БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 8.10.2011

Водещ: Важна ли е работата на журналистите по време на избори и как работят журналистите по време на избори? Добър ден на събеседниците казвам сега. И разбира се, първо към г-жа Светлана Станкова, преподавател в Софийския университет.
Светлана Станкова: Добър ден!
Водещ: Здравейте!
Светлана Станкова: Здравейте!
Водещ: Предизвикателно е заглавието на книгата, която издадохте – „Пресата – политически посредник”. Това е присъда или хипотеза?
Светлана Станкова: Според мен, това е нещо, което вече не може да бъде нито присъда, нито хипотеза. То си е факт. Факт е, че политиката е силно медиатизирана. Факт е, че пресата е посредник между обществото и политическите елити.
Водещ: Всъщност, в това няма нищо лошо, защото медиите са точно това в крайна сметка.
Светлана Станкова: Това е тяхната работа.
Водещ: Въпросът е дали, според Вас и според вашите оценки и проучвания, които сте провели, стана дума за това, че медиите са услужливи към политиците?
Светлана Станкова: Като цяло, медиите наистина следват политическия елит. Разбира се,, това е най-общо казано. Във всеки конкретен случай е различно. Понякога, дори по израза на Тотка Модова, медиите проявяват слугински синдром.
Водещ: За слушателите само да припомня, те най-вероятно знаят, но тя е декан на журналистическия факултет към Софийския университет. Ами, сега да стъпим на терен, да стъпим на терен с Милена Минчева от в-к „Стандарт”. Здравейте!
Милена Минчева: Здравейте!
Водещ: Услужливо ли е, когато примерно цитираме политиците и това, което се случва по време на кампания? И дали това е услужливост или все пак е въпрос на информиране? Това са неща, които се случват все пак.
Милена Минчева: Според мен, по време на предизборна кампания няма как медиите да не са политически проводник. Това не е мръсна дума, според мен, защото все пак хората трябва да бъдат информирани за политическите платформи на политиците. Какво наблюдаваме обаче в България? Много често от политическите централи се опитват да диктуват на медиите дневния ред.
Водещ: С кого да говорят.
Милена Минчева: Да. И тук вече е ролята на журналиста и, бих казала, стандарта, който има в медиите. Това, медиите, мисля, че сме доживели до момента, в който медиите трябва да диктуват дневния ред на политиците, а не обратното. Тоест, ние да преценяваме това, което е важно за хората, съответно, като се съобразяваме, нали, с техните желания и ние да налагаме дневния ред на властта. Аз мисля, че в-к „Стандарт” се опитва, така, умело да го прави това и това е печелившата формула. Иначе какво се получава? Ако ние сме, така, прост медиатор на това, което ни подшушват от политическите централи, смятайте, че в днешната пазарна икономика, просто, медиите няма как да оцелеят. Защото всяка сутрин читателите гласуват със 70 ст, купувайки си в-к „Стандарт”, купувайки си и други вестници. Просто сме обречени на тотален крах, ако слушаме това, което ни се диктува от политическите централи.
Водещ: Добър ден и на Йордан Мичев от списание „Тема”. Как стоят нещата на седмична база?
Йордан Мичев: На седмична база…
Водещ: Ако изходим, така, от старата максима, че всяко чудо е за три дни, т. е. При Вас е малко по трудно да запазите срока на годност на политическите цитати.
Йордан Мичев: Точно така, точно така. Много правилно напипахте пулса на седмиците, на седмичниците. Но в интерес на истината на седмична база в България бълват всякакви булевардни вестници на седмична база и в тях трудно може да се ориентираш какъв е точно дневния ред на обществото. Виждаме обаче, че тяхното влияние нараства с всяка изминала година. Появяват се постоянно нови издания. Списание „Тема”, за щастие, в тези десет години, в които успява да просъществува и по някакъв начин да се запази на пазара, да запази специфична аудитория, която го търси и го чете, успя да се опази от този синдром. Ние сме опозиция на всяка власт.
Водещ: Всъщност, това е работа на журналистите – винаги да са опозиция на всяка власт…
Йордан Мичев: Да, именно.
Водещ: … защото хората, освен че избират политиците, все пак им плащат с данъците си, за да вършат те една добра работа.
Йордан Мичев: Точно така. Разбира се, има нюанси в различните периоди. Говоря от гледна точка на опозиционност. Има нюанси. Има един голям парадокс. Списание, което се чете предимно от избиратели с десни възгледи, десни разбирания – хайде не, да кажем не десни, ами…
Водещ: По-либерални, по-либерални.
Йордан Мичев: … да, по-либерални – се списва от предимно леви журналисти, което е изключителен парадокс, нали, в случая, но опитваме се да търсим някакво златно сечение, някаква златна среда. Какво ми прави впечатление в настоящия момент? Изключително трудно е за едно такова издание да намери истинския политически дебат в настоящата кампания. Такъв не съществува. Поне досега аз не съм видял истински дебат. Подхвърлят се разни PR-димки и в прекия и в преносния смисъл.
Водещ: Реални и в преки…
Йордан Мичев: Просто присъстваме на една изключително циркаджийска кампания. Що се отнася до моя принос към тая кампания, мога да кажа, че той започна още в края на май, началото на юни. Заедно с няколко съмишленици подехме кампанията срещу проучванията и добива на шистов газ в България. Въпрос, който се позиционира като ключов по време на самата предизборна кампания. Голяма част от политиците и от кандидатите за президенти по някакъв начин се определиха по тази тема. Други мълчат упорито, странят от нея. Но ето, медиите по някакъв начин, дори и чрез този пример, задават дневния ред на обществото.
Водещ: Нека сега да експериментираме със Светлана Станкова. Всъщност, нищо не се еслучило все още с този шистов газ, добива и разрешаването. И от тази гледна точка, един ежедневник не може всеки ден да пише за това. Обаче Вие имате и сайт, новинарски сайт. Какъв е интересът на хората? Защото когато липсва новина, какво се прави?
Милена Минчева: Ами, новинарският сайт на „Стандарт” е standartnews.com, където гледаме да информираме нашите читатели за събитията на деня.
Водещ: Но когато няма събитие, както в случая с шистовия газ?
Милена Минчева: Ами, нашата задача е да намерим различните гледни точки и по този начин да обясним на читателя кое е полезно за България и кое не е полезно.
Водещ: Г-жо Станкова, от гледна точка пък на медийния експерт, тази ситуация как бихте я коментирали?
Светлана Станкова: Аз мисля, че в случая ролята на журналистите би била да осигурят колкото се може повече данни за това какви са технологиите за добиване, доколко те са вредни за околната среда, доколко не са. В случая има дори един такъв почин към журналистика тип база данни. Не да предлагаме гледища, макар и те да бъдат плуралистични, макар и те да бъдат с всички възможни включени последствия. Да предлагаме възможност на читателя сам да се ориентира, като стигаме до дълбочина на информацията, защото това е което читателя сам не може да направи. Дори и тези базирани web2 технологии предлагат семиотични търсачки, които да изровят максимално максимална информация за това. Средният читател, той не може да се ориентира каква всъщност би била ползата и вредата от добива на шистов газ, ако не се зарови да прочете, че примерно там има някакви отлагания на въглероден окис и т. н. В такъв смисъл, не е нужно да има някакво събитие, да има нещо, свързано с това, че има протест против или че има някаква компания, заинтересувана. След като такава тема стои пред българското общество, премята се в публичността, нека ние получим колкото се може повече информация за нея без да ни се предпоставят гледните точки, т. е. според мен, бъдещето на една журналистика на данните, на повече информация, на повече данни и оставяне на читателите да се ориентират, да навигират през тях.
Милена Минчева: Сега, аз не съм съвсем съгласна с това леко подценяване на читателя, което Вие правите, защото тези данни читателят може да си ги намери и в Google. Въпросът е ние да му представим различните гледни точки, защото читателят в България все пак е интелигентен читател и разполага с достатъчно информация от интернет и въобще специализирана литература. |Въпросът е ние да дадем различните гледни точки на експертите, защото читателят не може да се обади на експерта X, който е специалист по шистов газ. Това е нашата задача. Просто да сблъскаме различни гледни точки.
Светлана Станкова: Аз мисля, че интелигентният читател ще се ориентира.
Милена Минчева: Базата данни…
Светлана Станкова: На него не му е нужно гледището. Да, би могло. Би могло да бъде попитан експерта X, експерта Y, но един човек в ежедневието си няма да тръгне да си отдели време и да рови по Google и да се интересува от шистов газ. Но всеки човек си купува вестник, отваря електронно издание, вижда списание.
Водещ: Чий интерес, чий интерес…
Йордан Мичев: Ето, виждате ли един конкретен проблем в какво може да се превърне по време на предизборна кампания? Един конкретен въпрос, като шистовият газ, нали. В един момент от чисто експертен въпрос, нали, свързан с технологии и т. н. В един момент този въпрос се превръща в политически, в което няма нищо лошо.
Водещ: Обаче кой, чий интерес възбуди повече – интересът на читателите или интересът на политиците да коментират темата?
Йордан Мичев: В интерес на истината аз се стремях да не прекалявам с тази тема в изданието, в което работя. Повече обърнах внимание на…
Водещ: Посланията в други платформи.
Йордан Мичев: … посланията в други платформи, на организирането на протестите. Аз лично съм ангажиран с тази кауза, защото съм родом от този район, в който ще се правят тези проучвания и добив, нали такива са намеренията на американската компания “Chevron”. Но ето, един конкретен въпрос просто предизвика страшно много поляризиращи мнения по време на кампанията. Да не говорим за останалите въпроси. Изключително много теми, по които в тази предизборна кампания медиите мълчат упорито, изключително много.
Водещ: И те са?
Йордан Мичев: Ами, значи давам конкретен пример. Президентът на републиката има изключително много правомощия от гледна точка на външната политика. Аз не съм чул досега от кандидатите за президенти примерно каква ще бъде политиката на България на Балканите, каква визия имат те. Има много спорни въпроси – членството на Турция в Европейския съюз, имотите на тракийските българи, прогонени от Одринска Тракия.
Водещ: Удивително дълъг срок на годност имат тези проблеми, защото ми се струва, че те бяха характерни и за, като изключим шистовия газ, и за кампанията 2006-2008, президентската.
Йордан Мичев: За 2009 дори бяха.
Милена Минчева: Характерно за българските предизборни кампании е,че, така, се набляга на
Водещ: Имат един фризер, в който се поставят едни теми и си ги съхраняват от кампания на кампания.
Милена Минчева: Да. И искат обществото и журналистите да тичат след тия кампании. Аз казах, ролята на журналистите е да насочват читателя и да показват дневния ред на политиците. Тоест, ние да преценяваме, ние да определяме дневния ред и да го даваме на самите политици, от това, което хората се интересуват. Вземете кризата, вземете бизнеса, който изнемогва в тази криза. „Стандарт” има няколко акции в последно време. Не знам дали сте запознати с тях. Например, направихме една поредица за чудесата на България, т. е. За културно-историческия туризъм. Това е една тема, която не се експлоатира много от вестниците, защото тя не вдига тиражи, не е толкова рейтингова и…
Водещ: Е, вдига тиражи, когато примерно финансовият министър се изкаже по този въпрос.
Йордан Мичев: Нека да се върнем на кампаниите.
Водещ: Да.
Йордан Мичев: Примерно, случаят в Катуница повдигна страшно много въпроси. Аз не видях, в интерес на истината не видях сериозен анализ…
Водещ: Политически.
Йордан Мичев: … политически нито в медиите, нито от страна на кандидатите за президенти. Каква им е визията за демографската политика? Неслучайно в президентството има такъв съвет по демографската политика. Този въпрос, който е фундаментален и е за десетилетия напред, би трябвало един кандидат-президент да има ясна визия за това нещо.
Водещ: И в крайна сметка зад стоят все пак и някакви цифри, някакви предвиждания. Нека продължим обаче за това след малко. Останете с нас.
Важна ли е работата на журналистите по време на предизборни кампании? Темата днес коментираме в „Клубът на журналистите”. И нека да се върнем отново към началото със Светлана Станкова. Кажете ни, моля, приликите и разликите, най-общо, между кандидат-президентските кампании в България и Чехия 2006-2008, които анализирате във вашата книга, какви са?
Светлана Станкова: Много е интересно това да се разгледа, защото от една страна в България вотът е мажоритарен и за местни и за президентски избори. Това би провокирало един сериозен политически дебат, тъй като това е вот, който всеки един от нас дава. Докато в Чехия президентските избори се провеждат в парламента. Съответно, са непреки и съответно, би могло да се предполага, че там тези политически дебати ще се провеждат на мястото, където се провеждат и изборите. Интересното е, че това са различни комуникативни казуси, но медийните рефлекси на пресата, и в България и в Чехия, по много показатели се схождат. Там имаше едни и същи наративи за кризата. Разбира се, в различен контекст. В България това беше кризата на десницата. Излъчването на кандидатурата на Неделчо Беронов след поредица от неудачни други предложения. Докато в Чехия това беше криза на процедурата как точно да се проведе избора за президент. И разбира се, това в кръга на шегата, но то си беше заглавие на чешко списание – „Вибори хоржна неш на Балкани”, което означава „Изборите бяха по-лоши, отколкото на Балканите”. Съвсем друга тема е защо Балканите имат негативна конотация в Европа. Разбира се, обаче заедно с тези пък сходни, чисто медийни похвати, за преизбиране на действащия президент. И в България и в Чехия, той е бивш председател на управляваща партия. Спечелва втория си мандат, съответно Вацлав Клаус и Георги Първанов, с внушенията за скрит риск на неговия основен опонент, в Чехия Ян Швейнар, в България – Волен Сидеров. Еднакви бяха тези внушения, тъй като и на двамата кандидати, независимо те колко са различни – Ян Швейнар е част от една много мощна, много добре организирана търговска банка в Чехия, американски Гражданин за дълго време, с много добро образование, с много публикации, но при всички случаи той беше идентифициран като чужденец, от когото не е ясно какво може да се очаква.
Водещ: И понеже страхът е най-древното човешко оръжие, да Ви попитам – кой я издигна тази кауза, по-скоро кой я направи популярна за страната – дали журналистите или политиците?
Светлана Станкова: Ами, вижте. Те са взаимно свързани нещата. Факт е, че изключително тънка и умела манипулация може да се прави със страха. Тя е печеливша тогава, когато се посочва изход от някаква заплаха. В България това беше клипчето на Волен Сидеров, който с топчето произвежда хаос и Бог знае още какво и съответно, това беше клип на социалдемократи и внушението „Изберете това, което би го предотвратило”.
Водещ: Имаше ли политически платформи в Чехия на тези избори, за които говорите, които да са били огласени от медиите?
Светлана Станкова: Да. Това, което е характерно там – че всяка една платформа, тя е изписана, кой я издига, кой я плаща.
Водещ: У нас тогава така ли беше или имаше разлика?
Светлана Станкова: Не. Включително, най фрапиращата разлика е в проучването на социологическите агенции. Нас ни заливат с проучвания кой какъв процент има, кой какви очаквания съответно би провокирал в нагласите на електората, но никъде, в нито една медия не се публикува кой е платил това изследване. В Чехия беше изключително забавно, тъй като се виждат съвсем противоположни резултати и съответно, под всяко едно изследване пише, че то е поръчано от еди коя си партия и съответно, противоположното – поръчано от опозиционната партия. Но там това е задължително да бъде огласено. В такъв смисъл, аз мисля, че в някакъв момент, когато медиите са проводници на конкретни политически интереси – да, посоката е тази – страхът, внушен от политиците през медиите за съответните електорални нагласи.
Водещ: Или може би става дума за нещо друго. Милена Минчева да попитам – от колко политици получихте платформи и от колко получихте?
Милена Минчева: Сега, интересното при българската кампания е, че наистина няма сблъсък на платформи, на идеи, на визия. Преди малко говорихме за демографския проблем, колегата от списание „Тема” го засегна. Този демографски проблем наистина с години не е решаван и политиците като че ли пасуват. Между другото, преди една-две седмици в „Стандарт” пуснахме интервю с Цонко Цонев, кмета на Каварна. Каварна, според мен, е един малък оазис на… в смисъл, там проблемите наистина се решават. Там няма напрежение между ромите. Какво разказа кметът на Каварна? Още в момента, в който е поел властта, като кмет, е направил, е поканил роми, които да съветват общинските съветници в кметството. Той казва следното: започваме да асфалтираме една улица в българския квартал, асфалтираме едновременно улица в ромския квартал, в турския квартал. Тоест, той не решава проблемите на парче. Мисли се и за ромите и за българите. По тоя начин се осигурява равен старт на различните етнически групи и според него, това е начинът, по който трябва да се процедира. Това не се наблюдава в други градове. Например, в Каварна им дават бонуси на ромите, които изпращат децата си на училище, тъй като знаете, че образованието, така, е стартова линия за решаване на много от етническите проблеми. Те ги стимулират с помощи за зимата, за дърва например за огрев. Включват ги в различни европейски програми, което, според мен, е много положително. И политиците трябва да се замислят наистина как, просто да имат една дългосрочна визия. А не случая с Катуница, казват си мненията, ако имат такива, обаче няма глобална визия за проблема.
Йордан Мичев: Това имах предвид като повдигнах въпроса за демографската политика. Говорихме, че всяко чудо е за три дни. Ето, нещата утихнаха. Протестите спряха. Цар Киро се движи някъде между…
Водещ: Така наричащият се.
Йордан Мичев: Да, така наричащият се цар Киро се движи някъде между арестите. Но глобалните проблеми, истински сериозните проблеми, които произтичат от този случай, ги няма.
Водещ: Някой дали отговори на въпроса защо той по-рано не посети тези заведения? Арестите имам предвид.
Йордан Мичев: Ами, според мен…
Водещ: Защото въпросът журналистите го зададоха много пъти. Въпросът е… От друга страна пък е хубаво и да има отговор на този въпрос.
Милена Минчева: Според мен, отговорът на въпроса е, че цар Киро толкова години е бил удобен на някой.
Йордан Мичев: Да.
Водещ: На някого, да.
Светлана Станкова: Ама трябва да има конкретна отговорност. Това е прокурорът X, това е следователят Y, които са пропуснали през тези години осемте или Бог знае колко жалби, подадени. Това е конкретният кмет. Това са конкретни имена и тези имена не се казват. Значи, аз бих се върнала, взимам повод от вашите думи и бих се върнала на паралелите между България и Чехия. Да, има сходни журналистически похвати, сходен е наративът. Но кое пък е различното? Провокираният дебат е изцяло различен. В Чехия също има купуване на гласове. Те са огласени от медиите. Дори са посочени предполагаемите суми. Дори са посочени, засипани…
Милена Минчева: В България медиите също пишат за това постоянно.
Светлана Станкова: Но какво?
Милена Минчева: Имаше колко скрити агенти-журналисти, които купуват гласове.
Светлана Станкова: Но какво произлезе от това? Чехите дори…
Водещ: Обвинения към журналистите произлязоха, че това са едни сценки, които ние разиграваме.
Светлана Станкова: Именно. Докато в Чехия това беше един призив на гражданското общество да се намеси. Чешките медии, всичките до една, имат електронни адреси, публикуват писма на читатели. Там има една обратна връзка и там има наистина издигане на един дневен ред отдолу нагоре. Стана ясно, че чешки депутати са получили в писмата си куршуми. Стана ясно кои са били подкупени. Започнаха дела и в медиите този граждански дебат е изцяло различен. Медията…
Водещ: Кое го прави различен? И защо той е различен?
Светлана Станкова: Ами, две са основните причини. Едната причина, аз трябва да се върна на приказката за краставичката може би на Мирча Кришан, но това наистина е собствеността. В Чехия още в началото медиите бяха изкупени, пазарът беше разпределен. Там бизнесът е специализиран, издателски и там има ясна прозрачност коя медия каква политика има, кой я притежава и съответно, кой говори, по израза на Георги Лозанов, с тези нейни акционери. В България и досега, и до днешна дата продължава прекупуването, препродаването, пълната неяснота по отношение на това кой какво притежава и колко притежава и стремежът тази яснота да не може да се появи. Защото в Чехия това е регламентирано – там има одит бюро по тиражите (овержование периоди) и там всеки един може да види примерно зад „Хосподарски новини” колко процента притежава Дау Джоунс, колко процента са дребни акционери. Тук няма такова нещо и не очаквам скоро да има.
Милена Минчева: Аз не съм съвсем съгласна с Вас, защото на „Стандарт” собствениците са прозрачни. Даже наскоро имаше смяна в…
Водещ: Собствеността.
Милена Минчева: Да, смяна в собствеността, която беше обявена съвсем категорично, с проценти иколко проценти са закупили.
Йордан Мичев: Интересно ми е…
Милена Минчева: Тук проблемът е следният – кога се купува вот? Вот се купува, когато се продава. Кой продава вота? Вотът го продават политиците. Ето, върху това, според мен, трябва да се съсредоточим, а не кои са собствениците на медиите.
Светлана Станкова: Аз мисля, че тук говорим защо няма ясен политически дебат и защо този дебат провокира обществеността и е деонтологически ангажиран от страна на медията към обществото.
Водещ: Нека направим решаването на тази задача още по-трудна, като попитам – губи ли се или се печели от обявяване на политически пристрастия, нека така го наречем? Вие казахте – леви журналисти пишат за десни…
Йордан Мичев: Либерално списание.
Водещ: … за либерално… хора, които предпочитат по-либерален поглед върху събитията. Печелите ли или губите от това обявяване?
Йордан Мичев: Ами, трудно ми е да преценя дали печелим или губим. Аз лично мога да кажа, че никога не съм криел политическите си пристрастия. Те са леви. Това са ми възгледите. Тук се повдигна въпроса за собствеността. На мен и до момента, понеже и в момента тече едно прегрупиране на пазара, на медийния пазар и на вестникарския пазар.
Водещ: Поредно прегрупиране.
Йордан Мичев: Поредно прегрупиране, окрупняване и т. н. Включително и списание „Тема” от един месеце в такъв процес на окрупняване и прегрупиране. Но ето, давам примера с колегите от „Стандарт”, които минаха по този път преди няколко месеца. На мен и до момента не ми стана ясно кой стои зад новия акционер президента на волейболния клуб Георги Георгиев. И до момента не ми е ясно.
Милена Минчева: Ами, стои той с парите си.
Йордан Мичев: Значи, човекът е…
Милена Минчева: Това, че има различни спекулации в различни медии…
Йордан Мичев: Да. Човекът е собственик на софтуерна компания, волейболен клуб. Безспорно голям волейболен клуб, който обаче беше доста закъсал финансово последната година, със сериозни дългове.
Милена Минчева: Не знам. Ние имахме среща с новите собственици, на която те най-прозрачно ни обясниха, че стоят с имената си и с техния се бизнес в тази сделка.
Светлана Станкова: Чисто издателски, чисто издателски бизнес. Да.
Йордан Мичев: Разбирате ли? Значи, сега каквото и да си говорим, и аз мога да застана пред колеги и да кажа – ето, аз съм, заставам с името си, с парите си и т. н. Но аз нямам никакъв бекграунд в този бизнес. Аз нямам никакъв бекграунд.
Светлана Станкова: Само… извинявам се. Само една скоба ще отворя. Понеже говорим за избори, кампанията на Ричард Никсън, в която той беше обвинен, че е корумпиран и той на другия ден застана пред медиите, показа си банковата книжка колко е празна и всички му повярваха, че той не е . Толкова е лесно това. Наистина, наистина не мисля, че когато някой застане и каже – аз съм. Ами аз не мога да знам дали и Иво Прокопиев от Сингапур движи нещо или не движи нещо.
Милена Минчева: Ами, вижте. Аз, като журналист в „Стандарт”, мога да Ви кажа, че никой не ми казва – напиши този материал за БСП или за ГЕРБ и ги погали с перце. Аз съм журналист с позиция и съвсем свободно си изразявам тази позиция. Наистина, честно Ви говоря. Естествено вестникът не може да няма позиция. Затова имаме съвещания, т. нар. планьорки, където, нали, решаваме какво, кое ще е на първа страница, кое ще е на последна страница, светски материал, каква инициатива да поемем и да застанем зад нея.
Светлана Станкова: Аз мисля, че от момента, в който кажете – „Стандарт”, ми казва какво да пиша, Вие няма да сте на работа в този вестник.
Йордан Мичев: В интерес на истината…
Светлана Станкова: Само за секундичка.
Йордан Мичев: Да.
Светлана Станкова: Понеже стана дума, печелим или губим от обявяването на…
Водещ: Пристрастията.
Светлана Станкова: … кой какви пристрастия има? Значи, аз мисля, че печелим, ако медията обяви – ние сме пролиберална медия, ние сме лява медия, ние сме центристка медия. Какви са журналистите, си е тяхна работа. Но те, когато медията е обявила една линия, са длъжни да се съобразяват с нея.
Милена Минчева: АВие защо смятате, че трябва да има само една линия?
Светлана Станкова: Напротив.
Милена Минчева: Тоест, примерно един вестник да е само ляв. Напротив. Той не може ли да обема целия спектър…
Светлана Станкова: Ами, защото… Ами, не може.
Милена Минчева: Аз не съм съгласна с Вас.
Светлана Станкова: Защото ако един вестник е заявен с позицията си, то ние очакваме от него да говори в този спектър. И тогава ние сме честни спрямо читателите, защото когато агитираме за това или онова – да, това са нашите ценности, ние ги прокламираме, ние сме такива. Така се прави. Така е на запад и така е по-честно. А инак кой ми говори? Кой ми говори с вашия глас? Аз не зная.
Йордан Мичев: Ще дам един конкретен пример. Нощта на парламентарните избори 2009 г. Много хора може би са забравили, но по време на пресконференцията Бойко Борисов хвърляше огън и жупел срещу представителите на една издателска група.
Водещ: Само че на следващия ден нещата се промениха.
Йордан Мичев: На следващия ден нещата се промениха. Тази издателска група, образно казано…
Водещ: Смени тона.
Йордан Мичев: … обърна палачинката и смени тона. И до момента продължава да върви в това русло.
Светлана Станкова: Дори много внимателно си избират снимките, тъй като се сещам за какво говорите.
Йордан Мичев: Значи, изключително е сложен този въпрос със собствеността, с различните интереси. Няма какво да се лъжем. Огромната част от собствениците на медии в България не печелят от медиите си и те се опитват да компенсират тези загуби по друг начин.
Водещ: Изключвате ли обаче възможността някои от тези издатели, за които Вие говорите, да са достатъчно интелигентни, за да си дават сметка, че показването на повече гледни точки ще е в по-голям интерес за тях?
Милена Минчева: Ами, ето – аз това се опитвам да Ви обясня.
Светлана Станкова: Не я изключваме, разбира се.
Милена Минчева: Вестникът не е нужно да се обяви като ляв или като десен или като центристки. Просто, печелившата формула е да се отразяват всички гледни точки, иначе читателят на другия ден няма да си купи вестника. Разбирате ли? Ние ще се бъдем изхвърлени от пазара от само себе си, от самите процеси, от…
Светлана Станкова: Аз мисля, че не ме разбрахте. Не става дума за пропартиен вестник, какъвто е, да речем, „Дума” или какъвто е "Атака", а за някакви ценности и нагласи, които се изповядват от редакционната политика на вестника. Това е нещо съвсем друго.
Йордан Мичев: Това имах предвид под израза „леви журналисти правят либерално списание”.
Водещ: Получавате ли обвинения за това?
Йордан Мичев: Разбира се, че получаваме. Аз лично много пъти съм бил обвиняван в какви ли не пристрастия.
Водещ: Като изключим това, че журналистите винаги са виновни.
Йордан Мичев: Разбира се. Просто, опитвам се да, пак Ви казвам, опитвам се да следвам някакво златно сечение, да, по някакъв начин моите политически възгледи да не влияят на работата ми.
Водещ: Кога в България ще има истински политически дебат на основа платформи, на основа политики, а не на основа PR примерно?
Светлана Станкова Дебатът е такъв, нивото на дебата е такова, каквото е нивото и на гражданското общество. Значи, ниското равнище на развитие на гражданското общество провокира и ниско равнище на дебат. Нито на политическо, нито на експертно ниво той може да бъде добър. Както казват съседите македонци, държавата се напуни с експерти. Но всъщност, какво имаме насреща? Аз тъкмо тук исках и да се върна и взимам повод от въпроса, защото причината не есамо в собствеността. Тя, разбира се, е основната. Развитието на гражданското общество. Разбира се, тук има една политическа метафора за липсата на 68-а, която е основополагаща в Чехия. Факт е, че там посоката на отпор, тя е отвътре навън. Там са едни външни забрани, които отвътре биват спирани. Докато ние от 89-а не можем да разберем какво всъщност се случва. Непрекъснатото връщане 20 години. Която и медия да отворите, 20 години ще го видите цитирано. Това означава, че ние имаме една неудовлетвореност от това какво сме направили, от това какво сме искали, къде сме. Нямаме експерти, които да предотвратяват и да прогнозират какво се случва. Но нямаме и това развито гражданско общество…
Водещ: Искам да Ви накарам да коментираме един много екзотичен пример.По повод 3. Март, националния празник, се появиха едни политически цитати, които по-късно, разбира се, влязоха и в забавните предавания, в шоу-програмите на телевизиите. Там една група, бих казала, от политици един след друг рецитираха как, цитирам, „България се е освободила преди 500 години от турско робство”. Аз дълго време мислих каква може да е причината за това, защото едва ли има човек в България, който да не знае, че не сме се освободили преди 500 години от турско робство. Мислите ли, че всъщност те са рецитирали един предварително подготвен текст, в който е имало грешка просто?
Йордан Мичев: Естествено, естествено. И няма защо да им крием имената. Първият човек, който го изрецитира този текст, беше депутатът от ГЕРБ Николай Коцев, врачанин, известен предприемач в региона. След него се изредиха още няколко негови колеги от същата парламентарна група. Тук става въпрос за хора, които очевидно не блестят с кой знае какви интелектуални възможности.
Водещ: Е, очевидно проблемът е бил в PR-а, в този, който е писал текста.
Йордан Мичев: Не, не. Едва ли. Не може всичко да си обясняваме с PR-а. Говорим за един милиционерски почин. Написва ти се нещо и трябва да го издекламираш от парламентарната трибуна.
Светлана Станкова: Аз мисля, че проблемът е и в мястото и ролята, която имат политиците. Значи, те се стремят да се огледат в медиите, както Снежанка в огледалото, и да се видят колко са красиви. Не да кажат нещо, не да помислят, не да се върнем към това, което казва Аристотел, че политиката е да работиш за благото на другите. Инак тя не е политика, тя е антиполитика. И в такъв смисъл, когато медиите служат за това един политик да казва на друг политик нещо, а не един политик да работи за това какво би било добре за всички, то тогава те са толкова замаяни да се видят в огледалото си, че те не виждат и не прозират в смисъла на това, което казват. Значи, целта е да има някакво изображение, някакво забавление, а не да има съдържание.
Водещ: Милена, имаше ли коментари, читателски, на този пример, или как да кажа?
Милена Минчева: Ами, аз за читателски коментари не мога да Ви кажа. Не съм се сблъсквала, защото не си спомням да е имало обратна реакция специално. Може би са се обаждали читатели в редакцията да си кажат мнението. Аз не съм засякла такива. Но действително в България има такива политици, които, които разгръщат вестниците и гледат колко пъти фигурира тяхното име във вестниците. И наистина тук е ролята на медиите да задават дневния ред на политиците. Аз пак, за пореден…
Водещ: Какъв би бил интереса към едни политически платформи, ако имате късмета да ги получите, след като сте ги искали?
Милена Минчева: Ами, най-вероятно би се получил някакъв истински дебат, наистина.
Йордан Мичев: Повечето кандидати са качили политическите си платформи на сайтовете си. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език.
Водещ: Дали искат да ги представят?
Йордан Мичев: Според мен, не. Не си правят труда да ги представят на разбираем език и от там липсва и интерес към всякакви платформи, към всякакви . А точно по този начин може да осъществяваме граждански контрол към тези политици. След като те не си изпълняват платформите, не си изпълняват програмите, би трябвало да изпаднат от борда. Кога някоя партия през 2009 г. ни е обещавала, че в България ще се добива шистов газ? Някой обещавал ли ни е такова нещо? Никой не ни е обещавал такова нещо. И изведнъж две години по-късно аз съм изненадан с намеренията на управляващата партия в България да се добива шистов газ.
Водещ: Не, но всички дружно бяхме, как да кажа, предупредени да си скрием плакатите, щото иначе…
Милена Минчева: Аз искам да кажа нещо друго – че Facebook в България, за съжаление, може би и не за съжаление, избори не печели, защото общо взето това е социална мрежа, в която всеки може да влезе. Наблюдаваме, че, така, предизборната кампания се премести и във Facebook. Тоест, кандидатите обявяват някакви свои мнения там. Но те общо взето остават леко анонимни, защото когато някой им зададе въпрос във Facebook, те могат и да не отговорят, могат и да отговорят. Знаем, че има партийни централи, в които се плаща на студенти, за да пускат на час по една-две информации, по една-две идеи. Въпросът е този дебат да се пренесе…
Водещ: Т. нар. платени политически лузъри в крайна сметка.
Милена Минчева: Да, това исках да кажа. Въпросът е този дебат наистина да се пренесе в гражданското общество, за да има истински дебат, а не…
Водещ: Как в Чехия се получава и защо у нас не се получава?
Светлана Станкова: Ами, много е просто. Преди да се почне, поне така пише по учебниците, каквато и да е кампания, се прави социологическо допитване кои са най-важните въпроси в обществото. Не кои са най-важните въпроси за персоналния кандидат, а какво наистина вълнува обществото. И тогава, когато се тръгне от решаването на такива въпроси, то тези дебати биха били интересни и биха били следени. Примерно, за Чехия основният дебат беше, тъй като Ян Швейнар е проамерикански настроен и съответно, е привърженик на това Чехия да приеме еврото и съответно да бъде проактивна в тези си позиции, а пък Вацлав Клаус – точно наопаки, основният дебат беше за и против тази външна политика. Другият дебат беше във връзка със здравната и пенсионната реформа, който касае всички. Тъй като подобна една реформа беше изключително непопулярна, как тя би била проведена, с какви мерки, с какви ограничения? Тоест, дебатът беше върху неща, които вълнуват наистина хората. И там компроматите бяха за това дали единият или другият имат повече публикации и каква е стойността на техните публикации, тъй като те са много сериозни икономисти, и двамата, добре познати, с много научни статии. А не някакви дребни ситневини, жълтевини и да не казвам още какви.
Йордан Мичев: Ето, това вече е сериозна кампания, това са сериозни въпроси. Аз с удоволствие, като журналист, бих отразявал такава кампания. За съжаление…
Водещ: Стига тя да бъде реалност.
Йордан Мичев: За съжаление, не ни се предлага такава кампания.
Водещ: Доколко тези проблеми, които ги има не само у нас, а и в медиите в цяла Европа, са причина за спада ни по отношение на индекса на свобода на словото и доколко международни експерти вече правят проучвания на тази тема? Останете с нас. Продължаваме след малко.
Международен изследователски екип посети вчера Българското национално радио в рамките на международен проект, който ще изясни ролята на медиите в процеса на демократизация на десетте нови страни-членки на Европейския съюз. Какво представлява проекта, чуйте в началото от Хенрих Орнебринг, а после чуйте и какви въпроси им зададох, на него и на Тери Ратинен.
Хенрих Орнебринг: Проектът се нарича „Медиите и демокрацията в Централна и Източна Европа”. Той е четиригодишен. Обект на изследване са десетте държави, присъединили се към Европейския съюз. Разглеждаме различните аспекти в отношенията между медиите и демокрацията, медиите и властта от една страна, отношението медиите – политици. От друга страна взаимоотношенията медиите и парите и най-вече проблемите с концентрация върху собствеността. Разбира се, и влиянието на икономическата криза. В крайна сметка – как журналистиката съществува между политиката и пазара.
Първото ми впечатление е, че проблемите, с които се сблъсква Националното радио са много сходни с тези, които виждаме в другите държави. Влиянието на финансовата криза, разбира се. Винаги лошото финансиране, недостатъчното финансиране, придружено от факта, че и политиците и обществото имат големи очаквания. И установяваме това и в десетте държави, които изучаваме в момента. Хората възлагат големи надежди на обществените радиа и телевизии в тези държави, но не винаги има нужната политическа воля, за да се подкрепят тези надежди, които се възлагат.
Тери Ратинен: Моята специалност са новините. Ние посетихме няколко медии по време на нашите посещения в България и проблемите, които видяхме са основно свързани с това какво е бъдещето на вестниците и не само за бъдещето на вестниците, но и новините, като цяло. И това свързвам и с посещението в Националното радио също. Всеки иска да има новини. И правителството и обществото, бизнесмените, всеки. Но никой не есклонен да плаща за тези новини, за тяхното производство. И това не е проблем само тук. Това е проблем и в други държави също. Всички имаме нужда от новини, които можем да разчитаме на тях, достоверни новини, но имаме все по-малко и по-малко източници на новини, на които може наистина да разчитаме. Ако искате да има такива независими източници на новини, трябва да се заплати за тях, а не всеки има нужните пари, за да плаща за тях. Така пак стигаме до ролята на обществените оператори, защото това е една от основните институции, която трябва да достави тези достоверни новини на обществото. И тази функция на обществените оператори трябва да бъде подкрепяна навсякъде, не само тук в България. Но откъде да дойдат тези пари? Това е въпросът. А тези, които предлагат да дадат пари, те искат да имат контрол върху новините, върху тяхното съдържание и това е проблемът.
Водещ: Могат ли журналистите да накарат политиците да различават новина от коментар?
Тери Ратинен: Много е трудно. Идеята за новините е много сложна концепция, като цяло. Каква е разликата между информация и новина? Политиците вече са по-способни от преди да произвеждат свои собствени новини. Медийните компании дори искат от публиката, от обществото да им предоставят новините и по този начин журналистите приемат, че те не са единствените хора, които могат да правят новини, реално. Новините са навсякъде – онлайн, 24 часа в денонощието.. И как може тогава да се направи разграничение между новини, информация, лично мнение.
Хенрих Орнебринг: Много ми е трудно да си представя как ще изглежда един закон, посветен на тези въпроси.
Водещ: Чува ли се ив другите страни експертно мнение, че медиите подменят дневния ред на хората?
