като Вероника Гърин, Мартин 0´Хейгън, Нахер Али, Марио Куельо, Милан Пантич и редица други да бъ¬дат убити заради това, че си вършат работата?

Защо иначе Международната федерация на журналистите би се заела с изготвянето на ежегодни списъци на журналисти, загинали при изпълнение на служебния си дълг в различни точки на земното кълбо? Повече от 1100 журналисти и други медийни работници са били убити в десетилетието до 2003 г., а поне 20 са загинали, отразявайки войната в Ирак от 2002 г..

Посочените факти, както и обстоятелството, че безброй индивиди опознават заобикалящата ги обществена среда благодарение на работата на журна¬листите, са доказателство за твърдението, че журналистиката си струва, т.е. играе важна роля. Но обяснението как и защо е толкова важна, е свързано, подобно на много други неща, с това кой говори

За журналистиката казват, че е четвъртата власт в държавата, че е част от публичната сфера, че се обявява в подкрепа на свободния печат, че насажда идеологията на управляващата класа. Истината е, че е смесица от всичко това и от още други неща, защото не съществува една-единствена журналистика.

*В статията са използвани части от книгата на Тони Харкъп "Журналистиката – Принципи и практика".

Оригинална публикация 

в. Утро, Русе | 09.07.2011

Журналистът Роман Сушков от РТВЦ получи тазгодишната награда на СБЖ-Русе за документалния си филм "Светлината на една река ".В него тай разказва през драматичната история на един русенец за съдбовната връзка между човека и реката. Сушков е автор, оператор и режисьор на лентата. За постижението си той бе отличен с шарж на известния автор на "Утро" Огнян Балканджиев. Събитието бе съчетано с традиционния купон на Дружеството на русенските журналисти, който бе полят с бяло вино благодарение на "Винпром-Русе". Участниците в него вдигнаха специална наздравица и за рождения ден на своя колега фоторепортера на "Утро" Красимир Стоянов.

Стр. 3

www.frognews.bg I 3.07.2011

Медиите и журналистите в България отдавна не служат на истината и на обществото, а са зависими от интереси и финикийски знаци.

Около тази теза се обединиха в предаването “На среща с Люба Кулезич” бившият разузнавач и шеф на пресцентъра на кабинета Виденов Красимир Райдовски и журналистката Светослава Тадаръкова.

Благодарение на помощта на съпруга ми мога да съм независима и не ми се налага да се продавам за 1000 лева, призна Тадаръкова.

Според Райдовски обаче, не само олигарси и политици корумпирали журналистите. Той имал свидетелства, че и журналисти предлагали подкупи и рушвети на властимащи и бизнесмени.

Самият той призна, че многократно са се опитвали да го използват като посредник. Една известна личност, на която няма да кажа името, ме уговаряше преди години да уредя на строителен предприемач среща с Виденов, като срещу това бизнесменът щял да построи къща в Горна Баня на човека, който ме молеше за услугата.

Райдовски е убеден, че сред пишещите е пълно с продажници.

Съжалявам, че когато имах някаква власт бях много мек с такива хора. Такъв на пример е Иван Гарелов. Бях много мек с него на времето, а не знаех, че е обърнал политическата резба. Ако знаех, нямаше да го допусна нито в кабинета си, нито в Министерски съвет, категоричен бе бившият разузнавач.

Повод за разговора му с Тадаръкова бе ненадейната смърт на телевизионната критичка Васа Ганчева, която малко преди да почине, бе заловена от камера на Нова ТВ да се уговаря за написването на рецензия срещу пари.

Васа не можеше да си купи лекарства през последните години. Тя беше от онези по-възрастни колеги, които станаха жертва на прехода, заяви Тадаръкова.

Оригинална публикация 

сп. Бела | Мариана ЯНЕВА I 2.07.2011

Изгледах поне четири пъти скритата камера на Васа Ганчева, която взима подкуп (извинете – хонорар!), за да напише похвално слово за някакво тв предаване. Васа Ганчева нито искам да я съдя, нито да я оправдавам. Тя е грешка в превода на разваления диалог между журналистика, пиар, реклама и аудитория (за читателската, а не за целевата говоря). И за жалост не е единствена грешка.
Дори аз като журналист не мога да определя къде днес минава тънката разделителна линия между една оценъчна статия – за събитие, продукт или личност – написана компетентно, от професионален журналист, който произвежда мнение по съвест (без значение дали е положително или отрицателно), и един пиар (без значение платен или не), който произвежда нарочно мнение.
Няма ли опасност активната журналистика да се превърне един ден в ленива пиаристика, ако не определим и не спрем да пресичаме тази деликатна граница?
Другият болен въпрос е "Колко?". Колко точно пари трябва да получава един незаменим професионалист (колумнист, разследващ журналист или коментатор) под формата на хонорар, та да не му мине и през ума да иска и да приема подкупи (хм, допълнителни "хонорари", де)? Но отговорът му не може да бъде намерен в условия на финансова криза.
То е ясно, че брачният съюз между пиар и журналистика не може да бъде прекратен току-така, тъй като икономическите ползи са общи за "семейството". Но и няма нужда от "развод".
Има нужда само от прочистване на каналите за протичане на информация между пиар специалистите и журналистите. Те според мен са запушени, а някои от тях въобще не работят. Използва се само един, че е по-лесно – да се пускат платени или неплатени пиар съобщения и статии в медиите. При това в повечето случаи по копи-пейст системата, което е порочна и дори безрезултатна практика.
Всеки уважаващ себе си пиар специалист ще ви каже, че ветрилото от възможности на взаимодействие между журналистиката и пиара може да бъде разпънато много по-широко. Така е на теория. Но на практика се изисква полагане на усилия и от двете страни и повече креативност и елегантност при създаването на пиар текстове.
Ще се превърне ли пиарът в журналистиката на бъдещето, един господ знае. Но всеки уважаващ себе си журналист е добре да не забравя, че неговият господ е читателската аудитория. Дори когато пише поръчани текстове, е необходимо да оставя отпечатъка на мнението си в тях, своята честна оценка (впрочем това го могат само най-добрите).
Журналистът трябва да си остава лидер на мнение във всяко написано от него изречение. И всяко написано от него изречение трябва да е в пъти по-качествено и от най-качествения пиар. Тогава няма опасност върху свободата на словото да останат петна. Журналистическата етика днес е в криза поради всеобщата финансова криза. Но журналистиката може само да спечели (в буквалния смисъл), ако промени тона на диалога с пиара, ако повиши цената на говорене и писане и продаде изгодно достойнството си (стига да й е останало). Защото позиция, разменена срещу дъвки, гребенчета и семки, е семкаджийска. И в крайна сметка никого не обслужва ефективно. Ех, Васа, не 1000 лева, а поне 3000 трябваше да поискаш, мисля.

