БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 10.09.2011
Водещ: Ако в началото е словото, за нас журналистите в началото би трябвало да е историята и макар и непреживяно от първо лице да бъде разказана така, защото когато едни и същи истории започнат да се натрупват, ние хората започваме да се замисляме за случващото се около нас и тогава може би имаме шанса да намерим отговор на въпроса защо се случва. Инак разказването на истории би се обезсмислило. Има ли истории около нас, журналистите? Разказваме ли ги? Добре ли ги разказваме? Няма по-подходящ месец от септември, за да си дадем сметка за това. Какви истории разбрахме да разкажем ние, журналистите, на многото септемврийски дати. 6-ти септември, 7-ми септември, 8-ми септември, 9-ти септември, че и 11-ти септември. Има ли политика в тези истории? Има ли политика в така наречените нови медии? Вчера си направих един експеримент. Попитах добрия стар чичо google.com за 9ти септември и за 11-ти септември. С изумление открих, че за 9ти септември получих 70 милиона резултата, а за 11-ти септември – доста по-малко, около 17 милиона. Коментарът е излишен. Това са безпристрастни данни. Защо има толкова много политика? Как коментираме политическите факти и как избираме по какъв начин да ги коментираме? В началото обаче днес ще започнем с истинската история за убийството на Георги Марков, разказана от брат му, защото тя е обвързана към една от многото септемврийски дати – 7ми септември. И така. Набираме брата на Георги Марков Никола. Къде?
Никола Марков: Близко до Милано, на 60 км, в Арона, който се намира на /…/на около 50 км от швейцарската граница. И езерото половината е в Швейцария, половината е в Италия.
Водещ: Какво си спомняте за брат си? За хубавите неща, които заедно сте преживяли?
Никола Марков: Преживяхме много хубави и много лоши неща, но нека говорим за хубавото най-напред. Георги беше един брат, истински бих казал. Между нас имаше една връзка, която продължи до моето бягство от България. Бяхме винаги заедно, въпреки че нашите професии бяха противоположни. Той се отдаде на литература, четиво, писане, аз на търговия. Но това съвсем не ни разделяше и прекарвахме много, много време заедно. Извън това, взаимно си помагахме в тежки финансови години. Специално след 9 септември през 50 година, когато мизериите в България бяха страшни и никога не сме си отказали помощ един на друг. Георги беше много, много ученолюбив за разлика от мен. Обичаше да чете, аз много по-малко. И още през 50 години започна да сътрудничи на списания и вестници в областта на култура, на филми, на театрални пиеси, на много неща. Извън бягството, имигриране бих го нарекъл по-правилно, в Италия най-напред живя при мен, но нямаше никаква перспектива в Италия, тъй като киното беше в голяма криза и замина за Англия, но това не попречи да поддържаме непрекъснато връзки.
Водещ:Вие сте доста различни, а казвате, че връзката помежду Ви е била силна? Защо е била силна?
Никола Марков: Защото живяхме в много тежки години, където никой не можеше сам да се справя. Безработица, липса на храни, липса на средства, без специални привилегии, които не бяха дадени на нашето семейство поради т.нар. партийски произход, защото баща ми е служил във „фашистка”, в България никога не е съществувала фашистка партия, може би комунистите да служат на сталинската армия, но в България се служеше на българската армия.
Водещ:Обсъждаше ли Георги с Вас своите репортажи по-късно?
Никола Марков:Посещавах много често Лондон и репортажите Георги ги пишеше, докато аз правех кафе. За няколко минути, бих казал от 10 до 20 минути, той написваше репортаж от 3 страници, който след това отивахме да изпращаме по пощата на „Дойче Веле” и на „Свободна Европа”, така че аз много добре помня и зная колко лесно за него беше да напише един от репортажите. Той пишеше по един на ден, бих казал по един на час, ей тъй. Сяда и почва да пише, както Ви казах преди малко, докато аз направя кафето в кухнята, той вече е написал репортажа.
Водещ:Какво го мотивираше да ги пише?
Никола Марков:В един от репортажите си той казва „Направиха си държава за тях.” Или както той твърди „Върнахме се в периода на /…/”
Водещ: За един журналист е много важно да има обратната връзка. Как се справяше той с липсата на такава връзка или тя беше само илюзорна липсата и?
Никола Марков:Излизаха хора от България, които казваха истината. Коя беше истината? Че предаванията на Георги Марков се слушаха от Тодор Живков до последния ратай. Книгите, когато излязоха, задочните репортажи, бяха отнесени в България и се продаваха, и се четяха на коли, на парчета, на хартийки, защото беше забранено, беше престъпление да се четат задочните репортажи на Георги Марков. Георги имаше връзка със свои приятели, негови съмишленици, негови съидейници, но знаете какви щяха да бъдат последиците, ако някой станеше на крак, както професор Ликова, да защитят Георги Марков. Професор Ликова беше уволнена от работа, малтретирана за това, че се осмели да каже нещо добро за Георги Марков.
