Казусът с радио К2

БНР, Неделя 150 | 2010-06-13

Водещ: А сега Илияна Беновска има възможността да заключи нашето предаване, тъй като й предстои много сериозна седмица и тя е свързана с недоумението как е възможно в България при съществуването на СЕМ или регулатора Комитет за честотите, би трябвало да кажем, че беше допуснато успоредно, паралелно излъчване на една и съща честота. Вашата борба продължава и до каква степен може да формирате тук обвинението, това, на което вие разбира се залагате?
Илияна Беновска: Благодаря ви, г-жо Маринкова, за участието! Епилогът на предаването си е ваш, вие сте домакин в студиото, така че аз само ще изложа проблема. Случаят с радио К2 е доста прословут. Като една от стъпките около това обществено-политическото радио да беше заменено с едно радио, в което се излъчваха цинизми и вулгаризми в ефира на София, и беше осъдено с наказателна присъда, за това да бъде заменено за 2 години, в нашия ефир се случваха такива неща, нашето радио беше завладяно от хора с героичен произход от миналото. Ние превърнахме едно гангстерско радио, което го владееше Златко Баретата, Антон Милтена – Ключан и други знайни и незнайни герои от този преход, ние го превърнахме в обществено-политическо радио. Това, за което сте ме поканили, разбирам, че е вероятно делото. Във вторник ще се състои първото заседание по наказателното дело в СГС. Нека да кажа за нашите слушатели, делото е публично. 1034 на 14-и състав от 9.30 на 15, вторник. Това дело е срещу председателя на КРС настоящия Веселин Божков. То е и срещу бившия, но настоящият председател ще бъде в обсега на обвинението, че не е изпълнил, представете си, разпореждане на Върховна административна прокуратура да извади тези лица, които излъчваха неправоспособно в нашия ефир цинизми и вулгаризми. Ще си позволя едно кратко отклонение. Вчера посланикът на Франция Етиен Дьо Понсен беше гост на радио К2. Той коментира това, за което и вие говорихте доста в предаването, срещата между европейските посланици и Бойко Борисов. И каза нещо много знаменателно. Дотук виждаме сякаш повече спектакъл, цитирам малко свободно разбира се, но не се достига до високото равнище на престъпността. Стига се до средното равнище. Тук искам да вместя и казуса „Божков”. Той в момента е председател на КРС, незаменим очевидно, поставен от правителството на БСП и продължава а седи като такъв при правителството на ГЕРБ. Няма нищо лошо в това, но след като той е обвиняем за длъжностно престъпление в качеството си на председател на регулаторни орган, той просто няма място там. Така че ще видим във вторник дали съдът ще го отстрани от длъжност.
Водещ: Илияна Беновска от радио К2.
Илияна Беновска: Може ли само още едно изречение. В залата ще има представители на френския посланик, на испанския посланик и на посланика на САЩ.

Не е нужно да дружим

в. Капитал | 2010-06-12 

За тези, които наистина се вълнуват от въпроса какво пречи на журналистиката, ще сведем отговорите до три:

Първо, анонимността. През седмицата проф. Георги Лозанов, без когото никой разговор за медии е невъзможен, правилно каза, че персоналното достойнство на журналистите е най-силната гаранция за независимост. Този логичен предпазен механизъм сега не работи, защото масата от читателите на вестници не знаят чия позиция и гледна точка купуват. В допълнение през седмицата бизнесменът Красимир Гергов призна, че в продължение на десет години е бил прикрит собственик в най-голямата телевизия (стр. 32-33). Добрата новина е, че се подготвят законови поправки, които да задължават медиите да разкриват собствениците си до физически лица. Второ, нечестна игра. Тук проблемът е във властта и нека премиерът Борисов приеме тази част от коментара като отговор на втория му въпрос дали медиите са ограничени да се развиват свободно. Да. Когато властта събере парите си в една банка, а тя подпомага една медийна група, това е нечестна конкуренция. Анализът на телевизионния и рекламния пазар показва, че там в продължение на години има подобни проблеми, които регулаторите се оказват неспособни да решат.
Трето, лоши институции. От журналистите се очаква да правят разкрития, в резултат на които качеството на институциите да се подобрява. Но журналистите са застрашени и ограничени, когато обектите на техните разследвания са по-силни от самите институции. Така че, ако правителството истински се вълнува от това как се чувстват българските журналисти, нека да си гледа работата. А ние – нашата.

Стр. 7

Ирена Кръстева внесе жалба в КЗК срещу “Икономедиа” АД

в. Капитал | 2010-06-12 

"Нова българска медийна група", която издава вестниците "Монитор", "Телеграф", "Политика" и други, е депозирала жалба в Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) срещу "Икономедиа", издателството на "Капитал" и "Дневник".
Оплакването от нас е, че чрез твърдения в поредица от статии целим "принизяване на авторитета на издателя НБМГ", "принизяване и омаловажаване качествата на "Телеграф", "Монитор", "Политика". Казва се също, че чрез нарушаване на доверието в изданията "Икономедиа" като конкурент цели да повлияе на тиражите и на пазарния дял на въпросните вестници.
НБМГ номинално е еднолична собственост на Ирена Кръстева, бивш директор на спортния тотализатор по времето на НДСВ и майка на депутата от ДПС, а в предния мандат зам.-министър на бедствията и авариите Делян Пеевски. Според твърдения на журналисти, работещи там, Пеевски реално управлява вестниците от групата.
Нарушението според адвокатите на НБМГ е на член 30 от Закона за защита на конкуренцията: увреждане на доброто име и доверието към конкурентите и нарушение на общата забрана за нелоялна конкуренция. Искането е на "Икономедиа" да бъде наложена максималната глоба
по закона (10% от оборота) и да се постанови прекратяване на нарушението.
Жалбата вероятно е обещаното ни преди две седмици "ще съдим клеветниците" от г-жа Ирена Кръстева. НБМГ се дефинират като компания "издател на независими вестници, като никога не е правил… компромиси с основното задължение на всяка медия, а именно да защитава правото на гражданите да бъдат вярно и обективно информирани".
Ние стоим зад фактите и изводите, които сме направили в публикациите, обект на жалбата – статията на "Капитал" "Петата власт: рекет", коментарът "Корпоративна банда*"
и "Половината от парите на държавните фирми са в Корпоративна банка" от "Дневник". В тези публикации се твърди, че медийната група на Ирена Кръстева е де факто контролирана от Корпоративна банка. За същата банка след питане на 11 главни редактори финансовото министерство потвърди, че държи над 400 млн. лева като депозитите на държавни предприятия, което надхвърля собствения й капитал и като дял е далеч над собствения й пазарен дял.
Вестниците от групата на Ирена Кръстева са сред малкото, които не са подписали Етичния кодекс на българските медии, и според нас в много случаи се отклоняват от добрите журналистически практики. Смятаме, че това е най-голямата заплаха за доверието в която и да било медия.
"По наше мнение по начина, по който е представено, искането пред КЗК е не само неоснователно, но и недопустимо", каза Даниел Вълчев, управляващ съдружник в адвокатско дружество "Плочева, Вълчев, Кърсердарева и съдружници", което е поело юридическата защита на "Икономедиа" в случая.