Стр. 7

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.06.2011

Какви и къде са днес журналистическите коментари?

Водещ: Свободните журналисти не са забравили да коментират поне тази седмица. Това стана ясно и пролича, но за това се иска постоянство, усилие и май нови територии. Разбира се трябва копаене. От копаенето понякога заболяват и раменете, и кръстът. Защо ни е това ли? Ами защото когато те заболи, винаги се намира кой да ти подаде ръка и ако сме искрени винаги се намира повече от един, който да ти подаде ръка напук на създадените тесни дрешки от измислени клишета, в които един или друг се опитва да ни каже, че сме облечени. Има едно прекрасно описание на Лилиан Хелман „Пентименто”. Това е името на томчето с разкази, за да уважи рейтинга на жълтите ценности, особено ценни напоследък, само ще отбележа, че Хелман дълги години е била с Дешел Хамет. Дотук с отклонението. Ето го и цитатът : „ С течение на времето багрите на остарялото платно понякога стават прозрачни. Тогава на някои картини могат да се видят първоначалните маски. През женската рокля прозира дърво, някакво детенце отстъпва място на куче, големият кораб вече не плава в открито море.” Това се нарича „пентименто” – разкайване, защото художникът се е разкаял, сиреч – премислил е. Може би трябва да се добави, че замяната на по-стария замисъл с по-късен помага да се види по нов начин стария. Това е то. Дали не се случи и в коментарите тази седмица на журналистите? Какви и къде са днес журналистическите коментари? До колко в медиите има място за коментар и на гражданските акции? Знаете, цяла година фондация „Медийна демокрация” отчита колко малко са коментарите и колко повече са новините. Тази седмица един художник отприщи много коментари. Една акция за писане на писма и на SMS също. Промениха ли тези две събития съотношението новини – информации – коментари и къде? Превърнаха ли се Facebook.com и сайтовете в помощник на журналистите, за които хартията или едното време не стигат, за да влязат там коментарите им. Tlaca.com и Bivol.com са две нови територии за журналистически разследвания, с подчертан афинитет към коментара. Защо ще коментираме днес с Петъо Цеков и Атанас Чобанов. Какво постигна гражданската инициатива за изпращане на писма и SMS до магистратите? Как се отнесоха медиите към тази инициатива и самите магистрати разбира се? Как и защо се променят рейтингите на политиците преди официалното начало на президентската кампания и рейтингите ли в крайна сметка ще определят кандидатурите на основните играчи в кандидат президентската надпревара? Тази тема ще коментираме със Силвия Великова от „Хоризонт”, Маргарита Илиева от „Българския хелзинкски комитет” и Добромир Живков от „Маркет линкс”. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Владо Тошев, Зоя Ескинова, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз, Ирен Филева. Какво постигна гражданската акция за писане на писма и SMS до висшите магистрати? Едно от местата, на които има много коментари по въпроса е Bivol.com. Добър ден казвам сега на Атанас Чобанов.
Атанас Чобанов: Добър ден на Вашите слушатели. Bivol.bg
Водещ: Bivol.bg. Иначе другото беше Tlaka.com. Това ме обърка. И така, нека да започнем от там – какво постигна тази инициатива?
Атанас Чобанов: Ами за сега постигна добра медийна чуваемост, знаем всички, че Висшият съдебен съвет беше обект на критики в последно време заради безпринципното кадруване и тази кампания искаше да сложи точка.
Водещ:Понеже Вие сте в Париж, успяхте ли да проследите реакциите на магистратите?
Атанас Чобанов: Реакциите ги следихме по медийните им изяви, които бяха доста остри. Нали с най-разнообразни конспиративни теории, че това е някаква кампания за печелене на пари, че това е политически натиск, криминален натиск и т.н. Естествено в това няма нищо вярно. За съжаление обаче наглостта им се оказа по-голяма, отколкото чувството за срам, което би трябвало да ги принуди да си подадат оставките след такъв масивен граждански отпор.
Водещ: Предполагам, че сега ще Ви е любопитно пък да чуете какво видя Силвия Великова. Добър ден на Силвия Великова от „Хоризонт”.
Силвия Великова: Здравей Наско и от мен.
Атанас Чобанов: Силвия, здравей!
Силвия Великова:Впечатлих се от това, че членовете на Висшия съдебен съвет не толкова мислиха за искането на оставките, колкото се опитваха да установят обратна връзка с подателите на SMS и брояха от кои държави са телефонните номера, от които са им се обаждали. Видяхм между другото в Facebook.com, че има хора, които се оплакват от тероризъм от страна на членовете на Висшия съдебен съвет в опитите им да се свържат с тях. Ти имаш ли такива сигнали?
Атанас Чобанов: Аз също видях в Facebook.com, но това е някакъв изолиран сигнал, доколкото разбрах, не е масово явление. Може би наистина е имало изнервени реакции, както от страна на хората, които са изпращали съобщения и SMS, така и от страна на получаващите. Ние със сигурност не желаем да обиждаме и да се държим неприлично с хората. За това призовахме да се отправи едно умерено пожелание.
Силвия Великова: Хигиена на текстовете обаче от Висшия съдебен съвет се оплакаха, че те стават все по-груби, цинични и заплашителни. Този контрол можете ли да го осъществите, за да компримитирате акцията?
Атанас Чобанов: Ами не можем да го контролираме. Вижте какво става в съобщенията, които се оставят във форумите и в коментарните статии за Висшия съдебен съвет. Там нещата са наистина много цинични. Докато тук става въпрос за това, че хората, които изпращат SMS, те се подписват.
Водещ: Остават следа.
Атанас Чобанов:Индивидуализиран акт и е нормално, когато човек общува по този начин да бъде учтив. Но да си кажа мнението, защото няма явно друг начин да се предизвика реакция. Те просто са дебелокожи тези хора.
Силвия Великова: Както става ясно няма да подават оставки категорично с външен натиск от името на държавността.
Атанас Чобанов:Това все още не е ясно, тъй като все пак медийния слух беше силен и вероятно това ще рефлектира и върху доклада на Европейската комисия за състоянието на съдебната система. Както видяхме, има още неща, които или за членове на Висшия съдебен съвет – ето „Капитал” разкри, че един член на Висшия съдебен съвет е крил имотна измама. Става въпрос за неща, които ще се разследват, надяваме се и ще доведат до някакъв резултат. Рано е да се каже.
Водещ: Смятате ли, че наистина тези събития и тази гражданска акция предизвика журналистите да коментират повече?
Атанас Чобанов: Ами усили донякъде нещата, тъй като коментарите течаха и преди това, но тази акция според мен има особен принос да усили посланието на журналистите и фактът, че хора се ангажират, че се включват от чужбина, че харчат пари от собствения си джоб, за да си кажат мнението – това е все пак един добър знак, че има някакво рудиментарно зараждащо се гражданско общество.
Водещ:Защо създадохте Bivol.bg.?
Атанас Чобанов: Много просто – защото преди да го създадем с колегата Асен Йорданов публикувахме разследвания в продължение на година и повече или в моя личен блок, или в други издания, в които разследванията ни, текстовете се разпръсваха. И bivol.bg беше един замислен проект за разследваща журналистика и той си е такъв. За да събере първо нашите разследвания и второ – нови автори, които желаят да допринесат с техни изследвания. Ние сме сайт за разследваща журналистика и публикуваме изключително рядко.
Водещ:Което значи, че за Вашите коментари хартията или ефирното време не са достигали, така ли?
Атанас Чобанов: Извинявам се, но е шумно и не Ви разбрах.
Водещ:Което значи, че за Вашите изследвания ефирното време или хартията не са достигали?
Атанас Чобанов: Ами да, за съжаление в българските медии има много малко място за такава журналистика, която изисква доста време и доста мир, защото трябва да се принтират и публикуват документи, обстоятелствено да се изложат нещата.
Водещ:Как ще продължи тази акция?
Атанас Чобанов:Коя акция?
Водещ: С SMS?
Атанас Чобанов: С SMS. Ами имаме идея да я продължим, да. Може би с MMS, нали с картинки. Това обаче е по-скъпо и по-сложно технически, но примерно имахме една идея за една жълта тиква.