Хенрих Орнебринг: Чувал съм подобно мнение, но не съм сигурен, че съм съгласен с него. Въпреки че вестниците в региона имат нисък тираж обикновено, техният тираж все пак е достатъчно голям, че те да не могат да игнорират тяхната публика, читателите им. И хората все още гласуват с това, което виждат и чуват, което значи, че ако те видят нещо, което не харесват, те ще преминат към друга медия, ще почнат да купуват друг вестник примерно. Това не идеалният начин, по който трябва да се развива, но виждаме в някои държави, че наистина се случва така на практика.
Водещ: Как журналистите могат да влияят върху създаването на интерес към бюджета, а не към Дженифър Лопес?
Хенрих Орнебринг: Има и примери на вестници, които са много успешни, които представят сериозни политически новини. Най-добрият пример е в Полша – „Газета виборча”. И те постигат това, като се допитват до техните читатели, кои са важните за тях неща, какво искат те да видят на страниците. И ако питате хората кое наистина е важно за тях, те няма да кажат Дженифър Лопес. Те ще кажат добро образование, добро медицинско обслужване и тогава вестникът пише за това, което интересува хората. Те организират кампании, използват се социалните мрежи. И за тях това роботи добре.
Водещ: Има ли шансове сериозната журналистика пред популярната, да кажем?
Тери Ратинен: Смятам, че е възможно, но отнема доста време тази нова журналистика да се появи, да се развие. Повечето журналисти, те са научени да използват старите медии, традиционните медии. Но в тази обстановка трябва да можеш да използваш, както традиционните медии, така и новите медии. И вече няма този монопол, който беше характерен за миналото и само твоят глас да се чува от огромна аудитория. Трябва да се развиват нови умения и това е едно предизвикателство и за журналистите и за самата журналистика. И отново се връщам на това, което казах преди малко за бъдещето на вестниците. Ние не знаем дали вестниците ще оцелеят, като медия. Това е и предизвикателство, но в същото време и възможност.
Хенрих Орнебринг: Има и друг начин да се разгледа това противопоставяне между сериозната журналистика и забавленията. По времето на социализма новините бяха пропаганда в този регион, но в същото време бяха и много сериозни, прекалено сериозни. Там почти не можеше да се види почти никаква шега в някой вестник или в телевизионно предаване. От тази гледна точка, не е странно, че първите вестници, които бяха създадени след прехода през 89-а година, бяха именно в този развлекателен жанр. Важното е да има един плурализъм. Да има развлекателните медии, но да има и тези качествени медии, които нужната информация, и политическа, икономическа, всякаква. С тези примери в Полша с „Газета виборча” и в Латвия, те доказват, че може да съществува такъв успешен модел за сериозни медии. Затова не съм сигурен, че тези развлекателни медии винаги ще имат по-голяма популярност, отколкото сериозните. Ако погледнете философията на BBC или на някоя от другите големи обществени оператори, тяхната идея е, че ако предоставите добро развлечение на хората, те ще Ви слушат и другите предавания и програми. Така че отношението между сериозната журналистика и развлекателните предавания не е игра с нулева сума.
Водещ: И сега остава и ние да кажем, след като открихме, че проблемите са сходни, да направим една прогноза. Може ли да направим ние, журналистите, бюджета по интересен от светските новини по време на избори?
Милена Минчева: Ами, според мен, няма нищо лошо да се чете и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: Още повече, че тя има прекрасно чувство за хумор.
Милена Минчева: Ако бюджетът е направен от кадърни политици и е добре вързан и е представен интересно на страниците на вестниците, аз с най-голям кеф бих прочела и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: можем ли?
Светлана Станкова: Мисля, че можем. Ако в статията, коментара, интервюто или какъвто жанр там е избран, за да бъде отразен бюджета за следващата година, има една препратка – как това би се отразило върху вашите, моите и всички останали приходи, със сигурност ще бъде…
Водещ: Ако тези новини бъдат преведени, бъде обяснено на хората как ще се, какво влияние ще имат те върху джоба им, да кажем.ъ
Светлана Станкова: Именно.
Водещ: Можем ли да направим темата за бюджета по-интересна по време на избори?
Йордан Мичев: Идеалният вариант е, аз си го представям чисто графично, снимка на Дженифър Лопес, полегнала и върху тялото й са разграфени различните части от бюджета.
Милена Минчева: Полегнала на българското черноморие.
Йордан Мичев: Полегнала на…
Водещ: Защото една авиокомпания отказва да я върне в родната й страна. Разбира се, с тази, така, полусатирична нотка приключва днешното издание на „Клубът на журналистите”. Можете да слушате тези коментари и на интернет страницата ни www.bnr.bg

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 1.10.2011

Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести? Ограничава ли ги някой? Научихме ли се да се опазваме от политическите злоупотреби с информациите и коментарите си? Играха ли честно самите медии в конкурентна среда? Наистина ли част от протестиращите се разсърдиха на журналистите или това беше нечий PR? Успяхме ли да отговорим на въпроса какво и защо се случи в Катуница и до колко емоцията от съпреживяването на мястото на събитието е риск, който може да ни подведе да пристъпим отвъд територията на обективността? В изданието днес ще чуете коментарите на професор Здравко Райков и Асен Григоров, които вече са в студиото и на професор Милко Петров по телефона. Наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове от интернет? Отговорът ще чакаме от доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Поли Петрова, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Разговорът в „Клуба на журналистите” започна още на фона на Фреди Меркюри. Добър ден казвам на гостите си и първото, което искам да попитам професор Здравко Райков, който преподава и убеждаваща комуникация в това число в „Софийкият университет” хора ли са журналистите, защото си зададохме този въпрос? Здравейте!
Здравко Райков: Специални хора. Журналистите наистина са много специални хора, защото имат невероятна власт върху мислите и емоциите на милиони хора. Така че тази власт наистина ги прави по-особени от обикновените хора. Нормални хора са си, като всички нас. Също изпитват напрежение, гняв, радват се на доброто време. Нормални хора са, но наистина ролята им е много важна и много особена.
Водещ:Така ли е? Добър ден и на Асен Григоров.
Асен Григоров:Здравейте!
Водещ:Така ли е и до колко журналистите бяха цитирани в живота на хората? Всъщност случаят Катуница, като че ли се превърна в една обща тема на разговор. Вън и извън медиите. До колко се препокриваше говоренето извън медиите с това, което се говореше в медиите?
Асен Григоров: В такава ситуация наистина журналистите са важни, защото имаме, нали това не е нещо, което се случва в центъра на София. Дори и да се случи в центъра на София пак много ограничен хора могат да имат пряк достъп, пряка информация до това. Но това е сложно събитие, кризисно събитие, което се случва наистина далеч от погледите на основните медии и цялата интерпретация на събитието минава през журналистите. В този смисъл е хипер важно как говорим, какво говорим, кого как наричаме, с какви имена, защото предполагам, че ще влезем след малко в разговора по същество. Там ще има какво да кажа, но отговорността е огромна. Сега, каквото и да си говорим за социалните мрежи twitter.com и facebook.com, те вървят все още, аз съм 24 часа на ден там през телефона, през компютъра и т.н. Мрежите вървят след журналистиката и през журналистиката. На свой ред хората през социалните мрежи пък интерпретират това, което журналистите правят, така че цялата информация за събитието с цялата отговорност пада върху журналистите в такъв случай.
Водещ: Имаме ли вече комплекс 14 януари, защото това, което се случи след пътно транспортния инцидент, както го наричат, много приличаше на това, което се случи на 14 януари пред Парламента?
Асен Григоров: Аз мисля, че, сега, ако трябва във времето съвсем просто да опиша ситуацията на 14 януари, там се събраха хора да гласуват срещу, да протестират срещу определи поправки в закона за Електронните съобщения. Някой, най-вероятно полицията, внедри група ектремистка, идиоти, лумпели някакви, които чупеха, биха, вдигаха заграждения. Полицията не се намеси известно време, след което нали напрежението ескалира и полицията го използва за повод да разгони и бие народа. Това беше 14 януари, с каквито и иначе по-благоприлични думи да го обличам. Дали сегашният случай е подобен – не съм 100% сигурен. Аз смятам, че първоначалният инцидент, нали битото момче, прегазеното момче от бус по-скоро беше резултат от някакви вътрешно двукланови или там каквито са били напрежение. След което разбира се много хора, много организации – политически и не политически, параполитически, ако искате за това после ще говорим, се опитаха да се възползват от ситуацията. Така най-опростено…
Здравко Райков:И всъщност случаят е по-сложен и изразява комплекс от други емоции и чувства, натрупани в продължение на последните 2-3 години.
Водещ:Чувства или факти?
Здравко Райков:Ами и факти да. Хората живеят в един реален свят и колкото и да се говори, че този свят не е такъв, какъвто изглежда, те го виждат, защото едно е официалната пропаганда, която тотално бълва от всевъзможни родни медии. В момента се осъществява невероятен натиск върху медиите, особено пък по време на избори. Хората са измислили и лоста за този натиск – чували с пари. Но в момента е изведен на преден план от подсъзнанието на нашата нация, нашето население, фактически стереотип. Когато са активирани стереотипите, тогава разумът минава на заден план и подобно на футболните фенове, които реагират срещу противниковия отбор сигнално, пещерно, те са лоши. Така и тук – другият етнос е лош. Още повече, че се ескалира и това вече се усеща последните дни и от политически заинтересовани среди да се изгради образа на врага, който е виновен за всички ваши вреди. Но за мен лично, аз съм социолог по образование и убеждение, в основата е накърнената социална справедливост. Това е, което в момента намира изход, израз, изказ в етническия проблем.
Асен Григоров:Само да добавя. Значи проблемът изобщо не е етнически според мен. Той получи някаква етническа обвивка в последствие вече, когато се включиха заинтересованите страни. Иначе това, което взриви хората от Катуница, е липсата на правосъдие, липсата на ред, липсата на каквото и да било внимание от държавата, защото това, че този така наречен цар Киро е циганин, няма никакво значение. Те не се изправиха срещу него, защото е циганин, а защото си позволи да извади мутри, за да смачкат едно момче, което можеше да…
Здравко Райков:Той е демонстрирал подобна наглост не за първи път. Това е една пружина, която буквално се натяга и трябва някаква искра, за да избухне и за да освободи напрежението, което е натрупано толкова много време.
Водещ: Обаче седмица след страстите вече се очертаха обществените оценки. Футболните фенове получиха една лоша оценка. Те разбира се веднага реагираха и ще работят за подобряване на имиджа си. Но къде са журналистите? Дали и те не получиха обществена присъда като феновете?
Здравко Райков: Асен каза нещо много важно преди малко, че трябва много да се внимава в изказа, в интерпретацията на това, което се случва и аз мисля, че по-голямата част от журналистите проявиха чувство за граждански дълг, защото най-важното е да се запази все пак устойчивостта. Да се изправим пред ситуацията в Косово никак не е трудно при положение, че има толкова много етноси и на нашата територия. И има толкова много високо социално недоволство. След като то не може да бъде канализирано, да бъде разрешено с едни такива форми, както става в нормалните държави, в богатите държави, в уредените държави, тогава улицата излиза на преден план и страстите трябва да бъдат охлаждани. Иначе може да разрасне наистина голям пожар. И за мен лично журналистите помогнаха в не малка степен тези страсти да бъдат уталожени.
Водещ:А зад кадър, като че ли останаха – на мен много ми хареса това определение, пара политически образувания.
Асен Григоров:Ами пак казвам. Ако аз имам някаква, да кажем някакво възражение от начина, по който всички колеги отразяваха събитията, то е в няколко наименования. Първо не виждам този човек защо трябва да се нарича цар, при това цар може да се нарича в ироничен, някакъв смисъл, но всички медии отразяваха събитието, казвайки „цар Киро”, защото ние нито сме монархия, нито той е човек. Те фактически го легитимират по някакъв начин. Та царица Костадинка, та принцове. Някаква невероятно с извинение простотия. Но когато това минава официализирано през медиите, то променя възприятието и дава всъщност интерпретация. Ако ти кажеш на този човек „цар” го интерпретираш като личност. Второто нещо е с въпросните футболни агитки. Значи тук имам много възражения. Всеки човек обича някакви неща. Ако аз отида на мач, съм футболен фен. Като свърши мача и отида на концерт съм музикален фен. Ама защо не се каже, че примерно музикални фенове отидат да протестират, а футболни агитки. Смисъл футболна агитка е тогава, когато отиват на мач. Иначе са някаква група граждани, които протестират. Не можем просто да ги наречем футболен фен.
Здравко Райков: В случая интересът към футбола ги е сплотил. И те са използвали точно този интерес, точно тази опорна точка, за да…
Асен Григоров:То механизма ми е ясен. Въпросът е, че ние не можем да ги наричаме футболна агитка, защото днес има два протеста, доколкото знам обявени. Ако им погледнете исканията, исканията са чисто политически. Няма никакво място за друго тълкуване. Те твърдят, че не са срещу сегашното правителство, а срещу всички, но това си е чиста политика и чисти политически искания. В този смисъл и играта с футболните агитки. Има и друга страна – на мен ми е ясно, че това са организирани групи, които се манипулират лесно, защото някак си милионерите и интелектуалците в тази страна не са футболни фенове. Футболни фенове са хора от по-декласирани социални групи. Ама те са по-декласирани и по тяхна причина. Смисъл не са учили, не са си намерили работа и т.н. В този смисъл са по-лесно управляеми и по-лесно маниполируеми, така че и тази страна я има, но като журналисти някак си трябваше да дадем този нюанс на нещата ми се струва.
Здравко Райков:Може би много бързо се развиха нещата. И явно наистина част от колегите може би се нуждаят от някаква допълнителна подготовка за реагиране в такива кризисни ситуации. Но за мен в основата пак са социални проблеми, защото вижте кои са основните протестиращи. Те са тийнейджъри и хора под 20 годишна възраст общо взето. Това е поколението, което след тези 2 години най-вероятно ще остане безработно поне до края на десетилетието. Натам вървят нещата. Нещо б се случи между другото и в страни като Великобритания и като Франция, дори в Германия. Ние имаме едно изгубено поколение. Това е поколението между 15 и 20 години заради глобалната криза и заради маса други неща – бюрокрация, корупция и всякакви такива индикатори, които всеки ден ги чуваме, слушаме, забелязваме, виждаме. И това поколение фактически се оказа поколение без ценности. То няма на какво да се опре и много лесно може да бъде тласнато в една или друга посока. И аз мисля, че журналистите, макар че това е много трудно, защото в наше време журналистиката се движи в някаква сфера, в някакъв мит, че е независима. Няма такова нещо. Много е даже зависима. Журналистиката избягва този ключов момент. Коя е основната причина и как трябва да се променят нещата, за да могат да бъдат интегрирани тези загубени поколения, наши поколения в следващите години?
Водещ:Зависи ли от емоцията журналистиката и говори ли българският журналист на тези изгубени поколения? Останете с нас – продължаваме след малко. В „Клубът на журналистите” сега приобщаваме към разговора и професор Милко Петров по телефона. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести и обучава ли ги някой? Има ли нужда да бъдат обучавани? Това е темата, която коментираме. Вашият коментар? Разбира се отправната точка е случая Катуница.
Милко Петров: Журналистите трябва да бъдат подготвени за всякаква ситуация, включително и за т.нар.кризисен PR. Интересното е, че наистина има дисциплина в кризисен PR, но нямаме журналистика в кризисни ситуации. Само се отразяват отделни случаи как журналистите са се държали, как са се опитали да отразяват гледните точки. Онова, което е обществената, негативна реакция срещу журналистите, е именно преднамерената журналистика и предварително взетата журналистическа позиция. Това е нещото, което дразни публиката. Това е нещото, което дразни хората, защото предварително взетата позиция преди показване, проучване, осветляване на различните гледни точки всъщност води и до поргешни изводи.
Водещ: Самото представяне обаче на различни гледни точки дали не е една травматична тема?
Милко Петров: Трябва да видим всички гледни точки и всички думи, които са казани и може би понякога предметите, които са показани. Ако ние ги крием, ще се получи изкривена представа. Разбира се, задача на журналистите е след това да организира едно адекватно коментиране, обясняване на протестите и съответно отговорите на отговорните институции. На тези, които би трябвало да бъдат отговорни.
Водещ: Вашата оценка за тона на журналистите по случая Катуница каква е?
Милко Петров:Журналистите са най-различни. Едни са доста пристрастни. Някои даже партизански настроени в отделни медии. Другите се опитват да бъдат обективни, но има и няколко позиции, които под привидната обективност всъщност се опитват да внушават оценка за събития, да лепят етикети. Нещо, което според мен, не винаги е допустимо. И това предизвиква и гневната реакция на част от публиката, защото предварителното настройване и предварителната оценка всъщност кара човек да се съгласява с тях. Тогава журналистиката вече не е 4та власт, а 4ти клон на управлението, както говорят някои американски изследователи, иронизирайки непреклонните американски медии.
Водещ:Между другото понеже Вие можете да посочите страшно много примери, зад океански, за журналистически реакции, посочете някой, който би могъл да бъде от полза за отразяване на подобни събития, защото знаем – зад океана нещата не винаги са били и не винаги са, и днес, гладки.
Милко Петров: Журналистите заплащат своята обективност понякога с отиване в затвора. Това е /…/ да кажем от „New York times”, да кажем /…/ блогърът. Както чернокожият репортер /…/, известният случай /…/ Става дума за следното – дали журналистите само ще бъдат око на обществото, ще отразяват събитията и ще ги оценяват след това и няма да разузнават в полза на правителството или на едно и друго, и ще отказват да посочват източниците си. Или от друга страна те ще бъдат всъщност част именно от този 4ти клон. Т.е. ще се опитват да дават някаква обществена рецепта преди да са запознали обществото с повечето гледни точки. Това е много важен въпрос – дали журналистиката трябва да гаси пожари или да разпалва пожари. Ние предпочитаме като че ли да гасим пожарите, но всъщност така не ги ли разпалваме за в бъдеще?
Водещ: Всъщност журналистите не е ли добре да са си журналисти, а да не се правят на пожарникари?
Милко Петров: Ами понякога някои журналисти се правят. Разбира се, че трябва да бъдат журналисти и наистина трябва да бъдат евентуално точно око, посредник, медия, внедрение, наблюдател на обществото вътре в събитията. Но нашите журналисти, въобще това е една европейска традиция и се опитват да имат мисия. Когато се откажат от мисията, те понякога изпълняват и определени препоръки. И това е традиция в нашата журналистика и ние я познаваме тази традиция. Има рецидиви и днес.
Водещ:Има рецидиви и днес. Протестиращите се разсърдиха на журналистите като цяло или по-скоро това е PR, който е удачен и води точно натам, накъдето Ви говорите, че журналистите не бива да се поддават и да стават 4ти клон, а да си останат 4та власт?
Милко Петров:Има такива случаи и всъщност PR е точно това – опитът да бъде масажиран в една или друга посока общественият мускул, обществената реакция да бъде пренасочена. Но ние имаме доста примери на преднамереност, на демонстрация. Ето, мога да дам пример с една репортерка в национална телевизия не от случая Катуница, а малко преди това. Беше около случая с убитото момиче в „Борисовата градина”. Не знам дали си спомняте. Имаше и едно шествие на младежи. Т.е. преди Катуница имаше и други подобни прояви на несъгласие, на протест, на шествие със свещи и същата тази репортерка направи един от другата част на парка и изведнъж ни показа млади майки и ни каза „Ето, вижте, тук няма никакви хора”. А те са няколко 200-300 метра по-нагоре, но ето – къде е камерата на журналиста? При събитието или при преднамерената постановка на събитието? И тогава как може хората да вярват на подобна репортерка и на подобна информационна емисия? За това е обществената реакция. Т.е. журналистът трябва да търси събитието, да го установи, да го покаже, а не всъщност събитието да дойде на крака при журналиста и при определена постановка да се извърши някаква драматургия на новината.
Водещ:Нека и Вас да попитам – редно ли е вече да твърдим, че имаме комплекс 14 януари и по отношението на отразяване на подобни събития?
Милко Петров: Всъщност комплексът, Вие го наричате „14 януари”, а в смисъл, че ние правим събитието, ние се показваме и в този смисъл събитието придобива публичност, а ние съответно себестойността на герои. Разбира се, че го има и това е естествено. Много хора искат да влязат в общественото полезрение, но има и политическа драматургия във всичко това.
Водещ:Научихме ли за седмица горещи страсти около Катуница? Нещо за политическата драматургия или това ще оставим за разследващата журналистика?
Милко Петров: Нека да оставим на разследващата журналистика наистина, нека да не се правим на разследващи журналисти. Онова, което характеризира разследващата журналистика в България и което не е много добро, е да се подкрепя вече избраната теза с една произволна анкета от няколко човека от улицата, обикновено, които тласкат или са незаинтересовани и е преобладаваща вече избраната теза. Това не е разследваща журналистика. Това просто е групировка, както нашата преса не е точно разследваща жълта преса, а е всъщност литературна журналистика с фактологичен укор. Това не е жълта, разследваща, драматична журналистика. Това е моето мнение отдавна, аз отдавна го споделям. Но ние я наричаме жълта, защото просто трябва да я наподобим с определени световни образци. И смятаме, че сме /…/ Това е всъщност подменена журналистика, която има външните признаци, но не е това, което е в действителност. Това, което се прави по света. Понякога и при нашата разследваща журналистика се проявява същият синдром – да наподобява, да имитира, по един или друг начин да тласка хората към обществени настроения, които преди това са предначертани и са очаквани. Т.е. обществото е онова стадо, което след поредния изстрел – една хубава метафора от един български филм „Спомен за близначката”, трябва да бъде придвижено донякъде, след това отново спокойно спира и почва да пасе до следващия изстрел и до следващото спускане по склона. Великолепна, хубава метафора – не си спомням кой беше режисъорът.
Водещ:Чия работа е убеждаващата комуникация, убеждаващия PR в ситуация на такива обществени протести – на полицията или на журналистите?
Милко Петров: Това е работа на полицията и на съответните органи, които са на местната и на държавната власт. А журналистите могат да препредават тези внушения, но не бива да се нагърбват с тази роля. Не е тяхна работа. Иначе излиза, че журналистиката е на държавна служба, дори да е под привидността на някакъв корпоративен…Не е работа на журналистиката да прави PR на властта.
Водещ: Помогна ли журналистиката при случая Катуница на гражданското общество?
Милко Петров: Да. Според мен от части помогна. Показа най-малкото степента, градуса на общественото недоволство. Но дали в пълна степен ще помогне за намиране на рецептата и на онова, което всички ние очакваме – подготовката на пакет от мерки – законодателни и социални, които да решат проблемите и да даде глас на безгласните най-после, а не дневният ред на властта да ни го посочват като дневен ред на обществото. В този смисъл помогна от части, но не напълно.
Водещ:Искате да кажете, че има известна злоупотреба с протоколните новини, така ли?
Милко Петров:Това с оглед на събитията ли?
Водещ:Ами, не. По принцип съдя от отговора Ви.
Милко Петров:Смисъл такава злоупотреба с дневния ред и с новините разбира се, че има. За това просто – далеч преди тези събития. Опитът да се замени едно събитие с друго, да се преакцентира. Всички ние дълги години имахме нужда от добрата новина. Естествено даже имаше такава тенденция да търсим добрата новина, защото само негативизмът създава едно разрушително чувство на омерзение у човека, че живее, че той е от никъде за никъде и живее в една никаква страна. Но пък добрата новина не може да бъде само, така да се каже, свързана с /…/ на няколко по-твърди мъже и жени в държавата. Очевидно трябва да бъде търсена и това е работа на журналистите. И разбира се на техните редактори.
Водещ:И по възможност да бъде истинска тази новина, за да може да бъде новина.
Милко Петров: Да не бъде откривана на телефонна будка, все пак.
Водещ: Благодаря Ви за това участие, професор Милко Петров. А ние продължаваме в студиото с Асен Григоров и с професор Здравко Райков. Асене, понеже започна вече твоята телевизионна изява в един малко по-смел формат. Сега е моментът да те питам днес защо пак за случая Катуница се говореше? Има покриване ли по отношение на обществения интерес към тази тема?
Асен Григоров: Ами случаят Катуница е много, наистина много пикова и кризисна ситуация, която извади няколко неща на показ. Сега не знам, дори и аз не мога да изчета всички коментари и медии, може някой да го е писал, обаче едно от нещата, които се виждат, четейки, че тези протести от довечера ще искат и за което ще се борят, някак си една голяма група хора заявява ясно, че не са представени политически. И изобщо начинът, по който той тръгна през една етническа фаза, сега минава през някаква друга. Тези събития показват, че партиите в България отдавна не представляват никого освен себе си, някакви там … Тук няма леви, десни, буквално всички са в кюпа. Преди няколко години нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че аз ще кажа…
Водещ:Такова нещо.
Асен Григоров:Такова нещо, че партиите не представляват никого и всички са в кюпа, обаче това, което се случва в момента е изключително видим знак. И тя в последните няколко години избиваше по различен начин, но за първи път избива в протести. И ако някой трябва сериозно да се замисли – това са така наречените политици.
Здравко Райков: По всяка вероятност това е началото.
Асен Григоров:Да, ама наистина всички политици трябва да се замислят, защото положението е много гранично. Може да се отиде на варианти, които никой от нас не би си пожелал и не би желал да се случват.
Водещ:Коментирахме в предишния брой на „Клубът на журналистите” начините на закупуване на гласове. За съжаление този случай би могъл да бъде причислен като пример и то в посока показваме например, но не даваме за пример. Обаче аз се замислих върху това дали пък купуването на гласове не се сдоби с един по-различен начин? Не купуване на цели изборни секции, не купуване на гласове там по едни списъци с еднолични данни, а купуване на влияния чрез поощрение на определени граждански протести?
Асен Григоров: Това не работи вече. Смисъл тази криза на доверието всъщност обезсмисля и купуването на гласове, защото Вие ще дадете 20 лева, аз ще отида и ще дам 30, друг ще даде 40. Накрая не е ясно тези хора за кого ще гласуват всъщност дали ще гласуват. Каквото и да е, става по-трудно да ходят вече под строй и там да мерят с клечки.
Здравко Райков:Но аз мисля, че тук вече недоверието не е само към политиците. То е и към 4те власти. Това се забелязва и това се вижда.
Асен Григоров: О, да. Няма никакво съмнение просто. Но аз иначе съм съгласен много направо с всичко, което каза професор Петров преди малко по телефона. Нямам даже какво особено да добавя или да коментирам, но недоволството, което се насочи към медиите всъщност е частично отдушник на другото недоволство, което трябва да се насочи към политиците.
Водещ: Въпросът е дали някой го насочва ловко или не.
Асен Григоров: Ами това е въпрос, дето се вика, за 1 милион долара.
Здравко Райков: Въпрос на талант – някои го могат, други не го могат.
Асен Григоров:Въпрос на талант, но смятам, че хората се разгневиха на медиите, нали всичко това, което каза професорът, го има – интерпретативната журналистика, предпоставянето на някаква теза и опитите да си я докажеш. Всичко това го има обаче журналистите сме видимата част. Всъщност говорим много повече и някак си много повече сме експонирани преди медиите и това недоволство, което идва към нас…
Здравко Райков: Тук има и друг момент, който обикновените хора го усещат. Това е обвързаността на медиите с властта. Те имат чувството, че медиите са ги предали и че медиите все повече се превръщат в един церемониален майстор, който през цялото време им внушава „Еди колко си лентички са прерязани. Еди колко си срещи са направени. Х това каза. У това каза.” Но те не присъстват в този дневен ред на медиите. Те присъстват само, когато стане пожарът. Иначе ги няма. Вместо тях има някакви други образи в публичното пространство, с които те не могат да се идентифицират. Те не са като тях. Те живеят в някакъв нереален свят. Обикновеният човек живее в друг свят. Това недоверие, което блика отвсякъде, вече се пренасочва към медиите, защото за тях медиите са всъщност говорителят на властта. Те не са техният говорител.
Водещ: Как ще коменирате едно такова изказване, че английските бобита трябва да се поучат от българските полицаи по отношение на масовите безредици, а българският съд трябва да се поучи от английският съд и това всъщност не е ли една нова редакция на една стара фраза „Ние ги хващаме, а пък те ги пускат!”?
Здравко Райков: Между другото във Великобритания след онези, в началото на годината, в началото на март – големите демонстрации, пак тийнейджърите бяха на улицата. Тогава в самото британско общество се чуха възгласи, че британските полицаи трябва да взаимстват опит от френската полиция. И бяха изпратени, даже бяха изпратени хора на специализация във френските части. Аз мисля, че нашата полиция също трябва да се научи малко от опита на френската полиция. И от опита разбира се на британската полиция. Но тук става дума за съвсем друг манталитет. Ние живеем в друга географска ширина.
Асен Григоров: Това звучи като виц.
Водещ: Е, така де, звучи като виц, ама истински цитат си е.
Асен Григоров: Това са публични общества, граждански общества, системи, които работят 200 години. И когато нещо не е перфектно, то наистина се просветява до последния детайл.
Здравко Райков: Там има правосъдие. Ако някой прекрачи границата и това правосъдие се отнася от императора до обикновения човек. Тук правосъдието заработва в една определена ниша.
Водещ:Всъщност липсата на правосъдието беше кризата, която…
Здравко Райков:Липсата на много неща, но върховенството на закона разбира се, може би водещо в основата, стигна се до там, че американският посланик публично заяви, че в България правосъдието е за богатите, то защитава богатите. В интервю по националната телевизия. Беше коментирано доста в медиите. Но и правосъдието също е рожба на времето, на духа, на прехода, на всички тези неща, които се случиха не много качествено през тези 20 години и които ескалираха през последните 2 години. Разбира се.
Водещ: В крайна сметка дали няма прекалени изисквания и прекалени надежди, необосновани, които хората възлагат на журналистите и после се сърдят, че нещата не се получават, Асене?
Асен Григоров: Това е, което преди малко обсъждахме. Хората възлагат надежди, журналистите по една или друга причина не винаги се оказват…
Водещ: Рефлексията „спират ми водата и аз не се обаждам на ВИК, за да питам, а се обаждам в някоя медия” дали не придоби един нов смисъл?
Асен Григоров: Ами обикновено предполагам се обаждат по 18 пъти на ВИК и после вече са принудени да се обаждат на медиите.
Здравко Райков: Да не забравяме, ч между 4 и 6 часа от денонощието на хората е пред медиите. За тях медиите са всичко – те са основният източник на информация, като включим разбира се и социалните мрежи, които са част от медиите.
Асен Григоров:Естествено, но то това е и начин на живот.
Здравко Райков: Така че, колкото и да негодуваме, ние не можем да минем без тях, но трябва да сме много критични към тях. Аз си спомням тук един израз на любимия ми Марк Твен, който беше казал преди повече от 100 години, че „Белята на човечеството е в това, че има твърде много глупаци, които вярват на вестниците.” Много неща не са се променили в рамките на този 1 век. Трябва да сме критични. Все пак има и друг момент, че журналистите, колкото и да не звучи красиво, те са наемни работници. Те работят в някаква медия, която, хайде да изключим обществените медии като Националната телевизия, Националното радио, които са обществени и имат други механизми, но в частните медии те защитават определени интереси. Там има корпоративен дух, корпоративна мисия, корпоративна политика. Не може да избягаш – това е калъп. На теб ти определят от-до възможностите.
Асен Григоров: При някои има една друга тема – някой ден, ако искаш можеш да се занимаваш в частните медии, броят на работодателите се стеснява драматично.
Водещ:Да. Окрупняване.
Асен Григоров:Ама това прави алтернативата пред един журналист почти нулева. Т.е. той започва да се страхува, че ако излезе от медийната група Х, няма да го вземат в У, а Z няма…
Водещ: И тук е моментът да попитам…
Здравко Райков:За цензурата, всъщност за това говорим.
Водещ:Да, това е истинският механизъм на автоцензурата. Тук е моментът, Асене, да те попитам накрая къде бяха по-ясни журналистите в посланията си – в блоговете и във facebook.com, и изобщо в социалните мрежи или в медиите, в които работят?
Асен Григоров:Имаш в предвид по този случай конкретно ли?
Водещ: Да.
Асен Григоров: В блоговете и във facebook.com хората си позволяват да се изразяват по-политически некоректно, така да кажем. И това има две страни. Не можем да кажем „Там е по-добре” или „Тук е по-зле”.От една страна, ако седнем да говорим за политическата коректност, аз ще кажа, че политическата коректност уби политиката. И нали съм готов да се аргументирам много дълго време. От друга страна обаче при такива кризисни ситуации наистина много тънък баланс трябва да се прави между това – коректността и влиянието на журналиста, чрез което той може да манипулира по един нежелан начин даденото събитие.
Водещ:До колко в случая Катуница имаше някаква манипулация? Останете с нас. Продължаваме след малко. Сега ще продължим с едно отклонение, просто защото по време на музиката тук разговорът не спря и интересна идея подхвърли професор Здравко Райков. За това ще Ви кажа – да кажем нещо за образованието, за Холандия, защото като че ли подобни събития там не биха могли да се случат по обективни причини.
Здравко Райков: Финландия е интерес за нас по много параметри. Тя първо е с население почти като нашето, даже по-зле от гледна точка на природните ресурси, отколкото България. Има дървета, няма кой знае какви природни изкопаеми. И някъде до средата на 90-те години тя е в много дълбока криза заради разпадането на тогавашния Съветски съюз, който беше един от основните купувачи на продукцията на финландските предприятия и това довежда до много висока безработица, фалити, нещо, което ние наблюдаваме в момента в България. Но финландците вземат решение, което им позволява за период по-малко от 10 години да излязат някъде от дъното на класацията за страните по конкурентноспособност на първо място в момента на света. И това решение в момента е образованието. Инвестират в знания. На времето, може би Чърчил е много прав, когато е казал, че империите на бъдещето са империите на знанията. В момента разходите на образователното министерство на Финландия е 6 пъти повече, т.е. държавата дава 6 пъти повече пари на образователното министерство, отколкото на тяхното полицейско министерство. И по ред показатели от гл. Точка на образованите – завършено висше образование, на магистърски степени, докторати направени – Финландия е водеща страна в света.Стандартът на живот няма смисъл да го коментираме.
Водещ: Остаряло ли е икономическото клише, че по време на криза се строи инфраструктура и така се излиза по-лесно от кризата. Дали по време на криза решението не е образование, както казвате?
Здравко Райков: Това е едно грешно разбиране на хора, които не могат да определят приоритетите на една нация. Ние сме невероятно талантлив народ от гледна точка на генетичното ни богатство и не случайно имаме и откриватели. Даже на компютъра носи българско име. Много постижения в областта на науката и на технологиите, на азбуката и какво ли не още, които свидетелстват за добър генетичен материал. И ако държавата беше разумна да изведе на преден план не полицейщината, а инвестицията в знанията, тогава България в следващите 5-6 години щеше да бъде на много по-добри позиции, отколкото е в момента. В по-далечна перспектива ще се превърне в една водеща страна. Развитието на света в следващите 50-100 години ще върви по тази линия. Мина времето даже на информационната епоха. Едно понятие, с което се спекулираше. Ние вече сме в един съвсем друг свят на след информационния. После информационната епоха, в която решаващи са знанията и това показват всички големи държави, на които ние завиждаме заради техния жизнен стандарт, заради просперитета, който имат – постигнали ли са го благодарение на инвестиции в знание и в наука.
Асен Григоров:
Водещ: Икате да кажете, че не е важна новината, а важен е коментарът на новината. Това по отношение на работата на журналистите, за да бъдат в крак с времето все пак.
Здравко Райков: И двете неща са важни. Не може да изкривите тенденцията – те засяга цял свят, засяга България, особено пък България, след като образованието е на заден план толкова много години, че има невероятно оглупяване на огромна част от хората. И те се нуждаят от ориентири, които се съдържат в коментара. Една новина не би била разбрана, всяка новина има различни пластове на осмисляне, в дълбочина от повечето хора, ако не бъде коментирана, ако не бъде съпроводена с допълнителни разяснения. Но този коментар никога не е безпристрастен. Върху него винаги слага отпечатък политиката на съответната медия, интересите, които тя защитава. В никакъв случай – това е част от демократичния свят, ние живеем в плуралистичен свят, в многообразен и всяка една медия изразява интересите на определена социална прослойка. Това е хубаво. Но всъщност, когато говорим за подобни коментари тук изскача думата манипулация. Коментарът не ни ли води, не ни ли внушава определени насоки намислени? Да внушава ги. Внушава ги, но ние сами сме виновни за това, че се поддаваме на такива внушения. Никой не ни пречи да имаме много източници на информация. Друг е въпросът, че хората са лениви, невежи, мързеливи.
Водещ: Обаче безопасно ли е за българските журналисти да бъдат активни блогъри?
Здравко Райков:За никой журналист никой на планетата, на която и да е точка от планетата не е безопасно да бъде активен. Това е част от журналистическата професия. Тя неслучайно е…
Водещ: Това безспорно е така, но да кажем, на острова и изобщо в Европа, тенденцията е журналистите да бъдат и много активни блогъри. У нас има едно известно въздържание в тази насока. Дали има някакви обективни причини според Вас?
Здравко Райков:Не. Никой не може да забрани на човек да си направи блог в интернет. Това е най-демократичната медия в историята на човешката цивилизация. Вероятно е просто въпрос на лична активност да създаде блог и по-важното е какво ще кажеш в този блог, твоята позиция. Заемайки вече една позиция…
Водещ: Или може би все пак е въпрос на съобразяване с факта, че работодателят е също сред читателите.
Здравко Райков: Това е много тъжна истина. Това наистина е така. Това означава, че журналистиката се отдалечава от своята мисия. Тя не иска да бъде един будител, да стимулира хората да вземат активна жизнена позиция. Властта винаги, във всички времена и навсякъде се е стремяла да подчини журналистите, да ги направи свои слуги. За съжаление у нас това, за една не малка част от журналистите, се е получило вече. Виждаме как трубадури на властта летят и носят посланията във всевъзможни медии.
Водещ: Лечението какво е? На една ръка поне разстояние от политиците?
Здравко Райков: Ами лечението е журналистът да се върне именно към своето призвание, да бъде критик, конструктивен, ако щем да го наречем това по-меко, ако звучи, на тази информация, която идва към него. Тук на няколко пъти се споменаваше думата PR. Действително това е една технология, която много стремително се развива и заема все по-добри позиции в следващи години, но журналистиката в информационните си медии вече е подчинена на PR. Изследванията показват, правят едни много интересни изследвания в последните 20-15 години, по една и съща методика и ги повтарят различни години и установяват, че вече между 80 и 95% от съдържанието на информационните емисии на телевизиите в Европа, на радиостанциите идват от PR отделите. Това не означава, че PR, че неговата задача е да защитава интересите на клиентите, които плащат.