Стр. 4

За перверзията и за медийната независимост

в. Дума | Иван СТАНКОВ | 2010-06-10

Ако бях журналист, никога не бих отговорил на въпросите на Б. Борисов

"Ave, Caesar, morituri te salutant!" С този поздрав гладиаторите са заставали пред ложата на императора, преди да се избият един друг за негово удоволствие. Не познавам по-перверзна ситуация. Не знам защо точно към нея ме отвежда последният шум около българските медии.
"Поздравяват ли ме онези, които могат да умрат?", пита с писмо до главните редактори на българските медии премиерът. Последвалият оглушителен поздрав, не ще и дума, е като за истински император, досущ като в картината на Жан-Леон Жером.
Този пореден повод да се поразсъждава за отношението между българските медии и властта е не само подходящ, но и много сериозен. Безпрецедентно в сиромашката ни демократическа практика премиерът поиска вот на доверие от медийните велможи след поредното тематично нахокване от страна на президента.
Президентът, най-обслужваният от медиите човек в страната, явно е почувствал някакъв дискомфорт, за да тръгне да ги защитава от насилието, което премиерът им оказвал. Може пък това да е някакъв пореден таен ход в сложните му "проекти". Макар да е много важен в този сюжет, тук президентът не ми е интересен. По-интересен ми е премиерът.
Той ми прилича на боксьор, когото противникът предизвикателно и провокативно е напсувал на майка, докато са си разменяли леки крошета за пред публиката. Нашият човек се разлютява жестоко, но не го връхлита с удари, а се обръща към майка си, която е на първия ред – да каже и тя, че няма такова нещо. Че не е имало и че няма да има.
Основният крепителен елемент на предлаганата тук историйка е, че българските медии са майката на Бойко Борисов. Без тяхната жълта жажда по времето на жълтата суша нито името на Бойко Борисов, нито ГЕРБ щяха да бъдат политическа реалност.
Всяка историческа ситуация ражда нужните й личности, но за първи път в българската история начело на държавата застава личност, родена изцяло от медиите
Та колцина българи знаят името на някой предишен или последващ главен секретар на МВР?
Популярността на Б. Борисов не беше и не е функция на заеманата от него длъжност, а на медийното му преекспониране. И като главен секретар, и като кмет на столицата, че и като премиер той се занимава с дребни, но конкретни неща, които често се случват и лесно се визуализират (в един безтелевизионен свят явлението Бойко Борисов е невъзможно).
Професионалният шеф на вътрешното министерство, човекът в сянка, сивият кардинал, Тайният, против всякаква логика беше постоянно на екрана и говореше за всичко и за всички. Днес едва ли някой си спомня МВР да е извършило нещо кой знае какво в онези години. Но екранното присъствие с тужурката не може да се забрави от никого.
Виновен за това в никакъв случай не е само Бойко Борисов. На кого не би му харесало да бъде медийна звезда? Основната вина е на медиите, макар тяхното поведение също да има оправдание. В началото на века половинмилионните тиражи на вестниците бяха започнали да спадат безвъзвратно, с кабелизирането на малките градове и на селата основните телевизии загубиха огромните монолитни аудитории, докато интернетът се налагаше все по-безапелационно като информационна среда. Умората от десетгодишния преход и не твърде видимите резултати от него намалиха в голяма степен цветовата политическа яркост, дискредитираха политическото говорене по принцип, политическият език загуби официалния си характер. Амортизираха се и старите лица в политиката. Беше дошло времето на Новия.Може да се каже, както в онази песничка, че медиите бяха възлюбили Бойко Борисов още преди да го видят. По горе изложените причини, но далеч не само поради тях, Бойко и медиите не можеха да не се срещнат щастливо в началото на новото хилядолетие. Беше отминало времето, когато "Демокрация" стоеше срещу ДУМА, а останалите пазеха близка или по-близка дистанция до властта. Предстоеше да се смени принципът на медиите, да се смени недоразвитата им природа на коректив на властта.
Желанието за промяна трябваше да бъде олицетворено, персонализирано. Щастливата среща издигна Бойко Борисов и едновременно с това съхрани медиите, защото имаше огромен PR-ресурс за двете страни. Представете си за миг Бойко без медии или медиите без него. Нищо. Бракът им съвсем закономерно съвпадна с края на политическото говорене и изобщо с края на политическото мислене у нас. Съответно – с края на политическото поведение
Включително с края на политическото поведение на медиите.
Юрването към арената за утринен поздрав към премиерската и президентската ложа е в някаква степен край и на самите медии в онзи класически вариант, в който те представляват четвъртата, коригираща власт.
Българският медийният абсурд е рожба на процеса на срастванията в държавата ни. На срастването на политика и престъпност, на престъпност и правораздаване, на правораздаване и лобизъм. Медиите присъстват на практика във всички сраствания, защото във всички тях става дума за пари, с част от които самите те се издържат. Не собствеността на една медия е интересна (там почти всичко е ясно), а паричният поток към нея и през нея. Тези пари определят и темите, и езика на даден вестник или телевизия.
Всичко това се знае много добре както в самите медии, така и в гореспоменатите ложи. Всякакви мними пререкания между президент и премиер, всички питания към главните редактори и всички последвали отговори имат абсолютно бутафорен и срамен характер. Риторичното запитване на премиера до главните редактори прилича на казармен рапорт по време на тържествена заря-проверка. Клетва за вярност и все по-нататъшно развитие и усъвършенстване на независимостта на българските медии. Бълвоч!
Българските медии няма защо да бъдат натискани и насилвани. Те героически следят властта отблизо по логиката на доброволната самопринуда
Погазен е личният свободен избор, но не на редакторите, а на авторите. Точно тук е ключът от бараката.
Цялата размяна на въпроси и отговори е наистина перверзна, защото не се и докосва до най-истинската същност на журналистиката – личността на самите журналисти. Най-персоналната инстанция в медийното общуване.
Дръзвам да препоръчвам на министър-председателя, ако наистина е станал любознателен и се интересува какво мислят по този въпрос не онези, които управляват медиите, а онези, които ги правят, да пусне една гарантирано-анонимна анкета сред няколкостотин журналисти от столични и провинциални медии.
И тогава ще чуе, че не само има хора, от които те са в най-пряка зависимост, но че и ги мразят от дъното на душата си, защото ги задушават като професионалисти чрез всякакъв натиск. Това е единственото обяснение за пълната липса на авторска журналистика у нас. Свободата на една медия задължително минава през гарантираната свобода на работещите за нея журналисти.
Когато за един вестник се знае как ще отрази дадено събитие, как ще го оцени и как ще го анализира, той вече е рекламен таблоид. Ако пък това е телевизия, то нейните новинарски и публицистични емисии ще бъдат просто досадна пауза между два сериала. Дали пък не е точно такъв краткият портрет на българските медии?
Не съм журналист и никога няма да бъда. Но дори да бях шеф на пет телевизии и десет вестника, пак нямаше да отговоря на тия перверзни, унизителни и безсмислени въпроси. Никак, ама никак не съм сигурен, че след този дружен гладиаторски поздрав на главните редактори към премиера българите ще бъдат по-убедени в независимостта на родните медии.
PS. От отговорите на редакторите не можах да разбера само защо Тошо Тошев е толкова доволен от последните три правителства, а не ще и да си спомня за времето на Иван Костов и Жан Виденов. Навярно защото тогава е пушел все още цигари. Докато пурата е съвсем друго нещо! Така си е. От целия свят може би единствено Моника Люински мисли обратното.
Svobodata.com, чрез агенция Крос

Стр. 21

Румънските журналисти са информационни наемници

в. Сега | Мария ПОПА*, в. "Дилема веке" | 2010-06-08 

Кризата удари не само тиражите, но и свободата на словото в северната ни съседка

Дори президентът Траян Бъсеску си позволи да се обърне срещу медиите.
Тъжно е да се чете току-що излезлият XI Доклад FreeEx – "Свободата на пресата в Румъния" на агенцията за мониторинг на пресата ActiveWatch. Според него през 2009 г. заради икономическата криза е имало по-груба намеса в редакционната политика и по тази причина – намаляване на доверието в пресата. Кризата удари приходите от реклама и доведе до съкращения на 3000 души на медийния пазар – журналисти и технически персонал. Десетки публикации и журналистически материали така и не излязоха, а оцеляващите медийни институции станаха по-податливи на икономически и политически натиск.

Политиците

превърнаха пресата в електорален ринг
Медийните босове бяха принудени да се ангажират с подкрепата на единия или другия кандидат за президент, затегнаха контрола над редакционната политика и сложиха послушни хора на първата линия. Някои шефове започнаха да се появяват в публичното пространство, за да агитират за политически каузи. Много от журналистите не устояха на натиска, предложиха взаимноизгодно сътрудничество на властите и прекрачиха отвъд всякакви етични стандарти, ставайки прости "информационни наемници". Това намали доверието в пресата и удари тиража на някои издания. В същото време някои политици, сред които и президентът Траян Бъсеску, подхванаха кампания за дискредитиране на определени журналисти от големите пресгрупи.
Върна се контролът на политиците върху медиите чрез договори за реклама. Кризата удари медийната индустрия толкова, че политическото и икономическото влияние доведе до случаи на "купуване" на положителни новини с обществени средства. Феноменът е най-видим в регионалния печат, където много от изданията са готови да пускат реклама на местните власти.