Силвия Великова: Ами, то вече тази жълта тиква я чухме на заседанието на Висшия съдебен съвет. Цони Цонев получил такъв SMS. „Висшия съдебен съвет : жълта тиква с червени семки.” Това ли ще е картинката?
Атанас Чобанов:Това е много образно. Дали са червени семките е спорно, защото има представители от всички парламентарни квоти, не само червени, но така – жълтата тиква е едно добро, буквата О може да бъде като жълта тиква и останалото да си го пише „Оставка” примерно и тази картинка да се праща. Имаме такива идеи и ще видим колко можем да ги реализираме, тъй като не е евтино да се изпращат MMS. Но ще разнообразим със сигурност арсенала.
Водещ: Казахте, че не сте информационен сайт, но може би трябва да имате някаква информационна рубрика как върви SMS кампанията Ви.
Атанас Чобанов:Ами това няма как да го проследим, тъй като ние нямаме никаква обратна връзка, наистина не знаем…
Силвия Великова:Нищо – Висшият съдебен съвет го изчислява и ще Ви информира, така че те ще свършат работа.
Атанас Чобанов: Ако те имат такъв брояч и следят. Очевидно можем да направим някакво сътрудничество между техния сайт.
Водещ: Тук с нас се весели и Петъо Цеков. Може би ще Ви е интересно и неговото мнение да чуете за тази акция. Добър ден.
Петъо Цеков: Добър ден. Аз подкрепям абсолютно всяка форма на обществен натиск върху съдебната система. През последните 20 години тази система от една от независимите власти се превърна в самостоятелна губерния, която като че ли няма нищо общо с останалия свят, български свят. Тези хора, като че ли живеят някакъв собствен живот и е много хубаво, когато от време на време допуснат някакъв колосален гаф като…
Водещ:Пореден.
Петъо Цеков:Да, пореден гаф този гаф да бъде припомнен от обществото и ако обществото не е достатъчно силно, ако няма достатъчно силна гражданска позиция, поне медиите да се намесват и да вдигат някакъв жълт картон на тези хора.
Водещ: Мислите ли и за някоя друга част от изпълнителната власт, която Ви е ядосала за такива акции? Господин Чобанов?
Атанас Чобанов: Нека да припомня, че преди няколко години организирахме такава акция от страна на българите в чужбина към депутатите.
Водещ:Тя беше тогава успешна за здравните осигуровки.
Атанас Чобанов:Точно така. Това беше едно, все пак това са крайни мерки, когато трябва наистина персонализирано да се каже, да се изрази недоволство, след като се е минало през институционалните пътища. Не трябва по всякакъв повод да се използва, но тогава, преди 3 или 4 години, това проработи въпреки заявлението от парламентарната трибуна на Татяна Дончева, че няма да се подаде на натиск. Много прилича на това, което става в момента между другото.
Силвия Великова: Между впрочем, само тук да кажа, че дори няма нужда да предприемате друга акция, защото от Висшия съдебен съвет казаха, че ако тази акция, която е насочена срещу тях, ако тя дестабилизира Висшия съдебен съвет, ще дестабилизира и държавата, така че ще рухнат всички институции, така че наведнъж ще сте решили и свършили всичко.
Атанас Чобанов: Направо като лего ще паднат.
Водещ: Ще се сринат. И всичкото това от една тиква.
Силвия Великова:Да.
Атанас Чобанов: Не, това е смешно. Мисля, че все пак това беше една полезна акция, защото видяхме, че е достигнало посланието и членовете на Висшия съдебен съвет реагираха изнервено и още веднъж потвърдиха, че живеят в някакъв паралелен свят и са откъснати от това, което обществото иска от тях. А обществото иска справедливост, откритост, прозрачност на разследванията и независимост при взимането на решенията. Не съм съгласен, че те са обособени и независими, стоят в отделен свят в държавата, тъй като те са политически зависими и това е големият проблем.
Водещ:Искате да кажете, че сте оптимист, защото направихте паралела с предишната Ви акция за здравните осигуровки?
Атанас Чобанов:Не мога да бъда толкова категоричен оптимист, тъй като казах вече – наглостта им е голяма. Предполагам, че ще има ефект дългосрочен или средносрочен, най-вече заради медийния отклик.
Водещ: Благодаря Ви за този коментар. Атанас Чобанов за акцията на bivol.bg и изпращането на SMS до представители на Висшия съдебен съвет. Останете с нас, за да продължим след малко да говорим за една друга територия за журналистически коментари, която имаше премиера тази седмица. Tlaka.com. След като дълго време беше коментирано от фондация „Медийна демокрация”, че журналистическите коментари намаляват или стигат до някаква критична точка, след като от няколко години тенденцията за спадане по отношение на свободата на словото е вече трайна, няма как да не се замислим и да не продължим да говорим за мястото на журналистически коментари. До колко хартията вестникарската и ефирното време стигат за такива? Tlaka.com имаше премиера тази седмица. Нека така да го кажем, това е една територия в Интернет за журналистически коментари, създадена от Петъо Цеков. Ами първата рекапитулация, Петъо?
Петъо Цеков: Радвам се, че си открила какво е Tlaka.com. Смисъл територия за журналистически коментари, малко силно казано, но аз самият не знам още какво е. Възникна като идея за място, на което в Интернет да пускам собствените си текстове, един вид блок, и да реализирам по някакъв начин собственото си хоби. А това е, малцина знаят, всеки ден да казвам някъде кое е важното от деня. Кои са 10 новини, които са важни този ден и така събирах дълго време, може би през последните 15 години, някакъв архив един вид и на тази територия – Tlaka.com, реших да отбелязвам всеки ден 10 новини поне, които са ми направили впечатление.
Водещ: И веднага стана диалог.
Петъо Цеков:Реших, че освен за себе си, бих могъл да го направя като някаква арена, в която хора биха могли да коментират, да се получи наистина някакъв диалог. Името го бях избрал предварително. И се чувствах ангажиран с това име. Тлака е седянка. Една хубава българска дума.
Водещ: Както каза един министър на времето – „седенка”.
Петъо Цеков: Седенка, да. И реших да събера „седенката” на едно място в Интернет. Бавно започнаха да идват други идеи. Защо мои коментари, пиша добре може би, но чак пък толкова. Дадох възможност други хора да влизат вътре в този сайт и да оставят своите материали. А защо само моят подбор на новините? Може би имам някакво око за новини – кое е новина и кое не е. Но защо аз трябва да преценявам това? Използвах, тъй като съм абсолютен логик в Интернет, проверяването на сайтове и т.н., използвах готови модули, които медиите разпространяват в интернет, т.е. дадох територия на сайта, но различни медии, които подбират новините така, както те сметнат за добре и чрез линкове всъщност от сайта може да се влиза в по-различните агенции за online новини.
Водещ:И да се прави разликата между различните документи.
Петъо Цеков: Да, една агенция има своите 10 най-важни новини. Друга има съвсем други. Все пак избрах за начало някакви медии, които смятам, че отговарят на сериозността на проекта, който правя. Т.е. не подбирам жълти новини и даже са повече политически, икономически, спортни, новини свързани с външната политика на България и т.н. Прровокирам хората с видео материали, с анкети и т.н.
Водещ:Кои бяха най-коментираните теми. Художникът и SMS ли?
Петъо Цеков: Тази седмица, всъщност проектът е от две седмици, така че…
Водещ: За тази седмица говорех.
Петъо Цеков:Тази седмица наистина Паметникът на съветската армия и за кратко време новия му face, новото му лице беше, като че ли най-коментирана тема. Колегите коментират изключително много един вестник, който ще се появи другата седмица в националния пазар. Вестник, свързан с издателите на „24 часа” и „Труд”. Събитията около Висшия съдебен съвет бяха разбира се доста коментирани. Може би това са трите основни теми. Както разбира се катастрофата, реакцията на държавата, реакцията на хората, случвалото се с идеите за нов автомобилен парк и т.н.
Водещ:Нека да се върнем малко на темата за Висшия съдебен съвет, защото до сега, като че ли такава акция, гражданска не е била провеждана. Бяхте готови да влезете в спор със Силвия Великова. Какви бяха коментарите в tlaka.com?
Петъо Цеков:Коментарите бяха свързани с това, че Висшият съдебен съвет и неговите членове, като че ли предразположиха избора на Владимира Янева
Силвия Великова: Боже, тази жена колко стана известна.