Водещ: Това означава, че PR си върши добре работата обаче не означава нищо добро за журналистите.
Здравко Райков: Точно.
Водещ:Защото вместо…
Здравко Райков:Вижте до къде се стигна. Миналата година Министерството на труда в САЩ публикува прогнози за професиите, които ще умрат до края на това десетилетие в САЩ. И в други страни. На първо място е журналистиката. PR им вземат тяхната роля.
Асен Григоров:
Водещ: Ами предполагам, че това, което току що казахте, го чу и доцент Георги Лозанов. Добър ден.
Георги Лозанов: Здравейте. Чух, че ще умре журналистиката.
Водещ:Надявам се, че ще цитирате Марк Твен в този случай, като кажете, че този слух е твърде преувеличен.
Георги Лозанов: Да. Във всички случаи журналистиката престава да е водеща. Има сериозни проблеми, нищо за щастие в медийната сфера не отмина, но просто нещата се развиват бързо и се сменят. Голямо влияние върху тази промяна ще има блогърската журналистика, въобще журналистиката в новите медии.
Водещ:Безопасно ли е обаче за българските журналисти да бъдат и активни блогъри?
Георги Лозанов: Ами аз не знам дали е безопасно, но във всички случаи журналистиката все повече ще излиза от рамките на строго парцелирана професия и ще става по-обшо комуникативно настроение на аудиторията.
Водещ: И в тази посока няма как да не Ви попитам наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове в интернет? Защото тази активност, която проявяват хората, като че ли е на път да бъде сплашена. Това е на пръв прочит разбира се.
Георги Лозанов:Да бъде сплашена.
Водещ:Разбира се, че се шегувам, но става дума за едни правила, според които само тези, които плащат ще имат право да излъчват мачове, което доведе до една криза преди известно време.
Георги Лозанов: В интернет това не подлежи на регулация, още по-малко от …
Водещ:Слава Богу, да.
Георги Лозанов: Ами, да. Дано да е за хубаво действително, защото има две страни по тази тема, но за други това носи определен риск. Както и да е. Може тези мобилизации, които вървят през интернет, често са в полза на твърде агресивни каузи, както виждаме, ако въобще може да се нарекат каузи. Но това също е друга тема. Така или иначе сега интернет не е заплашен от някаква регулация, най-малкото за това, че правото по отношение на тази форма на регулация все още много я гледа с почуда и няма още изградена собствена система, по която да реагира.
Водещ:По отношение обаче на традиционните медии, знаем, по-кротките хора не обичат да ходят на мачове именно заради едни по-буйни агитки, но въпросът е къде ще можем да гледаме мачове и…
Георги Лозанов:Аз знам, че всичко произтича от списъка за обществено значими събития.
Водещ:Да и какво предстои във връзка с този списък.
Георги Лозанов:Нищо не предстои. Този списък се отнася преди всичко до това кой по какъв ред има право на достъп до правата за тези събития, а не толкова за тези 90 секунди репортажи, които във всички случаи ще са валидни за всички събития, към които има интерес и към, които някой е носител на правата за тях. Сега, за плащанията и не плащанията, там има една вратичка, макар че СЕМ специално ще разглежда тази тема през другата седмица, в която се казва, че могат да се изисква нещо да се заплаща, колкото струват разходите по осигуряването на разходите на тези репортажи по право. Дали това ще е база на някакви нови и специални договарания, трудни за медиите, аз се надявам, че няма да се стигне до това и се надявам, че СЕМ, както и от други отношения, ще изиграе посредническа роля върху взимането на думата, така че ще намери възможен и за двете страни вариант.
Водещ: Защото като че ли надделя усещането през тази седмица, че футболните хора заемат една доста твърда позиция по отношение на плащането.
Георги Лозанов:Ами при футбола разбира се. Трябва да набави приходи за собственото си развитие, но това не може да става за сметка на лишаването на аудиторията от достъп до тези събития. /…/ Механизми, през които хората да се върнат към стадионите, но нека не забравяме, че това е въпрос на избор и на персонална воля, а не /…/
Водещ: За съжаление обаче връзката много се влоши, но разбрахме основното. Благодаря на председателя на СЕМ доцент Георги Лозанов. Разбрахме, че разбира се няма да бъдем лишени от 90 секунди. Това беше – медиите няма да бъдат лишени от неплатените 90 секунди от значими спортни събития. Що се отнася до футболните мачове разбира се, става дума за това и ще има развитие следващата седмица по отношение на изясняването на правата. Ами ние как да завършим с доцент Здравко Райков – убеждаващата комуникация чия работа е? На PR или на журналистите?
Здравко Райков:Може би трябва да завършим с това, че светът се променя с невероятни темпове и динамика, и ако не се адаптираме към тези промени, ако не уловим водещите тенденции, ще ни бъде трудно.
Водещ:Лесно ли им беше на журналистите в първите моменти в Катуница, когато пристигнаха и започнаха първите излъчвания на живо?
Здравко Райков: Едва ли са очаквали какво ще се случи след това. Това, че ще отпушат едно напрежение, което само е чакало някой да му даде тласък. И нещата в няква степен станаха неуправляеми.
Водещ:Това ли беше голямата изненада на този случай и каква беше поуката от този случай?
Здравко Райков: Поуката е, че докато не намерим най-важните въпроси, на които да търсим отговори, а ние все още не сме ги намерили, бягаме от тях, ще има много случаи като Катуница.
Водещ: Какво е съотношението между така наречените протоколни новини и новините на властта, и на това, което тя извършва, прерязва и т.н. открива, или това, което искат да знаят хората?
Здравко Райков: Ами аз мисля, че това, което искат да знаят хората, го няма сега в медиите.
Водещ: Кое е то?
Здравко Райков:Това са отговорите на въпросите за социалната справедливост, за възстановяване на нанесените върху обществото щети в продължение на десетилетия, за това къде отиде доверието, защо бяхме излъгани. Подобни въпроси какво ще става с децата ни утре, как ще живеем в един свят, когато…
Асен Григоров:
Водещ: Как ще отговорите на някой, който Ви каже „Това не е новина”? Къде е новината тук?
Здравко Райков:Ами фактът, че това не е новина означава, че някой не си върши работата. Хората, които вземат решения, знаят, че това вълнува останалите хора, но се опитват да ги изпратят в друго поле.
Асен Григоров:
Водещ: Последното посвещаваме с особена любов на всички медийни шефове. Хубав съботен следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 24.09.2011

Водещ:Според картата на медийните зависимости, изготвена на агенцията „Marketlinks” по поръчка на фондация „Медийна демокрация”, при предишните избори Борисов беше опасната атракция. Успешното оцеляване в медиите според експертите му осигури оцеляване в политиката. Ако погледнем в ретроспекция политическата кариера на министър-председателя, няма да е пресилено да кажем, че стъпките, които той направи, за да стигне до сегашната си позиция, са стъпки пред медиите. Тогава беше такава оценката на медийните експерти. Как стоят нещата сега? Борисов е силна атракция за средствата за масова информация още от момента, в който зае длъжността главен секретар. Разбира се, спомняте си, по-популярен главен секретар от него нямаше. Данните от медийния мониторинг тогава показаха обаче, че тогавашният министър-председател Сергей Станишев имаше доста по-нисък медиен рейтинг. Как изглеждат нещата сега? Безспорно Борисов е колоритна фигура и силен магнит за медийно отразяване. Цветущ език, дръзко поведение, самочувствие като на екшън герой, вплитане на персонално вживяване и биографични препратки, иронизиране на противниците, представяне на проблеми и ситуации по един опростен и лесен за разбиране начин. Така беше на предишните избори. Митът Борисов се превърна в мита „лидер на изпълнителната власт”. Днес нещата как изглеждат и дали има някакъв проблем в това, че медиите гледат безкритично според експертите на всички митове? В началото на всяка предизборна кампания са историите за манипулации. Различни ли са те днес и какво като ги има? Темата ще коментираме днес с колегите от Българската национална телевизия Надя Томова и Росен Цветков и Антон Хекимян от БТВ, защото – защото когато едни и също истории започнат да се повтарят, би било редно да има някакъв смисъл в това да ги показваме, инак те абсолютно се обезценяват.
Заглавието на предишните избори според медийните експерти беше „Борисов опасната атракция”. Как изглеждат нещата сега? Знаем, медийните зависимости след фондация „Медийна демокрация”. Как влизаме в тези избори? Каква е приликата и разликата с предишните? Добър ден казвам на Марина Кирова.
Марина Кирова: Добър ден. Здравейте, Ирен. Добър ден и на слушателите на предаването.
Водещ: Имаме ли заглавие или още е рано да се каже?
Марина Кирова:Ами, значи в гражданските блогове можем да кажем, че ако преди имаше някаква надежда с новото управление, което се задаваше на правителството на ГЕРБ, сега не може да се каже, че има надежда. По-скоро има много разочарование и много обезверение в момента.
Водещ:Всъщност, ако има нещо различно, то е влизането на мита Борисов в ролята му на реален премиер в един, как да кажа, малко по-задочен диалог като че ли с хората с гражданска позиция.
Марина Кирова:Ами не бих казала, че господин Борисов и неговото правителство провеждат някакъв диалог с хората. Напротив, те…
Водещ:Диалогът може да изглежда по различен начин. Аз говоря, Вие ме слушате.
Марина Кирова:Ами, от гледна точка на блоговете и на гражданските блогове, по-скоро изглежда като тотална апатия на Господин Борисов спрямо обществото. Те определят неговото управление като стремеж към диктатура, като отхвърляне на всякакви демократични ценности, като някаква махленска хитрост или тарикатлък и това си пролича особено много в коментарите, които видяхме след казуса за добив на шистов газ. Тогава премиерът си позволи едни реплики от гледна точка на това, че няма да се подпише, ако ме дразните, което изключително възмути хората. Това не е форма на диалог с тях поне според блогърите. Това е просто форма на диктатура и на налагане на собствено мнение. Така че възможно е Бойко Борисов да прави някакъв диалог с хората, но от гл. Точка на тяхна гледна точка, това не е точно диалог.
Водещ: Всяка предизборна кампания, особено в началото, като че ли досега е стимулирала гражданските инициативи и коментарите на медиите, може би. Дали за тази можем да кажем това?
Марина Кирова: Не Ви разбрах, може ли да кажете отново?
Водещ: Всяка предизборна кампания по принцип би следвало да активизира хората да изразяват по-ясно позицията си. Дали и за тази кампания можем да кажем това?
Марина Кирова:Ами блогърите обикновено са доста активни хора и винаги, когато има някакъв казус в политическото пространство, който заслужава адмирации или пък заслужава критика те обикновено не си го спестяват. Сега точно преди изборите са по-активни именно защото посланията на политиците са по-активни иначе не може да се каже, че нещо по-специално се е случило. Но за това, че политиците правят повече действия и изпращат повече послания до обществото – да, има по-раздвижена, да кажем, обратна връзка.
Водещ:Не може да отречете факта, че медиите правят страшно много разследвания напоследък. Обаче какво коментират блогърите? Дали повече посланията на политиците, както казахте, или разследванията на журналистите?
Марина Кирова: Ами те по-скоро интерпретират от своя гл.точка и когато разглеждат някакъв разследващ коментар, обикновено започват като слагат линкове към него, така че те са отворени – адмирират всяко по-различно становище на журналиста, всяка градивна критика или пък похвала, когато тя е заслужена, така че те са отворени към всяко добро мнение.
Водещ:Знаете обаче, че при гражданската активност тази позиция е много крехка и като че ли, ако няма някакво развитие на дадено разследване, всеки си казва „Е, какво от това?” Това ли е позицията на блогърите?
Марина Кирова: Ами има го този аспект. Определено го има, но в същото време и хубавото на блогърите е, че те, понеже не са като журналистите всеки ден по събития в дневния ред на обществото, ами си следят някакви собствени теми, които ги вълнуват и това е хубаво, защото от време на време по собствена инициатива се връщат към стари теми и казват „Какво се случи с това? Има ли някакво развитие по този въпрос?” Има сега между другото около тези избори, които наближават, няколко интересни такива формати в новите медии. Един от тях е сайтът Политикът.Нет и там има много интересни форми – бойкометър, истинометър и ветропоказател. Хората могат да си слагат различни обещания, които политиците са дали и се следи във времето дали това се изпълнява. Така че не само блогърите,но вече има и такива сайтове, които следят.
Водещ:Ако правилно Ви разбирам, това е един малко по-творчески поглед, който можем да приобщим като назад към класиката. Всички са маскари! Да?
Марина Кирова:Ами, не знам дали назад към класиката, но по-интересни формати, които позволяват да се следят нещата. Примерно при миналите избори имаше един само по-интересен формат и това беше сайтът на Иван Костов – отговор и „е-у”. До сега има няколко по-различни сайта и формата, като сайт за подаване на сигнали за нередности с вота. Този, който Ви казах – бойкометъра. Има една нова инициатива на ГЕРБ „Социална мрежа” Аз съм за. Така че се търсят по-различни, по-нестандартни формати за диалог с хората или пък проверка на общественото мнение.
Водещ:Имаше и игри май на предишните избори.
Марина Кирова:Имаше.
Водещ:Но те нищо не постигнаха.
Марина Кирова: Нищо не постигнаха. Направи ми впечатление, че сега примерно много различни вестници или пък медии, които в сайтовете слагат награди за читателите. Да следят техните сайтове и евентуално могат да спечелят някаква награда, което също по някакъв начин е интересна форма да стимулираш хората да се интересуват от политика и от страна на самите медии.
Водещ: А защо се налага да бъдат стимулирана хората да следят? Липса на интерес ли има?
Марина Кирова: Да, това ме връща към първия Ви въпрос за заглавието и той за съжаление подчертава една тотална безалтернативна и дезинтересованост на хората. Така се получи, че с течение на годините те се разочароваха от една или от друга партия. Това позволи на вливането значи от червено-синъото пространство почнаха да влизат нови субекти като НДСВ, после като ГЕРБ. Сега обаче нямаме някаква нова партия, която да бъде възприемана от всички като Месия, която ще промени тотално политиката и липсата на някакъв ясно изразен лидер или партия, който да е нов, който да носи някакви нови морални ценности, или поне обещания за нещо ново, определено се отразява и на нагласите на хората и те наистина са дезинтересовани, тотално разочаровани, тотално дезинтерезовани.
Водещ: Търси се интереса? Това заглавие става ли?
Марина Кирова:Разбира се, да. Няма какво да привлече вниманието и интереса на хората.
Водещ: Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. За сега. След известно време пак ще се чуем с нея. Сега добър ден на събеседниците ми в студиото. Надя Томова, здравей!
Надя Томова: Здравей!
Водещ:Антон Хекимян от БТВ и Росен Цветков. Надя и Росен разбира се са от БНТ.
Росен Цветков: Здравейте!
Антон Хекимян:Добър ден и от мен!
Водещ:Всъщност има ли разлика между предишните и сегашните избори в началото на кампанията.
Росен Цветков: Кой ще започне?
Водещ:Който пита! Росен!
Росен Цветков:Мен лично, ако говорим за това, което ние направихме, не само аз – а Надя и Антон също, следейки какво се случва преди да започнат изборите, не ми изглежда нищо по-различно. Даже, като че ли лично на мен ми изглежда, че по-страшно става някак си. Имам в предвид подготовката за изборите. Нечестната подготовка за изборите, като че ли набира много голяма скорост. Разбира се, трудно е да се направи някакво много точно сравнение, но поне…
Водещ:А като обем хората, които се регистрират тук, там на групи – по-голям ли е или по-малък?
Росен Цветков: Аз за пръв път се занимават между другото с тази тема, не знам Антон дали и на предишни избори е работил в такава посока, особено за регистрациите, но това, което в последни дни получаваме като информация, дори след като излъчихме филмите, показва, че нещата даже продължават да се случват с още по-голяма мощ, което е опасно.
Надя Томова:Аз, ако може, малко да се включа тук. Искам да се хвана за думите на Марина Кирова, която каза как медиите, те показват днес какви са събитията и после ги забравят и не ги проследяват. Ние с Росен направихме точно обратното. В края на миналата година, началото на тази отидохме и разгледахме какво се случва на места, защото знаеш, тогава влезе в сила изборният кодекс. Стана ясно, че осенноста ще бъде тогава 10 месеца и имаше огромен наплив от регистрации на хора. Всъщност, ако може ние да уточним, ние направихме един филм от две части „Глас под наем”, който се излъчи в рубриката на БНТ „В кадър”, в който показахме точно това – къде и какви регистрации са се случвали и как предизборната борба, неофициалната, започва в края на миналата година с тези регистрации за хора, които ще гласуват и те показаха нещо много, много масово. На места имаше струпвания на хиляди хора и включително по много малки населени места. В Северозападна България, селце, в което има по-малко от 350 жители, т.е. местните няма да избират кмет в селото, а само кмет на общината, имаше огромно струпване. В една къща имаше по 100 души. Страшна работа.
Росен Цветков:Всъщност стратегията е започнала още в края на предишните избори, а не от днес. Няма да се случват нещата чак сега.
Антон Хекимян: Стратегията е започнала много отдавна. Още от 2007 година с въпросните регистрации. Правейки филмите сега, по това познавам, че Вие сте работили колеги там, един от моите информатори ми предаде папка с наистина 400, може би бяха и малко повече, не съм ги броил точно, но те бяха разграфени, разпределени регистрационни карти. 400 души, които са със сигурност от цялата страна – Перник, София, Пловдив. Кой, откъдето е има, е събирал. Са дошли да гласуват на избори 2007. Тогава това не се е смятало за незаконно. Да – неморално е, но се е случвало. По данни на, всъщност в община Созопол 2000 души са се регистрирали през 2007 година, което означава, че тези хора, голяма част от тях са гласували тогава. Сега бройката, може би във връзка с промяната в закона, е значително по-малка е малко по-трудно се случват тези неща, но и техните разследвания, и нашите проверки са доказали едно – че още края на миналата година, каквато е била практиката и тогава, са започнали тези регистрации. Хората са знаели и всички местни политици от национално ниво знаят, че такава е практиката и те са се опитвали този път да е мултиплицират навсякъде в страната.
Надя Томова: Точно така. Включително, защото всички сме работили по темата Созопол, все пак знаем, че те са много атрактивни морските общини. Созопол, Несебър – там се случват много мащабни неща.
Антон Хекимян: А гласоподавателите са малко и наистина с 30 гласа се обръща вотът.
Росен Цветков:Аз, ако мога да допълня нещо, извинявай. Всъщност прави впечатление, че там, където настоящите кметове ще се кандидатират за нов мандат, там има бум на регистрациите. Тези регистрации не стават случайно и без контрола поне и това, което и нашите източници, а и ние добре го знаем по закон, няма как да не стават без контрола на настоящия кмет. Ние трябва да си направим изводите защо се случват тези неща.
Надя Томова:В малките населени места има едно много атрактивно селце – Габър се казва, вече със сигурност всички телевизионни зрители го познават това село созополско. Там кметът казва „Ами, да, няма проблем. Аз си играя, работя си с настоящия кмет на общината.” Местните там казват „Ние, на миналите избори…” Те застават с лицата си и те нямат проблем с това. Казват, че изобщо не се притесняват това дали е законно или не. Казват „Ние на миналите избори ти докарахме тук този, този, този…” Изброяват десетки имена „Да гласуват за теб. Сега ги докарваме отново да се регистрират”. Те вече са регистрирани, за да гласуват за друг кмет на общината, който пък да назначи друг кмет на селото. И това прави впечатление, че в малките населени места хората изобщо не разбират кое е законно, кое не е законно, кое е лошо, кое е добро. Не правят разлика.
Антон Хекимян: Това доказва, че дори самите хора, самите ние вече толкова много сме свикнали след цялото това говорене за купуване и продаване на вота, че дори самите ние почваме да се възползваме от това. Ето, хората от Габър, сами водят хора, за да регистрират други, а пък кметът води свои хора, за да може да спечели за себе си повече гласове. Най-страшното нещо, което е, сега, преди седмица точно се върнахме пак от Созопол и от Несебър, където продължавахме разследванията си. В несебърското село Гюлъовци, което се слави със също покупко-продажба на гласове, а ние обикаляме с необозначена кола. Те не е изключително скъпа, аз не изглеждам изключително страшно, но вървим и на втората обиколка в ромската махала ни спира човек, който ни каза какво ще правим. Аз викам „Какво ще правим?” И той вика „За кого искате да купувате?” Казваме „За нас!” И тези хора, на тях в психиката им вече, за тях е напълно нормално, те знаят, че обикаляйки една такава кола, никому неизвестна със софийска регистрация, скъпо изглеждаща, преди изборите тя е дошла за едно единствено нещо – за гласове. И тези хора сами се предлагат. Той ми каза „Аз ще ти дам 12 гласа”. Това може да звучи малко, но той като събере и още 20, това са си все пак някаква група хора, която ще гласуват за теб. А ние сме никой. В Созопол на миналите избори, говоря за местния вот, скупчване на групировки от Бургас, от целия регион. Едните се бият за единия кандидат, другите – за другия. Стоят пред секциите, плашат хората. Представете си – ние успяваме да си спазарим гласове, дори сега в Созопол в ромската махала, а какво остава за това, когато ти имаш един или двама по-едри другаря, които идват при теб, респектират те дори силово, психически – как няма да гласуваш за тях при условие, че си взел пари?
Водещ: Всъщност има една стара хипотеза, че многото информация е също вид цензура. Добре де, при положение, че толкова…
Антон Хекимян:Ние обучихме хората може би как да си продават гласа.
Водещ:Толкова много разследвания имаше. Дали пък интересът към подобни разследвания не е спрял при положение, че все пак, когато разказваш една и съща история, в нея има някакво послание, е добре тези, от които зависи определянето на правилата, да коментират най-малкото.
Росен Цветков: Те коментират, но това, че коментират не означава, че променят нещата така, както трябва да бъдат променени. Аз забелязвам, че хората се интересуват, обикновените хора, които ще гласуват сега, се интересуват много от тази тема, но като че ли след като изгледат всички тези разследвания, те си казват „Ами, то, какво от това? Нищо няма да се случи и този, който иска да си спечели, ще си спечели”
Антон Хекимян: Да, така че няма честни избори. Ние до някъде обезверяваме хората, които искат да гласуват, защото те си казват „Защо да гласувам, като наистина една група хора са събрали пари, ще дадат гласа си”. И това е така. Действително може би голямата избирателна активност ще промени, ще убие тези гласове, но тази избирателна активност няма как да се случи при условие, че няма за какво да гласуваш.
Надя Томова: Още повече да не забравим това пък колко показват, който са хората в избирателните списъци и колко са действителните хора след преброяване на статистиката. Според Мишо Константинов има разлика от 800 000 души, които 800 000 фигурират в списъците, но те действително не живеят тук. Те не съществуват у нас в България изобщо поне по данните на статистиката след последното преброяване в началото на годината. Това също оказва огромен ефект.
Антон Хекимян: Те променят квотите. Да, това е абсолютен абсурд. И аз не бях запознат и когато мина преброяването си мислех, че ще има корекция на списъците с гласуване. Но няма такова нещо.
Надя Томова:Няма.
Антон Хекимян:И това е абсурдно. Ето, казвам Ви – какво правят управляващите – дали са тези или на миналите. Те много добре знаят. Това е също стара схема. Тези гласове са мъртви души. По никакъв начин тези хора не са изкарани от списъците. Защо? Първо. Второ – създаде се закон за покупко-продажбата на гласове и заради това, че това е престъпление, този закон няма реална практика и реално приложение.
Надя Томова: Тези 800 000 освен, че ще променят картината за това колко хора са гласували у нас и колко не – какъв е процентът на избирателна активност.
Антон Хекимян:Което е много важно.
Надя Томова:Което е страшно важно. Особено пък за президентските избори, когато този вот може да бъде решен на първи тур, а може и на втори. Има и друго нещо. В малките населени места се говори за това, че се купуват цели изборни секции.И когато тези хора фигурират да речем в едно село в северозападна България, малко селце – 200 души по списък, ако в него живеят да речем 100 души, но има по списък 200 души. Говори се за това, че има такава практика – купува се цялата секция и се регистрира и от името на тези 100 души, които фактически не са там, не са гласували. Което наистина звучи много зловещо.
Водещ: Всъщност, ако се върнем малко назад във времето, понеже цитирахте професор Михаил Константинов, аз пък да кажа, че още от първите избори той не е спрял да говори за тези мъртви души и винаги ги е посочвал. Какво ще излезе от тази търговия на едро, това не е ли един по-остарял метод за купуване на гласове под формата на закупуване на цели изборни секции? Останете с нас. Ще продължим коментара след малко. И тъй като е безприкословно ясно, че е въпрос на отговорност да се гласува и че трябва да бъде подкрепяна от нас журналистите гражданската активност, сега ще направим едно много голямо изключение в „Клубът на журналистите”, като ще включим наш слушател, който ни се обади на необявени телефони. Ами добър ден. Кой ни звъни?
Слушател: Добър ден! Мехмед от Русе Ви звъни, който е в София студент. Аз искам да кажа своето притеснение, защото забелязвам покрай изборния ден и въобще покрай изборите, винаги тогава се обръщат към хората политическите партии, но моето притеснение е друго. Да не стане така че хората да се изпокарат покрай тези избори, защото всеки си има различен метод за събиране на гласове – едни чрез етническа омраза, едни чрез така…
Водещ:Ами те методите са едни и същи. Ние точно за това говорим с колегите в студиото. Вероятно по-късно ще включил на вълните на програма „Хоризонт”.
Слушател: Според мен хората не трябва да се поддават на такива неща.
Водещ:Как да стане това, когато са манипулирани?
Слушател: Ами, не знам. Когато един народ е манипулиран и то 20 или 30 години повече, отколкото трябва, не знам народът как трябва да постъпва. Но имайки в предвид, че народът е гладен и никой не мисли за народа, и само отгоре ни съжаляват.
Водещ:Т.е. Вие ни посочвате най-прекият път за създаване на нов мит – някой да ни нахрани например. Далеч по-добре е да намери всеки един от нас своята гражданска позиция, да си намерим въдицата и да си ловим рибата, вместо да чакаме някой да ни донесе рибата. Благодаря Ви за това участие. Надявам се, че сега мога да кажа отново добър ден на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Здравейте пак.
Марина Кирова: Здравейте отново.
Водещ: Стигнахме тук до извода, че разказана една и съща история в годините при предишните избори и при сегашните избори от колегите журналисти, тук се обединиха и Антон Хекимян, и Надя Томова, и Росен Цветков около факта, че избори се купуват. При предишните избори това е било неморално, но законно. Сега нито е морално, нито е законно. Дали не му идва времето да се създаде една борса за гласове, може би?
Марина Кирова: Ами, това е интересна метафора, но те може би партиите си имат такива банки. Възможно е или някои купувачи на гласове си имат банки за гласове.
Водещ:Защото на борсата нещата са прозрачни, нали. Някак си се вижда. Малко повече прозрачност дали не би била от полза?
Марина Кирова:Ами в интерес на истината в блоговете много се дискутира това купуване на гласове. Като цяло се приема доста негативно, но пък личното ми мнение е, че човек ако е решил да си променя гласа, нека да си го направи, но не защото някой му е дал пари и му е купил гласа. Но пък от друга страна, много повече критика отнася не само купуването на гласове, но и етническият вот, като предвижването на рейсовете, което също не е много добра практика и не е етична спрямо общите гласоподаватели. Но като цяло повече се коментират и нещата, които примерно около изборите – компроматните войни. Значи не само купуването на гласове, от един или от друг политик, но и воденето на компроматна война между един политически представител или кандидат за някаква изборна длъжност и другите негови опоненти.
Водещ: Стъпи ли се клишето „Който води негативна предизборна кампания – губи!”, защото си спомняте, не на предишните – на по-предишните избори това клише беше създадено?
Марина Кирова: Ами не знам дали те го тъпчат, но определено имаме един нов момент и това е , ако преди беше компроматна, сега вече е автокомпроматна война. Имаме много сериозен напредък в измислянето на прояви и способи да привлечеш обществения интерес. Независимо, че някои хора, които не са толкова навътре в политическия маркетинг, явно не преценяват какво може да заведат на другарчетата си по партия.
Водещ: Фондация „Медийна демокрация” изследва медийните зависимости, но ако сега Ви поставя в друга роля и Ви попитам – разделяте медиите на жълти и сериозни, политиците на какво да ги разделим?
Марина Кирова: Ами аз не бих ги разделила на жълти и сериозни, а само на жълти. За съжаление хората в блоговете общо взето ги слагат под един общ знаменател. И това е, че не виждат някаква алтернатива, чувстват се вече излъгани от всички и се чувстват предадени от всички. Не виждат алтернатива, не виждат този, който наистина ще седне и ще измисли да направи нещо за хората.
Водещ: До колко в блоговете се коментира много важния факт, че има отново много голям брой мъртви души в списъците за гласуване? Знаете, това е един проблем, който е откакто в България се извършват избори по демократичен начин.
Марина Кирова: Ами, има такива коментари, но те не са акцент. Въртят се и за това, което се случи, че имаше такъв казус, че хората, които не се връщали последните четири месеци в България, няма да могат да гласуват, а пък тези, които са в евро зоната няма как да са отчетени. Има такъв казус, но той не е от най-широко застъпваните в google.com сферата. А това, което… Извинявайте само, че Ви прекъсвам. Това, което прави впечатление за разлика от миналите избори – тогава политиците около изборите много се активизираха. Почнаха една широка активна кампания в блоговете си. Изведнъж се втурнаха да пишат. Бяха много активни. Сега обаче, въпреки че вчера официално беше даден старт на предизборната кампания, такова раздвижване няма в политическите блогове. Дори примерно лидерът на СДС Мартин Димитров, който е много активен блогър и преди имаше по 30-40 постинга на месец, сега не е писал от месец март. Значи самите политици масово забравиха блоговете си и не се интересуват или не ползват активно тази платформа за комуникация с хората.
Водещ:Ами, те може би имат други – времето им отива в друго. Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Ами да продължим ние, в студиото.
Антон Хекимян: Да продължа това, защото много беше интересен разговорът с Марина. Не са писали или някой друг не им е попълвал блоговете, защото разберете! Много е странно. На тези избори, това, с което започнахме разговора, да има нещо по-различно – по-различното е, че всички изчакват до последния момент. Никой не се беше регистрирал до последния момент като кмет или общински съветник. Никой не пуска никакви платформи. Всички според мен разчитат единствено на медийните си образи, на тези образи, които им създават с четене на публикации, било то в жълти вестници, които са много четени. А никой не изкарва реални платформи, дори в предаването, в което работя – в сутрешния блок на БТВ. Каним по-значимите и по-представителните кандидат-президентски двойки и никой не изкарва кой знае каква п0латформа. Нещо, за което да се захванем, нещо, с което да спечели хората, а и самите хора според мен престанаха да слушат и не вярват на тези неща. Така че може би битката се води на друго ниво. А дали попълват блоговете си или не или facebook.com страниците си – видели са може би, че това не им носи необходимия брой гласове и са се върнали към старите практики. Не мога да кажа.
Водещ:Ами всъщност при предишните избори беше отчетено, че активността в блогове и изобщо в тези платформи, в които обединяваме т.нар. нови медии, работят зад Океана, но тук не работят като че ли.
Росен Цветков:Явно са си дали сметка, че няма да постигна нищо по този начин. О ако се хвана отново за разговора, беше споменато за рейсовте. И понеже сравнявахме с предишни избори, аз преди 2 години, 2009 г., когато бяха парламентарните избори, направихме един експеримент. Аз влязох в една изборна екскурзия, станах един екскурзиант, дори ми бяха дали пари, за да гласувам. Интересното е, че 2 години по-късно тези хора, които бяха ясни, и това, което аз бях видял, бях заснел със скрита камера, няма, те не са наказани. В смисъл, няма наистина някой, който да е понесъл отговорност. Макар че бяха ясни участниците. И това…
Антон Хекимян:Росене, ти си участвал в екскурзия в България.
Росен Цветков:Да, в България, точно така, до Плевен.
Антон Хекимян:Защото аз исках да продължа това, което коментира Марина по телефона, че изборният туризъм от Турция, винаги хората всички се хващат за това, че идват някакви автобуси, във филма, който ние направихме разследващ за Кърджали и изобщо как е протекъл вотът на предишните избори и сега какво предстои, хората, които са работили на предишните избори, казват така, автобусите донякъде наистина са мит. Защото идват хора, но идват 2-3 хил. души, не мога да дойдат повече. Идват толкова, колкото обичайно идват или малко повече. Всичко останало е както спомена и Надя, мъртви души, които дори не се налага да влизат в България. В секциите в Кърджалийско и в тези региони, в които няма представителство на големите партии, които просто бягат от там или такава им е договорката, в секцията са единствено ДПС и оттам нататък как да не се случват някакви машинации. Попълва се списъкът, това, което ми разказват на мен разбира се, попълва се, цялото село е гласувало до 9 часа, и то пак защото ти виждаш след това 100%, 100%, 99%, всички са гласували. Е как пък така всички са гласували. И това е, тези автобуси също са проформа. Те може би идват, идват 2000 души, но всички останали, които са дописани, които вдигат вота, просто не са влизали в България.
Росен Цветков:Всъщност много лесно е, това, което пък на нас ни разказаха, да се подменя протоколът, изборният протокол, да се направят такива машинации в най-отдалечените места, в планинските райони, там селата, които са откъснати от света. Там всичко може да се случи очевидно и ще се случи и сега със сигурност.
Надя Томова:Знаете ли, аз освен тези начини за подменяне на глас, за които си говорихме, съществуват и други. Освен това традиционното купуване, регистрациите, ние бяхме в едно селце, което е във Врачанския район, във Врачанската община дори, и в това селце, влизаме в това село и ние знаем, че кметът е регистрирал 25 души за един ден на един адрес.
Росен Цветков:На адреса на имот н а племенника му.
Надя Томова:На племенника му. И след това полицията във Враца се активизира, задържат го за 24 часа, отнемат всичките протоколи и така, подготвени още 25 души да бъдат регистрирани и така. Но там това, което ние видяхме, не е по-страшното това, че има такива регистрации за някакви хора, които да гласуват, защото в едно малко населено място, дето живеят 350 човека, 50 души могат да решат вота. Той един човек може да го реши, камо ли 50… Ние там видяхме нещо много по-страшно, което след като там го има, може би го има и на много други места. Там хората се страхуват ужасно много. Те се страхуват да излязат на улицата и да говорят, те се страхуват…
Росен Цветков:Да споменат името на кмета… Всъщност страхът е другият начин да накараш някого да гласува за някого, за когото не иска. Дори парите не са важни в случая. Ние записахме със скрити камери, хора, които не искаха да споменават нищо официално пред камера, да говорят каквото и да било, но пред скрита камера, която не знаейки, че ги записваме, те разказаха такива неща, в които аз лично вярвам, в смисъл, наистина, че… ставаше въпрос за настоящия кмет, той има тази власт да ги накара да гласуват.
Водещ:Да де, ама тука вече възниква журналистическият морален проблем за заснетото със скрита камера.
Росен Цветков:Ами има го този момент.
Надя Томова:Така е, но ние сме се постарали абсолютно да прикрием, да скрием тези хора, разбира се за да няма…
Росен Цветков:Да няма проблем за тях. Няма как обаче наистина тези хора да разкажат всичко това пред камера, пред микрофон.
Водещ:Ако на предишните избори ние журналистите бяхме длъжни да следим гранично-пропускателните пунктове, да броим автобусите, тук-там да броим и вътрешния туризъм, защото ставаше дума и за външен, и за вътрешен туризъм, сега къде, сега какво трябва да броим на тези избори, за да успеем по някакъв начин да дадем една ясна картина за случващото се?
Антон Хекимян:Не знам, може би да броим вече гласовете заедно с хората, които са в секциите. И пак не смятам, че дори да има нарушения, пак нещо ще се промени. Защото, това, което с и говорихме за купуване или подмяна на избирателните списъци, то е реалност, и то е реалност наистина от много години. Това, че ние го разказваме сега или сме го разказали преди 4 години нищо не го е променило. Това е като една схема, не знам, може би за източване на пари… Те работят по-добре, но схемите са едни и същи. Скоро бях на една конференция, където политиците се опитаха да ни обяснят, че това се случва само по места, че може би това купуване не променя толкова много вота, че ние сега журналистите трябва да наблегнем на купуването на избирателни секции като нещо ново. Аз обяснявам, че не е нещо ново и те много добре го знаят, и всички много добре знаят каква е схемата. Проблемът е, че не искат да се откъснат и те самите от нея.
Надя Томова:Те и хората по места я знаят каква е схемата. Те я разказват все едно си разказват песен. А да не говорим за политиците.
Антон Хекимян:А колкото за сраха, може би за хората в София той изглежда мит, но това по малките населени места е просто реалността. Да, нали, прословутите дърва, които няма да ти дадат или ще ти дадат, вече излязоха по някакъв начин от правомощията на кмета, но ти пак така или иначе много си зависим от него, когато живееш в едно малко населено място. И хората се страхуват, защото държавата като е липсвала 20 години по конкретни точки на страната, ръката, дългата ръка, тези хора са си създали свои феодални владения. И в тези феодални владения ти се съобразяваш с техните закони. И затова пък сега държавата е принудена по някакъв начин да се съобрази с тези феодали по места, за да може да пробият определени партии и да спечелят кметските избори.
Надя Томова:Като говорим, Антон, за феодали, да не забравяме, че тези избори със сигурност ще видим и това, което видяхме на миналите парламентарни избори – корпоративния вот. И това, което хората, които работят за някакъв бизнесмен, фирма или така, те гласуват за този, който той им каже и им посочи. Ние видяхме, разказаха ни и това нещо…
Антон Хекимян:И нека да е така, но докато съществуват според мен черни партийни каси, от които тези каси излизат пари за купуване на гласове, агитация или ред други неща, да се плаща на други крупни бизнесмени, за да принуждават работниците си, докато съществуват тези каси, ще съществува и купуване, и всичко останало. А когато тези пари по някакъв начин излязат на чисто като лобита, тогава вече те лобитата ще бъдат ясни и тогава хората сами ще могат да се ориентират. Но сега просто този начин е по-лесен.