Водещ: За какво си говорихте обикновено?
Никола Марков:Георги имаше едно строго определено становище, което се изразяваше в неговото писане, в един от репортажите. Докато съществува Съветския съюз, България ще бъде робска държава. И така точно стана.
Водещ:Доста книги излязоха, забравени в България в последните години. Какво обаче остана ненаписано?
Никола Марков: Не е казана истината около Георги, защото в много от списанията го правеха агент на всички разузнавания, човек на този, човек на онзи и какви ли не още. Истината за Георги беше една – че самият Тодор Живков го изрази в една от неговите фрази „Талантлив, но не е наш.”
Водещ:Не влагаме ли прекалено много политика. Обикновено, когато правим оценки на такива дати като 9ти септември, 7ми септември?
Никола Марков: Аз бих желал да се даде много повече внимание на Георги Марков като писател, отколкото като – никога не е бил политическа личност, но неговият политически живот, и ако го съдят бъдещите поколения, бих желал да го съдят като литературен деец, като литературна личност, както днес се говори за Вазов, Алеко Константинов, Каралийчев и да не казвам имената на останалите, но както много други писатели, които по една или друга причина трябваше да мълчат дълго време. Как да кажа, струва ми се, че още продължава една кампания за дискредитиране на Георги от страна на, може би, заинтересовани, било политици, било икономисти, било в областта на литературата, където не малко завист и злоба съществува. Аз смятам, че това, което Георги е написал, е написал. Всеки има право на свое мнение и становище, но никой няма право да окалва и да /…/ по този начин, по който са се нахвърляли много кръшкачи в България. Още след падането на режима аз бях в България, където се отвратих от отношението на много драскачи. Не искам да ги назовавам журналисти, защото нямат достойнство да бъдат журналисти. Бях интервюиран от една другарка от един вестник, на която трябва да и кажа „Няма да публикувате нищо без мое разрешение!” Защото изопачаване на интервютата тогава бяха в реда на нещата, добре организирани от бившата ДС. Вие казвате бяло, те пишат черно.
Водещ:Сега нещата предполагам, са вече различни.
Никола Марков:Сега са различни, защото има свобода на израза, свобода на печата, но съвсем не спира охулването на Георги по разни вестничета на разни заинтересовани личности. Както знаете и следствието отиде във властта на /…/, защото има политически интерес да не се търси убиеца на Георги.
Водещ:Казвате „охулване”. Какво имате в предвид?
Никола Марков:Ами охулване разбирам какво ли не. Най-голямата, бих казал, отвратителна новина, която четох във вестника, че Георги Марков е бил пред развод с жена си и че детето не било негово, и че Георги Марков оставил 2 милиона долара в една банка, на което аз писах във вестника на /…/, ако не се лъжа, се казваше, ако обича да ми даде името на банката, за да отида да изтегля пари, защото аз 2 милиона долара не съм виждал на куп. Това нещо и самата съпруга Анабел, която все още се казва Маркова, не можа да понесе и се отказа от България.
Водещ:А това не се ли случва вече и в италианските медии.
Никола Марков:Случва се – охулване, окалване, злоба, завист. Тук, ако четете пресата, по-голям престъпник от Берлускони няма и по-голям светец от някой си друг – няма. И после излезе от калта, че онзи е още по-мръсен от този и т.н. Така че това не ме учудва. То е съществувало винаги и ще продължава да съществува, защото човешката злоба и завист…
Водещ: Кой от всичките репортажи на Георги бихте ни препоръчали днес да го прочетем? Този, който дава някакъв ключ, с който да можем да заключим въпросната злоба и завист, за които говорите.
Никола Марков:Много са, но най-интересното да четете е пресата му с Тодор Живков. В тях се вижда отношението на Георги към режима и ще видите какво е представлявал тогавашния наш велик, на който още има паметник. На един престъпник има паметник в България, но на Георги Марков няма и една паметна плоча. Нищо не е направено в България без негово одобрение, както убийството на брат ми. Той го одобрява. Не го организира той, но той го одобрява, а ние организаторите ги знаем кои са. Знам много добре кой е организирал всичко. Знам много добре как точно, защото може би и Вие знаете, но аз знаех всичко преди да бъде убит Георги и в август 1978 – от 3ти до 18ти аз бях в Лондон при него, за да го предупредя за последен път, че ще бъде убит в най-скоро време. Тази информация получавах чрез двоен агент от София. Директно от организаторите на убийството. И Тодор Живков не го спря. Но, както Ви казах – за него има паметник.
Водещ:Как гледаше брат Ви на тези предупреждения?