Петъо Цеков: Всъщност всяка жена, която има 4 годишен съдийски стаж успява да влезе във Висшия съдебен съвет. В същото време го напускат съдии, които имат още по-голям трудов стаж. Как може една приятелка на министъра, както всъщност тя е известна като позната на министъра. Това е цялата биография, която обикновеният човек като мен, страничен наблюдател знае за тази жена – четири годишен стаж и приятелка на министъра. Този Висш съдебен съвет има ли други критерии?
Водещ: Или е била на подходящия разклон, когато е трябвало.
Петъо Цеков: Да, разклона на Велико Търново като една здравна министърка е била или на някой друг разклон – не зная, но тя е попаднала на правилното място, в правилното време, за да стане каквато е. Този Висш съдебен съвет, като олицетворение на някаква съдебна система. Ок.
Силвия Великова: Ами там е работата, че не е точно така и аз за това реагирах на критиките, на коментара ти, че 20 години тази съдебна власт се изживява като някаква си. Тази съдебна власт, освен този Висш съдебен съвет и периодично сменящи се глави на институциите, има магистрати, обикновен хора и няма как да персонифицираме, т.е. да обобщаваме. По-скоро трябва да персонифицираме и да казваме кой се изживяваше 20 години като надменен Господ и кои работиха, и кои страдаха от това, че други се изживяваха така.
Петъо Цеков: Тук си права.
Силвия Великова:Лошото е, че и в коментарите нещата по този начин вървят, Хората категорично смятат, че има знам за равенство между тези чиновници, които са във Висшия съдебен съвет, защото те са такива – те се държат като такива. Те след като могат да си позволят да си броят SMS вместо да се занимават с кадрувата работа и да насрочват конкурси, явно се държат като такива свободни чиновници.
Водещ: Сега, не знам дали са преброили писмата, но ние ще имаме възможността да преброим писмата с Маргарита Илиева от Българският хелзинкски комитет, която е на телефона. Добър ден.
Маргарита Илиева: Добър ден.
Водещ:Имахте възможност да влезете в нашия разговор, чувайки по телефона какво ние коментираме тук, в студиото. Вашата оценка за тази гражданска акция?
Маргарита Илиева: Ами считам, че това е безпрецедентна социална мобилизация в подкрепа на нещо, което е не просто свързано със съдебната власт и нейната независимост, ами въобще и просто с правата на човека, доколкото става въпрос за основното ни право на безпристрастен съд, но също и въобще по-общо с върховенството на закона и на цялата държава. Кампанията, която ние инициирахме за изпращане на протестни електронни съобщения до членовете на Висшия съдебен съвет е най-подкрепената в цялата ни история до сега кампания. До момента има над 1030 писма и това в рамките на около седмица.
Водещ:Няма да затруднявате Висшия съдебен съвет да ги брои като SMS.
Маргарита Илиева: Ами ние нямаме нищо против да ги затрудним и по някакъв начин да им привлечем вниманието върху това, което им се казва от обществото, защото те по един безпардонен и дори непростим начин се опитват да игнорират това, което в един глас и свободните журналисти, и право защитниците, и най-вече на първото място – самите съдии, самият съюз на съдиите им казва. Казва им „Вървете си!” Те вместо да поемат отговорност за причиненото от тях, което води до тази обществена нетърпимост към тях, те се държат като недосегаеми. Що се отнася до SMS, това е кампания на сайта за разследваща журналистика bivol.bg. Тя е изцяло независима от нашата кампания, но ние я подкрепяме. Доколкото разбирам от пресата и от реакцията на самите членове на ВСС, тъй наречения, те наистина получават много голям брой от цял свят такива електронни съобщения. Имаме безпрецедентна гражданска активност, която иска да постигне един конкретен резултат, а именно да освободи на първо място магистратите и вече нас, обществото, гражданите от този орган на развала, какъвто се показа, че е Висшият съдебен съвет.
Водещ: То малко като яйцето и кокошката да Ви питам кое е първичното, но повече гражданската акция ли накара журналистите повече да коментират или обратното?
Маргарита Илиева: Аз мисля, че от момента, в който ВСС направи този толкова компрометиращи, докрай дискредитиращи избор на председателката Янева, не само че право защитниците веднага реагирахме, но също и журналистите, а обществената мобилизация дойде малко по-късно, когато вече и съюзът на съдиите беше поискал съвсем категорично по един безпрецедентен начин Висшият съдебен съвет да се махне, за да употребя една дума от ежедневието. Тогава вече гражданите почувстваха от една страна, че сякаш е назрял моментът, такава една консолидация и това ги окуражи, и също така почувстваха, че има място за тях да покажат пряко начин, механизъм, по който пряко да участват. По принцип въпросът с гражданското участие е сложен в България и ние в този смисъл сме много радостни от това, че гражданите намериха начин, по който да участват в този по принцип доста солиден процес по взимане на решения относно модела на управление на съдебната власт, избор на ръководители и т.н.
Водещ: Bivol.bg смятат да продължат акцията с MMS, намесват и художествения образ на една тиква. Вашето предложение?
Маргарита Илиева: Ами ние сега, доколкото сякаш поизчерпахме средствата за вътрешен натиск, ние публикувахме редица изявления, отправени до Висшия съдебен съвет. Поради техния безочлив отказ за поемане на отговорност, ние смятаме сега да насочим усилията си към това да мобилизираме външен натиск от европейски институции и изпратихме вчера писмо до председателят Барозу, президент по-точно Барозу, което ще огласим понеделник в българската версия. Ще търсим начин да мобилизираме европейските инстанции, да окажат и те своят натиск, така че да не спре до тук, защото аз мисля, че след тази огромна инвестиция и на журналисти, и на право защитници, и на съдии и пак ще повторя – това е ключово, това е огромно нещо съдиите да казват на ВСС „Идете си!”. И не просто „Идете си!” на тези хора конкретни – моделът трябва да се ревизира коренно, защото в противен случай той ще произвежда занапред други такива хора и други подобни цикли. Та, доколкото всички ние толкова много в един глас инвестирахме в тази борба, аз считам, че би било разрушително тя да се окаже, да бъде неуспешна и ние да се окажем безсилни. В този смисъл…
Водещ: Вярвате, че тиквата преди 12 може да стане каляска?
Маргарита Илиева: Ами това, което трябва да направим според мен е да мобилизираме всичките си ресурси в това да се стремим. Като прогноза не знам какво да Ви кажа.
Водещ: Как реагираха медиите на тази инициатива? По Ваша оценка разбира се.