Водещ:Понеже казахте така, върнахме се във феодализма по реален повод, аз пък да ви вкарам в една такава хипотеза, също по реален повод, дали някой се опитва да прави, да сложи началото на един добър политически PR с тези чорапи, дарения за политическа партия, мисля, че бяха 5 000 чорапа или нещо такова, защото преди имаше капачки, Антон спомена дървата, минахме и покрай дървата, тези 5 000 чорапа дали не са всъщност някаква, началото на някаква PR акция? Защото те прозвучаха наистина адски нелепо.
Антон Хекимян:Ами не знам, някъде са давали обувки, сега може да раздават и чорапи.
Надя Томова:Обувките са много ключови, не знам.
Росен Цветков:Ама това е метод мисля, че някъде далеч в историята, заложен.
Водещ:Обаче с обувките е лесно, там се различават ляво от дясно, но с чорапите положението е по-сериозно. Разбира се, шегата настрана, смятате ли, че политическите партии биха могли да продуцират, да предизвикат някакво гражданско, някаква гражданска оценка или реакция на всичко случващо се? Едва ли някой българин вече не знае, че избори се купуват.
Росен Цветков:Това че го знаят хората, аз лично не виждам реакцията им наистина – нито в интернет, чак толкова много, блоговете наистина като че ли са замлъкнали напоследък, във Фейсбук може би по-активно пишат хората, но какво от това? И аз пак си давам сметка, че дори и да се говори и да се пише, всъщност нищо не променя нещата.
Антон Хекимян:Смятам, че е грешно да изхождаме от това, че политиците трябва да предизвикат нещо такова. Обществото, след като ние липсваме, и ние не го предизвикваме, и ние не направим нещо… нали това пак е старата система за изчакването някой друг да ни го направи.
Надя Томова:Ние трябва да се активизираме, за да ги активизираме политиците те да работят по този въпрос.
Водещ:Как да се активизираме повече? Да направите вместо четири, пет репортажа.
Росен Цветков:За мене решението е в деня на вота, когато влезем в тъмната стаичка, там да изразим реакцията си и отношението си към това. И между другото много ми хареса, във филма ни един от участниците Михаил Константинов го каза, прецакайте брокерите. Вие решавате всичко като влезете в тъмната стаичка. Звучи много така призивно, много може би шаблонно, но в крайна сметка наистина можеш да го направиш. И няма как брокерите да са сигурни.
Водещ:И тогава какво правим със страха, който е най-древното човешко оръжие?
Надя Томова:Знаеш ли кое е най-лошото, аз пак Мишо Константинов цитирам, много ми е любим днес, но той казва, ами хубаво, обаче този вот, той си е мотивиран вот, тези хора знаят за какво гласуват, те гласуват за 50 лв. Те гласуват за техния работодател. За тях това е мотивиран вот. За нас е мотивиран вот примерно да…
Антон Хекимян:А има ли реална политика, зад която да застанем?
Надя Томова:Е това вече всеки сам си решава.
Антон Хекимян:И когато Марина коментираше по телефона за това, че, всъщност за купуването на гласове не се коментира толкова много, за тези мъртви души не се коментира толкова много, да, това са малко по-суховати теми, които обаче, може би в тях се крие разковничето. Защото за купуването всички знаем, малко изглежда като нереалистично, но това се случва. Срещам се с хора, които са мои информатори по различните градове, и те вадят един лист, плюят си на пръстите и на листите и почват да пишат, от тук хиляди, от там еди-колко си гласа ще извадим, и всъщност изборите са една изключително добра математика. Ти трябва да си много добър математик, какъвто аз не съм, за да си разбереш схемата, да си разчетеш колко са гласоподавателите, колко от тях са мъртви души, няма да гласуват, колко остават, и всичко е много подредено. И това се е случвало 20 години наред. Има хора, които от 20 години подготвят изборите по места, чиито имена не са известни, и много добре знаят кой ще гласува, как ще гласува, коя махала къде ще си даде вота, за колко пари. В Созопол записахме в едно от селата един от хората, които подготвят изборите, казва, оттук минават абсолютно всички кандидати през мене. И еди-колко си хора ще гласуват за един кандидата, но другата част няма да гласуват за него, защото е минал следващият, който е казал, поне гласувайте за мен за общински съветници. И става така, че едната част от квартала гласува за кмет, другата за общински съветници и си събират не само по 50 лв., а и по повече. А пък самите брокери на гласове и десетници…
Росен Цветков:Всъщност ние сме се превърнали избирателите в някаква бройка, в числа, които влизат в рамките на някакви сметки, важното е може би ние да объркаме тези сметки, но лично аз не вярвам, че ще се случи.
Водещ:Доколко тези опити могат да бъдат объркани, ще направим един опит да се свържем с най-цитирания днес Михаил Константинов.
Залезът на политическото говорене доведе брокерите, които купуват гласове и така всички заживяхме в един, както каза по време на песента Антон Хекимян, един нереален филм, а картината е тежка разбира се. Затова пък аз сега ще го попитам партия БТВ колко гласа ще спечели?
Антон Хекимян:Партия БТВ би трябвало да спечели 30 гласа, защото колегата ми Иван успя да си купи толкова. В интерес на истината сега последно, точно преди седмица си пазарихме и ние 30 гласа в Созопол. Но просто не разполагах в себе си с 3000 лв. Просто вотът там е малко по-скъп, искаха по 100 лв. на глас. И съвсем сериозно, аз даже, дори имаше лек проблем с разпознаването ми, в който аз се опитах да избягам – дълга и много любопитна история, която ще разкажа може би след предаването, но ние бяхме на крачка да си купим, аз просто нямах 3000 лв. в себе си. И това съм аз, който съм никой, те не ме питат за кого ще гласувам, всъщност никой не се интересува за кого ще гласуваш, те, нямаше регистрации по това време още с конкретните номера. Само казваш номера и имаш 30 гласа от тук, имаме и трети човек, който ще ти даде още 25, така че имаш 50. За селата да не говорим. Много е странно и тъжно. Да, тези хора може и да те излъжат, да те подведат и да ти вземат парите. Но те пък много дълго време са минавали през тези процедури и знаят, че излъжат ли някого, те не знаят точно с кого си имат работа. така че следва и бой, следва и заплахи и други неща. Така че 30 гласа ги имаме сигурни, и повече.
Надя Томова:Особено в малките населени места, то в един момент като почнат да се смятат сметките и е ясно в един момент кой е гласувал, кой от тези, които е трябвало да гласуват… Да речем, ако си имаш 30 сигурни гласа, пък те ти излязат с два по-малко, няма как…
Антон Хекимян:…историята, която сме разказвали с хиксчета, с игреци и т.н., доколко е играла или не, всъщност те изобщо не са важни тези символи. Ти имаш 20 човека, знаеш, че в тази секция гласуват 400 и ти трябва да имаш 100 гласа сигурни. Ако ги нямаш, ходиш да търсиш отговорника и чукаш на неговата врата.
Надя Томова:И той вече се разправя…
Росен Цветков:Всъщност никой не си позволява да не гласува под този строй и под начина, по който е убеден.
Антон Хекимян:Защото колкото и странно да ни изглежда на нас, които сме сравнително независими, в малките населени места, където играе и факторът страх, ти си взел пари. Взел ли си пари, тези хора имат друго мислене, друга логика. Нищо, че са роми, някои от тях не са, те вече се чувстват длъжни. И когато до секцията стои човекът, който ти е купил гласа и те гледа, когато влизаш вътре, или пък има скъпа кола с яки мъже отвън, малко ще се замислиш дали да прецакаш…
Водещ:Какво се случва в Созопол днес, след като нямаше медия, която да не отиде там и да си напазарува гласове, пряко или преносно?
Антон Хекимян:В Созопол ми е малко трудно да кажа какво се случва днес, но политическата обстановка там е сравнително ясна към този етап. Беше неясна в датата, когато ГЕРБ все още не бяха обявили своя кандидат, и изчакването до последно всъщност доведе дотам, че и сегашният кмет ще е кандидат на ГЕРБ. Така че обстановката там може да се каже, че е малко по-ясна от гл.т. на това, че битка може и да има, но да не е победа на първи тур. Битката ще е по-интересна за Несебър със сигурност, защото там играчите са много. И говорихме си също в едно от прекъсванията ни, че всички се акцентираме върху кметовете, да, много са важни и те като фигури, когато говорим за по-малки населени места, но никой не набляга на листите за общински съветници, където влизат всякакви хора по всякакъв начин.
Надя Томова:Точно в Несебър наистина е много добре да се огледаме и в списъка с общински съветници, още повече, че до преди няколко месеца тази община беше пример за това как може да съществува един бизнес модел. В тази община нямаше…
Антон Хекимян:Партиите там не важат.
Надя Томова:Да, там няма партии, там има едни бизнес организации.
Росен Цветков:…вече се намесват партиите, макар и слабо, ще се види какво може да се промени. Аз лично не вярвам, че нещо ще се промени…
Антон Хекимян:Или говорим за обвързване на партии с бизнеса на местно ниво.
Водещ:Само защото медиите са бедни ли, шегата настрана, не можем да си купим пък ние изборите? Излишно е да казвам, че това е сатира, но един прокурор поне потърсил ли ви е след излъчване на такива репортажи?
Росен Цветков:Аз за тази изборна екскурзия, за която споменах преди няколко минути, давах показания в Плевен в полицията, дадох си видеоматериала…
Водещ:Ама това са дознателите, а прокурор..?
Росен Цветков:Не, прокурор не. Все пак казвам, показания съм дал, разказал съм всичко. Преди мен също други хора, всички, които бяхме натъпкани в този автобус, между другото много млади хора, които гласуваха за първи път тогава. Първото им гласуване беше свързано с това да получат 15 лв. беше тогава. И го направиха всички както трябва.
Надя Томова:Прокуратурата не ни е търсила наистина, но пък от МВР ни молиха за записите, така че надяваме се, да видим дали ще има резултат някакъв по тези места, в които ходихме и картината, която показахме.
Антон Хекимян:Аз ще се въздържа от коментар, но колкото и записа да сме предали от телевизиите, реален резултат малко е трудно да се види, а и няма какво да предаваме записи. По места абсолютно всичко е ясно. Няма нужда дори ние да ходим и да проверяваме някого. Или да го покажем по телевизията, за да го направим героя може би на драгите зрители, за да видят и да цъкат с език. Полицията знае кой зад кого стои, кой купува, кой продава и т.н. Или законът не става, което също е факт, или просто никой не иска да си свърши работата. Много трудно е доказуемо това нещо. То се води като измама.
Росен Цветков:Няма свидетели, много малко свидетели има, когато се случват тези неща.
Антон Хекимян:И това за младите хора, на въпросната пресконференция, на която бях, министър Цветанов коментира случай, в който 11-класници и 12-класници, навършвайки вече възраст за гласуване, са привлечени от учителки, които им казват, хайде сега тук ще гласуваме, имате еди-каква си сума. Навлиза се и при младите хора, които това да гласуваш не е изконното ти право да дадеш собствения си вот, а агитация по най-грозен начин. И тези думи, аз, бидейки в Бургас, там също ги чух от един от информаторите, че учителките са най-добрите агитатори.
Водещ:Всъщност сега току-що им вдигаме цената.
Надя Томова:Искам друг случай да разкажа, за това, че наистина Антон е прав за това, че нещата се виждат обаче какво от това. Имахме, февруари месец, когато обикаляхме из страната, показахме едно селце в община Брусарци село Киселеево. Там тогавашният бившият кандидат на една, на партия ГЕРБ на изборите през 2007 г., който сега вече няма по никакъв начин да участва в политическия процес и в изборния процес изобщо…
Росен Цветков:И дори изчезна мистериозно.
Надя Томова:Да, включително да. Та този човек беше регистрирал за един ден на адресите на трите си къщи 45 души. Ние отидохме там, потърсихме ги тези хора, нямаше ги. той вика, ами отидоха да си вземат багажите. А къщите бяха… Абсолютно не стават, те нямат покриви, ужас е, да.
Антон Хекимян:Примерът е един и същ навсякъде.
Надя Томова:Отиваме, търсим ги тези хора. Намираме ги в Лом, в ромската махала в Лом. Тези хора не знаят, че това се е случило. Някои от тях дори не са в България, живееха в Италия. Ние показваме всичките тези неща, виждаме как, показваме адресните карти, които са попълнени с два почерка…
Росен Цветков:И с много грешки, с липса на егенета…
Надя Томова:Показахме по телевизията всичко това, което се е случвало, и то всички сигнали крещят, че това нещо не е редно. В крайна сметка очаквахме поне да има някаква прокурорска проверка, нещо да се случи. Така, тези хора в момента вече не са в тези населени места, не живеят там и по списък, но не защото е имало полицейска, прокурорска проверка, не защото държавата се е задействала, ами защото беше променен един закон, пак малко след нашите репортажи, закона за гражданска регистрация, просто този човек, който ги е регистрирал тези хора явно се е изплашил. И не е отишъл да потвърди тяхната регистрация. Т.е. тези хора са там, не са там не защото държавата е поработила, а просто защото този човек малко се е поизплашил.
Водещ:Това обаче говори, че може да има и някаква гражданска активност, която да дублира схемите на политиците. И такава хипотеза може да се изгради.
Антон Хекимян:За гражданската активност.
Водещ:В смисъл, че… да.
Антон Хекимян:Не знам. Тя коментира нещо, което, също не се бях замислял, дали тези хора, които, например аз има личните им данни, са наясно изобщо, че са им попълнени личните данни, това е същата схема като прекупвачите на вота, които имат списъци с абсолютно всички. Адрес, ЕГН и номер на лична карта. Но драмата е друга. Когато аз се обадих в община Созопол помолих да проверя трима случайни души от моя списък от 400 души, просто (…) щях да извадя и да кажа тези и тези хора все още ли са регистрирани в община Созопол или са отписани, или някъде другаде живеят. Просто нямах време да проверя…да отида до Кърджали да видя дали са регистрирани. Те ми казаха, че не могат да ми дадат такава информация, защото това са лични данни. И много е смешно, когато аз разполагам с всичките лични данни на тези хора, с които могат да свърша всякакви неща, а от общината да ми обясняват, че не могат да ми ги предоставят в момента, да ми кажат дали живеят на този адрес все още, защото било лични данни и конфиденциалност. Няма, това е смешно. При условие че ти си журналист и искаш да постигнеш разследването си докрая. И те ти казват няма.
Водещ:Ами закон за достъп до обществената информация, може би на него трябва да заложим. Но за съжаление…
Антон Хекимян:Това е една малка брънка. Нито имаме време понякога да се задълбаваме толкова много, но самият факт, че ти отказват е достатъчно показателен.
Росен Цветков:То не е случайно това.
Антон Хекимян:Защото всички те се съмняват, че може да удариш по тях, по някого от кандидатите или по някой от действащите. Аз им казах, че това са стари списъци. Стари, които…
Водещ:Политиците обичат да питат, кой казва, че хората не се интересуват от политика. Нека да отговорим на този въпрос от гл.т. на репортажите и разследванията, които пък ние правим, интересуват ли се хората от такива разследвания?
Росен Цветков:Аз го казах и в началото на предаването, хората гледат, интересуват се, виждат нещата, които очевидно ги знаят вече…
Водещ:Това обаче мотивира ли техния..?
Росен Цветков:Не, това не променя нищо.
Надя Томова:Хората гледат, цъкат с език, казва леле какво става, и това е.
Водещ:Антон?
Антон Хекимян:Или хората гледат и знаят, че и те са в същата схема, същата схема на корпоративния вот, същата схема за това, че и те са били принудени по някакъв начин, защото и за страха и за корпоративния вот навсякъде по страната е различно като мотиви и причини, но едно и също е. А другите според мен се обезверяват, или пък може би просто гледат за забавление.
Надя Томова:Аз пак да цитирам Мишо Константинов. Той казва много интересно. С тази цялата работа, цялата картина, която виждаме, съвестните хора ги демотивираме, а пък другите ги изкривяваме още повече. В смисъл може би това се получава в крайна сметка, за наше съжаление. Опитваме се да кажем на хората, абе гласувайте, за да могат ето тези, които ви ги показваме, техният вот всъщност да не е основният…
Водещ:Да не определя. Ами може би трябва да започнем да правим специални репортажи за прокурори, за политици, така щото някой да приложи закона.
Антон Хекимян:Просто законът е трудно приложим. Защото когато аз отида и си купя глас, дори и аз, купувайки го може да вляза под ударите на закона. Разбира се това няма да се случи, надявам се, с мен и с моите колеги, но тогава се води просто измама, а не купуваме на гласове. Ние просто показваме, че това се случва, може да отидеш и да си никой и да не изглеждаш страшно, но да си купиш глас.
Водещ:Тук да завършим, репортажите трябва да продължат, дано по някакъв начин да съумеем на базата на усилията, които полагаме, да променим тази тенденция, защото да зависят изборите от вътрешния и външния туризъм, покупките на едро на гласове под формата на цели секции, това наистина звучи несериозно и не звучи като нещо, което трябва да се случва в 21-и век.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 17.09.2011

Водещ: Барак Обама, Дилма Русеф и Бойко Борисов умуват как гражданите да участват активно в управлението. Това е новина, която нито една медия днес не пропуска. Вестник „Труд” й слага заглавие „Заедно за народна власт”. Това заглавие ме подсеща да се замисля за властта и това, което тя прави за хората. И в рамките на тази мисъл ми хрумна следното – Жак е собственик на различни имоти, върху които отглежда генетично модифицирана царевица, Жан е любител-пчелар в близост до земите на Жак. Той произвежда мед, предназначен за продажба и собствена консумация, както и прашец. Прашецът може да попадне в меда, прашецът, но и в проби от меда, е установено наличие на ДНК от ГМО от царевицата. Въпросът е дали поради примесването на прашец от генетичномодицифицирана царевица медът и хранителните добавки на основата на този прашец стават подлежащи на разрешителен режим храни и дали е произведен от ГМО. Ами, според съда, на който разчитат Жан и Жак – да. Това е. А мотивът е – високо равнище на защита на човешкия живот и здраве. Жак е журналист в обществена медия, а Жан – в търговска. И двамата са нетърпими към следи от цензура, която е възможно да попадне в коментарите им и в репортажите. Георги е журналист в обществена медия, Петър – в търговска. И двамата се чудят как да обяснят с по-просто думи, че има трябва солидарността на обществото, за да няма следи от цензура, пряко свързана с икономически или властово-политически интереси. Тук обаче въпросите са повече от един – къде е по-вероятно да бъде срещната следа от цензура, която може да прелети и защо за ГМО има гражданска активност, а за цензура – не, след като основно човешко право е правото да бъдем информирани.
И още един случай. Георги е собственик на земи, в които отглежда царевица, Петър има наблизо кошери. Но нито Георги, нито Петър се интересуват от ГМО. Нито пък институциите, чиято работа е да прилагат законите.
Кой си поръчва журналисти, предавания и правила? И така може да зададем въпроса. Какви медийни дискусии се водят в Европейския парламент? По-близо ли сме до общностно медийно законодателство, което да ограничи икономическите зависимости? Какво могат и какво не преди избори медиите у нас и тези в Европа? Днес по темата ще коментират, темата ще коментираме с Огнян Златев от Центъра за изследване на медиите и евродепутатът Илияна Йотова. Свалят ли се предавания и водещи в предавания в български медии заради финансови интереси? Временните резултати от една анкета, която в момента провежда Асоциацията на европейските журналисти в България, ще обобщим с Иван Радев.
Доста регионални френски земеделски медии бяха изкупени от една банка, в Италия проблемите с медиите са безспорно много. Това са все теми, които от година насам, че и повече попадат за дискусии в Европейския парламент. Разбира се, фактът, че повечето европейски медии слизат все по-надолу по степен на свобода на словото има своите обяснения. Но като че ли за Франция, за Италия има доста факти, за България като че ли повече се мълчи. Надявам се съвсем скоро към нас в студиото да се присъедини евродепутатът Илияна Йотова, за да ни каже какво дискутират евродепутатите за медиите. Защото кризата се отразява страшно много на медиите. Но сега казвам добър ден на Огнян Златев от Центъра за развитие на медиите. Ако трябва да направим една съпоставка, да влезем в ролята на една от двете организации, които преценяват степента на свобода на словото, съпоставка на Балканите, България и Европа, какво би показала тази съпоставка?
Огнян Златев: Не особено лицеприятни неща за България. В двете най-авторитетни класации за степента на свобода на словото – едната, която е на „Репортери без граници” и другата на „Фрийдъм хаус”, ще видим, че и в двете, за съжаление, България заема последното място от всички страни-членки на ЕС и е на едно от ниските места, в долната част на таблицата, ако вземем за сравнение само страните от Югоизточна Европа, от Балканите, в която се намираме. Нали, тук има много въпроси, които могат да се поставят за изграждането, за самата методология, по която се правят тези класации, тези рейтинги. Но независимо от това, това са данните и те не могат да не ни притесняват.
Водещ: От години се занимавате с една мрежа за балканска журналистика, за разследващи журналисти. Правилно номер за разследващия журналист е да оцелее. Къде това правило е по-желязно – у нас, на Балканите или…?
Огнян Златев: Смятам, че у нас, на Балканите, значи пак е сложно да се правят някакви абсолютно сравнения между нашите разследващи журналисти и разследващата журналистика, която се прави в, да кажем, страните с по-дългогодишни традиции в демократичното си развитие, по простата причина, че мащабите и средствата, с които една медия, един журналист разполага при нас, на Балканите и в по-развитите страни, те са несъизмерими. И темите, с които нашите разследващи журналисти се занимават тук, са, нали, може би някак си по-съсредоточени върху това, което се случва при нас, отколкото да се търсят някакви взаимовръзки с да речем организираната престъпност, трансграничната организирана престъпност. Слава Богу, че в последните няколко години имаме добри вече примери, че такива вече примери започват да свързват разследващи журналисти от няколко държави едновременно, които работят по една и съща тема тук на Балканите и сега на предстоящата годишна среща, Световна среща да я наречем на разследващите журналисти, която ще се проведе в Украйна в средата на месец октомври, се надявам там да бъдат изнесени точно такива успешни примери. Но пак казвам, възможността за разследваща журналистика, за практикуване на разследваща журналистика и най-вече за публикуване на резултатите от нея, е един от важните критерии, по които се оценява степента на свобода на медиите и свобода на словото в дадена страна. За съжаление, тук при нас на Балканите, пък и особено напоследък в България нямаме много, просто всички го виждаме ежедневно, нямаме много примери за това, за едни добри разследвания. Напоследък виждам, че се появяват такива, свързани най-вече с опити или експониране на лоши практики или направо престъпни практики за закупуване на гласове, предвид предстоящите избори. Но теми, свързани с икономическа престъпност, със злоупотреби с еврофондове ги няма и разследвания по тези теми не се правят. Те са по-скоро инцидентни, отколкото практика. В края на краищата нас по това ни оценяват.
Водещ: Аз, докато говорите, се замислих за връзката между журналистите и обществото, защото тя в Италия, да кажем, е много пряка, във Франция също, във Великобритания напоследък имахме един пример, един пример, в който обществото се намеси тогава, когато стана ясно, че са подслушвани жертви, телефоните на жертви са подслушвани, за да могат да се правят материали, журналистически материали, които имат много висок рейтинг. Имаме ли чувствителност вече у нас на тази тема или е рано да се каже?
Огнян Златев: Имаше, така, периодични изследвания, които се правят за, така, къде са медиите в ценностната система и в степента на доверие на обществата, като такива проучвания се правят редовно навсякъде. И така смятам, че е налице една негативна, регресивна тенденция от последните, да кажа, четири-пет години насам, специално за България, тъй като смятам, че в началото на прехода, в началото имаше страшно висок кредит на доверие от страна на обществото към медиите, което, за съжаление, в последните години, така, доста стремглаво се спуска надолу. И това не е …
Водещ: Въпрос на рейтинг.
Огнян Златев: … точно така.
Водещ: А е въпрос на доверие.
Огнян Златев: И както виждате, това може да го разглеждаме и във връзка с падащите тиражи на печатните издания, с това, че телевизиите се напълниха с риалити програми, с шоу, а не със сериозна журналистика, аналитична журналистика. И това, че все по-голям брой читатели и хора, които искат да кажат нещо и да анализират нещо, или да коментират някаква тема, търсят като платформа за това интернет и новите медии.
Водещ: Добър ден сега и на евродепутата Илияна Йотова.
Илияна Йотова: Добър ден.
Водещ: Говорим за връзката между журналистиката и хората, и подкрепата на хората, разбира се. Тръгнахме от там, че зад френските журналисти застават хората, зад италианските също. В началото цитирахме един от многобройните примери, по-специално за купуването на регионални земеделски медии от една френска банка. Цитирахме, разбира се, и Берлускони, който успя да влезе и в днешния обеден осведомителен бюлетин на Националното радио. Та от доста време обаче това е повод за дискусии в Европарламента. Има ли българска фактология в тези дискусии, досега имало ли е и каква е била тя.
Илияна Йотова: Позволете ми първо да ви честитя празника, защото днес е наистина много хубав празник, на всички, които носят прекрасните имена на Вяра, Надежда, Любов и да пожелая много здраве на вас, на екипа, на слушателите на радио Христо Ботев. Тази дискусия в ЕП не е спряла. Аз бих казала, че с участието на няколко български журналисти на този семинар с фактите, които бяха изнесени от действителността в България, ние зададохме много теми, ние не бяхме в ситуация, нали, просто да констатираме известни факти, нито да коментираме вече до болка познати случаи, а зададохме нови теми, тъй като ситуацията с медиите в страната е може би най-тежка от цяла Европа, независимо от примерите, които дадоха френските колеги, независимо от това, което става в Италия, от този тотален монопол на Берлускони. Както виждате, в ситуацията, в която той в момента е попаднал, дори този монопол не го спасява. Но тук има нещо много сериозно, което за съжаление в България като че ли не само, че не може да се роди до край, да се развие, а сякаш в последните години се прави всичко възможно да бъде унищожено, и това е гражданското общество. Защото френските медии, френските журналисти са подкрепени в своята дейност, в своята работа от хората. И тъй като те имат тази подкрепа, имат този гръб, те са достатъчно смели да го правят. Докато виждате тук, че всяко посегателство над журналист, независимо в каква медия работи той, този колега просто е оставен да се оправя сам, никой не застава зад него. Дори в последните случаи, когато ставаше трансформацията и монополизацията на пресата в България, много кадърни журналисти, само за една нощ, се оказаха на улицата. И аз питам тогава – къде са старите структури на свободно слово, къде са синдикатите на българските журналисти. Това са отдавна изпразнени от съдържание понятия. В България просто те не съществуват. Но оставете тези чисто формални структури. Къде беше гражданската съвест, защо никой не застана на тяхна страна? Как така за една нощ любими за четене журналисти, които са търсени, чийто коментари, с тях се започваха сутрешните блокове на телевизиите и целият ден така минаваше като червена нишка, къде са тези хора? Те бяха оставени просто да се оправят кой както може.
Водещ: Проблемът може би е, че никой не забелязва това. Или малцина забелязаха. Но това в ценностната система на обществото е вероятно на доста заден план.
Илияна Йотова: Г-жо Филева, позволете ми да ви кажа, че това е един омагьосан кръг. Как да го забележат хората? Нали точно журналистите трябваше да застанат в подкрепа на своите колеги и да го напишат. Иначе хората как да се информират. Журналистиката е естественият посредник. Изведнъж всички колеги се свиха. Да, аз разбирам – криза е, трудно се намира работа. Когато останеш на улицата, не е ясно след колко време отново ще си на трудовия пазар. Но в случая всеки един политик, всяко едно управляващо мнозинство и въобще не говоря само и за управляващите, може да се разправя с един журналист по единично. Ето тук е големият проблем. Защото няма солидарност, защото няма професионални сдружения, защото няма елементарна човещина.
Водещ: Между другото, вие често политиците, депутатите казвате, че е важен и духът на закона. Сега, нека да поговорим малко и за духа на закона, онзи дух, който ограничава по един законодателен начин по време на предизборната кампания работата на двете обществени медии – БНР и БНТ. Дали този дух не е част от обяснението за подобни случаи?
Илияна Йотова: Да, аз много се надявах, че ще има промени в Закона за местните избори, който се отнася до тази част – за отразяване на кампанията. Направих си труда тези дни да го изчета отново с всичките поправки. Трябва да ви кажа, че този дух изобщо не е променен. Аз лично имам много тежки въпроси към тези, които са го правили и това мнозинство, което е гласувало този закон. Как е възможно в 21 век, след това огромно влияние на интернет, ти да затваряше една телевизия, едно радио в рамките на някакво изключително измислени диспути, където точно времетраене е казано, точно кой колко време ще има, точно всяка секунда кого след кого, да се върнем пак в началото на 90-те години с едни хронометри, което е смешно. Това не е журналистика, това е чиновническа история с всичките ми уважения към всички чиновници в тази държава. И едновременно с това ти да искаш тази медия да бъде интересна на хората. Извинявайте, но това е някакво раздвоение, което аз лично нямам обяснение как може да стане. И едновременно с това вижте какво се получава – всички частни медии казват „да, трябва да има министерски тарифи за Националното радио и Националната телевизия, защото те са с държавен бюджет”. А всъщност, когато се направи един баланс колко вие получавате от националния бюджет и колко не получавате заради орязаните ограничения и правила за рекламата при вас, всъщност се оказва, че още не знам как функционират Националното радио и Националната телевизия.
Водещ: Г-н Златев, как се работи в условията на този дух?
Огнян Златев: Сложно.
Водещ: Така добре описа.
Огнян Златев: Сложно. Ние самите се чудим как функционират националните медии – БНР и БНТ в, не само в годините на кризата, макар че това в последните две години е доста удобно обяснение за бюджетите, които се отпускат от държавата. Проблемът е в това, че всички много добре знаем всяко едно правителство в последните, от влизането в сила на Закона за радио и телевизия през 1998 година. Нали, председателят на СЕМ доц. Лозанов беше си направил труда да изброи, че има 28 поправки. Значи, мисля, че са 29 или 30 към настоящия момент. И различните правителства в някакъв етап от тяхното функциониране и парламентарно мнозинства съответно поемаха инициативата да направят промени или да пишат нови закони, които всеки един, всяка една от тези промени или всеки един нов закон, който би се написал да ни приближи още по-близо до добрите европейски практики. Защото единен европейски закон няма, нали, това е ясно. И какво се оказва, че ние минаваме само с някакви козметични поправки, вече 13-а година и нищо ново не се случва. Хубаво е, след като очевидно наблюдаваме няколко фактора – от една страна липса на гражданско общество, недостатъчна зрялост на гражданското общество, да го кажем и липса на такова, липса на, трябва ни нещо здраво, на което да стъпим, от което и с което да се сравняваме. Тоест нека да вземем закона. Законът е най-устойчивото и най-здравото нещо. Да стъпим на него и да започнем да градим.
Водещ: А може би не е зле да си дадем сметка, че един от критериите, по които ни оценяват организациите по степен на свобода на словото е именно възможността на държавата да оказва влияние върху медиите. А това е, как да кажа, доста прозрачно.
Огнян Златев: За съжаление, последните години при нас се наложи една, доста, бих казал, перфидна практика, чрез която държавата се намесва директно върху функционирането на медиите. Именно това са така наречените пари за комуникационни, информационни дейности по различните оперативни програми на ЕС. Тези пари се раздават на PR агенции, PR агенциите ги дават на медиите при определени условия.
Водещ: Логиката е – ако слушкаш, ще папкаш.
Илияна Йотова: Или ако правиш реклама, ще папкаш.
Водещ: Така де, да.
Огнян Златев: Искам да ви кажа, че поради естеството на работата си ми се налага доста често да пътувам в държави, които, нали, смятаме за недемократични и са още изостанали в своето развитие, демократично. И там например, особено в, да кажем Централна Азия, в бившите републики от Съветския съюз. Там като ми казаха за първи път понятието „гост заказ”, нали, някакъв вид държавна поръчка и аз тогава се изумих как може в 21 век такива практики да съществуват. Нали, държавата ти казва или правителството ти казва в началото на годината – тази година за медии имаме еди колко си пари, тоест внимавайте какво ще пишете и ще говорите, за да може да получите част от тези пари. В смисъл това се казва съвсем открито, не е нещо скрито, нали, покрито по някакъв начин тайно. Докато тук при нас за съжаление ние от едната крайност, която беше опиянението от свободата, която всички получихме след 89-а година, сега изведнъж отиваме точно в другата – това, че медията, че да може да функционира, трябва да се съобразява с реалностите, тоест, че няма пари и за да може да получи тези готови пари… Миналата седмица, ако сте чели в броя на вестник „Капитал” излезе една справка за най-големите рекламодатели в държавата. И се оказва, че държавата е вторият по обем рекламодател в медиите. Което за мен е скандално в една държава, която претендира да бъде демократична.
Илияна Йотова: Тук нещо много важно искам да кажа. Значи, ние трябва да избегнем от това изкушение да обвиняваме само едната страна. Защото аз бих попитала и много колеги в медиите, включително и в държавните медии – защо някак си доброволно се отказахме от това да имаме силни медии. И тъй като говорим сега за избори, за това как медиите се подготвят за тях, как ще се отразява кампанията, една година преди изборите във Франция например няма телевизия или радио във Франция, което от един определен момент нататък в денонощието да не се подготвя само темата избори – всевъзможни гледни точки, всевъзможни спорове на най-различните им, било то от седмицата, от деня, въобще по принцип свързани с изборите. А у нас ние се отказахме доброволно от публицистиката. Да, прав е колегата, като каза, че риалитито измести публицистиката. Сигурно ще има натиск от държавата. Но ако ние действително искаме като журналисти да бъдем коректив на това, което се случва, такива дискусии са необходими. И затова, когато ти вече си изгубил облика си на такава медия, много лесно след това ти казват “Ами, хайде законът е такъв, направи три диспута, от които в интерес на истината интересните политически играчи често се отказват, защото те в тези пет минути няма какво да кажат”. Само да се покажат на екрана. Това вече изобщо не е важно, това не е БНТ от 90-а година, когато беше единствената телевизия и е важно да те види баба и дядо на село, нали.
Водещ: Докато слушахме „Хиподил”, тук в студиото се обединихме около заключението, че това си беше един жив музикален коментар. Разбира се, шегата настрана. Обещахме преди да дадем думата на „Хиподил” да поговорим малко за собствеността, съда и гражданското общество. Г-жо Йотова, пак ще ви върна към дискусиите в Европарламента. Там стана дума за пряката връзка между изкупуването на френските земеделски медии. Ние знаем колко късно и някак изненадващо Комисията за защита на конкуренцията се самосезира относно монопола – теми, по които ние сме говорили нееднократно, разбира се. Каква може да бъде причината, според вас? И доколко можем да търсим тук обяснение на липсата на гражданско общество, що се отнася до солидарност към журналистите?
Илияна Йотова: Голямо усилие е било от страна на Комисията по конкуренция най-накрая да се самосезира, след като този проблем стои вече няколко години на дневен ред. Всъщност аз искам да ви задам един риторичен въпрос – какво се случи с онова голямо изследване, което беше поръчал г-н Дянков, финансовият министър, за собствеността на медиите в България и за това кой кой е, като собственик на медиите. Едно писмо, което трябваше да бъде публично достояние, в което медиите трябваше да бъдат разказани тези факти. И се оказа, че то някак си потъна така и никой повече не се заинтересува.
Водещ: Аз мога да ви отговоря. С пряка връзка със законодателството.
Илияна Йотова: Ами, добре. Тогава нека не е риторичен въпросът, отговорете ми. Защото аз наистина може би съм изпуснала.
Водещ: А как се установи връзката, как се установи собствеността по законодателен път на българските медии – чрез поправка в Закона за библиотечното право.
Илияна Йотова: Да, можеха със същия успех да го направят с поправка за биоорганизмите, нали, по същия начин, с поправка в този закона. Но вижте, нежеланието на политиците за прозрачност пряко рефлектира върху всички тези закони и върху всички тези действия. И тук искам да бъда разбрана съвсем точно – не е последното правителство, нито първото, вероятно няма да бъде и последното, точно защото няма гражданско общество, което да бди над тези процеси. Съвсем скоро се оплакахме с моите колеги французи, с които имаме сега, най-така допирни точки, защото и те правят кампания, и ние правим кампания. И този, тази вълна, това цунами, което заля тема „Плевнелиев” медиите само преди няколко дни, и то най-вече визирам печатните медии. Кажете ми кога в най-новата история двата най-тиражни вестника – Труд и 24 часа излизат с епично платно – интервю на един и същи човек. Аз, ако съм на мястото на г-н Плевнелиев, веднага бих уволнила PR-ите си, които му подготвят тези интервюта. Как е възможно в един ден в тези два вестника да излизат две интервюта, които са абсолютно написани под индиго, понеже се отнася…
Водещ: Има ли значение дали интервютата са две или едно? Защото пък аз си спомням големи интервюта със Сергей Станишев.
Илияна Йотова: И в двата вестника? Не, аз не си спомням такъв момент. И ще ви кажа защо – защото принцип в нашата работа винаги е бил, че това не е сериозно. Защото всякакъв елемент на достоверност отпада и си личи, че просто са нагласени фалшиви нещата. Аз смятам, че това не прави услуга и на г-н Плевнелиев в случая. Знаете ли, много хора го коментираха. Аз имах възможността това, с този факт да се запозная в самолета. И почти целият самолет коментираше „хайде стига толкова”, нали. Така че реакцията на хората… След 20 години много трудно българинът вече може да бъде заблуден.
Водещ: Как реагираха френските ви колеги?
Илияна Йотова: Ами, показаха ми техния закон, в който ясно е казано, че трябва да има равнопоставеност между политическите партии при отразяването в медиите. Много сериозен закон, със сериозни санкции, и то са санкции за собствениците на вестниците, за ред.-колегиите и т.н. Плюс, аз попитах „Добре, а това означава ли, че например тук е вестник, който е издание на френската компартия, знаете, може би един от последните вестници в Европа, дали и той се ползва със същата привилегия”. Тя каза „Нещо повече, имаме закон, в който правителството, държавата е задължена да подпомага издаването на вестници такива, като (…) само и само да има плурализъм на мненията”.
Водещ: Дискутирали ли сте някакви промени в законодателството, така че да не се различават толкова рязко българските медии от европейските медии?
Илияна Йотова: Не, защото няма обща такава регулация в ЕС по отношение на медиите.
Водещ: Много ли е далеч?