Агресия и заплахи

Друг мотив за тревога е, че продължиха случаите на агресия и заплахи към журналистите, понякога и пред очите на пазителите на реда, без виновните да бъдат наказани или санкционирани публично. Например една журналистка бе заплашена с разправа, че "атакувала, оплювала и обиждала" определени лица. Феноменът е толкова по-отчайващ от факта, че журналисти стават жертви на груб натиск от определени институции, политици и публични личности. Предишният министър на културата и вероизповеданията Теодор Палеологу нарече "кретен" и "лъжец" един от журналистите през май тази година, понеже не го цитирал точно.
От друга страна, местните власти започнаха да ограничават под формални предлози достъпа на медиите до публични събирания, изложби, концерти, конференции, мотивирайки се с грижа за морала и закона. Централните власти инициираха повече законови промени с негативен ефект за свободата на словото. Най-важните сред тях са в новоприетите – граждански и наказателно-процесуален, кодекси, които не гарантират прозрачност на съдебните решения. Ограниченията чрез двата нормативни акта на свободата на словото ще са трудни за спазване. Проектозаконът за обществените поръчки бе приет набързо и по този начин даде на политиците улеснение да "инвестират" в "приятелски" медии. В същото време журналистите са обект на наказания. Румънската държава има много загубени дела в Европейския съд за правата на човека именно заради нарушаване на свободата на словото на журналистите.

Трудни свободи

Един журналист бе обвинен в изнудване и му бе забранено една година да упражнява професията след "неудобна" публикация. Според журналиста става дума за търговска сделка, покрай която се оказал жертва на постановка от корумпирани полицаи.
Достъпът до обществена информация стана нежелателен в много случаи. Причината е некомпетентността и нежеланието на някои представители на властта да информират обществото, при положението че и гражданите не си знаят правата да търсят информация. Журналистите си знаят правата, но им липсва финансова мощ, за да съдят държавните институции при блокирането на достъпа им до информация. Някои журналисти твърдят, че тромавото правосъдие и бюрокрация направо ги отказват да водят дела.

Вечният телевизионен проблем

Другото заключение на доклада е, че обществената телевизия все още се поддава на политически натиск. През 2009 г. имаше най-много сигнали от журналисти на SRTV. През миналата година около 300 журналисти от тази медия поискаха бързо да се приеме нов закон за обществената телевизия, за да се намалят "намесата, натискът и политическите поръчки".
Журналисти от различни медии заведоха дела срещу босовете си заради орязани възнаграждения. Авторите на доклада препоръчват на журналистите да се информират за правата си и да не приемат условия по своите договори, които противоречат на колективните трудови договори в медийния сектор.

Проверка за издръжливост

Има и добра новина – направени бяха стъпки за саморегулация чрез приемането на Единия етичен кодекс, иницииран от Конвенция на медийните организации и на Медийната комисия на Румънския пресклуб. Но като цяло 2009-а бе сериозен изпит за журналистическите способности.

*Мария Попа е експерт на ActiveWatch – Агенция за мониторинг на пресата, и е съавтор на Доклада FreeEx "Свободата на пресата в Румъния"

Стр. 14

Красимир Гергов и държавата на помиярите

в. Република | Йордан МАТЕЕВ, iordanmateev.blogspot.com | 2010-06-07 | 00:01:01

Не познавам Красимир Гергов. Знам, че държи огромна част от рекламния и медийния пазар в България. И знам, че много хора не го харесват. А други го харесват. Нищо необичайно за един много богат човек. Красимир Гергов призна публично, че не Рупърт Мърдок, а той е бил реалният собственик на bTV.
Притежавал е и други телевизии, но заради един ограничителен закон му се е наложило да прикрие собствеността си и да се води консултант. Но сега, след като законът е променен, може да каже истината. Страхувам се, че коментарите, които последваха (поне тези, които аз четох) след това признание пропускат най-важното.
Опитайте се да се абстрахирате от личността на Гергов и го погледнете като предприемач. Той е искал да прави телевизионен бизнес. Но един абсурден закон, приет преди 12 години му забранява, като казва, че ако имаш рекламен бизнес не може да имаш и телевизионен. Гергов твърди, че забранителните текстове са били написани заради него и аз не се съмнявам, че е прав.
И така на Гергов му се налага да гради огромна медийна империя в нелегалност. Да убеждава Мърдок и всякакви други хора да приемат ролята на формални собственици. Без съмнение, да плати и огромна цена за това. Да измисля сложни юридически и финансови схеми, които го предпазват от неминуемите рискове.
Дванайсет години почти всички в България знаят, че той е собственик, но официално не е. Междувременно "загрижени" влиятелни хора и медии постоянно настояват за прозрачност на собствеността в медиите, визирайки основно медийната империя на Гергов. Но не казват нищо лошо нито за онзи дискриминационен закон, който е реалната причина за проблема, нито за хората, които са наложили и приели този закон.
И през цялото време властимащите използват всичко това, за да упражняват натиск върху Гергов и така да влияят върху съдържанието на неговите медии. А ние се чудим защо няма медийна независимост. И защо в медиите на Гергов няма лоша дума срещу хората с много власт като президента Георги Първанов и премиера Бойко Борисов. Ами той трябва да е самоубиец, за да тръгне срещу властта. Мога само да си представям с каква помия се е сблъскал Гергов, колко рекет е плащал на купища помияри и колко пъти е бил принуден от обстоятелствата да взима болезнени решения.
Тази история много напомня на книгата на Айн Ранд "Атлас изправи рамене", която чета в момента. Там истинските предприемачи, тези, които правят нещата да се случват и които реално правят прогреса, възприемат политиците като досадна пречка за бизнеса и им плащат, за да им се пречкат по-малко. Политиците в книгата обаче приемат Закон за изравняване на възможностите, който забранява на един предприемач да има повече от един бизнес.
Притиснати от закона, някои продават бизнесите си реално, но повечето го правят формално и продължават напред. Не знам как Гергов е успял да прокара промяната в закона, но го поздравявам за успеха. Според мен това е успех на разума над глупостта. Положителните герои от книгата на Ранд биха казали същите неща, които казва Гергов и които вероятно биха прозвучали скандално за много хора:

За мен лично, телевизията в годините, колкото и да е странно за вас, е като "Плод-зеленчук". Аз искам да имам фирма, която да е като "Плод-зеленчук", в който отиваш, отваряш, хората влизат и купуват, ако са ти хубави продуктите. Ако са лоши не купуват. Така стана с bTV.

bTV до този момент, 10 години, се е издържала с пари от реклама, които са влизали в нея, затова ние сме задължени единствено и само към пазара, т.е. на публиката. Ако ни гледат повече, ние сме по-независими, даваме повече свобода на словото, имаме по-хубави програми, следователно ще имаме по-големия дял от пазара.

Тогава ме караха да плащам рекет.

Оттогава досега вече 10 години аз имах постоянно дела в прокуратурата.
Десет години аз съм водил дела заради вас, вие да имате право да говорите това, което трябва да говорите."

Стр. 9

Поучителните думи на един медиен търговец

в. Република | Николета ДАСКАЛОВА_ | 2010-06-07

Той не е кой да е, а самият Красимир Гергов. Един от най-важните играчи на постсоциалистическата медийна сцена. Публично определян като "рекламен магнат", "енигматичен медиен бос" и "мистична фигура", Гергов огласи със спомени и откровения първоюнската утрин на bTV. Поводът – десетгодишния юбилей на телевизията. Думите на ВИП-госта надхвърлиха рамките на стандартната честитка за рожден ден и се разстлаха върху проблемите на медийната среда. Внимание заслужават поне три акцента от изповедта на Гергов.