Никола Марков: Доста небрежно и последните му думи „Ако искат да ме убият! Да ме убият – те знаят какъв скандал ще стане!” Моят отговор беше „Брат ми, когато ти си мъртъв, какъв ли скандал ще стане, няма да има полза от него!” Добрите спомени останаха с това, че брат ми не загуби живота си напразно. Аз телефонирах на брат ми в Лондон и след дълго звънене, много дълго, може би три или четири минути, звъня телефона, най-накрая той ми отговори и ми каза „…моят доктор е във ваканция!” Това бях последните му думи, които чух от него, докато беше жив. След което вече явно отровата почна на действа. Този ден го помня като един от най-черните ми дни. Беше петък сутринта, в 10 часа. Той вярваше, че никога няма да посегнат на него. Беше убеден.
Водещ: В „Клубът на журналистите” се радвам да кажа добър ден на доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ.
Георги Лозанов: Добър ден.
Водещ: И на братовчеда на писателя Георги Марков, Любен Марков, здравейте!
Любен Марков: Здравейте.
Водещ:Ами да започнем от тук – вървят ли журналистите след митовете? И какви са съвременните митове? Аз изброих няколко септемврийски дати, доцент Лозанов.
Георги Лозанов: Ами, това е така, тежък философски въпрос, по какъв начин въобще в съвременната култура са митовете. И за това трябва да го опростим разбира се и да кажем, че разбира се митът за една бивша или бивш по-добър живот, за това, че назад в близкото минало е било по-добре, отколкото всички промени, които са последвали. Който като всеки мит има и нещо обективно, но така да се каже е свързано с разочарованията на прехода, но това е един много устойчив мит, особено последните години. Това се вижда. И това е един много разяждащ общественото съзнание. И за съжаление минава и през медиите този мит. Не мога да кажа, че медиите в това отношение показаха /…/, макар че – ето във връзка с Тодор Живков, общо взето поне имаше някаква двойнственост в отношението към този факт. Нямаше я тази патетична вълна, която тръгна от това честване. Според мен това беше един голям тест за това дали общественото съзнание вече е променило отношението към един комунистически диктатор, какъвто той беше независимо от отделни човешки характеристики, които могат да бъдат изтъквани негови, до това да се гледа на един национален герой почти, така, както беше чествано. И се направи този тест, който мина и през медиите, и за моя голяма тъга, разочарование, общо взето той се оказа успешен тест. Обществото, ако не да подкрепи, поне не оказа някаква особена съпротива на тази трансформация на 20 години на образа на Тодор Живков. И то не е въпроса в образа на Тодор Живков, а в самия Тодор Живков. Това е емблема на едно цялостно отношение към комунистическото минало.
Водещ:Чухме от брата на Георги Марков, че в крайна сметка, няма една паметна плоча на Георги Марков, но пък има паметник на Тодор Живков, обаче аз се сещам сега за един друг устойчив мит и дали е мит разбира се ще попитам Любен Марков. Митът, че убийството е поръчано за рождения ден на Тодор Живков. Убийството на Георги Марков, на „Ватерло”?
Любен Марков:Не, аз мисля, че това е съвпадения някакво, което се е получило. За мен това е или 3тия или 4тия опит. Цялата 1978 година е годината, в която Георги е получава още от началото големите предупреждения. Предишната година е работено върху неговото движение – от 1976, 1977 е работено вече много сериозно върху неговото движение. И 1976 година мисля, че е взето решението той да бъде ликвидиран.
Водещ:А защо е толкова устойчив митът?
Любен Марков:Ами, вижте, около Георги има много митове.
Водещ:Да, ние говорихме преди да дойдете в студиото. Вие даже сте си правил труда да ги изчислявате в проценти начина на разпространение на тези митове и местата, където се разпространяват тези митове. Разбира се за чест на професията на журналистите – по-малко са журналистите, повече са т.нар. форумци, ако ги съотнесем към тях като към новите медии.
Любен Марков:Ами форумците са последните две-три години. Искам да Ви кажа, че за Георги от 1969 до 1979 година имаше пълно мълчание. От 1989 година до преди три или четири години, до преди вече да се появят форумните, не знам дали да кажа ченгета или нещо подобно, но предполагам, че това са хора, които са вързани с убийците на Георги, в пресата, която излиза, аз до преди 3 или 4 години, бях отделил около 700-800 публикации, от които само около 150 бяха положителни за него. 200 имаше общи информационни и останалите около 400, два или три пъти повече, бяха откровени компромати. Казвам Ви, че… И това нещо е с една такава последователност, защото ние пълним обикновено между 7ми и 11ти септември вестници, радио и телевизия, там по някоя и друга минута, по някоя и друга колонка за положителното на Георги, това, което е направил.
Водещ:Тазгодишната оценка каква е?
Любен Марков:Но искам да кажа, че форумните ченгета и останалите- те почивен ден нямат. Какво да Ви кажа оценката? Като грамофонни плочи – едно и също си говорим. Не знам какво да кажа повече от това, че е убит и че има прекалено много вече факти и обстоятелства и това съм го казал – няма само цветна снимка или филм на извършването на атентата срещу Георги. Няма го признанието на убиеца. Да, ама някой трябва да го потърси. Няма го и оръжието тук примерно, което е и че все някой пречи на разследването, и на прокурорите, и на съдиите.