Илияна Йотова: Не, по-скоро, ако я има, тя ще бъде най-вече за електронните медии. Знаете ли, дискусиите в европейските институции вече се измества от тези проблеми. Тук при нас още е малко ориенталска историята на тази тема. Защото сега Европа отговаря повече на нови предизвикателства. Например, усилията ни са съсредоточени преди всичко в интернет. Опазването на хората вече от интернет – това е актуалната там, особено на децата. Тук говорим вече за защита на интелектуална собственост – на литература, на музика, на кино чрез интернет. Тук са най-вече усилията на европейските институции. И когато правим дискусия за свободата на медиите, такива каквито направихме в България или такава, каквато направихме в ЕП, това се счита още така като остатъчни проблеми, които просто трябва да се изживеят, разбирате ли. И затова, когато човек се върне в България и се сблъска тук с действителността, просто разбира, че ние живеем в два свята.
Водещ: Говорите ли с колегите си за промяна на българското законодателство?
Илияна Йотова: С кои колеги да говоря?
Водещ: Ами, с вашите колеги.
Илияна Йотова: С моите колеги от БСП – с г-н Курумбашев и г-н Кутев говорим, да, защото ние смятам, че ние сме колеги, журналисти и имаме своите виждания и сме ги имали през годините. А с управляващото мнозинство не мога да говоря. Опитала съм един-два пъти, срещам стена от мълчание. Може би, защото те не смятат за редно да говорят с никой друг, освен със себеподобните си. Аз по-скоро имам тежки съмнения, че става въпрос за изключително некомпетентен народ.
Водещ: Мислите ли, че ако беше тези избори внесена някаква промяна по отношение на така, белезниците, с които са вързани ръцете на двете обществени медии – Националното радио и Националната телевизия имаше шанс да мине една такава промяна?
Илияна Йотова: Ако бях на мястото на управляващите, веднага ви казвам – бих дала пълна свобода на двете обществени медии и бих направила конкуренцията в медиите по отношение на изборите действително реална.
Водещ: Но да кажем, че когато една политическа сила, една власт, тя няма мотив да го направи, но пък работа на опозицията е да внесе подобно нещо, подобна промяна.
Илияна Йотова: Първо, опозицията не може да събере гласовете, за да направи тази промяна. И второ, точно, ако си на мястото на управляващите трябва да го направиш това. Още повече нека да бъдем реалисти, в момента управляващото мнозинство извън конюнктурата се радва на едно, да речем разбиране в медиите и на бих казала, така, доста голяма липса на критика. По меко от това не мога да се изразя. Но националните медии – радиото и телевизията, наред с другите медии трябваше да има конкуренция кой, как по интересно да представи изборите. Защото в крайна сметка, вижте, това е парадоксално. Всички казват – много зависи от политиците, а ние от година на година избираме все по-малко познати хора. И след това казваме „въй, какво направихме, ами той не се оказа такъв, какъвто го мислехме”. Е, как да се окаже, когато ние този човек не го виждаме. Сега в момента било модерно, управляващото мнозинство казва така „ние нямаме нужда от дебат, в смисъл дебат в медиите, защото всичко, което ние правим, то се вижда от хората”. От тук стъпката към диктатурата е много малка. Когато ти лишиш гражданското общество от този спор, от този дебат, от представата, от сблъсъка на различни идеи, това много напомня времето преди 20 години. А съм сигурна, че в последните години преди 89-а година този диалог е бил доста по-разкрепостен.
Водещ: Ако можете днес да предложите някаква промяна, тя как би звучала в едно-две изречения?
Илияна Йотова: Би звучала така, както го направи ЦИК по отношение на останалите медии. Знаете, че те излязоха с едно решение пред няколко дни – всяка една медия, всяка една ред.-колегия да има възможността да представи пред политическите сили своята визия за отразяване на кампанията, да седнат политическите сили, сигурно ще има някои претенции, но всичко се решава въпрос в рамките на диалога и действително оттук-нататък … Аз мечтая, аз съм кръвно свързана с БНТ. Аз искам по време на тази кампания, в която те ме уверяват, че хората не се интересуват от политика. Това са глупости. Хората се интересуват от политика, просто няма къде да я гледат. По време на кампанията искам националната медия – БНТ да е онази предпочитаната медия, от която хората ще искат да разбират какво се случва за изборите точно от нея.
Водещ: Може и радиото.
Илияна Йотова: Да, и от радиото. Да, и от радиото. Знаете ли, аз съм се занимавала години наред с ПР-ската дейност на БСП. И тези диспути, на които е обречено БНР. Това, на първо място, е подигравка с журналистите в това радио, с тези написани въпросчета и предварително уточнени и този хронометър. А още по-голяма обида е към тези, които участват в диспутите, а най-вече обидата е за тези, които слушат.
Водещ: Асоциация на европейските журналисти провежда една анкета за свободата на словото този месец. Продължава до края на месеца. Тя е в два варианта – за журналисти и за медийните правни експерти. Досегашните данни очаквам да научим от г-н Иван Радев. Добър ден.
Иван Радев: Добър ден и честит празник на всички ваши слушатели и на всички жители на София.
Водещ: Честит празник. Имаме ли повод да си честитим празника – повече свобода на словото, по първите данни, които получавате?
Иван Радев: За да можем да кажем дали е повече или по-малко, ние трябва да разполагаме с данни от миналата година, за да имаме база за сравнение. А всъщност нашата асоциация е новоучредена и за първи път организира тази анкета. Тя е във връзка с един доклад, който всяка секция на Асоциацията на европейските журналисти, всяка национална секция, те са над 30 в цяла Европа, изпраща всяка година до централата на организацията и този доклад се предоставя на Съвета на Европа. И нашата идея е вместо ние да седнем и да напишем доклада на базата на собствените ни наблюдения върху свободата на словото, върху ситуацията със свободата на словото в България, да организираме една анкета, в която ще попитаме всеки един журналист или всеки един човек, който се занимава или е свързан по някакъв начин с медиите за неговото мнение – има ли свобода на словото в България и каква е нейната степен.
Водещ: И ще можете ли да го напишете този доклад по този начин или ще трябва сами да си го напишете? Досегашните събрани данни как…
Иван Радев: Имаме добри данни. Въпросите са няколко вида. Единият от въпросите е – всеки има възможност да оцени самостоятелно по 5-балната система степента на свобода на словото. Всеки е питан дали е оказван натиск върху него в работата му като журналист или дали медията, в която работи е подложена на вид натиск. А има и въпроси, които са оставени отворени като поле за коментари, в които всеки журналист може да разкаже за случаи на посегателство на свободата на словото и да сподели своите виждания.
Водещ: И каква е общата оценка? Около среден 3 ли е? Около среден 3 ли гравитира?
Иван Радев: Ще се въздържа в момента да я кажа. Анкетата продължава до края на септември, може да се промени. Но това, което прави впечатление, че почти няма участник, попълнил секцията, който да не е посочил, че някога в даден момент е ставал обект на натиск и е подложен на натиск в работата си – било на икономически, било на политически, било от друго естество.
Водещ: Ако в първата графа, ще уточняваме допълнително, дали гравитира оценката около среден 3 или някаква друга, в другите две графи преобладава датата, така ли да ви разбирам – натиск върху журналисти, натиск върху медии?
Иван Радев: Да. Определено всеки е ставал свидетел, почти всеки е ставал, да не генерализираме, тъй като … не са упоменати, медията, в която работят е свободна. Но огромното мнозинство някога в даден момент е било за съжаление.
Водещ: Кой проявява повече интерес към анкетата – журналистите или експертите? Защото казахме вече – два варианта са анкетите.
Иван Радев: Да, анкетите са в два варианта. Журналистите, разбира се. Но това е съвсем нормално, тъй като и журналистите са повече, отколкото експертите.
Водещ: Мислили ли сте да правите анкета в три варианта – и за хората? Защото е много важно зад журналистите да стоят и хората. Защото експертите са си експерти.
Иван Радев: … обикновените хора, тяхното мнение е много важно и сме мислили за такъв вариант. Въпросът е чисто организационен, тъй като трябва някакво по-представително социологическо проучване, за да се достигне наистина до цялата аудитория в България и да стане представително за страната.
Водещ: Кога да очакваме да научим точната оценка?
Иван Радев: Резултатите ще бъдат публикувани в началото на октомври, заедно ще бъдат изнесени и казусите, които ни са споделени от журналистите в рамките на това проучване.
Водещ: Предполагам, че после ще ги коментирате в „Клубът на журналистите”?
Иван Радев: Разбира се. Като каня всички…
Водещ: Получавате покана още от сега.
Иван Радев: Благодаря за което. Разбира се, че ще я уважим. Каня всички колеги да попълнят анкетата, тъй като мисля, че досега не е правен точно такава анкета в такъв вид…
Водещ: Добре, нека да ви попитам и нещо друго, на което вие най-вероятно няма да ми отговорите. Но пък аз съм длъжна да ви попитам. Поръчват ли се журналисти в България, поръчват ли се предавания и поръчват ли се правила?
Иван Радев: Ами, на базата на данните от анкетата – да. Поръчката е вид натиск. От наблюденията, които имаме в нашата организация в медиите, които, не само в медиите, в които сме работили, но и от колегите, с които общуваме, има такива случаи. Да, това е…
Водещ: Много ви благодаря. Ще очаквам с нетърпение гостуването ви и коментара ви за тези обобщени данни от тези анкети. Иван Радев от Асоциация на европейските журналисти в България ни разказа повече за продължаващата в момента анкета, която е достъпна до журналисти, до експерти. Дано догодина и до хората. Г-н Златев, обещах да направим една прогноза как ще изглеждат БНР и БНТ след по-малко от седмица, когато влизат законодателните ограничения на нашата дейност.
Огнян Златев: Ами, всичко зависи, тоест до голяма степен зависи от срещата, която ни предстои с политическите партии, парламентарнопредставените и извънпарламентарните, които ще участват на изборите. Тази среща предстои следващата седмица, на която ще се уточни програмата, реда на появяване, как точно ще се случват всички тези неща…
Водещ: И дали ще се дава обществена поръчка за доставка на хронометри.
Огнян Златев: Да. Иначе за съжаление, казвам за съжаление на нас като слушатели и зрители г-жа Йотова е права, че това с начина, по който досега са били организирани тези диспути вече едва ли интересува някого, тъй като слава Богу, благодарение на техническия прогрес информацията буквално ни залива от всички страни и смятам, че хората, които разсъждават, мислят и им пука за това какво ни чака, ще намерят достатъчно много, разнообразни източници на информация, за да вземат своето информирано решение на 23 октомври.
Водещ: Тези правила, по които сме длъжни да работим като обществени медии, законодателно регламентирани, не ни ли превръщат в едни, как да кажа, платформи на ПР послания?
Огнян Златев: Безспорно има такава опасност, тъй като до голяма степен в последните няколко години голямата част от материалите излизат, те са ПР материали, които излизат из медиите, за съжаление. Така че едва ли ще направим кой знае какво изключение, особено във време на избори. Аз по-скоро, така, искам да погледнем за след изборите и за това какво ще се случи тогава и действително как ще продължат да функционират БНТ и БНР, защото така моето мнение е, че това, което ни е необходимо, е едно действително ново законодателство, което да сложи някаква нова рамка и някакви нови правила на масата, за да е ясно как ние, как функционират обществените медии да не чуваме всеки ден обвинения и различни спекулации-манипулации за това как двете национални медии трошат едни пари на данъкоплатците, а пък отсреща няма нито качествена програма, нито е интересно, младите хора не слушат и т.н. Нали, неща, които няма как да се случат, няма как да се получи добро качество, след като то не е обезпечено материално и законно.
Водещ: Хубавото е, че все по-често и експерти, и колеги признават, че в крайна сметка все пак добре, че ги има националните медии, защото това е една територия на свобода, останала все още от икономически зависимости поне.
Огнян Златев: То е така. Неслучайно специално за БНР четохме тези изследвания за аудиторията и виждаме, че БНР действително се радва на една изключително висока аудитория. Хората слушат и предимно слушат БНР, като искат да се информират от радио. Нескромно мога да кажа, че за последната, така, година има някаква положителна тенденция и по отношение…
Водещ: Връщането…
Огнян Златев: … връщането авторитета на БНТ, особено що се отнася до новините и публицистиката.
Водещ: Така, върнат авторитетът сега преди изборите има всички законодателни шансове да се провали обаче с тези хронометри.
Тази седмица се разделихме с председателя на Съюза на българските журналисти г-н Милен Вълков. Разбира се, досега стана дума за солидарност. Това е една тема, по която той много работеше. Нека да си припомним, нека да си припомним неговите амбиции, които дай Боже някой да може да реализира, защото всички сме единодушни, че солидарност на хората с журналистите е необходимо.
Милен Вълков: Според мен, в България липсва така наречената журналистическа солидарност. Тя съществува в много държави. Но за това нито на този процес в България естествено има значение и икономическият фактор, и най-вече политическият фактор. Собствениците на медии, които диктуват условията принуждават журналистите да играят тази роля, тоест да работят по тяхната свирка. Аз много добре знам, че в цял свят собствениците диктуват условията на определени медии. Но тогава, когато концентрацията съществува, тогава вече и собствениците се обединяват, по един и същи начин влияят в една и съща насока върху работата. Погледнато нормативно от гледна точка на законите, ние имаме изключително в Конституцията заложени моменти, които фиксират и регламентират това нещо. Но това на практика не се използва. И знаете ли, аз тук ще кажа, че голяма е вината на властимащите, независимо от какво – дали са леви, десни, центристи и т.н. Тук веднага искам да ви кажа, че подобни явления съществуват и в доста европейски държави, тоест негативни явления, разбира се. Да вземем примерно Берлускони, във Франция и т.н. Но тук стигаме пак до солидарността. Всички ние сме свидетели какво става в Италия – постоянни журналистически акции срещу това нещо.
Водещ: … смея да гледаме и в Гърция какво се случва в момента.
Милен Вълков: Аз щях да кажа, вие ми взехте думите, да. В Гърция, във Франция има. При нас още сме далеч, за съжаление от тази масова проява на колегията.
Водещ: Имаше една автореклама на предаване в българска медия, която представляваше един хамстер, който се въртеше в една люлка и така текстът зад кадър беше „Има ли друг живот”. Та за Националното радио и Националната телевизия по време на избори има ли друг живот, г-н Златев>
Огнян Златев: Сигурно има и се надявам да сме живи да го видим. Пак казвам, когато очевидна е необходимостта от промяна на правилата, по които да действат двете национални медии, за да станат те действително и обществото да ги припознае като свои, да станат те обществени.
Водещ: А по отношение на солидарността – дали подобен клип би звучал обективно?
Огнян Златев: Значи, за солидарността, тя не може да бъде постигната с такъв тип инструменти, какъвто клипове и агитации. Солидарността е част от народопсихологията, бих казал. И в този смисъл нас са ни необходимо очевидно още дълги години някакви количествени натрупвания, за да се получи действително тази солидарност. Защото, нали, днес е празник, нека да не се връщаме към някакви мрачни страници в историята на държавата ни. Но не е вчера тази солидарност липсва.
Водещ: Ами, в повечето конституции, европейски конституции, във всички тоест европейски конституции е защитено правото на хората да бъдат информирани. Повечето европейци бранят това право. А ние като че ли доброволно се отказваме от него.
Огнян Златев: Защото е по-лесно да гледаш забавното предаване и да не мислиш, особено когато живеем във време на криза, да не мислиш за проблемите, с които се сблъскваш. Хората не си дават сметка за това, че са много по-податливи на различни внушения, идващи от различни политици, когато те не могат, нямат възможността да вземат информираното решение, не са информирани, нямат информация. По-лесно е, още римляните са го казали „Хляб и зрелище”.
Водещ: Обаче отвъд римляните има и други живот, така ми се ще да завършим днес, и този живот е в ръцете ни. Ние правим избора, правим го всеки ден. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 10.09.2011

Водещ: Ако в началото е словото, за нас журналистите в началото би трябвало да е историята и макар и непреживяно от първо лице да бъде разказана така, защото когато едни и същи истории започнат да се натрупват, ние хората започваме да се замисляме за случващото се около нас и тогава може би имаме шанса да намерим отговор на въпроса защо се случва. Инак разказването на истории би се обезсмислило. Има ли истории около нас, журналистите? Разказваме ли ги? Добре ли ги разказваме? Няма по-подходящ месец от септември, за да си дадем сметка за това. Какви истории разбрахме да разкажем ние, журналистите, на многото септемврийски дати. 6-ти септември, 7-ми септември, 8-ми септември, 9-ти септември, че и 11-ти септември. Има ли политика в тези истории? Има ли политика в така наречените нови медии? Вчера си направих един експеримент. Попитах добрия стар чичо google.com за 9ти септември и за 11-ти септември. С изумление открих, че за 9ти септември получих 70 милиона резултата, а за 11-ти септември – доста по-малко, около 17 милиона. Коментарът е излишен. Това са безпристрастни данни. Защо има толкова много политика? Как коментираме политическите факти и как избираме по какъв начин да ги коментираме? В началото обаче днес ще започнем с истинската история за убийството на Георги Марков, разказана от брат му, защото тя е обвързана към една от многото септемврийски дати – 7ми септември. И така. Набираме брата на Георги Марков Никола. Къде?
Никола Марков: Близко до Милано, на 60 км, в Арона, който се намира на /…/на около 50 км от швейцарската граница. И езерото половината е в Швейцария, половината е в Италия.
Водещ: Какво си спомняте за брат си? За хубавите неща, които заедно сте преживяли?
Никола Марков: Преживяхме много хубави и много лоши неща, но нека говорим за хубавото най-напред. Георги беше един брат, истински бих казал. Между нас имаше една връзка, която продължи до моето бягство от България. Бяхме винаги заедно, въпреки че нашите професии бяха противоположни. Той се отдаде на литература, четиво, писане, аз на търговия. Но това съвсем не ни разделяше и прекарвахме много, много време заедно. Извън това, взаимно си помагахме в тежки финансови години. Специално след 9 септември през 50 година, когато мизериите в България бяха страшни и никога не сме си отказали помощ един на друг. Георги беше много, много ученолюбив за разлика от мен. Обичаше да чете, аз много по-малко. И още през 50 години започна да сътрудничи на списания и вестници в областта на култура, на филми, на театрални пиеси, на много неща. Извън бягството, имигриране бих го нарекъл по-правилно, в Италия най-напред живя при мен, но нямаше никаква перспектива в Италия, тъй като киното беше в голяма криза и замина за Англия, но това не попречи да поддържаме непрекъснато връзки.
Водещ:Вие сте доста различни, а казвате, че връзката помежду Ви е била силна? Защо е била силна?
Никола Марков: Защото живяхме в много тежки години, където никой не можеше сам да се справя. Безработица, липса на храни, липса на средства, без специални привилегии, които не бяха дадени на нашето семейство поради т.нар. партийски произход, защото баща ми е служил във „фашистка”, в България никога не е съществувала фашистка партия, може би комунистите да служат на сталинската армия, но в България се служеше на българската армия.
Водещ:Обсъждаше ли Георги с Вас своите репортажи по-късно?
Никола Марков:Посещавах много често Лондон и репортажите Георги ги пишеше, докато аз правех кафе. За няколко минути, бих казал от 10 до 20 минути, той написваше репортаж от 3 страници, който след това отивахме да изпращаме по пощата на „Дойче Веле” и на „Свободна Европа”, така че аз много добре помня и зная колко лесно за него беше да напише един от репортажите. Той пишеше по един на ден, бих казал по един на час, ей тъй. Сяда и почва да пише, както Ви казах преди малко, докато аз направя кафето в кухнята, той вече е написал репортажа.
Водещ:Какво го мотивираше да ги пише?
Никола Марков:В един от репортажите си той казва „Направиха си държава за тях.” Или както той твърди „Върнахме се в периода на /…/”
Водещ: За един журналист е много важно да има обратната връзка. Как се справяше той с липсата на такава връзка или тя беше само илюзорна липсата и?
Никола Марков:Излизаха хора от България, които казваха истината. Коя беше истината? Че предаванията на Георги Марков се слушаха от Тодор Живков до последния ратай. Книгите, когато излязоха, задочните репортажи, бяха отнесени в България и се продаваха, и се четяха на коли, на парчета, на хартийки, защото беше забранено, беше престъпление да се четат задочните репортажи на Георги Марков. Георги имаше връзка със свои приятели, негови съмишленици, негови съидейници, но знаете какви щяха да бъдат последиците, ако някой станеше на крак, както професор Ликова, да защитят Георги Марков. Професор Ликова беше уволнена от работа, малтретирана за това, че се осмели да каже нещо добро за Георги Марков.
Водещ: За какво си говорихте обикновено?
Никола Марков:Георги имаше едно строго определено становище, което се изразяваше в неговото писане, в един от репортажите. Докато съществува Съветския съюз, България ще бъде робска държава. И така точно стана.
Водещ:Доста книги излязоха, забравени в България в последните години. Какво обаче остана ненаписано?
Никола Марков: Не е казана истината около Георги, защото в много от списанията го правеха агент на всички разузнавания, човек на този, човек на онзи и какви ли не още. Истината за Георги беше една – че самият Тодор Живков го изрази в една от неговите фрази „Талантлив, но не е наш.”
Водещ:Не влагаме ли прекалено много политика. Обикновено, когато правим оценки на такива дати като 9ти септември, 7ми септември?
Никола Марков: Аз бих желал да се даде много повече внимание на Георги Марков като писател, отколкото като – никога не е бил политическа личност, но неговият политически живот, и ако го съдят бъдещите поколения, бих желал да го съдят като литературен деец, като литературна личност, както днес се говори за Вазов, Алеко Константинов, Каралийчев и да не казвам имената на останалите, но както много други писатели, които по една или друга причина трябваше да мълчат дълго време. Как да кажа, струва ми се, че още продължава една кампания за дискредитиране на Георги от страна на, може би, заинтересовани, било политици, било икономисти, било в областта на литературата, където не малко завист и злоба съществува. Аз смятам, че това, което Георги е написал, е написал. Всеки има право на свое мнение и становище, но никой няма право да окалва и да /…/ по този начин, по който са се нахвърляли много кръшкачи в България. Още след падането на режима аз бях в България, където се отвратих от отношението на много драскачи. Не искам да ги назовавам журналисти, защото нямат достойнство да бъдат журналисти. Бях интервюиран от една другарка от един вестник, на която трябва да и кажа „Няма да публикувате нищо без мое разрешение!” Защото изопачаване на интервютата тогава бяха в реда на нещата, добре организирани от бившата ДС. Вие казвате бяло, те пишат черно.
Водещ:Сега нещата предполагам, са вече различни.
Никола Марков:Сега са различни, защото има свобода на израза, свобода на печата, но съвсем не спира охулването на Георги по разни вестничета на разни заинтересовани личности. Както знаете и следствието отиде във властта на /…/, защото има политически интерес да не се търси убиеца на Георги.
Водещ:Казвате „охулване”. Какво имате в предвид?
Никола Марков:Ами охулване разбирам какво ли не. Най-голямата, бих казал, отвратителна новина, която четох във вестника, че Георги Марков е бил пред развод с жена си и че детето не било негово, и че Георги Марков оставил 2 милиона долара в една банка, на което аз писах във вестника на /…/, ако не се лъжа, се казваше, ако обича да ми даде името на банката, за да отида да изтегля пари, защото аз 2 милиона долара не съм виждал на куп. Това нещо и самата съпруга Анабел, която все още се казва Маркова, не можа да понесе и се отказа от България.
Водещ:А това не се ли случва вече и в италианските медии.
Никола Марков:Случва се – охулване, окалване, злоба, завист. Тук, ако четете пресата, по-голям престъпник от Берлускони няма и по-голям светец от някой си друг – няма. И после излезе от калта, че онзи е още по-мръсен от този и т.н. Така че това не ме учудва. То е съществувало винаги и ще продължава да съществува, защото човешката злоба и завист…
Водещ: Кой от всичките репортажи на Георги бихте ни препоръчали днес да го прочетем? Този, който дава някакъв ключ, с който да можем да заключим въпросната злоба и завист, за които говорите.
Никола Марков:Много са, но най-интересното да четете е пресата му с Тодор Живков. В тях се вижда отношението на Георги към режима и ще видите какво е представлявал тогавашния наш велик, на който още има паметник. На един престъпник има паметник в България, но на Георги Марков няма и една паметна плоча. Нищо не е направено в България без негово одобрение, както убийството на брат ми. Той го одобрява. Не го организира той, но той го одобрява, а ние организаторите ги знаем кои са. Знам много добре кой е организирал всичко. Знам много добре как точно, защото може би и Вие знаете, но аз знаех всичко преди да бъде убит Георги и в август 1978 – от 3ти до 18ти аз бях в Лондон при него, за да го предупредя за последен път, че ще бъде убит в най-скоро време. Тази информация получавах чрез двоен агент от София. Директно от организаторите на убийството. И Тодор Живков не го спря. Но, както Ви казах – за него има паметник.
Водещ:Как гледаше брат Ви на тези предупреждения?
Никола Марков: Доста небрежно и последните му думи „Ако искат да ме убият! Да ме убият – те знаят какъв скандал ще стане!” Моят отговор беше „Брат ми, когато ти си мъртъв, какъв ли скандал ще стане, няма да има полза от него!” Добрите спомени останаха с това, че брат ми не загуби живота си напразно. Аз телефонирах на брат ми в Лондон и след дълго звънене, много дълго, може би три или четири минути, звъня телефона, най-накрая той ми отговори и ми каза „…моят доктор е във ваканция!” Това бях последните му думи, които чух от него, докато беше жив. След което вече явно отровата почна на действа. Този ден го помня като един от най-черните ми дни. Беше петък сутринта, в 10 часа. Той вярваше, че никога няма да посегнат на него. Беше убеден.
Водещ: В „Клубът на журналистите” се радвам да кажа добър ден на доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ.
Георги Лозанов: Добър ден.
Водещ: И на братовчеда на писателя Георги Марков, Любен Марков, здравейте!
Любен Марков: Здравейте.
Водещ:Ами да започнем от тук – вървят ли журналистите след митовете? И какви са съвременните митове? Аз изброих няколко септемврийски дати, доцент Лозанов.
Георги Лозанов: Ами, това е така, тежък философски въпрос, по какъв начин въобще в съвременната култура са митовете. И за това трябва да го опростим разбира се и да кажем, че разбира се митът за една бивша или бивш по-добър живот, за това, че назад в близкото минало е било по-добре, отколкото всички промени, които са последвали. Който като всеки мит има и нещо обективно, но така да се каже е свързано с разочарованията на прехода, но това е един много устойчив мит, особено последните години. Това се вижда. И това е един много разяждащ общественото съзнание. И за съжаление минава и през медиите този мит. Не мога да кажа, че медиите в това отношение показаха /…/, макар че – ето във връзка с Тодор Живков, общо взето поне имаше някаква двойнственост в отношението към този факт. Нямаше я тази патетична вълна, която тръгна от това честване. Според мен това беше един голям тест за това дали общественото съзнание вече е променило отношението към един комунистически диктатор, какъвто той беше независимо от отделни човешки характеристики, които могат да бъдат изтъквани негови, до това да се гледа на един национален герой почти, така, както беше чествано. И се направи този тест, който мина и през медиите, и за моя голяма тъга, разочарование, общо взето той се оказа успешен тест. Обществото, ако не да подкрепи, поне не оказа някаква особена съпротива на тази трансформация на 20 години на образа на Тодор Живков. И то не е въпроса в образа на Тодор Живков, а в самия Тодор Живков. Това е емблема на едно цялостно отношение към комунистическото минало.
Водещ:Чухме от брата на Георги Марков, че в крайна сметка, няма една паметна плоча на Георги Марков, но пък има паметник на Тодор Живков, обаче аз се сещам сега за един друг устойчив мит и дали е мит разбира се ще попитам Любен Марков. Митът, че убийството е поръчано за рождения ден на Тодор Живков. Убийството на Георги Марков, на „Ватерло”?
Любен Марков:Не, аз мисля, че това е съвпадения някакво, което се е получило. За мен това е или 3тия или 4тия опит. Цялата 1978 година е годината, в която Георги е получава още от началото големите предупреждения. Предишната година е работено върху неговото движение – от 1976, 1977 е работено вече много сериозно върху неговото движение. И 1976 година мисля, че е взето решението той да бъде ликвидиран.
Водещ:А защо е толкова устойчив митът?
Любен Марков:Ами, вижте, около Георги има много митове.
Водещ:Да, ние говорихме преди да дойдете в студиото. Вие даже сте си правил труда да ги изчислявате в проценти начина на разпространение на тези митове и местата, където се разпространяват тези митове. Разбира се за чест на професията на журналистите – по-малко са журналистите, повече са т.нар. форумци, ако ги съотнесем към тях като към новите медии.
Любен Марков:Ами форумците са последните две-три години. Искам да Ви кажа, че за Георги от 1969 до 1979 година имаше пълно мълчание. От 1989 година до преди три или четири години, до преди вече да се появят форумните, не знам дали да кажа ченгета или нещо подобно, но предполагам, че това са хора, които са вързани с убийците на Георги, в пресата, която излиза, аз до преди 3 или 4 години, бях отделил около 700-800 публикации, от които само около 150 бяха положителни за него. 200 имаше общи информационни и останалите около 400, два или три пъти повече, бяха откровени компромати. Казвам Ви, че… И това нещо е с една такава последователност, защото ние пълним обикновено между 7ми и 11ти септември вестници, радио и телевизия, там по някоя и друга минута, по някоя и друга колонка за положителното на Георги, това, което е направил.
Водещ:Тазгодишната оценка каква е?
Любен Марков:Но искам да кажа, че форумните ченгета и останалите- те почивен ден нямат. Какво да Ви кажа оценката? Като грамофонни плочи – едно и също си говорим. Не знам какво да кажа повече от това, че е убит и че има прекалено много вече факти и обстоятелства и това съм го казал – няма само цветна снимка или филм на извършването на атентата срещу Георги. Няма го признанието на убиеца. Да, ама някой трябва да го потърси. Няма го и оръжието тук примерно, което е и че все някой пречи на разследването, и на прокурорите, и на съдиите.
Водещ:Доцент Лозанов, как една човешка история, защото това безспорно е една човешка история, би могла да накара нас журналистите да поразтурим тези митове? И изобщо не е ли прекалено много политиката?
Георги Лозанов: Вижте, по отношение на Георги Марков, радвам се, че говорим за това, в демократична България така, както живеем сега от поне 20 години, тя колко е демократична е друга тема, това е един исторически ресурс на новото демократично време – съдбата на Георги Марков. Включително и това, което е писал, животът му, защото той е един човек, който се е съпротивлявал. Това нещо, този ресурс до голяма степен се разпилява в митове, в странични неща. Някак си не става важен за обществото. Има календарно отношение към него. Сега вярно, че тук покрай честванията на Тодор Живков, започна и малко повече да се вглеждат в образа на Георги Марков, защото някак си става една асиметрия непоносима.
Водещ:Тук и митът помогна.
Георги Лозанов:Но като цяло ние и без това нямаме своите 68, това е стар разговор. Нямаме достатъчно ясна и неясна десиденстка физиономия на обществото преди 1989 година. И Георги Марков е едно от малкото лица на тогавашната съпротива. Сега, по отношение на него могат да възникнат много въпроси. Както казва Господин Марков форумни ченгета или какво ли не да пускат фалшиви дири, това е на ченгетата номерът и т.н. Да замъгляват цялата работа, да внасят съмнения, защото тези съмнения могат и да имат своите основания, но всичко това трябва да е в много по-голяма степен център на публичността и това, а не в тези маргинални, но доста влияещи така да се каже с подмолно на общественото мнение, каквито са форумите и интернет. И мисля, че в това отношение медиите имат голям дълг. Не случайно Христо Христов стана като, така да се каже, персонален изследовател на Георги Марков. Не за друго, ами просто защото другите изследователи и хората, на които им се иска да се върнат на това, а пък през връщането на Георги Марков е връщане към една друга оценка на миналото. Основният проблем и затова виреят всички тези митове е, че работата на паметта, както се казва и в сферата на теорията, не дава продукт. Т.е. не рационализира миналото и го оставя на фазата на случайни отношение, на фрагментарни преживявания, на това кой как през едни лични маршрути е влизал, защото то все още е близко свързано с нас това минало. И през това някак си се гради представата за него, оценката, паметта, а не през един, какво да кажа, отдалечен вече исторически анализ за това, което направиха в другите страни, Вярно, в Германия оценката на фашизма е 20 години след края на войната. В някакъв смисъл, истинският обществен дебат, но тези 20 години минаха при нас.
Водещ: И тези 20 години минаха, но как ще коментирате факта за 70 милиона резултата за 9ти септември и едва 17 за 11ти септември?
Георги Лозанов: Минаха с обратен знак при нас. Аз си позволих даже да напиша в една статия, че така или иначе след 1989 година общо взето отношението към Тодор Живков беше като към престъпник. Неслучайно отиде на съд., Друг въпрос е какво беше това дело, но все пак имаше присъда 7 години. Може би е силна дума, но такава беше доминиращата обществена нагласа. Сега доминиращата нагласа – 20 години след прехода, е по-скоро като към герой. Което е абсолютен парадокс, но като че ли времето тече назад. Защото по-логично е тогава, когато хората, свързани с него, току що живели този живот да могат да го оценяват през тази лична връзка, а след 20 години да го оценяват през историческа дистанция и през това какъв е бил режимът, през това какво се е случвало в този режим и отново говорим за кърпените чорапи. Показват се вещи, които е придобил като държавен глава, като някаква лична залъга, въобще създава се от едни фрагменти образа, за да може да се скрие същината…
Любен Марков: То не става от само себе си.
Георги Лозанов:Да.
Водещ:Добре. Липсват ли истински човешки истории, които да бъдат разказани от нас журналистите или просто това е дневният ред на хората и по-скоро техният интерес?
Георги Лозанов: Аз не искам да кажем, че това не са човешки истории. Напротив. Според мен нашата журналистика общо взето мина в тази по-скоро западна традиция, на разглеждането на новините през човешката история, ако за това говорите. Но според мен проблемът е в това, което най-предпоставихте като тема – за това, че има една общо взето реставрация на миналото, която минава през митове. И то митът е малко красива дума за тази работа. През едни фалшификации, през едни фалшиви образи, които се генерират, включително често пъти и от медиите или поне в медиите. А медиите винаги са били длъжни да бъдат в някакъв смисъл чистачи на общественото съзнание. Да го чистят от тези…
Любен Марков:Да, ама те го замърсяват в някои случаи.
Георги Лозанов:Да не говорим за медиите като за братска могила – всички заедно. Те са най-различни.
Любен Марков: Говоря в някои случаи.
Водещ: Господин Марков, да Ви попитам, понеже чухме от Никола, братът на Георги Марков, че би искал да гледаме на Георги Марков като на писател и понеже стана дума, тук имаше един диалог зад кадър, дали са поставени негови пиеси? Поставени ли са?
Любен Марков: Поставен е преди 7 или 8 години „Архангел Михаил” в ловешкия театър. Даже един път чух, че е бил на представление в софийския театър.
Водещ:Но е бил със статут на дипломна работа.
Любен Марков:Да. Тогава беше, сега не съм го виждал – Васил Василев, сега е директор на ловешкия театър между другото. Но това е пиеса „Архангел Михаил”, която 1974 година печели първа награда на театралния фестивал в Единбург. А сега в момента се репетира, мисля, че на 10 октомври ще бъде премиера в Народния театър на „Да се провреш под дъгата” и я поставят пак Асен Шопов, който е поставил 1968 година и тогава пиесата е играна само 13 пъти във „Военния театър” с много силен актъорски състав – Васил Михайлов, Роси Чанев, Чочо Попйорданов. Просто. Аз ходих на една репетиция. Поддържам връзки с Асен Шопов, защото Асен е човекът, който две пиеси прави на Георги и двете му ги спират. Комунисти.
Георги Лозанов:Да, това също е свързано с работата на паметта, но вече в сферата на изкуството, защото действително е едно към едно, ако се върнем към литературното наследство на Георги Марков и драматургичното, няма да отговори на очакванията, защото той е свързан, както казах със съпротива, а в онези времена знаците на тази съпротива са били по-други. Сега е всичко вече толкова пъти изказано, изкрещяно, че това може, ако се върнеш просто към него, да се загуби. И за това трябва да се върне през интерпретация. Хубаво е, че Асен Шопов го прави, но аз бих се радвал да видя новите поколения, които да намерят своята гледна точка към Георги Марков. По съвсем друг начин да го представят. За това връщане говоря, а не към връщането към официалните клишета, на които е честването. И така, като че ли, има едно ужасно плашещо „déjà vu”, като че ли сме в 1978 година, когато е убит. Впрочем като стана дума за убийството на Георги Марков, не е толкова важно дали е в чест на рождения ден на Тодор Живков или не, но е важно например какво е участието на Тодор Живков в това.
Водещ:Ами той Никола каза, че всъщност той го е одобрил.
Георги Лозанов:Ами, ето сега, роднините да кажат. Това не е източникът на това говорене, на тази информация. Тя трябва да дойде от едно разследване, от един честен разговор в обществото и то в онези кръгове на обществото, в онези институции, в които имат информацията.
Любен Марков: Ами полицията имат изключителна вина в това нещо, защото в края на краищата и до ден днешен, аз гледам, че истината за Георги Марков чака политическо решение.
Водещ: Това е много сериозна присъда.
Любен Марков:Не. Това е 100%. Аз съм 22 години вътре във всичките, в цялата тази, 95 на 100 от истината я стигнахме 1995 година. И от там нататък всичко беше, даже казвам, преди няколко години беше казано, че не е патриотично да се говори за Георги Марков. А само Ви казвам, че има едно просто аритметично правило.
Водещ:А какво значи „не е патриотично да се говори”?
Любен Марков: Ами не е патриотично, защото така се излагаме пред чужденците, защото ние сме… Защото аз казвам – не съветски разузнавачи, българите са организирали убийство. Мен не ме интересува кой е натиснал спусъка. Мен ме интересува тези, които са подготвили, колко са платили, колко време е струвало това нещо. И това се знае. И Христо го е написал точно. И Ви казвам – това са едни камъчета, които правят грамадата.
Водещ: Това е повече от сигурно, че журналистите дори и да стигнат до истината, дори и да я кажат, както е направил Христо, това, уви, не е достатъчно. Как да се говори за политика от нас журналистите? Останете с нас. Продължаваме след малко. Политика и политиканстване. Доцент Лозанов, как да намерим разликата между двете – смисъл, казвам го метафорично разбира се, ние журналистите?
Георги Лозанов: Ами днес сте решили с трудни въпроси да се занимаваме.
Водещ:Ами, те май не са трудни.