"Аз" и bTV, той и законът

Отношенията между рекламния бос и най-популярната медия са обект на спекулации още от самото раждане на частния канал. Дълго време се лансираха различни публични догадки за степента на участие на консултанта Гергов в управлението на телевизионния лидер bTV. Липсата на яснота по въпроса задълбочаваше една от най-сериозните язви на българската публичност – прозрачността в медийната собственост. Ето защо интервюто на Гергов се превърна в ритуално разбулване на тайната и като такова се явява важно събитие в съвременния медиен контекст. С подобаваща значимост го оцениха и част от конкурентните медии. "Красимир Гергов призна, че е бил и е собственик на bTV" бе ключовото послание, което проряза новинарското пространство. В ролята на водещи интерпретатори на саморазкритието се оказаха вестниците на "Икономедиа" – "Капитал" и "Дневник", а тонът, който наложиха, бе преди всичко саркастичен: "пародия" и край на едно "десетгодишно лицемерие".
Разсекретяването на консултантско-собственическата схема от страна на Гергов изведе на преден план и проблема с цялостното регулиране на медийната среда. Научихме, че в България една законова забрана може да бъде издигана, но и заличавана на основата на конюнктурно отношение към даден субект. Контурите на сагата около Гергов и медийния закон са прости – преди 10 години рекламистът Гергов не можеше да има дял в медии (" специално създадени закони против хора като мен"), в началото на тази година обаче парламентарното мнозинство премахна забраната и рекламистът Гергов може да седне на стола на bTV и да заговори от позицията на "ние, собствениците". Въпросът, един от многото, не е в личните перипетии на бизнесмена, а в опасностите, които крие подобна законотворческа гъвкавост. В крайна сметка става ясно, че у нас средата може да се регулира не от процедури, а от междусубектни отношения. А това не звучи особено демократично.

Свободата на словото и рекета

В изказването на Красимир Гергов се промъкна и една дума, която сама по себе си звучи страшно и би трябвало да предизвика бурна обществена реакция. Но не би. "Рекет", каза Гергов, "тогава [в първите години на bTV] ме караха да плащам рекет". В резултат консултантът Гергов е трябвало да юди дела, за да гарантира свободата на словото на журналистите от bTV. Детайлите в тази порочна схема не стават напълно ясни. А би трябвало. Когато рекетът и свободата на словото се обвържат в общ контекст, завоалираните думи не помагат. Щом един от ключовите актьори на медийното поле заговори за рекет, това е най-малкото симптоматично за сериозен недъг в обществото, в което всички живеем. А и "тогава" не е чак толкова отдавна.

Телевизията като плод-зеленчук

В стремежа си да подчертае пазарните механизми, по които развива медийния си бизнес, Гергов сравни телевизията с плод-зеленчук. "Аз искам да имам фирма, която да е като плод-зеленчук – където отиваш сутринта, отваряш, хората купуват, ако са ти хубави продуктите – купуват, ако са лоши – не купуват". И отправи менторски съвет към журналистите да правят рейтингова програма. Бизнесът над всичко. Донякъде забавна, плодово-зеленчуковата аналогия е и едновременно тревожна Да не забравяме, че медийното съдържание се различава от ябълките и доматите. Най-малкото защото телевизията, за разлика от фруктиерата, формира обществено мнение. Употребата на развалени плодове и зеленчуци може да предизвика стомашно неразположение. А консумацията на развалени медии? До обществена диария, може би. Неприятно.

Стр. 8

Виж кой държи отвертката

в. Дневник | Любослава РУСЕВА | 2010-06-07

В книгата си "Имало едно време избори" експертът по PR техники Жак Сегела разказва история за коронния номер на бившия полски президент Лех Валенса.
В градчето N започва митинг на "Солидарност". Валенса, тогава лидер на профсъюза, се качва на трибуната. Публиката въодушевено скандира името му. Валенса започва да говори, но изведнъж звукът от високоговорителите прекъсва. Гданският електротехник обаче не губи самообладание.
Той моли да му намерят отвертка, за секунди отстранява "повредата" и продължава речта си с репликата: "Всичко аз трябва да правя в тази държава!" Шегичката действа безотказно – хората се засмиват и го аплодират още по-бурно…
"Всичко аз трябва да правя в тази държава"
беше номерът и на президента Първанов преди четири години, когато му предстоеше да се кандидатира за втори мандат. Запазила съм в архива си доста негови "отвертки", от които ще цитирам две, от юни 2006 г.:
- Заради обгазяването на Стара Загора в президентството са привикани цялото общинско ръководство на града, шефът на Генералния щаб и министрите на отбраната и на околната среда. След срещата Първанов лично обявява мерките, които ще бъдат предприети, а на следващия ден вестниците съобщават, че президентът е намерил решение срещу обгазяването.
- PR упражнението се повтаря след няколко дни. Първанов излиза с план за ново столично сметище. По сценарий на "Дондуков" 2 пристигат "отговорните лица", след което президентът лично разяснява идеята си – имало изоставена мина в Пернишко, където София можела да си изсипва боклука. На следващия ден вестниците съобщават, че президентът е намерил решение и на проблема със столичното сметище.
Впрочем по онова време серните съединения тровеха въздуха на Стара Загора вече четвърта година, а вече трета година София периодично биваше вмирисвана от преливащите контейнери. През всичките тези години президентът на България се казваше Георги Първанов – обстоятелство, което направи внезапната му загриженост да изглежда като опит да се извлекат предизборни ползи от съзнателно набутани във фризера проблеми.
По-важното – проблеми, чието съществуване продължи дълго след тези PR упражнения и за които Първанов забрави също толкова внезапно, улисан да впрегне в кампанията си цялата държавна машина.
Впоследствие само за периода от 20 април до началото на септември 2006 г. той щурмува 70 общини и населени места и похарчи 10 пъти повече от бюджета на президентството (по изчисления на "Трансперънси интернешънъл") от декларираната сума. По едно време сайтът на българския държавен глава чак заприлича на сайта на беларуския му колега Александър Лукашенко.
"Александр Лукашенко направил приветствие коллективу Минского тракторного завода и участникам VІІІ Телевизионно-театрального фестиваля "Фестиваль фестивалей", бодро съобщаваше www.president.gov.by, докато www.president.bg рапортуваше: "Президентът отправи приветствие към участниците в гайдарското надсвирване в с. Гела и фолклорния събор "Текето" в с. Александрия"…
Ако днес отворите сайта на президентството, няма да откриете нещо по-различно. Първанов връчва почетен знак на Априловската гимназия в Габрово, после открива Славейковите празници в Трявна и организира дискусия за образованието в Благоевград.
Малко преди този десант из страната той успява: да коментира материал в сп. "Икономист", че в страната се забелязват признаци на "полицейщина"; да заяви, че правителството и лично премиерът Борисов оказват натиск върху медиите; да произнесе реч във Враца по повод 134-годишнината от смъртта на Христо Ботев, критикувайки основно кабинета; да зададе публично (чрез началника на кабинета си Никола Колев) въпроса дали на разговорите между Бойко Борисов и шефа на ЦРУ Лиън Панета е станало дума за политическия му проект.
Иначе казано,
Първанов отново е в кампания
(по видимо изнервения Бойко Борисов) и оттук нататък ще действа все по-настъпателно, за да се заяви като алтернатива с осезаемо присъствие и дългосрочна перспектива.
Разбира се, той има пълното право да се погрижи за оцеляването си като политик, а е и далеч по-добре правителството да има силен опонент в негово лице. Освен това текущата му институционална позиция позволява Първанов да направи по-широка платформа – "нещо подобно на национално спасение", както разсъждава близкият до него социолог Живко Георгиев (25 май пред "Медиапул"). Само че…
Фактът, че Първанов отглежда проекта си на държавни разноски, нямаше да е чак толкова проблематичен (същото правеше и Бойко Борисов като столичен кмет), ако той не ни "спасяваше" вече девета година като държавен глава, следвайки предимно персоналния си дневен ред.
Добре известно е, но не е лошо да се припомня, че през целия си първи мандат Първанов работеше най-вече, за да спечели и втори, като тъкмо това беше причината през лятото на 2005 г. България повече от месец да е без правителство.
Добре известно е, но не е лошо да се припомня и нежеланието му да изразява позиция по ред безобразия от времето на тройната коалиция, при положение че в предизборната си кампания ежеминутно жъна, ора, игра хора и ряза ленти. Нещо повече – президентът дълго време беше странно притихнал и ако изключим внезапните му събуждания около "големите шлемове" с Русия, се активизира едва напоследък. Един пример:
В речта си под връх Вола Първанов прояви изключителен сарказъм по адрес на правителството, цитирайки Ботев за "правителствените, тоест на султана, закони, които се пишат да се занимаваме барем с що-годе" и за "пигмеите, които са се покачили на необозрими конкили".
Прави впечатление обаче, че през 2007, 2008 и 2009 г. няма публикувано в сайта му слово за Ботев, както и че през 2010 г. не се навършва кръгла годишнина от събитията под Вола.
Предишното изказване на Първанов датира от далечната 2006 г., но в него не подхвърля намеци към Станишев, царя и Доган, а говори за "единна България", "единното действие", "да бъдем единни" и дава пример как Ботев се отказва от своята вражда с Каравелов: "Нека да захвърлим всякакви лични дрязги, нека всички да се включат в това предприятие." Предприятието, естествено, приличаше на предстоящите през есента на същата година президентски избори…
И Първанов ги спечели. Важно е обаче да припомня още нещо. За "президента на всички българи" гласува една четвърт от имащите право на глас. От гласувалите на втория тур 57 хиляди пуснаха недействителни бюлетини, като 22 хиляди съзнателно "драскаха наред" (по ЦИК), за да подчертаят, че вотът им е протестен.
Затова от гледна точка на усилията, които бяха положени, резултатът беше доста скромен. Нека не забравяме, че освен БСП, ДПС и техните разновидности зад Първанов беше цялата държавна машина, две трети от кметовете, почти всички медии, социологически агенции, фолк певици, спортисти и… останалите (без тази на Неделчо Беронов) президентски кандидатури.
"Голямото зло" Волен Сидеров и решението на самия Бойко Борисов да не участва в състезанието в крайна сметка бяха истинско самопризнание, че Първанов не разчиташе толкова на собствените си заслуги, колкото на "патерици", които да му осигурят една почти служебна победа.
Дали като съучастник в "повредата" претенцията на президента за национално спасение не изглежда малко нещо безочливо, е риторичен въпрос. По-неприятното е, че заявяването на хора като бившия вътрешен министър Румен Петков за негови двигатели я прави и цинична. "Първанов ще ни изведе от окопа", обявява Петков, което показва, че
стари муцуни с проблематична политическа биография
гледат на проекта единствено с надеждата да бъдат реанимирани. И тъкмо такива, с извинение, ще ни спасяват от "полицейщината", за която се притесни президента…
Всичко това хвърля тежка сянка върху начинанието на Първанов още преди да се е случило реално, а тепърва предстои трудната част – не само критика по Ботев, но и предлагане на алтернативни решения.
Такива, между другото, президентът и досега беше длъжен да формулира, разполагайки с немалък властови ресурс, а защо го правеше рядко до никак е първият въпрос, на който трябва да отговори, преди да обяви "бъдещите си творчески планове".
А иначе без отвертка наистина няма да минем. Въпросът обаче е даваме ли си сметка до каква степен са повредени високоговорителите и ще дойде ли въобще електротехникът.