Водещ:Доцент Лозанов, как една човешка история, защото това безспорно е една човешка история, би могла да накара нас журналистите да поразтурим тези митове? И изобщо не е ли прекалено много политиката?
Георги Лозанов: Вижте, по отношение на Георги Марков, радвам се, че говорим за това, в демократична България така, както живеем сега от поне 20 години, тя колко е демократична е друга тема, това е един исторически ресурс на новото демократично време – съдбата на Георги Марков. Включително и това, което е писал, животът му, защото той е един човек, който се е съпротивлявал. Това нещо, този ресурс до голяма степен се разпилява в митове, в странични неща. Някак си не става важен за обществото. Има календарно отношение към него. Сега вярно, че тук покрай честванията на Тодор Живков, започна и малко повече да се вглеждат в образа на Георги Марков, защото някак си става една асиметрия непоносима.
Водещ:Тук и митът помогна.
Георги Лозанов:Но като цяло ние и без това нямаме своите 68, това е стар разговор. Нямаме достатъчно ясна и неясна десиденстка физиономия на обществото преди 1989 година. И Георги Марков е едно от малкото лица на тогавашната съпротива. Сега, по отношение на него могат да възникнат много въпроси. Както казва Господин Марков форумни ченгета или какво ли не да пускат фалшиви дири, това е на ченгетата номерът и т.н. Да замъгляват цялата работа, да внасят съмнения, защото тези съмнения могат и да имат своите основания, но всичко това трябва да е в много по-голяма степен център на публичността и това, а не в тези маргинални, но доста влияещи така да се каже с подмолно на общественото мнение, каквито са форумите и интернет. И мисля, че в това отношение медиите имат голям дълг. Не случайно Христо Христов стана като, така да се каже, персонален изследовател на Георги Марков. Не за друго, ами просто защото другите изследователи и хората, на които им се иска да се върнат на това, а пък през връщането на Георги Марков е връщане към една друга оценка на миналото. Основният проблем и затова виреят всички тези митове е, че работата на паметта, както се казва и в сферата на теорията, не дава продукт. Т.е. не рационализира миналото и го оставя на фазата на случайни отношение, на фрагментарни преживявания, на това кой как през едни лични маршрути е влизал, защото то все още е близко свързано с нас това минало. И през това някак си се гради представата за него, оценката, паметта, а не през един, какво да кажа, отдалечен вече исторически анализ за това, което направиха в другите страни, Вярно, в Германия оценката на фашизма е 20 години след края на войната. В някакъв смисъл, истинският обществен дебат, но тези 20 години минаха при нас.
Водещ: И тези 20 години минаха, но как ще коментирате факта за 70 милиона резултата за 9ти септември и едва 17 за 11ти септември?
Георги Лозанов: Минаха с обратен знак при нас. Аз си позволих даже да напиша в една статия, че така или иначе след 1989 година общо взето отношението към Тодор Живков беше като към престъпник. Неслучайно отиде на съд., Друг въпрос е какво беше това дело, но все пак имаше присъда 7 години. Може би е силна дума, но такава беше доминиращата обществена нагласа. Сега доминиращата нагласа – 20 години след прехода, е по-скоро като към герой. Което е абсолютен парадокс, но като че ли времето тече назад. Защото по-логично е тогава, когато хората, свързани с него, току що живели този живот да могат да го оценяват през тази лична връзка, а след 20 години да го оценяват през историческа дистанция и през това какъв е бил режимът, през това какво се е случвало в този режим и отново говорим за кърпените чорапи. Показват се вещи, които е придобил като държавен глава, като някаква лична залъга, въобще създава се от едни фрагменти образа, за да може да се скрие същината…
Любен Марков: То не става от само себе си.
Георги Лозанов:Да.
Водещ:Добре. Липсват ли истински човешки истории, които да бъдат разказани от нас журналистите или просто това е дневният ред на хората и по-скоро техният интерес?
Георги Лозанов: Аз не искам да кажем, че това не са човешки истории. Напротив. Според мен нашата журналистика общо взето мина в тази по-скоро западна традиция, на разглеждането на новините през човешката история, ако за това говорите. Но според мен проблемът е в това, което най-предпоставихте като тема – за това, че има една общо взето реставрация на миналото, която минава през митове. И то митът е малко красива дума за тази работа. През едни фалшификации, през едни фалшиви образи, които се генерират, включително често пъти и от медиите или поне в медиите. А медиите винаги са били длъжни да бъдат в някакъв смисъл чистачи на общественото съзнание. Да го чистят от тези…
Любен Марков:Да, ама те го замърсяват в някои случаи.
Георги Лозанов:Да не говорим за медиите като за братска могила – всички заедно. Те са най-различни.
Любен Марков: Говоря в някои случаи.