Маргарита Илиева: Ами те реагираха с голям интерес, доколкото мога да преценя от резултата на отразяването, а и начина на отразяване – той е от неутрален до положителен, а в някои публикации е силно положителен. Аз за това повтарям този за мен white мотив – има огромно съзвучие, такова, каквото аз не си спомням между различни общности – професионални, съсловни и граждански, които просто имат консенсус, че ВСС е довършено развален и не може да се поправи. Той е счупен и трябва да се махне, трябва да се отстрани. Аз чух Силвия да казва преди да ме включите, че те вместо да броят SMS следва да кадруват. Аз ще се разгранича от това мнение. За мен е много опасно те да продължат да кадруват, Те всъщност, ако продължат сега на кадруват, ще минират съдебната власт за десетилетия напред.
Силвия Великова: Само че проблемът е, че цялата съдебна система е вградена от командировани съдии и прокурори, което и пречи да работи нормално и аз имах в предвид да насрочват поне конкурси, защото това им е работата. Иначе кадруването – те го изкривиха като ангажимент и като правомощие, което имат по принцип.
Маргарита Илиева: Да, така е и аз знам, че страшно много магистрати, съдии най-вече, работят в условията на командированост, т.е. на една служебна несигурност, но това продължава много време.
Силвия Великова:Освен това независимост. Когато ти си взет от малък град в София, за да работиш тук, ти ще правиш всичко възможно, за да слушаш и да останеш. Това също е проблем, който е свързан с това, че те не си вършат работата.
Маргарита Илиева: Така е обаче това според мен е по-малкото зло. То вече продължава над 2 години. И всъщност това е по-търпимо от моя гледна точка, отколкото това те да назначат сега… Вижте, те имат да назначават сега магистрати на специализираните инстанции съд и прокуратура. Тези инстанции, този специализиран съд правителството създаде, за да може да печели делата, които много желае да спечели. Единствената гаранция срещу това обвинението да е равно на присъда осъдителна в този специализиран съд е да има относително безпристрастни, читави магистрати. Този ВСС няма да назначи такива.
Силвия Великова: Ами то няма и кандидати за тези съдилища. Те дори да искат да назначат, те няма пак от къде да ги изберат. То няма желаещи.
Маргарита Илиева: Ами това е много правилно и показва отношението на самата общност към това. Свестните магистрати не искат да отидат да работят там, но ако сега Висшият съдебен съвет по някакъв начин се оттегли, а аз доколкото виждам те много силно, много упорито са се запънали да кажа пак разговорно.
Водещ: Ами то дали беше модерно. Така едни директори по едно време се връзваха за едни радиатори в кабинетите си. Може и на тази гледка да се върнем.
Маргарита Илиева: Явно това им е най-важното, да. Искам да кажа, че ако той все пак бъде принуден да се разпадне, тогава това ще мобилизира по необходимост просто като остра критична необходимост ще мобилизира властта, властите – и изпълнителната, и законодателната да променят модела и тогава всички тези болестни, бих ги нарекла протести, биха могли да потърсят обрат. В противен случай, ако ВСС просто си остане такъв, какъвто е, с този състав, с този модел и си мисли за промени в уредбата му в един среден или дългосрочен план – това според мен ще е пагубно, защото те ще сложат хора в цялата съдебна система, които ще бъдат просто послушни. С нашето право на независим съд ще се свърши. Аз не виждам как ще работят почтените магистрати.
Водещ: Сложете заглавие до писмото, което сте изпратили до Барозу.
Маргарита Илиева: Да сложим заглавие.
Водещ:Да, защото няма да кажете какво пише в писмото, ясно е, но поне заглавието сложете.
Маргарита Илиева: Ами заглавието е „Помощ”.
Силвия Великова:Така си и помислих, че ще кажете.
Маргарита Илиева: Ами да, мисля че сега трябва да сме много солидарни помежду си със съдиите, със съюза на съдиите. Те са лидера за промяната и да мобилизираме всякаква солидарност, която можем отвън.
Силвия Великова:Дори и с цената да бъдете упрекнати, че постъпвате национално безотговорно и компрометирате държавата, между впрочем – Вие сигурно четохте интервюто на Стефан Петров, където конкретно се визираше Яна и представител на Европейската комисия, присъствал на срещата при Маргарита Попова.
Маргарита Илиева: Ами тази асимилация – какво да кажа за нея. Тя е толкова от нисш характер, че не бих я коментирала.
Силвия Великова: Тя е доста милиционерска между другото.
Маргарита Илиева: Ами да, типично да. Вие го казахте.
Силвия Великова:Аз ще го кажа.
Маргарита Илиева: За въпроса с…
Водещ:Слава Богу, че още може да ги казваме тези неща.
Маргарита Илиева: За дискредитирането на държавата. Аз мисля, че държавата, в лицето на ВСС сега, а пък и от гледна точка на изпълнителната власт, е една доста дълго продължила, последователна и агресивна политика на овладяване на агресивността на съда, включително посредством подчиняването на ВСС. Държавата сама се дискредитира. Това, което сега единствено може да я реабилитира – това е силно гражданско общество – журналисти, право защитници, хора и съдиите, които да кажат „Не! Тази държава е наша и тя е правова и такава ще бъде!” Това е, което може да реабилитира държавата и то върху него трябва да се… То трябва да получи подкрепата, този глас общ, колективен глас трябва да получи знака България, а не компрометиралата се институция ВСС.
Водещ:Благодаря на Маргарита Илиева от Български хелзинкски комитет, от която разбрахме поне заглавието на писмото, което е вече изпратено до Барозу. Ами да се върнем на коментарите. Какво трябва да се коментира в такива случаи? Новината, че има гражданска инициатива, че някой е склонен да праща SMS или нещо друго? Или може би реакцията на магистратите?
Силвия Великова: На членовете на Висшия съдебен съвет, да ги наричаме такива, каквито не са – те са правителство на съдебната власт, както се наричат. Не, аз не мисля, че има новина в реакцията на членовете на Висшия съдебен съвет. Както и Петъо го коментира преди малко за скандалите, просто това не е новина, че има скандал около Висшия съдебен съвет. Обърнете се към Приморско, върнете се към предишни Висши съдебни съвети – така че очевидно има там нещо, което се случва, за да се чувстваш длъжен на всяка цена да запазиш позицията си, когато влезеш на някакво място. Аз съм малко по-скептична по отношение на гражданската активност, за която и Наско говореше сега, и Маргарита, защото този протест може да бъде обсебен и от гражданите с користни цели. Пред Съдебната палата има една палатка, която цял месец ще остане там. Тя събира подписи с искане оставката на Висшия съдебен съвет и зад нея стои едно сдружение, не знам какво точно и то се нарича анти мафия. И което се оказва, че се оглавява от Георги Дражев, който е брат на Ивайло