E-vestnik I Йордан МАТЕЕВ, Иван БАКАЛОВ I 8.03.2011
В България често се чуват мнения, че журналистите са корумпирани. (Точно както се чува и за представителите на всяка друга професия – съдии, митничари, политици, държавни служители, лекари, полицаи и т.н.). Оставям настрана проблема с генерализираните твърдения и се връщам на журналистите. Защо в условията на свободен медиен пазар обществото е недоволно от журналистиката, но въпреки това етичните стандарти на медиите продължават да са на относително ниско ниво спрямо медиите, с които обичаме да сравняваме – Guardian, Economist, New Work Times, Washington Post, Wall Street Journal?
Докато бях икономически редактор във в. “Капитал” често получавах запитвания от служители на PR компании за цената на една страница интервю във вестника, или за цената на т.нар. PR текст, тоест скрита за читателя реклама. Всеки път отговарях, че няма такава цена, защото не предлагаме такава услуга, ако искат реклама да се обадят на рекламния отдел, не на редакцията. PR специалистите оставаха много изненадани. Беше очевидно, че не са чували нещо подобно от други медии.
Преди няколко години когато бях главен редактор на българските издания на Economist от голяма PR компания ми се обадиха и поканиха журналист от медията на събитие на техен клиент в чужбина, който поема всички разходи за пътуването и престоя. Казаха, че канят общо 40 журналисти. Аз им обясних, че мога да приема поканата единствено ако те приемат, че нямам задължение да пиша статия, а ако пиша, нямам ангажимент да бъде положителна. Те отговориха, че ще ми се обадят допълнително. Когато се обадиха казаха, че за тяхно огромно съжаление местата вече са заети. Скоро след това в десетки медии имаше горе-долу една и съща позитивна статия за въпросния клиент, разбира се, без изрично да е посочено, че става дума за, на практика, платен текст.
Наскоро имах възможност да попитам какво правят във сп. Forbes (”Форбс”) при следния случай: банка кани журналист от медията на събитие в чужбина като покрива всички разходи; събитието е интересно и ще бъде полезно от журналистическа гледна точка. “Отхвърляме поканата”, каза без дори да се замисли Том Пост, един от двамата управляващи редактори на Forbes. Обясних му, че в България върхът на етиката е преди да се приеме поканата и двете страни да са наясно, че не се поемат никакви ангажименти за текста. Попитах го защо постъпват така и отговорът ме изненада още повече. Той не се позова на етичния им кодекс, нито каза, че така е морално, или че дължат това на читателите. Каза ми, че ако приемат поканата и това стане публична информация, читателите ще загубят доверието си в списанието, а в медиите доверието е най-важно, без доверие медията изчезва.
Тоест читателите на сп. Forbes биха наказали неетично поведение на медията и нейните журналисти. А сега да се замислим какъв ефект ще произведе излизането на подобна информация в България. Колко човека ще спрат да четат/гледат/слушат дадена медия, ако разберат за случай на неетично поведение? Според мен не много. Няма критична маса от българи, която да реагира и накаже неетичните медии. Дори напротив, много българи насърчават неетичната журналистика като четат/гледат/слушат медии, които са загърбили дори базисните етични стандарти, да не говорим за някакво световно ниво.
Това, което широката публика вероятно не знае е, че има журналисти, които от години се борят за повишаване на етичните стандарти в българската журналистиката, включително за отношенията между издателите и редакцията. Те са постигнали немалко успехи. Но тези журналисти не са много, защото каузата е много рискова – могат да останат без работа, или, най-малкото, да не получат повишение, защото са неудобни на шефовете и издателите. Трябва да си голям идеалист, много добър журналист и да си сигурен, че имаш добри алтернативи, ако си загубиш работата, за да поемеш този риск. При това с ясното съзнание, че може да се постигне само частичен успех и каузата е обречена на провал в общество, което не възнаграждава етичното поведение и не наказва корупцията. Затова повечето български журналисти и медии ще си останат корумпирани дотогава, докато обществото отхвърли корупцията в медиите не само на думи, но и чрез своето поведение.
Виж още текстове в блога на Йордан Матеев “Икономика на всичко”
Допълнение от редактора – Няма къде да мърдаш, освен да смениш професията
Иван Бакалов
Колегата Матеев малко е видял в практиката си, защото е работил в “по-цивилизовани” издания. В повечето вестници положението е далеч по-трагично. Корупцията е на всички нива – от главния редактор до последния репортер.
Новият издател на вестниците “Труд” и “24 часа” Любомир Павлов заяви неотдавна пред Нова телевизия:
“За мен категорично има корупция в медиите. Във ВАЦ-овата група аз не мога нищо конкретно да кажа, защото съм чувал слухове… Аз в никакъв случай не смятам, че в “24 часа” и “Труд” корупцията е повече отколкото в другите медии, даже напротив… Има я в минимална степен, но я има. Една от причините да купя тези медии е, че те се ползват с най-голямо доверие и при тях корупцията е най-малка. Плаща се например, ще ви дам пример, това е мое мнение, пиарите на някои известни чалга изпълнители плащат, за да се публикуват повече информации и факти за тях.
- А за някои известни чалга политици?