Георги Лозанов:Да, защото те не са трудни, когато са въпрос на професионален рефлекс, рефлекс на съвестта – тогава от само себе си се решават, без да си ги поставя съвестта. Но понеже аз мисля…
Водещ: Това като член в етичния кодекс много трудно може да се формулира.
Георги Лозанов:Да. Има два начина да се пише така споменатото преди – два честни начина. Единият е да пишеш балансирано, да представяш различните гледни точки и да ги оставиш те да се вмъкнат помежду си и в крайна сметка читателят, слушателят или зрителят да направи своя избор. Така, понеже изборът е сравним на свободата, така генерираш свобода в аудиторията. Защитаваш неговата свобода. Другият начин е, особено в границата не на информацията, а на коментара, да заявиш своята позиция и да заявиш, че през тази позиция коментираш политическия свят, лицата му и т.н. От там нататък започват отклоненията от тези две, за мен и двете абсолютно валидни, професионални модела на поведение, когато искаш да скриеш позицията си зад безпристрастност и да манипулираш аудиторията, когато започнеш да изпълняваш PR поръчки и PR в това отношение е големият враг на журналистиката, който да маскираш като журналистика. Когато оставиш самата политика, нейните митове, ако искате, нейните послания, да минават през теб като фуния и да добиват легитимността на журналистическо послание и т.н. знаем ги всички тези отклонения. За това за мен тези два начина на писане, така ги схематизирам, общо взето са някаква гаранция за това политиката да минава по добър начин през медията. В това отношение ние имаме дълъг път през прехода и не много радостен опит особено във връзка с това, че политиката много често през годините в прехода изместваше журналистиката. И журналистиката се превръщаше в нещо като, разполагаше се в ложите и от там задаваше своите въпроси или често пъти своите аплодисменти.
Водещ: Вие безспорно имате опит и доста изследвания зад гърба си в рамките на фондация „Медийна демокрация”. Това се случва по време на избори или това се случва винаги?
Георги Лозанов: По време на избори става по-осезаемо. Разбира се аз сега съм в качеството си на регулаторен орган и съвсем не мога да правя независими така да се каже някакви политически изказвания или дори зависими. Въобще се пазя от това да влизам в политиката в своите анализи, но мога да кажа, че по време на избори има, до сега, колкото съм наблюдавал през годините, една такава схема, по която се движат нещата. Обикновено в края на мандатите нашите медии застават срещу този, който вече ще си отива, на власт е и видимо вече ще напуска сцената, и започват да усещат, сетивата им се разтварят, журналистическите сетива и не само журналистическите, за който идва след това и този следващия е понесен от една вълна. От едно благоразположение, което го носи до към средата или до към края на мандата. И това се повтаря като един цикъл. За мен този цикъл не е много радостен, защото е някак си много в подчинение на властовите отношение. Журналистиката по би ми се искало да я видя от обратната страна, където властта върви – тя да върви в другата посока. Макар че сега при Първанов не се случи така. Президентът, който сега ще си ходи…
Любен Марков: Не е подсъдим. Ако беше подсъдим като Тодор Живков, щяхме да видим какво ще стане.
Георги Лозанов: При Тодор Живков е обратното. Искам да кажа, че сега виждам в това отношение, в този модел някакво разклащане. По отношение на Първанов една малко протоколна ласкавост до края върви и всичко стои малко като един политически фото тапет.
Водещ:Обаче има ли ги другите белези, които изброихте? Има ли някой на гребена на вълната вече качен?
Георги Лозанов:Ами не. В това отношение ми се струва, че има един баланс в нашата журналистика. Няма в момента опит, стръвни опити, както се е случвало, да се открие кой ще бъде победителят и вече да се създават с него друг тип близости.
Водещ:Това безспорно е комплимент, че кристалната топка вече не е…
Георги Лозанов: То може би дори и от това, че все по-=трудни стават категоричните прогнози, мнения. Разбира се в това отношение най-голямата жертва са социолозите, но и не само социолозите, и журналистите. Макар че за мен, няма да се ангажирам с политически хипотези, нямам и право на това, но общо взето ми се струва, че хората са тези кандидати, основните кандидати са добра извадка за щастие. Имат възможности да направят относително мотивиран избор.
Водещ: Всъщност, като че ли няколко пъти подчертахте, че нямате право на политически коментари и не искате да ги правите, защото така е редно, но въпреки всичко намирате начин да ги правите на правото на културата. Какви бяха отзивите във facebook.com, когато поканихте хората на представянето на Вашата книга „Мое дясно” на „Аполония”?
Георги Лозанов:Първо да кажа, че тя събира текстове, които са писани преди поканата ми за влизането ми в СЕМ, защото след това престанах да пиша такива текстове политически. Ами, не знам. Във facebook.com специално аз от скоро влязох на тази територия, след като дълго се чудих дали въобще да го правя, но от чисто медиен интерес. А пък facebook.com в момента е една мощна медия, каквото и да говорим.
Водещ:Третият по големина народ в света.
Георги Лозанов:Да и аз нямам право да стоя зад това, но влязох само, колкото да има поглед и достъп, не толкова да водя активна медийна политика във facebook.com. За съжаление други ангажименти не ми дават тази възможност, а човек или влиза в това и го прави, или гледа да не подвежда аудиторията си, приятелите си, както там се наричаме всички. И аз, само написах една покана, за който е в Созопол и много радостно, защото книгата ми беше представена там за втори път след София, много радостно, че това в един топъл следобед, беше една препълнена задушна зала и какво да кажа – книгата се казва „Мое дясно” и имаше тази солидарност на угрижения десен човек в България. Това се чувстваше.
Водещ: Ако трябва да цитирам Бойко Станкушев – „Какво става с дясното?”
Георги Лозанов:Книгата е за много неща, каквито аз съм писал през годините. Аз съм я писал зад гърба ми, защото това са текстове, които аз съм публикувал ден за ден, по различни поводи. Накрая ги събрах и се оказа, поне аз така си мисля, че добиха една цялост, в някакъв смисъл говорят за нещо. Говорят най-вече за това как оставаш десен, въпреки цялата трудност на дясното политическо представителство през тези години.
Водещ:Всъщност това е личната история.
Георги Лозанов:Да. И за това как дясното се откъсва от политиката и става много повече биографичен факт, свързано с тях самия, в ценностен, в културен смисъл, в емоционален и много по-малко за съжаление като ясна политическа платформа. Но аз си позволих да кажа нещо на представянето. Ще го повторя и тук с едно изречение, ако ми позволите.
Водещ: Разбира се.
Георги Лозанов:Дясното се крепеше тези 20 години преди всичко на тази емоция на голяма част от хората, която беше родена през комунизма – на нетърпимост по-малка или по-голяма, към едно общество, към неговия идеологически фалш, към репресията му и т.н. Всеки биографично го носеше това нещо и колкото и да нямаше политическо представителство дясното, то беше представено през тази наша памет и участие в онзи живот. Само че аз дадох пример там. Една сервитъорка, която решаваше кръстословици, казах и „Кажете ми да Ви помогна младо момиче”. Тя ми каза кое е предишното име на улица „Пиротска”? Тя не беше чувала за „Жданов”. Първо аз страшно се зарадвах и казах и, че можеше и да не чуе никога за Жданов, което сигурно е хубаво, но аз и казах кой е Жданов и го написа тя там, но по-важното е, че това беше абсолютно ясен знак, че ние, които носим емоционалната реакция, негативна, мрачна на онова общество на базата, на която се крепеше дясното тези 20 години, полека отстъпваме място на едни, които няма да носят тази емоция. И тогава то трябва твърдо да стане политическо дясно с всички демократични ценности на тази характеристика.
Водещ:Иначе съдбата на Тодор Живков…
Георги Лозанов:Ще започнат едни безкрайни всенародни чествания.
Водещ:Всъщност нека да си дадем сметка, защото се оказа, че 9ти септември е по-силен дразнител за журналистите, отколкото 11ти септември, който едва ли има разумен човек, който би спорил, какво се случи на 11ти септември.
Георги Лозанов: Вижте, нека да не гледаме чисто количествено на това, защото ако 9ти септември е повод за преоценки и за преосмисляне, няма съмнение, че в границата на нашата собствена история, това е много важен ключ да разбереш какво ти се случва, в крайна сметка там се пречупва гръбнакът на историята в един момент и влизаме в една общо взето историческа катастрофа, която трае много години. Вярно е, че 11ти септември е световна катастрофа и там се пречупва един гръбнак на едно разбиране, ценностно, либерално за света, за което аз продължавам да страдам, защото освен всички жертви и до днес е 11ти септември, даде право на тези, които търсят по-голямо ограничение на човешките права – имаха ресурс да го направят. И то не като външен враг а на територията, вътре в държавите. Но, ако се използва 9ти септември, за да се вгледаме в тази счупена история и после нейното бавно лепене след 1989 година, колко сме залепили вазата.
Водещ:Господин Марков, докато слушахме малко музика, за едно съвпадение заговорихте. Да зададем поредния мит, може би.
Любен Марков:А не, това е публикувано и в книгата на Христо Христов даже пише, че смъртта на Георги Марков съвпада по дата, час и ден на седмицата – понеделник с една разлика от 23 години с първия самолет, който се забива в Манхатън, така че нашата фамилия си е изживяла своя Манхатън 1978 година. Но само искам да се върна с минута на предишната тема, която доцент Лозанов каза. Тази носталгия по миналото, която е, тя е заложена и тя много се връзва с това, че младото поколение не знае кой е Жданов. Тук има едно поставяне. Вижте, толкова години ние сме живели…
Водещ: Доцент Лозанов, ще проверите ли в мониторинга колко пъти в медиите тази година е имало анкети на тема „Кой е Тодор Живков” с млади хора. Има ли смисъл от такова занимание?
Георги Лозанов: Но това е самата истина. Че е паметта и аз за това толкова се борех да вярвам, че правителството сега, макар че още не е започнало изграждането, утвърди проект за изграждане на музей на комунизма. Ако не друго, поне да има едно място тази памет по някакъв начин да се погледне, където младите хора могат да влязат, да има някаква връзка между поколенията с този музей.
Любен Марков: Да няма мит.
Георги Лозанов: Да няма мит., да ги виждаш нещата. Един музей, посветени на жертвите, на радостите, които е имало по онова време, но преди всичко посветен на жертвите на този режим, защото ние, като че ли забравихме, че става дума за един репресивен режим. Режим, който не зачиташе човешките права и това е най-меко казано.
Любен Марков:И който се смяташе за ляв.
Георги Лозанов:Който се смяташе за ляв, да. Като пък лявото винаги е защитавало човешките права срещу някаква именно репресивна политика.
Любен Марков: Това са сбърканите неща. Лявото е трудът, дясното е капиталът.
Георги Лозанов:За това моята книга се казва „Мое дясно”. Смисъл мое дясно, твое ляво – всичкото е много преувеличено.
Водещ: Да. Ами благодаря Ви за този разговор. Какво да прочетем за 11ти ноември и къде да го прочетем, доцент Лозанов? Според Вас?
Георги Лозанов:За 11ти?
Водещ:Септември.
Георги Лозанов: Септември.
Водещ: И по света излязоха много конспиративни теории.
Георги Лозанов:Страшно много неща излязоха. Страшно много се писа за това. Аз вече съм се загубил в това море. Някои от тези, които писаха, вече ги няма, като /…/ например и други хора. Да не казвам име на философ, защото освен всичко друго, 11ти септември, онези удари самолетни, доведоха Западния свят до страхотна криза на интерпретациите, която предхождаше даже финансовата криза. Трудно разбрахме какво е това, защото цялата система за сигурност на западния човек и на…
Водещ:Изведнъж рухна.
Георги Лозанов: Да, защото тя стъпва върху зачитането на човешки живот. Човешкият живот сам по себе си е ценност и ако за теб това не е ценност, включително и собственият ти живот, тогава всичко се преобръща наопаки и за съжаление, според мен, сега 10 години по-късно, не сме намерили онази интерпретация, която аз сега да кажа – ето, това прочетете и ще имате отговор на въпроса какво се случи и какво следва от това, което ни се случи тогава, преди 10 години.
Водещ: Защото братът на Георги Марков ни каза какво да прочетем, кой от задочните репортажи. Препоръча ни тези, които са свързани със срещите на Георги Марков с Тодор Живков, но вероятно трябва да минат повече години след 11ти септември, за да имаме такава отправна точка. Благодаря Ви за този разговор. Много човешки истории бяха разказани след рухването на Близнаците. Добър ден на Бойко Василев от Българската национална телевизия.
Бойко Василев: Добър ден!
Водещ:Има такива дати, които ни карат да се връщаме към такива стари история, да намираме нови и може би го прави, за да намерим отговор на въпроса защо се случват. 10 години по-късно намираме ли го?
Бойко Василев: Случват се, защото светът се движи от тези събития. Една книга напоследък, „Черният лебед”, показва, че всъщност това е правилото на историята. Тя се формира от неочаквани, от никого непредвидени събития с огромни последствия и те ни движат напред. Така че – щем, не щем ще се случват и в бъдеще няма да можем да ги предвиждаме.
Водещ:Но ние журналистика, наша работа е, наша позиция е да обръщаме внимание на това. Аз започнах в началото на предаването с един много странен факт за 9ти септември 70 милиона резултата дава чичо google.com. За 11ти септември – 17 милиона. Как ще коментираш този факт, Бойко?
Бойко Василев: Ами въвела си го на български?
Водещ:Естествено, че съм го въвела на български. Аз търсих българската реакция, не търсих чуждата. Много политика?
Бойко Василев:Не, затваряне към света. Аз си спомням тогавашния министър председател Симеон Сакскобургготски каза, че това е събитие далеч от нас. И парадоксално обаче всичко след това го опроверга. Оказа се, че събитието не е далеч от нас. Оказа се, че то има големи последствия за нас – като почнеш от влизането ни в НАТО, после участието ни в Иран и Афганистан – жертвите, които дадохме, политиката, която водехме, светът, който се промени, европейските фондове и какво ли не. Завърза се една верига, която стигна до нас по много различни начини. Обаче ние не сме го още разбрали. Още не сме свикнали, че светът е много малък. Всичко, което се случва в него, опира до нас пряко. /…/
Водещ:Има някакъв проблем със звука. Ако продължаваш да не чуваш, Бойко, моля те спри да се движиш, за да съумея да ти задам още един въпрос. А той е защо ще правите живо студио за 11ти септември? Няма да стане този… Ще опитаме да възстановим връзката. Да се надяваме, че мобилната клетка ще бъде благосклонна към нас за една – две минути още. Живо предаване ще правите посветено на 11ти септември. Защо? За да намерите отговора или?
Бойко Василев:Искаме да направим това живо предаване просто, за да покажем, че светът е важен. Да върнем светът на българския зрител. Ако забелязвате – това е политика…
Водещ:Да, забелязваме. Но най-вероятно ще го чуем някой друг път, защото се оказа, че мобилната клетка не е наш приятел тази събота. Но да се надяваме, че другата събота ще бъде. Сега Ви желая от името на целия ни екип – Ваня Новакова, Александър Райчев, Мария Рачева, Цвети Бахариева и от мен Ирен Филева хубав и спокоен съботен следобед. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 3.09.2011

Водещ: След кого да вървят журналистите? Все по-често се налага да си задаваме този въпрос, където и да се намираме в Европа. Сигурно помните, във Великобритания се обсъжда отново възможността за блокиране на сайтове като мярка за борба с пиратството. Дали само това е причината обаче? В Германия сериозно се коментира вредата от копчето Харесвам, по-ясно като Лайк във Facebook, защото по този начин изтичат лични данни, а това определено противоречи, според немските експерти на общоевропейските правила. До колко нагласите се определят от старите медии, до колкото от т.нар. нови? Кой кого преписва, кой кого цитира, защото виртуалния свят на т.нар. нови медии би трябвало да се управлява от същия, с който се съобразяват и традиционните. Дали обаче това е така? дали т.нар. нови медии са един общ свят, дали традиционните са също един нов свят? Може ли да има припокриване в позициите? Има ли нова страст към позитивните новини в медиите – нови и стари? имат ли те и политически подтекст. Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборна хроника?
Темата ще коментираме с Николета Даскалова и Християна Христова от фондация Медийна демокрация и издателя на първия самиздат у нас Рашел Леви. По телефона ще открием и Боян Юруков, известния блогър.

От кого се определят нагласите на хората, превръщат ли се новините в предизборна хроника и дали блогърите са на път да заменят някогашния самиздат. Много ми е приятно да кажа добър ден в студиото на издателя на първия самиздат г-жа Рашел Леви. Здравейте.
Рашел Леви: Здравейте, и на нашите слушатели също. Това, което искам да уточня обаче веднага е, че всъщност съм съиздател, въпреки че няколко пъти така ме представят. Автор на тази поезия, която тогава си позволихме в онези мрачни години да издадем е моят съпруг, поета дисидент Божидар Славов и всъщност той има най-голяма заслуга за това, което се случи в онова време. Тука бързам да уточня, че самиздатът има една изключителна история в Русия, в Полша, но за съжаление в България можем да уточним или да го обхванем само с това единствено явление, за съжаление.
Водещ: 1987 г.
Рашел Леви: 1987г. Като казвам, че това явление беше от-до. То беше цялостно. Знам за случаи преди 1987 на спирани вестничета студентски, та малко по-дребни и частични факти. Но при нас нещата се случиха от началото до край. И другото, което искам да кажа – ние тогава в тези години бяхме underground Или бяха аутсайдери и двамата със съпруга ми. Той чисто наследствено като син на един от най-големите анархисти, но не последовател на анархизма, човек, който или иначе живееше извън закона, имаше изключителна биография. Такава биография имат малко хора в България и за съжаление тези хора, които имат такава биография на истински дисиденти. Това е концлагер комунистически, 6 месеца, след което психиатрична клиника. Изобщо това,което е класическата биография на дисидента. Тези хора са забулени. Тези хора нямаха в последните 20 и няколко години почти никаква изява. Друг е въпроса, че разбира се всички интелигентни хора в България знаят за това. друг е въпроса, че то се знае, но то не се изявява. И бързам да кажа, че 1987, когато ние издадохме тази … две издания направихме, понесохме всички последствия. Влошеното здраве на съпруга ми не позволи излизане от страната, за което ни предупредиха изрично – трябва да напуснем страната. Това беше лятото на 1988, имаше ешалони тогава за Австрия. Само неговото влошено здраве не допусна това да се случи и останахме. Но по-нататък, ето преди 4 години направих пак самиздат на същия този самиздат. Абсолютно никаква подкрепа от Никъде, самофинансиране. Така че нещата до известна степен се повтарят. Сега, това е изключително сложен въпрос, много комплициран. Мога да кажа, че хора, които във времето, 1987-88 аз предлагах на литератори, завършвайки тогава и българска филология, и на мои колеги и на мои преподаватели книгата и хора, които тогава не си взеха Или това ми изявиха своите страхове, след това пък станаха големи специалисти по самиздата. Това го казвам неслучайно, не искам да цитирам имена, защото съм омерзена и огорчена, но в България се случват тези неща. Пак има една забуленост на историята по отношение на словото и то изключително голяма забуленост.
Водещ: Като казвате забуленост какво имате предвид? Това, което говорихме преди да започне предаването?
Рашел Леви: Много хора плакаха на 10-ти за това, че няма литература в чекмеджето. Че в чекмеджето не е имало никаква литература. А всъщност едно явление на ъндърграунда, на една литература, която всъщност тя е лицензирана от доста големи специалисти, всъщност тя и до сега по никакъв начин не е осветлена. Моите усилия, това което аз правя до известна степен и сега тука понеже стана дума за социалните мрежи – социалната мрежа за мен се оказа оня факт от няколко години, която ми даде възможност до известна степен да осветля сама тази поезия. Това е, което искам да кажа. Иначе по принцип искам да спомена заглавието и нещо друго си мислех да кажа – заглавието на стихосбирките се кажи – живот ако ти народ (?). и нещо друго ми се иска да споделя. Езика, нашия език тогава не беше агресивния език. Интересно е после, че хора, които по някакъв начин дори никога не са изявявали протеста си, в по-късни години, в годините на прехода добиха този агресивен език, който не беше нашия. При нас нещата и протеста беше всъщност в мисълта, не толкова в агресията на езика. Това е едно нещо, което искам да спомена. За това ако видите стихосбирките ще видите, че всъщност те не са агресивни. В тях нямаше някакъв език на изключителния протест или на вулгарността – нещо, което се случваше после в говоренето на определени …
Водещ: По-скоро търсене на смисъла.
Рашел Леви: Търсене на смисъл, обръщане на смисъла. И това просто само един момент искам още да припомня – 1987, когато излезе, просто продавах на различни места из София стихосбирките и така в някакъв момент ми хрумна да тръгна към площад Славейков. Отидох на площад Славейков, това младите хора не си спомнят. Пл. Славейков беше толкова пуст и толкова тих, както по принцип площадите през онея 80-те години тогава. Толкова пуст и толкова тих и тогава в моето съзнание се роди като порив просто да застана там до онази известна, по-възрастните хора помнят будка за вестници, в която продаваха Работническо дело само. И ми се струва, че това беше първата промяна на този площад. Промяна въобще на визията. Защото какво се случваше – идваха хората при мен, давах им стихосбирката и започвахме да говорим за всичко, което може би трябва да се случи. За цялото ни усещане за едно преобръщане във времето. И всъщност бяха своеобразните първи митинги за демокрация. Не искам да кажа нищо повече от това или някаква нескромност да изпадна, просто наистина това се случваше като преобръщане. И се радвам за това, че участвах в този момент.
Водещ: Един бърз преход, ако направим сега, и минем през опашките за вестници, които по-късно се появиха. Разбира се и разговорите около тези опашки за вестници, минем съвсем пък на бърз ход и стигнем до днес, когато всички експерти твърдят, че жълтото начало е основното начало. Та тежестта на самиздата днес и изобщо самиздата можем ли да погледнем на него като на медия? Добър ден на Николета Даскалова от фондация Медийна демокрация.
Николета Даскалова: Добър ден.
Водещ: Това, което някога е правил самиздата, ето на площад Славейков, будел е желание за разговор, днешните медии правят ли го? И в по-голямата си част жълтите, разбира се.
Николета Даскалова: Днешните медии желание за разговор – това е идеалния вариант – да събуждат това желание за разговор. За съжаление от нашите няколко годишни вече наблюдения това, което постоянно вече самите ние сме уморени да го регистрираме, че поне традиционните медии, традиционните информационни потоци не будят такова желание за разговор. Те по-скоро показват и забавляват. Те развличат. Казахте езика на агресията го нямаше преди, сега го има, процъфтява, той е атрактивен, той е по-секси. Някак си нещата са по-първични от преди, от тази ситуация, която ми описвате вие, която по-фино са се случвали нещата.
Водещ: И това е разликата. Какви са нагласите, добър ден и на Християна Христова, която е политолог, до колко медиите биха могли да променят нагласите и да подтикват към разговор, към размисъл?
Християна Христова: Ами аз исках да направя най-напред една забележка към досегашния разговор за самиздат – по съветско време има и т.нар. (?), който се увтърждава като една алтернативна публичност срещу една репресивна система. Не знам до колко сега може да се говори за самиздат, тъй като това би било една много тежка критика към сегашната система, защото самиздат предполага наличието на репресивна система, срещу която застава и самиздат. Дали медиите могат да провокират или да предлагат теми за разговор – това е и тяхната задача, тяхната основна функция. Наистина има голямо изместване към жълтото. Политическото остава по-скоро приоритет на качествените медии, но все още го има.
Водещ: Да, но това си е истински самиздат, което държим в …
Християна Христова: Това е от 1987г, когато имаме и предпоставките за това. а сега все пак ние сме и в ЕС и не би трябвало да се говори за самиздат в една страна, която поне на теория отговаря на европейските стандарти. Има изследвания на международни медийни организации, например на International research and exchange board, който показва, че точно в страни с репресивни режими, в арабски страни, точно там самиздата под формата на нови медии се утвърждава. Докато в страни, в които формално има демокрация би трябвало да има…
Водещ: Какъв термин да потърсим? Защото като че ли това го има. Ето, ние държим препечатката, как да я наречем днес?
Християна Христова: За тогавашните условия това си е самиздат, да.
Водещ: А днес какво е?
Християна Христова: Днес може би някакво търсене на някаква алтернативна публичност, тъй като …
Водещ: Нямаме термин явно.
Николета Даскалова: Не знам дали е необходимо да има самиздат при положение, че .. не знам, може би може да разглеждаме всеки един блог като самиздат. Така че …
Християна Христова: Ако срещнем самиздат в смисъл на самоиздателство, а не в политически контекст – да, може да се нарече самиздат. Но не би трябвало …
Водещ: Но пък нямат ли тези т.нар. самиздати, докато намерим термин така може да ги наричаме, те нямат ли политически подтекст? Това деление не е ли малко формално? Не трябва ли по някакъв Начин да намерим отликите? Защото явлението го има, ето ние държим в ръцете си…
Християна Христова: Имат естествено и политически контекст, много се говори в медийната среда за различен натиск върху медиите, така че и това е възможност за много хора да изразят мнения, които не могат, защото в официалните медии…
Водещ: Как гледате на новинарските емисии, г-жо Леви? Превръщат ли се те в предизборни хроники напоследък?
Рашел Леви: Да, това е ясно за абсолютно всеки човек. Аз съм човек, който в момента е далеч от политиката, въпреки че преди толкова години някак си е бил вътре. Аз в мометна съм уморена като всеки български гражданин. Така е, безспорно е така, превръщат се. Но така или иначе каза тук г-жа Христова, че има алтернативност. И това е важното. Всеки един от нас би могъл да намери своята алтернативност и всъщност това е свободата. Това е свободата, която я нямахме преди години. Това е свободата, която все пак постигнахме. Така че тя е налице и в никакъв случай … за мен по принцип изключително много се дразня от тази съпоставка непрекъснато да се намери и някой в момента да бъде герой ситуиран така, както е бил в миналото. Съвсем други са нещата. Възможно е човек да рискува заради словото, но в никакъв случай не може да се съпоставят ситуациите от миналото със ситуацияа сега. Напротив, живеем в един информационен век. И живеем сред все по-информирано поколение с много висока степен на информираност. Това са предизвикателства, винаги като че ли словото е изпреварващо. Голямото слово е изпреварващо.
Водещ: Нека видим обаче чисто статистически как това слово изпреварва. Николета, до колко съдържанието на новините в сайтовете се приповтаря? Защото ние от една страна говорим за алтернативност, обаче от другата страна са фактите.
Николета Даскалова: Приповтаря се, разбира се, че се приповтаря. И това няма … не е нещо, което трябва много да ни плаши, защото има нещо, което се нарича консенсусен медиен дневен ред. Това е дневния ред, това е подборката и приоритетите на определени събития, които се представят пред публиката. Но на принципа,в който повечето моменти следват определени стандарти и го следват и го избират, повечето информационни медии. Така че това приповтаряне означава, че различните редакции и на новинарски сайтове и на преса и на телевизия и радио следват свои определени критерии. Така че приповтарянето не е нещо страшНо, не е нещо, което трябва да ни безпокои. Алтернативността може да я търсим там, където няма редакционна намеса. Това са т.нар. медии на гражданите, на публиките. Това са социални мрежи, блогове и т.н. там трябва да търсим алтернативността. Разговора стана интересен и за този паралел, който правим с миналите години и сега. Нещо, което от известно време много ни притесняваше е, че има едно сходство с миналите години и сега и това е фаворизирането на една личност, която тогава се е случвало под централен натиск върху медиите, а сега се сслучва някак си доброволно от нашите демократични медии.
Водещ: Крилатата фраза беше – знам името на човека.
Николета Даскалова: Да. Мисля, че всички го знаем името на човека. Да, чухме че днес е открил фестивал в Крумово, авиофестивал. Другия въпрос – дали новините се превръщат в предизборни хроники – сега, общото впечатление може би на публиката, на уморената публика е, че да, те отдавна са се превърнали в такива хроники. Че популистките и изобщо PR акциите не са спирали от много дълго време. Но реално ако погледнем, ако направим един много по-фин разрез на медийното съдържание, това което ние правим във Фондация Медийна демокрация, заедно с нашите партньори от Агенция Маркетлинкс, които изготвят един много подробен мониторинг на националните вестници, на 7 национални вестника, месец за месец, това, което гледаме като новинарски емисии по радиото и телевизията може да се каже, че летните месеци не бяха предизборни месеци. Собствено предизборната тема не беше в центъра. Присъстваща е константно, още от юни месец е присъстваща константно, но не е нещо,което да ни грабва вниманието и с което да ни се натрапва. Сега, разбира се, медиите са много жадни да предизборна кампания. Ако трябва да направя аналогия с леката атлетика – те са на стартовото блокче, в позиция Готови, чакат само изстрела, за да се впуснат в официалната предизборна …
Водещ: Обаче пистолета още не е произведен.
Николета Даскалова: Пистолета не е произведен, от време на време има някакви пукоти като прерязване на лентички, както знаем, тези по-завоалирани предизборни стратегии, вотове на недоверие – това са си стандартните стратегии и механизми за присъствие в медиите.
Водещ: И на фона на това приповтаряне, Християна, хората не се ли чувстват изморени, наизустили докрай т.нар. общ дневен ред на медиите, за да търсят каквато и да било алтернативност?
Християна Христова: Аз не знам до колко може да се говори за едно абсолютно приповтаряне. Аз последните месеци следях изявите на кандидатите за президенти и тяхното медийно отразяване, най-вече в принт медиите. Ако погледнем предизборните програми на кандидатите за президент, до колкото има, има вече някои програми, виждаме …
Водещ: Е то ще има вече и имена накрая, до края на седмицата ще има и имена.
Християна Христова: Да, утре вече …
Водещ: Е денят Х.
Християна Христова: Да. Някои са формулирали вече програмите си, при други прозират отделни теми в интервюта, които дават. Вижда се едно определено политическо послание. Например темата Европа, или вътрешна икономическа Политика, или дори световната политика, да кажем връзки на България с Бразилия, Китай, Русия, Индия и т.н. , но това са теми, които не се приповтарят в традиционните медии. Традиционните медии слагат своята логика на представяне по-скоро на темата властта на т.нар. politics, тоест самото политическо ежедневие – например предизборни коалиции или …
Водещ: По-протоколната страна на нещата.
Християна Христова: Да. Докато самото политическо послание много трудно се открива в медийното отразяване и …
Водещ: До колко блогърите имат подобен вкус към представяне на алтернативността в политическите послания – останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборни хроники? До колко можем да говорим, че някогашния самиздат днес е заместен от блогърите? Ето за това говорим днес в "Клубът на журналистите" и сега продължаваме, търсейки коментара на Боян Юруков, един доста известен блогър. Здравейте.
Боян Юруков: Здравейте.
Водещ: До колко блогърите имате вкус към политическия подтекст в това, което пишете и смятате ли, че това променя по някакъв начин нагласите на хората до колко написаното от вас ги променя повече нагласите, от колкото написаното от традиционните медии?
Боян Юруков: В България за жалост още не е толкова развито, тъй като блогърите и въобще този начин на изразяване и възприемане на новини от хората е доста по-малък от колкото в щатите например. Но все пак блогърите коментираме изключително много политическите новини, правят се анализи, допълва се информация, дори има разследвания, журналистически разследвания. И хората възприемат, променя се по някакъв начин мнението, защото виждат някаква различна перспектива, различна гледна точка. До колко това би могло да повлияе на изборите – не бих могъл да кажа, че е много. Но това е някакъв допълнителен .. независимост, независим източник на информация и все повече хора се влияят от това и разчитат повече и повече на блогърите. За това и някои политици започнаха да дават интервюта на блогъри и виждат в тази група от свободните медии един добър източник за достъп до хората, особено в интернет.
Водещ: Спомняте си преди две години може би за първи път коментирахме тази тема, че блогърите сте много затруднени по отношение на акредитации, по отношение на взимане на новини, на интервюта от политици. Вече като че ли има раздвижване в тази посока.
Боян Юруков: Да, определено има раздвижване, защото до някаква степен самите политици и кандидати за кметове и т.н. виждат и в интернет една нова сцена, така да го кажем. Пример бих дал, кандидати за кметове на София, правят срещи с блогъри, обсъждат, говорят, дават си чатове в интернет, в които може да отговарят. Най-вече аз съм забелязал, отговарят все повече и повече на имейли, на телефонни разговори, на мобилни интервюта. Определено има раздвижване. Също както има раздвижване и в сферата на социалните мрежи. Примерно в момента всички кандидати за президенти, почти всички, имат профил във Facebook, където пишат.
Водещ: Е, дали пишат те или някой друг е страничен въпрос.
Боян Юруков: Да, това наистина е така, но това няма и толкова голямо значение, защото имат представителство там. има някои политици, които примерно имат Twitter акаунти, които аз съм абсолютно сигурен, че те сами пишат, защото говорил съм с тях на тая тема и наистина сами пишат. Наистина има някои (?) политици, които правят първите стъпи в тая сфера и вярвам, че ще имат все повече и повече …
Водещ: Нека да направим обаче едно сравнение с медиите в Германия, вие можете по-лесно да го направите това сравнение. Влиянието на блогърите в Германия и в България. и желанието за политически послания, политически коментари от ваша страна.
Боян Юруков: От гледна точка на политическите блогъри бих казал, че Германия просто сцената е по-голяма, говорещите немски език са много повече и когато един блогър стане известен или натрупа някаква известност, влиянието му естествено е много по-голямо от колкото в България. а и все пак не трябва да забравяме, че хората, които имат достъп до интернет и хора, които се информират от интернет, от блогове, сайтове и т.н. са много повече в Германия процентно дори от България. така че определено имат много по-голямо влияние, но все пак много зависи от обществото. Немците са много традиционалисти и все още много разчитат на местните медии, имат много силен местен патриотизъм и много разчитат на вестници, предавания, които са на местно ниво. В България това не е така, защото просто държавата е много по-малка, динамиката на медиите е много по-различна. Но определено тук има по-голямо развитие И по-голямо влияние на блогърите в политическия процес.
Водещ: Значи стигаме до стария извод, който звучи като цитат – размерът има значение. Да поговорим и за мотивацията – мотивацията има ли значение? Знаем, че не са един и два случаите, в които политици си наемат хора, които да защитават определени позиции в дадени форуми. С блогърите как стоят нещата? Има ли неприлични предложения?
Боян Юруков: Аз лично не съм получавал такива. Но знам, че има. Знам, че има предложения към някои блогъри за написване на определени статии, но не бих казал, че това е някаква тенденция сред политиците. По-скоро е изключение, защото повечето българи сами искат да пишат такива неща и повечето българи сами виждат смисъл да го правят, защото те наистина го мислят това нещо. това нещо почва да се забелязва сред търговските марки, сред компаниите, които наемат доста хора да ги защитават в интернет. По-скоро са … преди това беше при политиците предимно, сега е много при самите компании, при рекламните агенции. Тепърва ще видим на тези избори, те още не са започнали предизборните кампании, но тепърва ще видим дали ще има такъв бум и сред политиците. Дали ще видим един куп коментиращи, които ще се стекат из форумите, из блоговете да коментират и защитават даден кандидат. В момента това още не се забелязва, но мисля, че ще го видим тази година.
Водещ: Аз искам да кажа – или на мен ми харесва да говоря, или трети вариант – къде е истината за блогърите що се отнася до мотивацията.
Боян Юруков: Сложно е за мотивацията, аз много обичам да казвам, че ние пишем, защото нямаме нужда да го правим. Блогъра не пише , за мен поне, блогърите, които аз познавам не пишат, защото искат да променят мнението на някого или защото виждат някаква сцена. Повечето блогъри пишат, защото виждат в този начин на изразяване някаква нужда да изразят мислите, да ги поставят в писмена форма и примерно за мен до голяма степен блога, особено в началото беше средство да формулирам мислите си, да ги видя и да го споделя с някого, така да го кажем. И в последствие вече това се развива в комуникация с други хора и с нещо повече. Но мотивацията да бъдем чути и т.н. – това е по-скоро допълнителен бонус.
Водещ: Предполагам, че сега ще ви е интересно да ви запозная по радиото със съиздателя на първия самиздат у нас, г-жа Рашел Леви, тя ви слуша много внимателно това, което говорите. Предполагам, че и на вас ще ви е интересно да чуете мотивацията пък за някогашния самиздат, тогава знаем нямаше интернет.
Рашел Леви: Това беше единствената възможност тогава. Докато сега … значи аз по принцип чета блогове с голям интерес и виждам много при някои от тях изключително компетентно слово. Ако трябва да кажа близостта – това е желанието да се изразиш и мисля, че той го каза съвсем ясно. Така беше и при нас. Само че ситуацията беше коренно различна. Но това е така, винаги ще има хора, които искат да се изразят. Независимо от това дали са намерили своята конюнктура, дали някой ги представя, дали зад тях стои група Или просто са сами – човека, който иска да се изрази по този начин – той намира формата.
Водещ: Какъв беше интереса към самиздата някога, 1987г., повтарям …
Рашел Леви: Да, на улицата, на пл. Славейков Имаше хора, които бяха изумени. Имаше хора, които не вярваха, имаше хора, които като че ли в този момент, в който им предлагах книгата прозираха нещата. И усещаха, че ето това е пулса на времето, хващаха пулса на времето. Аз винаги съм го казвала, дори комични случаи с издигнати бастуни срещу мен, срещу хора, които казват, че това е невъзможно. Така че нагласите бяха коренно различни. И аз тук искам да върна към предната тема и да кажа – да, фаворизирането сигурно е налице, но има и нещо друго. Аз минавам покрай книжарниците и виждам, че там се продава книгата с политически вицове, знаете за кого и какво става дума и на мен ми е драго. На мен ми е много мило, защото аз помня друго време. И да видя в книжарницата книга с политически вицове – това е прекрасно.
Водещ: Нека сега да кажа на Боян, че държа в ръцете си този въпросен самиздат „Кажи живот ако ти народ”. Става дума за стихове, просто исках визуално да допълня представата ти освен това, което чу и да те попитам как се промени интереса към блога, който пишеш за тези години, за които го пишеш?
Боян Юруков: Блога ми вече стана на 4 години направи, 4, да, … Както казах в началото се започна на майтап, някаква интересна форма, пуска се нещо в интернет, аз започнах блога като начин да давам съвети на различни сайтове как се променят, тъй като работата ми е програмист и реших, че мога да помогна по този начин. В последствие започнах да коментирам различни теми. В крайна сметка всичко опира до постоянството и до създаване на някакво мнение…
Водещ: Да де, но сега вече те и цитират някои медии, някои те цитират, някои те преписват.