Водещ: Господин Марков, да Ви попитам, понеже чухме от Никола, братът на Георги Марков, че би искал да гледаме на Георги Марков като на писател и понеже стана дума, тук имаше един диалог зад кадър, дали са поставени негови пиеси? Поставени ли са?
Любен Марков: Поставен е преди 7 или 8 години „Архангел Михаил” в ловешкия театър. Даже един път чух, че е бил на представление в софийския театър.
Водещ:Но е бил със статут на дипломна работа.
Любен Марков:Да. Тогава беше, сега не съм го виждал – Васил Василев, сега е директор на ловешкия театър между другото. Но това е пиеса „Архангел Михаил”, която 1974 година печели първа награда на театралния фестивал в Единбург. А сега в момента се репетира, мисля, че на 10 октомври ще бъде премиера в Народния театър на „Да се провреш под дъгата” и я поставят пак Асен Шопов, който е поставил 1968 година и тогава пиесата е играна само 13 пъти във „Военния театър” с много силен актъорски състав – Васил Михайлов, Роси Чанев, Чочо Попйорданов. Просто. Аз ходих на една репетиция. Поддържам връзки с Асен Шопов, защото Асен е човекът, който две пиеси прави на Георги и двете му ги спират. Комунисти.
Георги Лозанов:Да, това също е свързано с работата на паметта, но вече в сферата на изкуството, защото действително е едно към едно, ако се върнем към литературното наследство на Георги Марков и драматургичното, няма да отговори на очакванията, защото той е свързан, както казах със съпротива, а в онези времена знаците на тази съпротива са били по-други. Сега е всичко вече толкова пъти изказано, изкрещяно, че това може, ако се върнеш просто към него, да се загуби. И за това трябва да се върне през интерпретация. Хубаво е, че Асен Шопов го прави, но аз бих се радвал да видя новите поколения, които да намерят своята гледна точка към Георги Марков. По съвсем друг начин да го представят. За това връщане говоря, а не към връщането към официалните клишета, на които е честването. И така, като че ли, има едно ужасно плашещо „déjà vu”, като че ли сме в 1978 година, когато е убит. Впрочем като стана дума за убийството на Георги Марков, не е толкова важно дали е в чест на рождения ден на Тодор Живков или не, но е важно например какво е участието на Тодор Живков в това.
Водещ:Ами той Никола каза, че всъщност той го е одобрил.
Георги Лозанов:Ами, ето сега, роднините да кажат. Това не е източникът на това говорене, на тази информация. Тя трябва да дойде от едно разследване, от един честен разговор в обществото и то в онези кръгове на обществото, в онези институции, в които имат информацията.
Любен Марков: Ами полицията имат изключителна вина в това нещо, защото в края на краищата и до ден днешен, аз гледам, че истината за Георги Марков чака политическо решение.
Водещ: Това е много сериозна присъда.
Любен Марков:Не. Това е 100%. Аз съм 22 години вътре във всичките, в цялата тази, 95 на 100 от истината я стигнахме 1995 година. И от там нататък всичко беше, даже казвам, преди няколко години беше казано, че не е патриотично да се говори за Георги Марков. А само Ви казвам, че има едно просто аритметично правило.
Водещ:А какво значи „не е патриотично да се говори”?
Любен Марков: Ами не е патриотично, защото така се излагаме пред чужденците, защото ние сме… Защото аз казвам – не съветски разузнавачи, българите са организирали убийство. Мен не ме интересува кой е натиснал спусъка. Мен ме интересува тези, които са подготвили, колко са платили, колко време е струвало това нещо. И това се знае. И Христо го е написал точно. И Ви казвам – това са едни камъчета, които правят грамадата.
Водещ: Това е повече от сигурно, че журналистите дори и да стигнат до истината, дори и да я кажат, както е направил Христо, това, уви, не е достатъчно. Как да се говори за политика от нас журналистите? Останете с нас. Продължаваме след малко. Политика и политиканстване. Доцент Лозанов, как да намерим разликата между двете – смисъл, казвам го метафорично разбира се, ние журналистите?
Георги Лозанов: Ами днес сте решили с трудни въпроси да се занимаваме.
Водещ:Ами, те май не са трудни.
Георги Лозанов:Да, защото те не са трудни, когато са въпрос на професионален рефлекс, рефлекс на съвестта – тогава от само себе си се решават, без да си ги поставя съвестта. Но понеже аз мисля…
Водещ: Това като член в етичния кодекс много трудно може да се формулира.