Стр. 7

Медиен комфорт, т.е. комфорт за медиите

в. Република | Калина ПЕТКОВА | 2010-06-07

Темата за натиска над медиите вече неприкрито е в медиите. След като в последните дни обаче по нея се натрупа толкова много, да говорим за медиен комфорт в момента не е достатъчно. Това популярно напоследък понятие показва отношенията медии-власт в измамна рамка. Представяме си, че редакциите угодничат или се автоцензурират, а журналистите взимат пари срещу вярност. И въпреки че всичко това вероятно някъде се случва, терминът "медиен комфорт" изпуска някои съществени елементи от картината.
В българската публична среда угодничат всички – не само медиите. Преди всичко и днес повече от всякога угодничи самата власт. Тя се конструира и развива така, че да се харесва на публиката. Тя се стреми не просто да нахрани журналистите, а да им предложи професионална трапеза, от която да грабят с пълни шепи. Трудно е да отсъдим дали властта оказва натиск върху медиите или по-скоро им се натиска.
Дори когато участва в новините по телефона, за да направи забележка, че включването на Първанов е било с жива връзка, а не на слушалката, Бойко Борисов е строг наужким. Този случай от ефира на БНТ1 беше коментиран в последствие и в предаването "Референдум" от 01-ви юни с въпроса "натиск ли е?". Абсурдно, но факт… това е натискане, в което този, който не е получил желаното внимание, се опитва всячески да се домогне до още. И дори не го интересува, че някой му задава въпроси "по работа", защото той по-скоро "ревнува". От друга страна колкото повече коментират недоволното писмо на Борисов, в което той настоява, че натиск няма, толкова по-голяма услуга му правят журналистите. Не случайно и Велислава Дърева се изненада в същия "Референдум", че никой в гилдията не го е неглижирал… Проблемът тук е в позицията на обиден. Би било твърде грубо и обидно да неглижираш вече обидения.
Нека обаче се опитаме да си представим как изглежда журналистическата работа. От всичко, което се случва, ти трябва да извлечеш новините и в допълнение да измъкнеш от хората повече от това, което те искат да кажат. И нека сега се замислим колко леко става служебното ежедневие журналиста, в което някои винаги е създал новина вместо него и винаги е готов да каже дори повече, отколкото го питат. Проблемът между медиите и премиерът не е в това, че те са комфортни за него, а в това, че той е комфортен за тях. С власт като тази се правят много новини и всяка има потенциал да стане хит.
Какво остава за ума на публиката, след като пялото това шоу е минало пред очите й? Има ли натиск върху медиите или не? Ако разбираме натиска като акт на насилие, то едва ли. Има едно упорито и неуморно ухажване, в което силовите жестове се възприемат като допълнителен стимул и сигнал за мъжественост. Премиерът явно желае да е номер едно в сърцето на медиите и е решен да го постигне, независимо от това, колкото пъти трябва да им се предложи сам. Професионалният стандарт обаче става все по-непостижим с такава власт… Каква е рецептата в личния живот, ако някой неприятен ви се натиска: просто не поддавате. Българските медии в момента са изправени пред огромен риск ами ако този някой всъщност ни е приятен?

Стр. 8

Интервю с Румен Петков, член на Националния съвет на БСП, Валентин Вацев, преподавател и Иво Инджев, журналист

БНР, Неделя 150 | 2010-06-06 

Водещ: Продължаваме в следващият план драги слушатели, господин Румен Петков, който е член на Националния съвет на БСП, народен представител, бивш вътрешен министър. Ще говори по теми, които донякъде присъстваха и в разговора до този момент с министърът на отбраната, свързани със сигурността или трафикът на наркотици, престъпността. От друга страна, съвсем от друга страна, Иво Инджев, който написа книгата „Президент на ръба”. Става дума за една книга, която се занимава с потайностите на властта и конкретно с мандата на настоящият президент Георги Първанов. Разбира се, това е една възможност да се говори за технологията на упражняване на тази власт и за някои от публикациите както в пресата, така и в тази книга, ще говорим след малко.
 
Господин Петков, очакваме коментар на чутото по отношение на стратегията за национална сигурност, един въпрос, който ви е занимавал и вас, и който е свързан с това как БСП ще се отнесе към дискусията, за която ви покани господин министърът?
 
Румен Петков: Във всички случаи една такава дискусия е необходима, но първо добър ден на вас и на слушателите на „Неделя 150”. Аз, мисля, че наред с въпросите, които са специфични за българската армия и нейното пряко отношение /…/ информация към националната сигурност. Министър Ангелов постави няколко много важни въпроси и бих започнал с Черноморското партньорство. Там ресурсът на страната ни, а и ресурсът въобще в Черноморския басейн, далеч не се изчерпва само с партньорството между румънските служби. 2006 година в България, с подкрепата на ЕК и малко по-късно и на германското председателство, беше изграден един център за черноморско гранично сътрудничество, който всъщност предоставя информация в реално време във всяка една от /…/ страни от Черноморския басейн. Годишно, шеста, седма, осма година, този център е засичал около 300 кораби нарушители.
Водещ: Вашата функция каква е в този център?
 
