БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 13.11.2010

Водещ: Добрата новина вече е новина за първа страница. Колкото и невероятно да звучи, така мислят все повече колеги. Независимо че това не беше тиражирано като новина след връчване на наградите „Черноризец Храбър” за добра журналистика тази седмица. Всъщност все по-често започваме разговор за медиите, които спазват етичния кодекс и останалите. Дали ще започнем и един разговор за това всички медии ли са под един знаменател. Вярно е, че някои не особено естетични начини за изразяване, наречени за по-голяма яснота чалга, носят печалби, но дали освен печалби тези начини на изразяване не носят и мисловен, и етичен дефицит? Как се промениха в последните години българските медии, обикновено отговорите идват след подобни церемонии. Краят на годината е време на равносметки и награди. В журналистическата гилдия вече се раздадоха отличията „Черноризец Храбър”. Отразяването медиите обаче бе вяло, въпреки присъствието на ключови държавни фигури на церемонията, заключиха някои колеги. Може би причината е в конкуренцията и нежеланието за признаване на постиженията между медиите, а може би не е. наградите „Черноризец Храбър” се връчват от Съюза на издателите в България и за всяка категория имаше по трима номинирани. Всъщност едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората – обаче дали пък не е дошло време да си зададем въпроса кой определя този дневен ред и дали това са наистина журналистите. Свободно ли е българското слово? Днес ще започнем един разговор за съвременните стандарти в българската журналистика, след като поредните статуетки „Черноризец Храбър” отидоха при своите притежатели. Очаквайте да чуете какво мислят Венелина Гочева, зам.-председател на Съюза на издателите и главен редактор на в. „24 часа”; Славка Бозукова, главен редактор на в. „Стандарт”, и Дияна Тенчева от в. „Труд”, която спечели наградата в най-оспорваната категория за журналистическо разследване.
Оказа ли влияние кризата на наградите „Черноризец Храбър”? добър ден на Венелина Гочева, главен редактор на в. „24 часа” и зам.-председател на Съюза на издателите.
Венелина Гочева: Аз бях силно изненадана, че за първи път толкова много колеги сами предложиха своите материали, сами искаха да участват след две години пауза. Всъщност „Черноризец Храбър” почти две години, когато нямаше криза, не се проведе. Но през този период всъщност ние изчиствахме правилата, дадохме възможност на журналистите сами да преценяват кой от техните колеги или самите те, кой материал би могъл да участва в „Черноризец Храбър”. Книгата на колежката Румяна Угърчинска например, откри един нов раздел в „Черноризец Храбър”. Тя предложи тази книга, над която 10 години е работила „Истината за атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ” за участие в „Черноризец Храбър”. И тогава всъщност ние се огледахме и видяхме, че тази година 2010 е уникална за репортерите в България. От вестниците те започнаха да пишат, колкото и да ви е странно, да пишат романи, да пишат… техните разследвания се появиха в книги. И то със съвсем сериозни тиражи. Любен Дилов син беше направил един анализ на книгоиздаването и се оказа, книгата на Слави Ангелов, който си подели с Румяна Угърчинска първата награда, е издадена в невероятния тираж на два пъти по 20 хил. Това е уникално за България. И това е книгата му, неговото вестникарско разследване за отвличанията в България. Слави ми напомни нещо, което и аз бях забравила на церемонията онзи ден на 9 ноември във военния клуб. Тази книга се появи след една негова публикация и аз му казах: добре е историята да бъде разказана на книга и да остане. И тогава той каза: аз ще направя тази книга, ако се съгласят хората, които са били отвличани, да разкажат за едно от най-страшните събития в живота си. И така се появи тази книга. Т.е. има един нов момент. Седем или осем колеги за една година са издали книги. Тяхната работа от вестника се е пренесла в едно книжно тяло и мисля, че удължава живота на вестникарската хартия.
Водещ: Това обаче разбира се може да бъде и добра и лоша новина. Нека да я коментираме. Добра новина е, че има книга, има интерес към нея, т.е. разследването продължава в друг вид, но лошата би могла да е, че на журналистите им е тясна медията за разследването.
Венелина Гочева: Не, просто разказваш една история и това остава повече, знаете ли, това остава по-дълго, не сте ли съгласна? Например за разследване получи награда колежката Дияна Тенчева от в. „Труд”, едно великолепно разследване, което се бори с разследването на (…) Николов за съдийските имоти по морето. Нейното разследване обаче свали един зам.-министър на здравеопазването за стволовите клетки.
Водещ: Да, да, за конфликт на интереси.
Венелина Гочева: И освен това, ако ми позволите, понеже наблюдавах и видях гласуването на академията „Черноризец Храбър”, аз мога ли да кажа как тя се формира? Тя се формира няколко часа преди самото гласуване. Значи ние имаме един борд на главните редактори и един борд със Съюза на издателите. И всъщност часове преди финалното гласуване се тегли жребий и всъщност част от главните редактори и част от издателите гласуват за номинациите. Това, което ми направи впечатление е, че за първи път имахме много ясно изразени победители. Това означава, че това са колеги, които наистина са забелязани и трудът им се оценява. За първи път имахме една церемония, в която преобладаваше наистина не съперничеството, а…
Водещ: Колегиалният дух.
Венелина Гочева: Да. Защото досега другият проблем, дори лично моят, ако щете като представител на голям вестник, е било лекото пренебрегване на журналистите в големи издания. А всъщност ние за първи път наистина се борихме професионално. Но това изисква много време. (…) И много бих искала да кажа това, което… със съжаление коментирахме, че за първи път не се радвам (…) нито един глас, (…) на един човек който си е отишъл (…). Много повече, ако това се беше случило приживе. (…) който вестник „Политика” (…) хора. И Радостина малко преди да умре да направи един фонд, който (…) Това което се опитвах да кажа за, много важно, че ако всъщност (…) в България направи историята истинската, журналистика, без емоция, без омраза. Това наистина ще бъде първото (…) с който започват всички до бре разказни в кратки истории. Вместо да видим това което най-много (…) в момента България, в нашата професия има доста омраза, не знам да ли я усещате.
Водещ: Само отразяваме или променяме, само хроникьори или нещо повече сме днес, ние журналистите. Наградата за обществена кампания в медиите, отиде при вестник „Стандарт” за кампанията „Милост за децата”. Честито на главния редактор на вестник „Стандарт”. Г-жа Славка Бозукова.
Славка Бозукова: Благодаря ви. Да това е специална награда, която в рамките на всеки един конкурс (…), Управителният съвет в лицето на всички собственици на вестници, членове на Съюза на издателите и личното председателство на уважаеми колега Тошо Тошев се дава за съществен принос в една функция обществена на медията, конкретна кампания. Тази година, за втора поредна година „Стандарт” взима кампанията. Предишната беше за „Не сте сами” сега е „Милост за децата”. За мене това е едно директно доказателство, че журналистиката в 21-ви век, е не просто както вие казвате само, за да отразява, а тя е и за да променя човешки съдби. В същото време да променя и закони, които биха били в посока по-добри съдби. Само в нашата кампания имаме над 18 закона, които успяхме да променим и това което мога да кажа, че е наградата за мене е голямо признание, но също така и един тъжен факт, че всъщност голяма част от променените съдби стават благодарение на медиите, а не на институциите в държавата. Но пък не мога да кажа, че ние нямахме добра работа с изпълнителната и местна власт, ние нямаше как да успеем по някакъв начин да ги накараме те бързо да прокарат законите, примерно промените в НПК-то, които касаят много по-голям затвор при убийство за дете. Училищните наредби, които касаят една по-добра сигурност за живота на децата. Наредбите на Столична община, които касаят по-голям обръч от мястото на заведения, които се пушат и се раздават алкохол от училищата. Т.е. неща, които все са свързани със здравето и по-доброто бъдеще на децата ни.
Водещ: Всъщност като чели за подобни неща не се налага да има разследваща журналистика. Това е нашето ежедневие. Как излизаме, как излизаме от него?!
Славка Бозукова: Ми това е много болен въпрос. За съжаление в момента в който ние започнахме кампанията, която веднага мога да кажа, че няма как да спре, защото в крайна сметка това е кампания за бъдещето на всички наши наследници. Се оказа, че има страшно много хора, които се обаждат по телефона и искат да им се помогне. Независимо от това, че има все пак ограничен кръг на възможността на медията да помага. Но те са абсолютно изискващи, за да направим всичко възможно и това е наистина тежко, когато виждаш, че това е реалността, ти трябва да помогнеш, да видиш, че не си човека който можеш веднага да помогнеш. А в същото време не можеш да стоиш безучастен и да гледаш как малодушието на едни чиновници, примерно спира един документ въз основа на който може да бъде присъден един орган. Или пък бави документ, който може да даде животворната инжекция. И си казваш в крайна сметка може би наистина ние имаме нужда по някакъв начин за малко повече ценности и тази икономическа криза, която всички говорим, че в момента търпим, може би е много по-малкото зло от тази цяла духовна криза, която в момента ни е превърнала в едни доста бездушни същества.
Водещ: Нека опитаме да направим една прогноза! До кога българският журналист ще трябва да бъде застъпник за изпълнение на правилата, които са приети в обществото! Защото ако един журналист не се обади за един липсващ подпис, както казахте и за хиляди други неща, администрацията като чели не се вълнува особено?!
Славка Бозукова: Ами аз смятам, че е хубаво, че журналистиката в България е такава. Тя наистина реално е работеща четвърта власт. Не знам дали е четвърта или първа, но във всеки случай наречена четвърта, тя изпълнява своята функция, наистина на обществена потребност и коректив на властта. И за това за мене е много болно в последно време, всичките нападки, които се получават от различни хора, включително и от политици по отношения на неопетнеността на журналистиката. Защото в целият 20 годишен преход, ние видяхме изключително опетнени политици в държавата. И нямаме нужда в момента, заедно с опетняването на изпълнителната и на съдебната и на останалите власти, да започнем да говорим и за опетняване на журналистиката. Защото в момента в който кажем „Ние нямаме журналистика и нямаме сериозна медия, която да бъде медиатор между хората и решаването на техните проблеми”, то тогава кой ще се ангажира с тези социални функции.
Водещ: За толкова години преход, научихме ли се ние журналистите да не са мразим, готови ли сме да започнем един по принципен разговор. Защо не всички медии приемат етичния кодекс, но пък всички журналисти се чудим как и защо международните организации ни оценяват, като не особено свободни. Останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: За толкова години преход, ние журналистите научихме се да се конкурираме без да се мразим, според главния редактор на „24 часа” Венелина Гочева!
Венелина Гочева: Моята позиция е била винаги (…) , аз искам да покажа, че в конкуренцията аз съм добра, не че другия е по-лош. За съжаление в последно време, това са колеги от (…) два отбора. Единия отбор подкрепя отбора на едната страна, другия на другата. Нещо което ние (…) точно в последните 15 години, да създадем правила, да създадем правила които правила, когато ти пишеш за някого или за нещо, да го питаш, да попиташ за медията му, нали това е най-елементарното, освен класическата ни задача да търсим повече от два източника…
Водещ: Да, да разбира се.
Венелина Гочева: Да, да така е. В последно време, това което ме притеснява е, че спокойно много материали за един човек, без да бъде попитан за мнението му. Само за (…)
Водещ: Дали само етичния кодекс е достатъчен да ни помага в такива ситуации?
Венелина Гочева: Въобще не е достатъчен. Всъщност реално може би още много време, заедно още едно поколение, както в страната, така и в (…)
Водещ: Дали до тогава някой няма да направи закон за печата?
Венелина Гочева: Ами аз мисля, че ние прекалено много се страхуваме от Закон за печата. Аз смятам, че трябва да спазваме въобще закони, защото когато някой каже „Трябва Закон за печата” и всички ние в един глас казвам „Не ни трябва!”, това означава цензура, това означава намаление на правата на журналиста. Аз смятам, че трябва да спазваме закони и Закон за печата, дори някой се сети да го напише и да гласува, той все пак няма да реши проблемите, чисто моралните проблеми на професията.
Водещ: Дали наистина собствениците на издания в България излязоха на светло след последните промени?
Венелина Гочева: Аз бих ви попитала, кои са собствениците така на медии в България, които имат (…) оглеждайки се, аз виждам само читателите на вестник „24 часа” и вестникарска (…) на Германия, но те наистина се занимават само с (…) и нищо друго. И аз си мисля, че поне 90% успяхме да изкараме на светло тези, които управляват вестникарския и издателски бизнес. Малко са (…), че все още към нас са се присъединили електронните медии и се съмнявам, че ще успеем да направим това в сферата на интернет изданията. А мисля, че това е изключително важно. Но факта, че колегите, които издават вестниците, в България, но те са главно членове на Съюза на издателите. Това е както се казва белия бизнес. Аз мисля, че проблема е извън този Съюз на издателите.
Водещ: Да.
Венелина Гочева: …истинските издатели, т.е. от сега човек може спокойно да влезе в интернет и да види кой издава „24 часа”, „Стандарт”, „Новинар” и т.н. И мисля, че това наистина са реалните хора, убедена съм в това. И си мисля, че в крайна сметка върви именно в България една успоредна група медии, която, тя не е подписала етичния кодекс, не е част от Съюза на издателите и всъщност ние не можем да носим отговорност за тези колеги. За съжаление аз мисля, че това трябва да бъде доброволно, да не зависи от това дали членуваш в едно (…) или не, просто да имаш моралното така право и да бъдеш честен пред читателите, пред рекламодатели, да кажеш аз съм издателя, аз (…) тази медия. Иначе останалото според мене е страх. Да поемеш отговорността да бъдеш издател, собственик на медия.
Водещ: Как се промениха медиите и коя новина е новина добрата или лошата, питам г-жа Славка Бозукова.
Славка Бозукова: Аз смятам, че с идването на края на прехода, където постепенно започва промяната на целия политически и икономически елит, по същия начин ние вървим в една много сериозна трансформация. Защото само ако си спомните, че през 90-те години налагането на етикета журналистиката, беше това което е новина, е само лошата новина. Това което е черно, то се слага на първа страница. Хубавите, добрите примери, те се стихват назад. Това нещо отдавна вече не е така. Аз себе си съдя по развитието на „Стандарт”, може да ви прозвучи не скромно, но аз наистина отчитаме като изпълнителни директори, един доста сериозен ръст на развитието на вестника и смятам, че до голяма степен за това, че „Стандарт” налага добрите новини на първа страница, добрите практики. Хората, които вече са уморени от прехода, имат нуждата да прочетат нещо позитивно, което да ги зареди, от колкото поредната мърсотия, която да ги обезвери.
Водещ: До колко наистина имаме възможност да бъдем четвърта или както казвате първа власт, при положение, че от години наред, непрекъснато потъваме на долу в скалата „свобода на словото”. На различните международни организации, които правят тези класации?
Славка Бозукова: Аз да ви кажа, не знам до колко са обективни тези класации, не мога да ги анализирам. Но това което мога да кажа е, че всичко зависи от вътрешната нагласа на журналистиката. Защото до голяма степен нивото на журналистиката в момента е много по-голямо от това което беше в, което ние извървяхме в последните години. Аз съм съгласна, че има медии и медии и вие сте права, че не можем да ги сложим под един знаменател. Но когато имаш един преход, който е завладян от мутри и чалга култура, как може в този момент да не процъфтяват изцяло жълтите вестници! Смисъл културата е такава, затова е много по-трудно е в момента да избият сериозните вестници, които могат да дадат една малко по да кажем, не толкова пикантна и скучна в определена степен информация. Но аз не мога да кажа, че в България журналистиката е много по-зависима от колкото в другите държави. Разбира се, че всички политици, които са на власт, обясняват не говорят много с медиите. В момента в който ги свалят от власт, те започват да обясняват как медиите започват да слугуват на следващата власт. Но това до голяма степен е проблем на самите политици, от колкото на нас журналистите. И смятам, че журналистиката трябва малко по малко наистина да даде малко по-заден ход на политиците, защото не това е дневния ред на обществото.
Водещ: Всъщност като чели най-често обвиненията към журналистиката са, че не следва дневния ред на хората, а и тези обвинения както казвате идват от политиците, току що паднали от власт! Как, как може да бъдат оборени?
Славка Бозукова: Ами аз смятам, че могат да бъда оборено с това, че медийния пазар е един от най-конкурентния пазар в България. Там като си представим броя на вестниците, радиостанциите и телевизиите в България. Конкуренцията е абсолютно жестока, що се отнася до печатните медии, това са над 22 ежедневника, които имаме на пазар. Единствено аудиторията е тази която казва „Този вестник дали ще остане или няма да остане”, не зависи какво си мислят политика „X” или депутата „Y”. Ако хората хо четат и го искат тоя вестник и той има тираж, това означава, че той е напипал пулса на обществото. И никой не може да каже, защо вестника пише за единия или другия. Когато обаче всъщност защитават изцяло само корпоративни интереси и всъщност се пишат неща, които изглеждат необективни, тогава нормално е, че просто тиража намалява.
Водещ: Готови ли сме за една кампания, медиите не сме под един знаменател. Все пак и добрите и лошите журналистически прояви са оценяват заедно от организациите, които определят степента на свободата на словото у нас!
Славка Бозукова: Аз с две ръце бих подкрепила подобна кампания, защото смятам, че наистина е изключително важно обществото да има едни силни медии, които да бъде независими и които наистина да бъдат, коректив на властта. И в същото време това да бъдат медиите с активна гражданска позиция. И да се знае, че това наистина са сериозните медии на които може да се довери човек и на които може да им се вярва!
Водещ: Достатъчен ли ни е само етичния кодекс, като коректив на поведението ни или може би трябва да помислим и в друга посока?!
Славка Бозукова: Вярно е, че всеки един който е недоволен от една от публикации се жали в Етичната комисия. Но до голяма степен, в крайна сметка това е негова право. Но няма случаи в Етичната комисия на печатните медии, в който един сигнал да не е разгледан, да не се е взело съответно от становище по него, да не е бил известен вестника, той да не е предприел действия. Т.е. това е работеща структура и аз смятам, че там нещата няма какво повече да се променят.
Водещ: Тя всъщност е работеща, проблемът е, че не всички медии са приели този етичен кодекс!
Славка Бозукова: Ами това може би трябва да се реши с кампанията, която вие казвате, защото като има медии, медии и някои медии са просто извън от всички съюзи, то как биха могли да бъдат задължени да приемат, да приемат тези разпоредби! Аз обаче искам да кажа, че може би понеже сега отново се говори, затова, че сме нахвърля някакъв Закон за печата, който работни групи, които работят. А може би там се предвижда нещо в тази посока и на последното заседание, на което ние направихме с Георги Лозанов, той ни каза, че това е предстоящо в следващите месеци, като писане. Така, че може в някакъв следващ разговор, може да коментираме и предложенията, които изникнат.
Водещ: И последно да ви попитам. До колко решението за повече прозрачност в собствеността на българските медии, наистина ще осигури тази прозрачност?!
Славка Бозукова: Ами ние сме изкарали до край прозрачността, т.е. до физически лица. Ние не сме изкарали до офшорните фирми, които са в незнайни. Така, че мисля, че това осигурява една изключително голям процент на знанието кой седи зад медията. Но в същото време, аз искам да кажа, че най-важното е наистина какво, как се чувстват и как мислят екипите и журналистите. Защото вие знаете, че независимо кой е отгоре, ако няма екипа, който да има ясната мисъл, че той работи в името на една обществена активна позиция, то нищо друго няма значение.
Водещ: Лесно ли се прави разследване днес по време на криза. След малко ще го разберем от Дияна Тенчева от вестник „Труд”, останете с нас.
Водещ: Всеизвестна истина е, че една от най-големите награди в журналистиката е тази за репортерско разследване, черноризецът за разследване тази година отиде при Дияна Тенчева при вестник „Труд”. Здравейте и честито.
Дияна Тенчева: Благодаря ви и добър ден на вас и вашите слушатели. Благодаря.
Водещ: Как се правят разследвания за здравеопазването? Една от години болна тема!
Дияна Тенчева: По принцип и в повечето случаите получаваме сигнали от няколко от засегнатите страни, дали пациент, дали доктор, дали медицински специалист или някой запознат. В случая наградата, която аз получих беше за разследване със стволови клетки, които без ефект се присаждаха на пациенти с гръбначни неврологични заболявания в столичната болница „Св. Иван Рилски”. И в този случаи сигналът до нас достигна и бе подаден от медицински специалисти, доктор който беше запознат с това което се случва в болницата и няколко месеца подред ние работихме усърдно, изяснявахме с, изяснявахме случая, търсихме всички страни. Докато открием за какво всъщност става дума.
Водещ: За конфликт на интереси и за един заместник министър който си отиде!
Дияна Тенчева: Да. След разследване, след месеците на ред търсене на всичките страни, стана ясно, че фирмата която предлага това вливане на стволови клетки, в нея участва и синът на тогавашния заместник здравен министър д-р Матей Матеев. Затова когато ние тръгнахме да търсим другата страна в случая, принципалът на здравното заведение, Министерство на здравеопазването, първо така добре обмислихме дали трябва да ги търсим, защото това означаваше проверката да направи самият Матей Матеев, тъй като той беше с ресор „Болнична помощ”. Затова се обърнахме към Здравната каса. Няколко месеца така работихме с нея, от там настояваха да изчакаме новото сключване на договорите с болниците, да се случи, след това да тръгнат регулярните проверки и по този начин, без да се подават сигнали към хората, които извършват вливането на стволови клетки, да направи те своята проверка. Но така или иначе те ни отвърнаха, че всъщност, те не са отговорни за трансплантациите и ние решихме да публикуваме това което ден, след ден бяхме научили от всички засегнати страни. Хора започнаха да се обаждат, майки на деца да разказват как са събирали пари, тъй като децата им са с тежки диагнози и това е една от надеждите им. Давали са някои за една процедура по 3000 лева, други за по две процедури, съответно 6000 лева. Защото когато видиш, че детето ти не се оправя, ти улавяш всяка възможност.
Водещ: Да.
Дияна Тенчева: И… Да.
Водещ: Нямам как да не ви попитам, пробиваемо ли е вече мълчанието на чиновника, защото това е един класически пример?
Дияна Тенчева: Ами, очевидно е пробиваемо, защото, щом този материал излезе, бе публикуван, получи се отзвук, няколко дни след това бе свикана цяла пресконференция на дружеството на Неврохирурзите в България, които да казват, че това ли не е някакъв удар. Но самият факт, че никъде по света няма доказателство, че тази терапия води то 100% ефект, беше достатъчен каквото и те да казват, пациенти и засегнали и самото общество да разбере, че тази терапия не дава 100% ефект. Тези пари не е ясно, за какво се дават, а още по-неясно е какви стволови клетки са били вливани, от къде са се взимали, филтрирали ли са се, какво количество се е поставяло на пациентите, как се е поставяло. Тъй като няма утвърдена методика по което това да става, т.е. вършило се е нещо без никой да знае какво точно е ставало и след този материал, Министерство на здравеопазването спря извършването на такива процедури.
Водещ: Разследването безспорно е най-трудния и за издържане във финансово отношение жарнат в нашата професия, то страда ли от кризата?
Дияна Тенчева: Ами кризата оказва влияние навсякъде, както виждаме и в последните месеци и седмици все по-често чуваме за не навременно оказана лекарска помощ, зареди орязването на лимити, за не, оказана помощ, която не е трябвало по този начин да бъде оказана, за лекарски грешки да си го кажем в прав текст. Защото може би лекарското съсловие е поставено в едни условия в момента на притиснати от към финансова страна, ядосани са може би на това което се случва, че няма промени, цикли се на едно място. И това намира и отражение и върху работата им и вие виждате всеки ден, все повече и повече материали има за пострадали, след лечение пациенти.
Водещ: Очаквате ли бум на разследвания за, на медицинските практики?
Дияна Тенчева: Ами не мога да се ангажирам с такава прогноза, но както виждате все по-често и по-често излизат такива материали. Последния случай е за пострадала жена, след операция за отстраняване на полипи в носната кухина, която след това оставя инвалид за цял живот. Тя е с нарушени умствени функции, парализирана и всичко това след като тя е отишла да и бъде извършена една съвсем рутинна операция, като отстраняването на тези полипи в носната кухина. И се стига до фатални резултати, нейният живот вече няма да е същия. Тя е инвалид, тя не е ясно как са засегнати умствените функции, нормален човек ли е. И така.
Водещ: Всъщност единственото което можем да правим е да продължим тези разследвания с идеята наистина да няма такава категория мълчанието на чиновника?!
Дияна Тенчева: Ами ние журналистите си вършим работата, както виждате. Не виждам страх, нито един от колегите, всеки си върши съвестно работата, дава 100% от себе си, поне това правим ние екипът на вестник „Труд” и вършим това което е и наше призвание. Защото професията изисква 100% ти да даваш всичко от себе си, всеки ден по всяко време.
Водещ: Да търсиш истината.
Дияна Тенчева: Да търсиш истината, да.
Водещ: Дияна Тенчева от вестник труд, пред „Клубът на журналистите”!
Водещ: Вече споменахме днес, че международните организации оценяват свободата на словото, а не разделението, кои медии спазват етичния кодекс и кои не. Продължаваме с коментарите на главните редактори на вестниците „24 часа” и „Стандарт”, Венелина Гочева и Славка Бозукова за кампаниите в българските медии, които превръщат журналистите в нещо повече от обикновени хроникьори.
Венелина Гочева: Аз съм много виновна пред мои колеги, защото наистина не участвахме в така номинирането на награди (…). Аз мисля, че сме един от вестниците, които наистина работи много сериозно в така сферата, на обществената дейност, това е „24 часа”. А между другото, преди три дни, така започна другата наша кампания, ако си спомняте „Достойните България”. Това е идея, която абсолютно е нормална, обикновени хора, номинират други нормални обикновени хора за нещо което са направили добро. (…) „24 часа” и (…). Така, че мисля, че медиите отдавна дават много повече от това което, което всъщност да се купува всеки ден и на една, бутката, бутката за вестниците. „24 часа” промени Закона за движение по пътищата, ако спомняте с една наша кампания. Оказа се, че в България никой не проверява хората, които ползват наркотици, дали са добри шофьори, дали са опасни, те са опасни на пътя. Всъщност „24 часа” промени и сега, в момента не мога да се сетя закон, но точно тоя Ангелов, със своето разследване за отвличането, (…) в затвора обричане на доживотен затвор. Значи всъщност вестниците правят малко повече от това, което са, което са всеки ден на това пак казвам, на бутката срещу своите 90 стотинки. „24 часа” е (…) в България и аз много благодаря на нашите читатели, защото така заедно оцеляваме на пазара.
Водещ: Всъщност за толкова години преход, научихме ли се на истинска конкуренция по между си, ние медиите?
Венелина Гочева: Зависи, аз се чувствам много уютно в конкуренцията примерно с националното радио, с Дарик радио, със „Стандарт”, с „Труд”. Мисля, че конкуренцията медии, които не спазват правилата на играта.
Водещ: От тази гледна точка готови ли сме някои медии, в България, на една кампания медиите не под един знаменател?!
Венелина Гочева: Няма нужда затова нещо да се правят кампании, иначе то трябва да се вижда и трябва да се усеща.
Водещ: Въпросът е дали се вижда и дали се усеща или тука приложима старата максима, всички хаймани да кажем?!
Венелина Гочева: Е това е най-лесното да кажем, всички журналисти лъжат или всички вестници и медии са пожълтели, или всички медии и вестници обслужват правителства или всички медии и вестници обслужват Алексей Петров или Яне Янева, нали това е много лесно да каже. Но аз смятам, че ако (…) спазваме, пак ви казвам правилата, правилата на начина живот, който трябва да водим, хората просто трябва да бъдат честни. И мисля, че ако ние сме честни и си вършим професионално работата, мисля, че просто дали ще живеем на вестникарска хартия, дали ще живеем в интернет или книга. Когато разказваме добре вестникарските истории, историите за живота, хората ще ни (…).
Водещ: По-лесно ли е на печатните медии, все пак за електронните има закон, а за печатните не?!
Славка Бозукова: Ами то има два аспекта. Значи първото нещо което, по отношение Закона за печата, ние 20 години правим Закон за печата, това което смятам, че беше необходимо и направихме още като Съюз на изданията, че внесохме едни промени, с което искаме пълна регламентация и прозрачност на хората, които са собственици на медиите, за да може да има по някакъв начин гарантирано обществен интереси. Но от друга страна искам да ви кажа, че медиите в посока на кризата, са изключително в момента ударени. Защото до голяма степен от една страна населението сви продажбите, които водят до по-малко пазаруване, включително и на вестници. Второ рекламния пазар беше толкова ударен, че в рамките на последната година, ще забележи едно спадане в рамките на 40%, което може би ще бъде може би толкова колкото беше намаляването на 2009 спрямо 2008 година. И в тоя аспект, ние печатните медии, сме доста по не превилигировани от електронните. Защото за електронните медии съществуват достатъчно облекчения по отношение на Закона за обществените поръчки, които ги няма в частните медии и нямаме възможност бързо да се възползваме, пък в усвояването на европейските пари, които са по информационните програми.
Водещ: Нека да поговорим малко и за онази стара прогноза, която все още не се сбъдна, че вестниците, няма да ги има!
Славка Бозукова: Да, затова нещо вече се говори от 10 години.
Водещ: Да, даже и повече може би!
Славка Бозукова: С голяма степен със стартирането и дума на интернет, американците защитаваха в голяма степен първоначално тази позиция. Но това което мога да кажа е, че в България пазара, както обикновено се развива с 5-10 години закъснение, от това което се случва на запад. И за съжаление в България също има изключително насищане на информационното пространство, но отново то е представено в един вид, особени агенти, които си имат своята специфика, но не и своята задълбоченост. Затова аз смятам, че вестниците няма да изчезнат. Нещо повече, вестниците ще продължат, но ще останат тези, които не разчитат на новините, защото това в крайна сметка това вече е приоритет на информационните агенции, а разчитат главно на изработките, на даването на всички гледни точки и на отстояването на позиции, които защитават защитени през призмата на обществения интерес.
Водещ: Още един въпрос, така виси в пространството. Платен или безплатен достъп в интернет до медиите?
Славка Бозукова: Вестник „Стандарт” е един от вестниците, които най-ранно пусна електронното си издание, това стана още през 2000 година и ние рискувахме за разлика от всички останали и пуснахме 100% онлайн издание в интернет, разбира се с притеснението дали това няма по някакъв начин да удари печатното издание. Оказа се, че това са печатното издание, електронното издание имат едно коренно различни таргети. Тъй като в печатното издание са аудиторията над 30-35 години, да каже, че по-голямата е между 35 и 45 и нагоре. Докато в електронното издание, четат предимно млади хора, които за съжаление много от тях не си купуват вестници. Второто нещо което е, четат го всички българи зад граница. Което е естествения начин за голям достъп за информация на българите, които са в чужбина. И смятам, че този който реши да заключи сайта си, просто никой няма да влезе, никой няма да го плати, защото има достатъчно много други сайтове, които са отворени. А пък дали тези сайтове, ще изместят, колко ще изместят хартиените копия зависи наистина от културата на четене на вестника на младото поколение.
Водещ: Можем ли да говорим вече за това, че те не са научени да си купуват вестници, не само, че не си купуват?!
Славка Бозукова: Да, можем да говорим, че наистина голяма част от тях, които не се занимават предимно с, не работят още. Те просто нямат чувството за купуване на вестници. Но пък от друга страна, те са изключивно будни и интелигентни и прехвърлят страшно много сайтове на ден, от където пък те си набавят своята информация. Затова смятам, че всеки един уважаващ се себе си вестник, трябва да допълва електронното с хартиеното издание.
Водещ: И тъй като започнахме с размисъл по темата, дали добрата новина вече е новина за първа страница. Накрая да проверим, какво мислят Венелина Гочева и Славка Бозукова. Отпада ли вече правилото, че добрата новина не е новина.
Венелина Гочева: Аз мисля, че това правило много отдавна остаря. Просто някой път, това е удобно за политици, които искат да обяснят, защото новините затова което не са свършили са свършили лошо (…) на първите страници. Мисля, че отдавна и всички медии, и електронни и печатни медии, когато има добра новина, тя е на първа страница! Няма добри и лоши новини, според мен има важни новини за хората, които биха им били полезни. Примерно ако днес, т.е. ако преди два дни гледахте (…) новините са еднакви, не защото са слаби вестници, а защото новината примерно за отпуските, които (…) от отпуските, която беше обявено от социалния министър за незаконна, тя просто е важна новина. И всъщност силата на вестника и на медиите от тук нататък е да разкажат тази новина. Да я кажат, кое е важното за хората, да им помогна да се ориентират. И в това пак казвам, от тук нататък на вестниците силата ще бъде добре разказано, честно, почтено, пълната новинарска история. Новината да я оставим за радиото.
Славка Бозукова: Аз лично смятам, че този разговор не е в никакъв случай не е много позитивен, защото смятам, че в самите медии трябва да извървим един много дълъг път към това да успеем да кажем на хората, че ние сме тия хора, които искаме само да вземем лошото и да покажем в тях. За да могат да се отворят наистина да бъдат много по-спокойни говорейки с журналистите. Но това е нещо което ние трябва да извървим като много дълъг път. От нас се иска наистина да запазим своята независимост и да можем да останем в помощ на обществото за всякакви други кампании, които и от тук нататък ще се направят.
Водещ: Всъщност оказва се, че освен дефиниция, лошата новина е новина, това вече се превръща и в травма на журналистиката, не говоря само за българската, а по принцип!
Славка Бозукова: Точно така е и смятам, че който не го разбере максимално бързо, той просто ще загуби позиция в пазара!
Водещ: Ами това е, да не потъваме повече в скалата на свободата на словото, само това можем да си пожелаем като извод след връчване на поредните награди „Черноризец храбър за българската журналистика”. Хубав ден от нас Жанет Николова, Илия Тенев, Галя Траянова, Цвети Николова и от мен Ирен Филева.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 6.11.2010