Дражве, изтърпяващ присъда в затвора за шофиране в затвора в пияно състояние. Аз не казвам, че брат му няма право да има гражданска позиция. Аз казвам, че това е знак да се замислиш дали тази инициатива следва принципни искания или някакви други. Така че има винаги в такива случаи опит да се обсеби една хубава кауза и от нея да спечелят и други хора, но това работи срещу справедливата кауза, защото аз чух как много умело, защото те явно го могат това, членовете на Висшия съдебен съвет използваха като свой аргумент, за да се защитят и да кажат „Вижте кой ни атакува!” и казаха Георги Дражев. Казаха ДСБ подкрепи тази инициатива. Ето, политиците разпознават своите дечица в София. Така че много е хубаво, че има някаква гражданска наченка, но аз си мисля, че става дума за бунт и процес на едно мнозинство. То е същото, което се дразни, когато ни управляват от телевизора. Мисля, че то е същото. Не смятам, че ние сме мнозинството в България. Смятам, че по-скоро този тип гражданско мислене вече отдавна е в изолация.
Водещ: И до колко коментарът би могъл да освободи от тази изолация подобно гражданско мислене, Петъо?
Петъо Цеков: Първо новината за това, че някакви SMS или в бъдеще MMS и тиквички ще се пращат наляво и надясно е новина за това до колко има някаква будна гражданска съвест, общество, наречете го гражданско или нещо от този род. Да, ние не сме със Силвия големи оптимисти на тема гражданско общество.
Силвия Великова: Защото, както се казва, сме гледали филма няколко пъти.
Петъо Цеков: Това е различна новина според мен от новината какво се случва във Висшия съдебен съвет, в съдебната система или нещо от този род. Когато преди малко говорихме със Силвия по темата, споменах съдебната система като нещо различно. Забележете, че ние коментираме тези SMS като някаква гигантска новина, а в същото време не коментираме Лъчезар Иванов от ГЕРБ примерно или друг депутат, министър от сегашната власт, който е сгрешил. Ние приемаме тези неща, свързани с депутати и министри като нещо естествено, нещо, което сме виждали много пъти, коментирали сме го много пъти, но в съдебната система такъв праг на чувствителност не сме виждали чак толкова много голям. Според мен. Силвия може да ме поправи, но дебати за грешки в съдебната система не е имало такива обществени, силни. Владимира Янева, Ок. Преди шефът на Градския съд и кой беше там назначен такъв…
Силвия Великова: Пак близък…
Петъо Цеков:Да, пак близък. Ок. Коментираме един, два, три случая, но чак такава чувствителност към темите в съдебната система обществото ни не е свикнало да има такива рефлекси. С изпълнителната власт и със законодателната власт, т.е. другите две власти, за това се опитах да отлича съдебната, като че ли сме свикнали по да се изразяваме, по да коментираме, по да сме претенциозни към тях, докато към съдебната система – тя самата система си извоюва някаква независимост.
Водещ: Автономност.
Петъо Цеков:Автономност, която е като недосегаемост някаква. И ние като журналисти дори някога се чувстваме недорасли да влизаме в комуникация с нея, да критикуваме нейните постъпки достатъчно остро и дори на страниците на печата.
Силвия Великова:
Водещ:Добре. От двете събития, които коментираме днес от седмицата – паметника и SMS кампанията, която хайде – за повече образност да я наречем „тиквена кампания”, коя предизвика повече граждански отклик според Вас?
Силвия Великова:Е, тя тази с паметника беше някак си – тя си е събитие, буквално си е събитие от седмицата, защото това, което се случва с SMS кампанията върви след избора на Владимира Янева и то не е точно ескалирало точно тази седмица. Различни са нещата, но те всъщност по един и същи начин показват комплексите и разделението ни. Ние видяхме как се реагираше на…Между впрочем много ми хареса, че Бойко Борисов бил обиден, че не е нарисуван като национален герой. Просто това е точно обяснението на всичко, което се случва. Много си беше хубав паметникът между другото. Аз така си мисля. Беше интересен и доста се вписваше, ако трябва да говорим с тези модерни понятия в публичните пространства – много по-добре се вписваше така оцветен в градската действителност и момчетата, които се разхождат там.
Петъо Цеков: Проблемът е, че и в двата случая, като че ли дебатът не е достатъчно пълен, ясен и изчерпателен, за да заемеш някаква позиция, нали.
Силвия Великова: Но виж, нещата се решиха с паметника. През нощта и… Мисля, че това с SMS и с Висшия съдебен съвет няма да може да се случи толкова бързо и лесно.
Водещ: Трябва да има разход на тикви още. Оптимисти или песимисти последно? Смисъл, то място за оптимизъм по отношение на паметника няма, защото те го изчистиха. Това…
Силвия Великова:Както се казва, все пак, това в временно състояние, както беше нарисуван и изчистен, така може да бъде отново нарисуван. Аз само едно изречение по повод казаното от Петъо за Лъчезар Иванов. Напротив, аз смятам, че трябва да не сме толкова нечувствителни към това, което се случва просто, защото трябва да си зададем въпроса, след като на този човек вече няколко пъти му се случва това и той оцелява, и той бива опазван, явно има някакъв проблем. Явно има някаква причина. Значи Ана-Мария Борисова каза как там на някакъв кръстопът, както я намериха, така я оставиха, но този човек направи поредица от гафове и продължава да съществува по този начин. Отговори не се дават, мисля, че изпълнителният орган на ГЕРБ не каза нищо, което да ни покаже какво е отношението им към случая с конфликта на интереси на Лъчезар Иванов.
Петъо Цеков: Има една /…/, която се цитира по медиите тук вчера и днес и тя е следната – Цветан Цветанов се обръща към Лъчезар Иванов и му казва „Сам си! Отиваш в Комисията, доказваш своята невинност, не доказваш своята невинност, но си сам. Трябва да се защитиш!” Все пак Лъчезар Иванов сдаде няколко поста през последната година заради подобни действия от негова страна.
Силвия Великова:Да, така, сдаде постове, но какво.
Петъо Цеков:Но има един пък, в който не може да го сдаде поради простата причина, че той бе избран от някакви хора, от хората. Той е депутат.
Силвия Великова:Не, аз мисля, че все пак той няма да бъде принуден да сдаде този пост, тъй като Бойко Борисов, каквото и да говорим за него, той няма да се раздели с него. Той е верен на приятелите си. С личното си GP, както няма да се раздели с Цветанов, каквото и да се случи около двамата, защото Димо припомни за консултантският договор.
Водещ:И накрая нека помолим художника да отстрани този недостатък и следващия път, ако ще рискува, да има подходящия Батман, защото това е крайно несправедливо и от това произтичат изключителни недоволства.