Георги Лозанов:Да. Има два начина да се пише така споменатото преди – два честни начина. Единият е да пишеш балансирано, да представяш различните гледни точки и да ги оставиш те да се вмъкнат помежду си и в крайна сметка читателят, слушателят или зрителят да направи своя избор. Така, понеже изборът е сравним на свободата, така генерираш свобода в аудиторията. Защитаваш неговата свобода. Другият начин е, особено в границата не на информацията, а на коментара, да заявиш своята позиция и да заявиш, че през тази позиция коментираш политическия свят, лицата му и т.н. От там нататък започват отклоненията от тези две, за мен и двете абсолютно валидни, професионални модела на поведение, когато искаш да скриеш позицията си зад безпристрастност и да манипулираш аудиторията, когато започнеш да изпълняваш PR поръчки и PR в това отношение е големият враг на журналистиката, който да маскираш като журналистика. Когато оставиш самата политика, нейните митове, ако искате, нейните послания, да минават през теб като фуния и да добиват легитимността на журналистическо послание и т.н. знаем ги всички тези отклонения. За това за мен тези два начина на писане, така ги схематизирам, общо взето са някаква гаранция за това политиката да минава по добър начин през медията. В това отношение ние имаме дълъг път през прехода и не много радостен опит особено във връзка с това, че политиката много често през годините в прехода изместваше журналистиката. И журналистиката се превръщаше в нещо като, разполагаше се в ложите и от там задаваше своите въпроси или често пъти своите аплодисменти.
Водещ: Вие безспорно имате опит и доста изследвания зад гърба си в рамките на фондация „Медийна демокрация”. Това се случва по време на избори или това се случва винаги?
Георги Лозанов: По време на избори става по-осезаемо. Разбира се аз сега съм в качеството си на регулаторен орган и съвсем не мога да правя независими така да се каже някакви политически изказвания или дори зависими. Въобще се пазя от това да влизам в политиката в своите анализи, но мога да кажа, че по време на избори има, до сега, колкото съм наблюдавал през годините, една такава схема, по която се движат нещата. Обикновено в края на мандатите нашите медии застават срещу този, който вече ще си отива, на власт е и видимо вече ще напуска сцената, и започват да усещат, сетивата им се разтварят, журналистическите сетива и не само журналистическите, за който идва след това и този следващия е понесен от една вълна. От едно благоразположение, което го носи до към средата или до към края на мандата. И това се повтаря като един цикъл. За мен този цикъл не е много радостен, защото е някак си много в подчинение на властовите отношение. Журналистиката по би ми се искало да я видя от обратната страна, където властта върви – тя да върви в другата посока. Макар че сега при Първанов не се случи така. Президентът, който сега ще си ходи…
Любен Марков: Не е подсъдим. Ако беше подсъдим като Тодор Живков, щяхме да видим какво ще стане.
Георги Лозанов: При Тодор Живков е обратното. Искам да кажа, че сега виждам в това отношение, в този модел някакво разклащане. По отношение на Първанов една малко протоколна ласкавост до края върви и всичко стои малко като един политически фото тапет.
Водещ:Обаче има ли ги другите белези, които изброихте? Има ли някой на гребена на вълната вече качен?
Георги Лозанов:Ами не. В това отношение ми се струва, че има един баланс в нашата журналистика. Няма в момента опит, стръвни опити, както се е случвало, да се открие кой ще бъде победителят и вече да се създават с него друг тип близости.
Водещ:Това безспорно е комплимент, че кристалната топка вече не е…
Георги Лозанов: То може би дори и от това, че все по-=трудни стават категоричните прогнози, мнения. Разбира се в това отношение най-голямата жертва са социолозите, но и не само социолозите, и журналистите. Макар че за мен, няма да се ангажирам с политически хипотези, нямам и право на това, но общо взето ми се струва, че хората са тези кандидати, основните кандидати са добра извадка за щастие. Имат възможности да направят относително мотивиран избор.
Водещ: Всъщност, като че ли няколко пъти подчертахте, че нямате право на политически коментари и не искате да ги правите, защото така е редно, но въпреки всичко намирате начин да ги правите на правото на културата. Какви бяха отзивите във facebook.com, когато поканихте хората на представянето на Вашата книга „Мое дясно” на „Аполония”?
Георги Лозанов:Първо да кажа, че тя събира текстове, които са писани преди поканата ми за влизането ми в СЕМ, защото след това престанах да пиша такива текстове политически. Ами, не знам. Във facebook.com специално аз от скоро влязох на тази територия, след като дълго се чудих дали въобще да го правя, но от чисто медиен интерес. А пък facebook.com в момента е една мощна медия, каквото и да говорим.
Водещ:Третият по големина народ в света.
Георги Лозанов:Да и аз нямам право да стоя зад това, но влязох само, колкото да има поглед и достъп, не толкова да водя активна медийна политика във facebook.com. За съжаление други ангажименти не ми дават тази възможност, а човек или влиза в това и го прави, или гледа да не подвежда аудиторията си, приятелите си, както там се наричаме всички. И аз, само написах една покана, за който е в Созопол и много радостно, защото книгата ми беше представена там за втори път след София, много радостно, че това в един топъл следобед, беше една препълнена задушна зала и какво да кажа – книгата се казва „Мое дясно” и имаше тази солидарност на угрижения десен човек в България. Това се чувстваше.
Водещ: Ако трябва да цитирам Бойко Станкушев – „Какво става с дясното?”