Водещ: Приятелството с дебели хора било заразно и водело до затлъстяване. Това сензационно откриха учени от Харвардския университет. Приятелството с властта и водещи икономически субекти до какво води журналистиката? И дали това звучи така сензационно? Ако съдим по тенденцията да падаме все по-дълбоко в класациите за свободата на словото, нищо сензационно. Хрониките на прерязаните първи ленти, направените първи копки или традиционните инспекции на строящите се магистрали едва ли допринасят особено за свободата на словото. Ако преброим и заглавията, написани от премиера в медиите, картината става още по-сюрреалистична. Когато политиците станаха журналисти е едно подходящо заглавие за тази картина. Макар че животът поднесе една далеч по-стойностна метафора – в деня, в който научихме, че сме 70-ти по свобода на словото, се разбра, че министрите гласували затвор и глоби за журналисти за дискриминация. И ако нормата действаше, нямаше как секс-интригата с есемесите на Яне Янев да бъде описана. Съвсем друг е въпросът дали има такава сага. Всъщност един от критериите за липса на свобода на словото е наличието на натиск от страна на властта чрез законови и икономически заплахи. А световната криза даде златен шанс в ръцете на политиците по света. Май, само в скандинавските държави този вирус, поразяващ журналистиката не му понесе. Само там рейтингът на свободата на словото не пада. Навсякъде другаде в Европа положението се влошава, на места повече. Това е и причината депутатите в ЕП да търсят нови правила за обществените и търговските медии, които да ги опазят от вредното влияние на политици и икономически субекти. У нас също се пише закон. За края на месеца е предвидена и поредната дискусия. Какво трябва да пише в този закон и има ли път нагоре в скалата на свободата на словото? Ето на тези въпроси ще потърсим отговор днес с Евгени Дайнов и доц. Орлин Спасов от Фондация „Медийна демокрация”, и двамата представители на гражданското общество, индивидуално или колективно.
В „Клубът на журналистите” казвам добър ден на Евгени Дайнов и на доц. Орлин Спасов! Да започнем… откъде да започнем, защо сме 70-ти, доц. Спасов, по свобода на словото?
Орлин Спасов: Въпросът не е толкова защо сме 70-ти, а защо в последните няколко години има тенденция да попадаме все по-назад в тази много престижна класация на международната организация „Репортери без граница”. Може би трябва да се кажат няколко думи за методиката на това изследване, за да се знае по какъв начин се достига до този резултат. Организацията изпраща много въпроси до анонимни журналисти, и най-общо казано хора, които правят медиите, не само журналисти, но също така редактори, до някои медийни експерти. Така че тези няколко десетки въпроса разглеждат наистина комплексно медийната среда. В тях има въпроси, свързани например с прозрачността на собствеността, но има също така въпроси, свързани с друг тип перспектива в медийната работа, например с автоцензурата, с това до каква степен собствената ти редакция задава някакви парадигми, с независимостта от намеса на икономически фактори в работата на медиите и т.н. Така че финалният резултат представлява една сложна картина, която дава все пак един усреднен поглед, така да се каже, към свободата на печатните медии специално в страната. И затова понякога е възможно субективното усещане да е по-различно от тази класация, която дава именно такъв усреднен поглед, защото се опира на множество критерии. Ако ние гледаме един или два критерия чисто субективно, вероятно нашето отношение към този проблем ще бъде по-различно. Но все пак аз лично вярвам на тази класация, смятам, че тя е обективна и не случайно тя е наистина престижна, добре утвърдена в света.
Водещ: Ние веднага коментирахме тази класация, когато излез. И тогава си спомням, че в студиото колегите се разделиха 50на 50. 50% от тях смятаха, че това е обективна класация, другите бяха на противоположно мнение. Добър ден на Евгени Дайнов! Има ли забранени теми за Евгени Дайнов? Казвали сте, че не във всяка българска медия можете да кажете или да напишете това, което…
Евгени Дайнов: Да, има един от водещите всекидневници, в който никога не мога да… за който знам, че ако пратя нещо, което е критично към Русия или към Путин, или нещо се занимава с руските интереси на българска територия, които се вихрят, това категорично няма да мине. Един друг пак такъв водещ вестник до онзи ден категорично не можех да напиша, то се попропука последната седмица, но години наред не можех да напиша словосъчетанието Георги Първанов. Ей така, просто да го напиша. Те понеже знаят какво мисля за Георги Първанов и ей така, пиша нещо, пиша и шляпна вътре просто думичката Георги Първанов да видя какво ще стане и те ги няма. Такова нещо не ми се беше случвало, ще ви кажа, за последен път от първото пропукване на цензурите, което стана октомври 89-а, от октомври 89-а насам общо взето не ми се беше случвало до преди 5-6 години да ми кажат: тук не може да пишеш за еди-кого си. Или хайде, моля ти се, не пиши, защото големи проблеми ще си имам. Абе хайде стига с твоите тук дайновизми. И така, което е…
Водещ: Странно е съвпадението с падането надолу в скалата на свободата на словото на „Репортери без граници”…
Евгени Дайнов: Падението почна покрай царя още. Причините за падението са няколко. Има рухване на водещите медии българските и единствените, които горе-долу крепят нещо като, „знам, че не ме лъжат или че няма скрити интереси”, това, колкото и странно да звучи, са държавните медии, не толкова телевизията, колкото държавното радио, в което сме и тук.
Водещ: Общественото звучи някак по-прилично. На мен ми харесва повече…
Евгени Дайнов: Има какво още да се желае докато стане обществено, но тук не сте ставали от правителството на Костов…
Водещ: Поне се стараем.
Евгени Дайнов: Има грозно падение, започна с царя и започна с вестниците.
Водещ: Аз само да уточня, че не сме стачкували само по времето на Костов, а и преди това сме стачкували.
Евгени Дайнов: Но оттогава като че ли се отказаха да ви пипат или вие придобихте такава решителност, че и да се опитват да ви натискат, вие не се поддавате. Така че много дълго време държавното радио, телевизията по така се лашка, радиото държи фронта. Още едно-две радиа държат фронта. И горе-долу това е. вестниците повлякоха крак с появата на царя, пак ще се върна тогава, вестниците ревнаха в един глас. Водещите български вестници: ура, долу партиите, долу политиката. Защото царят нали каза, стига с тези партии, дайте всички заедно, и вестниците ламнаха: ура, стига с тая политика, стига леви-десни, всички заедно. с което се самоубиха. Аз ги предупреждавах, викам, хора, самоубивате се в момента по една много проста причина – вестниците са възникнали като политически листове. Не може да извадиш политиката от вестника, не може да имаш репортажи, ако си спомняте, месеци наред за разни принцове и шейхове, братовчеди на Симеон. И оттогава те не ми повярваха, тиражът им се срина. Те мислеха, че закачайки се към Симеон, към модерното тогава говорене против политиката и партиите ще си увеличат тиража, нищо подобно не се случи. Срина се тиражът, хукнаха да пожълтяват, уж, да си връщат тираж. Започнаха да заиграват с властимащи, започнаха да взимат пари от места, където не трябва и до ден-днешен вестниците са в криза. Която повлече и основните телевизии, които също смятат, че колкото по-големи простотии дават, толкова повече хора ще ги гледат, което не се оказва точно така. И дори и да я нямаше тази класация, българските медии са в криза, която започна преди около десетина години и продължава.
Водещ: Как се отрази световната криза на българските медии и на тези по света, доц. Спасов, има ли някаква разлика в… как да кажа, във вредата, която нанесе на медиите кризата?
Орлин Спасов: Според мене има разлика. Тя е доста съществена. Може би е изненадваща. Но тя до голяма степен се дължи на този доста изкривен икономически модел, по който работят голяма част от българските медии. Тъй като, това много пъти сме го коментирали, далеч не всички медии следват логиката на икономическата ефективност, имат прозрачен собственик и по един нормален начин се издържат от реклама. Няма сега да се връщам към тази тема. Но конкретно на въпроса, за разлика от много медии в Западна Европа и в САЩ българският медиен пазар като че ли не беше чак в такава степен засегнат от икономическата криза.
Водещ: Поне нямаше фалити.
Орлин Спасов: Да, фактът, че за разлика от Щатите, където много медии просто престанаха да съществуват или се прехвърлиха онлайн, в България това не се случи. И наистина нямаше видими фалити. Наистина имаше трудности в някои медии, свързани най-вече с преразпределението на ограничения финансов ресурс, с нарастване на несигурността в работата на журналистите, тъй като в много редакции бяха намалени заплатите и…
Водещ: Или редуцирани със съставите…
Орлин Спасов: Редуцирани съставите също така. И това до голяма степен може би се превърна и в един инструмент за повече контрол върху медиите, като един ефект от тази криза, нарастващата несигурност на журналистическото съсловие води до този ефект.
Водещ: Нека да си направим един експеримент сега. Вие сте хор,които следят случващото се в медиите. Кое е събитието на седмицата?
Евгени Дайнов: Какво? Не знам какъв е експериментът, но събитието на седмицата е решението на кюстендилския съд, че Братя Галеви са примерни граждани, достойни за подкрепа и модел за младите.
Водещ: Доц. Спасов?
Орлин Спасов: Според мен това е поредното, ако имате предвид политическо събитие или въобще събитие медийно, но ако говорим, то е в същата посока, в която Евгени Дайнов каза, това е продължаващата неспособност на българската съдебна система да се справи с емблематични фигури от престъпния свят. Видяхме, че не само Братя Галеви, но и другите такива много важни фигури бяха освободени, по-скоро беше им изменена мярката, бяха прехвърляни под домашен арест. Което според мен наистина поставя фундаменталния въпрос до каква степен борбата с престъпността не е по-скоро едно медийно явление, нещо, което по-скоро чуваме като шум в медиите, отколкото реално справяне с тези структури на криминалния свят.
Водещ: Но пък ако проследим в новинарските хроники времето, отделено за Братя Галеви и това, отделено за прерязване на първи ленти, затова казах експеримент, тогава?
Евгени Дайнов: Има нещо странно, че при тази история с Братя Галеви, освобождаването, то е емблематично, то е много важно това нещо, то е може би по-важно, отколкото освобождаването на Алексей Петров. Доста малко време му отделиха основните медии точно на тази галевщина. Което е лошо, защото проблемът с безнаказаността точно на тези двамата е… отива в самото сърце на това в каква страна живеем. Страната покрай организираната престъпност и всички тези оплитания постепенно нашата страна се разпада на поредица от феодални владения. Има вече няколко такива, които очевидно са недосегаеми, което е изключително тревожно, защото общественият договор е един, за цялата страна суверенитетът е един, всички плащаме едни данъци, граждани сме на една държава, но се оказва, че не е така. Значи за да си изграждат хората непробиваеми местни владения и държавата изобщо не само че не може, но няма очевидно никакво намерение да възстанови своя суверенитет върху цялата своя територия. Ако това продължи, ако това го надушат експертите от ЕК, а те много бързо ще го надушат, това ще постави следния въпрос – дали България е пълноценна държава или минава в категорията на fracture state, това са онези държави, които не могат да упражняват суверенитета на закона върху цялата си територия. Затова Галевите бяха най-важното нещо, което се случи, тяхното освобождаване, и медиите отдавна, самокастрирали се от политически усет, а политика означава общото право, и при Аристотел е означавало това, и ти като каже – аз вече не се занимавам с политика, означава, че ти преставаш да имаш усет кое е добре за общото благо на отечеството и кое не е. И тъй като те отдавна го нямат, цели поколения млади журналисти са израснали без изобщо да са имали този усет или да са го виждали, ето, виждаме, че масивният провал на суверенитета на държавата в случая с Братя Галеви не го разбраха, не го разкодираха, не го коментираха.
Водещ: Можеше ли, доц. Спасов, местно издание от Дупница нещо а напише или коментира по този случай?
Орлин Спасов: Е, теоретично сигурно би могло, но по принцип, както добре знаем, именно местните, именно в местните медии, в местните издателства проблемите със свободата на словото са най-големи, защото тъкмо тези издания честно в тях журналистите са най-зависими от такива местни феодали, въобще от някакви местни конюнктури, които са много силни и оказват много по-силно влияние върху журналистиката, отколкото такова изпитват журналистите в централните медии.
Водещ: Нищо чудно един от кореспондентите на „Репортери без граници” да е именно в Дупница. Защото в крайна сметка може ние да не сме забелязали важността на това събитие, но като че ли подобни организации имат добри рефлекси?
Орлин Спасов: Несъмнено. За разлика от много български медии, които загубиха рефлекса си да правят преди всичко разследваща журналистика и сериозен коментар. Наблюденията на Фондация „Медийна демокрация” и за тази година показват много силни дефицити именно в тези две области на журналистическото разследване и на коментара. Много по-лесно е просто като медия да действащ като един PR отдел на властта, да транслираш като по един канал това, което идва като новина от правителствени източници и много по-трудно и следователно много по-рядко е да лансираш собствени независими, критични разследвания. Това е много голям дефицит. И той е най-голям наистина в тези локални медии.
Водещ: Както сме се шегували неведнъж, хубаво е медиите сами да си пишат заглавията, независимо от таланта на Бойко Борисов в това отношение.
Цяла година Фондация „Медийна демокрация” всеки месец отчиташе как се развива българската журналистика и всеки месец, спомням си, вие отчитахте все по-намаляващия брой коментари. Може да вземем случай с Евгени Дайнов като частен, но не мисля, че той е частен. Ето той е човек, който коментира в българските медии, но пък в замяна на това има ембарго за коментарите. Доц. Спасов, това може ли въобще да се регулира в един закон за медиите?
Орлин Спасов: Точно това едва ли би могло да се регулира поне според мен, но би могло да се регулира към по-добро цялостната медийна среда, която наистина има нужда от сериозна промяна. И аз за разлика от други коментатори смятам, че един закон би могъл да работи в посока на разширяване на свободите на журналистиката и на защитата на журналистите. Все пак, ако говорим за закон, трябва да мислим в два плана – единият е по-регулативен, който като че ли ограничава, задължава, докато вторият план може да бъде този, който защитава и този, който дава повече права.
Водещ: Аз не случайно в началото казах за естествената метафора, защото вече разбрахме, че Братя Галеви са едни много добри хора, в замяна на това пропуснахме, кого пропуснахме, някаква барета?
Орлин Спасов: Златко Баретата.
Водещ: Който също като Братя Галеви бил добър човек. Обаче пък българските журналисти се оказват лоши хора и ето на, министрите казват, че те трябва да лежат в затвора, ако говорят дискриминиращо за тях, и изобщо дискриминиращо за някого. Какво да кажем за тази естествена метафора и какво да кажем за коментарите по повод 70-ото ни място, те достатъчни ли бяха?
Евгени Дайнов: Коментарите ли, е, не бяха достатъчни, защото, нали, ти като си потърпевш и като ти кажа, ти си двойкаджия, или хайде ,тройкаджия, какво да каже: аз съм тройкаджия, но иначе съм много добре. Относно… оф, тези барети и работи, хайде да си говорим за нещо друго.
Водещ: Е, ние прескочихме, сега да не излезем неинформирани, затова ги цитирах.
Евгени Дайнов: Много е тъжно, че… Последен коментар за Златко Баретата, за Галев и за… Проблемът на българския съд, който пак не е хванат достатъчно добре от медиите, е следният. Пускайки хора в домашен арест, съдебните състави изкарват предварителни оправдателни присъди като в мотивите си за пускане на някого под домашен арест, те, съдебните състави отхвърлят, вече отхвърлят със своите обосновки основните обвинения срещу тях. Т.е. наистина ние правилно всички инстинктивно реагираме, а, този го пуснаха. Идва Бойко Борисов и казва, не, не са го пуснали, промениха му мярката. Не лежи в затвора, а лежи вкъщи на дивана, но рано или късно ще отиде на съд. Не е така, съдебните състави, които пускат подобни персони под домашен арест, вече ги оневиняват в мотивите за пускането им под домашен арест. Т.е. има извънсъдебно…, решение на съда, което е извън всякакви съдебни процедури и граници, което предварително оневинява пуснатите под домашен арест. Т.е. никой от тези, които пуснат под домашен арест, няма как да бъде осъден, той вече е оневинен, вече имаме мотивите на съда, че този човек е невинен. Включително, ако помните с тези, Наглите ли, какви бяха тези, дето ги пускаха непрекъснато…
Водещ: И октоподи имаше.
Евгени Дайнов: Или Килърите, или какви бяха, съдът каза така: пускаме ги тези хора под домашен арест, защото в правния мир не може да има организирана група от двама човека. Трябва да има трети. Следователно те не са организирана престъпна група. В правния мир не е допустимо двама души да се организират.
Водещ: Те не са играли блато, играли са сантасе.
Евгени Дайнов: Основното обвинение вече е отхвърлено преди изобщо да са се явили в съда прокурорът и адвокатите да се аргументират. Имаше и друго. Не е възможно, вика, в правния мир един човек да се обади на втори човек и да го помоли да се обади на трети човек, за да убие четвърти човек. Е как да не е възможно? Аз се обаждам на тебе да му кажеш на него той да гръмне някого. Естествено, че е възможно. Сигурно се случва всеки ден. Но в правния мир това е невъзможно. Т.е. те като кажат в правния мир еди-какво си е невъзможно, и те ликвидират самата основа на обвинението. И след това този човек, дето си лежи на дивана вкъщи, щял да бъде осъден. Ами няма да има такъв филм. И това нещо отново го разбират чат-пат по някой коментатор, но отново това не е работата на медиите да хващат такива неща, скандални и да ги обясняват така че да стигат до най, човекът, който най не ги разбира тези неща, да му привлече вниманието и да му ги обясни. Никой не го обяснява. Всеки вика, съдът е последна инстанция, там каквато се реши, това е. Ами не е така. Съдът предава отечеството непрекъснато. Нарочно го прави. не знам дали за пари или от природна глупост или от страх. Което пак е нещо много тежко, което пак не се разбира в медийния мир. Много по-тежка катастрофа е когато съдът ти не функционира, отколкото държавата ти като не функционира.ц ако на държавата нещо не й е наред, а съдът е наред, ти отиваш и се оправяш срещу държавата или по повод държавата в съда. Но когато и държавата ти не е наред, и съдът ти не е наред, получаваш феодализация на страната, силата управлява.
Водещ: Доц. Спасов, ще има ли скоро… как да кажа, журналисти, които са злоупотребили с някой политик, пишейки за него?
Орлин Спасов: Е, то непрекъснато има такива случаи и те ще продължат. О бих искал да върна малко топката към това, което г-н Дайнов каза и да коментирам по-скоро от страната на медиите този процес на отношение към криминалното. По принцип, и това го знаем и от теорията на медиите и комуникациите, криминалното съдържание е…
Водещ: Рейтинг.
Орлин Спасов: Винаги прави рейтинг, то е много продавано, много търсено. И аз не бих казал, поне моите впечатления не са такива, че българските медии като цяло, с цялата условност на това окрупняване в говоренето, не отделят внимание на тези теми и на тези проблеми, които бяха коментирани. Според мен проблемът е по-скоро в това, че тези коментари бяха изместени в най-жълтата част от журналистическия и медиен спектър. Просто именно там виждаме едно донякъде романтично говорене за тези фигури, псевдогеоризъм, свързан с тях. Така че критиката и популяризирането в този жълт сектор вървят често ръка за ръка. Което за мен е проблем. Освен това именно жълтите издания като „Уикенд” и някои други, „Шоу”, „Галерия”, започнаха да претендират за сериозните журналистически разследвания, свързани с криминалния свят. Което за мен също е голям проблем, защото по-качествените издания като чели доброволно някак отстъпиха този терен на по-жълтите медии, които пък използват тази тема, за да решават не само въпроси, свързани с публичния интерес, но често и въпроси, свързани с определени кръгове, около които те гравитират.
Водещ: Ако погледнем на това като на примамка, обаче дали пък няма още един проблем, че в крайна сметка съвпадат интересите на жълтите издания и политиците и много сериозни политици дават доста дълги и сериозни интервюта пред жълтите вестници? Става дума за легализиране на взаимния интерес между политици и медии. Това е нещо, което не звучи логично. Не би трябвало да звучи логично.
Орлин Спасов: Абсолютно съм съгласен, но това е следствие въобще от този сбъркан медиен модел, специално на пресата, който се разви в хода на прехода. Фактът, че България остана практически, с много малки изключения,без сериозни всекидневници национални, тежка преса. Почти всички издания, най-тиражните в най-добрия случай са хибридни издания, които съчетават в ебе си популярно, жълто да го кажем направо съдържание, с малко по-сериозни анализи. И на този фон на смесване, омешване на сериозното и на жълтото стигнахме до парадокса, когато откровено булевардни издания започнаха да претендират за сериозност, именно ангажирайки такъв тип политици, които са готови да дават интервюта за тях. Именно те започнаха да претендират за разследваща журналистика, която е сериозна. Което води до още едно потвърждение за неестествеността на българската медийна сцена по отношение на всекидневниците. Например, може да направим веднага едно сравнение със страна като Франция, в която изобщо няма жълти вестници. Просто този феномен е практически непознат. И с много други страни като Германия, където има един или два големи национални всекидневника, които са в малко по-жълтия регистър. Можем да говорим за скандинавските страни, където малко по-различна е картината. Няма също както и в България такива традиционно тежки, солидни, авторитетни всекидневници, и там доминира хибридната преса, която съчетава популярно със сериозно съдържание, но пък липсват такива откровено жълти медии, каквито имаме в България. Докато тук сме свидетели на едно преобръщане на ценностната система при опита на откровено булевардни издания да се поместят, така да се каже, в самия център на публичността, те да изземат дори и това, което традиционно се разбира като сериозна журналистика. Това е много тежък проблем за мен. Но той е, пак казвам, по-скоро структурен, той е наследен от самия медиен модел на прехода. И аз съм песимистично настроен, не смятам, че българската медийна сцена и българската журналистика в момента разполага с достатъчно ресурс, за да промени този модел, поне не и в обозримо бъдеще.
Водещ: Г-н Дайнов, дали ако предложите на някое от тези издания ваш коментар ,той ще бъде публикуван?
Евгени Дайнов: На кои издания, на жълтите?
Водещ: Да.
Евгени Дайнов: Значи тук, нека малко да поразнищим жълтата тема. Тъй като няма подреденост, няма разлика между нещата, тъй като България е още полуориенталска страна, в Ориента всичко е омешано в един шарен тюрлюгювеч, затова има, уж, сериозни вестници, които са пълни с жълти неща, уж, жълти вестници, които се правят, се опитват да излязат на сериозната арена. Тук има няколко неща, които бих искал да коментирам. Първото е, че основният проблем на тези, баш булевардните български вестници е, че не са подписали етическия кодекс повечето от тях, което е лошо. Това означава, че те не са поели поне моралния ангажимент да не си измислят неща, позорящи хора или ситуации. Обаче имаше един период, когато те се усетиха, точно преди появата на „Галерия”, точно преди екипът на „Уикенд” да напусне и да направи „Галерия”, имаше един период, може би 7-8 месеца преди това, когато тогава жълтите вестници се усетиха, това са много пробивни хора, с много точен поглед върху ситуацията, те изобщо не са луди, те само се правят на луди, усетиха се, че доста такива като мен, не само аз, се натъкват на цензура в основите вестници. Та дългият отговор на този въпрос дали мога да публикувам в тези вестници, да, практиката показа, че тогава се събрахме група 5-6 такива тежки коментатори, които се натъкваха на позорни ограничения в основните медии и се пренесохме да пишем за „Уикенд”. След което обаче настъпи един обрат, „Уикенд” се разцепи на „Уикенд” и „Галерия”, там стана един хаос, не беше ясно какво става, а пък вестниците, от които избягахме, се съпикясаха, че нещо наистина не е наред, щом правим такива демонстративни ходове и малко понамалиха там пък пречките. Което обаче… Аз знам защо политици и хора дават големи интервюта за жълтите вестници. Те знаят нещо много добре, това са нещата, които имат най-голям тираж, държи ти топлофикация цяла седмица, търкаля се из къщи на масата цяла седмица. Тати го чете, мама го чете, баба го чете, децата го четат.
Водещ: От ръка на ръка, тече социален живот около…
Евгени Дайнов: Ами да, седи си на масата. И понеже е дебел всеки си намира нещо. И затова го правят политиците, мислят, че стигат до повече хора. Сега дали стигат точно до правилните хора, не знам, но че са повече хората, да, така е.
Водещ: Фактите са си факти. Доц. Спасов, в каква посока досега вървяха коментарите по отношение на закона за медиите? Имаше ли сериозни коментари или винаги стигахме до т.нар. обединение и нищо повече от това?
Орлин Спасов: Около пишещия се в момента нов закон за медиите мога да кажа, че има добра дискусия, има откритост около начина, по който се готви този закон. Мисля, че това е нещо позитивно. Лично аз приветствам това развитие, тъй като в досегашната практика подобни дискусии не са били организирани толкова широко. Сега станахме свидетели на няколко такива обсъждания, на които бяха поканени самите представители на медиите, на неправителствени организации…
Водещ: Хубавото е, че имаме база за сравнение, защото подобни дискусии текат и в ЕП и там също се опитват да формулират начина, по който да бъдат защитени обществените и търговските медии от финансовата криза. Дали има разлика в начина на водене на дискусиите в Европа и у нас?
Орлин Спасов: Е, не мисля, че чисто технологично има някаква много сериозна разлика. В крайна сметка българските дискусии около тези закони следват моделите на дискутиране, наложени в един европейски контекст. Но по-интересен за мене е въпросът до каква степен авторите на закона ще съумеят да устоят на различните видове натиск, които несъмнено се оказват върху тях, и ще съумеят да балансират добре различните интереси вътре в закона. защото без никакво съмнение такъв натиск ще има върху авторите, тъй като много сериозни интереси са свързани с регулацията на медийната среда. Това е големият въпрос – дали дискусията ще доведе в крайна сметка до приемането на един демократичен закон, който не дава драстично предимство на определени играчи на медийната сцена за сметка на други.
Водещ: Макар че пък медиите са като скачени съдове и ако има водещи медии, другите ще тръгнат в тази посока. А не обратното.
Орлин Спасов: Да, така е. но по принцип все пак не бива да забравяме, че този закон, поне във вида, в който се обсъжда досега, засяга преди всичко електронните медии, той не се отнася до печатните, които остават обект на друг вид регулация. Така че ако говорим конкретно за електронните медии, които този закон ще регулира, тук според мен големият въпрос е да се намери балансът между обществените и частните електронни медии. Като това е трудна работа. Защото ако вземем БНТ и БНР, ние трябва да мислим едно евентуално позитивно развитие на закона в такава посока, която едновременно гарантира продължаването на относително доброто финансиране и независимост на тези две обществени медии, без същевременно да ги изважда от конкуренция. Защото това е една голяма опасност. Ако само субсидираш, не вкарваш в конкурентна среда, тези медии стават много изкуствени. Те се откъсват от медийната среда и…
Водещ: Аз мисля, че по отношение на радиата конкуренцията от години е налична, така че няма никакъв проблем с конкурентната среда.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Но това не е ли само половината пожелание? Все пак не е ли добре медиите да предлагат на хората някакъв дневен ред и да им обясняват защо го предлагат?
Орлин Спасов: Това е голяма тема с дневния ред на хората. Знаете, че някои от водещите телевизии в България изведоха представянето на дневния ред на хората като основа на своята политика. Първо Би Ти Ви наложи този модел, тази така да се каже преобърната пирамида, в която политическото отиде някъде назад, а проблемите, които непосредствено засягат обикновения, в кавички човек, бяха изведени на преден план. Дълго време, може би 7-8 и повече години, десетина години този модел беше обект и на подражание. Други телевизии също го възприеха. Единствено БНТ като че ли през целия този период, в който се появиха и реалните конкуренти от частния сектор на терена на телевизиите, поддържаше класическия модел на отношение към политическото, при което дневният ред беше формиран от дневния ред на институциите и на политическите актьори, казано най-общо. Но някои от последните анализи на Фондация „Медийна демокрация”, на нашите експерти, например на Калина Петкова, показват, че през последната година има известно преобръщане в този модел и че частните телевизии, отново водени до голяма степен от Би Ти Ви, като че ли се отказват от това на първо място да поставят интересите на зрителите, на обикновените хора и наредиха нещата по класическия начин. Започваме все повече да виждаме политика в челните няколко новини. Така че до голяма степен това се дължи и на тази цялостна промяна в отношението между властта и медиите, която наблюдаваме с идването на правителството на ГЕРБ.
Водещ: Така ли е, това ли е и вашето усещане, г-н Дайнов, става дума за консервативен и неоконсервативен подход, или за нещо друго?
Евгени Дайнов: Аз имам съвсем други мисли по този въпрос. Гибелно, аз наблюдавах тези експерименти, Би Ти Ви тръгна, Нова ги последва в тази посока да говори за народа, което е напълно невъзможно. Това, което е общото благо, това, което е общоразпознаваемо от всички се събира по-нагоре от мястото, където живееш. То се събира в институциите, в политиката, затова политиката е толкова важна, тя е адресирана към общото благо. Като махнеш политиката, като махнеш общото благо, т.е. онова, което всички разпознават като имащо някакво отношение към тях, какво оставаш, оставаш да разказваш на някакъв човек, който те гледа в Силистра за някакъв човек, който има проблеми в Костенец. Ама този от Силистра дълбоко не го интересуват тези неща, дълбоко не го интересуват, защото той не вижда връзката между неговия двор и двора на кюстендилеца. Те са в два различни краища на страната. Проблемът тогава става общоразпознаваем, когато се качи на класическото ниво. Там където се казва, има… не казваш дядо Гошо в Кюстендил има еди-какъв си проблем, и да очакваш дядо Пешо от Силистра да се разпознае в него. Казваш, страната има еди-какъв си проблем с еди-какво си, ето ви примери от Силистра, от Кюстендил, от Костенец, от Плевен, тогава става разпознаваме за цялата аудитория. И затова Би Ти Ви… между другото това пропадане в риалитита, сериали и работи, това пак е схващането, че можеш някак си пряко хората да адресираш техен някакъв си дневен ред. Всеобщо изпростяване се получи. Аз съм против тази история. Хората… затова има институции, партии, медии ако щеш, между другото трябва да се събере, да се отсее от дневния ред на хората онова, което е важно за всички. Не може да го разтвориш ей така и да очакваш, че нещо ще се получи освен потъването в тресавището на простотията (?).
Водещ: Така ли е, г-н Спасов?
Евгени Дайнов: Да, наистина е така. И ние виждаме една друга голяма подмяна, която вървя през последните години. И това е подмяната на частния живот и прекаленото експониране на частния живот. По-скоро подмяната на политическия живот с частния живот. И тогава когато говорим за политика, можем да кажем, че повечето медии са склонни да водят този разговор не толкова на нивото на някакви съдържателни проблеми какво една политическа партия прави, какво тя предлага, колкото по-скоро именно през този частен поглед, през това какво отделната личност прави, какво тя представлява, какъв е нейният скрит живот и т.н.
Водещ: Нека сега да проследим една тенденция с помощта на събеседник, на Деси Шишманова, директор на РТВЦ – Пловдив. Те ще бъдат домакини, всъщност БНТ започва по пет канала информационен блок от понеделник. По БНТ Сат програмата ще се излъчва от 16 до 18 часа, и както казах, Деси Шишманова е директор на РТВЦ – Пловдив, домакин първата седмица. Това ли е бъдещето на телевизията – развитието на регионалните телевизии? Добър ден!
Деси Шишманова: Ами много би ми се искало да вярвам, че това е бъдещето на телевизията, защото регионалният принцип, знаете, е в основата на цялата европейска култура. Спецификата и различията на регионите са нещото, което в общи линии създава основните стойностни тенденции в медийното поведение на медиите в тези страни. Така че БНТ мисля, чрез регионалните програми и тяхното представяне в национален ефир някак си ще надскочи обикновената зона на новинарска информираност, защото всяко едно такова магазинно предаване, актуално, информационно, ще представя не просто новини, а ще изследва връзките и зависимостите между събитията в конкретния регион, и по този начин адекватно ще ги впише в представата за едно съвременно комуникационно общество на знанието.
Водещ: Как ще избирате зрителя на деня?
Деси Шишманова: Малко ми е трудно да кажа какъв ще бъде основният критерий. Преди всичко може би е уместно тук да споменем, че тези програми ще бъдат обърнати изцяло пред очите на зрителите. Ще се прави такъв тип телевизия, такъв тип информираност ще се опитаме да постигнем, която действително дава на голямото семейство на БНТ очите на региона. И в този смисъл зрителят на деня може да бъде от най-обикновения уличен продавач на гевреци пред нашия офис до човек, анализатор, който във връзка с конкретната тема има какво да ни каже или пък му се е случило нещо достатъчно интересно, за да бъде наш гост и да коментира събитията в предаването.
Водещ: Ами да ви пожелая успех. С интерес ще проследим първите издания. Ние сме много любопитни кой ще е първият зрител на деня. Предполагам, че това ще бъде въпрос на конкуренция между историите, които вие ще успеете да съберете. Сигурно вече имате нещо предвид?
Деси Шишманова: О, със сигурност. На мен не ми се иска сега да издам точно кой ще бъде нашият първи зрител.
Водещ: Нали не сте го избрали още?
Деси Шишманова: Избрали сме някого, който има какво да ни каже по основната тема, която в общи линии е набелязана за първия ден. Пловдив, знаете, отскоро доби едно сигурно самочувствие, че е най-старият град в Европа, и в този смисъл стартирайки програмата от Пловдив, ще се опитаме да се вгледаме в онези неща, които са свързани действително със съзиданието, с нещата, които остават, разбира се и с онези, които понякога сами разрушаваме. Та нашият зрител ще може да коментира тези две теми. Ще има и други интересни неща в предаването, любопитни рецепти. Може би зрителите на БНТ си спомнят предаването „Време за готвене”. Така че ако искат да разберат какво ще ни сготви Влади в понеделник…
Водещ: И това може. Благодаря на Деси Шишманова! Чухте горе-долу темите, които ще коментират от Пловдив. Пловдив са първите домакини. И така. Регионалност ли е общоевропейската тенденция на развитие на медиите, доц. Спасов? И това не крие ли рискове от един доста близък хоризонт?
Орлин Спасов: Разбира се, различни аспекти има въпросът. Има и рискове в регионализацията. Но бих се съгласил с това, че през последните години има една тенденция на разрастване на локалните медии, в това число и в България, и в този смисъл аз приветствам тази инициатива на БНТ, мисля, че тя е смислена и полезна, защото тя се вписва в търсенето на една нова, ако щете и пазарна ниша. Защото локалното представлява и търговски продукт. докато националният ефир е пренаселен, там много трудно могат да навлязат нови играчи, през последните години ние видяхме как някои електронни медии направиха истински империи именно на локално ниво. Например радиата около групата „Фокус”, които са много активни, това е една частна мрежа от именно локални радиа. Също така много от националните всекидневници, както добре знаем, издават такива притурки с локално съдържание. Има въобще голямо търсене на локалност, на локални новини, на местни новини. И това е един, ако трябва на малко друго ниво да коментираме, един от отговорите на глобализацията. Защото хората просто в хода на глобализацията имат нужда да обърнат погледа и към своето собствено място.
Водещ: Какви ще бъдат местните новини, да кажем, от Дупница?
Орлин Спасов: Е, това вече… то ще бъде важно, дано да има развитие…
Водещ: Те ще бъдат с център (…) или някъде другаде?
Орлин Спасов: Е, това предстои да видим. Но все пак мисля, че тогава, когато и големи играчи като БНТ влязат на този пазар на локални новини, това ще насърчи и други по-малки местни медии да се конкурират с тези големи играчи. Опасността, за която и вие казахте, всъщност може да бъде коментирана и в този план. Идването на големите на локалната сцена до голяма степен е притеснителна за съдбата на досегашните местни играчи на този сравнително ограничен медиен пазар. Това за мене е важният въпрос.
Евгени Дайнов: Това ще бъде страшно любопитен експеримент, защото да, това е така, но от друга страна, представи си, че голямото, националното ти идва на твоето ниво, ти си бил местна медия, притискан от кмета, полицая и бандита, твоите кореспонденти и твоите хора не могат да излязат чрез тебе, защото ги е страх, идва националната телевизия, прави регионално нещо, сега ще видим, ще бъде интересно дали националната телевизия не бидейки подвластна на местния феодал, ще може да даде платформа на онези хора, които са имали какво да кажат, то не е било толкова значимо, че да мине на национално ниво, то си е местно, имали са какво да кажат, но не са им позволявали. Ето сега ще видим държавната телевизия ще си свърши ли работата като обществена и общонационална, ако например точно така направи. Ако почваме да чуваме нормални неща от Дупница и да не се чудим дали ще бъде утре от Сивово (?) или от Самураново, а да чуем онова, което наистина става, прекарано чрез националното ниво. Това, ако свърши тази работа, БНТ ще се справи по-добре от държавата, която тези феодални владения абсолютно ги е заразяла и не прави опити да си защити гражданите в тях.
Орлин Спасов: Същевременно аз все пак се надявам, че идването на големите, няма да унищожи малките локални играчи, а ще ги направи по-добри.
Водещ: Всъщност ако натискът на местните феодали…
Евгени Дайнов: „24 часа” и „Труд” продават във Велико Търново заедно с местните притурки, не лошо списвани, „Борба” обаче ги смазва отвсякъде като тираж. Значи местният вестник „Борба” продава с пъти повече от „24 часа” и „Труд” взети заедно, въпреки техните много добри притурки, които правят в Търново. Значи зависи местният играч как се позиционира.
Орлин Спасов: Точно така.
Евгени Дайнов: „Струма” също много добре се продава, и „Марица”. Значи зависи до каква степен ти си имаш репутация на място.
Водещ: И доколко хората са склонни да гласуват с парите си за теб. Защото това също е, как да кажа, това е пазар.
Орлин Спасов: Точно така. Но по принцип този пазарен модел, свързан с локалните медии има момента на дублиране. Повечето хора, разбира се това е свързано с финансови възможности, но такъв е замисълът, че местният човек ще си купи и локалния вестник, и националния вестник, който също ще му даде поглед към локалния проблем. Така да се каже, той ще засече своите проблеми през две гледни точки.
Водещ: Всъщност медиите трябва да търсят златното сечение между своето безплатно разпространение и своето финансово оцеляване. И не говоря само за българските медии, а по принцип медиите.
Евгени Дайнов: Това е такъв световен проблем, че е обект на друг разговор. Не знам, аз не знам, не наблюдавам как се справят с епохата на интернет и на безплатните вестници западните медии, ама не съм стигнал до значими изводи, не са завършили процесите.
Орлин Спасов: И тук това е едно голямо поле на експериментиране с безплатните вестници. Знаете, че и в България няколко опита имаше и продължават даже да съществуват такива издания. Като има и интересни хибридни форми на издания, които не са напълно безплатни, но и не са и съвсем платени, в смисъл не струват толкова скъпо, колкото другите. Такъв например е в. „Република”, който е един от най-евтините национални всекидневници. И това също е интересен модел. Той струва около 20 ст. в момента, една сума, която наистина е достъпна, която същевременно обаче, благодарение на нарастващия тираж дава известна финансова независимост на изданието. Така че това са любопитни експерименти, да видим какво ще се получи.
Водещ: Пожеланието ви накрая към закона за електронните медии?
Орлин Спасов: Според мен ще бъде най-важно този закон да осигури едно добро разпределение на българския медиен пазар, да не допусне монопол или да не допусне този медиен пазар да бъде олигопол, но иззет от трима или четирима големи играчи и така дефакто да се елиминира конкуренцията.
Водещ: Със сигурност обаче има и подводни камъни. Г-н Дайнов, вашето пожелание?
Евгени Дайнов: Моето пожелание е добросъвестните ръководители на медиите, те не са всичките такива, да седнат някой път, да си налеят едно кафе, да си запалят една цигара, ако пушат, и да се сетят за елементарни неща – произхода на медиите и в името на какво те съществуват. Ако трябва да попрочетат някое учебно помагало, което не са чели в последните години, да се сетят в името на какво съществуват, тогава доста неща ще се подредят, стига да са добросъвестни, а не вече продали си задните части на някого.
Водещ: Повече регулации или повече саморегулация трябва да има в този закон, доц. Спасов?
Орлин Спасов: Той законът все пак си е на терена на регулацията. Но бих казал…
Водещ: Разбира се, говорим за духа на закона, защото ако трябва да говорим за духа на реалността, Би Ти Ви е с най-много актове от СЕМ и това е по линия на различните типове зрелища, които предлагат телевизиите.
Орлин Спасов: Аз бих казал така, нека в този закон да има повече защита на работата на журналистите, защото ако се върнем към началото на нашия разговор и към тази класация на „Репортери без граници”, в която България е на 70-то място, и същевременно обърнем поглед към страните, които са в челото н а тази класация с най-добри критерии по отношение на свободата на медиите, ще видим, че в страна като Швеция например има не закон за медиите, а закон за свободата на медиите. И струва ми се, ако този дух на защита на свободата на медиите и на журналистиката се възприеме и в нашия закон, ще имаме една добре свършена работа.
Водещ: Това е обърната пирамида по своята си същност, но може би тя би била от полза наистина за журналистите, които имат какво да кажа т на хората и за ръководителите, които г-н Дайнов нарече, как беше, добросъвестни.
Евгени Дайнов: Никакъв закон не може да компенсира липсата на добра воля и на съвест.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 30.10.2010