- Вероятно и за тях… Виновни са издателите, защото те трябва да гарантират свобода и добро заплащане, ако ги няма тях… журналистите започват… Всеки човек естествено се поддава на такова влияние, когато трябва да храни семейство и когато му правят неприлични предложения.”
Павлов се осмели да каже, че има корупция по отношение на чалга певиците (публикуване на пиар информации), но за политиците не се сети. А би трябвало да е наясно – от години е в политиката и медиите.
Всъщност най-големият проблем с медиите е точно политически. Те са най-ухажвани и притискани от политици, а не от чалга певици и музикални компании. Това, че банки, мобилни оператори, фирми правят покани за пътувания или поемат разноски за разни семинари по курорти, разни измислени събития с подаръци, не е нещо различно – има го и по света. Но в цивилизования свят има регламент – журналист, който пише за туризма, може да пътува на чужди разноски при ясни условия, журналист, който пише в еди каква си област може да приема подаръци до някаква минимална стойност, но не повече и без никакви ангажименти.
Тук няма регламент. Банки, фирми плащат на ръка да мине някое информе, или се спазаряват на високо ниво с главен редактор за някое интервю, за пиар публикации. Как се плаща това не е ясно. Цените са разтегливи. Може и да не е в брой. Преди години няколко главни редактори начело с Тошо Тошев ходиха в Лондон на мач на “Челси” по покана на един мобилен оператор. Без никакво смущение. Разбира се, за този мобилен оператор, галено наричан в интернет от потребителите Ментел, никой и лоша дума не написва във вестниците.
Но едно е да те покани туристическа фирма, друго е да те покани президентът или премиерът с правителствения самолет да летиш без пари до някоя далечна или близка страна “да отразиш” посещението. Пресаташето на Първанов например подбира внимателно журналистите и медиите за тикава посещения, според това кой как пише за президента. Когато Първанов отлетя на посещение за Южна Америка и се повреди самолета, се видя, че той е пълен с шефове от почти всички вестници и телевизии.
Пиар агенциите или пиар отделите на някои големи фирми дори не ухажват редакциите. Те просто се обаждат и казват – “Ще ви даваме по еди колко си лева на месец, на 5-о число плащаме, искаме по 1 страница пиар на месец. Ще си я разбием и на по-дребни новини.” И пращат едни скудоумни информации, в които, разбира се, са набъркани и фолкпевици и всякакви глупости, за да рекламират някакъв продукт. Уважаващо себе си издание не би пуснало. Ама те плащат. И понеже почти всички вестници са в недоимък, ги пускат. Лошото е, че такива глупости пускат и големи вестници, които не са опрели до такива дребни за тях пари. Една и съща идиотска новина обикаля всички вестници и дори списания – от жълтите, до тези с претенции за сериозност. Поне тези с претенциите да се постараят да измислят друг пиар, а не да пускат едно и също с останалите. Не. Карай, нали плащат.
Но най-страшен е черният пиар. В България разни бизнесмени, въобще икономическите среди, са се научили, че просто можеш да си платиш на един вестник, на еди коя си репортерка от телевизия, и той или тя ще ти реши проблема. Ще излезе изобличителна статия за някого, ще излъчат репортаж-разследване, ще пуснат очерняща новина. Преди години описах как се опитваха да ме корумпират, като бях зам.-главен редактор на в. “Новинар” (вижтук). Нищо не се е променило от тогава. Има вече случаи журналистки да си заработват по някое жилище с пиар публикации за някой политик, кмет. Любопитно четиво по темата е и интервюто с бившия зам.-главен редактор на в. “Труд” Николай Стефанов (виж тук - Николай Стефанов: Като откраднеш 10 милиона, 100 хил. ще дадеш на медиите да им запушиш устата).
Така в България се установи една плутокрация, която по-точно трябва да се нарече клептокрация. Крадат от обикновения човек (банки, мобилни оператори), или от държавата, или подкупват и взимат пари под масата (политици, хора от властта, чиновници), а медиите ги прикриват и обслужват. И всички крепят системата и си разпределят пари, а истината е стъпкана и окаляна, ако се опита някой да я каже, го изкарват корумпиран, лично заинтересован или просто луд. Да, има и луди, които постоянно съчиняват някакви конспиративни теории, и това е като допълнение в целия свински пейзаж.
Неотдавна гръмна скандалът с “Мадам В.”, която стана нарицателно. Много такива Мадам “В”, “Г”, “Д” и т. н. има в медиите. Няма и идея за някакво пречистване. Махането на двамата главни редактори на “Труд” и “24 часа” е своеобразно пускане на кръв, опит за промяна, но аз лично съм скептичен, че работата отива на по-добре.
Мадам В. се възпроизвежда. Духът вече е пуснат от бутилката. Утре на мястото на Мадам В. ще дойде друг журналист, некорумпиран. И при него ще се появи бизнесмен или някой политически брокер и ще каже – колко? Защото вече са научени да си плащат на някоя Мадам. И този, некорумпираният, ще се изкуши. Или ще изпадне в сложно положение, защото най-често такива “по-едри клиенти” на медиите идват с високи протекции – я от главния редактор, я от някой нависоко.
Корупцията в медиите е дълга приказка. Но не трябва да се обобщава. Медии и журналисти всякакви. Всеки си избира съдбата и как ще отговаря сам пред себе си.
Оригинална публикация