Петъо Цеков:Българския Батман е по-добър и от турският Батман. Само да ти кажа. Да не влизаме в тази тема.
Водещ: Аз ще си призная…
Петъо Цеков: Руския.
Водещ:Ще се ограмотя обещавам. Ами да продължат коментарите. Ще бъде интересно да проследим как ще се развиват коментарите на тези неформални територии, които основават журналисти като Петъо Цеков. Благодаря Ви за това гостуване. Неслучайно в началото на предаването цитирах терминът на Лилиан Хелман „Пентименто” т.е. преосмислянето. В момента в ръцете си държа „Притча за пшениченото зърно”, „Есета, очерци и пътеписи”, написани от колегата Иван Ангелов. Добър ден.
Иван Ангелов: Добър ден.
Водещ: Всъщност най-интересното е, че това е нещо старо и нещо ново. Като давате избор на читателя сам да прецени с кое да започне – със старото или с новото. Защо? Предизвиквате го или нещо друго имате в предвид?
Иван Ангелов: Не. Значи аз съм използвал един канон в вестникарството, поне в журналистиката е новото преди старото, всичките ми така наречени послеписи стоят като оформление в книгата преди оригиналните публикации, просто давам възможност на читателя да си избере, като аз разбира се давам предимство, давам по-висока оценка на така наречените си послеписи. И в типично журналистически план, и като качество, и като изказ, докато старите ми публикации така или иначе си носят някакъв знак на времето.
Водещ:Оценка на времето.
Иван Ангелов:Не, оценка на времето точно не, но примерно някога ние пишехме много по-литературно, отколкото се пише в сегашния печат, в сегашните медии. Се пише и говори и смятам литературният ни подход, някогашният за един голям минус.
Водещ:Минус? За това, че го няма днес?
Иван Ангелов:Не, минус като една възможност за въздействие на читателя. Т.е. сегашният, колкото и да го ругаем, сегашният медиен език до голяма степен е по-приемлив от някогашният.
Водещ:По-разбираем.
Иван Ангелов:В този смисъл да. Но понякога по-неразбираем заради неграмотността на участващите в медийната политика.
Водещ: Това е една друга страна на медала, която може би не си заслужава…
(…)
Иван Ангелов: …с всичките му подвидови жанрови форми, изявление и т.н. и т.н. Тук би трябвало да ви направи впечатление нещо, което съвременното медиезнание не използва – очеркът. Този жанр продължава да съществува, но вие в „Христо Ботев” специално наричате това фичър (?), в случая аз съм избегнал определението…
Водещ: И експертите така го наричат.
Иван Ангелов: Да, и експертите. Аз съм използвал русизма очерк, защото някога съм писал очерци. Не мога сега да…
Водещ: Ако трябва да напишете очерк за случилото се тази седмица с Паметника на Съветската армия, той какъв ще бъде?
Иван Ангелов: Ами как да ви кажа, аз чух част от коментарите. Очерк не знам дали точно бих написал. Не бих очеркувал събитието, не бих направил портретен фичър на събитието. Това събитие по-скоро…
Водещ: То нямаше и време за повече.
Иван Ангелов: …обект на друг жанр журналистически, не е специално на очерк. Макар че очеркуват се и събития, описват се и събития, правят се портретни фичъри и на събития. Много сложна, много сложен подход бих избрал. От една страна, това не ми се понрави, не ми се понрави, че това е гавра с памет на хора, които така или иначе са дали или са били готови да пожертват живота си, и то за една кауза наречена не комунизъм, колкото и да ги сравняваме, а в една борба срещу фашизма, в която участват и много други страни освен Съветския съюз.
Водещ: Повече добрина донесе тази акция, в смисъл накара ни на говорим, да говорим истински, или повече вреда?
Иван Ангелов: Много, никога не съм обичал крайните оценки.
Водещ: Ами да погледне на това като на едно измерване?
Иван Ангелов: Винаги, аз сам си казвам и в книгата, от която вие ме отдалечавате…
Водещ: Ще ви приближа ей сега…
Иван Ангелов: Аз съм се опитвал да долавям полутоновете на думите. А същото се отнася за полутонове на нашите, полутоновете на мисленето, полутоновете на нашия поглед. Нищо не може да бъде еднозначно или пък двузначно.
Водещ: Може ли да се промени, какво ще излезе от това пшеничено зърно, което е покълнало вече, променят ли се по-късно нещата с послеписите?
Иван Ангелов: Да, разбира се, че се променят. Променят се. Притча на пшениченото зърно е едно заглавие по-скоро на сантимент. Това не е заглавие, истинското заглавие на тази книга…
Водещ: Е това пише на корицата. Кое е истинското заглавие тогава?
Иван Ангелов: Истинското заглавие, значи, примирявам се, че… т.е. мисля си, че сега пшениченото зърно идиличното заглавие е просто като една торба с бълхи, която носи бълхите на обедняването, социално, културно, литературно, всякакво.
Водещ: Журналистът си е журналист, винаги има заек в ръкава си за изненада. Не е ли малко, как да кажа, пшеничното зърно и бълхите са малко далече като че ли?
Иван Ангелов: Да, да, аз просто ви казвам, че просто така ми се иска. Притча за пшениченото зърно е заглавието на един портретен фичър, казано на съвременен медиен език и аз си го харесвах, и когато в един период смятах, че трябва да издам само старите си публикации, това беше подходящото заглавие. И понеже графичното оформление и на корицата, и на книжното тяло са мои, сантиментът към направената корица си остана.
Водещ: Кой ви е любимият очерк от тук?
Иван Ангелов: О, нямам любим. Вижте…
Водещ: Има ли някой, който да искате да промените?
Иван Ангелов: Точно това исках да ви кажа. Ви не ме познавате или малко ме познавате. Аз с невероятна ярост бих могъл да говоря и срещу книгата си, независимо че съм я подготвял две години, и срещу себе си, макар че това умение да говоря срещу себе си можете да прочетете в книгата. Разбира се, най-ценни сами послеписите, които правят книгата ми чисто журналистическа. Това са послеписите за вестникарските заглавия, това е послеписът ми за битието на българската журналистика. Това са нещата, които аз харесвам. Но тъй като съм положил много труд, невероятно много труд, аз съм като една майка, която си харесва децата, макар и критично си харесва децата. Сега бих я написал отново.
Водещ: По същия начин.
Иван Ангелов: Не по същия начин, за да я пиша отново, не бих я написал по същия начин.
Водещ: Ами кой искате да прочете тази книга?
Иван Ангелов: Тази книга е написана за тези, които няма да я прочетат. А сега?
Водещ: Това е предизвикателство.
Иван Ангелов: Да, точно тези, които са ме познавали по един негативен начин, точно те няма да посегнат към книгата. И затова ви казах така. Искам книгата ми най-напред да бъде прочетена от колеги. И второ, от интелигентни автори. Аз не смятам, че журналистът е длъжен да бъде пределно ясен във всичко.
Водещ: Винаги трябва да има място за размисъл.
Иван Ангелов: Да.
Водещ: Един добър финал. Благодаря за гостуването на Иван Ангелов!