Водещ: Ако гледате само картината от новинарските хроники без звук и се опитате да изтриете всичко което знаете за политическия живот, като нищо бихте решили, че най-често присъстващите в новините репортери са политиците! И тази седмица, те продължиха да си задават чрез журналистите въпроси един към друг. Хронологията на седмицата се вписаха още арест на журналист и необходимост от защита на семейната чест на друг колега. Дали подобни случки ни дават повод за Българската журналистика да се говори, че не е свободна. Точно преди седем дни в това студио коментирахме поредното дъно, 70-то място в класацията за свободата на словото на Репортери без граници. В Европейския парламент пък дискутират нарастващата политизация и моделите на финансиране на обществените медии. Разбира се поводът е финансовата криза и недостатъчното финансиране. Какво коментираме ние? 30 анонимни решават дали имаме свободно слово. Това е днес позицията по повод състоянието на четвъртата власт във вестник „Труд”. Разбира се колегите са се постарали да потърсят отговор на въпроса, кой е определил дали имаме свобода на словото от Репортери без граници, чието изследване току що ви цитирах. Иначе пред радио Дойче Веле експерт от Репортери без граници каза „Единствените, които инвестират в българските медии, изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност. Проблемът със свободата на медиите остава”, това е мнението на Оливие Базил, ръководител на белгийския клон на Репортери без граници. Кои са европейските правила за поведение в професията, достатъчен ли е етичния кодекс за решаване на конфликти? Обикновено разговорът за правилата в професията започва с някой шумен скандал и завършва с въпроса „Вие Закон за печата ли искате и рестриктивни правила за електронните медии?”. Какво липсва в този разговор? Очаквайте да чуете днес коментара на Александър Андреев от Дойче Веле, Силвия Великова от Програма „Хоризонт” на БНР, Радомир Чолаков от работната група пишеща новия медиен закон и Румен Леонидов. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Бушнаков, Иво Георгиев, Галя Траянова, Цвети Николова и аз, Ирен Филева.
Водещ: Една от събитията на седмицата, което не можем да отличим като нещо изключително е това, че за пореден път политиците си задаваха въпроси чрез журналистите един към друг. Дали това е как да кажа в правилата на професията или не, с усмивка казвам добър ден на Сашо Андреев от Дойче Веле. Здравейте. Г-н Андреев дали се чуваме? Добър ден г-н Андреев. Не, връзката е прекъснала очевидно. Да започнем, ще възстановим разбира се връзката, но да започнем с гостите в студиото, но да тръгнем от събитието на седмицата. Добър ден на Силвия Великова от Програма „Хоризонт”.
Силвия Великова: Добър ден.
Водещ: Айде да се опитаме да пласираме събитията на седмицата!
Силвия Великова: О, даже не съм се замислила какви са били събитията на седмицата, смисъл за да ги класирам. Не знам, много, нищо ново не се случи. Продължи това говорене за което ти говориш, някакви хора да задават въпроси, вместо да отговарят, други да коментират, вместо да разследват. Нищо ново под слънцето.
Водещ: Г-н Леонидов, Румен Леонидов, добър ден и на вас.
Румен Леонидов: Добър ден.
Водещ: Може ли да откроите нещо?
Румен Леонидов: Това което най-дълго време се очаква, че президента ще прави партия или формация, това едва ли е някаква новина, но по-скоро има голямо бълбукане около това, че оставаме без президент за една година и това, че някакви хора от ляво, от дясно се събират щом им замирише на избори се втурват отново да атакуват парламента. Изглежда, ако трябва да се забрани тая наркомания, трябва да се забрани въобще парламентарния живот, който влезе вътре, после вече излезе не може да преживява без този, без тази дрога наречена парламентарно присъствие.
Водещ: Сега ми подават сигнал от апаратната, че имаме повече шанс с телефонната връзка. Добър ден на Сашо Андреев.
Александър Андреев: Добър ден.
Водещ: Случва ли се немските политици…
Александър Андреев: Много зле ви чувам.
Водещ: За съжаление как да кажа, това е телекомуникационния фонд в България, може би това е причината. Случва ли се в Германия политиците да си задават чрез журналистите въпроси един към друг?
Александър Андреев: Случва се разбира се, естествено е, че се случва и се знае определени издания, телевизионни програми, радия до кого са по-близки, особено когато трябва някои дискусионна тема да се подхвърли в общественото пространство, то става по този начин. Разбира се въпросите, поне на мене не ми се е случвало да видя, никога от интимен разобличаващ или прочие булеварден характер.
Водещ: Някак си не можем да ги причислим към жълтата преса, разбирам. Пред Радио Дойче Веле експерт от Репортери без граници каза, че единствените, които инвестират в българските медии, изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност. Ако в Германия такова изказване бъде направено за медиите, какво ще се случи?
Александър Андреев: Ами ще стане голям скандал, но по-скоро даже няма да стане скандал, никой няма да му обърне внимание, защото това би прозвучало абсурдно на тукашния терен. Тука прозрачността на медиите, собствеността на медиите е абсолютно прозрачна на частните. Тъй, че едва ли има някакво място за такива дискусии, по-скоро с германската медийна собственост извън граница се получават има няма възпаления, инвестициите на /…/ в Австрия или в Сърбия, включително и в България. Но тук специално наистина е съвсем прозрачно чии са медиите и каква политика водят, ако водят някаква и защо я водят по този начин. Исках да кажа, понеже вие започнахте с това дали си задава въпроси, аз, както и много други хора сме смутени, шокирани от тематиката която се налага в българските медии, тези дни и знаете какво имам в предвид. Та ми хрумна, че тука имаше един удивителен консенс, нагласен консенсус в медиите да не се говори за сексуалната ориентация на сегашния външен министър Гидо Вестервеле, преди той самият да отвори тема за това. Т.е. това беше една публична тайна, пазена 15 години може би, за която никой не отваряше дума, включително булевардните издания, защото се смяташе, че това си е негова частна работа. Ако иска той да говори, ще говори.
Водещ: Достатъчно ли се дискутират, имате поглед върху медиите и в България, и в Германия, достатъчно ли в България се дискутират правилата в професията или обикновено започваме да говорим за тях след шумен скандал и после завършваме с констатацията „Закон за печата” дали ни трябва?! Но средата като чели липсва.
Александър Андреев: Разбира се, че няма дискусия достатъчно. Аз от няколкото случая от които съм се занимавал с преподавателска дейност в Факултета по журналистика в София, мисля, че има преки впечатления за какво точно става дума. Много талантливи, много способни студенти и студентки, но без никаква професионално морална ориентация. В България има колеги и организации, които се опитват вече години, ако не и десетилетия наред да внесат някакъв ред, да го /…/, моралните и професионалните задължения на гилдията. Но техните гласове остават гласове в пустиня, още повече, че за всичките тези десетилетия в професията навлизаха непрекъснато недобре подготвени, необучени, да не каже необразовани и неграмотни хора, защото глада за евтината медийна храна, която се харчи на българския пазар нарастваше непрекъснато и именно такива хора бяха нужни да я произвеждат. В момента тенденцията е друга, знаете българските медии, както и медиите в други страни по света имат големи трудности, особено печатните. И си мисля, че това може пък да се окаже оздравителен процес.
Водещ: Имате ли усещането, че някой направлява медиите в България?
Александър Андреев: Някой като точно определена фигура или сила, не. Но за съжаление голяма част от медиите през, в икономически капан и щат, не щат, както като редакционна политика, така и като авторски материали, това което прави отделния журналист. Те обслужват определени поръчки. Медиите в България, голяма част от тях се намират в едно менгеме според мен, от едната страна са икономическите, икономическата принуда на собственици, издатели, спонсори и рекламодатели, а от другата страна ги притиска все по-деградиращия вкус на тяхната публика, който налага тяхна все по-стремителна булевардизация.
Водещ: Но пък в крайна сметка, те са скачени съдове и медиите някак си би трябвало да носят в себе си по органичен начин отговорността за тази публика!
Александър Андреев: Определено, напълно съм съгласен с вас. Просто българските медии една част от тях, пак казвам има и сериозни издания, радия, които работят срещу течението, плуват срещу течението. Но като чели в голяма част от българските медии изобщо отсъства самосъзнанието, че тази публика би трябвало да бъде и водена, и малко образована и малко напътствана.
Водещ: Нека ви върна отново към външния министър и мълчанието около него. Това как се случи в Германия, как медиите решиха да се държат по този начин?
Александър Андреев: Ами, широко разпространено, особено в нашите професионални среди е категоричното убеждение, че такива неща са лична работа на всеки човек, независимо той колко високо е в политическата или икономическата йерархия. И никой не би си позволил само зареди евтината сензация и еднодневния си тираж или там зрителска, слушателска квота да наруши този принцип, защото после ще бъде като прокажен, ще бъде презрян в цялата гилдия. Вече когато, в Германия вече има няколко политици, които официално са обявили своята хомосексуална ориентация и /…/ и кмета на Берлин, Воверайт. Когато те сами го направят или когато се показват в на обществени места с партньорите си, когато пътуват с тях зад граница, това вече е тема на медиите, но темата се обсъжда пак според мене по един много възпитан, хуманен начин с огромно уважение към тези хора, за които, които се мерят по това което правят като професионалисти, а не по онова което правят в спалнята си.
Водещ: Благодаря за този коментар на Александър Андреев, от радио Дойче Веле. А ние продължаваме с коментар в студиото. Такъв, такова съгласие в нашата професия може ли да се случи? Силвия!
Силвия Великова: Е не, разбира се, защото трябва да си продадеш вестника. Аз слушайки и Сашо Андреев, това си мислих, като съм по събитие и слушам как разсъждават колегите, с които сме там и как ние всички по един и същи начин възприемаме една случка и като отворя вестниците или като видя интерпретацията в другите медии. Тук ще се съглася с едно изказване на Бойко Борисов от преди време, че като само прочетеш и видиш какво се излъчва, разбираш кой го е продиктувал. Така, че /…/ прекалено много зависими от това, кой е собственика, кой е задал политиката. Факта, че можеш да пишеш за един човек, независимо от това дали той е обвиняем, не е името му, а прякора му. От друга страна да говориш с него на „ти”, като с приятел. Това са двете крайности, които наблюдавам. Означава, че няма да говорим, че хората могат да очакват от всички медии обективно, безпристрастно, неутрално отношение от страна медиите.
Водещ: Г-н Леонидов, може ли въобще да се случи такова нещо в България и след колко време?
Румен Леонидов: Ами това което каза Сашо, много е тъжно за България, тъй като показа колко сме изостанали въобще като медия, като общество, като развитие на нацията. Аз като приложен националист, който не съм фашизиран и не съм нормален националист, патриот, много ме боли от тая работа, но това е. Това е все едно да знаеш, че си роден на село и ходил до 18 години по така, по голяма нужда навънка в двора и да не си го признаеш. Явно цялото общество или средната класа, де да знам. Равнището на развитието на европейското общество, на германците, германеца, на средния германец, неговото възпитание не позволява да се бъркаш в неща, които са интимни. Всички друго може да мине като критика, тука политика, /…/ политик /…/, той вика „Ти си педераст”. И това не е жълт вестник, а това са политици. След което се прави една шумотевица, всички знаем или подозираме еди кой си има други наклонности, какво от това, това е твой проблем. Но когато политиците се замерят с поставени лица по този начин, това вече какво да говорим. И за това, пресата какво да възпитава? Чалгата кой я въведе в България, народа го иска и ние си казваме, не, не ще слушаме Бранс, няма да слушаме нито Бетове, нито Бранс. Защо не слушат българска музика от едно време, когато беше забранявана или… не искат, искат това да слуша. Искат клюки, за това и нещо повече, политиците клекнаха на жълтите вестници. Видяхте какво става по време на изборите.
Водещ: Интервюта на водещи политици по жълтите…
Румен Леонидов: Сега гледам единия жълт вестник, удря по Цветанов, разкатава му майката, другият пък жълт вестник, пълна защита. Ама четири-пет страници! Е и едното е тъпо, и другото е тъпо, защото си има ред, ако Цветанов има незаконни доходи, а той явно узаконени. Но никой не говори какво става с тия 10, 1 млн. долара или 1 млн. лева ли е, 1 млн. евро ли беше общински. Това се замълча. Онзи ден виждам в интернет, слава богу, че ги има като по-свободна медия. Колеги от един от сайтовете изваждат статия срещу шефа на Народното събрание в София, Иванов. В което, преди три години са описали колко съмнителни са неговите доходи. Ако има съдебна система, ако има прокуратура, той отдавна вече да е зад решетките или поне да е проверен и да се докаже, че тоя човек има там някакви дарения от запад, от изток, от роднини. Защото така става, каквото и да ми казват, аз мога да кажа, тези пари са ми докарани от някакъв приятел от Америка, даде ми за 10 години, 2 млн. долара и аз въртя бизнес, какво, купил съм апартамент. Т.е. на цялата тази какафония, ние не може да възпитаваме никого. Защото средата в която живеем, и работим е такава, че тя ни бута, сваля ни назад. Там в Германия знаели всичките, кои са собствениците. У нас още тепърва след нова година ще трябва всеки да си каже. Абе това е все едно приказките на Бойко, че ще вземе апартаментите и вилите на тези, които са ги направили. Никой не е толкова тъп от тези хора, да ти се остави някакви луфтове, че тя тази собственост е прехвърлена, прехвърляна, прехвърляна. Има някакви физически лица, някакви сдружения и толкоз. Но този експерт в Германия, който е казал, че инвестира, да. По-скоро сивата, аз не знам дали организираната престъпност, защото тя вече, /…/ всичко е организирана до такава степен, че е престъпно. Не можеш да си платиш телефона, не можеш да си смениш парното, всичко е така организирано, че е престъпно наистина. Но има няколко големи основни, не знам колко са на брой, не съм такъв спец и не искам да бъда икономически групи, които излъчват партийни отряди и те непрекъснато се боричкат. И това което казва Трактора, че философски, с които страшно шашна публиката. Ами след големия хаус, винаги настъпва нов ред, закон на физиката. Какъв нов ред ще бъде в блатото в което живеем. Най-много тези утайки, политически и човешки, да си разместят местата. За какъв нов ред ми говори този противен до доказване на противното човек? И стоят едни хора, като борба срещу Бойко, други пък викат, абе не те са мутри. В края на краищата кой избира тия хора, кой избира хората, които назначиха, дадоха такава огромна национална и международна задача на трактора! Кой избра Бойко? Ние го избрахме. Ние сме утайките същите и това как да му го кажеш на простака. Като му кажеш, той казва „Абе ти какво се правиш, ти не си по-умен от мене”. А той не иска да те чуе. И аз напоследък въобще отказвам да ги коментирам тия неща, даже и не ги слушам. Даже и вкъщи имаме спорове, какво ще стане с Цветанов, какво ще…Не ме интересува какво ще стане с Цветанов. Какво ме интересува! Не мога да вярвам на никого, преди видя истината, а истината се покрива и залива непрекъснато. Аз като човек който, /…/ дори интуиция съм проявявал между редовете да намеря някакво решение. Иначе това е отчайваща работата. И какво да възпитавам, цял живот да възпитавам кого? Единствено мога да си възпитам децата, да ги направя същите идиоти като мен и които да се борят за истината. И накрая да се окаже, че истина няма! Така, че обществото не желае да бъде възпитавано, то не желае да се променя, то не протестира, то не използва гражданските права, то дори не рипа! Само ако го засегнат, тогава! И сега лекарите ту ще стачкуват, ту няма да стачкуват. Абе единия министър ми говори, не ходете в университета, в СУ как така се говори въобще, не знам. После ми казва Леонидов, не персонално, но ти вече си за пенсия, ще се пенсионираш може би след 15 години, има спокойни има време, няма да те оставим на улицата. Сега после ми каза, не, още утре си на улицата, каквото искаш прави, трябва да се пенсионираш по-бавно в по-малко пари, трябва да живееш още толкова време зареди мен! Пълен хаус, единия министър казва едно, другия казва съвсем друго. След което безполовата опозиция, така потрива ръчички и вика „Сега, ние може ще дойдем есента, пролетта”. Като дойдете какво ще направите? Нали бяха толкова години, когато имаше пари, когато имаше, нямаше световна криза, когато имаше инвестиции, когато парите бяха в излишък, вместо да направят реформата в здравеопазването, вместо да го направят в образованието. Вместо да направят истински реформи, ама това е. Сега виж, народа го е казал много добре! Гърбавия само гроба го оправя, нищо друго, то не може да стане. Не може от тоя боклук да стане нещо друго. Те възпроизвеждат боклуци, захранват ни с шоу програми….
Водещ: Имате ли усещането, че политиците са репортери?
Румен Леонидов: Ами да, те са повече от репортери. Те се държат като долни репортери на жълти издания. Даже в жълтите издания има много по-интересни текстове, ако четете внимателно, някой път интервюта, с които не са пипани. Особено за миналото, /…/ как между редовете изкачат например така, четох едно интервю с Йордан Василев, мой приятел на Блага Димитрова, вдовеца, критик. И той казва, така само с две думи ще съобщя. Как са се сетили за Волен Сидеров, да го направят главен редактор? И Данчо си вика, как се сети! Ами вика, Блага, слушахме Свободна Европа, там Дойче Веле, Свободна Европа помня, че едно момче никой не го знае, едни остри неща, едни страхотни неща. След което вика аз, като станах главен редактор кой, кой да взема за заместник, Волен Сидеров. Си викам на акъла, а бе Данчо, когато трябваше да подписваме писмата за връщането имената на турците, аз бях всеки ден у вас. Бях през цялото време, когато трябваше да спасяваме от смърт, от гладна смърт поета, който не знам дали е жив, Петър Манолов. Викаха ни в Държавна сигурност, правиха очни ставки и т.н. Как пък се сети за един, който никога не е бил между нас? Как пък се сети точно за него. И съм благодарен на тоя жълт вестник, защото Данчо вече е абсолютно не си спомня за това кое е говорил и какво трябва да се говори и как да не се говори. Така, че в този смисъл, там дори има повече неща, които човек може да научи. Защо трябва да го чете непрекъснато, купуваш една буца хартия, разгръщащ всичко и четеш едно интервю. Ако го няма, може би затова пък можеш да прочетеш стихове, там вече има в някои стихове, има полезни съвети за градината. Как да си сготвиш киселото зеле.
Силвия Великова: …и да се лекуваш без да ходиш на лекар!
Румен Леонидов: Или да, как да повярваш на някоя гледачка, която е втората Ванга.
Водещ: От друга страна може би все пак си заслужава разговора за правилата в професията. Хайде да не казвам да започне, защото няма много белези за това, че е започнал. Но хайде, нека да продължи. Останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: Добър ден сега на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Добър ден.
Водещ: Радвам се, че сте отново гост в „Клубът на журналистите”. Говорим си за това, достатъчно ли се дискутират правилата в професията и не липсва ли нещо основно от този разговор, дали въобще е започнал този разговор, на фона на случващото се, че политиците съвсем спокойно могат да бъдат сбъркани с журналисти.
Радомир Чолаков: Ами слушах г-н Леонидов и как да кажа, трудно човек не може да не подпише под неговите думи. Аз в случая може би по-скоро като юрист следва да говоря и да ги погледната неща, и изобщо винаги гледам от тази гледна точка, може би професионално деформация. Та се питах всичко ли пък е толкова апокалиптично, нали ще ми се да има някакъв изход и може би да го търсим, в този смисъл сте права, че може би малко по-често да говорим за правилата, защото ясно е, че фактическото положение такова, каквото е, не ни харесва. На никой не му харесва!
Водещ: Може би нямахте възможност в началото на предаването да чуете пък това което каза Александър Андреев от Дойче Веле, той напомни случаи, в които журналистите са взимали решение да не коментират, как да кажа, някои своеобразности на техни политици, докато самите политици не го обявяват пред обществото. Такова нещо може ли да се случи у нас и дали трябва да се търси връзката в прозрачността на собствеността на медиите в Германия?! Аз знам, че темата прозрачност на собствеността в българските медии ви е любима!
Радомир Чолаков: Не знам дали може да се случи такова нещо в България. Може би вие трябва да ми кажете, журналистите! Аз също понякога съм си мислил, че има някакви такива текущи силни скандали, които, ако медиите изобщо не им обръщат внимание, много по-бързо ще се решават съответните въпроси. Но вижте мисля, че сме си говорили и преди. В България се случват прекалено много неща, има прекалено много медии. И напоследък знаете ли, започнал съм да си мисля, че самото количество на медии започва да произвежда ниско качество. На скоро ми казаха, не знам дали е вярно, но ако е вярно е много страшно, защото е много логично, да е било така. Голям български политик в началото на прехода бил казал „Искам да има в България много медии, за да може да са бедни, за да може да ги контролираме”. И ако това е било така, пак ви казвам, то някак си развитието сочи, че като чели може да е била вярна тая мисъл. Смисъл, наистина да е било казано.
Водещ: Не, тя мисълта хубаво, нека да си съществува, но мисълта…
Радомир Чолаков: Защото ситуацията е точно такава. Ние имаме много медии, бедни медии, които са боричкат за малко рекламни постъпления, за малко спонсорски постъпления и в крайна сметка бъдейки бедни, те изпадат в различни зависимости. Ние, де да знам, някак си не можахме да изградим стабилна медийна система, може би защото самата мисъл, че все пак медиите трябва да подлежат на известна регулация, на известна регламентация, в началото на 90-те години беше еретично. И в крайна сметка ако се замислим по дългите причиноследствени връзки, каквото посееш, това ще пожънеш. Значи ако не си искал, преди 20 години да има регулация и регламентация, сега няма защо да се сърдиш и да викаш, ама то няма регулация, няма регламентация. Колкото до собствеността на медиите, вие сте права. Аз изпитвам някакво такова малко съвсем мъничко удовлетворение, че все пак Народното събрание прие и ако забелязахте без абсолютно никакви, дебати практически, смисъл с пълен консенсус предложенията на Съюза на издателите за изменение в Закона за задължителното депозиране на печатни произведения, то е много дълго име, с което се задължават всички издатели на вестници и на книги да си публикуват имената на физическите собственици. Сега нали много хора ще кажа, ама какво от това, много важно, ама те ще се скрият, ама то нали въпреки това може с /…/ и може не знам си какво. Не мога да спра, как да ви кажа, така да изпитвам удовлетворение, когато понякога макар и дребнички положителни неща се случват, защото дай боже днеска едно дребно положително нещо, утре едно дребно положително нещо. Има една мисъл, която много обичам, тя е на Владимир /…/, той някъде беше казал „Задача на правото е не да направи света рай, а да му попречи преждевременно да стане ад”. Ние понеже някак така винаги се стремим към едно райско състояние, ние искаме всичко изведнъж тотално да е хубаво. Пропускаме може би тези дребни стъпки, които трябва да правим. Една по една, лека по лека, за да започне да се оправят нещата.
Водещ: Няма как да не ги.
Радомир Чолаков: Света да не бъде този ад, за който говори г-н Леонидов. Аз съм абсолютно съгласен.
Румен Леонидов: Това е моят вътрешен ад, той от вънка е всичко прекрасно. Хубаво е да има правила, още по-хубаво е те да се прилагат. Лошото е, че не се, ни живеем в една шизофрения, медийна шизофрения. Всеки ден ни будят с Цветан Цветанов, той през ден се явява пред телевизиите, не искам да я гледам телевизията. Искам нещо друго да гледаме. Станеш нещо най-елементарно във Враца, някой се спънал, паднал или го ударили. Веднага новина, дори и в националното радио се е случвало. Което е изумително. Първата новина „Какво е станало във Враца, някакъв кютюк са го ударили или той е ударил”. Това ли е божественото, това ли е реда естественото, това е реда на нещата, това е добротата, това ли е част от парченцето рай? Не и няма да каже, оставете тия боклуци да правят каквото искат, другите внимавайте, дръжте се по… понеже след като жълтите вестници поеха политически функции и тука, хората около този вестник, на който му правим така реклама „Галерия”, осъзнаха, че най-добре е да има много масово и също да се прокарват идеи. Там научих нещо което вие като юрист, сигурно ще го потвърдите. Едва ли може би го знаете, защото сте юрист. Един от проекта на „Галерия” в началото, като тръгна прочетох, че там има една точка от Наказателния правилник, че човек когато е под, под прикритие работи, нищо от неговите деяния не може да бъде подсъдно, т.е. да си убиеш човек, да окрадеш или изнасилиш и като повториш още веднъж тия престъпления, ти работиш тайно, ти си мутра, ти си престъпник и трябва да бъдеш. И от тогава разбрах, че този процес е абсолютно не, ще фалира, няма да стана нищо от него. Или друга, скоро дадох един здравен вестник една бележка, че е страшно уредно да се движиш така в транспорта, градския или пък не в личния и да говориш по мобилния. Защото прехвърлянето от антена на антена, тези магнитно електрически полета те удрят и може да получиш и мозъчен, при напрежение в мозъка, можеш да получиш всичко, дори и рак. И се оказа, че това е табу! Тази тема, а защо на всяка кутия цигари пише, че е забранено, т.е. че не се препоръчва, че е опасно, а нито една медия в България сериозна не смее да каже „Абе дайте поне съветите, не говорете много дълго, не ги дръжте около бъбрека, не ги дръжте около джобовете си, защото младите мъже ще станат стерилни, жените ще получат рак на гърдата, говорете по-малко, не говорете в движение”. Защо това също, това свобода на медиите ли е, аз не знам, не знам юридически проблем ли е, какъв е проблема, аз съм объркан. Виждам, че нямам желание дори да ги коментирам работите, защото казвате парченце по парченце! Всичко което говоря сега изглежда екстремизъм. Добре моя живот свършва, все едно. Но аз не виждам да остава друга среда след време, да знам след 10-20-15 години, децата дали няма да живеят в същата какафония, същото това което сме гледали. Щом се появи някакви странни проблеми, започват единия мириси срещу другия, президента срещу министър председателят или да кажем онзи ден, в началото на септември имаше филм, документален филм по Георги Стоев! Един млад режисьор, намерил пари, не знам кой му ги е дал, какви заеми е взел в Дома на киното. И ми вика ела заповядай, вие бяхте познати. Поканил съм 303 души. Викам ще дойдат 30. Дойдоха 60 или 80, момчето и коктейлче някакво направил. На коктейла не остана никой, като видяха филма и даже, аз се чудих, че един от столичните вестници е имало съобщение такова малко, че той издава, че имал такъв филм и това е. Тотално мълчание, тотално мълчание, защото в продължение на два часа, книгите на Георги Стоев се преразказани по начин илюстрирани с визии, в които всичко е, включително и от купил е права от различни телевизии и два часа, които не повече от час има чувството, че си жив, защото много бързо минава времето и излизаш като застрелян. За първи път премиера, никой не ръкопляска, за първи път виждам на коктейла да останат 15 души, всичко изчезна от страх. А нито една медия не съобщи! Защото там се визира и се казва, точно кой е, ако това не е вярно, нека живите, които са, които са живи герои да съдят и автора и който искат. Но каква свобода на печата, какви шест стотинки.
Силвия Великова: Може ли да опонирам!
Водещ: Да, да може.
Силвия Великова: Г-н Леонидов, не може да очакваме от журналистите да решат всички проблеми на държавата и ако във Враца е имало убийство, да не го кажем, то става убийство. Какво е да кажем, че синдикатите и работодателите спорят за някакви пари, каква е алтернативата на това, за да не кажем, че се е случило това. Това е проблем?
Румен Леонидов: Ами това убийство, въобще не ми дреме за това убийство, това за кого го интересуват, тия сводки са абсолютно ненужни. Всеки ден стават, това, че синдикати се хванали за гуша за гуша, това е по-интересно за всички.
Силвия Великова: В какъв смисъл, ако…
Румен Леонидов: Смисъл, че се решават…
Силвия Великова: Смисъл, че продължават да се държат гуша за гуша вече един месец и пенсионерите не разбират какво следва от това?!
Румен Леонидов: Ами тогава някой да кажа, че както рече тук колегата, ние не сме гласували за синдикатите и не искаме те да определят политиката…
Силвия Великова: Не сме гласували и за работодателите?
Румен Леонидов: За работодателите сме гласували.
Силвия Великова: Не, не сме.
Водещ: Нека…
Радомир Чолаков: Може ли да се включа към…
Румен Леонидов: След като работим за тях, гласували сме.
Силвия Великова: Мисля, че малко надценяваме ролята на журналистите, те няма как да регулират живота ни!
Румен Леонидов: Не, въобще няма как, аз не казвам, че журналистите са виновни!
Силвия Великова: И това дали пушиш или не пушиш не зависи от това дали четеш надписите?!
Румен Леонидов: Говорих за медиите, медиите като продукт на …
Силвия Великова: На, началниците си.
Водещ: Да, нека да чуем и г-н Чолаков!
Радомир Чолаков: Да, ако може да помогна, макар, че едва ли моето мнение, кой знае колко меродавно. Но аз съм съгласен пак с г-н Леонидов, че новината за убийство във Враца самата по себе си е извадена от контекста, не носи нищо! Не мене ми се струва, че медиите имат една задача, която обаче за съжаление те отдавана я забравиха и тя е да поддържат, да стимулират и развиват обществения дебат до степен в която, обществото може да взима решения. Защото вижте, в крайна сметка смисъла на обществото, пък и смисъла на медиите е да седнем на една маса, на медийната маса, да го кажем така, да обсъдим някакви наши общи проблеми и да стигнем до общо решение, което да е добро. Въпроса е, че и на мене ми се струва, че ние в България и в медиите в частно не можем да проведем дискусия, в която да стигнем до резултат и да кажем „Ето това е добро за обществото, това не е добро за обществото”. Между другото, примера който даде г-н Леонидов с агентите под прикритие, не ми е тема, но просто косвено съм, как да кажа, съм я следил в Германия, когато аз живеех там. Тогава започна тази тема за агенция под прикритие, може или не може и при какви условия може да има такива агенти. Да ви кажа там дискусията се вдигна някъде около две години, преди да се приеме съответната законова там промяна и беше решено, че да може да има агенти под прикритие, но те носят наказателна отговорност и което е най-важното, всичко което те са придобили по време на участието си в престъпната група, става автоматична собственост на държавата. Значи обществото след две годишна дискусия, ама уверявам ви, това беше дискусия всеки божи ден, било в един вестник, било в друг вестник, в списания, в медия, в специализиран форум, специализирани сайтове или както щете. Най-накрая намериха златното сечение и стигнаха, така общоприемливо правило, което после беше материализирано в закон, окей нали. За разследване на престъпността ще ни трябват агенти под прикритие, но тези хора трябва да се подчиняват въпреки всичко на средните правила. Първо, второ, трето, четвърто! И по нататък нещата тръгват и някак си проблемите започват да им се решават. В случая, ние сме приели някаква норма, че ще има агенти под прикритие, без да сме водили дискусията и изведнъж се оказва, че агенти под прикритие, те са страшно богати хора и всички викат, ами забогатял е, какво да правим нали. От където се увеличава усещането ни са фустрация, т.е. това което искам да кажа, че медиите според мене изневериха на основната си функция и по дългото причинно следствена логика в момента страдат от това, основната си функция да поддържат обществения дебат и да предлагат на обществото решение или да му помагат на обществото да взима решение. Защото вижте, в крайна сметка за какво трябва да купя аз днеска вестник и да дам един лев? Значи аз трябва да получа нещо като гражданин, и мога да получа две неща! Или участие, усещането, че участвам в просветен дебат или някакво евтино шоу. И ако не участвам в осветен дебат, значи шоу.
Силвия Великова: Ама как да участвате в осветен дебат, когато този дебат?
Радомир Чолаков: Моля!
Силвия Великова: Ама как да участвате в просветен дебат, когато този дебат не се води от просветени хора, а медиите просто отразяват този дебат. Извинявайте, какъв е този разговор, който върви между президента и вътрешния министър, какво просветено да има в него?!
Водещ: Нали, те просто си дават…
Радомир Чолаков: …вижте, ама не само президента и…
Силвия Великова: Ами добре и Яне Янев, можем да сложим!
Радомир Чолаков: … или Яне Янев в тази държава.
Силвия Великова: Е как не са, това са първите хора в държавата!
Радомир Чолаков: Не, значи първите, как да го кажа. Задача на медиите…
Силвия Великова: Ама не може да очакваме медиите да направят нещо с хора, които се държат като непросветени, защото непросветени!
Радомир Чолаков: Не, медиите са длъжни да показват алтернатива.
Силвия Великова: Т.е. да превеждаме на…
Радомир Чолаков: Не, не медиите са длъжни да показват алтернативни гледни точки, алтернативните мнения, защото винаги има алтернатива в живота. Винаги има и хумни хора. Вижте, дайте да подценяваме обществото!
Водещ: Ние не го подценяваме…
Радомир Чолаков: Винаги има умни хора, задача на медиите е да ги намерят. Но понеже на медиите име е по-лесно да висят в парламента и да /…/ да отразяват нали това, което някой в парламента казва, за това сме на тоя хау.
Водещ: Ама…
Румен Леонидов: Медията..
Водещ: Не може…
Силвия Великова: Кое е алтернативната гледна точка, да кажем на държавния глава или на вътрешния министър, подскажете, наистина помогнете ни да я представим на слушателите и на зрителите. Опасявам се, че не се сещам!
Радомир Чолаков: Не, не за мене много по-важен беше въпроса, който постави г-н Леонидов, как в България нормативно или законово е уреден статута на агент под прикритие.
Силвия Великова: Ами аз тука ще се намеся като съдебен репортер да ви кажа, че ако Алексей Петров не беше подсъдим, обвиняем в момента, нямаше да си задаваме с вас въпроса как е уреден статута на агента под прикритие? Нали така?
Водещ: Има причинно следствие?
Силвия Великова: И още повече е хубаво да не си задаваме този въпрос, защото агента под прикритие, за това е агент под прикритие, защото не трябва да си говорим за него и да не знаем, че се казва Алексей Петров. Това също е част от изкривения дебат който водим. Аз не мога така с категоричност да кажа, дали така както казва г-н Леонидов, че цитирайки този адвокат знам, че имаше дебат около приемането на тази фигура в Наказателно процесуалния кодекс през 2006 година. Знам, че амнистия за всички престъпление е не осигурена, този адвокат все пак представлява Алексей Петрова и това е защитна теза, тъй като това е тезата в съда, че Алексей Петров не е вършил престъпления, защото е бил агент под прикритие, но това е много дълга тема. И тя е тема, защото става дума за Алексей Петров, а не за агент под прикритие…
Румен Леонидов: Ставаше дума за обществения дебат, както каза, той винаги… трябва, обществени дебати и това, че културата на, здравостта на демокрацията в Германия е светлинни години преди нашите.
Силвия Великова: И за това, както казахте вие преди това, в Германия няма как да има дебат, получава ли Яне Янев любовни или праща СМС, защото това какво правиш е твой…
Румен Леонидов: Не, защото журналистите са решили да не го коментират, а защото германеца не се бърка в тези работи.
Силвия Великова: Точно така, за това става дума.
Водещ: …да не говорим, че това съвпадна с…
Силвия Великова: Става дума за години разлика!
Румен Леонидов: И искам да направя следната скоба. Когато говорим въобще за медии, също бъркаме да генерализираме и аз ако така излиза, си правят само отвод. Самия факт, че се води в национална медия тоя разговор, самият факт, че „Хоризонт” в това отношение се държи изключително точно и абсолютно като обществена медия, дори националната телевизия в новините не пропуска нито един, никакъв вид /…/ към правителството, обратно информиран, не от желание за сензация. Това показва, че поне в тези електронни медии, но не може да не забележиш една от основните телевизии е на страната на правителство и категорично работи срещу дадена група, друга която не е удобна. Това личи, това личи на хора, които са вече деформирани от медийната болест като мен и много бързо забелязвам нейните симптоми. Но сигурно, сигурно направете го този закон, поне да имаме основание за някакви права около, които да се въртим. Сега, че няма да се спазва, няма. Колко моралния кодекс, който беше въведен и който… Етичния… който ме уволниха от поглед, само защото не съм се съгласил със статия написана в „Труд” и рязко съм реагирал, понеже такъв ми е характера. Но ме уволниха, но не само мен, трима души. Това какви етични, какви не етични работи, заминаваш си и това е.
Водещ: Г-н Чолаков до къде стигна работата по медийния закон?
Радомир Чолаков: Ами по медийния закон работата върви на приливи и отливи. Но аз да ви кажа, ставам напоследък оптимист, макар, че така нали след като бяха проведени обществените дискусии, обществени реакции…
Водещ: Като казахте приливи и отливи, та се сетих така цитата на финансовия министър. С пари ли е свързано или не?
Радомир Чолаков: Е, с пари най-вероятно, смисъл да. Винаги когато има такава мисъл, когато ви говорят… да знаете, че става дума за пари. Но на такава последните обсъждания, които направи работната група, мисля, че се получи откровен разговор, защото в крайна сметка всички членове са професионалисти, всички се въртим 10-20 години в този бизнес. Знаем проблемите, знаем защо възникнаха проблемите. И наистина в момента в цялото медийно пространство ситуацията е тежка, защото говори се, че рекламния пазар за последната една година е намалял с 30%. Значи ако е бил примерно 180 млн. в момента е 110. Т.е. парите не стигат, медиите са много, стават все повече и започват, както си позволих одеве да го спомена това нещо, започват едни зависимости, защото медиите се блъскат на един и същи пазар, то просто няма място. От където пада качеството и от където започват нали да се правят тези компромиси, с които ние очевидно не сме съгласни и няма как да сме съгласни. Та въпроса е, че цялото медийно пространство, не говорим само за печатни медии – електронни, радия, телевизии, интернет ако щете, така се борят за съществуване. И следващата година ще имам някакви /…/ битки, които ще са много страшни. В крайна сметка ще се отразят върху качеството, ще отразят върху качеството и заплащането на журналистическия труд. И може би е дошло време наистина, честно да седнем и да кажем нали, какво правим, изобщо какво става в тази страна. Вижте, ние от 20 години сме на вълната на идеологията на Ласафер, смисъл всеки да прави каквото си иска, той пазара ще реши. Виждаме, че няма сфера в България, която в момента да не е в криза, именно зареди тази Ласафер идеология. Нали дай там всеки ще си прави каквото си иска, нали пък пазара най-накрая ще разясни всичко. Оказа се, че не е така. Държавата била глупава, тя нямала право да се меси, видяхме хиляди, хиляди частни бизнесмени, които се оказаха точно толкова глупави и които си фалираха бизнесите. Така, че въпроса е пак да се върна на основната си тема, в състояние ли сме ние да проведем дебат по която и да е тема, в която да решим, кое за нас българите е добро и кое не е добро. И да вземем решенията, ако трябва да се изменят някакви закони, ако трябва да се въвеждат някакви правила.
Водещ: Да или не?
Радомир Чолаков: В крайна сметка, за да стане добро?!
Водещ: В състояние ли сме или не?
Радомир Чолаков: Аз мисля, че има хора, които са в състояние. Има достатъчно умни хора, които виждат в България каква е ситуацията, нали във всяка отделна сфера, ако щете медии, ако щете пенсионна реформа, ако щете здравна реформа.
Водещ: Ако трябва вие да предложите, решение за как да кажа, Закона за електронните медии или както ще го кръстите по-късно, решение на натрупаните проблеми, какво ще е това решение?!
Радомир Чолаков: На кой от всички проблеми например? За обществените медии ли?
Водещ: Да, за обществените медии! Ето в момента в Европейския парламента върви въпроса за начините на финансиране на обществени медии!
Радомир Чолаков: Аз от 15 години предлагам нещо което е възприето между другото в цялото европейско законодателство, което не се приема и знам, че или рано или късно ще се приеме или просто няма да има обществени медии. И то е нещо много просто! Обществените медии трябва да имат отделна регулация, трябва да имат отделен закон, устройстван за българско радио и българска телевизия и тези две медии, без относително дали се обединяват или не се обединяват, това няма никакво значение, трябва да получат програмни съвети, в които да бъдат излъчени по легитимен начин хора, на чието мнение ние държим и които уважаваме, които хора да формулират програмната им задача, за да получат по този начин тези две медии, обществената легитимност на програмите, която в момента им липсва. Това ще ги стабилизира, това ще им даде легитимност, от там нататък вече въпроса за финансирането е вторичен, защото ако вие имате легитимно формирано обществена задача, обществото ще знае, защо си дава парите по един или друг начин.
Водещ: Мога ли да ви задам един въпрос. Всъщност какво ви липсва от обществените медии, като информация?
Радомир Чолаков: Липсва устойчивата им структура. Значи вие знаете, аз все пак така работил съм в обществени медии и знам до каква степен под крехката обществена външност понякога могат да се взимат субективни решения. Това е възможно, нали знаем, че е възможно и се е случвало. Значи както казах, задача на правото не е да превърне света в рай, а да му попречи да се превърне в ад. Това, че в момента ситуацията на обществените медии относително изглежда спокойна, не означава, че утре не може да бъде в ситуация, в която те да бъдат реално инструментизирани не добри обществени цели. Аз бих искал като гражданин, тази опасност да бъде минимизирана докато е време. Това е!
Водещ: А кои ще са тези…
Радомир Чолаков: Ако обществото не иска или медиите не искат, или ако гилдията не иска, окей. Но утре да не излизате пак на стачка, вие в радиото!
Силвия Великова: Е какво е лошото на стачката всъщност!
Радомир Чолаков: Не, не казвам само.
Силвия Великова: Както казвам, демократична…
Радомир Чолаков: Казвам, това значи криза, това означава криза, това означава, че нещо не е било както трябва, нещо се е случило не наред.
Водещ: Да, но факт, че е имало стачка не значи, че нещата са наред с регламентите и са спазени морално етичните правила. Все пак се е намерило някой, който да каже, че царят е гол!
Радомир Чолаков: Понеже ми искате моето мнение, аз ви казах мое частно мнение. Вие не сте съгласни, окей!
Водещ: Да.
Радомир Чолаков: Но пак ви казвам, тоя разговор го говорим 15 години, очевидно ще го говорим докато сме живи. И както каза г-н Леонидов за трети път го цитирам вече, но ми харесаха просто някои от неговите разсъждения. Ако ние сме отговорни за децата ни, дайте да видим какво да им оставим. Ние вече не сме отговорни и за това! Ние искаме да се забавляваме до смърт, както е казал /…/, добре ще се забавляваме до смърт.
Силвия Великова: Но знаете ли, казвате го в ефира точно на медия, която не се забавлява до смърт и се опитва да прави сериозна журналистика.
Радомир Чолаков: Не, не ние говорим за медиите въобще!
Силвия Великова: Да, но понеже говорихме и в частност и за радиото и телевизията, не можем да бъдем сложени в групата на забавляващите се до смърт и събиращи пари за дечица под формата шоу със СМС-и, наистина тука се опитваме да правим някакви неща, с малко пари. Не знам, вие защо смятате, че някакви програмни съвет, могат да отразяват обществото такова какво то иска да бъде. Медиите защото, всичко е саботирано, някой може да иска г-н Леонидов да е в нашия програмен, друг да не го харесва…
Румен Леонидов: В никакъв случай няма да…
Силвия Великова: Абсолютно, разбирате ли, много е сложно да се допитаме до обществото, кои да са фигурите.
Водещ: Всъщност едно от важните неща, които като чели трябва да бъдат…
Радомир Чолаков: А кой формулира програмната задача, работещите в медиите, журналистите ли?! Не ви ли намирисва на узурпация някаква или не?! Вие сте окей…
Водещ: Къде видяхте узурпация? Смисъл, че… няма такова нещо, но когато имаше узурпация, имаше и стачка.
Радомир Чолаков: Не, не, понеже ние сме вътре, ние ще определяме. Ами ако сме вънка. Вижте има и нещо друго, знаете ли. Как да го кажа, ние малко разсаждаме субективно пак. Закона се прави не когато си на власт, не с презумцията аз ще съм на власт и аз ще съм добре, закона се прави с презумцията, че може и да не сме добре, може да сме отвън. Разбирате ли, то е като приказка за стълбата, ако си горе е хубаво нали, нали ти си принцип по рождения, боговете са ти братя, ама ако си долу?! Значи не бива никога да се изхожда завареното положение, в което някой член на обществото е добре и ние по случайност сме попадна ли в групата на тези, които са добре, защото утре може да се окажем в групата на тези, които са зле.
Водещ: Ама вие говорите за мотивацията на политиците, които делегират права да се пише закон, ние говорим за журналистите и за правилата, които трябва да регулират тяхната дейност.
Радомир Чолаков: Така.
Водещ: Смисъл, че е хубаво да се подчертае, за да не се объркат нещата.
Радомир Чолаков: Вижте, аз продължавам да смятам, че ние сме едно цяло и сме в една лодка, както беше казал, ами политиците не са някакви извънземни хора и ние журналистите не сме извънземни хора. Нали не сме, екстериториални някакви враждуващи гилдии. Нали в крайна сметка…
Водещ: Но е добре винаги да сме на една ръка разстояние поне!
Радомир Чолаков: Това така, това е така. Извън всякакво съмнение. Но в крайна сметка, темата на разговора беше, че нещо в развитието на медиите в България ни смущава и ние си задаваме въпроса, как да го променим.
Водещ: Защо нямаме манталитета, ние журналистите да зачитаме личната територия на политиците, политиците да зачитат личната територия на журналистите и до колко това може да бъде регулирано в един закон?
Радомир Чолаков: Ами това едва ли може да бъде регулирано в закон, да ви кажа. Това е въпрос пак на лична култура, може би на обществена култура и на известен професионализъм в крайна сметка. Мисля, че сме си говорили с вас и преди от всички, пет или шест основни журналистически въпроса в така нашата журналистика, най-важния въпрос е кой?! А по всички учебници най-важния въпрос е защо? Ако не се лъжа. За нас е важно кой казва нещо, ние се нахвърляме върху него и започваме да анализираме личните му субективни човешки качества, ама нали кой е тоя бе, той ли бе, ама тоя аз го знам бе, а не защо! Одеве беше даден примера с един политик, да го анализираме или да не го анализираме, да го коментираме или да не го коментираме, ама вижте. В Германия изобщо Западна Европа, когато някой политик каже нещо или направи някакво предложение, първия въпрос е защо той го прави, какъв интерес той защитава и в край сметка се проследява биографията на той какви предложения е направил за доброто на обществото. И няма никакво значение наистина, личните му сексуални или там някакви, може да имат, но много посредствено и много косвено. До колкото те влияят върху процеса на взимане на решение, в главата му!
Водещ: Коя ще е следващата дискусия, която ще организира работната група, обещавали сте няколко такива дискусии по време на работата?!
Радомир Чолаков: В края на ноември.
Водещ: В края на ноември. Благодаря на Радомир Чолаков. Нека да продължим и ние в студиото. Ми въпроса защо, ще влезе ли в закона?
Силвия Великова: Ама то въпроса „Защо?” всъщност според мене е по-страшния въпрос от въпроса „Кой?”. Защото когато е „Защо?” ти търсиш подтекста, търсиш втората линия, търсиш нещо друго. Защо Първанов пита това, защото иска да уязви Цветанов, а не защото иска да получи отговори. Защото всъщност въпросите, които формулира Първанов във времето са получавали отговори, но той сега иска да ги насочи към Цветанов с определена цел. Или защо Цветанов внушава, че Първанов се е срещал с Пешо Сумиста, ами защото иска да го компрометира. Какво…
Румен Леонидов: Никъде няма доказателства за това, аз вчера в колата слушах въпросите на президента. И викам, защо не си отговориш, направо отговори. Както ги задаваш, кажи знам, че си ходил там, имам доказателства, знам кой спонсорира партиите и ГЕРБ включително, знам кой го назначи, Костов и там. Знам всичко знам и му казвам защото, вие предизвиквате така… той задава въпроса и се хили, после чака някой да го отговори. Ония вика пък, ти си говорител на …
Силвия Великова: Ти пък си говорител на Алексей Петров, да.
Румен Леонидов: Каква журналистика, когато самите хора почват да се отвращават от политиката. Ние все пак колкото и да не искаме да сме, на ничая страна и да сме обективни, занимават ни с кофти материя. Ние тя материя трябва да отразим някак си, трябва да я коментираме и се занимаваме. Ето и тогава вече проблема за професионализма на журналиста, за неговата съвест остават на втори, трети, пети план. На не говорим за битието му, да не говорим, че той иска да напише нещо за… няма кой да го пусне…
Водещ: Да, абсолютно.
Румен Леонидов: И по пресконференции се правят, мои познати правят пресконференция в БТА, за това, че Сърбия не трябва да бъде приета в ЕС, докато не си промени отношението към българските малци, това защото има много хора, защото това е, че те нямат право да го, да бъде собственик на тая територия, защото ние Ньойския договор е ликвидирал, той е дал на Югославия и няма Югославия. Всички са, нито един журналист не отиде, никой не дойде. Така, че за какво да дойде, за какво да идва.
Силвия Великова: А те през това време са някъде да записват какво казва Първанов, Цветанов и Бойко Борисов, това е проблем и собственика искат да бъдат там.
Румен Леонидов: И цели сериозен проблем, който е много сериозен за нашите малцинства за това и те чакат, чакат тези хора, някой от нашата преса, някой политик да каже. Вижте какво, или се оправяйте там или няма да ви пуснем в Сърбия, защото вие сте големи националисти, но искаме просто патриотичното да се…
Водещ: Ама вие виждате, че с Турция нещата бяха изродени с някакви тениски, с някакви якета.
Румен Леонидов: Да, там е много ясно, че трябва да върнат тези земи.
Водещ: /…/ от самите политици бива на глежирани!
Румен Леонидов: Такива политиците, които се явяват с фланелки, които поставят наистина правилно въпрос, макар и по грешен начин, трябва много добре да е ясно, да не правят от това джангър, защото ние нямаме документите. Голяма част от собствениците нямат, загубени са натурални актове, как да платиш на някого или дайте 2 млрд. ние ще си ги разпределим. Кой ще ти ги даде?
Водещ: Ама нали видяхте как беше отразено събитието. С тениската, а не с познания…
Румен Леонидов: Точно така, проблема е същия какъвто е със Сърбия.
Водещ: За съжаление …
Румен Леонидов: Но нека да има закони… няма да има несъвършен закон, но аз не се надявам, че този който правят в момента, ще реши проблемите с медиите в България. Но обезсмисля се въобще човек да се занимава с журналистика, особено ако е в частна медия. Защото там командва главния редактор, той го командват други хора и по този начин… аз затова пак казвам съвсем честно, обективно, защото се намираме в национална медия. Никой не ни е затворил устата, нито ни е предупредил да не говориш, като ме карат, ме изслушват и никой не казва „Прекаляваш или не прекаляваш”. Прекаляването става за моя сметка, хората казват „Тоя прекали”.
Силвия Великова: А именно всъщност това е оценката, това е най-важното.
Водещ: Не, може би прекалено оптимистична би била тази теория. Да пожелаем този нов закон да разграничи по някакъв начин рейтинг от доверие, защото доверието в БНР е традиционно голямо, то се цитира и в Европа, а не случайно и в Европа търсят решение за стабилност на обществените си медии и препоръчвате парламентите, правителствата и регулаторните органи, да започнат дебат за бъдещото на обществените електронни медии, като акцентират върху деполитизирането на проблемските им структури. С това пожелание.
Румен Леонидов: …препоръчват ли го да национализираме всички частни медии, да станат като националното радио и телевизия…
Водещ: Не, такива неща не препоръчват. Това ще бъде…
Румен Леонидов: Това ще бъде хубава идея, да се даде на Атака, те веднага ще препоръчат!
Водещ: Това ще бъбе българският прочете най-вероятно. Благодаря ви за гостуването и за коментара. Силвия Великова Програма „Хоризонт” на БНР и Румен Леонидов. Хубав ден от всички ни, Иво Георгиев, Руслан…, Цвети Николова, Валя Траянова и от мен Ирен Филева.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 23.10.2010