Румен Петков: Аз в този център нямам никаква функция. Има българското МВР и на първо място Гранична полиция. Това е център, пак казвам, изграден с подкрепата на ЕК, а по-късно на германското правителство, с финансова подкрепа. Плюсът за нас, като държава, тук е, че той е стациониран постоянно в България. Има други ротиращи се в различни страни центрове, а този е ситуиран постоянно в страната ни и той дава изключително ценна информация. Разбира се, тези 300 кораба, нарушители годишно, стигало се е до 350-360, има кораби, които трафикират контрабандни стоки, има кораби, които извършват незаконен улов на риба, на кораби, които трафикират незаконно хора. Но това е един изключително сериозен ресурс, който трябва да бъде използван сега, защото в него на равноправни начала участват страните-членки на НАТО България, Румъния и Турция. Но участват и останалите страни от Черноморския басейн. Това е много силен инструмент, който може би трябва да бъде използван в една такава силно чувствителна среда, в каквато сме в момента, продиктувано не само от икономическата криза в световен мащаб, но и от някои събития в Близкия Изток. Вторият въпрос е свързан с това, че България получи много висока оценка 2007 г. за борбата си с трафика на наркотици. Ние тогава за първи път бяхме извадени от списъка на Държавния департамент на страни все повече производители на наркотици. И третият въпрос е свързан с това, че, и трите въпроса бяха поставени от министър Ангелов, но ми се иска да се знае какво е постигнала България и на тази база да се върви напред – от държава транзитна за трафика на хора след членството ни в ЕС, заплахата все повече да се превърнем в страна, трайна дестинация на трафик хора, е съвършено реалистична. И тук не става дума само за проституция, за незаконна работна ръка, която ощетява българските работници и синдикатите не случайно многократно са повтаряли този въпрос, а тук става въпрос за това, че ние сме твърде чувствителен регион, ние сме външна граница не само на НАТО, както министър Ангелов отбеляза, но и на ЕС. И то много чувствителна външна граница на ЕС. /…/ между България и Турция, общите анализи в проценти сочат, че голяма част от производството на синтетична дрога се премести на юг от България в периода 2003-2008 г. Границата ни със Сърбия крие своите рискови и чувствителност, Македония – разбира се. И самият факт, че река Дунав минава през България и стига до сърцето на Европа, крие много сериозни опасност не само за наркотиците, но и за стоки с възможно двойна употреба и т.н. Така че без съмнение трябва да бъде направен много сериозен, задълбочен анализ на предлаганата стратегия и аз мисля, че ако се възприеме подходът, за който говори министър Ангелов, тя не само може да бъде до обогатена, но може да срещне и много широка политическа и обществена подкрепа.
Водещ: Разбира се, преди да засегнем и другата тема, която ви води тук, тя е свързана с оценка на един деликатен момент от протокола – до каква степен е бил засегнат политическият проект на Първанов в разговорите с директора на ЦРУ между българския премиер и г-н Панета. По този въпрос бихме искали да чуем и Валентин Вацев, който е преподавател и може да коментира темата – до каква степен това заслужава внимание във вътрешнополитическите разговори, г-н Вацев, от гледна точка на протокола ли е или става дума за завоалирано назоваване на други проблеми?
 
Валентин Вацев: Г-жо Маринкова, нали не ви разбирам правилно, нали не очаквате от мен да коментирам разговорите между Панета и българския му домакин, аз не бих могъл да знам какво е станало там. Какъв точно е въпросът ви?
 
Водещ: Въпросът е до каква степен това би трябвало да притеснява опозицията?
Валентин Вацев: Кое е това, че г-н Панета е пристигнал в България и е разговарял с отговорни български държавници, това не би трябвало да притеснява, безпокои и дори интересува когото и да било. Шефът на ЦРУ, като една от своите задачи, има да обикаля света. Той е нас добре дошъл гостенин, когато се сети да дойде насам, и би трябвало да се задоволим изцяло с това, което протоколът задължава – българската държава да информира обществото. Разбира се, проблемите на ЦРУ винаги са били чувствителни. Даже не се сещам как можем да обсъждаме това.
 
Водещ: Да, защото се предполага, че е безупречно всичко.
 
Валентин Вацев: Не, не се предполага, че е безупречно. Не би могло всичко да бъде безупречно, но по принцип ЦРУ не коментира и не обсъжда своите работи с когото и да било. Интересът ни към дейността на разузнавателните служби по света би трябвало да бъде свит до разумни граници. Това, което нас като български граждани, би могло да не бъде интересно на първо място, би било работата на българските разузнавателни и контра разузнавателни служби, но както разбирам темата е друга. Аз бих обърнал внимание върху нещо друго, върху бързото вкореняване на езикови практики. От няколко дни се говори за проект Първанов. Вероятно това е смисловият център на разговора?
 
Водещ: Опитайте се да го откриете от гледна точка на реалното положение заради това, че имаше писмо, питане на българския президент, което беше адресирано към правителството – дали той е бил споменаван или неговият проект – и това е една диалогичност, която заслужава внимание, след като наричаният от вас Лео Панета не би могъл да обясни.
 
Валентин Вацев: Панета вероятно би могъл да обясни, но не би трябвалода обяснява, защото той ще трябва да спазва държавната дисциплина на своята държава. Не виждам никакъв смислен начин българските проблеми в българския политически етаж да бъдат обвързани с пътуванията, на който и да било шеф, на която и да било тайна служба по света. Това е фалшив ход. По-интересното е, че между българския президент и българското правителство се води някаква епистоларна преписка, в която те се занимават с намеци. А според мен би трябвало да може да се говори открито. Според мен смисловият център на сюжета е какво ще прави президентът Първанов след края на втория му мандат. Това вече би могло за определени хора в определен смисъл да бъде интересно. И според мен опитът да се придърпа за ушите Панета в този сюжет е смехотворен и малко несръчен. Сериозният проблем, разбира се, за отделни хора, а не за цялото общество, е какво би правил президентът Първанов след края на мандата. Всъщност, още по-сериозният смисъл, още по-сериозният въпрос е дори не въпросът за личните намерения на личността Първанов, а за структурата, животът и посоките на развитие на българския политически живот и в частност на БСП, която както и да се отнасяме към нея, ако уважаваме действителността и фактите, трябва да признаем, че все пак е може би действителна партия в България, от друга страна много болна партия и в много тежко състояние. Предполагам, че другият ваш събеседник – Румен Петков – няма да оспори тази моя последна преценка. БСП не е в добро състояние. И големият проблем е, има ли някакъв начин действащият днес президент, когато престане да действа като президент, по някакъв начин да влезе в политически отношения с БСП.
 
Водещ: Благодаря, помагате ми г-н Вацев, можете да останете на телефона и да участвате и малко по-късно с вашите идеи. Разбира се, направи впечатление, че още вестник „Дума” от 29 май написа една бележка, която се нарича „По-тайна вечеря” и в нея се поставя въпросът за прекалената показност на визитата на представител на американските тайни служби и липсата на дипломатическа дискретност. Търсенето на натрапваща се съпоставка, излиза, че, цитирам – „Ровенето в мръсното бельо, когато е с адрес отвъд океана, е достойно за уважение и преклонение и пищни вечери в центъра на София. Разбира се, явно трябваше шефът на ЦРУ на дойде, та Борисов да седне на вечеря с родните началници на спецслужби, извън тези в МВР и ДАНС, които са вече от друг сой. Сигурно е било неизбежно”. Чета тази бележка, за да се опитам да дефинирам интереса към по-тайната вечеря, тъй като това е ваша тема г-н Петков, а когато поставяте въпрос, че нещо е казано и това е неприлично, сигурно разполагате с някакви доказателства. Винаги в такива случаи от някъде излиза нещо написано, някаква стенограма или подаден текст, така ли е в случая, на какво се основавате?
 
Румен Петков: Във вестник „Труд” се появи публикация, в която става дума, че на разговора на министър-председателя с директора на ЦРУ е обсъждан евентуален проект Първанов. За такъв проект Първанов, министър-председателят говори вече повече от месец, ако не греша, без да съм от тези, които следят ежеминутните му изяви в средствата за масова информация. Въпросът можеше да бъде приключен много чевръсто. Във вторник с колегата Петър Корумбашев ние отправихме актуален въпрос, /…/, дискутиран ли е такъв проект Първанов, ако е дискутиран, по чия инициатива и в какъв контекст. Аз много исках да чуя и го казвам искрено.
 
Водещ: В парламента при това.
 