Боян Юруков: Да, и при българите думата е онлайн, че общо взето има дори дела за крадени снимки и крадени текстове на блогъри, което е много забавно.
Водещ: Ама това е в Германия.
Боян Юруков: Не, не, в България. имаше един блогър, дето спечели дело срещу Стандарт, ако не се лъжа, за крадена снимка. Но като цяло интереса в момента, последните месеци затихва, защото аз започнах да пиша по-малко, защото отделям повече време за други проекти, но като цяло е много интересно когато се види как … имаше един момент, особено по последните избори, когато седнах и вметнах, че 4-5% от населението на София ми е чело блога последния месец. Което е по много причини.
Водещ: Но това беше защото имаше много сериозни затруднения българите, които живеят в Германия да гласуват на предишните избори.
Боян Юруков: Да.
Водещ: Това беше причината тогава за интереса.
Боян Юруков: Точно, да. Има много голям пик на определени теми понякога. И когато вече се понамали, защото никой блог, както и никоя медия не е постоянна в това, което прави, когато се промени фокуса, когато се променят темите, в момента пиша много повече на политически теми, на теми за различни онлайн проекти, свободни инициативи и в момента има намаляване на трафика и на читателите като цяло. Но интересно е, защото наистина се забелязва, че все повече и повече хора разчитат на блоговете за получаване на информация и оформяне на някакво мнение. И е много забавно дори когато имаме срещи с блогъри в България, когато съм в България,като седнем и започнем да си обсъждаме Лични истории как примерно са ме разпознали на улицата, защото повечето блогъри си слагаме снимките в блога. И се получава малко наистина като в щатите в един момент, където наистина блогърите, много известните блогъри могат да бъдат разпознати, наистина имат някакво признание, така да го кажем. В България това не може да се каже още, но има първи стъпки в тая сфера.
Водещ: Дойде ли време разделно и за блогърите, когато може би ще се разделите по един неформален принцип – анонимни и неанонимни? Взех пример от това, което каза за снимките – не всички блогъри си слагат снимки обаче.
Боян Юруков: Не. Но като цяло забелязал съм, че анонимните блогъри не са тези, които …
Водещ: Имат тежест и влияние.
Боян Юруков: Които се възприемат сериозно. Аз примерно никога не бих чел редовно блог, който е анонимен, просто защото не знам кой стои зад този блог. Аз винаги съм казвал, че когато имаш достатъчно време в един блог, и не само, в онлайн медии и когато има анонимност, не можеш да излъжеш никого. При достатъчно много статии, вече има блогъри с по 1000 статии. При толкова много статии и коментари просто не можеш да илъжеш никого ако излъжеш и ако се опитваш да направиш какъвто не си. В крайна сметка винаги изплува това, което си като блогър и като човек.
Водещ: Какъв коментар смяташ да напишеш, какъв коментар ти се пише?
Боян Юруков: На мен ли?
Водещ: Да.
Боян Юруков: Ами .. аз по принцип пиша доста политически коректни коментари…
Водещ: Какво значи политически коректни коментари?
Боян Юруков: Ами на всякаква тема общо взето. Обикновено когато пиша някоя по-жежка статия, така да го кажем, дето доста хора се засягат и почват да коментират, обикновено, и доста хора са ми го казвали, пиша прекалено политически коректно и гледам да не обидя така да се каже хората. Но по принцип коментарите, които аз пиша са … опитвам се да пиша конструктивни коментари, защото всичко останало е малко безсмислено.
Водещ: Ясно. Благодаря на Боян Юруков за този коментар. Няма как веднага да не попитам Ники, Николета Даскалова, политически коректни коментари? Този термин трябва ли да го вкараме вече като гледна точка?
Николета Даскалова: В едно гражданско общество политическата коректност не винаги е нещо изключително необходимо. Има моменти, когато липсата на политическа коректност помага. Изразена под формата на протести, възмущение и т.н., по-силни гласове, по-силни мнения. Но нещо друго искам да кажа във връзка с целия разговор с Боян Юруков и целия този интерес към блогването и това е нещо, което и преди сме си говорили във вашето предаване – именно…блогърите са много важни, защото те запълват тази липса на коментарна журналистика, която ние регистрираме, за съжаление, в България. наистина коментарната журналистика отсъства. Медиите по-скоро са едни предприятия, комерсиални предприятия, които печелят. Изглежда се оказва много трудно хем да си печеливш, хем да коментираш. В същото време обаче другите, тоест медиите традиционните, казвам ги в опозиция на блоговете, те продължават да бъдат много влиятелни, политически коректни или некоректни, продължават да формират мнение и интересното е, че го правят не толкова по един коментарен начин, но има, изразеното отношение го има. Явно механизмите за формиране на (?) се случват по друг начин, не по тези класически журналистически стандарти, за които сме учили.
Водещ: Християна Христова, която е политолог, не мога да се въздържа да не я попитам какво значи политически коректен коментар?
Християна Христова: Политически коректен значи да не се наслагват много необходими и достойни за критика… проявления с техните истински имена. И сега вече зависи от конкретния случай до къде стига политическата коректност. Например в западните общества много често се казва, че политическата коректност не бива да стига до там, че да нарушава принципите или основите на демократичното общество. Например да кажем темата общуване с терористи – трябва ли принципите, които важат за общуването в едно демократично общество, основано на толерантността и уважението между хората да важат и в общуването с терористи. Това е например да не се споменават определени събития Или определени прояви от тяхна страна, само за да не се наруши тяхното човешко достойнство. Тъй Като например, защото германската конституция, германския основен закон по-точно казано, чл.1 от него е – Човешко достойнство е ненакърнимо. И държавната власт е задължена да спазва и да защитава човешкото достойнство. Обаче ако имаме случай, при който е нарушено човешкото достойнство, например в случай терористична атака, нарушава се правото на живот на други хора, до каква степен може държавата да прилага същите стандарти към този човек, който нарушава човешкото достойнство? Дали в този случй не се стига до едно, как да се изразя, до изземване или до отричане на тези конституционни принципи в името точно на тези принципи. Малко като омагьосан кръг се получава. Тоест това е смисъла на политическата коректност. Тя е по-скоро подходяща за общества, в които всички се придържат към определени принципи на общуване.
Водещ: До колко обаче търсенето задължително на някаква добра новина, защото знаем дефицит има от страна на добри новини, но не защото журналистите не искат да ги видят, а просто защото те не се случват, та до колко търсенето на такава добра новина може да се вмести в понятието политическа коректност?
Християна Христова: Политическата коректност не означава търсене на новина, а това е начин на представяне на новините.
Водещ: Има ли, Ники, желание у журналистите задължително да търсят добрата новина? Изобщо какво е раздвижването през летните месеци в тематиките?
Николета Даскалова: Летните месеци бяха по-лежерни от към новини, говоря откъм политически новини, защото ние това следим най-интензивно. Ако погледнем едни новинарски емисии ще ни направи впечатление, че политиката не е на преден план. На преден план са неща, свързани особено в частните медии неща, свързани с парите и изобщо с бита на българина, също така катастрофичното, разбира се, то винаги е на преден план. По-жълти, като цяло по-популярни, по-жълти теми бяха на преден план това лято. Това е нормално като всяко едно лято се случва и сега всъщност голямото раздвижване се очаква този месец, който вече стартира. Казах и в самото начало, че медиите са наистина гладни за тази предизборна треска, която ще става все по-силна и все по-интензивна. И това си личи от данните от медийния мониторинг, който правим. На преден план по споменаване, по даване на оценка за и изобщо по медийно присъствие са всички парламентарно представени сили със съответните им лидери. Изобщо има … и всички претенденти, които са обявени вече по-ключовите, по-централните кандидати за президент и за кмет ..
Водещ: Едва ли има промяна в най-споменавания политик, най-цитирания.
Николета Даскалова: Най-споменавания, най-цитирания и най-често даващия оценка политик разбира се остава Бойко Борисов. Това е една много устойчива тенденция от вече много дълго време. Но прави впечатление нещо друго. Ако го сравняваме с всички останали – Бойко Борисов е единствен и недостижим. Но когато го сравняваме с него си, той може да бъде сравняван само със себе си, той всъщност се случва една тенденция на снижаване, малко снижаване на интереса към него и на позитивното отношение към него. Но това е една фина и много леко протичаща тенденция, интересно е как ще продължи…
Водещ: Обаче аз си спомням след една ваша пресконференция след предишните избори, когато няколко експерти посъветваха Бойко Борисов да ограничи малко изявите си – тогава като че ли имаше резултат, имаше чуваемост.
Николета Даскалова: Да, но частична. Имаше и акция „Един ден без Бойко Борисов”, но продължава да е в центъра. Ето, сега нарочно слушах вашата новинарска емисия преди да започне предаването. Е, не мина без него. И ще продължава… наистина, този сравнителен процес на нормализация, който се случва в момента, това леко дръпване от свръх позитивния имидж на Бойко Борисов много ми е интересно как ще се развие в следващите два месеца. Ако трябва д акажем и за другите политически фигури – те стоят в зоната на неутралното и на негативното. Много категорично, беше много интересно, много категорично дефаворизиране на Цветан Цветанов се наблюдава. Просто това е може би единствения политик от най-популярните политици през последните две години, който … преминава тази бариера от позитивно към негативно отношение, акумулирано от негова страна.
Водещ: Какво ни предстои – останете с нас, ще продължим след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Каква е тежестта на медийното влияние по отношение на старите и на новите медии? Това говорехме до сега в "Клубът на журналистите". Разбира се, намерихме много прилики между някогашния самиздат и коментарите на блогърите, които запълват липсата на коментари от страна на журналистите, работещи в традиционни медии. Нека сега да опитаме да разберем и какъв е смисъла и какво е влиянието на лексиката, на изказа. Г-жо Леви, как могат едни стихотворения да променят нагласи и да имат политически послания?
Рашел Леви: Могат. Винаги се е случвало. В поезията Има една голяма доза прозрение, независимо от това колко елитарна може да бъде или затворена. Поезията е нещо, което традиционно за българския народ е имало своето влияние. Ако тръгнем от поезията на Ботев, която сега в момента ако я погледнем от тая гледна точка ще кажем, че е била твърде политическа за времето. Така че.. и от там нататък българската поезия запълвала някои празноти в това отношение. За мен поезията е може би един от най-ярките компоненти за изграждане дори на гражданско мислене. Нещо, което според мен предстои тук и е задача на медиите в момента. Защото това е основното. И защото за мен не толкова е съществено самите позитивни новини да ги има, трябва да ги има, но трябва да има едно възпитание по линия на гражданското чувство, което по принцип убягва на българина, поради особеностите на историческото развитие. Така че за мен добра може да бъде тази медия, единствено, която създава граждански нагласи. Там, където го има – това е добрата медия.
Водещ: Коя книга, влизаме да кажем в една книжарница, където стои „Кажи живот” на една страна, първия самиздат, и от другата страна вицовете за Бойко Борисов – коя купчинка ще свърши първа, според вас?
Рашел Леви: А, предполагам, че вицовете ще свършат първи. Това няма никакво значение. Аз винаги съм казвала, че има всякакви, има различни публики. Има публика, и то в България много трайна, която винаги ще чете поезия. Поезията може да бъде и много тясно и много широко понятие. И във всички случаи може да граничи в много … в зоната на политическото, до колкото политическото също е широко. Така че от поезия винаги ще има нужда. Винаги ще има нужда, тя е едно пророческо слово, в най-общия смисъл на тази дума. И създава дълбочинните нагласи на мисленето. Докато другото е за забавление и в крайна сметка трябва да го има, то е едно освобождаване. Както се освобождавахме навремето, така ще се освобождаваме и сега с политическите вицове. Това е необходимо.
Водещ: Защо имаме нужда от политически вицове, Християна Христова питам.
Християна Христова: Политическия виц по принцип в политическата социология се счита за начин, за реакция срещу един репресивен режим.
Водещ: Коментар.
Християна Христова: И при социализма имаше много политически вицове, които ни показваха точно тази дистанцираност на населението спрямо управляващите. И това, че сега също има политически вицове е и показателно за същността на една политическа фигура, която е заела почти цялото политическо и медийно пространство. И освен това това се вижда и в повторение на лексиката. Ако сравним някои стихотворения или песни от социализма във възхвала на партията може да открием специфични повторения на лексиката в сегашна поезия. То може би не е поезия, но – ок, формално може би е някаква поезия, да кажем …
Водещ: Сатирична поезия, да кажем.
Християна Христова: Не, нямам предвид сатирична поезия. Да кажем тези хвалебствени стихотворения, които бяха писани преди време за родната полиция,която ни пази или пък химна за човека, за който ..
Водещ: Да, но пък от друга страна имаше реакция във Facebook, имаше даже сформирана група.
Християна Христова: Да, разбира се, да. Но това не променя факта, че просто има едно повторение на лексиката. Което показва … и при това едно съвсем доброволно повторение, това не е отгоре спусната поезия. И това се променя много показателно за едно определено отношение към личността. Знаете, има политологични изследвания, които показват, че най-успешния български политик е популист и това … популизма се свързва с определени личности, има много малко популистки партии, по-скоро популистки политици. И това също е много показателно според мен , и са свързани с темата за политическия виц и реакцията срещу доминантното положение на определени личности в политическата сфера.
Водещ: Николета, може би ще почнете да наблюдавате и вицовете?
Николета Даскалова: О, вицовете ние ги наблюдавахме много добре през изминалата предизборна кампания, защото политическите вицове веднага се превръщаха в медийни новини. Медиите бяха наистина (?) за тези атаки на опонентите помежду им и просто не се налагаше да вършат каквато и да е работа, просто се регистрираха нещата. И вица беше на преден план, беше тема номер 1. Очакваме да ги наблюдаваме и сега, но много се надявам да не се случи. Да има по-малко вицове и да има повече говорене по същество за политика, за платформи. Прави ми впечатление, отново стъпвам на данните, ми прави впечатление, че сега в пресата се покачва интереса към политическите субекти като колективните политически субекти. Което според мен е добра новина. По-интензивно се говори и се дават оценки на правителството, такова на партиите, управляващата И опозиционните, и казвам леко, много леко спада интереса към личността Бойко Борисов. Но пък като започне надпреварата предполагам,ч е и претендентите ще започнат да излизат с личните си качества вече.
Водещ: Последно искам да ви попитам кога ще изтече срока на годност на тази прословута фраза „знам името на човека”. Г-жо Леви?
Рашел Леви: Е, това са народопсихологически особености, които в крайна сметка в този глобален свят мисля, че много скоро ще се поизгубят, на фона на това, че в крайна сметка сме и ще бъдем европейци. Разбира се тези чисто самобитни неща наши тука локални – те са обречени на изчезване. И младите компетентни хора го доказват до момента.
Водещ: Християна?
Християна Христова: Мисля, че много трудно се отговаря на този въпрос, защото от една страна имаме структурата, от другата страна имаме личността. И в момента виждаме, че личността надделява над структурата. Ако погледнем българската политика след 1989, от 2001 насам имаме едно по-силно фокусиране върху личността на политика. Виждаме освен това, че винаги, когато се появява ярък политик, който успява да … (?) населението, да, виждаме, че в такива ситуации винаги се увеличава и избирателната активност на населението. Това показват проучвания на … участие на населението в изборите. 2001 имаме много голяма избирателна активност, 2005 рязко намалява, 2009 пак се увеличава. Въпроса е до колко ще се задържи това влияние на личностите. Зависи от следващата личност, която изплува от управляващата партия.
Николета Даскалова: И може от следващите личности. Ще спрем да знаем името на човек, когато човеците станат много. Но факт е наистина и това не е само българска, това е световна тенденция, че персоналното по-лесно първо се конструира медийно, отразява се медийно и се възприема от аудиторията медийно, от колкото колективното като структурата и идеята. Това е наистина една световна тенденция на персонализиране на политиката.
Водещ: Каква предизборна кампания очаквате?
Николета Даскалова: Интересна, напрегната и с неизвестности. Очаквам да се случи просто нещо,което да …
Водещ: Християна?
Християна Христова: Ами ще има според мен и много черен PR, още от сега се забелязва, че много кандидати за президенти се дефинират не чрез конструктивни идеи, а чрез опозицията си спрямо управляващите, което не е хубаво за демократичния процес, тъй като трябва да има и някаква визия, не само критика.
Водещ: Г-жо Леви?
Рашел Леви: Ами аз като човек представител на публиката и неспециалист в тази област само искам да кажа, че една крачка повече към гражданското общество се надявам да извървим, дори след тези избори, и с грешките на тези избори – да бъдем по-близо до истинското гражданско общество и тогава за мен всичко ще бъде пълноценно. Дано да извървим тая крачка.
Водещ: Дано да я извървим. Тук поставяме точката в днешното издание с пожеланието за хубав съботен следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 27.08.2011

Водещ: Бутонът „харесвам” в така наречените нови медии, станал по-популярен като like, има ли аналог в традиционните медии? Германия вече има коментари, че това нарушава германското право и най-вече правото на Европейския съюз. Техническият анализ показва, че използването на „харесвам” – “like” е свързано с трансфер на лични данни към съсрвъри в САЩ. По този повод Германия започна един разговор какви данни вижда facebook.com, в кой момент и за какво ги използва? Колко дни ги пази? Въпреки че въпросите по принцип си имат своята германска специфика, те имат и общоевропейско значение. Дали пък не му е дошло времето и ние да се заинтригуваме от това? Всъщност в Германия имаха и предишни сблъсъци с facebook.com и google.com. Понякога с успех, както и аферата на германски политик с непълнолетна, започнала във facebook.com и завършила с оставката на въпросния политик. Всъщност обвинението срещу facebook.com се гради върху схващането, че списъкът с адресите на електронната поща на един от потребителите на социалната мрежа е видим за хората, с които той контактува. Адресите, съхранени в мрежата, не се трият и вероятно се използват за маркетингови цели. Кой, ако не ние – журналистите, трябва да се запитаме какви са тези маркетингови цели? Разбира се, обществена тайна е, че тези маркетингови цели биха могли да бъдат използвани по време на избори и всъщност ние имаме доста спомени за това как се прави. Дали това е една успешна тактика или не е съвсем друг въпрос. Бутонът „харесвам” – до колко се използва от политиците пък и за това ще стане дума днес. Инак темите ще коментираме с Капка Тодорова от Германия. Светослав Терзиев, журналист от вестник „Сега” и с Найо Тицин, който беше в няколко роли напоследък. Първо беше журналист в обществена медия, след това беше PR на политици и на политически партии, а сега обещава… Какво обещава, ще чуете, ако останете с нас. Здравейте в „Клубът на журналистите” Ви казваме Дияна Люцканова, Мария Рачева, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. В „Клубът на журналистите” започнахме един разговор за бутона „харесвам”, по-популярен като „like” в новите медии и търсим аналога му в така наречените традиционни медии и връзките помежду това. Сега отиваме в Германия. В Германия около 7 милиона души използват facebook.com и са особено чувствителни към опазване на личните данни. Там не за първи пък има скандали около възможността да изтичат лични данни чрез така нар. Нови медии. Добър ден казвам на Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. 
Капка Тодорова: Добър ден. 
Водещ: Всъщност от къде тръгна скандалът? Може би не е зле да си припомним защо тръгна скандалът и после да уточним как започна този разговор и до колко журналистите го предизвикаха.
Капка Тодорова: По принцип в Германия моментът със запазването на личните данни и непредоставянето, и неизползването на лица и фирми, неоторизирани от собственика на тези данни е голяма тема, много важна тема. За това обществото и властите реагират винаги много чувствително, когато има злоупотреба с лични данни и точно това смятат германските власти, че прави facebook.com с бутона „Like”. Бутонът “like” – това е синъото копченце с издигнат нагоре пръст, където се намира всеки, който използва пръст знае на сайта под всяка статия или страница. Според статистиката той се натиска 3 милиарда пъти на ден, но с тази функция всъщност всеки ползвател не просто показва, че харесва една статия или страница, или продукт, а неговите данни автоматично биват записвани от собственика на тази страница, сайт6, фирма. 
Водещ: Той оставя своя подпис, своя електронен адрес, своите данни. 
Капка Тодорова: Да. И според германските власти, и според защитниците на лични данни, има такава държавна институция тук, това нарушава закона, за това се предлага от септември всяка фирма или всеки сайт, който неправомерно записва тези данни, да плаща 50 хиляди евро глоба. Дали това ще стане? Все още не е ясно, макар че септември наближава, тъй като има и защитници на този бутон „like”, според които, чрез него интернет най-сетне става социален, според които това просто е един начин новият маркетинг, новият вид реклама, който не вреди на никого.
Водещ: Разбира се. Тук обаче не е зле да се замислим и върху нещо различно. В крайна сметка кой и как ползва тези данни, защото хубаво звучи обяснението за нов вид реклама, нов вид маркетинг, но пък каква е гаранцията за злоупотреба. И още нещо важно – как в Германия виждат това да бъде възможно да се налагат такива глоби? Има ли такъв спор, защото в България веднага това е първият въпрос, който би възникнал?
Капка Тодорова: Е, Германия по принцип – да. Когато държавата реши да налага и да взима глоби, това обикновено се случва. Да, всъщност тези данни – те са достижими и обществено видими за цялото общество. Не само данните на потребителите, а данните на фирмите, така че няма никакъв проблем да се види кои фирми, предприятия или сайтове използват този интегриран бутон „like” като вид реклама, като съхраняват или всъщност събират, правят цели каталози на свои потребители в профила или вкусовете им. Това разбира се е възможно да стане и ако хората се оплакват, имам в предвид да подават жалби или оплаквания, досипвания с така нар. Spam, т.е. нежелана реклама. В Германия обикновено подаването на жалби има резултат, така че хората го практикуват. Не е като в България, където знаеш, че така или иначе сигурно нищо няма да се случи и повечето хора вдигат ръце и не се занимават. Начини има много. 
Водещ: Какви са по-често журналистическите коментари по темата, защото не е тайна, че на нас журналистите ни харесва, когато някой натисне бутона „like” към наша статия или към наш материал?
Капка Тодорова: Това има две страни.
Водещ: Има. Даже три. 
Капка Тодорова:Да. От една страна всички големи медии също се интегрират към този бутон, така че те събират също свои последователи, както се казва във facebook.com или в социалните мрежи, като пращането на информация разбира се не е като пращането на рекламни продукти. Там вече трябва да се разграничават, да се направи ясно разграничение кое е информация и кое е реклама. Журналистите ползват facebook.com като нов вид медия. В момента точно се говори и се пише много по въпроса. Всъщност трябва ли да обръщаме гръб на новите медии и да продължаваме да упорстваме да работим само със старите или новите медии са бъдещето на журналистиката. 
Водещ: Има ли вече дискусия на тема лична facebook.com страница или корпоративна facebook.com страница що се отнася до журналистиката?
Капка Тодорова: Ами това има всъщност съвсем практически аспект. Личната facebook.com страница предоставя и се предполага, че на нея има лични данни, които всъщност не интересуват своите читатели, зрители или последователи. За това повечето журналисти или имат и двете във faceook.com, за да разделят…
Водещ: Личното мнение от редакционната политика да кажем така.
Капка Тодорова:Да, да. Така или иначе все още продължават и в Германия журналистите и медиите да написват как точно могат да използват новите медии. Тук вече говорим не само за социални мрежи, а за блогове, или за мрежи като twitter.com. Как могат да бъдат използвани с максимален ефект и минимално или никакви щети. Дават се много съвети. Също така те важат не само за журналистите, а и за всеки ползвател на facebook.com как точно можеш да си защитиш личните данни, да се защитиш от евентуални атаки в интернет. Разбира се, абсолютно задължително е, аз също винаги го правя, е във facebook.com, самият съвет е редовно да се проверява настройката за защита на профила. Има такава. Просто редовно да се проверява дали наистина е даден достъп на абсолютно всички в мрежата или има ограничение този достъп. Съветват също така родителите, това може би и за родителите на деца, които ползват редовно facebook.com и са винаги в интернет, да не пропускат този момент, защото приятелствата във facebook.com за може би по-опасни, отколкото тези на улицата, така че както една майка или един баща иска да зная с кого дружи детето на вън на улицата или в училище, така би трябвало да знае и какви са приятелите му във facebook.com. Съвети има много. Начини има много наистина да се защити и журналиста, и детето, и всеки ползвател. 
Водещ: И е важно тези неща да бъдат по-често повтаряни, защото определено има начин да бъдат атакувани особено децата. До колко ние журналистите се научихме да се съобразяваме, пишейки на личните си facebook.com страници, защото обществена тайна е, че работодателите наблюдават личните страници, както и корпоративните. Нещо, което са задължени. Колко от тези дискусии, които тръгнаха от Германия, стигнаха и до европейска територия? Останете с нас. Продължаваме след малко, когато ще включим в разговора и Светослав Терзиев от вестник „Сега” и ще продължим разбира се с Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. През февруари 2004 година в една студентска стая трима млади американци създават facebook.com, който разбира се, се превръща в истински феномен, най-ползвания сайт за социални контакти и може би третия по-големина и род в света, защото амбицията е facebook.com да стане по-голям от Китай. Обаче тази монета има и друга страна. Другата страна е, че можем да кажем за facebook.com, че е като големият брат, който вижда всичко. А големият брат може да бъде всеки. Сега, в тази посока, нека започнем да коментираме по темата със Светослав Терзиев от вестник „Сега”. Здравейте!
Светослав Терзиев: Здравейте!
Водещ: От Капка Тодорова, специален кореспондент на вестник „24 часа” в Есен преди малко научихме повече, припомнихме си подробностите за скандалите в Германия по повод възможността, която дават повечето – „харесвам”, по-популярно като „like” изтичане на лични данни. До колко тази дискусия, която е особено оживена в Германия, на територия, на която хората са много чувствителни на тема лични данни, вече се пренася и в Европа? На европейска територия. До колко журналистиката е чувствителна по този въпрос?
Светослав Терзиев: Ами тук става дума за различни форми на комуникация и за, в крайна сметка, личния избор на потребителите на информация. Журналистиката е адресирана към възможно най-широки среди, до цялото общество, ако може така да се обобщи. Докато при съвременните, някои модерни форми на комуникация като facebook.com, те са по-скоро лични и приличат на комуникацията, която се води между хората пряко. Примерно в едно село. При такава комуникация естествено не е възможно да има анонимност и за това човек трябва да реши дали да участва в нея сам, защото представяйки себе си, разкривайки себе си, той дава достъп на други до своите лични данни. Знаете, в едно село всички се познават. Всички знаят къде какво се случва и общо взето информацията тече на един такъв битов фон. Може да бъде и клюкарска, може да бъде и зловредна. И естествено, че хората сами трябва да бъдат предпазливи и да знаят какво предоставят и искат те всъщност това да се знае за тях, което може би в един момент ще им навреди. 
Водещ: Но пък от друга страна, даваме си сметка, че страхът е най-древното човешко оръжие. В крайна сметка дали някой ще знае електронния адрес и ще те обстреля с рекламни послания е без значение, но тук има винаги и втори план и ние журналистите най-добре го знаем. 
Светослав Терзиев: Реклами, повтарям, може да получите не само в електронната си поща, но и в пощенската си кутия. Тъй че това не е най-голямата беда, защото ако погледнем в по-широк план, нежелани съобщения са също и всички реклами, защото хората не ги търсят. Когато Вие гледате един филм, Вие не го пускате заради рекламите, а те Ви се натрапват, но това е така да се каже възприето от обществото като форма за финансиране на медиите и те го понасят, защото пък получават безплатно другата информация, която те търсят, която желаят. И съответно тук има един баланс на интересите. Друг е въпросът, че когато Вие ползвате електронна поща и я ползвате безплатно, защото това е една безплатна услуга, въпросът е какъв договор сключвате с оператора, защото той би могъл да предостави достъп на Вашата поща на ето такива носители на нежелани послания. Ако толкова не ги харесвате, Вие може да ги блокирате, но трябва да промените може би и договора. Просто трябва да проверите какви са условията, когато Вие поемате някакви плюсове, сигурно ще има и някакви минуси. Но това е въпрос на Вашия личен избор и преценка. Човек не трябва да бъде в едно информационно общество неинформиран. Той трябва да се стреми на получи информация. 
Водещ: Разбира се. Точно ние журналистите сме тези хора, които трябва да информираме хората. Приемате ли образа на facebook.com за големия брат, който вижда всичко? Всъщност големият въпрос е не толкова колко на брой и какви рекламни съобщения, нежелани ще получим, а като че ли по-големият въпрос е кой ни наблюдава? За нежеланото наблюдение става дума. 
Светослав Терзиев: Ами, ако човек не иска да бъде наблюдаван, просто да не ползва facebook.com. Няма никакъв проблем. Facebook.com означава да си изложите лицето. Това е мястото, където Вие сами предлагате на вниманието на околните своето лице. И след като го предлагате, какво пречи на другите да знаят едно или друго за Вас? Съответно, ако Вие не желаете този вид комуникация, Вие просто можете да не я практикувате. 
Водещ: Искате да кажете, че това е една германска тема по-скоро, отколкото европейска тема, макар че в Германия говорят, че са нарушени общоевропейски правила, а не само немски правила. 
Светослав Терзиев: Над европейска, тя е световна, защото мрежата е световна…
Водещ: Все пак разбира се, да. 
Светослав Терзиев: Вие, общувайки, можете да имате приятели не само във физическите граници на своята държава, но и много по-далеч. Включително и българите. Те са пръснати къде ли не. Те могат да имат свои приятели и в други държави, т.е. мрежата не е ограничена чисто географски. Някак си границите тук са вече съвсем други, друга представа имаме, защото това е виртуално, не е географско пространство. И съответно един национален дебат няма да промени фундаментално нещата. Да, наистина в Германия са много чувствителни, но не само там. Защото подобни проблеми се появяват в цял свят и естествено тук много важен въпрос е този за личната отговорност на всеки дали той съзнава за какво става дума, защото за много хора тази комуникация е вид и забавление. Забавлявайки се, те не осъзнават, че се създават проблеми със себе си, защото информацията може да се използва освен доброжелателно, също и злонамерено и хората трябва да го разбират това нещо. Не бива да са наивни. Разбира се тези комуникации са нови и още не са достатъчно познати. Хората се заразяват и от мода, но смятайки, че другите, когато правят нещо, то е добро, защото просто го правят много хора. Това е вид конфронизъм и е най-лесният начин да се приспособиш и да си решават проблемите без да се замисляш над тях. Все пак мисленето иска усилие, но…
Водещ: Определено и то голямо. Всъщност от къде научихте повече за facebook.com, за изтичането на лични данни, за възможните рискове? От български журналистически материали или от чужди?
Светослав Терзиев: Първо от елементарната логика. След като Вие ще си направите профил и след като в този профил Вие вече няма да бъдете онзи анонимен участник, както става във форумите, а ще се представите със своето име, със своето лице, със своите предпочитания, със своите ако щете и недостатъци, защото онова, което смятате за предимство, може да се окаже недостатък в определен момент. Примерно, представяйки се за /…/ Вие може да имате проблем после, след като тръгнете да си търсите работа, защото там може би ще търсят по-сериозни хора. Вие смятате, че този начин на живот „бон виванството” Ви представя добре в една приятелска среда. Естествено, че всеки може да се възползва по някакъв начин от информацията и хората трябва да бъдат предупредени. Те не трябва да се сърдят само на другите. Те в такива случаи е по-добре да се замислят и по-добре да се сърдят на себе си. 
Водещ: Нека сега да включим и Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. Капка, от къде научихте повече за големия брат и приемате ли това, че facebook.com може да се гледа като големия брат и че по-лошото е, че в ролята на големия брат може да бъде всеки? До колко това е важна за нас журналистите тема? В Германия, в България?
Капка Тодорова:Темата е много важна. Примерно аз бих допълнила, че в България е точно толкова важна, колкото и в Германия. Вие говорите за чувствителното германско общество заради миналото му в тоталитарна национално социалистическа държава. Подобно тоталитарно минало, макар и не национално социалистическо, има и България, така че с информацията всеки българин трябва да си даде сметка – с информацията може да се злоупотребява и може да се вреди. Но искам и да подкрепя колегата Терзиев, който през цялото време казва, че – да, човек трябва сам да решава дали и колко информация да дава от себе си, да показва, до каква степен да показва лицето си в интернет и точно това е основният момент. В крайна сметка всеки потребител е активен. Интернет – с или без facebook.com, човек трябва сам да се грижи и до голяма степен и за това, винаги да мисли какво точно показва, колко показва, какви последствия може да има. Също така, както при ползването на информация и не само при даването на информация, дали тази информация е реална, истинска, до каква степен е възможно да отговаря на истината. Просто няма как всеки да седи пред компютъра, да се ядосва и да обвинява другите, че всичко отива на зле и че новите медии са големия брат. Аз искам тук само да вметна, че facebook.com има и една друга страна, за която в момента не говорим и тя е много важна. Това са революциите в света, арабските революции, които станаха благодарение на facebook.com. 
Водещ: Twitter.com всъщност.
Капка Тодорова: И twitter.com също. И бунтовете. Или от facebook.com тръгнаха бунтовете в Англия основно, зависи от гледните точки, но това е бунт на едно младо поколение срещу проблемите на капитализма и на консуматорското общество. Facebook.com има и тази страна. Той успя там, където десетилетия наред нищо друго не успя. Така че аз не бих казала, че facebook.com е само едно голямо зло или голям брат.
Водещ: Разбира се. Аз просто питах дали и това определение му отива, защото в крайна сметка третият по големина народ в света си е facebook.com. 
Капка Тодорова: Отива му. Само разликата е такава, че там човек има до голяма степен възможност там да контролира това, което…
Водещ: И да опази себе си.
Капка Тодорова:Да.
Водещ: До колко в неформалните разговори сред немските колеги журналисти се говори, има ли страхове от това, че примерно работодателят наблюдава техните лични страници?
Капка Тодорова: Ами аз всъщност познавам и хора, които работят, не журналисти, а които работят в отдел „Персонал” на много големи фирми. Това е отдавна вече част от техните задължения. Когато кандидатстват хора, да проверят всичките им профили. Така че това вероятно става вече и в България в големи компании. Говорим за хора, които кандидатсват за големи позиции, искат много пари, след като им се плащат големи заплати, те трябва да бъдат и съответно перфектни за тази компания. Проверяват се профилите, така че всеки трябва да знае какво точно пуска, защо пуска. Колегите в Германия от друга страна, тъй като аз имам контакт с всички чужди кореспонденти, които са в Германия, така че аз разговарям на тази тема с хора от всякакви страни. Мога да кажа, че журналистите също не са така първите хора, които ползват новите медии. Те също са доста скептични и се делят на две групи. И доста от тях са в т.нар. абстиненции, които не желаят да използват нито новите социални медии, страхувайки се може би или имайки в предвид точно тези негативи, че нямаш право на лично мнение, тъй като, като журналист, става сложно наистина, когато хиляди хора могат да четат твоите мисли, които все пак не винаги представят мислите на редакцията. 
Водещ: Господин Терзиев, в коя от двете групи, докато слушахте Капка, се видяхте?
Светослав Терзиев: Ами аз мисля, че журналистите са в едно професионално привлигировано положение, защото те могат да изразяват себе си с името си и чрез най-традиционните медии, т.е. когато , ако журналистът е искрен разбира се, а не говорим за онези типове журналистика, които по-скоро я срамят, но когато той изразява себе си, той е пред обществото и би трябвало това да е неговото лице, това да са неговите мисли и хората да ги възприемат като убедителни. По-скоро twitter.com, facebook.com и други такива социални мрежи – те са предназначени за хората, които до сега журналистите смятаха, че те са потребители на информация, защото имаше даже и едни такива шеговити изрази, че светът се дели на две – на журналисти и други. Т.е. едните, които излъчват комуникацията и други, които я възприемат. В крайна сметка всеки може да излъчва комуникация благодарение на новите технически средства и те да стигат до широк кръг хора. Т.е. това е една възможност вече на онези, които традиционно са били потребители, те да се изразяват чрез въпросните нови медии. Докато журналистите, включени в аферата на интернет, имат своите издания, имат си своите електронни страници и те могат да продължат, както чрез блогове или чрез някакви други издания, да продължат да изразяват себе си. При тях този проблем толкова не стои. Повече става дума за другите хора, които и до голяма степен нямат този опит, професионален, как така да се изразява, че наистина да бъдат първо убедителни и второ – да бъдат възприети добре, тъй като те поемат много рискове, бъдейки неподготвени в тази среда. Журналистите все пак са професионално подготвени и при тях нещата стоят по-иначе. 
Водещ: Ние имаме професионални рефлекси разбира се. А до колко се опитваме да огласим всички тези неща на българска територия според Вас? Вашата оценка?
Светослав Терзиев: Ами достатъчно е да вземете последните телеграми, съкратени oт “Wikileaks”, от посолството на САЩ в България и да видите как са се разделили медиите. Например на въпроса за Либия. Когато САЩ признават в тези телеграми неволно, разбира се, защото те са разсъкратени без тяхното желание, признават, че те са били източникът на така наречената тиха дипломация, която в крайна сметка знаем, че се провали с медиците в Либия и благодарение на това, слава Богу, те бяха освободени, но медиите в България са били подложени на много силен натиск от правителството, угодничели на американската линия доста дълги години. За това се и проточи толкова този процес. 8 години. Те са упражнявали натиск върху българските медии да бъдат задържани, да не поставят остро въпроса, да не пречат така да се каже на тихата дипломация. И в една телеграма /…/ много ясно пише, че е поискал от правителството и то отговорило на това желание – да упражни натиск върху най-големите български медии, в случая се има в предвид двата най-големи тогава тиражни вестници, знаем ги кои са. И тези вестници са го послушали и са намалили така да се каже тонът. Докато противно на очакванията един вестник, и той го цитира поименно – вестник „Сега”, пише „Той пък взе да стреля от засада и вдигаше голям шум”, който на тях им е пречел така да се каже да си продължат тихата дипломация. Но благодарение виждаме, че на този филм, който не само на вестник „Сега”< но и на други разбира се издания, и не само в България, но и в чужбина, вдигнаха и упражниха голям ответен натиск, се наложи да се размърдат и политиците, и да излязат от тъмнината на своята комфортна тиха дипломация и да направят нещо, за да могат… 
Капка Тодорова: Само искам да вметна, ако може да вметна, политиците се размърдаха още, след като, понеже така атакувахте вестниците, просто „24 часа”…
Водещ: Беше първото интервю в интерес на истината.