Водещ: Затвор за журналисти, подбуждащи към дискриминация предлага правителството. Министрите приеха поправки в НК, които предвиждат решетки до 4 години, глоба между 5 и 10 хил. лв. и обществено порицание за този, който чрез средствата за масова информация или електронни информационни системи подбужда към дискриминация, насилие, омраза, основани на раса и народност, етническа принадлежност или всякакви други признаци. Ето това научихме на 20 октомври, когато стана ясно, че продължаваме да търсим дъното на класацията по свобода на словото на „Репортери без граници”. Кое е новото дъно? 70-о място, последни в Европа, но тази година в компанията на Гърция. По този повод на следващия ден Валентина Петкова от в. „Труд” предложи иронично да се криминализира професията журналист, защото е непредвидима. Не знам дали въобще някой си задава въпроса дали трябва за журналистите да има теми табу, облечени в законова форма. Това всъщност е един от критериите за липса на свобода на словото, натиск от страна на властта чрез законови или икономически заплахи. Ден по-късно пред радио „Дойче веле „ експерт от „Репортери без граници” каза: „Единствените, които инвестират в българските медии изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност или са вързани по някакъв начин със сивата икономика”. Проблемът със свободата на медиите остава. Това е мнението на Оливие Басил, ръководител на белгийския клон на „Репортери без граници”, по повод свободата на словото в България. Експертът твърди още, че в България сивата икономика и мафията набират все повече сили. И продължава: „Натискът, който се оказва върху разследващите журналисти, занимаващи се с теми като наркотрафик, контрабанда на цигари или лекарства, а дори и с публични дела е твърде голям. И това поражда много въпроси, защото България е членка на ЕС, тя не е страна от третия свят.” Положението в България не ни изненадва с нищо, още в миналогодишната класация страната заемаше последното място сред членките на ЕС, а днес тя си дели последна позиция с Гърция. Сравнявайки резултатите от докладите на „Репортери без граници” от последните 3 години забелязваме, че България се представя все по-лошо. От 58-о място през 2008 г. до 70-о през тези. Друг сериозен проблем за медиите в България според Оливие Басил е фактът, че твърде много журналисти работят без договор. Те могат да бъдат уволнени лесно и върху тях може да бъде упражняван натиск. Влиянието на рекламодателите в България също поражда притеснение, казва Басил. Според него нарастващата им сила става причина за налагане на автоцензура у журналистите. На въпроса как ситуацията би могла да се подобри, експертът отговаря: „Бих искал да имам готов отговор на този въпрос, първо, трябва да кажа, че ние сме длъжни да подкрепим българските журналисти. Ако ЕС иска да подпомогне България, трябва да се фокусира върху правителството и да каже: Добре, благодарим за реформите, но нека да видим как се справя с правосъдието, да видим каква е връзката между законите и реалността. България има нужда от подкрепа. При това става въпрос за проблеми, които не са запазена марка само на България. Организираната престъпност е факт и в Албания, и в Румъния, така че който каже, че това е чисто български проблем, не е прав. Това е проблем на цяла Европа, защото през България и останалите проблемни страни организираната престъпност може да навлезе в целия ЕС.” Ето, лошите новини за липсващата свобода на словото са за цяла Европа. ЕС продължава да слиза надолу в световната класация за свобода на медиите на медийната организация „Репортери без граници”. „Повече от всякога се установява, че икономическото развитие, реформите на институциите и спазването на основните права не вървят непременно заедно.” Това пък е коментарът на генералният секретар на „Репортери без граници” Жан Франсоа Жулия в коментар за тазгодишната девета по ред класация. Трябва да приветстваме двигателите на свободата на пресата Финландия, Исландия, Норвегия, Холандия, Швеция и Швейцария и да се отдаде почит към решимостта на правозащитните активисти, журналисти, блогъри, които по цял свят храбро защитават правото на критикуване. От 27-те страни на ЕС 13 са в челните 10 места на класацията. За другите вече казахме. Организацията „Репортери без граници” публикува неотдавна и актуализиран списък на 40 „хищници”, посегнали на свободата на печата. Сред тях има и политически, и религиозни ръководители, както и терористични организации, които системно вземат на прицел работата на журналистите. Влиятелни, опасни и жестоки те стоят над закона, подчертава неправителствената организация. Сред тях са президентите на Китай, Иран, Русия, Куба, Руанда и Тунис. Както и колумбийската организация ФАРК, баската ЕТА, Израелската армия или палестинските въоръжени групировки. Как да бъдем по-свободни да информираме хората – това ще дискутираме днес в „Клубът на журналистите” с колегите Теодора Енчева от Би Ти Ви, Валентина Петкова от в. „Труд”, Станимир Въгленов от „24 часа” и Христо Христов от „Дневник”.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Как изглеждаше този дневен ред в отиващата си седмица? Добър ден на Теодора Енчева от Би Ти Ви. Сана дума вече за незавидното място, което заемаме за поредна година в класацията на „Репортери без граници”, за свободата на словото. Колко от темите на седмицата можеха и да не влязат, ако се съобразявахме с натиска по отношение на законодателството, пък и другият?
Теодора Енчева: За щастие, този натиск все още не съществува.
Водещ: В смисъл той съществува, но някак не му обръщаме внимание.
Теодора Енчева: Именно да. Ами свободата на словото е единственият смисъл на обществените професии, включително и на журналистиката. Така че ние под каквато и да е форма, ако се откажем от тази категория, от тази ценност на демокрацията, губим всички. Така че не ми се ще изобщо да изчислявам кои теми биха могли да не присъстват в нашите месии.
Водещ: Но пък ако бяха приети предложените от кабинета промени в НК, как щяхме да информираме за един от сюжетите по линия на Яне Янев тази седмица?
Теодора Енчева: Ами вероятно нямаше да можем да го направим от страх, че ще влезем в затвора. А някак си това е недопустимо. Журналистиката е не просто професия, тя е призвание. И ако някой, който се занимава с журналистика не го знае или се заблуждава, че това не е така, той просто не е на мястото си. А пък тези, които искат да ни заблудят, че журналистиката е професия, а не призвание, те също се заблуждават.
Водещ: В крайна сметка има т текст в Конституцията, че хората имат право да бъдат информирани. Слава бог, той някак си успя да оцелее в годините. Никой или не се сети за него, или не посмя да го пипне.
Теодора Енчева: Така е, но просто не може само текстът в Конституцията, основния закон у нас, да ни дава вяра в наистина професионалните стандарти, които са валидни за цял свят. Те не са само за нашите български колеги, те не са само за съседните колеги, за съседната ни Румъния, или Сърбия, или Турция, или Гърция, с която ние заедно в тази класация сме в компания. Говори свободно този, който свободно мисли. Това наистина понякога е доста трудно и тежко. Но така, свободното слово допуска около себе си само онази власт, която има куража да опита да надживее своята временност, своята преходност. И това би било винаги оценено като едно високо достойнство на властта. Тя просто трябва да го осъзнае.
Водещ: Всъщност задавайки неудобни въпроси, ние помагаме на властта, някак това е азбучна истина.
Теодора Енчева: Да, така е. За жалост, и нас все по често се плаща не за свободното изразяване, а за удобното пресъздаване. Споменахте Яне Янев и неговите последни публични изяви. Той ги беше прекратил в тази си честота. Аз присъствах на тази пресконференция, отразих я после. Трябваше поне два пъти в репортажа, който излъчихме в Би Ти Ви Новините да спомена, че няма нито едно доказателство за неговите твърдения. И ако бях пропуснала да спомена това, щях да вкарам в заблуждение зрителите. Но имаше един друг сюжет. Освен неговите твърдения за това как управляващата партия се финансира от черна каса, и се е финансирала, имаше друг сюжет около него, който също тъй беше лишен от доказателства. Дори твърденията в случая на този бивш партиен работник за сексуален тормоз над него от страна на Яне Янев, все още са само едни изявления. Той е дал едни показания и е изпратил няколко писма. Този човек след това се скри. Аз вчера направих всичко възможно да открия неговия телефонен номер, да намеря някаква връзка с него, с хора от партията, в която той е членувал, в РЗС имам предвид, за да може по някакъв начин да се уплътни разказът му, да има някаква яснота е ли е той достоверен или не. Но ето, този човек се скри, Яне Янев отказа да коментира в детайли. Така че ние винаги трябва да сме много, много внимателни, без значение за какво твърдение става дума от страна на политици или от страна на експерти, икономисти или всякаква друга форма на съждение, което поднасяме ние на нашите зрители, слушатели или читатели. Има определени професионални стандарти, които трябва винаги да ни дават възможност да бъдем критични към всичко, което чуваме и виждаме.
Водещ: Защо така често се случва журналистите, които информират, да бъдат набеждавани в това, че са сценаристи на подобни сюжети?
Теодора Енчева: Защото е удобно. Защото е много удобно. Защото постоянно се забравя, че журналистиката е тази, която отразява действителността.
Водещ: И случващото се в крайна сметка.
Теодора Енчева: Тя не я създава. Тя може да формира общественото мнение за действителността, но тя не може да бъде по-различна от всички други обществени сфери, тя е напълно едностилна с упадъка на нацията, да кажем.
Водещ: В крайна сметка тези неща наистина се случват. Все едно да излязат журналистите виновни за авиационните сюжети, които поднесе НАП. В крайна сметка ние не бяхме сценаристи на този сюжет, но го отразихме, защото той беше реалност, факт.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто трябва да отказваме ние от колегията на българските журналисти да носим вина за нечии чужди действия. Ние не се вместваме в подобни категории. Аз мога да чувствам вина като професионалист, като човек, който се занимава с журналистика, ако аз в моята работа съм нарушила професионалните стандарти, ако аз съм сбъркала, ако аз съм преувеличила, ако аз съм подценила, защото крайностите, нали, винаги могат да бъдат проявени в една или в друга посока.

Наистина ли е непредвидима професията журналист? Това предложи в коментар през седмицата Валентина Петкова от в. „Труд”. Поводът – предложенията, приети от кабинета за промени в НК, предвиждащи затвор и глоби за журналисти, подбуждащи към дискриминация. Добър ден на Валентина Петкова от в. „Труд”. Как хората щяха да научат, да кажем, само за един от сюжетите през седмицата, случая с гей скандала по повод Яне Янев, ако тези норми законодателни бяха факт?
Валентина Петкова: Ами не знам точно по какъв начин щяха да научат, вероятно много предпазливо, завоалирано, казано не директно, с много заобикалки. А може би някъде щеше да проработи и автоцензурата, имайки предвид новите поправки в НК, които наистина ограничават правата на журналистите и правят много субективна оценката за това кое е законно и кое не Еврозоната законно. Изобщо това посегателство върху езика, върху думичките, с които ние работим всъщност е много страшно и много неприятно. Явно, че от нас се иска да произвеждаме само добри новини, особено по отношение на управляващите, които в крайна сметка наложиха тази поправка. Те искат да чуват за себе си само хубави неща.
Водещ: Всъщност наистина ли е непредвидима нашата професия за всички политици, които са на власт? Защото аз не мисля, че такива рестрикции се опитват да въвеждат само тези, които в момента са на власт, това е една трайна тенденция.
Валентина Петкова: О, разбира се. Всички управляващи, когато всъщност вземат властта, стават много чувствителни към писанията, общо взето към позицията на журналисти, към отношението към тях, и те наистина се страхуват от нас. И тази поправка е продиктувана точно от този страх. Те по този начин искат абсолютно да са сигурни, че няма да им сервираме неприятни изненади, неприятни новини и няма да ги изненадваме с нещата, които те самите произвеждат. В края на краищата ние отразяваме това, което те правят.
Водещ: От друга страна обаче, те обикновено успяват да си ги сервират сами тези изненади. Една така естествена метафора беше, че в деня, в който министрите приеха тези промени в НК, беше публикувана и класацията за свободата на словото на „Репортери без граници”. Това наистина е естествена метафора. 70-о място, в компанията на Гърция, ако това въобще е някакво, как да кажа, утешение, защото миналата година бяхме пак на последно място в Европа, но самички.
Валентина Петкова: Да, и тенденцията е много неприятна, защото ние, пък и колегите в другите вестници, бяхме показали таблицата как се е движил рейтингът на българската журналистика през последните 15-20 години. Ние отиваме все по-надолу, вървим все по… и то в последните демократични години, когато свободата на словото не трябва да бъде ограничавана по никакъв начин. Но знаете ли, аз много съм притеснена, защото в много случаи действително заработва в нас самите автоцензурата. Това е много страшно. Поколението журналисти от преди 89-а година, те така или иначе не могат да се излекуват от тази болест никога, това е един вътрешен механизъм, който винаги сработва, колкото и да се опитват да бъдат свободни. Но защо младото поколение колеги трябва и те да заболяват от тази болест. Защо сега, когато седнат да пишат… Защото например изрази като „червени бабички”, „сини бабички”, добили… разбира се ние журналистите жонглираме с езика, позволяваме си да бъде иронични, понякога да се шегуваме, това се възприема, аз не смятам, че някой се обижда, даже членове на СДС и на БСП употребяват тези изрази. Сега ако употребим един такъв израз, нас могат да ни вкарат в затвора, зависи кой как ще го оцени и какво наказание ще ни наложи.
Водещ: Зависи кой политик как ще го възприеме, как ще го прочете и в какво настроение.
Валентина Петкова: Да. Защо е необходимо всичкото това? Още повече, че тук има едно престараване от страна на нашето правителство. Изобщо това е едно синхронизиране с рамкова конвенция на ЕС, но тя изобщо не изисква това, което предвиждат поправките в нашия НК. Точно тази.. да се посяга и да ни ограничават… Защото всъщност става дума за подбуждане към расова, етническа вражда…
Водещ: Дискриминация най-общо казано.
Валентина Петкова: Ксенофобия, омраза към различните, и т.н. С това сме абсолютно съгласни, естествено, че никой няма право да посяга и да обижда на тази основа когото и да е. Но когато става дума за такива сфери като, да речем обществено положение, възраст, семейно положение…
Водещ: Икономическо положение.
Валентина Петкова: Извинявайте,но ако сбъркам и примерно вие не сте госпожица, а сте госпожо и аз сбъркам с обръщението и т.н., това трябва ли действително да бъда наказана за това?
Водещ: Ами зависи пак от политика как ще се почувства.
Валентина Петкова: Не, толкова са много нюансите и толкова опасно това, което те всъщност искат да направят, че аз съм потресена наистина, как е възможно, кому е нужно това.
Водещ: Нека опитаме да влезем в диалог и с Теодора Енчева от Би Ти Ви, която е в студиото и да поразсъждаваме над въпроса коя цензура е по-травмираща за нас журналистите – тази, която ни налага властта, ето в тази модификация, предложение за промени в НК, или икономическата, Теди?
Теодора Енчева: Те са еднакво травмиращи, но по различен начин. Те имат еднаква сила, защото са цензури, но това, което през цялото време трябва да знаем, че ние ще бъдем подлагани на опити да бъдем цензурирани. И това някак си не се учи в университета. Или пък по-лошо е, ако го научиш от опит разбира се, но пък трябва да го знаеш по презумция, защото е ясно, че ти не си удобен, ти не си полезен, ти не си приятел на тези, ти не си помощник на тези, за които пишеш, които описваш, които пресъздаваш, които показваш. Ти си техният коректив.
Водещ: Валя, защо толкова трудно разбират политиците, че ние всъщност като техен коректив им помагаме?
Валентина Петкова: Ами защото сме неудобни, защото сме непредвидими, защото сме тези, които им посочват грешките. Никой не обича да бъде критикуван, да бъде разобличаван. Особено пък когато е под прожекторите, особено когато се е самозабравил и смята, че е недосегаем, че може да си позволи всичко. Властта, тя не е лека работа, тя не е за всеки. Доста изкушава и изобщо тежка, тежка е работата, когато си по върховете на властта, защото се откъсваш от земята и губиш ориентири. И понеже ние ги сваляме на земята, хич не им е приятно.
Водещ: Каква ще бъде съдбата на тези приети от министрите промени според вас?
Валентина Петкова: Ох, на мен много ми се ще, даже ние журналистите като че ли не вдигаме достатъчно шум, по някакъв начин да бъде коригирана тази поправка. Защото това наистина е безумно, то това е и неприложимо. Дори един правозащитник като Михаил Екинджиев се опасява, че това, нямаме достатъчно подготвени магистрати, които да намерят баланс между тези ценности и да отсъждат кой е прав, кой е крив. Самите магистрати са доста учудени, някои от тях разбира се, и те не знаят как точно ще се прилага една такава поправка. Аз все се надявам това по някакъв начин да отпадне. Защото в Европа наказателната мярка е до 3 години, нашата е, предлагат тя да стане до 4 години. Изобщо има едно престараване, което никой не ни го иска и на никого не е необходимо. Все се надявам, че няма да се стигне до това.
Водещ: Това обаче е едно тежко дежа ву от миналото като че ли това престараване. Едва ли, то е със статут според мен на генетична модификация, едва ли можем да го избегнем. Но пък дали в навечерието на връчването на наградите „Черноризец Храбър” не е добре да направим някаква акция ние журналистите и да напомним, че в крайна сметка не ние измисляме сюжетите, а това, че запознаваме хората не ни прави част от сценария?
Валентина Петкова: Ами това е много добра идея. Наистина, още повече, че наближава и 1 ноември, и 10 ноември… В крайна сметка наистина не е ли свободата на словото единствената реална придобивка, която имаме след 89-а година и от която всички се възползваме? Не бива да го допуснем това нещо. И наистина ние самите журналисти трябва да бъдем по-настоятелни и да ни чуят. И не бива, ние, просто наистина трябва да се направи нещо.
Водещ: Много ви благодаря, Валентина Петкова! Теодора Енчева от Би Ти Ви е в студиото. Да я попитам и нея, ще съумеем ли някак си да бъдем единни и да кажем какво мислим за подобен тип промени, подобен тип вмешателство в работата ни, защото тук мисля, че става дума за вмешателство в работата ни.
Теодора Енчева: Това, което очаквам, е, че трябва да бъдем единни. Но ние като колеги журналисти рядко сме били разединени в такива случаи. Но това, което най-реално очаквам да се случи е да задейства принципът „ако пленарната зала не реши друго”. Това обичаше да повтаря в началото н а демокрацията Гиньо Ганев, когато беше зам.-председател на НС, за да напомни, че ние сме парламентарна република и в пленарната зала, когато влязат законопроектите, макар и инициирани от правителството, те биват поправяни, те биват редактирани и биват съобразени с демократичните принципи.
Водещ: Но пък наша работа е да заявим несъгласие с тези промени.
Теодора Енчева: Да, да, несъмнено. И ние не бива да пропускаме това. Но също така не бива и да пропускаме да напомняме по-честичко на тези, които в момента са във властта, няма значение дали в случая е партия ГЕРБ или това изобщо е принцип, който последователно спазват всички политически партии като дойдат власт, е да имат пред очите си, да речем примера на един Чърчил. Чърчил, който е управлявал държавата Англия във време на тежки кризи, всякакви – икономически, политически – точно този политик по-скоро се е притеснявал, отколкото да се е радвал в утрините, в които вестниците не са публикували негова карикатура. Това наистина знам, че като представа е доста далеч от българските политици, но пък, как да кажа, еволюцията съществува за това. Примерите съществуват за това, за да ги следваме.
Водещ: Вероятно следващите депутати, които влязат в залата е добре да намерят един подарък от нас, избрани цитати от Чърчил, освен „Приказка за стълбата” и някои други екстри, които те самите си поднасят.

За поредна година научихме, че сме в дъното на класацията на „Репортери без граници” по отношение на свободата на словото, научихме и в цифричка как изглежда дъното, 70-то място, все по-надолу и по-надолу го търсим. Добър ден на Станимир Въгленов от „24 часа”. Какво се случва с разследващата журналистика? Нека да започнем от най-уязвимата част на нашата работа, разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Само преди да започна, бих вметнал нещо във връзка с доклада на „Репортери без граници”. Склонен съм да не се съглася може би за първи път с тяхната класация. Не мисля, че сме на 70-та позиция реално.
Водещ: А къде сме?
Станимир Въгленов: Мисля, че сме поне около позицията на Румъния, която мисля, че е 52-а, или нещо такова. Казвам това, защото познавам добре ситуацията в Румъния, работя постоянно с колеги разследващи журналисти от Румъния и знам, че в никакъв случай нещата не са по-добре от нас.
Водещ: А как тогава да тълкуваме предложеното в същия ден, в който излезе класацията, предложената промяна от кабинета, приета от министрите разбира се, за това, че се предвижда затвор за журналистите и глоби между 5 и 10 хил. лв. за подбуждане на дискриминационни практики?
Станимир Въгленов: Мисля, че такава промяна в законодателството отдавна трябваше да бъде приета. Но веднага уточнявам, тя не засяга само журналистите. Защото бих казал, че те са едни от последните, които възбуждат расова омраза. Това в България се прави предимно от политиците. Предимно от хора, които злоупотребяват по този начин, най-вече от хора, които имат имунитет, имам предвид депутатите.
Водещ: Това е така, но как ние, ако тази норма беше приета, законодателна норма, щяхме да отразим сюжета с гей скандала около Яне Янев, при положение че ни грози, как да кажа, затвор, глоба? Т.е. този сюжет отпада от дневния ред ли, не се е случил, ние не пишем за него?
Станимир Въгленов: Специално както бяха отразени нещата във вестник „Труд”. Той беше единственият вестник, който потърси Яне Янев. Мисля, че и други вестници разкриха този скандал в най-големи подробности едновременно с в. „Труд”, но те не си направиха труда да му звъннат. Т.е. тук няма нищо общо проблемът със сексуалността на даден човек, а с търсенето на засегнатата страна. Т.е няма никакъв проблем дали става въпрос за гей връзка или за обикновена хетеросексуална връзка, в даден скандал, когато има засегнати страни, те трябва да бъдат потърсени, намерени и тяхната позиция да се отрази.
Водещ: Разбирам. Нека да се върнем към разследващата журналистика все пак, защото ми се струва, че подобни законодателни промени по някакъв начин ще бъдат поредната спирачка за разследващата журналистика, защото не бива да крием от никого, че кризата посегна и на разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Без всякакво съмнение разследващата журналистика, както медиите като цяло по света, е в голяма криза. Тя е в някаква степен определена от тази обща ситуация в света, в смисъл трансформацията на медиите от традиционния си вид в един друг вид, който е под голямо влияние на интернет. От друга страна, има и друга предпоставка специално в България, разследващата журналистика да не бъде повече това, което беше в последните 20 години, а именно, че правоохранителните органи в България за първи път от тези 20 години насам започнаха в някаква степен да вършат своите задължения. Т.е. досега 20 години разследващата журналистиката и журналистиката като цяло трябваше да върши тяхната работа, т.е. да намира, да разследва и дори да наказва публично престъпниците, поне обществото очакваше това от тях. А сега вече правоохранителните органи, говоря поне в частност МВР и прокуратурата до голяма степен си вършат работата. Вие виждате специално пресцентъра на МР буквално дава и с видео кадри как престъпници се залавят. Това досега го правеха предимно журналистите със скрита камера и т.н. как се извършват престъпления. Т.е. има някаква трансформация и на местно ниво. Имам предвид в България. Т.е. разследващата журналистика не може да работи по този начин, по който работеше досега. Тя според мен трябва да се развива в две основни посоки. Първо, да бъде още по-задълбочена от преди, защото това качество й липсваше в голяма степен, и освен това да бъде и по-регионална, имам предвид повечето големи процеси, свързани с организирана престъпност и не само, да нямат само местен характер, т.е. български, те са свързани поне с околните страни. Т.е. разследващите журналисти трябва да работят все повече в контакт със свои колеги от Балканите, за да могат да разкриват взаимовръзките в тяхната цялост. Какво всъщност се случва, когато някъде се извършва престъпление. То никога не е индивидуално и не е характерно само за една страна. Имам предвид неща като трафик на хора, като наркотрафик, като пране на пари, ако щете, всички тези неща са взаимосвързани минимум на регионално ниво, на балканско.
Водещ: Говорил сме неведнъж и два пъти с вас, винаги е бил актуален първият принцип, който вие формулирате за разследващите журналисти, да оцелеят. Продължава ли да е актуален или вече е дошло времето за един по-актуален принцип, който да стане първи, да си отворят устата?
Станимир Въгленов: Според мен е време да сменим този принцип. Наистина времето на оцеляването премина. Разследващите журналисти вече могат да бъдат по-спокойни за своята работа. Но да знаят до какви граници може да се простира едно разследване. И да внимават да не ги преминат, т.е. да не притиснат човека до такава степен, че той да няма друг избор, че той да ги елиминира. Защото това нещо остава като възможност, като риск навсякъде, и в страните, които са в началото на списъка като най-свободни.
Водещ: Да, но тогава пък, как да кажа, нищо добро, няма да има въобще разследващи журналисти може би?
Станимир Въгленов: Не, не, не мисля. Даже би трябвало да са повече. И според мен интересът расте. Казвам го от личен опит, защото подготвих поне два курса с млади разследващи журналисти във Факултета хо журналистика н СУ заедно с колежката ми Алексения Димитрова. Има много млади хора, които имат интерес в тази област и една не малка част със сигурност ще се занимават с това нещо.
Водещ: Има ли достатъчно медии, които да публикуват техните разследвания?
Станимир Въгленов: Според мен медийния пейзаж в България дори става по-богат с всяка година и въпреки кризата. Виждате, че последните две години, поне говорим за все по-сериозна криза, почти не бяха закрити медии, почти не бяха закрити. Ако направим сравнение примерно със САЩ, където много вестници просто спряха да излизат, други преминаха онлайн. В България някак си все още слабо се чувства това нещо, но със сигурност предстои едно окрупняване. При всички положения медийния пейзаж ще бъде достатъчно шарен, има предвид балансира,н за да може едно разследване, ако не излезе в една медия, със сигурност да излезе в друга.
Водещ: Благодаря на Станимир Въгленов от „24 часа”! Мен малко ме смути разбира се фактът, че предложените промени в НК намират и подкрепа у някои от нас. Но не за това ще продължим да говорим с Теодора Енчева от Би Ти Ви. Повече или по-малко са разследванията? Изобщо, как да кажа, има ли достатъчно медии за разследвания на хора, които чувстват журналистиката като свое призвание?
Теодора Енчева: Това, което се случи в последните години у нас, е, че се появи една нова медия, и тя се нарича интернет. Това пространство може би е най-свободното от всички медии в България, и в интернет започнаха да се появяват много разследвания. Те разбира се не могат да бъдат оценени като единствените, нито пък да бъдат фаворизирани, но така или иначе те съществуват. И не можем да се правим, че това не се е случило.
Водещ: Всъщност те изпълняват ролята и на коректив на нашата работа.
Теодора Енчева: Да, понякога. Понякога това се случва. А иначе дали ще се намират медии, в които да се публикуват разследвания, те винаги ще се намират. Просто е въпрос на мащаби.
Водещ: Кой обаче е по-големият проблем, дали, ако един свободен журналист иска да направи разследване, но няма средства за това, това разследване ще стане факт, или дали ще има медия, която да публикува едно такова разследване, кой е по-големият проблем?
Теодора Енчева: Винаги по-големият проблем е да се намери журналистът. Това е по-голямата проява на свобода на словото, по-трудната. Така че у нас фриленсърите, хората, които не са прикрепени към определена медия и не получават заплатата си всеки месец от вестник, телевизия или радио са много по-малко наброй. Но това да ни прави, как да кажа, песимисти или оптимисти за разследващата журналистика не е достатъчно. Защото всеки ден има сюжети, всеки месец или всяка година възникват онези истории, които могат да ни обяснят отделни съвсем случайно дори подхвърлени факти, така че въпрос на професионална смелост е да се намери как тези сюжети да бъдат разказани. Да, наистина това е много рисково понякога, понякога то дори струва всичко на колегата, който започне да го прави. Но така е в тази професия.