Георги Лозанов:Книгата е за много неща, каквито аз съм писал през годините. Аз съм я писал зад гърба ми, защото това са текстове, които аз съм публикувал ден за ден, по различни поводи. Накрая ги събрах и се оказа, поне аз така си мисля, че добиха една цялост, в някакъв смисъл говорят за нещо. Говорят най-вече за това как оставаш десен, въпреки цялата трудност на дясното политическо представителство през тези години.
Водещ:Всъщност това е личната история.
Георги Лозанов:Да. И за това как дясното се откъсва от политиката и става много повече биографичен факт, свързано с тях самия, в ценностен, в културен смисъл, в емоционален и много по-малко за съжаление като ясна политическа платформа. Но аз си позволих да кажа нещо на представянето. Ще го повторя и тук с едно изречение, ако ми позволите.
Водещ: Разбира се.
Георги Лозанов:Дясното се крепеше тези 20 години преди всичко на тази емоция на голяма част от хората, която беше родена през комунизма – на нетърпимост по-малка или по-голяма, към едно общество, към неговия идеологически фалш, към репресията му и т.н. Всеки биографично го носеше това нещо и колкото и да нямаше политическо представителство дясното, то беше представено през тази наша памет и участие в онзи живот. Само че аз дадох пример там. Една сервитъорка, която решаваше кръстословици, казах и „Кажете ми да Ви помогна младо момиче”. Тя ми каза кое е предишното име на улица „Пиротска”? Тя не беше чувала за „Жданов”. Първо аз страшно се зарадвах и казах и, че можеше и да не чуе никога за Жданов, което сигурно е хубаво, но аз и казах кой е Жданов и го написа тя там, но по-важното е, че това беше абсолютно ясен знак, че ние, които носим емоционалната реакция, негативна, мрачна на онова общество на базата, на която се крепеше дясното тези 20 години, полека отстъпваме място на едни, които няма да носят тази емоция. И тогава то трябва твърдо да стане политическо дясно с всички демократични ценности на тази характеристика.
Водещ:Иначе съдбата на Тодор Живков…
Георги Лозанов:Ще започнат едни безкрайни всенародни чествания.
Водещ:Всъщност нека да си дадем сметка, защото се оказа, че 9ти септември е по-силен дразнител за журналистите, отколкото 11ти септември, който едва ли има разумен човек, който би спорил, какво се случи на 11ти септември.
Георги Лозанов: Вижте, нека да не гледаме чисто количествено на това, защото ако 9ти септември е повод за преоценки и за преосмисляне, няма съмнение, че в границата на нашата собствена история, това е много важен ключ да разбереш какво ти се случва, в крайна сметка там се пречупва гръбнакът на историята в един момент и влизаме в една общо взето историческа катастрофа, която трае много години. Вярно е, че 11ти септември е световна катастрофа и там се пречупва един гръбнак на едно разбиране, ценностно, либерално за света, за което аз продължавам да страдам, защото освен всички жертви и до днес е 11ти септември, даде право на тези, които търсят по-голямо ограничение на човешките права – имаха ресурс да го направят. И то не като външен враг а на територията, вътре в държавите. Но, ако се използва 9ти септември, за да се вгледаме в тази счупена история и после нейното бавно лепене след 1989 година, колко сме залепили вазата.
Водещ:Господин Марков, докато слушахме малко музика, за едно съвпадение заговорихте. Да зададем поредния мит, може би.
Любен Марков:А не, това е публикувано и в книгата на Христо Христов даже пише, че смъртта на Георги Марков съвпада по дата, час и ден на седмицата – понеделник с една разлика от 23 години с първия самолет, който се забива в Манхатън, така че нашата фамилия си е изживяла своя Манхатън 1978 година. Но само искам да се върна с минута на предишната тема, която доцент Лозанов каза. Тази носталгия по миналото, която е, тя е заложена и тя много се връзва с това, че младото поколение не знае кой е Жданов. Тук има едно поставяне. Вижте, толкова години ние сме живели…
Водещ: Доцент Лозанов, ще проверите ли в мониторинга колко пъти в медиите тази година е имало анкети на тема „Кой е Тодор Живков” с млади хора. Има ли смисъл от такова занимание?
Георги Лозанов: Но това е самата истина. Че е паметта и аз за това толкова се борех да вярвам, че правителството сега, макар че още не е започнало изграждането, утвърди проект за изграждане на музей на комунизма. Ако не друго, поне да има едно място тази памет по някакъв начин да се погледне, където младите хора могат да влязат, да има някаква връзка между поколенията с този музей.
Любен Марков: Да няма мит.
Георги Лозанов: Да няма мит., да ги виждаш нещата. Един музей, посветени на жертвите, на радостите, които е имало по онова време, но преди всичко посветен на жертвите на този режим, защото ние, като че ли забравихме, че става дума за един репресивен режим. Режим, който не зачиташе човешките права и това е най-меко казано.