Румен Петков: Да, в парламента да чуя, че такъв проект въобще в българския политически живот, не е обсъждан на среща с директора на ЦРУ. Защото вие самите разбирате, че ако сме я докарали до там, политическият ни живот да бъде обсъждан от министър-председателя, от министри, президента с шефове на специални служби, това ни поставя в едно много по-различно качество от това, за което сме се борили и постигнали на 1 януари онази паметна година. Второ – отказът да се отговори на този въпрос, буди недоумение, защото пак казвам, въпросът можеше да приключи много чевръсто – не, такъв проект не е коментирам – въпреки, че аз не виждам как щяхме да получим такъв отговор, след като още на следващия ден вестник „Труд” обяви, че вярва на своя източник. Няма да навлизаме в темата кой е източникът, но …
 
Водещ: Стига да е достоверен този източник, да навлезем.
 
Румен Петков: Тука могат да бъдат /…/ вашите колеги от вестник „Труд”. Аз изцяло се солидаризирам с оценката, която г-н Вацев даде, бих си позволил да до обогатя този жив класик – да се придърпа за ушите Панета, беше един твърде несръчен опит. Аз бих добавил, глуповат и спекулативен.
 
Водещ: От страна на кого?
 
Румен Петков: От страна на автори на твърденията, от страна на тези, които си позволиха да консумират директора на ЦРУ по един твърде циничен начин. Когато се водят разговори с такъв тип хора, трябва много внимателно да се преценява впоследствие какво се пуска в обръщение. Директорите на ЦРУ в България идват от 2001 – 2002 г. по за два, по за три дни. Никога не е имало такава медийна интервенция. Това е въпрос на преценка на домакините, а и вероятно и на гостите. Това не го коментирам.
 
Водещ: Това не е ли обидно за нашия гост, вие смятате, че той доброволно се е подложил да го консумират – едва ли.
 
Румен Петков: Не, не. Аз казва, че опитът на българските домакини да го консумират по такъв циничен начин ще доведе до не добри неща за нашите взаимоотношения със САЩ в перспектива. Аз съм склонен да подозирам, че ключов представител на ЦРУ няма да гостува 10 години в страната. Впрочем, САЩ, ЦРУ, ФБР оказаха огромна помощ не само методична и когато се конструираше ДАНС. Така че, това са едни традиции, които се градят ако не греша от първото посещение на директор на ЦРУ в Българя през 2003 г. Може би и по-рано. Но да се коментира политическият живот на България, това да се казва на вестниците и впоследствие да се премълчава, мисля, че това е обидно за нацията. И пак казвам, спекулация с директорите на една от ключовите световни служби за сигурност с цялата своя специфика, която не е допустима.
 
Водещ: Ако не бяхте получили отрицателен отговор от страна на българския министър-председател в парламента, че това не е било обсъждано, щяхте ли да бъдете доволен?
 
Румен Петков: Щеше да ми бъде много интересно как ще реализират колегите от „Труд”.
 
Водещ: Само за тях ли става дума или вие разполагате с някакво доказателство?
 
Румен Петков: Аз го прочетох във вестник „Труд”, заедно с колегата Корумбашев, го прочетохме, както прочетохме на следващия ден, че „Труд” питае изключително доверие към своя източник и продължава да му вярва.
 
Водещ: Аз пък познавам вашите обичаи, вие сигурно имате някакво доказателство, че това е било споменато?
 
Румен Петков: Не, доказателства нямам, но аз съм склонен …
 
Водещ: Можете да потърсите?
 
Румен Петков: Е, какво значи да търся, как ще го намеря, къде ще го намеря, на главната махала?
Водещ: Има някакъв обичай – по тайните записи, да кажем?
 
Румен Петков: Не, аз не съм убеден, че темата е коментирана, когато /…/
 
Водещ: Чух вашия смях, г-н Вацев, преди малко, как да разбирам това?
 
Валентин Вацев: Сетих се, че на горкият Панета сигурно му пищят или шумят ушите в момента, направихме го на маймуна, горкият човек, ще го подмятат журналисти, анализатори и всякакви политически специалисти за какво ли не. Г-н Петков е напълно прав, леко преувеличава, разбира се, Панета няма да се обиди, той ще дойде когато трябва.
 
Румен Петков: Друг е въпросът, г-н Вацев, каква е същността причина на посещението на г-н Панета в България.
 
Валентин Вацев: Ние можем да се досещаме, но по този въпрос …
 
Водещ: Каква е?
 
Румен Петков: Не мога да коментирам. Ваши колеги от уважавани световни агенции коментират, че посещението е в друг контекст.
 
Валентин Вацев: Да. Всъщност тук има друг сюжет, който е достоен за журналистическо внимание и може би някой път ще стане дума и за него. Но на този етап г-н Панета действително е опит той да се сготви с домашен сос за други цели. Съжалявам, че трябва да го кажа така, но посещенията на такива видни американски функционери винаги са интересни в малко по-друг геополитически и регионален смисъл. Другият сюжет, който като чели произтече от там, някак си не ми харесва и ми звучи много /…/.
Водещ: Благодаря за вашия коментар. Сега, ще пристъпим към един разговор за книгата на Иво Инджев „Президент на ръба”, тъй като това изследване се отнася към начина, към който се упражнява властта на президента и така да кажем, потайностите на властта. Това е важно от гледна точка на темата, която представлява интерес и заради разговора преди малко – политическото бъдеще на Първанов. Какво ви мотивира да напише тази книга, г-н Инджев, и залагате ли така да се каже 100% вашата дума, че фактологията е изяснена?
 
Иво Инджев: Няма как, след като съм се подписал, както казват прокурорите, нося отговорност за фактите и обстоятелствата по делото. Книгата не съдържа само разкрития, неща, които хората ще научат за първи път, такива има доста и аз се надявам читателите сами да ги намерят или пък журналистите, които прочетат книгата, да ги съобщят. Вчера и в Нова телевизия стана дума за някои от тях. В книгата има много неща, които са публично известни или много малко коментирани. Или пък появили се в публичното пространство като проблясък, който твърде малко направи впечатление. Аз съм се по някакъв начин постарал да коментирам, да ги обобщя и да дам моята гледна точка по въпроса. Разбира се, че тя е пристрастна, в смисъл публицистиката е дело на човек с позиция. Всеки желаещ може да изрази своята гледна точка. Това е моята книга, моята гледна точка по въпроса. А иначе какво точно ме мотивира? Две неща са. Първо, намери се издателство, което имаше смелостта дори да ми предложи, казват това за първи път, защото по този начин отговарям на въпроса – защо точно сега – защото за три години и половина моят излаз на сериозна медийна трибуна беше, меко казано, затруднен. За това сега, че се появиха някои нови тенденции в българската политика, се намери едно издателство, което се осмели да ми предложи да напиша тази книга, и аз се възползвах от тази ситуация. А иначе бях вдъхновен от призива на президента Първанов за повече прозрачност в държавата и реших да дам своя принос. Понеже е много лесно да търсиш прозрачност на ниво чиновник в държавата или пък и аз не знам, злоупотреби в съседния магазин, аз съм приел предизвикателството да го направя с най-високото ниво в държавата.
 
Водещ: Това е похвално намерение. Винаги е полезно, тъй като тайните са любим прийом от гледна точка на всеки властник, нали така?
 
Иво Инджев: Вижте, аз знам много повече от това, което съм написал, но съм се постарал всичко, което съм написал, да застана зад него, ако се наложи, по всякакъв начин. Съобщил съм само неща, за които съм сигурен. Разбира се, бих могъл в някои много малко от случаите да съм бил подведен в някакъв аспект от своите свидетели, но все пак аз им вярвам. Показателно е, че страшно много хора се боят да говорят по тази тема. Изключително колеги, които говорих от начало бяха добронамерени, но след това престанаха да ми отговарят на телефонни обаждания, включително на гласова поща, на които аз казах, че ако на още едно обаждане не ми отговарят, това означава, че те не желаят повече да си играят, както се казва на езика на децата, с мен. Такива случаи имах доста и това е много интересно.
 
Водещ: Сега очаквам на свой ред и Първанов да запита главните редактори на медиите – страхуват ли се от него.
 
Иво Инджев: Не. Тук мисля, че можем да поспорим, според мен ходът, който се играе по адрес на моята скромна милост, е, че такъв човек няма, такава книга няма.
 
Водещ: Тази метафора, как да я разбирам? Разбира се, това е една игра с буквите, ясно, но от гледна точка на властта, че властта винаги е по някакъв начин балансирана между доверие и недоверие, между възможности и ограничения с това, което разполагаш?
 