През седмицата научихме кое е новото дъно, на което се намираме по отношение на свободата на словото и класацията на „Репортери без граници” – 70-то място. Дотук събрахме няколко мнения по отношение на това реална или нереална е тази, как да кажа, класация. Станимир Въгленов от „24 часа” изрази несъгласие, че не ни се полага 70-ото място. Кое място ни се полага, добър ден на Христо Христов от в. „Дневник”. Кое място ни се полага по отношение на свободата на словото според вас?
Христо Христов: Е, едва ли ние журналистите сме хората, които трябва да си определяме мястото. Тази класация до известна степен може би действително отразява съществуващите проблеми, но на каква база се прави тя и дали е на 100% обективна може би трябва да отговорят хората, които правят тази класация. При всички случаи в това, което беше разпространено като информация за свободата на медиите в България, има някои неща, с които аз бих се съгласил, но има и други неща, с които категорично не бих се съгласил. Как колегите Белгия са стигнали до тези мнения и с кой точно, с коя точно група представители на български медии са разговаряли, за да направят тези изводи аз нямам такава информация.
Водещ: Нека да коментираме обаче нещо друго, което стана ясно в същия ден, в който научихме резултатите за свободата на словото. В същия ден министрите приеха изменения в НК, които предвиждат журналисти, подбуждащи към дискриминация, това е точният текст, да влизат в затвора, да дължат глоби между 5 и 10 хил.лв. Това как да коментираме? Като плюс за свободата на словото или като минус?
Христо Христов: Конституцията на САЩ е поправяна няколко пъти, но хората, които са запознати с една от най-големите придобивки и постижения на тази конституция е, че не може да бъде променяна онази част, която гарантира свободата на словото. Мисля, че в България винаги при определени ситуации е имало залитания към това по един или друг начин, в случая с приемане на наказателни санкции спрямо медиите или представители на медии, да се посяга върху свободата на словото. Мисля, че това е един неправилен подход, който рано или късно показва доколко реалностите се изкривяват, и това винаги се връща като бумеранг към управляващите.
Водещ: Да направим ли един опит за прогноза тогава, какво ще се случи в пленарна зала, тези промени ще бъдат приети или няма да бъдат приети?
Христо Христов: Вижте, въпросът изобщо за етническата толерантност в България през последните няколко години се разглежда изключително от гл.т. на политиците, на конюнктурни съображения и в крайна сметка ние сме свидетели как нещо, което е поднесено на българското общество, в последващи решения ту се приема, ту се отхвърля. Това между другото много ми напомня управлението на Тодор Живков от преди 89-а година, когато имаме в определени ситуации тестване на мнението на обществото и когато виждаме едни обществени настроения против дадено политическо решение, висшият партиен и държавен ръководител много бързо да се съобразява с тези решения. Не мога да не направя този паралел, тъй като не само по отношение на медиите ние сме свидетели на подобно отношение, но и по такива въпроси, които засягат и други сектори от българското общество. Така че ние можем да бъде свидетели на това как определена политика, която е предложена като политика много бързо да намери пътя към кошчето за боклук.
Водещ: Разбира,м хубаво пожелание за тези промени. Какво е бъдещето на разследващата журналистика?
Христо Христов: Ами как мога да ви кажа какво е бъдещето? Разбира се, че бъдещето трябва да бъде в посока на развитие. И тук бих изказал абсолютно несъгласие с констатациите на „Репортери без граници”, че в България разследващата журналистика липсва или ако тя я има, тя е подвластна на някакви съображения и т.н. Пак ви казвам, не знам с кого са разговаряли и как са стигнали до тези изводи, но категорично възразявам върху едно такова определение по простата причина, че ако е имало през последните 3 години политически оставки, ако е имало скандали, свързани с корупцията и последвали политически оставки, то това се дължи изключително и преимуществено на добри журналистически разследвания. Аз веднага ще посоча няколко примера. През 2008 г.,ако не се лъжа, скандалът, който се разкри, благодарение на колеги от в. „Капитал”, свързани с дейността на Агенция „Пътища” и последвалата оставка на нейния шеф. След това от това лято оставката на един от зам.-председателите на НС, свързано с едно разследване на колеги от Нова телевизия, телевизионно разследване, в което бяха разкрити опити за влияние върху медиите. И пак от това лято бих посочил разследването пак на колегите от в. „Капитал” за корупцията в съдебната система, след което последваха санкции срещу висши магистрати и съдии от ВАС. И тук мих направил един паралел, че ако добри разследвания до 2005 г., 2006 г., 2007г. не са имали такива директни последици, от периода, от който ние сме членове на ЕС това вече се утвърди като практика, именно като европейска практика. Когато бъде разкрита корупционна схема, благодарение на медиите, да следват политически оставки.
Водещ: Само да отбележа, че през 2008 г. бяхме на 58-о място, това е годината на Батко, нека така да я наречем условно, може би пък догодина ще се изкачим на 68-о от 70-то, или дай боже и по-нагоре. Благодаря за този коментар на Христо Христов от в. „Дневник”. Ами накрая така да се опитаме да минем към някакво пожелание с Теодора Енчева от Би Ти Ви. На политиците да пожелаем броят на прерязаните ленти по повод първа копка да отговаря на броя на прерязаните ленти по повод откриването на съответните обекти. А на нас какво да си пожелаем, повече разследвания, които завършват с оставка или със съдебна санкция.
Теодора Енчева: На нас колегите винаги трябва да си пожелаваме повече професионална и лична смелост, без значение дали се занимаваме с разследване или пишем фичър, или отразяваме някакво политическо събитие, това не променя изискванията към нас. Това, което специално обаче трябва да пожелаем на българските политици, които в момента са на власт, е да бъдат така добри да изпълнят със съдържание претенцията си да бъдат правителството, да бъдат управлението, което има антикомунизма и отричането от тоталитарната система като практика.
Водещ: С всички подробности, които се съдържат в това отричане.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто си пожелавам на себе си да мога да виждам как български политик е последователен и изпълнява обещанията си. Не искам да виждам български политик или български политици, които декларират отричане от стари норми, отричане от корупционни практики и после да виждам как това отричане е само на думи.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 16.10.2010

Водещ: Евродепутатите ще посещават специален курс за обучение в областта на социалните мрежи, които вече всички признават за медии. Аргументите за това обучение – традиционните медии скоро ще загубят статуквото си, ЕП трябва да се приспособи към това, ако не иска да загуби контакта си с гражданите. Всъщност всичко започна с успешната кампания на Барак Обама. „Фейсбук” и „Туитър” са най-често ползваните от политиците платформи за общуване с гласоподавателите, основно заради своята популярност. Потребителите на „Фейсбук” са около 500 млн. души, а системата за микроблогинг „Туитър” дава възможност за публикуването на кратки съобщения, което се използва и като средство за бърза комуникация, или в едни по-тоталитарни режими и за средство за масова информация. Не е ли твърде преувеличен този слух за краха на доверието в традиционните медии, какво би станало, ако някой реши да направи едно атомно куку в социалните мрежи с доверието в тях? Липсата на саморегулация на тези медии не е ли най-големият им недостатък? Новина или емоция, това ли е изборът ни, ако изберем да се доверим на социалните мрежи и от там да черпим информация? Какви медийни дефицити запълват тези нови медии? Ето на тези въпроси ще потърсим отговори днес с Любен Дилов – син, който започна една широка премиерна кампания на книгата си „Фейсбук”. Как ще се развиват европейските обществени медии, как ще бъде гарантирана тяхната редакционна независимост в условията на финансова криза и рестрикции? Евродепутатите приеха документ, в който препоръчват повече финансиране. Какво още ще ни каже Николина Доцева, юрист, който работи в доста европейски институции и е взела участие в изготвянето на проекта за резолюция. ЕП връчи за трети път своите годишни награди на журналисти. Какво впечатли депутатите и защо – ето това разчитам да разберем от Теодор Стойчев, PR в ЕП.
Щом евродепутатите предстои да посещават специален курс за обучение в областта на социалните мрежи, които пък от друга страна никой не оспорва, че са медии, значи хубаво е да започнем да се съобразяваме повече с тях. Тази седмица имаше едно, да кажем, културно събитие, защото излезе една книга, базирана точно на обмена на информация в тези социални мрежи. Добър ден на Любен Дилов – син! И така, да кажем каква медия е „Фейсбук” и изобщо социалните мрежи какви медии са? Защото от тази книга започва един разговор за медиите по-скоро?
Любен Дилов: Безспорно, да. Извън личните постигни, които там сме си разменяли с хора, трябва да си дадем сметка, че социалните мрежи са среда и като всяка една среда имат предимства и недостатъци, заплахи. Обаче в България специално в последната година и половина социалните мрежи, а и няколко блога, както и някои електронни медии компенсират известна несвобода на т.нар. официални мрежи. По две посоки, първата е онази несвобода, която традиционно ни съпътства в журналистическия занаят – автоцензура, зависимост от корпоративни интереси, или пък политическата несвобода, когато едно издание заляга в нечий политически окоп. Другата пък възможност, която социалните мрежи дават много повече, отколкото традиционните медии е светкавичната обратна реакция. Там наистина можеш да имаш, какъвто е случаят с моята страница във „Фейсбук” 40 000 респондента почти мигновенно. И много от тях веднага да ти кажат какво мислят за това, което ти си съобщил, или да допълнят информация. Разбира се, много е лесно те да станат жертва, и ти самият на някакви психози, на подмамвания в някаква посока – кога добронамерени, кога злонамерени. Но разговорът наистина е много голям и много забавен, защото освен страната медии на тези мрежи, малцина си дават сметка, че ние с огромна радост и задоволство през глава, през тези мрежи скачаме в онова, срещу което най-много се съпротивлявахме – световния Биг Брадър. Т.е. маси хора, над 200 млн. са регистрираните потребители само на „Фейсбук”, доброволно излагат личния си живот и всичко, което правят на възможност за едно много лесно следене, без всякакви усилия.
Водещ: Всъщност вече са и много случаите, в които работодатели санкционират сви работници именно на база…
Любен Дилов: Следене във „Фейсбук”, да, и в „Туитър” и в другите мрежи. Но пък от друга страна що се отнася до журналистическата страна, ако нея ще разглеждаме, примерно аз мога да ви издам, че като член на Съюза на издателите на печатни издания в България, ние много сериозно обсъждаме от догодина вече в наградите „Черноризец Храбър” да има и награда за блог. В Америка например няколко от най-влиятелните медии в момента са блогъри, личности, които развиват собствена медия и са точно толкова влиятелни, колкото „Ню Йорк Таймс” или „Вашингтон поуст”, премерени като влияние.
Водещ: Всъщност това е един от начините един журналист да излезе извън рамките на зависимостта, която медията, в която работи му предлага.
Любен Дилов: Точно така, има я тази възможност. Аз познавам няколко колеги, които в личните си блогове пишат много интересно, много смело и в много различна физиономия от тази, който имат като журналисти в изданията, в които работят.
Водещ: Лошото обаче е, че пък като че ли има случаи, в които въпросните коментари предизвикват, да кажем, движение на журналисти из медиите?
Любен Дилов: О да, има го, има го и това. Но има и в момента в публичното пространство, в електронното пространство на България има няколко издания електронни, които са много интересни, много влиятелни, много четени много различни от това, което се появява на пазара – често преписвани, недолюбвани. е-vestnik е едно такова издание на Иван Бакалов, наш колега. Аз не мога, не се наемам в момента да произнасям някакви присъди или дори с някаква прогноза да се ангажирам какво ще се случи с тази среда. Това безспорно е един прекрасен нов свят, да цитираме Хъксли, и той крие много заплахи, крие много възможности. Но се сещам, имахме един прекрасен преподавател едно време във факултета по журналистика Дафин Тодоров, той преподаваше чуждестранна журналистика, но беше много широко скроена личност. И той един ден с голям патос ни попита: какво е необходимо, за да има телевизия? и ние започнахме един след друг да изреждаме: смели журналисти, не знам какво, честност… И той каза: ток, бе маскари, ток. И се сещам, че електронните медии, колкото и да са свободни, трябва си ток, което е някакво ограничение. Има разбира се много любопитни неща. Наскоро ми се наложи с един екип да се опитваме в някакви евристични начинания, т.е. да прогнозираме близкото бъдеще на света, в каква посока се развива и технологично, възможно и политически, всякакви, екипът беше международен, много забавна беше тази работа. И едно от нещата, около които почти всички се обединихме без изключение, че едно от нещата, които ще доживеем вероятно, дай боже, в съвсем близко бъдеще е ъпгрейдването на човешкото тяло с изходи за комуникация. Т.е. да се използват биотоковете, които да зареждат приемник, който да бъде постоянно онлайн. Т.е. тази информация, която е в световната мрежа, да става все по-независима и от уседналостта на човека или някакви технически средства.
Водещ: Ако Жак Сегела, един много известен рекламист, казва, че Холивуд пере най-добре, да се опитаме в тази схема да предположим дали социалните мрежи пък не продават най-добре емоции и защо медиите трябва да продават и емоции? Това ли е дефицитът, който трябва да запълват днес?
Любен Дилов: Да, има го този момент. Но първо трябва да си дадем сметка за нещо много любопитно. Ние произхождаме от едно общество, което не е страдало, в смисъл години наред е страдало от недостиг на информация едва в последните десетина-дванайсет години изпитваме недъга на модерните западни общества да сме пренаситени от информация. Все по-важен става подборът и коментарът. Т.е. все по-важно и все повече печелят място специално в мрежата онези форми на комуникация, които ти пресяват света и ти дават нещата, които според теб са ти най-интересни. Това вече го има и като тенденция и в pay-телевизиите, където можеш да си подбереш програмата, която да гледаш и така да си я аранжираш, че наистина да гледаш само неща, които те вълнуват и интересуват. Но хуманизирането на това общуване, медийното, в най-бърза степен се развива в социалната мрежа, където все пак потребителите на информация са онлайн, те веднага реагират, и реагират с емоции, безспорно с емоция реагират най-вече, не толкова с безпристрастна журналистика. Но пък от друга страна, какво е безпристрастната журналистика? Аз имам едно определение, че т.нар. обективна журналистика е напълно субективна журналистика, която е пожелала да остане анонимна.
Водещ: Всъщност, хайде да поразсъждаваме още малко по линия на емоциите, безспорно е доверието и желанието да се чувстваш частица от едно цяло на една социална мрежа, но какво ще стане с доверието към тази социална мрежа, ако, да кажем, се разиграе едни сюжет ку-ку, вие сте главен специалист по този сюжет, възможен ли е?
Любен Дилов: Ами не е възможен, точно поради липсата на много други източници на за информация, т.е. ку-ку стана възможно в едно време, когато имаше едно радио и една телевизия, и една БТА, която още не се беше съвзела от прехода и не можеше, репортерите на БТА не можеха да дойдат на себе си, за да разберат какво се случва. Тогава радиото най-адекватно реагира, просто то изчака да види какво е, провери и всъщност беше единствената, една от малкото медии, които успяха да се опазят тогава от шашкането на ку-ку, беше БНР. „Ройтерс” се подлъгаха, АФП се подлъгаха. Няма как да се случи това. Темата е много любопитна между другото, тя се разглежда и в новия брой на L’Europeo, който скоро ще излезе в края на октомри, там е поставена в контекста на румънската телевизионна революция, на грузинския преврат, който те инсценираха миналата година, за да покажат какво би се случило, ако руснаците влязат в Тбилиси, Орсън Уелс, разбира се, включват „Историята с марсианците” от 30-те години в Щатите. Няма как да се случи в момента подобно нещо, и в същото време то се случва непрекъснато във „Фейсбук”. Аз си спомням примерно, че само приюта на отец Иван в Нови хан около 20 пъти е имало вопли как в момента го разрушават и всички трябва да се втурнем към Нови хан, за да го спасим. Разбира се, такова нещо не се случва. Не че приютът няма проблеми. Но там пък самата среда е такава, че тя много бързо се саморегулира, т.е. много бързо някакви хора, които имат повече време в момента проверяват от други места и веднага уточняват, че не е точно така. Никой не е опазен. Нещо повече, времето, в което се спира един такъв слух или едно такова погрешно твърдение е доста дълго. То е едно голямо ехо. Най-пресният пример е с тази дама, която някакви английски медии оповестиха за назначена от ООН за преговаряща с извънземните. Беше абсолютно случаят класически.
Водещ: Да де, но чак вчера дойде опровержението…
Любен Дилов: Те няколко пъти се опитаха да кажат ООН, че няма такъв пост, че тази госпожа не е назначавана, но вече медиите бяха захапали и въртяха със страшна скорост. И това не е само европейските. Аз гледах и в американските шоуто имаше големи скечове по темата преговарящ с извънземните. Така че ето го другият феномен, дори официалните медии са много по-инертни, т.е. спирачният път е много дълъг, точно поради факта, че те все пак имат час на приключване или на излъчване, печатните особено, и по-бавно се спират. Електронното общуване много бързо излизат опроверженията и уточненията. Натам върви светът – все по-онлайн, все…
Водещ: Имат ли нужда от саморегулация, по-регламентирана, нека така да кажем, социалните мрежи или това е изключено заради техния по-различен характер?
Любен Дилов: Ами тя те и в момента се саморегулират. Има някакви правила. Там принципът е следният. В момента, в който се появи нужда от някаква регулация, тя се появява и самата регулация. Разбира се, цялата общност е ужасно чувствителна на тема цензура, аз самият съм получавал много пъти упреци, че махам постигни от моята страница, които смятам за безсмислени или глупави, злобни и насаждащи някакви… И винаги съм отговарял, че като не ви харесва, да, има цензура, това е моята страница, аз я налагам, и като не ви харесва цензурата, четете нецензурни издания, има такива много. Но любопитното е, че примерно, да речем, българският „Фейсбук” има доста стриктно следене за мръсни думи. И една изключително забавна група се беше появила, сега няма да я кажа в ефир, но тя изразяваше с една много кратка трибуквена дума българска отношение. Примерно еди-какво си за шефа ми, еди-какво си за тъпата ми тъща, еди-какво си за работника. И тя буквално за часове натрупа над 800-900 члена, защото беше силно емоционална и много забавна. След което Фейсбук-администраторите спряха, заличиха групата, и тези, които бяха я създали, се опитаха да я маскират с някакъв синоним, тази думичка, но вече нямаше същия ефект, защото самата думичка не съдържа, синонимът на самата дума не съдържа емоцията. Много забавен експеримент беше този. За жалост, няма как да бъде проследен, защото само администраторите на „Фейсбук” пазят вероятно този архив. Но наистина имаше над 800 постигна за по-малко от ден. Това беше някаква форма на протест към всичко и всички, адски забавно. Така ме има саморегулация, тя се налага по някакъв начин и от хората, които администрират тези големи мрежи, спазват, или поне се опитват да спазват международното законодателство срещу порнографията, срещу престъпленията, но е трудно, трудно.
Водещ: Доколко може да бъде спазвано и авторското право, това също…
Любен Дилов: Забравяме за това, много е трудно.
Водещ: То е почти невъзможно.
Редакционна независимост и повече финансиране за обществените медии препоръчаха евродепутати в нарочен документ, резолюция. Какво трябва да е развитието на обществените медии и изобщо на медиите в Европа, ето това разкрива този документ. Повече за него сега разчитам да научим от Николинка Доцева, тя е юрист, работи в кабинета на евродепутата Емил Стоянов, а и също така в много европейски институции. Добър ден! Какво трябва да е бъдещето на европейските медии според тази резолюция?
Николина Доцева: В своя доклад относно публичното радиоразпръскване в ерата на цифровите технологии, и по-специално за бъдещето на двойната система европейският депутат Иво Белет слага няколко основни акцента в него. Бих отбелязала, че се постигна един много балансиран доклад, в който се призовава да се гарантира една лоялна конкуренция между обществените и частните медии. В този доклад изрично се признава значението на двойната система, т.е. на съществуването и на обществени, и на частни медии, които да допринесат за едно по-добре информирано европейско общество. Сега, основната теза в доклада е, че обществените радио и телевизионни канали страдат от нарастващо политизиране. И както знаем по силата на една дългогодишна традиция обикновено държавните бюджети, данъкоплатецът подкрепя обществените телевизии, обществените медии, изхождайки от презумцията, че те защитават само обществения интерес, а частните медии съответно защитават частни или търговски интереси. Но всички знаем, че практиката и в България, и в Европа отдавна показва, че това не е вярно нито за обществените, нито за частните медии. Веднага тук ще използвам да ви дам пример, в България обществените медии имат право да рекламират, а това означава, че те са зависими в известна степен от рекламодателите. Освен това те получават пари и през държавния бюджет от финансовия министър и правителството…
Водещ: Да де, но това се случва не само в България, и в Европа.
Николина Доцева: Да, да, и в Европа, да, отбелязах, че практиката и в Европа е такава, затова докладът, той както е верен за българската действителност, така се отнася и за обществената действителност,защото и в цяла Европа съществуват същите проблеми. Но бих искала тук пък да дам примера и с частна медия, която изпълнява обществени функции, като например в България Канал 3, който има предаване за ЕП, чисто обществено предаване, което цели да се информират европейските граждани за дейността на ЕП. Изхождайки от своя дългогодишен опит в медийния сектор г-н Емил Стоянов направи доста изменения в доклада на г-н Иво Белет, чиито смисъл е да се постигне една равнопоставеност между обществените и частните медии, защото както знаете финансовата криза засегна много силно частните медии, докато финансирането за държавните продължи от бюджетите да бъде отпускано.
Водещ: Нека да ги наричаме обществени. Обаче мен ми се ще да поразсъждаваме малко и върху един друг дисбаланс, защото малко формално звучи това, че, да кажем, в Канал 3, многоуважаемата медия Канал 3, има предаване за ЕП, пък в националното радио има страшно много информации за работата на ЕП и те са доста по-актуални, в смисъл, че не са събирани една седмица.
Николина Доцева: Това е само пример как може една частна медия все пак да излъчва обществени предавания, които да са от обществен интерес. Не искам да омаловажа, разбира се, че има много предавания от обществените медии, които са насочени в същата посока. Но го дадох просто за пример. И сега точно в тази връзка искам да отбележа, че идеята на г-н Стоянов е, че ако, да кажем, обществото и данъкоплатците ще дават пари за медии, то тези пари не могат да бъдат раздавани така механично само на обществените медии и защо не една част да бъдат обособявани в обществени фондове, пред които всички медии, частни и държавни, да могат да кандидатстват за финансиране за свои общественозначими предавания, които са насочени все пак в тази област. И мисля, че не е зле това обстоятелство да се има предвид и при подготовката на новия медиен закон.
Водещ: Залегна ли това в резолюцията, която приеха евродепутатите?
Николина Доцева: В резолюцията се призовават държавите членки да гарантират една политическа и икономическа независимост и да гарантират една лоялна конкуренция между обществените и частните медии. Това са основните акценти. Дори вчера имаше семинар на ЕНП и г-н Стоянов се срещна с Иво Белет, на летището се срещнаха и говориха по темата, тъй като интересът към доклада е много голям както у нас сега, така и в цяла Европа и има доста въпроси и към г-н Иво Белет, и към г-н Емил Стоянов. Г-н Иво Белет работи много добре с неговия кабинет и той изказа много задоволство бих казала, че се постигна един много балансиран доклад. От една страна, г-н Иво Белет работеше повече в насока за обществените, г-н Емил Стоянов повече в посока на една балансираност между частните обществени медии, накрая се получи един много добър продукт, който се надяваме да помогне за медийния плурализъм и за едно много о-добро информиране на европейските граждани.
Водещ: Какво предстои оттук насетне след приемането на този доклад, на тази резолюция?
Николина Доцева: Този доклад беше гласуван в комисията по култура, образование и медии на ЕП. Предстои да се гласува на пленарно заседание, на пленарна сесия от целия парламент, след което той ще бъде вече под формата на резолюция. Той съдържа предимно препоръки и насоки, дава един знак от страна на парламента към ЕК и към държавите членки в каква посока те трябва да работят занапред, за да се постигне…
Водещ: Бъдещето на обществените медии в Европа, с две думи за тези аргументи на документа да кажете нещо?
Николина Доцева: Бъдещето, това е гарантирането на една политическа и икономическа независимост, това е бъдещето на обществените медии в Европа. Те трябва просто да бъдат деполитизирани, да има деполитизиране на управленските структури…
Водещ: И предполагам, че в аргументите за тази препоръка се съдържат недобрите показатели за степента на индекса на свободата на словото, който пада няколко години подред?
Николина Доцева: Да, да, предполагам точно това е… това е един проблем, който е в цяла Европа, това е… във всички държави членки се наблюдава този феномен.
Водещ: Благодаря ви за този коментар! Ние продължаваме с коментар по темата с Любен Дилов – син. И така, има ли място за, как да кажа, конфликт между обществените и между търговските медии? Той е изначално заложен разбира се…
Любен Дилов: Да, но по-скоро тук трябва малко да се абстрахираме от нашата действителност, където появата на всяка една нова частна медия години наред беше гледна, мислена и обговаряна публично чрез някакъв сблъсък със съществуващите стари обществени медии, да ги наричаме, и със законовата неяснота на статута на тези медии. Защо? Колежката преди малко го спомена, че българските обществени медии имат и правото на реклама, т.е. те не са оставени само на бюджетната издръжка, което създава някаква двойнственост, предполага се, че я създава в тяхната позиция спрямо комерсиалния пазар. От друга страна, факт е, че много от изцяло частните медии се ангажират и експлоатират бурно социални теми, които са в сферата на обществените медии, включително превръщат ги в шоу спектакли. В момента гледаме два такива спектакъла бурно по Нова и по БТВ…
Водещ: Тук обаче възниква въпросът тези спектакли дали изпълняват някаква обществена функция?
Любен Дилов: Ами при всички случаи изпълняват. След като има голям респонс, т.е. много хора се вълнуват от тях, очевидно има нужда от такива. Но все пак да не забравяме, че това от което тръгна това нещо преди година може би, година и половина, всъщност тръгна заради инициативата на една от публичните медии, тогава мисля, че БНТ излъчи за Могилино първо. Сега, проблемът е следният. Хората, които ще дават от данъците си, за да имат едно публично радио и една публична телевизия, в България мисля, че повече от една са лукс, трябва да знаят, че те ще плащат за една по-свободна журналистика. Докато не се обърне пирамидата по този начин, тя няма да бъде никога правилно сложена. Т.е. докато националните ни обществени медии са изключително зависими от бюджета, т.е. тяхното финансиране не е определено със закон, който да не се променя всяка година, примерно процент от нещо си, това е бюджетът, и е винаги така, винаги ще има зависимост и условия за натиск от страна на управляващите в момента и винаги ще съществува хипотезата, че те са несвободни. Доброто развитие на нещата е тогава, когато пряко от данъкоплатците се издържат тези медии. Разбира се, винаги ще има недоволства, винаги отговорността на хората, които ги управляват ще бъде много голяма да тушира тези недоволства, да се стремят да се харесват от хората, които им плащат. Формата, която най-добре е измислена в момента, не казвам, че е най-добрата, просто по-добра не е измислена, е едно много голямо акционерно дружество с много раздробени акции, които да не могат да бъдат окрупнявани, да не се притежава контрол. Би Би Си е в тази посока ситуирана. Нашите национални медии, обществени са доста о-зле в това отношение, не са измислени добре как да съществуват, а за частните медии е излишно да коментирам, те се развиват по законите на либералния пазар изцяло. Но има нещо друго може би, което си струва да кажем, че социалната функция, т.е. не социалната, да речем функцията на обществени медии много често се изземат от комерсиални медии. В това няма нищо лошо. Н в крайна сметка хоризонтът на това изземане винаги е един – рейтинг и постъпления. Там съществува презумтивно нагласата, че това не се прави със съвсем…
Водещ: Има ли нужда от корекция понятието обществен интерес? Защото ако тръгнем по линия на това, че има много зрители, да кажем, едно благотворително шоу, което носи и печалби разбира се, нека и това кажем, същото можем да кажем и за турските сериали.
Любен Дилов: Ами да, значи общественият интерес се дефинира от две страни. Едната страна е обществото има голям интерес към нещо. Но аз мисля, че обществото ще има бурен интерес и към порно предаване, стига да му го пускаме в подходящ час. Така че очевидно това не е най-чистата формулировка. Обратната формулировка също съдържа порок. Тя е едни хора преценяват кой е общественият интерес. И те казва, примерно изключително интересно и важно за обществото е да излъчваме достъпни предавания, самоучители по английски език. Да, така е, без английски език е много трудно. И разбира се, една комерсиална телевизия не би си позволила да излъчва уроци по английски. Но една публична, която се издържа, радио или телевизия, която се издържа спарите на данъкоплатците, би могла да си позволи този лукс. Или вълнуващи документални филми за красотите на България, за нейната история. Или някакви филми, които се занимават с някакви специфични проблеми. Общественият интерес не е нещо, което да може аксиоматично да бъде дефинирано, този е. Нито пък се брои на най-голямото общо кратно, т.е. нещо, което вълнува най-много хора. Той наистина би трябвало да се съдържа там, където има големи полемики. И като цяло обществените телевизии и радиостанции по света са тези, които излъчват наистина повече политика, защото комерсиалните не се интересуват много-много от това, освен в неговата скандална част. Е излъчват повече дебати за развитието на обществото, което ги прави малко скучни. Но в крайна сметка няма откъде другаде хората да проследят този дебат освен по тези медии. Така че те са ужасно важни да съществуват.
Водещ: Как би завършил един разказ, в който описвате създаването на едно по-добро законодателство за медиите?
Любен Дилов: Ами то винаги може да бъде по-добро от съществуващото в момента…
Водещ: Това със сигурност не е трудно, защото медийният закон е целия в кръпки.
Любен Дилов: Аз не знам как бих завършил този разказ, но знам как трябва да започне. Той трябва да започне с абсолютно ясната дефиниция и финансово освобождаване на обществените медии от тази зависимост от правителството, подчертавам, не от държавата. И то е просто. В едно изречение в закона за бюджета и закона за радио и телевизия, в което се казва, че постъпленията за БНР, БНТ, БТА са от… и се изрежда точно. Понеже българският закон за бюджета не позволява да има целеви вземания, т.е. да събираме, примерно акцизът от цигарите да го даваме медии, той не позволява такова нещо, то тогава той трябва да е процент, примерно еди-какъв си процент от средния БВП на страната, или еди какъв си процент от бюджета. (…) бюджета на културното министерство или средствата, които се отпускат на съюзите на гражданите в неравностойно положение, на слепите… Там също са процентни съотношения. Ако това се направи, значи аз сега не мога да кажа за целия сектор, данните са ми от времето, когато аз бях депутат, но примерно да речем, да вземем за националната телевизия някъде около 66 млн. беше годишно бюджетът на БНТ, т.е. ако се сметне горе-долу, че това са сумите, в които тя се развива, те трябва да бъдат дефинирани, обещани, гарантирани, че ще бъдат тези като процент от бюджета. И разбира се да бъдат оставени и някакви малки възможности за тези медии допълнително да генерират средства – от продажба на своя продукция, от форми на реклами, които не са толкова обвързващи, не клипове или спотове да речем… съвсем скоро ще дойде мигът, в който… вече го има, в който хората ще се радват на медии без рекламни спотове.
Водещ: Да, и може би ще се радват на една по-добра социална реклама, защото това определено все още го няма.
Любен Дилов: Напълно го няма, за разлика от Русия да речем, в която също вилнее много либерален медиен пазар там, много страшен, но пък всички там са силно ангажирани в производството точно на такива социални реклами и те са много интересни. Правят ги най-добрите майстори, със страхотно въображение, с много хумор, много средства влагат и се занимават с различни обществени проблеми, които се рекламират както се рекламира прах за пране.
Водещ: С Любен Дилов –с син разсъждаваме по въпроса доколко социалните мрежи могат да запълват дефицити, защо ги запълват, относно това какво трябва да е истинското разделение на обществените и социалните медии по отношение на парите. Нека сега да поразсъждаваме върху един друг въпрос. Могат ли традиционните медии, нека така да ги наричаме, да опитомят социалните медии? Защото в интернет има място за всички.
Любен Дилов: Безспорно, че има. Но сблъсъкът между тях в интернет, да, все още изглежда, че е в полза на тези, които развиват, т.е. няколко души работят за създаването на един сайт и го правят информационен, и той има повече потребители отколкото отделен блог на отделен човек, но аз не разбирам в каква посока трябва да търсим опитомяване. Напротив, силата на това неформално общуване в интернет е точно в свободния език, свободния изказ. Аз примерно напоследък, търсейки, аз винаги се оглеждам за нови имена, нови пишещи хора, това ми е една от страстите, да откривам, и скоро попаднах на един блог на едно момиче, което уникално добре пише. Не е журналистка, не е въобще пишеща, феминистки текстове, доста хард между другото, може би това й е проблемът, че едва ли ще бъдат пуснати в сериозна медия от гледна точка на цензура, на цензурни думи…
Водещ: От гл.т. на плурализмът, така да го кажем.
Любен Дилов: Но аз не виждам защо трябва да бъдат опитомявани. В никакъв случай, напротив, свободата е изказът, това, което американците наричат през края на 60-те и 70-те години Гонзо в журналистиката. И тя си има място точно там, така и трябва да съществува.
Водещ: А в интернет има ли място за традиционните медии?
Любен Дилов: Ами има, повечето от тях имат страници. Примерно вестникът, на който аз съм съиздател, има доста повече посещение в нета, отколкото в хартиен тираж, да кажа доста, доста, три пъти повече. И съвсем естествено е това, защото така той достига до много българи в чужбина. Той мисля, че е и първият, който се качва най-рано, появява се в целия си вид в мрежата, ъпгрейдва се през целия ден и навсякъде го следят. Много от другите издания, които съществуват в момента, поддържат много сериозни интернет страници и се развиват много буйно в тази посока. БНТ направиха първи, мисля, че това „100 секунди” новините си в интернет, сега гледам, че и БТВ си качват „уеб новини”. Т.е. ето, че съвсем естествено това е една нова среда, която, ако някой мисли перспективно, не може да си позволи да не я използва. Още повече, тя сега е безплатна, т.е. всички тези среди не се плаща, за да ги получаваш.
Водещ: Тя е безплатна за потребителите, нека така да кажем.
Любен Дилов: Да, за потребителите. Абсолютно сигурно е, че ще съществуват паралелно, че ще има конкуренция, че страниците, които държат да получат голям приток на читатели, ще се стремят да наемат тези хора, които така или иначе…
Водещ: Няма ли да стигнем обаче пак до парадокса за смесването на двете понятия – доверие и рейтинг?
Любен Дилов: Винаги ще го достигаме. Проблемът при електронните медии е, че е доста по-евтин. Т.е. вложението, което чисто технологично, което правиш, в хора и технически средства, е доста по-малко от това, което се прави за примерно класическите медии, електронни и хартиени. И когато имаш по-малки разходи, наистина ти позволява по-голямата свобода да отделиш повече средства за качествена журналистика, без да си толкова зависим от рекламите примерно. Веднага ще дам съвсем конкретен пример. В издръжката на електронния сайт на „Новинар” и хартиения, хартиеното му тяло, вложенията са от порядък по-малки в електронното тяло, а популярността и ефектът като публично влияние в никакъв случай не е по-малък от хартиеното тяло.
Водещ: Може би електронното тяло да съществува самостоятелно без хартиеното?
Любен Дилов: Ами да, би могло. Тогава обаче то трябва малко да се комерсиализира, в смисъл, да почне да привлича повече реклами на самата страница в интернет, но при всички случаи то е по-евтино. И това нещо, особено в състоянието на криза на западния свят, икономическа, ще става все по-популярно.
Водещ: А какво да кажем за дългогодишната борба на Рупърт Мърдок да въведе платен достъп?
Любен Дилов: Ами той не е само той, много хора се опитват. Въпросът е, че те са обречени според мене, защото винаги ще има такива, които ще играят безплатно. И за тях ще е по-важна популярността и възможността за влияние, отколкото това да получат приходи. Въпросът е много сложен, защото той опира и до авторски права. защото журналистическият труд все пак трябва да бъде платен, а така през този тип комуникация това е много трудно да стане. И отново оставаме в полето на рекламата, т.е. ако рекламодателите, ако ти направиш много посещения, ако ти направиш много популярност, тогава да търсиш рекламодатели. Ето примерно аз нарочно не правя собствен блог, макар че имам много посетители и продължавам да стоя във „Фейсбук”, защото там я няма презумцията, че тази популярност, която имат моите постинги ще бъде използвана комерсиално. Ако аз направя блог и имам над 40 000 прочитания, колкото в момента имам, но 10 000 да имам, то веднага ще се появят банери на игри, на банки и т.н., от които аз наистина реално ще мога да получавам пари. но не ща да го п правя това нещо още поне, защото смятам, че в някаква степен ще се изкористи начинанието. Аз няма да съм така свободен да си пиша каквото си искам и да си коментирам и така. А и мисля, че ще спадне в някаква степен доверието, тава, което се прави, когато има реклами.
Водещ: А как ще реагира индексът на свободата на словото?
Любен Дилов: Ами той не зависи много от средствата, никога не е зависил много от средствата. От времето на Гутенберг насам, да, всяко техническо средство позволява и своята техническа форма на ограничаване на свободата на словото, но то винаги е било някакво вътрешно усещане за граница. Общо взето тя е, както казваше бай Радой, като хляба, всеки ден се меси, втасва, пече и изяжда с приятели, на другия ден почваш отначало. Това е свободата. Свободата на словото е същото. Или да го кажем по-грубо, това е територия, която си препикаваш, докъдето успееш, докъдето ти позволят.
Водещ: Как евродепутатите оцениха работата на европейските журналисти? Те връчиха за трети път своите годишни награди. Какви материали бяха отличени? Добър ден казвам на Теодор Стойчев, PR в ЕП.
Теодор Стойчев: Само една поправка още в началото, че това не е само награда на европейските депутати, тя е награда на ЕП. И в журито по принцип участват и много журналисти, даже са повече, отколкото депутатите. Значи отличени тази година бяха материали от Полша, Швеция Унгария и Великобритания. Полският журналист Виктор Жабловски взе наградата за печатна медия за неговия материал „Две тела днес ще бъдат изхвърлени на брега”, който всъщност разглежда нелегалната емиграция, която идва от Турция към ЕС и всъщност е част от неговата книга, която излезе септември месец. Журито го оцени наистина наистина, изключителната буквално литературна стойност на статията. Друг материал, който спечели в категорията за радио е от Швеция, като негови автори са Крейшън Оруел и Нурик Кино, който разглежда отново Турция и пътя на финансовите помощи, дали те достигат в крайна сметка наистина до турските фермери. Много стойностен разследващ материал. Унгарската обществена телевизия Ем Ти Ви взе наградата за телевизионна програма със своята програма „Еуфория”, автор е Жорт Немет, като програмата е насочена към младите хора и към тези, които не са чак толкова добре запознати с ЕС и поставя наистина по изключително атрактивен и лесноразбираем начин историята на ЕС. И последният победител е в категорията интернет. Той е Джейм Матюс, който е блогър от Великобритания и съответно неговият материал, който беше отличен е за това какъв процент от националното законодателство идва от ЕС. И разглежда съответно различните цифри, които излизат в публичното пространство и до каква степен те са верни. Това беше третото издание на наградата. Наистина протече при много голям интерес, самият председател на парламента Йежи Бузек връчи наградата, като честно казано беше удоволствие и за него, това, което самият той каза, да се срещне с всички тези журналисти, остана след това и дълго време да говори с тях. И наистина наградата набира сила и съответно интересът става все по-голям към нея.
Водещ: Какво казаха журналистите, какво си говореха журналистите на тези награди?
Теодор Стойчев: Ами това, което е най-интересното е, че, първо, се събират журналисти от всичките държави членки, от най-различни медии, и за тях това е един шанс да се срещнат и да обменят опит в това как да се отразява ЕС. Също така има и дискусии, които са организирани. В този случай присъстваха и 50 млади журналисти, които бяха поканени на специален тридневен семинар в ЕП. Беше организирана панелна дискусия, чиято тема беше „Журналистите – заплашен вид”. Въпросителна накрая и като цяло наистина в някаква степен се оформи мнението, че наистина в момента традиционната журналистика и въобще журналистиката по някакъв начин е заплашена в условията на криза. Разгледаха се също предизвикателствата, които представят новите медии, социалните медии, и въобще по какъв начин може да протича комуникацията с гражданите (…)
Водещ: Благодаря ви за този коментар. Ние продължаваме в студиото с Любен Дилов – син. За да вземеш наградата на ЕП трябва да уцелиш може би болните теми на ЕС. Ето чухме, тази година болните теми са емиграцията.
Любен Дилов: Да, така е. Аз следя от доста време какво се случва като промотирани образци на добра журналистика в Европа. Имам няколко приятели даже, които бяха много награждавани и книгите им обявявани за събитие, журналистически книги. Един от тях е един австрийски журналист, който е фриленсер, пише свободно за различни медии. Направи една книга защо от Сливен има най-много проститутки в Брюксел. Беше супер интересно между другото. Идва няколко пъти до Сливен, прави проучване, разследване. Има нещо, което е много важно според мен, че ЕП, особено за, да ги определим средиземноморски тип държави, сред тях и България, е нещо доста абстрактно и далечно. Самата идея, че трябва да се участва активно в обществения живот е доста далечна на българи, гърци, португалци, испанци, французи, италианци. И наистина ЕП се опитва да насърчава усилия, които приобщават читатели, телевизионни зрители, слушатели към реалните проблеми, реалните дебати в ЕП. Ако видите българските медии съотношението на европейски теми в тях спрямо националните е много, много малко. в смисъл, много малко присъстват европейските проблеми. Хората още не могат да разберат, че от това нещо им зависи, че е важно за тях. С течение на времето това ще се променя разбира се, дотолкова доколкото успешно се развива и този проект ЕС. Докато се стигне до жадуваното състояние, в което хората от ЕС ще разглеждат сами себе си като общност, истинска общност. Много трудно ще е това, трябва доста поколения да минат според мен. По ред причини, да не ги излагаме сега. Дали е качествена обаче тази журналистика обаче, аз не мога да преценя дотолкова, доколкото тя е много професионална, засяга важни теми. И като цяло, ако забележите нещата, които се публикуват, тя е доста ниско рейтингова, т.е. тя не е там, откъдето издателите ще спечелят много пари. И ето, прибираме се обратно в този разговор, в който започнахме къде са границите на обществения интерес, от какво се вълнуват всъщност. И наистина няма руга рецепта освен професионализма на самия човек, който може да разкаже една история така, че тя дори да е най-скучната, да бъде ужасно интересна на хората, които я потребяват, те да видят себе си в не, собствените си проблеми, решения на някакви проблеми. Не случайно споменах на Мартин тази книга за проститутките от Сливен, това разследване, защото той беше започнал много забавно, беше започнал с едно голямо интервю с кмета на Страсбург, който казва: за жалост, тръгват си тези момичета, те са толкова чисти, толкова възпитани, плащат си данъците, ще дойдат есента пак. Те се прибират в отпуска. И той, разказвайки собствените си преживявания, преследвайки този феномен, как може от един не голям български град почти всички проститутки в Страсбург да са от там, и беше стигнал до съвсем различни неща, които въобще нямат нищо общо с жълтото в историята, с тази тема табу. Именно до такива прозрения за самия характер на ЕС, за новото номадство, и това е далеч преди да избухне скандалът със Саркози и ромите и т.н. и т.н. Т.е опираме до журналистиката, доколко тя ще успее добре, вкусно, сочно и интересно да представи тези теми.
Водещ: Кой и кога излъга журналистите, че не трябва да има емоции?
Любен Дилов: О, не знам, това, аз много съм спорил на тази тема. Първо, ние сме раснали с определението за обективна журналистика, липса на коментар, излагане само на данните, пък хората да си преценяват. След като абсолютно всичко в света на медиите показва точно обратното, че пристрастността, личната позиция винаги са били харесвани, дори да не си съгласен с тях. Много примери мога да дам и от нашата действителност, на колеги, които грубо са нарушавали идеята за безпристрастна журналистика, и в крайна сметка са печелели от това. Но пак няма рецепта. Ясно е, че ако всеки се държи по този начин силно, авторизирано, то в някаква степен ще се загуби усещането за медиите като източник просто на информация. Трябва да има някакъв баланс, който всеки издател, всеки ръководител на медия по някакъв начин усеща.
Водещ: Ако този баланс бъде намерен, ще се вдигнем ли по отношение на постиженията си, скромните си, супер скромните си постижения за свобода на словото?
Любен Дилов: Ами със сигурност ще се вдигнем. Тези индекси за несвобода, които идват, те най-често се мерят политически, т.е. другата, по-страшната несвобода, икономическата, не може да бъде забелязана от изследователите на медийната свобода. И те са по-скоро някакъв индикатор за политическото развитие на страната, а не толкова за характера на журналистиката в нея. Тя е само функция от общата несвобода. Критериите за свобода според мен са ефективността, т.е. ако един журналистически материал, ако една кампания води до някакви промени в живота, то очевидно тя е успешна, тя е добра, тя има смисъл от гл.т. на обществения интерес.
Водещ: Остана ни време само да си го пожелаем.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 9.10.2010 