Фондация “Медийна демокрация” I 10.06.2011

Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация “Конрад Аденауер” и фондация “Медийна демокрация” организират международна конференция

ОБРАЗОВАНИЕТО ПО ЖУРНАЛИСТИКА В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА:
ОСНОВА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ В МЕДИИТЕ

ПРОГРАМА на конференцията

10 юни 2011, Хотел Арена ди Сердика, ул. Будапеща 2-4, София

10.00 – 10.15 откриване
МАТИАС БАРНЕР | Директор на Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ | Факултет по журналистика и масова комуникация, Софийски университет | Председател на Съвета за електронни медии, България

10.15 – 11.30 І сесия
ФАКУЛТЕТИТЕ ПО ЖУРНАЛИСТИКА – ПРАВИЛНАТА ИНСТИТУЦИЯ ЗА ПОДГОТОВКА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ ЗА БЪДЕЩАТА ИМ ПРОФЕСИЯ?
МИРОЛЮБ РАДОЙКОВИЧ | Белградски университет, Сърбия
ТОТКА МОНОВА | Декан на Факултета по журналистика и масова комуникация, Софийски университет, България
СТЙЕПАН МАЛОВИЧ | Задарски университет, Хърватска
ДИНКА СПИРОВСКА | Ръководител на Департамента по журналистика и масова комуникация, Американски университет в България

Модератор: ОРЛИН СПАСОВ | Фондация „Медийна демокрация”

11.30 – 11.45 кафе пауза

11.45 – 12.00 специална презентация
ОБРАЗОВАНИЕТО ПО ЖУРНАЛИСТИКА В ГЕРМАНИЯ
БЕРНХАРД РУДЕ | Институт за обучение на журналисти (ifp), Германия

12.00 – 13.15 ІІ сесия
ОБУЧЕНИЯ НА ЖУРНАЛИСТИ: НАЦИОНАЛНИ ПРАКТИКИ И ТРАНСГРАНИЧНИ ИНИЦИАТИВИ
ЛИЛЯНА ЗУРОВАЧ | Съвет за печатни издания, Босна и Херцеговина
ОЛИВЕР ВУЙОВИЧ | Югоизточноевропейска медийна организация (SEEMO), Австрия
БЕРНХАРД РУДЕ | Институт за обучение на журналисти (ifp), Германия

Модератор: ОГНЯН ЗЛАТЕВ | Център за развитие на медиите, България

13.15 – 14.15 обяд

14.15 – 15.30 ІІІ сесия
ПРАКТИЧЕСКА ПРОВЕРКА: ПРАВИЛНО ЛИ ОБРАЗОВАМЕ ЖУРНАЛИСТИТЕ?
ДАРИНА САРЕЛСКА | Изпълнителен продуцент на bTV Новините, bTV Media Group, България
ШКУМБИН АХМЕТЧЕКАЙ | Редактор, Телевизия Косово RTK, Косово
ИГОР БОЖИЧ | Изпълнителен редактор на Блиц, Рингиер Аксел Шпрингер, Сърбия

Модератор: ДОБРИНА ЧЕШМЕДЖИЕВА, Българска национална телевизия

15.30 – 15.45 кафе пауза

15.45 – 16.30 ІV сесия
БЪДЕЩЕТО НА ЖУРНАЛИСТИКАТА В СТРАНИТЕ В ПРЕХОД: МЕЖДУ WEB 2.0 И ФОРМИРАНЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯ
БЕСАР ЛИКМЕТА | Журналист, Балканска мрежа за разследваща журналистика (BIRN), Албания
ДАН ТАПАЛАГА | Редактор, HotNews, Румъния
СТОЯНА ГЕОРГИЕВА | Главен редактор, Медиапул, България

Модератор: ВИОЛЕТА СТАНИЧИЧ | Информационно бюро на Европейския парламент в България

16.30 закриване на конференцията
ОРЛИН СПАСОВ | Факултет по журналистика и масова комуникация, Софийски университет | Изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация”, България