Иво Инджев: В смисъл?
 
Водещ: Какво означава ръбът – освен, че е Република България?
 
Иво Инджев: Република България и съм запазил естетиката на фонетиката. Това съм го обяснил още на капака на книгата, на корицата, че съм решил в тази книга да назовавам нещата с истинските им имена, само на две места споменавам инициали, никъде не подменям имена, а съм споменал десетки. Знам, че напоследък много колеги пишат с подменени имена, с метафори, с езоповски език, аз просто си пожелах да напиша книга, в която това, което мога да си позволя да кажа, заставайки зад него, да бъде с истинските имена. За това си направих и тази игра на думи още в заглавие, защото всеки българин би произнесъл, говоря фонетично, ръба, точно по този начин. Така че това е моята игра на думи, която има двойно дъно.
 
Водещ: Има ли политическо бъдеще Първанов, според вас?
 
Иво Инджев: Зависи много доколко ще се даде гласност на истината за него. Хората трябва да направят информиран избор и аз мисля, че много от хората, които са гласували за него, ако прочетат тази книга, ще се замислят за много неща.
 
Водещ: Нека да попитаме за това г-н Румен Петков, тъй като има възможност вие да кажете по-определено това, което и вас ще ви предизвиквам да кажете – какво е политическото бъдеще на БСП, какви структури и от гледна точка на възможността за създаване на някаква нова организация?
 
Румен Петков: Нямаме различия с г-н Вацев, че БСП не е в /…/ позиция и това съм го казвал достатъчно публично още от юли месец на миналата година, както и съм /../ необходимостта от промени както в организацията на работа, така и в публичното ни присъствие, така и като конструкция, в това число управленска, темата очевидно не е актуална, тя ще бъде актуална октомври месец, когато ще бъде последният конгрес. Относно това, което г-н Инджев казва, че концепцията днес е няма такъв човек. Вчера и днес национален ефир и да казваме, че няма такъв човек, ми се струва малко нагличко.
 
Иво Инджев: Започнахме ли с определянията.
 
Румен Петков: Мисля, че ако имаме шансът да се изслушваме, мисля, че ще бъдем полезни на нашите слушатели.
 
Иво Инджев: Вие ме наричате нагъл в ефир, вие, който паднахте от власт по един позорен начин, за среща с оперативно интересни личности. Бъдете така добър да си мерите приказки.
 
Румен Петков: Аз приказките си ги меря, но казвам, че вие имате две дни достъп до един телевизионен канал, който е във всички случаи в тройката на страната и до най-слушаното радио предаване, без разбира се, да съм аз, този човек, който може да направи оценка и да ги подрежда на някаква стълбица, и на това, ако казваме, че няма такъв човек, хайде, най-малкото е да го кажем, че е не коректно, ако съм ви обидил, моля за извинение. Но, не съм чел творбата. Там ви чух, че вие сте ползвали свидетели и на тази база сте градили…
 
Иво Инджев: За някои неща.
 
Румен Петков: А в другите сте личен свидетел, личен участник.
 
Иво Инджев: За много от нещата съм публикувал официално появили се в българското медийно пространство факти. Така че прочетете и тогава коментирайте!
 
Румен Петков: Не, защото аз съм останал с впечатление, в това число и на собствения си гръб, че далеч не винаги появилите се в медийното пространство твърдения са факт. И когато на базата на чул, рекъл, казал се опитваме да формираме определена теза, според мен нерядко допускаме възможността предварително да сбъркаме. Защото вие сам не изключвате някои от хората, които са ви предоставили определена информация, да са злоупотребили или поне да не са били достатъчно изчистени и прецизни в тази информация. Аз също мисля, че е изключително необходимо да бъде изнесена цялата истина около действията на президента Първанов и около политическия му /…/. От това ще спечели той, от това ще спечели обществото и от това ще спечели възможността в България да е ясно, че политика може да се прави и с откровеност, и със съзнанието за държавен и национален интерес преди всичко, в това число преди личния и преди партийния.
 
Водещ: Но защо досега не бяха изяснявани подробности от начина, по който се упражнява властта на президента или пък подробности, които са били обект на тези изследвания и публикации?
 
Иво Инджев: Към кого е този въпрос?
 
Водещ: Към вас, господин Петков.
 
Румен Петков: Вижте, аз мисля, че президентът е обект на некоректни атаки от преди да оглави държавата. И на негов гръб прекалено много лъжи, прекалено много клевети, прекалено много неверни неща са изписани. Някои го определят в жълтата преса, други в различни хроники. Какво означава да се направи дисекция на механизмите като властовите механизми, използвани в президентската институция? Аз мисля, че това е много сериозен въпрос и той не може и няма как да бъде обвързан само с личността на Георги Първанов като президент. Той има своите предшественици, той ще има и своите следовници. Тъй че да концентрираме вниманието само върху един обитател на институцията от, хайде да го кажем, 1990 година насам също не мисля, че е много издържано.
 
Водещ: Само кратко, господин Петков. Ще се занимавате ли с, така да се каже, партийното строителство, с което ще бъде ангажиран Първанов занапред?
 
Румен Петков: Аз виждам в последните месеци една много сериозна активност, която засяга управлението на ключови сектори – в здравеопазването, образованието, икономиката, но не виждам политически проект. И ние понякога говорим от нечие име без да сме абсолютно сигурни, че прогнозата ни е автентична.
 
Водещ: Т.е. не потвърждавате засега?
 
Румен Петков: Не. Засега.
 
Водещ: Въздържате се. Господин Инджев, същият въпрос. До каква степен проблемът за начина на осветляване на властта на президента е бил проблем и за предшествениците на Първанов – за Петър Стоянов, за Желев? Дали има заложени неща, които се повтарят?
 
Иво Инджев: Вижте, аз знам, че и тезата, че в Америка бият негрите е много удобен отговор на всички неудобни въпроси. Само че това е мое авторско право. Аз съм се съсредоточил върху една тема. Нямам претенции да направя описание, нито пък това е биографична справка за когото и да било. Книгата говори сама за себе си. Един художник не разказва за картината си, както и един автор за книгата си. тя се чете. Аз мога да кажа за неща около мотивацията, около това как съм решил, въобще защо съм се решил. Но да преразказвам сега самата книга смятам, че това не е работа на автора. Оттук нататък тя е в ръцете на читателите и на хората, които желаят да се произнесат по нея. Аз се надявам, и понеже стана дума за медиите, надявам се, че българските медии наистина ще реагират. Защото това, че съм бил поканен, много благодаря за това благоволение…
 
Водещ: Защо благоволение?
 
Иво Инджев: Ами не, защото така излиза. Че два дни вече съм в ефир и това променя с нещо факта, че аз три години и половина, примерно в „Хоризонт”, съм персона нон грата. Единственото предаване, в което участвах, беше отново при теб на 15 октомври 2006 година – първо и последно.
 
Водещ: Това беше по повод на искането обяснение за кандидат-президентската кампания какво е материалното положение на българския президент от гледна точка на имуществото му.
 
Иво Инджев: Точно така. Да. И в книгата хората ще прочетат някои интересни неща по тези въпроси. Тук има някои отговори на въпросите, които бяха задени тогава. Аз разбирам, че ще бъде много лесно сега да бъда неглижиран като човекът, който едва ли не от някакви реваншистки подбуди се е захванал да прави точно това, а не нещо друго. Но на този въпрос също съм отговорил в книгата. Що се отнася до бъдещето на президента Първанов, връщам се към тази тема, според мен то е тясно свързано отново и отново, ще кажа, с информираността. Защото българските медии през последните 10 години загубиха не просто острота, а загубиха своята достоверност пред читатели, зрители и слушатели. И това беше до голяма степен свързано с неслучайните опити от най-високо място в България, не от едно, разбира се, каквото и да са правили предшествениците, това не е оправдание, и в резултат на което българската публика, българското общество са в състоянието, в което се намират в момента.
 
Водещ: Загуба на достоверност е много силно казано. Възможно е да е пострадала някоя от темите.
 
Иво Инджев: Всички наблюдатели на медийното пространство в България, оставете ме мен, са единодушни в мнението си, че свободата на словото в България се намира в окаяно състояние и в състояние на регрес от години наред.
 
Водещ: Благодаря на Иво Инджев. Това е вашето мнение.