Особено изглежда света на бизнеса от хеликоптера на НАП. И за бизнеса, света на работника изглежда особено – най-вече когато стане дума за осигуровки и заплати. Особено изглежда и бюджета – няколко свята, един бюджет. Единственото еднакво е оценката особен. За всички без изключение. Даже намек за образ храна няма тази година. Само траен отпечатък за проблеми в здравеопазването и пенсионната система и протестите, свързани с това – един състоял се и един несъстоял се. Постната пица е отдавна забравена. Сега има обещание за по-дълбоко бъркане в джоба. Ето това бяха словесните медийни образи по най-горещата тема на седмицата. Разбира се без да броим вота на недоверие. Към него обаче медийния интерес бе значително по-малък от колкото към завалялия първи сняг. Двете събития приключиха рекордно бързо и предварително се знаеше, че снега ще се стопи, а вота няма да мине. Как традиционните медии отразиха тези събития, как беше коментирана темата за бюджета и синдикалните протести и нежеланието на бизнеса да плаща повече за осигуровки. Какви клипове се разменяха и дали коментарите за бюджета не станаха повод за видео коментари. За това ще говорим днес с младите експерти на фондация Медийна демокрация Николета Даскалова, Ели Александрова и Юлия Роне. Защо политиците се чувстват неразбрани, кога се налагат уточнения, опровержение и обяснения пък ще ни каже доц. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека. Какви въпроси зададоха европейските журналисти на евродепутатите – Ивайло Стефанов беше човека на програма Христо Ботев в тази дискусия, очакваме го всеки момент в студиото. Добре дошли в "Клубът на журналистите".

Водещ: Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Ами как изглежда този дневен ред в отиващата си седмица, на коментари за бюджета, за традиционните медии, за набиращите скорост нетрадиционни медии като Facebook, останалите социални мрежи и медиите за видео обмен. Добър ден на младите експерти на фондация Медийна демокрация Николета Даскалова, Ели Александрова и Юлия Роне. Ами, Николета, с теб да започнем. Ти като че ли следиш т.нар. традиционни медии?
Николета Даскалова: Аз следя новинарските сайтове. Те обаче в много голяма степен се припокриват като дневен ред с традиционните медии, просто нашите изследвания до сега показват наистина такова сходство.
Водещ: И темата на седмицата е?
Николета Даскалова: Темата ако говорим за пикови моменти тук – да, може би има леко разминаване, защото в новинарските сайтове все пак новината, която беше мултиплицирана най-интензивно през последните дни от дните от началото на месец а, това беше бедствието в Унгария, разлива на замърсените води, утайката. Това достигна пиковия момент и в новинарските сайтове, докато същевременно в новинарските емисии на националните медии ми направи впечатление, че тази новина някъде се появяваше около 20-та, 30-та минута, тоест някъде към средата на емисиите, не беше с чак такъв интерес. Докато същевременно новините, които бяха най-важни като че ли за телевизиите специално, това беше обсъждането на протестите, проблемите в здравеопазвнаето, новия министър, изобщо ще има ли протест или няма да има протест. Това беше темата, която се … въпроса, който се задаваше най-често. В крайна сметка видяхме, че здравния протест не се състоя, но се състоя другия протест, който беше отразен подобаващо. И за бюджета, разбира се, дебата с осигуровките, ще скачат ли, няма ли да скачат, с колко процента ще скачат и с колко няма да скачат. Прави впечатление, ако гледаме по отношение на натрупванията на видовете новини, на тематичното разнообразие в новините, че в последно време се наблюдава една тенденция да се говори повече за пари и леко като че ли има спад в темата, която беше номер 1 в продължение на много дълго време – раздаването на правосъдие, криминалните теми, криминалните сюжети. Като че ли има лек спад в тази тематика. И започва все по-интензивно да се говори за другите неща в сферата на управлението, здравеопазването, социалната политика и разпределянето на парите, което в крайна сметка ми се струва, че е една положителна тенденция, защото управлението не се свежда само до раздаване на правосъдие. Все пак това е важно, но не е единственото. Така че има наистина разширяване на чисто тематично разширяване на дневния ред, който ни предлагат медиите и което се оказва много добре за…

/Поради технически причини липсва част от записа/

Юлия Роне: …казва, че категорично не се състоя…
Водещ: Говорим за YouTube, Vbox7 .. как да ги наричаме за повече разбиране?
Юлия Роне: Видео социални мрежи, може би, видео сайтове най-лесно и най-кратко. Любопитното е, че там също аз имам колебания относно понятието дневен ред, защото реално аз отсъствах половин година и когато се завърнах установих, че клиповете, които се качват са абсолютно същите кАкто през 2009, тоест наблюдава се едно своеобразно повторение на клипове и по някакъв начин тов ами напомни за описаната от Цветан Тодоров ситуация в книгата му за завладяването на Америка. Там той говори за културата на маите и за начина, по който времето там се възприема кръгово и по който нищо не може да се случи без то да е било оповестено в миналото вече, без да е вече известно. Мисля, че е много аналогична сиутация наблюдаваме във видео сайтовете, защото реално всички събития, които в момента се коментират там са минали събития, които се качват отново и отново и като цяло това се оказват едни доста консервативни медии. Това беше наистина изненадващото за мен след вече 2 години наблюдение. Изключително трудно е нови теми и сюжети да проникнат там. И другото нещо, което е много ключово, според мен, е залагането, особено големия интерес към личността. Тоест бюджета няма лице. Той не е интересен като тема поради тази причина. Бойко Борисов – да, той е така да се каже героя на видео социалните мрежи, защото е колоритен, предизвиква противоречиви реакции, но той е колоритен именно с тази силно изразена лична позиция. Теми, събития, много трудно си намират път там.
Водещ: Сега нека да сверим часовника си с европейския. Добър ден на колегата Ивайло Стефанов.
Ивайло Стефанов: Добър ден.
Водещ: Защо за евродепутатите беше много важно какво мислят европейските журналисти за бюджета и какви въпроси ще им зададат?
Ивайло Стефанов: Ами както знаем всички всъщност ЕП и ЕС като цяло се опитват да бъдат по-близо до хората, най-общо казано, поне се опитват да го направят. всъщност цялата тази среща, всъщност паневропейски дебат, беше организиран от европейската радио мрежа Евранет, на която БНР също е член и беше по инициатива на журналистите, не на депутатите. Но важното е, че депутатите се бяха съгласили, за да направят този дебат, който беше 4-5 часа, от 4 до 8 българско време…
Водещ: Да, той се предаваше на живо.
Ивайло Стефанов: … и се предаваше на живо. Да, интересното беше, че имаше в екипите, които водеха всъщност интервютата и самите интервюта бяха доста кратки, най-дългото беше може би 15-20 минути, другите бяха от порядъка на 8-10 минути, максимум, колкото беше българското време, но имаше опитни журналисти, които дълго време се занимават с тази проблематика, така и млади деца, които също участваха и говореха с едно споккойствие с всички тези евродепутати. И не само евродепутати, защото в началото участва и белгийския министър на финансите г-н Дидие Рандърс. И въобще по-високопоставени личности.
Водещ: Какви въпроси бяха зададени на евродепутатите?
Ивайло Стефанов: Като цяло дебата беше озаглавен как всъщност ЕС се справя с тази криза и по какъв начин може да се излезе от нея, но различните дебати и самите кратки интервюта бяха разделени по теми, свързани със съответната страна, която всъщност прави Интервюто. Като за пример да речем чешки журналисти от радио Прага говорят с техните евродепутати в ЕП на тема дали Чехия вече е готова да се присъедини към еврозоната или не. Тоест нещо специфично. Гръцките журналисти говорят с техни евродепутати, между другото повечето евродепутати са от различни политически спектър. Едната е от консервативния блок, другата е от социалистическия и говорят за това дали тази европейска солидарност в помощ на Гърция е достатъчна или не. Тоест темите са съобразени с проблемите на всякастрана. Българския дебат беше за отварянето на трудовия пазар за българи и румънци, което знаете, че нашето правителство настоява това да стане от 2011, а не от 2014, както е писано още в предприсъединителните договори за ЕС.
Водещ: По различен начин ли отговарят българските евродепутати от българските депутати?
Ивайло Стефанов: Ами не знам, не мога да преценя, но така отговаряха бих казал нормално, без някакви излишни суперлативи или пък негативизми. Нормално говореха и общо взето бяха на една позиция, въпреки че бяха пак от различни блокове. Това бяха Илияна Йотова и Илияна Иванова, които представят пак двата спектъра.
Водещ: Случва ли се често… случи ли се поне веднъж, по-скоро, някой евродепутат да не даде отговор, както много често у нас се случва?
Ивайло Стефанов: Опитваха се да отговарят. До колкото успях да схвана, защото между другото всички интервюта бяха на съответните езици с моментален превод, тоест всеки разговор беше на съответния език, ние бяхме на български, което успях да схвана това беше, че … не, не се опитваха много да се измъкнат, по-скоро беше тип дебат, не толкова интервю – притиснат до стената, а тип дебат, на който всеки си казва неговото мнение.
Водещ: И ако трябва да обобщим, бюджетите, националните бюджети средство ли са за преодоляване по-лесно на кризата?
Ивайло Стефанов: Ами аз мисля, че като цяло в ЕС има две тенденции – едната е към спестяване на пари, които да помагат евентуално и за бюджетите, това е по-скоро десния политически спектър го предлага, а левия предлага да има повече такси и повече държавно участие, което по тоя начин да се регулират всъщност последствията от прекалената либерализация, според тях.
Водещ: Ами интересен е бил този организиран дебат. Най-интересното за мен е факта, че не е имало желание от страна на евродепутатите да бягат от въпроси.
Ивайло Стефанов: Не, единствено г-н Херман ван Ромпой и г-н Йежи Бузек, който е председател на ЕП бяха записани предварително, но предполагам, че после са имали други ангажименти. Те имаха изказвания, но бяха записани на аудио и на видео файлове.
Водещ: Ясно. Ами сега добър ден и на доц. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека.
Антоанета Христова: Добър ден.
Водещ: Ами аз ще ви помоля да изследваме бюджета, който няма лице, не представлява интерес като средство за видео обмен, но е хубаво да знаем той ли е тема номер 1 в дневния ред на обществото или не?
Антоанета Христова: Аз тук ще изкажа едно несъгласие. Че бюджета няма лице. Бюджета има много ясно лице и то се казва Симеон Дянков.тогава, когато трябва да говорим за бюджет и за това, че медиите в случая не искат да говорят за него, това означава, че има някакъв психологична съпротива да се споменава и да се говори за Симеон Дянков. Защо това е така можем да съдим и е въпрос на доста интересни анализи. Но бюджета има определено лице…
Водещ: Миналата година имаше неуспешно лице. Може би това е главната причина. Спомянте си ставаше дума за една пица, която беше малка, но налична, с едни спаружени маслинки и изобщо беше много …
Антоанета Христова: Това е така. Интересното може би.. поне аз ако си задам като психолог въпроса защо един човек, защото медията фактически се списва от хора, се опитват да представят проблема, а не човека, който стои зад този проблем. Вероятно е защото на първо място бих била объркана кой е човека, въпреки че лицето е Симеон Дянков ние виждаме, че в целия период на неговото съществуване като министър на финансите, той е подкрепян, той е поддържан, от всякъде обгрижван, от министър-председателя. За това тогава, когато имаме две лица на един проблем, трудно тези две лица се изговарят. На второ място трудно би било да говоря за лицето на бюджета, защото виждаме, че съпротивите срещу него никога не се реализират в реално действие. Съпротивите срещу лицата на определен политик и от този момент в правителството са се реализирали в определен ефект. Този ефект е например махането на Анна-Мария Борисова от (?) на министър на здравеопазването. Или пък преди това имахме поредица от други смени на неуспешни политики. Но независимо от неуспешността или успешността, съпротивите или критиките, както и да го наречем към финансовата политика на България, министър Дянков остава на позиция непоклатима. Тази непоклатима позиция прави така щото в съзнанието да ни изпъкне не той, а този, който гарантира непоклатимостта. И това е Бойко Борисов. Ето за това Бойко Борисов е навсякъде. Аз много дълго време се опитвах да си дам отговор на въпроса кое е това, което определя политиката на България в момента в лицето на министър-председателя, защото аз мисля, че абсолютно никой не тъне в илюзия, че у нас някой друг определя политиката.явно е, че ние зависим от конкретна личност и от нейните особености, за това за нас е много важно да разбираме тази личност. Това е психологически подход, това е … тука ние сме по-компетентни от колкото другите анализатори. Личността на Бойко Борисов след дългите ми опити да открия опорните точки на взимането на решения при него в политиката са може би две основни опорни точки. Първата ще я наречем обществено мнение и всички могат да се съгласят вероятно с това, че той се притеснява от излизането на улицата, от всички възможни публични изяви на недоволство спрямо неговата политика и това на практика го прави слаб.
Водещ: Независимо от всички ползи, които носи един по-популистичен подход при решаването…
Антоанета Христова: Непопулистичния подход в историята на политиците не е доказано, че носи полза. При нито един политик. Казвам това предвид много богатата литература на анализ на политици, които…
Водещ: Е тя тази литература не се чете от политици.
Антоанета Христова: Нищо, за това пък се чете от анализаторите. И за това го казваме. Анализаторите мога да кажа, че популистите никога не са оставали в историята. Но пък те са били харесвани в периода докато са били на власт от хората. Проблема при популистите е било, че бързо тогава, когато са били сваляни са били забравяни. И това е много дълбок вътрешно психичен конфликт, на който е подложен всеки политик. Дали да бъде харесван, дали да бъде обичан от избирателите си или да остане в историята с това, че е дръпнал развитието на историята или е дръпнал развитието на държавата си в определена посока.
Водещ: И втората опорна точка?
Антоанета Христова: Това беше първата. А втората опорна точка разбира се е компетентността или това, към което се съотнася съответния човек, в случая Бойко Борисов като авторитет, като компетентност. Кои са авторитетите за него. Извън авторитетите в личен план, защото винаги всеки човек има авторитети в личен план, за тях няма да коментираме, защото ние преживяваме авторитетите си вличен план вкъщи. Другите авторитети са извън нас. Авторитетите извън нас според мен по това, което наблюдавам е определено финансовия министър. Този авторитет може да бъде дефиниран по различен начин. Може да бъде дефиниран по линия на това, че има определени зависимости,интереси, които обвързват двамата и за това те за себе си взаимно са си авторитети. Може да бъде наистина защото Бойко Борисов смята, че Симеон Дянков е комптетентен. Но както и да го погледнем,независимо от причините, които нас като ползватели не ни интересуват, интересува ни резултата. А резултата е, че имаме две опорни точки и те са обществено мнение и Симеон Дянков.
Водещ: Да. Ами ще продължим след малко с разсъжденията по отношение на бюджета и защо той загуби живописния си облик на храна от миналата година. Останете с нас.