Любен Марков:И който се смяташе за ляв.
Георги Лозанов:Който се смяташе за ляв, да. Като пък лявото винаги е защитавало човешките права срещу някаква именно репресивна политика.
Любен Марков: Това са сбърканите неща. Лявото е трудът, дясното е капиталът.
Георги Лозанов:За това моята книга се казва „Мое дясно”. Смисъл мое дясно, твое ляво – всичкото е много преувеличено.
Водещ: Да. Ами благодаря Ви за този разговор. Какво да прочетем за 11ти ноември и къде да го прочетем, доцент Лозанов? Според Вас?
Георги Лозанов:За 11ти?
Водещ:Септември.
Георги Лозанов: Септември.
Водещ: И по света излязоха много конспиративни теории.
Георги Лозанов:Страшно много неща излязоха. Страшно много се писа за това. Аз вече съм се загубил в това море. Някои от тези, които писаха, вече ги няма, като /…/ например и други хора. Да не казвам име на философ, защото освен всичко друго, 11ти септември, онези удари самолетни, доведоха Западния свят до страхотна криза на интерпретациите, която предхождаше даже финансовата криза. Трудно разбрахме какво е това, защото цялата система за сигурност на западния човек и на…
Водещ:Изведнъж рухна.
Георги Лозанов: Да, защото тя стъпва върху зачитането на човешки живот. Човешкият живот сам по себе си е ценност и ако за теб това не е ценност, включително и собственият ти живот, тогава всичко се преобръща наопаки и за съжаление, според мен, сега 10 години по-късно, не сме намерили онази интерпретация, която аз сега да кажа – ето, това прочетете и ще имате отговор на въпроса какво се случи и какво следва от това, което ни се случи тогава, преди 10 години.
Водещ: Защото братът на Георги Марков ни каза какво да прочетем, кой от задочните репортажи. Препоръча ни тези, които са свързани със срещите на Георги Марков с Тодор Живков, но вероятно трябва да минат повече години след 11ти септември, за да имаме такава отправна точка. Благодаря Ви за този разговор. Много човешки истории бяха разказани след рухването на Близнаците. Добър ден на Бойко Василев от Българската национална телевизия.
Бойко Василев: Добър ден!
Водещ:Има такива дати, които ни карат да се връщаме към такива стари история, да намираме нови и може би го прави, за да намерим отговор на въпроса защо се случват. 10 години по-късно намираме ли го?
Бойко Василев: Случват се, защото светът се движи от тези събития. Една книга напоследък, „Черният лебед”, показва, че всъщност това е правилото на историята. Тя се формира от неочаквани, от никого непредвидени събития с огромни последствия и те ни движат напред. Така че – щем, не щем ще се случват и в бъдеще няма да можем да ги предвиждаме.
Водещ:Но ние журналистика, наша работа е, наша позиция е да обръщаме внимание на това. Аз започнах в началото на предаването с един много странен факт за 9ти септември 70 милиона резултата дава чичо google.com. За 11ти септември – 17 милиона. Как ще коментираш този факт, Бойко?
Бойко Василев: Ами въвела си го на български?
Водещ:Естествено, че съм го въвела на български. Аз търсих българската реакция, не търсих чуждата. Много политика?
Бойко Василев:Не, затваряне към света. Аз си спомням тогавашния министър председател Симеон Сакскобургготски каза, че това е събитие далеч от нас. И парадоксално обаче всичко след това го опроверга. Оказа се, че събитието не е далеч от нас. Оказа се, че то има големи последствия за нас – като почнеш от влизането ни в НАТО, после участието ни в Иран и Афганистан – жертвите, които дадохме, политиката, която водехме, светът, който се промени, европейските фондове и какво ли не. Завърза се една верига, която стигна до нас по много различни начини. Обаче ние не сме го още разбрали. Още не сме свикнали, че светът е много малък. Всичко, което се случва в него, опира до нас пряко. /…/
Водещ:Има някакъв проблем със звука. Ако продължаваш да не чуваш, Бойко, моля те спри да се движиш, за да съумея да ти задам още един въпрос. А той е защо ще правите живо студио за 11ти септември? Няма да стане този… Ще опитаме да възстановим връзката. Да се надяваме, че мобилната клетка ще бъде благосклонна към нас за една – две минути още. Живо предаване ще правите посветено на 11ти септември. Защо? За да намерите отговора или?
Бойко Василев:Искаме да направим това живо предаване просто, за да покажем, че светът е важен. Да върнем светът на българския зрител. Ако забелязвате – това е политика…
Водещ:Да, забелязваме. Но най-вероятно ще го чуем някой друг път, защото се оказа, че мобилната клетка не е наш приятел тази събота. Но да се надяваме, че другата събота ще бъде. Сега Ви желая от името на целия ни екип – Ваня Новакова, Александър Райчев, Мария Рачева, Цвети Бахариева и от мен Ирен Филева хубав и спокоен съботен следобед.