В "Клубът на журналистите" продължаваме да коментираме до колко има съвпадение в дневния ред на обществото според традиционните медии и според другите медии. Нека да кажем няколко думи и за жълтата преса. Ники?
Николета Даскалова: До колкото всички тук имаме някакво любопитство към жълтата преса интересно е, че там проблемите, които тук казахме, че са важни в традиционните медии, специално за бюджета говорим сега, не фигурират толкова силно като проблем в жълтата преса, но все пак е жълта преса, следва един съвсем различен ритъм на представяне на информация, конструира едни съвсем различни разкази, съвсем различни митове, не гони този … няма този новинарски нюх толкова силен, колкото в едни новинарски…
Водещ: Не играе по правилата на новините.
Николета Даскалова: Да, точно. Просто по-различни са с целите. Но там е интереса към парите стои и това е един много стар интерес към парите, и то е интерес към старите пари, към парите от прехода. Просто продължава да ни се дава обяснение, че причината да сме бедни сега е причината е, че през прехода парите бяха разграбени, унищожени. Така че продължава този интерес към сенчестия бизнес до прехода и към възкресяването на мъртвите сенчести герои. Това е нещо, което продължава да се случва, което в крайна сметка създава един наистина романтичен образ на …
Водещ: Но пък ако от една страна кадрите, които НАП засне бяха истинско предизвикателство за нашето въображение, как да коментираме факта, че има героизиране на хората от миналото? Каква е логиката? В жълтата преса.
Николета Даскалова: За героизирането на хората от миналото? Ами това е претенцията.. това е част от прецентията, според мен на жълтата преса да ни каже истината за миналото, да ни каже по начин, който другите, утвърдените, традиционните медии не ни я казвха до сега. Просто това е една претенция да разнищи сюжети, тайни, мистерии, които другите не го правят за нас. И героизирането е част пък от целия акцент на личността, който се случва в жълтата преса. Просто това е присъщо на природата на жълтата преса – да постави акцент на личността, на личното, на скандалното, на любопитното, на драматичното.
Водещ: Сигурно е излишно да си задаваме въпроса дали списващите сценарии за сапунки не проявяват много сериозен интерес към тази преса.
Николета Даскалова: Да, жълтата преса прилича на сериал наистина, има голямо сходство. Но и нещо друго, сега казахме за парите от миналото, които имат пряка връзка с парите сега. Но аз също не съм съгласна, че бюджета няма лице, да, той има лице и наистина лицето е Симеон Дянков и това лице присъства в жълтата преса. Не във всички издания, по последните ми впечатления, но ми направи впечатление, че активно се поддържа един романтичен образ на Симеон Дянков, акцентира се на неговите любовни истории, етикира се много силно като Брад Пит с очила, този образ… макар и с ирония да се споменава, да се слага този етикет, той все пак създава една … в крайна сметка благоприятна представа за един човек с мъжки качества, които традиционно се считат за позитивни. Така че това очовечаване на лицето на бюджета в този любовен образ на Симеон Дянков е в крайна сметка според мен е вид подкрепа за него.
Водещ: Появява ли се във Facebook това лице на бюджета?
Ели Александрова: Лицето на бюджета във Facebook е много бледо. Симеон Дянков е много далеч от хората, генериращи пиково одобрение в социалната мрежа. Неговите фенове в нея са близо 5000 души ,което само за сравнение на фона на подкрепата за премиера, която се измерва с 200 000 потребители в неговия профил, които го харесват е много нищожна.
Водещ: Всъщност последното засичане на феновете на Бойко Борисов във Facebook беше май юни месец и тогава те бяха ?
Ели Александрова: Близо 100 000.
Водещ: А днеска са?
Ели Александрова: Няколко месеца по-късно са близо 200 000.
Водещ: И понеже социолозите ни дадоха отправни точки по отношение на рейтингите на политиците, веднага да сферим техните данни с данните на Facebook, които разбира се не претендират за представителност. Как се справя Цветан Цветанов?
Ели Александрова: Да, само да допълня, че не претендират за представителност, но отново следват тази линия, която обсъдихме за популизма. Абсолютно това е най-голямата подкрепа, която до сега политическа фигура е получавала в социалната мрежа, говоря за българи, разбира се. И негов конкурент между другото в такива места е единствено Слави Трифонов. Само той като фигура се подкрепя от близо 160 000 души, което е малко по-малко от 200 000, но отново в тази сфера. Включително мога да кажа, че има една група, която призовава Слави Трифонов да стане премиер. Тя е по-стара, но също може би е показателна в това отношение.
Водещ: Ами да потърсим психологично обяснение на тези … хайде да започнем от разликата в данните на социолозите и на проявеното от по-активната част от хората във Facebook. Г-жо Христова.
Антоанета Христова: Аз да ви кажа моето мнение е… между другото аз имам профил във Facebook и участвам в него от чисто изследователска гледна точка, много ми е интересно, не съм активна, гледам кой се закача, процедурата на закачане, кой какво казва, какви теми, как се достига до мен даже. Всичко ми е много любопитно. И това, което забелязах от много отдавна предложение за приятелство към Бойко Борисов ми седи в страничната графа за приемане, което аз не съм приела. Истината е, че много искам да я приема. И се съпротивлявам на това. А защо искам да приема – защото искам да вляза и да видя профила на хората, които са вътре. Да видя политиката, която се разиграва вътре в системата. Тоест това предложение да вляза в групата, която е, да кажем, се тълкува и интерпретира като подкрепяща Бойко Борисов, в моето съзнание е любопитство, интерес и анализ. Аз съм дълбоко убедена, че много голям процент от хората, които са влезли в този профил са с моите характеристики. Тоест Facebook не е оценка, не бихме могли да си направим извода от хората, които са влезли в профила на Бойко Борисов и от тази страница, че са хора, които подкрепят неговата политика. Това е въпрос на любопитство, това е въпрос на комуникация. А комуникацията съдържа всичко – и одобрение, и неодобрение, и любопитство, и клюка. Всичко възможно, което ти е интересно просто да се мушне, на тебе нищо не ти струва. Така че това е моя коментар за нарастващия брой на подкрепа. А иначе от гледна точка обаче на политическия психолог резултатите в социологията, последната социология, която виждаме, тези резултати са много разбираеми. Тогава, когато няма алтернатива, когато няма за кой друг човек да гласува, да помисли, че би могъл да му помогне за в бъдеще и да се включи, да му припише доверие, то той седи и просто нищо не прави.
Водещ: Добр,е но ето има едно разминаване. Николета каза, че няма вече интерес към тези, как да кажем, по-криминални сюжети, има интерес към бюджета от една страна… а от друга …
Николета Даскалова: Има, но е леко затихнал. Не е толкова силен, колкото беше.
Водещ: Така. Обаче от друга страна пък ето човека, който се занимава със социалните сюжети и ги определя и пише заглавията в медиите – Бойко Борисов. Но той има по-нисък рейтинг от Цветан Цветанов пък, който се занимава с тези сюжети със затихнал интерес.
Антоанета Христова: Вижте, техния рейтинг разликата в рейтинга е много малка. Тоест прага между единия и другия. За да можем да говорим за разлика. Определено Цветан Цветанов беше много видим и определено той е червената нишка на управлението на Бойко Борисов. За това е естествено тази червена нишка да бъде видима през медиите. Плюс това тази червена нишка се постара много да бъде видима, тоест тя има определена PR политика, която прави видима борбата срещу старите нарушения, корупция, както и да го наречем, грешки в управлението до този момент. Защо Цветан Цветанов е много видим? Защото това е единствения начин и той е единственото лице, чрез което днешната политика може да бъде разбрана и спрямо която може да бъде развита толерантност и разбиране. Ако го нямаме Цветан Цветанов, Бойко Борисов остава само на ниво критика. За това той е изключително важен. Той е този елемент от оценката, който прави така, че когато аз искам да съм критична, а нямам кой друг да избера и съм ужасно объркана в крайна сметка какво да правя. И си казвам – добре де, поне това прави този човек Бойко Борисов. Поне се бори срещу корупцията и срещу престъпността. Това е обяснение, развива моята толерантност и ме прави комфортна да се чувствам не спрямо управлението, спрямо самата себе си, защото това да знам, че нямам изход е много тежко нещо и не би могло да ме накара да мога да спя спокойно. Цветан Цветанов ни кара да спим спокойно, разбирате ли? Но то не е защото той ни кара да спим спокойно, а защото оправдава Бойко Борисов като единствена наша алтернатива в момента.
Водещ: Нека да се върнем към мрежите за видеообмен. Стана дума за това, че има повтаряемост и то с доста задна дата, 2009. Какво се повтаря най-често?
Юлия Роне: Ами най-често се повтарят в интерес на истината клиповете за Бойко Борисов и в този контекст бих искала да споделя едно интересно наблюдение, което ми хрумна сега. Просто според мен се случва едно избледняване на лицата, когато тръгнем от традиционните към новите медии. Защото очевидно както във Facebook Цветан Цветанов не е толкова популярен, колкото показват да кажем социологическите проучвания и броя на статии в традиционните медии, във видео социалнит емрежи е същото. Той там почти не присъства. Тоест има отделни откъси от различни традиционни медии, клипове, които са свалени от там, но по инициатива на самите интернет потребители няма направени клипове. Тоест отново той също там е доста слабо популярен. По същия начин лицето Симеон Дянков – много слабо популярен. Разбира се има нарастване в сравнение със ситуацията, която наблюдавахме на изборите 2009, когато тези фигури напълно отсъстваха. Тоест сега определено има покачване на интереса, но той е слабо забележимо в сравнение с фигурата на Бойко Борисов, която остава доминираща. И тук според мен това може да се обясни с до голяма степен фолклорния характер, отново, на тези видео социални мрежи. Просто защото Бойко Борисов все още е тази притегателна фигура, която привлича около себе си всички сюжети и всички останали лица и взима техните характеристики. По същия начин както да кажем един Крали Марко във фолклора по някакъв начин натрупва и взима образите на всички други герои от вестника като ги интегрира в един епос, на който името дава той. По същия начин според мен Бойко Борисов във видеосоциалните мрежи интегрира и привлича всички останали лица и все още остава водещата фигура на политическия епос, който се разиграва в момента. Това е, което се случва според мен и наистина е много интересно това разминаване между традиционни и нови медии. И това разминаване наинстина, непопулярността на различните фигури.
Водещ: Едно от безспорните явления, които беше наложено точно от тези мрежи за видео обмен беше явлението Кен Ли. Има ли ново такова явление Кен Ли или е абсурд това да се Повтори?
Юлия Роне: Не, в никакъв случай не е абсурд. Това е самата логика на този ти пмедия. Можем веднага да споменем хитове като Съчки събирам, също така песента с лек политически привкус Вахрам Орам или Тройна коалиция, посветени и двете на Бойко Борисов. Това е логиката на тези мрежи. Те залагат на забавното, на неочакваното.
Водещ: Ъндърграунд погледа върху случващото се?
Юлия Роне: Ами да, не чак толкова ъндърграунд, колкото по-скоро чисто фоклорно обиграващия поглед на тези събития. Тук се залага на нещо, което е неочаквано, нетрадиционно, основния термин, който се използва е contagious (заразен). Смисъла на видеото няма значение, колкото по-забавно, колкото по-щуро е това, което се показва, толкова по-голяма е възможността то да се препрати. В случая залагаме не на новината. Този тип медии не търсят новината. За това и темата за дневния ред е толкова проблематична там. Няма я тази тръпка на новото. Тук се залага на емоцията. Емоцията, която е толкова по-силна, колкото повече се повтаря И колкото повече се наслагва. Лавинообразната емоция. Едно видео, което се препраща и става все по-популярно и популярно, независимо от своето съдържание, но което предизвиква бурна емоция на неодобрение, на подигравка и според мен нашите Политици все още нямат умението да боравят с този тип медии. И доказателство за това според мен беше и този химн на полицията, изпят от Веселин Маринов, ние сме го обсъждали и в неформални разговори, защото действително ако той не беше попаднал в този тип медиИ, защото той се разпространи през vbox и през Facebook, той нямаше може би да получи този огромен негативен ефект. Аз обичам да наричам тези медии – медии с часовников механизъм просто защото те са доста непредвидими. И политиците все още не могат да овладеят това. Те не знаят как да го използват.
Водещ: Новина ли беше това, което се случи с този т.нар. хит?
Антоанета Христова: Не е това, което се каза току що, аз съм съгласна с него, че наистина това беше нещо, което е в стила на този доста … той е популярен до някъде изпълнител. Така че то щеше да си мине, да си замине, ако то не беше разпространено по този начин, чрез тези медии. Така ч енапълно съм съгласна, нямаше да получи популярност и нямаше да бъде и новина. Новина е до толкова, до колкото … и то не е новина, това е негативна новина, до толкова до колкото имаме още веднъж.. историята на българската полтика е едно доказателство за дълго, постоянно, продължаващо усещане за подмазване на тези, които биват управлявани на този, който управлява. Този хит беше като метафора на подмазването. Това беше усещането отстани на наблюдателя. За това и той влезе там, защото това е критичен елемент, това е критичен спомен от миналото… това е реминисценция. Това е тежка реминисценция, която ни накара да от една страна да се почувстваме минати от това, че сме си мислели, че нещо се е променило и вече сме в някаква фаза на промяна, в същото време да разберем, че нищо не се е променило. И че може би даже връщаме назад лентата. И тогава фоклора отива, фолклора се показва тогава, когато ние трябва да се справим с конфликта си. Тогава конфликта чрез този фолклор влиза в медиите, които обсъждаме. И нещата не са новина, те са просто реакция на събитието.
Водещ: Но и коментар.
Антоанета Христова: И коментар на събитието, разбира се.
Водещ: Което е доста важно, защото това е една възможност за инициатива от страна на хората. Могат да заявят позиция.
Юлия Роне: Силно емоционален коментар, не аналитичен, а чисто емоционален. Това е много важно, защото новите медии пренебрегват словото, а политическия дискурс за сметка точно на емоцията, на осмиването.
Николета Даскалова: Има и нещо друго, което тук е много важно, когато говорим за емоции и за новината. За коментар има ли го или го няма. Има нещо, което е много общо за всички медии, които забелязвам. Ако има разлика в популярността на отделните фигури, това което е общо за всички медийни канали, традиционни, жълти, нови и т.н. , медиите на потребителите, общото е, че популярността към фигурите като такава стои константна. Дори в новинарския дискурс новините се представят като взаимоотношение на отделни субекти. Ето сега казваме – важно е, че тематичния кръгозор се разширява, управлението започва да се представи с другите проблеми. Но важното е, че не се представи толкова проблемите, колкото се представят отделните фигури. Бойко Борисов, Симеон Дянков, протестиращи, фигурите на опозицията. Но предмета, всъщност политиката като процес, като някакво по-задълбочено познание като че ли не присъства толкова. Като че ли новините са по-празни от към съдържание и по-пълни от към образи, от към зрелищни образи, които създават емоцията. Все пак тази емоция, за която говорим, тя се свързва с определени субекти. Това, което ми направи впечатление като гледах новинарските емисии от изминалата седмица – ами какво видяхме, обсъждане на вот на недоверие със снимката на Бойко Борисов, поддържана от Станишев и другите опозиционери в парламента, видяхме Сидеров с тениска „Атака не иска Турция в ЕС” или нещо от този род, видяхме един раздразнен Бойко Борисов, който каза – абе госпожо имам работа, за това не съм на обсъждането, аз не съм безделник като тях. Виждаме го по-сериозен, виждаме го по-раздразнен, всъщност избрахме го, защото беше готин, но стана ясно, че управлението не е само харизма, има и други по-дълбоки проблеми и сега пак виждаме лицето на тези проблеми през лицето, което избрахме, през …
Водещ: Което обаче вече е променено. По-различен е …
Николета Даскалова: Което вече е променено, което е по-уморено, да, прави ми впечатление, че сега започват да се дискутира, че Бойко Борисов става все по-уморен. И това трябва да ни плаши. Но защо да ни плаши? С ега умората, това е все пак някакъв опит, би трябвало да говори за някакви компетентности и т.н. Не, това ни плаши, защото според мен той беше избран в една много еротизирана среда, публична среда, в която пак казвам, го изхбрахме, защото е готин и харизматичен, и сега тази умора ни плаши, защото тя въвежда асоциация за някаква импотентност. И това се случва, когато фигурите са на преден план. Прекалено персоницифирани, а не политиката като процес, като .. наистина като някаква субстанция не толкова персонифицирана.
Водещ: Какво могат да постигнат традиционните медии така щото да наложат дневния ред на хората, на политиците, и какво могат да постигнат нетрадиционните медии – останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: Какво трупат за политиците нетрадиционните медии? Ето на този въпрос ще опитаме сега да намерим отговор, Facebook е една голяма играчка плачка. Вече има публични личности, политици, които са си изпатили здраво от това, че са си позволили да се шегуват във Facebook. Един такъв политик се лиши от политическата си кариера, ешгувайки се със Сара Пейлин. У нас такава реакция може ли да има или това е силно съмнителен факт?
Ели Александрова: Аз вярвам, че това е може би не първия, но със сигурност не последния политик, на който му се случва да го сполети подобна съдба.
Водещ: По света.
Ели Александрова: По света, разбира се, да. Когато говорим за Facebook говорим за, към момента, 0.5 млрд.активни потребители изобщо по целия свят. За България тези над 1 млн.души, което е 1/3 от потребителите на интернет изобщо. Това е една огромна маса от хора, до които достигат всякакви послания. И ако те са достатъчно провокативни така, че да предизвикат интерес, наистина мащабите на ефекта след това могат да бъдат огромни. Това е един пример. Със сигурност има и много други такива, а тепърва ще ставаме свидетели на далеч повече. Във Facebook интерес генерират не хората,които ни карат да спим спокойно, както беше коментара за Цветан Цветанов, а именно тези, които предизвикват по някакъв начин скандали, по някакъв начин нещо, което е по-различно от нормалното, така да го кажем. Дори девиза на компанията Facebook, тъй като отделно от социалната мрежа има Компания, която генерира много сериозни печалби, девизът на тази компания е – ние правим революционни неща. Така че тепърва …
Водещ: Тарифа за политици имат ли?
Ели Александрова: Няма такава информация, но нищо чудно и това да е факт.
Водещ: По отношение на vbox7 и YouTube и изобщо местата за видеообмен?
Юлия Роне: Ами смятам, че те имат потенциала наистина да създават политически скандали и обществени трусове. Мисля, че в България вече имахме такива примери. Най-яркия такъв пример беше изказването на Ахмед Доган в с.Кочан, което нямаше да стане популярно ако не беше качено във vbox. И от там се разпространи светкавично и до голяма степен според мен повлия и на изборните резултати. Има множество такива прецеденти в САЩ, когато една расистка забележка на сенатора Джордж Алън всъщност му коства мястото по-нататък и до голяма степен отново повлиява на изборните резултати. Друг е въпроса, че тези скандали имат голям отзвук, но се забравят бързо, което за мен е доста тревожно. Това е проблема на новите медии. Там имаме лавинообразен ефект, светкавичен ефект, но много малка памет, според мен. Точно по отношение на такива важни политически въпроси. Защото както вече се спомена, да кажем във Facebook не ни струва нищо да кликнем и да се присъединим към дадена кауза. И реално голяма част от нас са фенове на различни каузи, като, не знам, да спасим тюлените в Япония… Но какво правим по тези каузи е друг, доста съществен въпрос.
Водещ: И дали това е една заявена активна позиция или е просто едно кликане?
Юлия Роне: Според мен е просто едно кликане. Точно защото нищо не ни струва да го направим, точно защото е прекалено лесно, ние ставаме много активни. Но какво постигаме с тази активност? Ние реално не правим нищо. И според мен това е проблема. Вниманието ни се отмества от сериозните политически решения към някакви каузи, които са доста лесно достъпни, които ни карат да се чувстваме отговорни, но които реално не изискват нищо от нас. За това според мен и във vbox и във Facebook, изобщо в целия този тип нови медии е добре малко повече да помислим, да забавим нещата, защото ние много бързо се ангажираме, емоциИте се възпламеняват, но след това по същия бърз начин те си отиват. Според мен трябва да помислим и когато се ангажираме с нещо реално, да го правим.
Водещ: Да очакваме ли тези нови медии да участват съвсем пълноценно в едни предстоящи избори, г-н Христова?
Антоанета Христова: Не мисля, че скоро можем да очакваме влияние на тези медии върху изборни резултати. И то не върху изборни резултати, а в процеса на предизборната кампания. Знам,ч е в последно време темата по принцип интернет, интернет влияния и кампании е много модерна…
Водещ: Е Барак Обама я наложи по един много категоричен начин.
Антоанета Христова: Това казвам,ч е тя е просто модерна, но като че ли не е толкова … това твърдение е валидно за нашите географски ширини. Моето впечатление е, че наистина хората наистина участват в интеренет и в интернет медиите, информират се от тях, любопитно им е да видят какво се случва, лесна им е комуникацията. Но това не е свързано с поведенчески акт, с формиране на нагласи. Поради което аз не смятам,ч е те ще повлияят в скоро време в политическите кампании и съответно в резултатите при политически избори. Знаете ли, даже спомням си бях консултант на една кампания преди година и имаше много сериозно обсъждане в това дали да се използва интернет като канал. Определено смятам,ч е трудно може да бъде използван. Защо – веднага ще ви кажа. Таргет групата на хората, които гласуват обикновено, които са неангажирани в политиката и не се интересуват от политика, се занимават с едни медии, които са много по- в голяма степен политически неактивни. Те са любопитни за тях. И тогава, когаот имаме послание, клип или нещо, което преминава, примерно, давам пример, Дир.бг или някоя друга, чисто и просто ползвана страница, която е любопитна за четене на новини, тази новина политическата се избягва. Минава се по жълтите новини или по общите новини за деня. Хората, които обаче пък са определили другата страна, таргет групата, която е определила интереса си към политиката, тя си клика по политическите теми. Тя знае какво да търси. От тази гледна точка наситеността не ни помага за тази група, която трябва да привлечем, именно неориентираната. Неориентираната си остава неориентирана през интернет, нейния интерес е в друга посока. За това технологията за нейното привличане трябва да бъде различна. Интернет в България все още не играе тази роля.
Водещ: Кого предпочитат да цитират хората като медийни послания, Николета?
Николета Даскалова: Само искам да добавянещо друго. Една от задачите на нашата лаборатория за медиен (?), в която ние трите сме в тази част, е да изследваме точно влиянието на различните медийни канали върху формирането на общественото мнение и за формирането на вота и това нещо ще се прави и следващата година, когато има отново избори. Да, може би не е толкова пряко действащо върху формирането на вота на избирателите, но действа. И тука има нещо много важно и това е въпроса за поколенческата промяна. Да, избирателите, тези които са активни и гласуват, хора които се информират повече от традиционните медии, но все пак има смяна на хората. Има смяна на поколението. Наши наблюдения, наши изследвания върху информационните навици на младите хора показват абсолютна незаинтересованост от пресата, силен интерес към забавните аспекти на телевизията и изключително поглъщане от информационните ресурси в интернет. Така че тази смяна ще я виждаме тепърва все по-интензивно да се случва. Но да, има …
Водещ: Ако трябва да направим облак на цитатите обаче, нека да се върнем на цитатите, този облак кои са в този облак, кои биха били най-цитираните медии? Защото вие правите облак на това медиите кого цитират най-много, кой е човека, за когото е писано най-много, коя е темата, за която е писано най-много. Айде да направим сега един облак на това кои медии цитират хората.
Николета Даскалова: Телевизиите. Телевизиите се цитират много. Тук има една пропускливост, телевизиите се цитират много, телевизиите присъстват обаче много интезнивно и във видео социалните мрежи, ето Юлия може да п отвърди, че телевизията е един от най-мощните генератори…
Водещ: Защото подава готов обект.
Николета Даскалова: Разбира се. Но съдържанието може да е автентично, авторско…
Юлия Роне: Всеки може да излезе от тях и да снима и да направи някакво клипче. Но телевизията си остава много силен.
Николета Даскалова: Така че не толкова медиите, колкото посланията, медийните послания с атрактивен и забавен характер. Те са най-цитираните и най-бързо циркулиращите.
Водещ: Тоест това е тиража.
Антоанета Христова: Това е точно така. Аз също смятам, че телевизиите са най-цитирани от хората, особено като говорим за гласоподаване и това е най-въздействащата медия. Съгласна съм, че наистина младите хора се информират от интернет. Проблема е, че в момента всички кросове в социологията показват, че младите не са активните избиратели. И именно това е логиката ми да кажа, че интернет медия е върху …
Водещ: Рано е да се каже за интернет.
Юлия Роне: Относно цитиранията аз исках само да кажа, че според мен също така е любопитно да се изследва начина, по който различните медии препращат помежду си, защото при нвоите медии виждеаме едно много силно препращане от блоговете към видеосоциалните мрежи и от там към Facebook. Тоест тук налице е един затворен кръг в сферата на новите медии. Докато според мен да кажем телевизиите са по-склонни да правят преглед на печата и прочие, въпреки че и там започва да се наблюдава една пропускливост, тоест все по-често се цитират мнения от незнам, имейли на потребители, на зрители и прочие. Но като цяло новите медии правят един завършен цикъл на циклиране и най-популярните видео клипове всъщност, доказано е чрез много изследвания, стават популярни именно благодарение на цитиране чрез блогове. Блогърите са филтъра, който пресява кои клипове да бъдат популярни.
Водещ: А във Facebook кой пресява?
Ели Александрова: Първо исках да кажа нещо по отношение на това, което и според мен предстои като тенденция. Във Facebook даже наскоро се появи едно приложение, което показва за това как мрежата е спомогнала за осъществяването на някакви проекти. В случая там наскоро имаше пример с изграждането на театър в Кентъки и т.н., пак интернационално говорим. Но когато става въпрос за България и тук имахме един конкретен израз на тази може би зараждаща се тенденция, не толкова факт все още, имайки предвид този протест, когато се върнем назад във времето, 14 януари 2009, той се организира изцяло онлайн и наистина имаше хора,които отидоха да протестират с всичките рискове…
Водещ: От тази организация, разбира се, защото тогава дойдоха и едни други хора.
Ели Александрова: Да, говоря като прецедент за нещо, което се случи за първи път тогава. В смисъл, то се организира онлайн и се случи там физически на място реално.
Водещ: Имаше и образ онлайн също така.
Ели Александрова: Абсолютно да. Но може би това е нещо, което започва сега и както каза и Николета ще ставаме свидетели на негови прояви в бъдеще. Защото това може би беше само началото. За кучето Мима също е достатъчно показателен примера, всички сме информирани може би вече за това, че тази инициатива, която избухна най-вече онлайн тогава, разбира се имаше и много коментари в традиционните медии, но и онлайн имаше наистина много голям мащаб на това, което се случваше, доведе до друга инициатива за промяна на закон, което също е …
Водещ: Въздействие на хората. Можем да кажем, че все пак новите медии са по-полезни на хората, от колкото на политиците, г-жо Христова, за сега?
Антоанета Христова: Да, новите медии са полезни. Всяка медия е полезна. Аз няма да огранича една от друга. Всяка медия има своя таргет и е полезна за хора, които се интересуват от нея. Въпроса е коя ни прави с усещането, че сме свързани. Защото има медии, които наистина ни карат да се чувстваме самотни малко, в повече или по-малко. Определено бих могла да кажа вероятно, че наистина телевизията в момента усещането за свързаност го правят в по-голяма степен. Защото даже и 14-ти миналата година не беше масова толкова, колкото очаквахме да бъде. От тази гледна точка аз бях малко разочарована от слабостта и от ефекта на интернет. На Facebook в случая. Това разочарование ме накара да си мисля, че наистина слаб е все още Facebook, у нас, не навън, у нас. И тъй като 2009-2010 все още … това е малко времево понятие, една година, смея да твърдя, че все още сме на тази фаза, в която ефекта няма да бъде малък, но смисъла на медията е да се чувстваме свързани и наистина според мен да си обменяме информация, която предизвиква повече поведенческа промяна, поведенчески актове. И лично аз залагам повече на тях като лично предпочитание.
Водещ: Благодаря ви за този коментар. Остана ми само да ви пожелая хубав следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2.10.2010 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.09.2010 

Водещ: С какво попаднахме в световните медии тази седмица, немски и английски? Ами с футбол. С това което искаме много да имаме, но живеем на едни американски спомени от далечната вече 1994 година. После дойдоха цитатите от немските издания, искрена радост, че Матеус е вече далеч от Германия, можеше да се прочете между редовете. А дали пък в тези цитати нямаше български почерк, не разбира се. Просто медиите по цял свят опитват да напишат истината, а кой как ще я прочете е друг въпрос. Днес вече е ясно какво ще прави Матеус в България. Кратко, ясно и съдържателно главно медийно грамотно, истината каза премиерът, най-много да се ожени. Тази история има начало и край само, че не звучи съвсем достоверно, няма я средата. Досущ като онази операция със саламите и краищата им, с тираж любов наричани „дупетата”. Е тези медийни истории най-бързо се забравят, а защо една история да се пише, за да бъде толкова безславно забравена. Ето това ще коментираме днес в „Клубът на журналистите” с Радослав Янкулов и Владимир Памуков от вестник „Труд”. В понеделник вестниците преливаха от английски цитати за Гения на Бербатов. Изключително зареждащо! Дали пък и наши думички нямаше да подействат така. Направихме си експерименти, попитахме вас слушателите на Програма „Христо Ботев”. Чухме в ефира най-грамотния медиен анализ. Сър Алекс Фъргюсън успя да победи английските таблоиди с мълчания. Той дълго време упорито подминаваше всичката критика и сатира, за да дочака да прочете това което иска. Може ли подобно нещо да се случи у нас, очевидно сърове нямаме, традиции също, отиваме ли отвъд цитатите в коментарите си. Или ще продължаваме да си четем за ръкопашни схватки между недоволни играчи от разни отбори и ще заничаме по футболните съпруги за раздуха. Тази година СБЖ навършва 120 години. Това е една прилична възраст за равносметки и сверяване на часовника. Какво се случи с добрата новина, ето това ще коментираме с Тома Томов в навечерието на премиерата на репортажа му „Метрополитен” тази вечер. Има ли място за добри новини в българските медии? Помнят ли се добрите новини? „В Неделя с…” вече ще бъде с Камен Воденичаров. Има ли място журналистиката в забавните формати? Ето това е главното което бих искала да го попитам след 1. Няколко медии получихме едно писмо от бивш журналист. Свикнали сме да казваме, че няма бивши журналисти, но това може да бъде считано за коментар-новина. Не мислих по този начин да започвам днес, но не ми се ще да спестя едно отворено писмо по повод две благотворителни телевизионни програми, за проблемите на семействата с деца с увреждания. Аз не изоставих болното си дете, но на кого му пука? Пита почти риторично Красимира Обретенова от Добрич. Искам да отбележа, че това писмо днес е публикувано и във вестник „Сега” в други медии не го срещнах. Ето и няколко реда от него! Към вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които не изоставено дете с увреждания. Много увреждания след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към вас като инициатор и участник в нищожни мъчники благотворителни кампании за изоставени и не изоставени деца, и така също като бивш журналист, който е бивш, защото се е превърнал в болногледач на детето си. И във виеща вълчица срещу убийствената некадърна и безотговорна управленска административна социална система в България. Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка” и „Байландо” да не успеят въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успеят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешко милосърдие и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция няма шанс да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани благотворителни ПР акции, измъкващи и последното бедняшко левче от джоба им с лигави призиви за илюзорна помощ. А провалът на тези две шоута е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата. Нямаше да си позволя да съм толкова груба, ако цялата медийна гилдия си беше направила труда да обясни на обществото и на властта, защо България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания от ромски произход и прочие. Ето това могат гражданското общество и медиите заедно, да кажат истината. Работа на институциите е да ги чуят. Мисля, че мястото на този медиен анализ, защото това определено е нещо повече от едно отворено писмо, беше точно в „Клубът на журналистите”. Добре дошли ви казвам Иво Георгиев, Любомир Пъшев, Галя Траянова и аз Ирен Филева.
Водещ: Тази година СБЖ навършва 120 години, време подходящо да се огледаме за добрата новина. Има ли място добрата новина в българските медии, бързо ли се забравя тази новина или достатъчно я коментираме. Добър ден на Тома Томов.
Тома Томов: Добър ден.
Водещ: Вашия репортаж за една такава добра новина ще гледаме тази вечер, а има ли място добрата новина в българските медии?
Тома Томов: Ами не знам, аз общо взето много, много не слушам, аз правя това което правя. Иначе много, много не слушам и не знам какво значи добра новина, първо, но не знам общо взето със сигурност не участвам /…/ пълното опростачване, всички тези шоу дивотии, които гледаме вече по телевизията.
Водещ: Какво ще видим довечера?
Тома Томов: Ами това е един разказ за, аз преди известно време направих разказ, който се наричаше „Идеи за София”, в който участваха някои големи архитекти и даваха идея за това как нашия град да се преобрази.
Водещ: Да стане човешко място!
Тома Томов: И тъй като метрото е една форма на трансформация, освен това си го представям като долната земя. Нали имаше една хубава приказка за долната земя.
Водещ: Да, която всъщност е по-хубава от горната!
Тома Томов: Която като паднеш долу, пък един орел, пък трябва да те носи с нещо като кафез и е такива работи. И беше ми интересно да видя как се копае под земята с тия големи машини. И се обадих на едни хора и седнах и те казаха „Ами защо да не направиш един филм”. И аз седнах и направих един филм за това как се прави сега метрото под София, а пък /…/ кореспондираше с последния ми филм, който се наричаше „Genius Loci” – Духа на местото, който правих с един голям български архитект и урбанист Христо Генчев. И той ме запали много за тая идея за тоя огромен римски град, който мъртъв под нас, за който Константин Ирич каза, че това е един Помпей който живее под София. И те сега фактически като правят метрото, в центъра на София може да се получи невероятна трансформация, защото човек като живее в нашия живот на 21-ви век, може да слезе на няколко метра надолу и да живее 2000 години по-рано във времето на Император Траян да кажем, времето на Константин Велики. Това може да стане абсолютно под София, защото то е живо, то е живо.
Водещ: Помните ли медийните заглавия по този повод, „София конкурира Атина и Рим”!
Тома Томов: Не знам, но… не това са глупости, това са глупости.
Водещ: Е това бяха заглавията!
Тома Томов: Вижте, … много хора, които нямат грам култура, това е нормално и на /…/ журналисти в България, които се наричат журналисти. Но това което е интересно за София, че София отдолу е страшен кът, страшно е, цял град е. И освен това метрото което правят е много хубаво нещо. Дано да го направят както трябва, София се нуждае от 45-60 километра метро, хората работят с невероятно темпо, три километра и половина, и това са прекрасни хора. Наистина прекрасни хора, аз се запознах с архитекти, с метро строители, от времето на Таньо Пенев почти такава една философия. От това което ще видите всъщност как се прави метрото отдолу под нас. Не бих казал, че е добра новина, какво значи добра новина? Тя всяка новина има в себе си добро и лошо, тя е нещата са много по-сложни, по-прости.
Водещ: Да, а могат журналистите да наложат дневния ред на хората, на политиците?
Тома Томов: Не, естествено, че не, ние сме различна, различни хора. Би трябвало да има общ дневен ред нацията, това да. Защото ние влизаме в 21-вия век след като загубихме категорично 20-тия и без наше участие просто по политическо решение в Европа въпреки, че няколко български /…/ се държаха като малоумници през тия 20 години. Без наше участие реално, политическо решено от Европа ние приеха в ЕС. За който ние все още дорасли, но това е пък дава една възможност на нас за едно ускорено модернизация, едно ново догонване. Което би било прекрасно и може да се получи така, че нацията да се трансформира и да стане една ново нещо в рамките на 20-30 години.
Водещ: Разбира се, в този процес можем по-активно да участваме ние журналистите или поне да си го пожелаем?!
Тома Томов: Да, ние имаме невероятно важно място в това, разбира се ако по-малко танцуваме, по-малко пеем в шоу, тъпотии и програми. А да почнем да правим неща, които интересни и, които има мисъл, в които има цел, в които има амбиция да реализираш нещо стойностно, а не просто да се избутвало, както обикновено става в момента на терена на нашите телевизии.
Водещ: Една драскотина да остане в съзнанието на хората и тази драскотина да им помогне да вземат решение в някои от следващите дни от полза. За много години преход, успяхме ли ние журналистите да накараме хората да ни повярват, е заедно можем повече, журналистите и гражданското обществото или още сме в сферата на решаването…?
Тома Томов: …информация трансформация, аз например познавам блестящи журналисти и следя с огромно удоволствие това което пишат всеки ден. Много да ви изредя веднага едно 5-10 имена, които са чудесни. Иначе трябва повече за една нация, ние сме малка нация. Но като погледнеш и големите нации имат не повече от 20-на, 30 имена, а това е…стига за един човешки живот. Ако седнеш и ги слушаш и видиш какво мете мислят, как разсъждават, ще видиш, че нацията има достатъчно добри водачи, в терена на журналистиката. И просто е достатъчно да ги слушаме какво говорят, да останем да участваме в този процес без много пъчене, скромно, с увереност и да вървим напред.
Водещ: Много коментари се изписаха за вечно променящите се правила, сега се пише и нов медиен закон.
Тома Томов: Ами да ги пишат, като имат време да го напишат. Има хора, които с това се занимават, с това си вадят хляба.
Водещ: Въпросът е, ние журналистите достатъчно активно ли участваме в този процес?
Тома Томов: Аз не вярвам, че журналист се прави в университета със закон или с кодекс, или… това са глупости, които се пишат, за да могат някои хора да си чуят имената в медиите и да съобщават за тях.
Водещ: Всъщност липсата на тези реформи, поставя ли под съмнение работата на журналистите, защото и това много често четем, сигурно по същата причина?!
Тома Томов: Най-големия проблем пред българската журналистика в момента е българската олигархия, която я съсипа. Ние създадохме едно олигархическо общество, което в момента съсипва журналистиката. Почти по-безплощадно и по-жестоко от колкото на времето Политбюро и /…/…
Водещ: Това, че вече според последната промяна в закона, ще бъдат ясни собствениците на издания. Дали е някаква крачка?
Тома Томов: И какво от това, какво от това? Олигархическо общество, което е създадено от България, много трудно ще бъде променено. Това е, ние живеем във времето на господстващата олигархия. А журналистите обикновено в такива случаи, изпълняват доста унизителна роля с изключение на тея големи имена, за които ви споменах, които се борят и са извоювали своята територия и са слава богу нещо много хубаво, че съществуват в нашето общество.
Водещ: Нямах идея днес да си започна предаването така с едно писмо от една майка, която не е изоставила болното си дете и бивш журналисти, защото се грижи за него. Всъщност това оценка за българската журналистика, защото тя обвинява точно по същия начин, по който и вие така…
Тома Томов: Аз не обвинявам никой…
Водещ: Баналните….
Тома Томов: Аз съм само наблюдател, аз не обвинявам.
Водещ: Баналните забавления, които изместват мястото на журналистиката в българските медии?
Тома Томов: Вижте, ние сме много близко до това което наскоро, едно прекрасно момче от, един музикант каза така. Доживяхме за това, да ни направят бананова република. Ние не сме бананова република, защото тука няма банани, но то… доматите, така, че в общи линии не виждам много място за оптимизъм. Прекрасно е, че някой се грижи за това дете, прекрасно е, че има група журналисти, на които се възхищавам аз. Живота е прекрасен със самия факт, че живеем в тази иначе хубава страна и, че има проблеми и, че трябва да се борим с тях.
Водещ: Ами…
Тома Томов: Трябва да се борим с хауса, както се казва!
Водещ: Ами ако имаме шансове да го победим, би било чудесно.
Тома Томов: …достатъчно е да се опиташ, та дали ще го победиш…
Водещ: Благодаря ви за този коментар.
Тома Томов: Приятен ден и на вас.
Водещ: Тома Томов пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: С какво попаднахме в световните медии тази седмица, немски и английски? Ами с футбол, с това което много искаме да имаме, но живеем на едни американски спомени от далечната вече 1994 година. Казах вече, тази година отбелязваме 120 години СБЖ, какво се случи в тези години, с добрата новина? Един от важните въпроси, чиито отговор не е зле да потърсим, още повече, че има такива цитати за които току що ви казах. Как и изобщо могат ли журналистите да променят неписаните правила за футболните хора, трябва ли да ги коментираме по-често и какви да ни бъдат коментарите. Добър ден на Радослав Янкулов.
Радослав Янкулов: Добър ден. Как сте?
Водещ: Благодаря, добре, почти като Бербатов понеделник четящ български вестници!
Радослав Янкулов: Как вървят нещата?
Водещ: Ами за Бербатов чудесно.
Радослав Янкулов: А за нас?
Водещ: Ами опитваме се да ги направим да вървят по-добре, полагаме усилия.
Радослав Янкулов: Добре.
Водещ: Личи ли ни?
Радослав Янкулов: Не съм обърнал така по-сериозно внимание, но ако направим опит, сериозен опит няма начин да не тръгнат по-добре нещата. Може да съм оптимист.
Водещ: От къде да го започнем този опит по отношение на футбола?
Радослав Янкулов: А по отношение на футбола трябва да се почне из дъно, както се казва!
Водещ: То има ли дъно, не е ли двойно?
Радослав Янкулов: Димитър Пенев в едно от своите емблематични изказвания беше казал, че дъно няма! Когато сме го попитали, когато го попитаха „Стигнахме ли дъното”, той каза „Не, копаем още надолу”. Така, че май дъно няма.
Водещ: Въпросът е да не е двойно?!
Радослав Янкулов: Ако е двойно дъното, означава, че все пак има някъде дъно, но ако кажем, че няма дъно, това означава, че пропадането може да бъде много дълго, непредвидимо и да кажа за винаги, но наистина.
Водещ: Обаче казахте, че сте оптимист!
Радослав Янкулов: Е, не мога да бъда друг.
Водещ: Добре, хайде да се върнем на понеделник и да цитирам заглавието от вестник „Труд”. Според това издание се беше провел един мач между Бербатов и Ливърпул, който е завършил с 3:0.
Радослав Янкулов: Така.
Водещ: Всъщност тогава четохме в българските издания много цитати на английските вестници за доброто представяне на Бербатов. Кога ще прочетем в английските вестници, цитати от българските, за нещо добро от българския футбол?!
Радослав Янкулов: Е, така или иначе Бербатов си е част от българския футбол, защото е българско момче, защото е роден тук, защото е започнал да рита топка за първи път в България, защото от България тръгна и започна да завладява Европа и света. Така, че в това отношение Бербатов може да е футболист на Манчестър Юнайтед, но е българския т футболист от Манчестър Юнайтед.
Водещ: Обаче Сър Алекс Фъргюсън не победи ли английските таблоиди в отрицателното им отношение към Бербатов и не ги ли победи с мълчание?
Радослав Янкулов: Не, той ги, не съм сигурен, че ги е победил първо, но за сега печели битката с упоритост и с спокойствие. И да кажем, хайде и мълчание, мълчание в смисъл не отговаря всеки път на всяка една нападка, която се появяваше срещу Митко Бербатов.
Водещ: Има ли място на спортните страници за добра новина. Като чели там е най-лесно тя да попадне! Или добрата новина е само някой медал, който успяваме да спечелим на международни състезания!
Радослав Янкулов: Добрата новина е наистина свързана с медали или с някакви победи и т.н. Добра новина би могла да бъде свързана и с някоя промяна, която е направена в спорта ни и за към добро. За съжаление обаче аз сега не много да се сетя за нещо подобно, актуално или така нещо което днес с такъв печат и за което да се съсредоточим и да говорим с възторг. Но общо взето, общо взето спортните хора, което означава и спортните журналисти и журналистите са хора оптимисти, хора, които са убедени в доброто и за това просто продължават да се занимават с това нещо. Иначе няма как!
Водещ: Нека да ви попитам и за другата спорна новина, която почти цяла седмица е водеща идването на Лотар Матеус у нас. Като чели премиерът каза какво ще се случи, в края на този филм, най-много да се ожени! Този сюжет има начало и край, като чели къде отиде средата?
Радослав Янкулов: Аз не бих искал да цитираме непременно и този път премиера, защото…
Водещ: Ами всички днес са хо цитирали!
Радослав Янкулов: Да де, защото тогава пък от де да знам, трябва да цитирам още едно заглавие от един днешен вестник, в който Татяна Дончева казва „Пуснете Бойко Борисов на терена, за да оправи футбола”.
Водещ: Като централен нападател, да.
Радослав Янкулов: Да. Така, че нека да го оставим на страна. Но новината наистина свързана с Лотар Матеус, е новина с главно „Н”, отделен въпрос е, от тук нататък какво ни очаква и какво ще се случи.
Водещ: Достатъчно ли е коментирана тази новина и качествено ли е коментирана?
Радослав Янкулов: Достатъчно е коментирана и е коментирана във всички посоки и е така разследвана, разплетена цялата. Така, че няма начин всички да бъде качествено, както и няма начин всичко да бъде жълто или да бъде непрофесионално. Гадна дума, не я обичам! Но така или иначе сега я използвах, всичко да бъде под равнището на истинската журналистика.
Водещ: По отношение на спорт мога спокойно да вляза в ролята на ползвател на журналистически коментари и новини и мога да кажа, че това което запомних, беше фразата, че е късно да каним Матеус за играч и рано за треньор. Това ли беше главното или не?
Радослав Янкулов: Не е късно да го каним за играч вероятно, късно за играч…
Водещ: Късно за играч и рано за треньор, да.
Радослав Янкулов: Рано за треньор, да. Не смея да дам оценка преди, дето се казва преди да се е докоснал до футбола в България новия национален треньор. Ясно е, че е един от великите играчи на нашето време, а защо не и в историята на футбола изцяло Матеус, ясно е, че като треньор няма никакви успехи, ясно е, защото бях свидетел, че не можа да отговори на въпроса зададен му от Сашо Диков разбира се „Защо има правило в футбола, че големите играчи не са големи треньори, не могат да бъдат големи треньори?”, той замълча. Сигурно има изключения в това твърдение, в тази констатация, но така или иначе повечето са случаите, че големите играчи не са големи треньори. Ние имаме един такъв случай в нашата история, с най-добрия, най-титулувания и т.н. български футболист. Той се казва Христо Стоичков.
Водещ: Да и понеделник даде интервю, много интересно интервю за вестник „Стандарт”, в което каза, че са двама известните, той и Христос!
Радослав Янкулов: Е, добре, добре. Така, че Матеус ще трябва да ни покаже наистина какво може или, де да знам, или какво е в състояние да направи. Не съм голям оптимист. Защото моето мнение е, че футболът ни е демоде, футболната ни организация е демоде, футболните ни източници са затлачени. Изобщо за футбола трябва да се работи както легендата говори, че Херкулес е изчистил /…/ обори.
Водещ: Само с парцалена топка не става на улицата, нали?
Радослав Янкулов: Не, то не е само парцалената топка, трябва да се направят много неща. И тези неща наистина трябва да започнат от дъното и основата, а Матеус не е дошъл зареди това! Ето я причината, която ме кара да мисля, че не можем да очакваме кой знае какво. Матеус е дошъл да изработи, поне така демонстрира, да изработи своя контракт, една евентуална, плюс още две години да вземе тези пари, които получава като заплата и които ще заслужи евентуално, като премии. И да работи с определен кръг от футболисти. Този кръг от футболисти съвсем не е блестящ, този кръг от футболисти е стария добре познат кръг и в този смисъл Матеус може би ще позатегне малко нещата, но това не е истината и това не е бъдещето на българския футбол.
Водещ: Всъщност аз чух една добра новина от него, това, че той ще говори с Димитър Бербатов, нещо което Борислав Михайлов отказа да прави!
Радослав Янкулов: Това изобщо не е добра новина от моя гледна точка.
Водещ: Не е ли?
Радослав Янкулов: Това изобщо не е добра новина. Димитър Бербатов интелигентно, спокойно, скромно и много талантливо по отношение на футбола момче, вероятно е мислил доста дълго преди да каже, че се отказва от националния отбор. Не го е направил, защото ей така нещо му е скимнало или не са му угодили по някакъв начин. Направил го е в името на своята кариера, в името на своята амбиция да покаже, че може да бъде един голям футболист. А това нещо може да стане в един отбор, в който играе сега Митко Бербатов. Ако Димитър Бербатов беше в нашия отбор когато загубихме от Англия с 4:0 и когато загубихме от Черна гора с 1:0 тук в София, резултатът и в единия и в другия мач, вероятно нямаше да бъде променен. Но тогава щяхме да говорим „Ето го и Бербатов, пак нищо не направи”.
Водещ: Да.
Радослав Янкулов: А той не може да направи, футболът се играе от 11 души на терена и още от страшно много хора, които преди това е трябвало да играят по някакъв начин в името на този отбор. Бербатов нищо не може да направи.
Водещ: Да
Радослав Янкулов: Бербатов няма право според мен, зареди своя талант да поема тежестта и отговорността в този национален отбор. Най-малкото, защото не е в състояние да промени нищо, той сам самия.
Водещ: Да, благодаря ви за този…
Радослав Янкулов: Така, че в този смисъл, в този смисъл това просто ще бъде не етично от, така мисля, сега да го натискат Матеус ли, Михайлов ли, Бойко Борисов ли, господ ли да се върне в отбора. Защо да се върне, то нищо не се е променило. Просто единия треньор е сменен от друг треньор, няма доказателство, че единия треньор, този който сега смени стария е по-добър, по-талантлив. Той е по-именит, той е по-прочут, той е по-богат, той не знам си какво друго, но така иначе няма доказателство, че е по-талантлив.
Водещ: И няма никакво значение, дали ще се ожени или не в България, за пети път.
Радослав Янкулов: Ами, не това е вече малко от към жълтата страна, нали. Но самия факт, че се занимават колегите, не казвам, че е добре, но самият факт, че се занимават и тук, и в Германия с неговите четири брака, с неговите съславия му Ангел по отношение на жените и т.н. и т.н. Показва, че другите неща, които притежава Матеус сега в момента, а не в миналото като футболист, другите неща за тях не може да се говори кой знае колко. Разбирате ли.
Водещ: Да, просто там няма новина.
Радослав Янкулов: Ами няма новина, няма материал.
Водещ: Да, това също е хубаво.
Радослав Янкулов: Да и така.
Водещ: Да, благодаря ви. Коментар на Радослав Янкулов пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: В понеделник вестниците преливаха от английски цитати за гения на Бербатов, има ли място по спортните страници за добрата новина? Отговор на този въпрос продължаваме да търсим в „Клубът на журналистите”, връщаме се обаче към началото, към деня понеделник и аз за втори път ще цитирам заглавието на вестник „Труд”, според това издание, тогава цитирам „Се беше провел мача Бербатов-Ливърпул” който е завършил с 3:0”. Шегата настрана, добър ден на Владимир Памуков от вестник „Труд”.
Владимир Памуков: Добър ден, здравейте.
Водещ: Този мач ли се игра или това беше вашия коментар?
Владимир Памуков: Ами това беше нашия коментар, най-кратко. Та с две думи да се измисли заглавие на първа страница, за мен това беше най-редовното, защото всички говорят за Бербатов след този мач и това са двата най-силни отбора на острова, в Англия. Мачът който е на годината в Англия.
Водещ: Вечното дерби, тяхното вечно дерби!
Владимир Памуков: Това е нещо повече от вечно дерби там беше. Двата отбора, просто, това ако Ел Класико мачът на Европа е Реал Мадрид-Барса мисля, че след него е Манчестър Юнайтед-Ливърпул и един българин да е в главна роля в театъра на мечтите. Това просто е едно нещо, което дори не сме си го пожелавали.
Водещ: Вдъхновени от вашето заглавие, в понеделник попитахме нашите слушатели „Успяли Сър Алекс Фъргюсън с мълчание да победи британските таблоиди, известни с не доброто си отношение към Бербатов” и отговора беше доста недвусмислен „Да, успя”. По-интересното обаче в случая, че това дойде с оценката, че не умеем да ценим като чели талантите достатъчно. Та по този повод да ви питам! На спортните страници има ли място за добрата новина?
Владимир Памуков: Има място за добрата новина естествено въпросът е, че както цяло някак си вече сме на едно общество, сякаш общество на отрицанието. Аз съдя и по това какво се случи, какво се разгаря сега, след като се появява на сцената Лотар Матеус. Твърде в много малко между редовете може да се види от „Добре дошъл Матеус, пожелаваме ти успех”. Всичко е още от самото начало са някакви скандали, това вадене на първи план личния му живот, на това, че няма да успее. Просто много, много отрицателна енергия, просто са заредени за това, когато има добра новина, аз съм изключително щастлив, въпреки че знаем до къде се изкривиха неща, че добрата новина вече не се смята за новина. Колкото и жалко трябва да го признаем, че напоследък е така.
Водещ: Всъщност историята с идването на Лотар Матеус има начало и край, обаче не звучи съвсем достоверно, защото я няма средата като чели. Моето усещане е, че като чели тази операция много прилича на онази операция със саламите и крайчета им, които за тираж с любов дълго наричахме „дупета”! Всъщност края днеска…
Владимир Памуков: Да, според мене…
Водещ: Края днеска го ознаменуваме с поредният цитат на премиера даден зад океана, че най-много…
Владимир Памуков: Да, дори и зад океана, дори и премиера се намесва в нещата.
Водещ: Като казва какъв ще е краят, че най-много да се ожени у нас. Какво пропускаме обаче?
Владимир Памуков: Ами пропускаме, че във футбола, специално това от моя опит мога да кажа, лично повече от 20 години, че не може да си категоричен. Във футбола има 5-6 може би треньора в света, които наистина владеят положението Сър Алекс, Моуриньо, които наистина от тях зависи. Повече, другите треньори са подвластни на ситуация на това дали президента или дадена федерация има пари, дали има поколение, как ще се развият нещата. Вече в съвременния футбол е толкова динамично, че една ситуация, една греда, една дузпа сменят кариери на треньори, отива се в друга посока. Така, че една категоричност това да кажем, че някой ще успее или не успее, повече от риск, като прогноза. Никой не знае как ще тръгнат ситуациите, един спечелен мач в /…/, ще промени нещата. Много бързо се променят това, да се върна на Сър Алекс нали, че дали е спечелил битката. Трудно се печели битката с английските журналисти, нали сега в момента Сър Алекс защитава своята правда, но близо две години, той трябваше да се обяснява едва ли, защо е изхарчил толкова пари за такъв футболист. Дай Боже това да продължи, но само мач два колебание, връща нещата обратно. Така е тук. Така, че много е странно така как от разстояние, въобще хора с категоричност, които казват даден човек и особено фигура като Матеус дали ще успее или няма да успее.
Водещ: Казахте, че трудно се печели битката с британските журналисти, битката с българските трудно или лесно се печели?
Владимир Памуков: Ами вижте, в България това е хубаво или лошо, хубаво или лошо, че в каквато и ситуация да стане, винаги има за и против. Това от една страна може би, като полюс на мненията не е лошо. Но специално докато имаше български селекционер, в началото, по начало беше много лошо, защото това разединение вече дава резонанси за феновете и в управлението на футбола, и ние ставаме един отбор, нали като България, като държава на разделенията, която не заслужаваме. Но аз си спомням един пример с Румъния, понеже сравняваме и сега в ЕС и в въобще като съседни държави. Как ние завършихме 2:2 в един мач в Констанца, където не заслужавахме да спечелим точката, но го направихме. Румънците бяха в шок и докато ние се занимавахме с това дали сме заслужавали тази точка или не, те се обединиха и с някакъв съмнителен мач с Албания излязоха от положение, това го направи по-силни гафът който, докато при нас обратно, ние си останахме разделени и после си посипваме главата с пепел, защо не сме се класирали за голямо първенство. Малка държава като нашата, ако е разделена, тя няма никакъв шанс. А за съжаление в момента това е положението. Дано Матеус промени нещата.
Водещ: Цяло световно първенство мина под образа на парцалената топка и в името да има повече парцалени топки, у нас вината за парцалената топка новина ли е, има ли я или я няма, и тя добра ли е или е лоша?
Владимир Памуков: Според малко ни подмина новината за /…/ топка. Това е моето впечатление, не знам, дано нещата се променят. Но ние докато се ориентираме в дадена ситуация, ще ви кажа примерно, ние сега се радваме на всяко игрище тук държавата с изкуствена трева, това се превръща в събитие, всяко откриване, почти винаги има министър, кмет, ние се радваме. Докато ние се радваме на тия неща, в Германия започнаха да отричат като вредни за здравето терените с изкуствена трева и дори сега сме на опашката да ги получим на готово. Така, че много, мисля, че сме много назад и ние плащаме данък в спорта на както може би държавата като цяло на тези дълги години на лутане, на така на братоубийствени войни и на неща, които ни връщат назад.
Водещ: Ами дано по-често да ги коментираме тези новини и да успяваме да ги наречем добри или лоши и някак си това да отговаря на реалността. Благодаря ви за този коментар, Владимир памуков от в. „Труд” пред „Клубът на журналистите”.
Владимир Памуков: И аз ви благодаря.
Водещ: „В неделя с…” вече ще бъдем по БНТ1 с Камен Воденичаров. Това е новият водещ на предаването „В неделя с…”, с което се завръща на екрана на националната телевизия, на обществената телевизия, на 3-ти октомври неделя от 11 до 14:30. Шоуто вече ще бъде вътрешна продукция, макар, че това едва ли има някакво значение. Добър ден на камен Воденичаров.
Камен Воденичаров: Добър ден, много ми е приятно.
Водещ: И на нас също. Това е първото ви интервю като чели, като новият водещ на „В неделя с…”!
Камен Воденичаров: Да, така е.
Водещ: Да ви попитам, което смятам, че е много важно на територията на едно журналистическо предаване за журналистика, ще има ли място за журналистика в това шоу?
Камен Воденичаров: Мисля, че да, защото някак си забравяме напоследък наистина, че медиите са един посредник между своите слушатели, читатели и зрители, между основните действащи лица в политиката, в културата, в спорта. Някак си по-скоро през последните години хората, които имаме възможност да сме зад микрофон или зад камера, независимо от това дали сме завършили Факултета по Журналистика или някои от Академиите по изкуства, та някак си по-скоро назидаваме или даваме акъл от колкото, как да кажа, да бъдем център, в който диалога между хората да се случи това.
Водещ: И всъщност майче забравяме нещо далеч по-важно, че ние и хората сме от едната страна, от другата страна са управляващите, които и да са те, разбира се и икономическите субекти?!
Камен Воденичаров: Разбира се, и да, които взимат решение или действат нещо активно.
Водещ: Всъщност затова ли успя на времето „Ку-Ку” майче е много подходящо време да направим тази равносметка, защото имаше и журналистика като чели повече там?
Камен Воденичаров: Имаше разбира се, в крайна сметка всички материали, които сме правили и всички видиа, дори и най-смешните скечове в крайна сметка са били почерпени от живота и са били взети от пулса на времето и от улицата.
Водещ: Ами сатирата също трябва да бъде част от журналистиката, поне така казва „Христо Ботев” и го показва де?
Камен Воденичаров: Така е, да.
Водещ: Друг е въпросът, че томчетата са доста прашясали и май никой не ги обгръща напоследък!
Камен Воденичаров: Така е за съжаление. Ами вие също наблюдавате в особено, във все по-голямата комерсиализация на медиите, в концентрацията на енергия към интересите на едни собственици, на едни мениджъри се отвориха, как да кажа доста дупки, задейства се механизма на автоцензурата. Много неща се случиха през последните 4-5 години.
Водещ: А имате ли амбицията, вашето шоу да не допуска, как да кажа танцуване, пеене с цел фалшива благотворителност?
Камен Воденичаров: А, това е задължително. Значи ние отказахме българския зрител от толкова, от толкова световни добри формати, зареди това, че ги побългарихме. Сега сме на път да откажем българина да пуска СМС или да бъде благотворителен, толкова колкото по подсказва сърцето и толкова колкото действително той е всъщност, просто с едни фалшиви формати. Мисля, че не би трябвало да се прави това на екрана или на сцената.
Водещ: Кое е първото, което ви се ще да кажете на зрителите? То ще се промени разбира се до 3-ти октомври сигурно много пъти, но с днешна дата?
Камен Воденичаров: Ами с днешна дата, значи ние имаме два вариант, според мене. Това искам да кажа. Или да си събираме парцалите, да помогнем на децата си, на близките да отидат в една друга здрава среда някъде в чужбина, вариант А. И вариант Б, да се хванем и с всички сили и средства в къщи, в работата си, навсякъде да се опитаме нещо да променим.
Водещ: Аз си спомням, че за вариант А отговорихте с песен, „Оставам”.
Камен Воденичаров: Ами да, само, че не съм много сигурен, дали това би бил добрия вариант. Защото много близки и много мили мои хора на сърцето, както мисля, че във всяка една фамилия, всяко едно семейство има, потърсиха път някъде навън и до толкова до колкото ги чувам и обменям мисли и идеи, имейли, май се чувстват по-добре от нас, които останахме.
Водещ: А вариант Б, песен или публицистика или?
Камен Воденичаров: Ами мисля, че с изразните средства на всички стилове и жанрове, които могат да се включат в едно телевизионно шоу. Мисля, че трябва да коментираме, трябва да си говорим за бъдещето, трябва да се забавляваме, да пеем и да се смеем. И как да ви кажа, с общи усилия и с използвайки възможностите и на песните и на сериозната публицистика и журналистика, мисля, че може да се направи наистина едно добро шоу.
Водещ: Не ми казахте обаче думичките, които бихте искали да кажете на зрителите, защото те най-вероятно не са забравили думичките, когато се разделихте с тях!
Камен Воденичаров: А, да може и да, наистина надявам се да не си ги забравили. Идеята е, че ако ние не направим нещо да се променим и не казваме истината един на друг, и не си говорим и ако не общуваме, нищо няма да направим.
Водещ: Да, така е. Има ли място добрата новина в българските медии по ваша оценка?
Камен Воденичаров: Ами мисля, че да. Вие сигурно си спомняте, че ние бяхме предаването, което доста, доста преди години въведе добрата новината в…
Водещ: Да, като рубрика.
Камен Воденичаров: Като рубрика в предаването. Мисля, че има да.
Водещ: Коя е последната добра новина, която срещнахте в българска медия?
Камен Воденичаров: Сега ме затруднихте.
Водещ: Аз дълго време мислих върху това и единственото за което се сетих, бяха цитатите на английските таблоиди в понеделник за Бербатов и качествата му!
Камен Воденичаров: Ами, колкото повече се опитвам бързо да прехвърлям заглавия и теми, вие сте права. Смисъл, дори в спортните ни заглавия и издания, когато са преведени и когато са от чужди издания, някак си личи един полъх дори от жълт вестник на нещо което е добро да се каже, че е добро.
Водещ: Да, ами аз ви пожелавам пък да си върнете рубриката, нищо, че предаването е друго.
Камен Воденичаров: Ами благодаря за пожеланията, това е прекрасна идея. Надявам се да имаме повод за добри новини или просто да ги отбелязваме и да ги виждаме, просто защото ние нещо не се харесваме, не си казваме хубавите неща.
Водещ: Не си ги казваме, да.
Камен Воденичаров: А без това няма да стане нищо. Крайно време е да си харесаме три или пет неща в нас, като българи.
Водещ: Да, хубаво, аз ви обещавам много стриктно и много отговорно да следя за добри новини и в мига в който срещна веднага да ви се обадя!
Камен Воденичаров: Много ще ви бъда задължени, благодарен.
Водещ: Ами пожелавам ви успех и как да кажа, да намираме повече добри новини заедно, защото това е смисъла на журналистиката все пак.
Камен Воденичаров: Дано, дай Боже.
Водещ: Благодаря, Камен Воденичаров новият водещ на „В неделя с…” по БНТ1, предаването което се завръща от 3-ти октомври на екрана пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: Добрата новина има ли място в медиите и има кой да я търси, заслужава си и да бъде коментирана. Всъщност това е добрата новина, която успяхме да открием днес в предаването, в което и колегите казаха, че има желание заедно да търсим добрата новина и заедно да я коментираме. И ще продължим да го правим, до следващата събота се разделяме с пожеланието за хубав ден.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 18.09.2010 

Какво разбраха медиите за Бюджет 2011. Медийната тематика онлайн

Водещ: Цяла седмица икономическата тематика мъчи всички ни. И хората, и журналистите се опитвахме да разберем какво точно предстои да се случи – защото както винаги посланията бяха неясни и противоречащи си. Довчера, когато оценката дойде в метафора. Днес всички четем за бутилката вода, полетяла от ръката на гневен доктор към зам.-министър. Всъщност метафора или реалност – оценката всеки трябва да направи сам. Оптимистите ще останат мълчаливи в неодобрението си, а песимистите сигурно крайно удовлетворени. Реалистите биха казали: време беше. Цяла седмица проумявахме метаморфозите на бъдещия бюджет. Първо пицата стана по-тънка, после се оказа подсладена и най-накрая се оказа, че ще усетим вкуса на палачинка. Това е най-често даваната в образ прогноза за бюджет 2011. За гарнитура към палачинката изобщо не става дума. Но пък и за саламите много неща станаха ясни, че дори „Стара планина” не е мерило за качество, а само повод за ръст на цените. Възрастта за пенсиониране няма да се повишава, може би, но стажът – да. Научихме още тази седмица. Не че има особено разлика какво ще събираме – стаж или възраст, за да достигнем нормата точки, за да се пенсионираме. Логиката на пенсионната реформа медиите ще трябва да продължим да търсим. Както и логиката на една друга болезнена реформа – здравната. Диагнозата е една и съща – пари няма, течове на малкото пари бол, а за реформи винаги се говори само в бъдеще време. И докато пишещите новия медиен закон се опитват дефинират какво значи предаване с обществена функция, журналистите не спират да търсят отговори на въпросите, които всички ние си задаваме. Оценката за този труд, както винаги е според зависи. Едно трайно клише в медийната ни реалност. Според това коя медия се оценява, според това дали става дума за търговска или обществена медия. Всъщност може би това е първородният грях на всички писани досега медийни правила от началото на прехода. Дали ще бъде направена разликата между рейтинг и доверие, оценката на хората и оценката на експертите за качеството на работа на медиите и всичко това ще бъде логичен аргумент при писането на новия медиен закон само времето ще покаже. Инак продължаваме да живеем във времето на пожеланията. Те са предимно за обществените медии. Тази седмица „Сан Стефан” 29 се сдоби с едно такова пожелание да контролира управляващите. Нещо, което всеки един честен журналист върши, но пък не винаги финансите стигат за това. Да, лесно е да се пожелае повече разследваща журналистика, но тя е най-трудоемка и най-скъпа в професията. Да се върнем обаче към наученото от медиите през седмицата. Какво научихме за Бюджет 2011, за пенсионната, за здравната реформа, за бъдещето на заплатите и пенсиите, които май пак ще бъдат пратени във фризера? Това ще коментираме след малко с Марио Гаврилов от БНТ1. Медийната тематика онлайн, в „Клубът на журналистите” започваме да следим и това. Днес коментарът ще бъде на Стояна Георгиева от „Медияпул” и Калина Петрова от Агенция „Крос”.
Какво научихме за Бюджет 2011, за пенсионната, за здравната реформа, за бъдещето на заплатите и пенсиите, които май пак се упътват, или ги упътват към фризера – това ще коментираме сега с Марио Гаврилов от БНТ1. Историята на една пица, която всъщност ще се окаже палачинка – ето това заглавия звучи най-реално за казаното, показаното и написаното за Бюджет 2011 от медиите през седмицата. Да оставим обаче заглавията настрана и да се опитаме да систематизираме наученото по темата. Добър ден на Марио Гаврилов. И така, пица или палачинка?
Марио Гаврилов: Очевидно, че палачинка, но според мене неяснотите все още са повече от това, което е ясно, тъй като бюджетът тепърва ще влиза в НС. При разглеждането на всеки бюджет знаете, че отделните професионални групи упражняват регламентиран и нерегламентиран натиск. Така че тепърва ще видим какви ще бъдат размерите на палачинката. Обичайно палачинката е доста по-нехранителна от пицата, но може да се окаже, че пък тази е по-голяма, което според мене е малко вероятно.
Водещ: Е, вече имахме обещание, че ще е сладка, в смисъл, че ще има и малко захар в нея май?
Марио Гаврилов: Ами зависи кой как я харесва. Някои я обичат сладка, други солена, но ако излезем от хумористичния тон на разговора, който започнахме, очевидно е, че следващата година няма да има увеличения на пенсии и на заплати. Това според мене е категорично политическо решение и надали ще се стигне до неговата промяна.
Водещ: Обаче може да се стигне до промяна в обратна посока, обещанието за фризера звучи като обещание за намаляване?
Марио Гаврилов: Аз не смятам, че ще се стигне до подобно нещо, още повече, че правителството е готово дори да вземе и кредит от МВФ, ако се наложи. Дано да не се налага. България досега все още не е стигала до подобно нещо, към което прибягнаха много други държави от ЕС – Гърция и Румъния например. Така че смятам, че следващата година доходите просто ще бъдат замразени на сегашното си равнище, което практически означава известно намаляване, особено като гледаме последните данни за инфлацията.
Водещ: Какво бъдеще ни чака според бюджет 2011 и не е ли работа именно на нас журналистите тези сложни тези да опитаме да ги говорим в образи, за да стане ясно това бъдеще на всеки? Знаем, даваме си сметка колко пъти някой ни е казвал „вие журналистите”.
Марио Гаврилов: Очевидно, че според мен ни чака не по-богато бъдеще от начина на живот, който живеем сега. Има обаче някои много сериозни, много тънки моменти в цялата бюджетна верига, които могат да катурнат цялата кола. Такъв се очертава например здравеопазването. Там се задават много сериозни социални протести. Здравеопазването не е нещо, което пълни бюджета. Напротив, то го празни, но ако се стигне до срив в здравеопазването, просто се опасявам, че цялата система би могла да рухне. Доколкото нас журналистите, ние сега тепърва ще следим разговорите, които ще се водят, това, какво ще успеят да отвоюват отделните професионални групи, лекари, туристическия бранш и т.н., за да преценим и да информираме нашите зрители и слушатели по съответния обективен начин.
Водещ: Случилото се вчера с бутилката вода метафора ли беше или нещо друго?
Марио Гаврилов: Мисля, че това е директен сблъсък между все по-утъняващите социални нерви на отделни обществени прослойки, които усещат много рязко по джоба си свиването на държавния бюджет и между политиката, която води правителството, което очевидно е решено да води една дясна политика на ограничения. Трябва все пак да се върнем примерно едно 15 години назад, във Виденовите времена в България, в които правителството започна много щедро да раздава заплати и пенсии и си спомняме докъде се стигна. Така че аз лично по-скоро съм привърженик на бюджетните и социалните ограничения, колкото и болезнено и трагично да е това. Миналата седмица ни даде един пример, но нека да си припомним в годините съдбата на предприятието „Кремиковци”…
Водещ: Да, вчера имаше блестящ репортаж по „Панорама”.
Марио Гаврилов: Да, и аз го гледах, беше много интересен. Ако „Кремиковци” беше фалирано преди 15 години, всичките тези хиляди хора, които днес се чудят къде да си намерят работа, вече щяха да са се преориентирали и да имат своето място в обществото – дали ще бъде друга професия, дали ще бъде друго предприятие. Следваха десетина години на изключително мъчително съществуване, на къртене на бюджетите, на болезнено решение на всеки министър, който управляваше по това време обществото дали да се случи фалита на „Кремиковци” точно по негово време, който беше предначертан, той беше ясен. Затова колкото и да е болезнено, колкото по-рано, толкова по-добре. колкото по-рано се направи една хирургическа операция, толкова по-добре.
Водещ: За болния, да. И толкова по-добри перспективи за неговото оздравяване. Коя е най-болезнената от всички икономически теми, за които говорим в момента – здравната реформа, пенсионната реформа или бюджетът?
Марио Гаврилов: Аз мисля, че доколкото българските пенсионери са свикнали да живеят в мизерия, и малко цинично звучи това и вулгарно, но това действително е така, най-болезненият проблем, който ще усетим е действително състоянието на медицината и на здравеопазването в България, тъй като ние българите имаме един навик всичко това да се случва безплатно или с много минимални разходи от наша страна, и много болезнено ще осъзнаем истината, че просто всичко струва пари. И сиренето струва пари, и медицината и здравеопазването струват пари. И за съжаление, тези пари ги няма отгоре на всичкото. Бюджетът е доста… доста са скромни неговите възможности да финансира подобни мащабни системи.
Водещ: Всички знаем, здравето е безценно, а здравната реформа е болезнена. На този фон обаче споровете за трупането на „терапевтична практика” и „изследователска дейност” не отместиха ли основния акцент, и това ли е основното, което предвижда здравната реформа? Защото цяла седмица се занимаваме с този сюжет.
Марио Гаврилов: Аз мисля, че това е един страничен проблем, но много често страничните проблеми са толкова цветни, че изместват централния. За мене основният проблем е какво ще се случва с болниците, какво ще се случва с окръжните болници? Ние онзи ден в новините в 10 часа пуснахме един репортаж, и имахме разговор в студиото и от София, и от Благоевград, например какво се случва с четирите диспансера в Благоевград.
Водещ: Ами ще фалират както стана ясно.
Марио Гаврилов: Да, очевидно те са пред едно неясно бъдеще. И същевременно от другата страна показахме едни болни, които казват, че без тези лечебни заведения те са загубени. Въпросът сега е тези диспансери дали ще фалират, дали ще бъдат влети в болницата, това е процедурен въпрос. Въпросът е какво ще се случи с тези хора, ако няма да има кой да ги лекува и кой да се погрижи за тях.
Водещ: Е, лошото е, че обикновено не получаваме отговори точно на тези въпроси, колкото и пъти да ги задаваме, както ни учи най-доброто в занаята. Сега за нещо друго. Сигурно има значение какво ще нарежем в една шопска салата за крайната цена – доматите, краставиците и чушките, знаем, са с различна цена. Ти каза, че и сиренето е с пари. Стана ли ясна цената на пенсионната реформа? Защото дали ще събираме възраст и стаж съвсем не е без значение в период на дълга криза, у нас не само икономическа, а и криза на прехода.
Марио Гаврилов: Така е, пенсионната реформа е нещо изключително болезнено и много трудно се случва. Ние виждаме и в други държави, и в Холандия, във Франция от ЕС. Огромната разлика е, че едно е да режеш 25% примерно, или да увеличаваш възраст и стаж от заплата 1000 евро, и съвсем по друг начин е, когато… прощавайте пенсии от 1000 евро, и съвсем по друг начин стоят нещата, когато тази пенсия възлиза на 100 евро.
Водещ: Да, така е, разликата е огромна. Един цитат искам да коментираме и да се опитаме да разберем дали това не е основата. Цитатът е на социалния министър Тотю Младенов: „Новите изисквания няма да затруднят стотици хиляди хора, работещи честно. Ще затрудни само заетите в сивата икономика. Аз няма да защитавам хора, които работят в сивата икономика.”
Марио Гаврилов: Ами битката със сивата икономика се води дълги години, засега с доста малък успех…
Водещ: Ама дали битката се води със сивата икономика или с хората, работещи в сивата икономика?
Марио Гаврилов: Не, не, аз мисля, че абсолютно почтени са намеренията. Въпросът е, че сивата икономика е толкова вкоренена в психологията на българина. Аз много често, като имам мои колеги, познати от чужбина, от Германия да кажем, и когато им разказвам сюжета на Андрешко от Елин Пелин, те просто не могат да разберат защо Андрешко е положителен герой. А по принцип българите винаги Андрешко си е бил някак си симпатичен. Знаем, че върши нещо нередно, ама е бил някак си симпатичен, докато чужденците не могат да го разберат. Така че това е. Мисля, че намеренията са почтени, но целта, която е поставена, е изключително трудна за постигане.
Водещ: Не прилича ли това обаче малко на закон с обратна сила? Защото в крайна сметка правилата са били такива, че са накарали хората да идат в сивата икономика. Сега на тях им се представя една сметка, която трябва да платят, и тя е доста висока.
Марио Гаврилов: Така е. Вижте, сива икономика сигурно навсякъде по света, включително и в най-напредналите държави, и в най-уредените общества…
Водещ: Но и там сивата икономика е по-добре платена, отколкото у нас.
Марио Гаврилов: Така е, просто съвсем различни са нивата на заплащане. Въпросът със сивата икономика стои точно както с престъпността. Тя трябва да бъде свита до обществено търпима рамка. Защото пък, съгласете се, че от друга страна, средната класа, която честно работи, почтено си плаща данъците, да кажем, собственикът на един квартален магазин, той какъв стимул има да работи по правилата, ако знае, че съседът му в съседния магазин не работи по правилата?
Водещ: Да, но пък често се случва да ставаме свидетели и да трябва да отразяваме, ние журналистите, такива андрешковски сюжети. Аз ще дам за пример уличните търговци под колоните на „Граф Игнатиев”. Спомняш си сигурно какви сериозни подписки правеха.
Марио Гаврилов: Да, и това е нормално, на тези хора това им е бизнесът, това им е хлябът, по този начин те си издържат семействата. А от друга гл.т. са толкова минимални печалбите им, или мизерни, че те не могат да си позволят дори да играят по правилата. Много е сложен един такъв въпрос – дали да фалираш един дребен търговец, или да му наложиш някакви правила, които за него са непосилни за изпълнение, за да наложиш изобщо правила в държавата. Много често този въпрос няма отговор.
Водещ: Ние журналистите можем ли… къде трябва да стоим между Андрешко и между реформите, липсващите и тези, които трябва да бъдат направени?
Марио Гаврилов: Ние журналистите трябва да стоим винаги на позицията на свободни граждани. Значи, на някой журналист може Андрешко да му е много симпатичен. На мен например не ми е чак толкова симпатичен. Но разбирам неговите мотиви и защо той действа по този начин. Така че журналистите трябва да бъдат част от свободното гражданско общество. И ние затова сме повече журналистите – едните защитават една позиция, други защитават друга позиция. Въпросът е винаги честно и обективно да информираме хората, как стоят проблемите…
Водещ: Повечето гледни точки винаги доближават до истината.
Марио Гаврилов: Разбира се, да, разбира се, нали това е смисълът от демокрацията и от свободата на словото.
Водещ: Един последен въпрос. Знаем, че сега се пише законът за електронните медии, както и да се казва той, ще разберем това в бъдеще, но експертите търсят обяснение на хайде да го наречем феномена предаване с обществена с обществена функция. Има ли такова обяснение, може ли да бъде намерено такова законодателно обяснение?
Марио Гаврилов: На мен ми е малко трудно да отговаря, защото, да кажем, ако някой е привърженик на кърлинга, за него предаването за кърлинг със сигурност ще бъде най-обществено значимото предаване. Аз от времената, в които съм влязъл в този занаят, знам само едно нещо – винаги значимостта на една тема, на едно предаване, на едно становище се определя от това колко като брой хора засяга. Защото, да се върнем на примера с кърлинга, то засяга примерно 20, 30, 50, 100 души в тази държава, докато проблемът с пенсиите и с парното засяга почти всеки българин. Така че предаване, което се занимава с обществено значими теми, предвид броя на хората, които засяга, може да бъде квалифицирано като обществено значимо. Разбира се, аз съм много далеч от тази тематика и нямам представа какво ще запишат доста по-компетентните хора в закона.
Водещ: Но в замяна на това вложи доста икономическа логика в това определение. Благодаря на Марио Гаврилов от БНТ1 с коментар за най-актуалното, което написахме, казахме и показахме ние журналистите за икономическата тематика.

Медийната тематика онлайн, в „Клубът на журналистите” започваме да следим и това. Добре ли е да има повече място за медийната тематика онлай? В годините на прехода нееднократно установихме, че саморегулацията в професията не е достатъчна. Добър ден казвам на Калина Петрова, главен редактор на Агенция КРОСС. Добре ли е да има повече място за медийната тематика онлайн?
Калина Петрова: Разбира се, че е полезно, тъй като читателят би могъл да се включи по-активно и да дискутира на страниците на информационните агенции както с политици, така и с експерти.
Водещ: Това всъщност е един друг вид саморегулация. В професията ни говоря, защото ние все пак всички сме журналисти независимо дали работим в радио, телевизия, вестник или информационна агенция. Достатъчна ли е тази саморегулация, защото както казах в годините на прехода установихме нееднократно, че ето, да кажем етичния кодекс е подписан от някои медии, от други не е подписан, той е доста пожелателен?
Калина Петрова: Разбира се, етичният кодекс засега остава доста пожелателен и е добре в тази насока да бъдат извършени някакви промени. Може би е необходим и нова закон, в който да се случат нещата в посока на това да не се краде примерно, защото и в нашата професия това се случва, медии крадат други медии. Да има едно по-сериозно авторско право.
Водещ: Да, това обаче също е доста пожелателно. Има нещо по-съществено обаче. Като че ли всички дискусии досега за новия медиен закон се съсредоточават около определението що е то предаване с обществена значимост. Това дали е възможно да се уточни в законодателна форма?
Калина Петрова: Ами би било твърде трудно според мен всичко това да бъде уточнено в законодателна форма. Отново смятам, че ще бъде пожелателно, защото всяка медия вижда нещата през отделна призма и има свой поглед.
Водещ: Дали е вярно определението, че сега сме все още в ерата на пожеланията и когато експерти или законодатели оценяват медиите, те ги оценяват според зависи, според това дали са обществени или търговски?
Калина Петрова: Да, има го този момент. Макар че не само експертите оценяват медиите. Медиите в крайна сметка трябва да бъдат полезни за читателя. И за мене оценката на читателя или слушателя е толкова важна, колкото и тази на експерт.
Водещ: Важно ли е да направил разлика между рейтинг и доверие, оценката на хората и оценката на експертите за работата на медиите, и изобщо може ли да бъде направена такава разлика?
Калина Петрова: Ами мисля си, че да. И специално в много от електронните медии би могло това да се случи, а не само и при тях, както и при хартията носител това може да се случи. Тъй като има едни ясни статистики, които и самата медия може да се следи в отделните класации къде се намира тя, а не за нея да говорят самите експерти само.
Водещ: Един пример от седмицата. „Сан Стефано” се сдоби с едно пожелание от страна на председателя на СЕМ доц. Георги Лозанов да контролира управляващите. Нека да се опитаме да дешифрираме това пожелание, какво точно значи то?
Калина Петрова: Ами за мен това означава наистина медията да бъде за зрителя, за слушателя или за читателя. Тъй като може би тук се има предвид, че една държавна медия се съобразява по някакъв начин с всичко, което… прокарва през призмата новините, така че да не засегне нечии интереси.
Водещ: Предвиждате ли повече място за медийната тематика онлайн в агенцията, в която работите?
Калина Петрова: Да, разбира се. Ние имаме една традиция, при която правим онлайн дискусии, които са на най-наболелите теми.
Водещ: Да, ние след малко ще продължим разговора точно с една такава предстояща дискусия. Но нека преди това да чуем дали пък хората се интересуват от тази тематика и доколко са склонни да дискутират след една публикация онлайн?
Калина Петрова: Ами трябва да ви кажа, че хората, да, хората са склонни да дискутират. По-скоро много често се случва институциите да откликват, или политиците да откликват с по-голяма трудност. Но в крайна сметка мисля, че нещата се случват.
Водещ: Основно правило в професията на журналистите е, че ние винаги сме от едната страна заедно с хората, а управляващите и хората с икономически амбиции и интереси са от другата страна. Да оставим обаче това настрана. Имайки предвид къде стоим е добре да се опитваме да променим правилата, неписаните правила на политиците. Откъде да започнем – ами бихме могли писаните правила. Може би това е амбицията, която си поставя с една дискусия, която предстои в понеделник, Агенция КРОСС. Продължаваме този разговор с главния редактор на агенцията Калина Петрова. И? Можем ли да променим неписаните правила чрез промяна в писаните?
Калина Петрова: Ами аз лично още вярвам, че медиите могат да влияят и имат решаваща роля. Не случайно някои са ги определили като четвъртата власт. Те са и длъжни да защитават интересите на хората. Така че мисля си, че това е основната цел и на онлайн дискусиите, които ние правим. Най-малкото, което е, да се чуе гласът на хората, политиците да чуят и гласа на хората.
Водещ: Успяват ли да го чуят, успяват ли да се концентрират и когато този глас не им е симпатичен как постъпват? Досегашният ви опит.
Калина Петрова: Ами мисля си, че все пак, дори и да не им е симпатичен понякога гласът на хората, те го чуват. Друг е въпросът дали всеки път се съобразяват с него.
Водещ: Какво могат журналистите и гражданското общество заедно?
Калина Петрова: Ами мисля си, че много, мисля си, че няма политик, който все пак да не се съобрази с гласа на народа и на журналистите.
Водещ: Откъде ще започнете тази онлайн дискусия за изборното законодателство? Защото наистина е много важно по какъв начин политиците биват избирани.
Калина Петрова: Ами значи аз…
Водещ: Основният проблем, който според вас трябва да бъде изчистен?
Калина Петрова: Мисля, че този изборен кодекс, както вие казахте, е еднакво важен както за българите в страната, така също и за тези в чужбина. Ние по принцип сме отсели няколко въпроса, които поставяме на вниманието както на читателите ни, така и на политиците. Питаме полезно ли е интернет гласуването при избори? Подобно на други държави ще улесни ли то българските в страната и извън нея? Акцентираме и върху това трябва ли българските граждани, имащи и друго гражданство, да получат правото да бъдат избирани за народни представители. Което всъщност повелява чл. 6 от Лисабонския договор. И освен това след приемането на страната ни в ЕС чужди граждани, щом като могат да са кметове в България и български евродепутати, защо пък да не бъдат и депутати в нашето НС? И всички тези въпроси, очакваме да получим отговор на тях. Дали българите също трябва да гласуват само в дипломатическите ни мисии, които са в чужбина…
Водещ: И може би дали трябва да има финансов ценз, за да се гласува по интернет, защото не всеки притежава електронен подпис.
Калина Петрова: Да, разбира се.
Водещ: А това може да се погледне и да се види точно това, финансов ценз в едно подобно изискване.
Калина Петрова: Да, и дали нашата държава все пак е готова да направи едно такова гласуване. Ние знаем, че… г-жа Фидосова каза, че ще има пробно гласуване. може би тази проба на президентските избори ще покаже дали сме готови за едно подобно гласуване.
Водещ: Доколко ще бъде дискутиран и въпросът дали ще има сливане на избори? Защото това също е една тема, която…
Калина Петрова: Която е твърде щекотлива дали трябва да бъдат разходвани средства, когато изборите примерно са в кратък период от време. Това също.
Водещ: Доколко политиците ще бъдат склонни да бъдат искрени в една такава дискусия? Опитът ви досега какъв е?
Калина Петрова: Ами мисля си, че политиците са искрени. Още повече, че в момента те поднасят едни проекти и законът е преди гласуване. Така че те ще се опитат според мен да защитят своите идеи. Ще се опитат, надявам се, да отговорят и на многото въпроси на читателите ни както в България, така и в чужбина.
Водещ: Мисля, че основната думичка, която вълнува хората по една такава тема е оставка, как се подава оставка. Защото отговорността се поема с оставка, по цял свят е така. У нас този процес е силно затруднен, да го кажем така.
Калина Петрова: Ами да, със сигурност това вълнува и хората. Този въпрос, ето, вие ме подсещате, ще бъде поставен в онлайн дискусията.
Водещ: Накрая да кажем нещо и за досега потвърдилите участието си в тази предстояща дискусия?
Калина Петрова: Ами досега потвърдилите участие, значи ще има представители на официалните институции, надявам се, че в нея ще се включи и министърът без портфейл Божидар Димитров…
Водещ: Това безспорно е обещаващо.
Калина Петрова: Да, от МВнР, които също работят по този законопроект. Освен това ще се включат и представители на парламентарно представените групи, както и на извънпарламентарно представени партии.
Водещ: И сега за заинтригуваните слушатели да кажем часа на срещата, буквичките, които трябва да напишат, за да отидат на мястото на срещата.
Калина Петрова: дискусията ще се състои на 20 септември от 14 часа на страницата на КРОСС – www.cross-bg.net в 14 ч. Лентата, която е в синичко, най-горе в агенцията, ще бъде активирана и те ще могат да започнат да задават своите въпроси.
Водещ: Колкото повече въпроси зададат хората, толкова по-добре за една такава дискусия.
Калина Петрова: Разбира се. Тези въпроси разбира се ще бъдат поставени след това от страна на ИА КРОСС и на институциите, както и внесени в НС.
Водещ: Досегашната полза от подобни дискусии?
Калина Петрова: Ами аз мисля, че има полза. Ние правихме една дискусия за осиновяванията. Там след това беше свикана среща при омбуцмана на Република България Гиньо Ганев, имаше представители на Министерство на правосъдието, имаше представители на НПО, взе се решение за едни промени в правилника. Така че мисля, че подобни дискусии са полезни.
Водещ: Предвиждате ли и една дискусия за медийното законодателство?
Калина Петрова: Ами да, би било хубаво да направим и подобна дискусия. Мисля, че и от страна на читателите и на политиците ще има интерес.
Водещ: Благодаря ви затова включване!

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 11.09.2010