Капка Тодорова:Да, беше първото интервю. Там се обадиха. Аз бях дежурна тогава тази вечер. Обадиха се роднини на арестуваните, съобщиха какво става и „24 часа” пръв започна да пише за това, така че медиите общо успяха. Аз лично не се наемам честно казано да коментирам дали тихата дипломация се е провалила и накрая просто на юруш последната година нещо различно се случило, не мога да коментирам. Защото тихата дипломация не беше само приоритет на САЩ, а и на Германия, която изнесе всъщност основната работа в освобождаването на медиците. Иначе, за да продължа и пак да го свържа с темата, интересно е как биха се развили нещата, ако тогава имаше facebook.com. 
Водещ: Да.
Капка Тодорова: Може би, не знам, щяха да бъдат освободени по-бързо, а може би не. 
Водещ: Макар че малко е рисковано да подозираме, че употребата на Facebook в Либия е особено позволена. Така си мисля. 
Капка Тодорова: Да, но тя не е позволена и в други арабски държави , пък в крайна сметка там имаше революция. Така че или Twitter или каквото и да е, имам предвид новите медии. 
Водещ: Достатъчно ли ние журналистите говорим за новите медии в един по-почтен план, защото в крайна сметка нашата работа е да информираме хората за това, което се случва и да им обясняваме защо това се случва, как се случва. Та достатъчно ли ги предупреждаваме за тези рискове, добре ли го правим? 
Светослав Терзиев: Журналистите самите те използват новите медии. Те са едни от първите, които се възползват. .. 
Водещ: Така де, имаме професионални рефлекси. Докато от хората не можем да изискваме такова нещо. и до колко това трябва да бъде наша тема и трябва да бъде важна тема? 
Светослав Терзиев: Темата е изключително важна, защото става дума за комуникации, а това ни засяга в най-голяма степен. Всъщност това е полето, в което ние работим. Но журналистите както се възползват от новите медии, така се и опасяват от тях. Ние не трябва да заблуждаваме обществото, защото новите медии всъщност в голяма степен изтласкаха от пазара старите медии и ги притиснаха в една пазарна ниша, която е доста тясна. Виждате какво се случва с вестниците като хартиени издания, постоянно са в криза. Такъв проблем вече започват да изпитват и телевизиите и радио станциите, защото всичко, което в момента се смята за традиционна медия може да се превърне в една мултимедия в интернет и всяко издание да бъде едновременно и телевизия и радио, да пусне и звук и картина… 
Водещ: Разбира се, тук трябва да кажем, да припомним един класически цитат на Марк Твен, че слуховете за смъртта са силно преувеличени. 
Светослав Терзиев: Така е. 
Водещ: Защото отдавна се правят. 
Светослав Терзиев: И както и театъра не изчезва след появата на киното, така няма да изчезнат и много от медиите, които в момента се чувстват застрашени. Но така или иначе журналистите имат големи тревоги, защото нашата криза в медийния сектор е много по-тежка от общата икономическа криза, която се наблюдава в целия свят. Общата криза най-вероятно ще свърши, колкото и мъчително да е, но нашата няма да свърши. Защото журналистите загубиха в голяма степен източниците си на финансиране, на самофинансиране от пазара, от обществото и по този начин губят онези корени, които им дават възможност да бъдат независими. До голяма степен медиите стават корпоративни, защото се финансират от определени източници, които имат интерес да влияят върху обществото. Иначе просто те трябва да спрат. Няма да излизат. 
Водещ: И всъщност то това е най-важния въпрос, като че ли, защото изборите минават, отминават, но пак идват. И в тези моменти, чрез тези нови медии може да бъде оказано влияние. А това вече безспорно е важна тема, защото в крайна сметка… 
Капка Тодорова: Това е важна тема. Аз искам само и аз да допълня, че ето този разговор сега с вас все пак е доказателство, че медиите все пак предупреждават за негативните страни на новите медии. Или тоест призовават хората да бъдат внимателни с тях. Искам също така и още да кажа, че голямо очакване от медиите в България, че те видиш ли са отговорни за всичко. Тоест медиите дори да предупредят, ако няма гражданско общество Или властта не желае да защитава личните данни на хората, медиите са само една част от обществото в България. а не цялото гражданско общество. 
Водещ: Но пък от друга страна вие казахте, че медиите в Германия предупреждават много и това е много сериозна тема в Германия и може би това обяснява защо протестите срещу нарушаването на личните данни и злоупотребата с тях предизвиква в Германия по-масова гражданска позиция, докато в България това не се случва. 
Светослав Терзиев: 
Капка Тодорова: Да, но има … трябва да се вметне, че в Германия има и Съюз за защита на личните данни, има и държавна институция, която се занимава със защита на личните данни. В смисъл тази тема се разглежда на много нива в обществото, а не само в медиите. Това исках да кажа. Че медиите имат важна роля в обществото, но не могат да бъдат цялото общество, не могат да свършат цялата работа. Включително и за избори и за предупреждения от нови медии. Твърде големи са очакванията според мен и за това може би някак си в България се усеща едно твърде голямо разочарование от медиите. Според мен неоправдано. 
Водещ: Така ли е, г-н Терзиев? 
Светослав Терзиев: Ами медиите винаги са били обект на критика, защото обществото е взискателно към тях. В крайна сметка то очаква от тях да научи онова, което му е полезно. И то по начин така, че да може да се ориентира възможно най-добре, а не да се подвежда. Винаги … и първия всъщност въпрос, който се поставя, когато става дума за медии, това е точността на информацията – до колко медиите са способни да дават точна информация. На второ място отива бързината на информацията, която общо взето вече не е проблем с новите технологии. Но точността е въпрос, който е свързан винаги с човешкия фактор. С онзи фактор, който решава какво да съобщи, какво не. Какво да забележи. Който има рефлексите да усети или да не усети някои важни процеси и явления. И за това взискателността е много голяма. Хората са изключително чувствителни, защото информацията влияе на тяхното поведение. Всъщност тя е техния ориентир, тя е тяхната програма за поведение. И ако те нямат информация, те просто са като слепци. Имедиите в този смисъл играят ролята на нервната система на обществото. Те пренасят онези сигнали, които подготвят организма за най-подходящите реакции, за да може той да се чувства добре. И за това ние не трябва да се сърдим, че хората са взискателни към медиите. Напротив, това е начина, който да ни покаже как ние самите ще оцелеем. Защото имат нужда от нас. Те са взискателни, защото имат нужда от нас. Но ние трябва да преценим наистина какво искат те. 
Водещ: Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Капка Тодорова: Не мисля. Тук последно заради бунтовете в Англия и тук в Германия има пък един специфичен проблем с Facebook – това е организирането на Facebook партита, които се превръщат в някакви масови демонстрации, може би вече е съобщено в българските медии за подобни случаи как 5-6000 души отиват на рожден ден на едно 12-годишно момиче. Това се превърна просто в модерен проблем на Лято 2011. 
Водещ: Е, това беше изкопирано веднага у нас. 
Капка Тодорова: Да. До такава степен, че вътрешния министър настоя анонимността във Facebook да бъде забранена, което веднага разбира се предизвика много остра реакция, тъй като в крайна сметка наистина интернет, Facebook, всички нови медии са личен избор. Дали аз там ще застана като Капка Тодорова или с псевдоним или изобщо няма да се появявам трябва да бъде оставено лично на мен. Докато не нарушавам някакви закони, разбира се. 
Водещ: Г-н Терзиев, и вас да ви попитам. Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Светослав Терзиев: Самата идея за защита на личните данни предполага, че човек може да не съобщава всичко за себе си и че не трябва да бъде непрекъснато на показ ако той това не го желае. Следователно тъй като интернет с всичките си форми е също едно виртуално подобие на човешкото общество, там се пренасят и правилата, които съществуват и в реалното общество. Ние не можем да искаме хората да дават информация за себе си, когато те смятат, че може да им навреди. Следователно анонимността, когато те преценят, е тяхно право. Разбира се, ако те зад нея се скриват, за да извършат престъпление или да посегнат на правата на другите хора – тя вече е недопустима и неприемлива. И може да бъде и разбита. Хората трябва да знаят, че анонимността в интернет не е абсолютна. Ето защо ако погледнем в малко по-широк план, даже примерно разговорите за електронно гласуване – при гласуването едно от изискванията е да има тайна на вота. А в интернет тайната на вота не може да се гарантира, защото заинтересовани лица винаги могат да разберат как е гласувано от определено място. И ето, от тук произтича най-големия проблем за трудностите за въвеждане на електронно гласуване, което е толкова популярно напоследък в дебатите. Когато … 
Водещ: По света такова гласуване има, като че ли .. 
Светослав Терзиев: Има. Правят се опити, практикува се… 
Капка Тодорова: Математически това е напълно възможно да бъде защитено, така че аз не смятам, че електронното гласуване е опасно. Тоест смятам, че това просто … 
Водещ: Би повишило.. 
Капка Тодорова: .. е начин да ограничиш голяма част от хората, които примерно не са близо до изборната си секция да гласуват. 
Водещ: Ето още една тема, по която е хубаво българските журналисти да говорят. Последно да ви попитам и двамата – колко дни можете да издържите без Facebook? Капка? И страдате ли? 
Капка Тодорова: Не, аз сега преди 2-3 седмици бях в отпуска и 10-тина дена нямах достъп до интернет, беше прекрасно, починах си наистина. Случвало ми се е като кореспондент да попадам в ситуации, в които нямам достъп до интернет, все по-рядко, просто това е с новите телефони и всичко, напълно невъзможно е човек да остане извън мрежата. Но ми се е случвало и тогава се налага с химикал, с тефтер и с телефон да работя така, както работех преди 10-15 години. Да, поулесняват новите медии, но … Улесняват, да. 
Водещ: Улесняват, но имаме нужда и от почивка от тях, 10 дни е твоя срок. Благодаря на Капка Тодорова, специален кореспондент на 24 часа в Ессен. И сега Светослав Терзиев, колко дни може да издържите без Facebook? 
Светослав Терзиев: Аз искам да кажа едно важно уточнение. Интернет и Facebook са различни неща. Интернет го ползваме всички, той може да върши работа в много посоки. Facebook е въпрос на лична и персонална комуникация. Аз например нямам нужда от Facebook и не го ползвам изобщо. Нямам и намерение да го ползвам. Но ползвам непрекъснато интернет в разните му модификации, в разните му варианти, във варианта включително електроНна поща, във варианта електронни издания. Тоест самия Facebook е един от многото продукти, които се появиха в интернет. И въпрос на избор е човек дали ще ползва Facebook, Twitter, обикновена електронна поща и т.н. Онова, което удовлетворява неговите потребности от комуникация. И точно тук е хубавото, че избора е достатъчно голям, никой не може да се оплаква, че му е наложено да ползва едно или друго и че от това е пострадал. Всеки трябва да разсъждава и да преценява какво му е необходимо и полезно и как да го използва. 
Водещ: Но неползването на Facebook при вас не е свързано със страховете от това, че големия брат следи и вижда всичко. 
Светослав Терзиев: Не, ни най-малко. Просто нямам потребност. За мен той е ненужен. 
Водещ: Да се надяваме, че този разговор е ориентирал нашите слушатели във важността на темата. Благодаря на Светослав Терзиев от в. Сега. 

Кой използва повече копчето Харесвам “Like” – журналистите или политиците? Кой надценява повече ролята на новите медии? Найо Тицин беше в няколко роли в последните години – от журналист в обществена медия до PR на политици. За него е далеч по-лесно да намери разликите. И така, кой използва повече копчето Харесвам – журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами всички го ползват. Някои може би не се радват толкова, че … примерно политиците може би не се радват толкова, че някои техни гафове биват толкова много лайкнати – харесвани във Facebook. Но общо взето това си е техен проблем. 
Водещ: Аз имах предвид другите отношения, едната ръка разстояние като че ли. До колко в мрежата това може да се спазва? 
Найо Тицин: Ами аз мисля, че поне моите познати обкръжения са хора със заявена позиция и не се притесняват дали ще е във Facebook, дали ще е в интернет, дали ще е по телевизия, радио, вестник или в компания да си отстояват своите позиции. Това наистина много ярко и ясно си личи нагледно именно във Facebook. Тоест ти бързо разбираш кой с какви предпочитания е. И мисля, че това е ок. Тоест поне трябва да се грижим това да продължи да бъде така. тоест да не започне да има някакъв страх от това, че ако примерно харесаш някой гаф на някой управляваш това ще ти коства след това примерно работата или заплатата или обществената поръчка примерно. Това вече би било сбъркано. 
Водещ: Кой преувеличава обаче повече? Значението и тежестта на т.нар. нови медии, журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами не, то не е до преувеличаване. То е до едно съобразяване все пак с една наистина модерна форма на комуникация. Аз мисля обаче, че не трябва толкова да фетишизираме и да обръщаме крайно концентрирано внимание само на новите медии, да кажем, и над това дали някой гаф на политик е станал повод за безкрайни коментари във Facebook или в други социални мрежи, защото в крайна сметка работата на политиците не е да гледат дали им се оценяват гафовете или не, а да правят всичко възможно да не правят гафове и в крайна сметка политиците са за това политици, защото тяхната професия е всички ние останалите хора, които имаме други професии, отстъпваме своето право на тези хора, които са се заявили като политици да управляват. Аз не мога да управлявам, примерно, лицето Х, лицето У казва – аз не мога да управлявам, аз не знам как се управлява държава, така че в крайна сметка политиците са продавачи на политика. Зарзаватчията е продавач на зарзават. Журналистите са продавачи на новини и на коментари. Политиците ако може първо да продават на хората, тоест на сергията си да сложат своите идеи за решение на проблемите, на големите проблеми, а после да ходят да пеят, да се крачат и да скачат във въздуха, защото в крайна сметка със скачане и с пеене в шоу програми държавата не се управлява. 
Водещ: А дали у нас някога ще стане такава обществена дискусия, каквато в момента върви в Германия, там са правени технически анализи, които показват, че използването на Like е свързано с трансфер на лични данни към сървъри в САЩ. По този повод там започна вече разговор какви данни вижда Facebook, в кой момент, за какво ги използва.
Найо Тицин: Ами вижте сега, в ерата на дигитализацията поне аз съм приел, че всичко вече е достъпно, иначе си оставам в пещерата и там никой няма да знае нищо какво мисля за никого. Но след като съм решил да говоря по телефона, да ползвам интернет, да гледам телевизия ако щете, това всичко аз приемам, че тази информация някъде се записва, тази информация някъде се отчита. В момента вие ми звъните по мобилния телефон, тази информация се записва на доста сървъри в момента. Но мен това не ме притеснява, защото би трябвало да не притеснява, когато нямаш злоупотреба с тази информация в крайна сметка, това е просто в такова време живеем. Не казвам, че се радвам, че е така. но това са фактите. Тази връзка в момента по телефона няма как да бъде осъществена без да бъде записана информацията, че се случва такава връзка. Чисто технологично. 
Водещ: Обаче пък от друга страна имаше случая Уикилийкс, имаше още страшно много други случаи на разкрития. Ние нищо не научихме за онази прословута "Галерия", в която бяха изложени, нека така да кажем, образи на журналисти, които са били подслушвани от политици. 
Найо Тицин: Ами това само идва да покаже може би, че нашите ченгета са по-големи професионалисти от американските ченгета. Това е кръга на шегата. Тоест по-добре си пазят тайните. 
Водещ: Нашето джудже е най-голямото джудже, другояче казано. 
Найо Тицин: Да. Вижте сега, при нас нещата се опитваме да вярваме, че се променят за добро. Но в крайна сметка много много, в тази сфера говоря, сигурността и защитите някакви на лични данни, но в същото време всички много добре знаем, че това не е точно така. знаете ли, в последните няколко години все повече ми се случва да чувам репликата по телефона – айде сега, че това не е за телефон. Дай да се видим да ти кажа. 
Водещ: Това обаче е една стара реплика. 
Найо Тицин: Това е една стара реплика, беше доста забравена, едно 15 години поне беше забравена. 
Водещ: Повече от 20 беше забравена. 
Найо Тицин: И последните година-две-три нещо изведнъж стана пак много модна. Което мен лично ми говори, че има някакво връщане към едни рефлекси, които по никакъв начин не могат да бъдат асоциирани с някаква демократична… 
Водещ: Среда. А може би именно това, че не успяхме да разгледаме отвътре галерията не ни дава възможност да повярваме, че има неща, които са за телефона, че всички неща са за телефона. 
Найо Тицин: Да, да. 
Водещ: Как се променя ролята на един журналист, когато е журналист в обществена медия, който пита колко е часа от една страна, и от друга страна – като човек, който подпомага политици по-късно и изобщо тази година, тази кампания за Найо Тицин ще бъде като за зрител или като за участник? 
Найо Тицин: Ами отзад напред. Тази година ще бъда такъв нередовен зрител дори бих казал. Тоест няма много да си давам зор да следя какво се случва. Чисто и просто защото не ми са интересни тези две… тоест тези избори, те са две в едно, не са ми интересни. Нямам с кого да се обвържа нито каузионно, нито персонално, така да го кажем. А според мен и винаги съм го защитавал, че особено в PR-а, политическия PR все пак трябва да имаш отношение към клиента си, най-грозно казано, но все пак този, на когото му правиш кампанията. Тоест да се отдадеш изцяло и да вярваш в това, което заедно в крайна сметка продавате. Тази политика, идеите, каузите. Тази година изборите за мен са доста скучни и вяли ще бъдат. Не че не се познавам, с много от кандидатите съм дори приятел, но това не е въпроса. Просто в момента не виждам идея, която да ме запали да тръгна и да подкрепям някакви … за това дори би ми било и лесно да не отида да гласувам, честно казано. 

Найо Тицин: Ами на мен честно казано ми беше лесно. Не знам, може би за различните хора е различно. Мене ми беше лесно, защото аз съм се старал да не се променям. Знаете ли, това много често се случва, колеги от журналистиката, преминаващи в PR-а изведнъж да станат много … да забравят, че са били журналисти и да се държат по начин все едно не разбират що е това журналистическа професия и как все пак журналиста трябва също да му се помогне да свърши работата. И почва един тон и едно високомерие от PR-ска гледна точка, което аз честно казано никак не си падам и съм се старал, когато съм бил в такава позиция винаги да продължавам да мисля и за журналистите и за това как се справя човек журналист с работата, как се добира до информацията и т.н. И съм се старал да помагам в това отношение. 
Водещ: Разбира се, няма бивш журналист. Днес Найо Тицин кого иска да попита колко е часа или нещо друго? 
Найо Тицин: Ами не, то няма вече такива ярки хора, знаете ли? Мога да попитам … не, дори няма нужда… знаете ли, доста вече се изхаби формата, за съжаление, това е работа на политиците, се изхаби формата – ние питаме, вие отговаряте. Тъй като в голяма степен това се превърна в един предварително уговорен мач, тези интервюта на политичи и управляващи, които аз като запаля телевизора, радиото или отворя вестника, аз знам какви ще са въпросите и какво ще бъде до края. Извинявайте много, но днес вътрешния министър каза в сутрешно предаване по БТВ каза – а, хубаво, че другия водещ го няма да можем спокойно да си проведем разговора. За какво говорим? Няма такова нещо. тоест ние с вас, нали те са двама водещи по принцип, но сега покрай летните схеми е останал един водещ, хубаво, че го няма другия. Така не се говори. 
Водещ: Това обаче не е ли комплимент? 
Найо Тицин: Ами не е комплимент. Напротив. Още по-лошо е ако от страна на другия, на интервюиращия, на журналиста няма реакция на такава реплика. Няма такова нещо. аз знам,ч е също съм бил проблемен за някои политици. Но това ни е работата. Работата на журналиста е да е проблемен за политиците. А не да е услужлив. 
Водещ: Това е така, да. За това започнах от едната ръка разстояние, която … 
Найо Тицин: Просто не може … а, да, знаем винаги го е имало това, особено по високите етажи на властта да се казва – не, този няма да ни отразява, защото не ни харесва. Пратете друг да го отразява. Аз съм бил също резултат на такова нещо, такова отношение се е падало и върху мен. Но съжалявам, няма харесвам, не харесвам. Има си работа. Напротив. Знаете ли, винаги от страната, когато съм бил политическия PR винаги съм съветвал хората, с които съм работил, че повече изгода имат да направят едно интервю с неудобен журналист, от колкото с удобен журналист. Защото неудобния журналист в крайна сметка дава много повече възможност, ако имаш изобщо такива, да се представиш по-добре. Да отстоиш много по-аргументирано и силно позицията си. Ако някой услужлив журналист те пита услужливите въпроси, на които ти си се подготвил или по-скоро твоите PR-и са ти подготвили отговорите, това е толкова фалшиво, че веднага се усеща в публиката и не достига до публиката и в крайна сметка не върши работа. 
Водещ: И в този смисъл да попитам – т.нар. нови медии не са ли в ролята на услужливите журналисти? 
Найо Тицин: В смисъл? 
Водещ: В смисъл, че там политиците биха могли да правят това, което считат за необходимо. Обществена тайна е, че има щабове, които обслужват интернет пространството с подхвърляне на съответни каузи, по форуми… 
Найо Тицин: А, да. Ама това си е част от играта, до колкото разбирам. И така се води. Тази мания покрай интернет тръгна от кампанията на Обама преди 3 години и някак си всички решиха, че след като той, използвайки социалните мрежи печели, всички използвайки по-нататък социалните мрежи ще спечелят. Това не е точно така. но в крайна сметка всички вече го ползват много активно. 

Водещ: Ами това е, чувствайте се предупредени. Но пък от друга страна имайте предвид, че Facebook не е големия брат, обаче може. За това е важно ние журналистите, които имаме професионални рефлекси да коментираме темата, за да може всички да сме еднакво подготвени и да знаем. Да знаем важно е какво ни чака по предизборна линия, защото и това е един от рисковете – дали ще получим рекламни съобщения или политически рекламни съобщения всъщност е без значение. Добре е да сме подготвени. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 20.08.2011

Водещ: „Спрете тази лудост наречена самодисциплина!” – този призив видях тази седмица в нета и наистина, накъдето и да се обърнем днес изглежда, че новият свещен дял на успеха е самодисциплината. Дисциплинираме себе си да се храним правилно, да тренираме правилно и какво ли още не. Към призива имаше и една източна притча за войната на оризовите фермери. В малко селце, далеч от лудницата на града, живеел фермер, който отглеждал ориз. Обикновен човек, имал малка нива, но за него фермерството било призвание. Имал славата на много добър земеделец и за това всички го посещавали, но той от никого не криел майсторлъка си. Един друг фермер от друго съседно село обаче имал силно тяло, силна воля и силна амбиция. И той правел всичко възможно, за да догони славата на първия фермер. Разбира се стигнал до кражба на нов вит зърно, стигнал до самодисциплиниране да отдаде целия си живот на фермерството и постигнал някакви успехи, но всяка година си давал сметка, че той не е доволен и как не е никак щастлив. Накрая трябвало да се срещнат с Господ и след като влезли Господ се обърнал към земеделеца и казал „Чудесна работа, момче. Ето, седни тук. Имаш нужда от почивка.” После се обърнал към другия и му казал „Някакви въпроси?” Разбира се той имал – защо единият почива, а другият – не. А Господ отговорил „Отговорът е много прост. Ти си бил създаден за състезател по борба, а не за фермер, така че сега ще е обратно, защото имаш още работа за вършене!” Ако погледнем с малко повече въображение на тази притча, размислите ни за разликата между рейтинг и доверие сигурно ще придобият друг смисъл. Става дума за нас журналистите. Но не само ние в България мислим над този въпрос. От една страна има етичен кодекс, но от друга той не е задължителен. От една страна има сериозни журналисти, но от друга живеем май във времена на жълтото. От една страна ние журналистите описваме хората и събитията, които са, но от друга страна има хора, на които това не харесва. Най- пресният пример от тази седмица е случаят с един овчар. Не се смейте. Историята е истинска. Ето Ви редове от нея. „Може ли да те съдят за публикация, която оповестява регистрационен номер на автомобил? Може, ако мерцедесът ти е ОВ4444АР.”Пише вестник „Народен глас”. Абсурдното дело бе гледано на 11 август в Троянския районен съд, където местен бизнесмен опита да осъди журналиста Генадий Маринов по член 21 за регистрация. Съобщава се, че номерът може да се чете и като „овчар”. Дочко Дочев се занимава с производство на шперц плат, а не с животновъдство, но е платил 1000 лева, за да го наричат овчар. Това пък е казал обвинителят, т.е. адвоката на собственика на този авангарден номер. Собственикът е поискал 10 000 лева за нанесени неимуществени щети. Според защитника на свободното слово, оплакванията за клевета са неоснователни, защото всички съобщения в статията са факти, които са били истински. Освен това по никакъв друг начин не е използвана квалификация. Тук понятието овчар не е подходящо обстоятелство. Това, че не фигурира в предмета на дейност на фирмата на тъжителя, по никакъв начин не го прави позорно. В крайна сметка съдийката е оправдала журналиста по наказателното дело. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Илия Тенев, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Какви нови регулации се обсъждат в Европа след новите случаи на злоупотреба на така наречените нови медии? Какво мислят журналистите? Достатъчен ли само етичният кодекс и какви оплаквания постъпват в етичната комисия? Журналистическата етична комисия за електронни медии. Това ще говорим днес до 13: 30 с професор Милко Петров, с председателя на Комисията по етика на електронните медии Радомир Чолаков. Малко по-късно ще се опитаме да преценим кой влияе повече на нагласите на хората, за да четат. Дали сайтът „аз чета”, който навършва две години или това, че ние журналистите все повече внимание обръщаме на културата? В Туркменистан президентът разпоредил от жилищните групи да се премахнат сателитните чинии, защото се отразяват негативно на архитектурния облик, в резултат на което семейство шведски граждани с произход от Ирак били принудени да напуснат жилището си, защото отказали да се съобразят с тази заповед. У нас Комисията за защита на конкуренцията започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания. Унгарският журналист, който пишел за виното, произвеждано в държавно предприятие, се възмущава, че стотици хиляди унгарци трябва да пият с гордост и дори преданост и да плащат за това два пъти по-скъпо. Обаче се стига до съдебно производство. Преди малко Ви разказах историята за един овчар. Онзи човек, който се обидил, че е разчетен номера му като „овчар”. Но пък ние журналистите някак незнайно защо делим правата на хората да бъдат информирани от своите собствени права. Дали това е тема за размисъл и за журналистите по света? Да, разбира се. Обаче каква е посоката за разрешаване на тези конфликти. Добър ден казвам на професор Милко Петров! Здравейте!
Милко Петров: Здравейте!
Водещ: В каква посока трябва да върви регулацията? Все по-често като че ли се стига до някакви санкции на нас журналистите. Ограничаване на сайтове – за това се заговори във Великобритания само седмица преди погромите. 
Милко Петров: И малко по-късно се оказа, че социалните мрежи наистина могат да разширят обема и значението на тези погроми. Освен това едно от нещата, които се дебатират в Европа това е необходимостта от регламентация на онлайн журналистиката и някакъв етичен кодекс по отношение на блогърите, защото вие знаете, че в блоговете могат да се появят всякакви неща. Въпросът е доколко трябва да се разчита на регулация и доколко на саморегулация? И доколко саморегулацията може да обхване тези блогъри, които работят понякога със скрита самоличност и т.н. Въпросът за отговорността на медиите всъщност и за етичната отговорност трябва да бъде разгледана и като отговорност на журналистите, но и като отговорност на обществото. Така че въпросът е наистина многостранен. 
Водещ: Дали обаче ние не обогатихме тази практика на саморегулацията? Ето, ние у нас имаме етичен кодекс, но той някак не е задължителен, разбира се като всеки един етичен кодекс. Голяма част обаче от печатните издания не го спазват, не го приемат. 
Милко Петров: Не само че не го спазват, но някои от тях не го и подписват. Имахме куриозни случаи, в които някои издания, които не подписаха етичния кодекс, бяха подложени на акции от една политическа партия с нахлуване в редакцията, пожелаха защита именно с оглед на основите и началата на този кодекс. Мисля, че и колегата Чолаков, ако си спомня добре този случай, така че има и такива куриозни ситуации. 
Водещ: Той ще има възможност малко по-късно да го разкаже. Нека обаче малко се задълбочим в нуждите, кой трябва да я направи тази регулация на електронните сайтове, както вие казахте, на електронната журналистика, изобщо има ли някакво определение в момента на електронната журналистика?
Милко Петров: Има различни плуващи определения и всъщност има и разграничения по отношение на социалните медии и социалните мрежи, доколко едното е съдържание, което се прави от самите участници в тяхна полза, и друго с оглед на преследване на определени каузи. Но що се отнася до саморегулацията на блогърите и на блогърските организации в САЩ са направили опити в това отношение. Там е създадена такава организация на блогърите и там наистина има и собствени издания, където (…) други най-характерни статии, и освен това е изработила един етичен кодекс. Той, разбира се, се дообогатява и развива. 
Водещ: Но дали тази практика би могла да прескочи Океана? Защото в Европа не се говори за такива неща. 
Милко Петров: Не се говори, и да кажем в някои страни като Германия все още е доста консервативно и малко насмешливо отношението към блогърите. Тъй като в Германия професията на журналиста има сериозен социален авторитет и предимството на качествената журналистика и на изискването за професионализъм на журнализма е много силно. В този смисъл доскоро не можеше да се намери обединяващо изследване, което да покаже какъв е така да се каже ареалът на блогърите в Германия. Напоследък обаче и там има съответните пробиви и се появяват вече първи регионални организации на блогърите. 
Водещ: Като че ли обаче изостава много регулацията от развитието на медиите като такива, на платформите, чрез които се разпространяват крайна сметка коментарите и информациите на журналистите. Доскоро в ЕП се говореше за собственост, имаше дискусии относно собствеността и как тя влияе на свободата на словото. Оказва се, че не само собствеността, но и както вие казвате новите платформи влияят. Между другото…
Милко Петров: … и рекламодателите влияят, не само собствениците.
Водещ: Да, това безспорно е така. Как бихте определили практиката публикуване в блог на дадена теза, без значение тя каква е, и после излизането на същата теза на страниците на медиите? Без проверка, с позоваване на съответния блогър.
Милко Петров: Но си има позоваване на съответния блогър?
Водещ: Да.
Милко Петров: С позовавне. Ами това ще покаже само, че журналистиката е взела само единия източник и не е направила проверка на втория. Най-малкото, знаете класическото изискване за проверка от два независими източника. И това е голямата опасност от блогърството и въобще в онлайн журналистиката, че една лъжа наистина може да бъде повторена на няколко сайта и тя постепенно да се превърне в обществена истина. 
Водещ: Това ли е механизмът, чрез който чрез Фейсбук бяха усилени като с лупа призивите за мародерстване?
Милко Петров: Да, това е също възможността. Защото този тип, социалните мрежи създават чувството, че не си единствен и че много други хора ще участват. А знаете, че загубването на анонимност е едно от първите условия за появата на тълпата. Тълпата вече е склонна към ексцесии, към крайности и към разрушения. Съзнанието, че си част от общото, което се създава от социалните мрежи и ще бъдеш ненаказан всъщност може наистина да породи големи непредвидени социални промени.
Водещ: От няколко години насам организациите, които оценяват степента на свободата на словото отсъждат, че в Европа положението не е много добро, меко казано, разбира се, изключени са скандинавските страни от тази класация, каква е причината – дали не е заиграване с рейтинга и рекламодателите, както добре ме подсетихте, че и те трябва да бъдат споменати?
Милко Петров: Да, вероятно, още в началото при обявяването на предаването вие направихте интересна диференциация между рейтинг и доверие. Понякога заради рейтинга журналистиката прави много неща и може да загуби общественото доверие. И тогава може да се появят всъщност алтернативните източници на информация и те да станат първоначално истини, а след това опасни двойници, които могат да натровят доста обществени…
Водещ: Но дали това е истинска информираност? Защото подобни тези са с много кратък срок на годност и някак тяхната недостоверност лъсва бързо. Какво правят хората с тези информации и те нужни ли са им и как биха могли да бъдат насочени, или поне да знаят, че тези информации не са от тяхна полза?
Милко Петров: Трябва да извършим съпоставка с многото различни източници и освен това трябва наистина да се борим за създаване на етичен кодекс на професионалните журналисти, защото четвъртата власт се е появила в крайна сметка от наистина една обществена нужда. Някой да събира информацията, някой да я селектира и някой достоверно да ти я поднася. И ако ние журналистите се откажем от тази си отговорност, може някой друг да се намеси на опразненото място. 
Водещ: Например пиарите? Особено сега в предизборните времена.
Милко Петров: Не само, за съжаление, госпожо, не само в предизборните времена, журналистиката все повече се превръща в открит или скрит PR. И когато започне да се определя дневния ред не на обществото, а на определени елити, тогава наистина става тревожно. 
Водещ: Добре, но тогава какво ще се случи с доверието? Или просто всички ще считат, че доверието е някакъв излишен лукс?
Милко Петров: Ами доверието се е появило в четвъртата власт или защото според американското разбиране се предлага една обществена услуга, или според голяма част от европейското разбиране се предлага някаква мисия или обществено отговорна полезна роля. Ако не се изпълнява нито едната, нито другата, то и качествена, и жълта журналистика става уязвим, тя просто ще бъде ненужна. Този тип журналистика ще бъде ненужна. 
Водещ: Как в историята хората са санкционирали отклоненията от почтеността на журналистите? Ние имаме един пример, относително далечен, с една партийна книжка, тогава имаше спадане на тиражи, но като че ли за друга санкция в България някак не мога да се сетя. 
Милко Петров: О, има случаи. Обществото само, затова казах, че отговорността е на журналистите, но и на обществото от друга страна. Обществото трябва да санкционира недобросъвестната журналистика. Разбира се, етичният кодекс е опит колегията да санкционира по един или друг начин така да се каже недобросъвестната журналистика. Но такива примери има, да речем в Германия. Там се появяват две издания, в смисъл издание „Експрес” в Кьолн и съответно регионалната редакция на (…) Цайтунг, които по подобие на „Нюз ъф дъ Уърлд” подслушват полицейските честоти и научават за произшествия и за загинали по магистралите. И естествено репортер и фоторепортер почват да посещават близките на загиналите и на тяхната първа реакция и съответно поднасят изключителна новина. Това е определено като лешоядна журналистика и има един обществен (…) за бойкот на тези две издания – и на „Експрес” в Кьолн, и на съответното регионално издание на „Билд” (?). Резултатът е спад в тиражите с около 700 хил. общо за двете издания. И естествено изданията коригират своята политика.
Водещ: Но ако бъдем максимално искрени, то бихме си признали, че и у нас такава практика имаше, хайде да употребим минало време за по-безболезнено, имаше едно издание, което поднасяше подобни реакции, които са наистина много неприятно заиграване с човешката трагедия. 
Милко Петров: Да. И задълбочаване на тази трагедия. Вие знаете, че едно от изискванията в етичния кодекс е, че няма да злоупотребяваме с човешката трагедия и няма да досаждаме, образно казано, на хората именно в тези периоди, но това се прави в нашата журналистика, даже се прави и по национални медии. Аз си спомням по Канал 1 на българската телевизия, която интервюираше близките и съучениците, при това репортерката с усмихнато лице, загиналите на това момиче на „Патриарх Евтимий”, което случайно от един заблуден куршум на пиян полицай беше простреляно. И съответно това интервю ни се поднасяше като изключителна репортерска находка. Именно с близките, които получиха и забележете крайно оригиналния въпрос: Как се чувствате? 
Водещ: Да. 

Водещ: КЗК започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания на територията на страната. Ще бъде извършена проверка относно съществуващите условия за функциониране на ефективна конкуренция и отношенията между основните участници, разпределенията на пазарните им дялове, както и бариерите за навлизане на потенциални конкуренти. Така сложно и трудноразбираемо звучи простата истина, за която много пъти сме си говорили в „Клубът на журналистите” вече, това дали не е в превод царят е гол. Проф. Милко Петров, първо към него се обръщам. И защо чак сега комисията се самосезира според вас?
Милко Петров: Ами отдавна намекваме, че общо взето тази комисия не си гледа много работата и очевидно тя се самосезира и по въпроса за „Лукойл”, виждаме, че се самосезира по въпроса за разпространението на печата, имаше публикации във в. „Капитал”, ако не се лъжа и другаде, може би трябва да се замисли и по въпросите за цифровите мултиплекси. Така че има определени неща в сферата на медиите, които тази комисия трябва да изясни. Там бяха поставени наистина тревожни данни за контрола върху разпространителските фирми в страната и от кои среди произтича този контрол. 
Водещ: Като че ли капката, която преля, бяха телевизионните кадри за това как се крият вестници, едни вестници, пък други вестници се показват. Но толкова много коментари имаше в гилдията, пък от друга страна, те безсмислени ли са тези коментари, които ние правим?
Милко Петров: Не, те са именно капката, за която говорихте, която прелива чашата и обикновено принуждава институциите да работят. Може би една от слабостите на нашето общество е, че прекалено гръмко обявяваме една истина и после твърде бързо се отказваме да я следваме и фактически да осъществяваме този натрупващ се ефект, който да предизвика и да принуждава институциите да работят. Тази шумност, сензационност на разкритията, които тихо от първа страница изведнъж прошумяват на втора, трета и последна, всъщност ни води до едно управление чрез скандали. Шумни скандали, които бързо, просто тихо, кротко зашумяват някъде и изчезват и публиката бива привикната към това, привикнала към тази сензационна драматичност, от която нищо не произлиза. Но това убива доверието в журналистиката. 
Водещ: Докато ми говорихте се сетих, не знам защо ми изплува образът на трета страница на в.- „Сън”, но там на трета, макар че пак става дума за таблоид…
Милко Петров: …да, но това нали знаете наложено на Мърдзок именно от викторианските, поствикторианските нрави на Англия. Той е имал навика, както го е правел в Австралия и във вестниците в Щатите да сложи тази живописна илюстрация на първа страница, но викторианските нрави, тогава е имало също обществена реакция, не толкова санкция правителствена, го принуждават винаги да ги слага на трета, на вътрешна страница. 
Водещ: Всъщност аз заради това ви казах, защото това е…
Милко Петров: Ако говорите за тази илюстрация.
Водещ: Това е, да, да, за тази илюстрация. Хайде, за тези, които не са разгръщали трета страница на в. „Сън” да кажем, че това е един красив женски образ, който е малко по-скромно облечен, меко казано. Но разбира се това е една естествена метафора, която с нравите на Мърдок беше добре обяснена. Нека сега да включим към нашия разговор и Радомир Чолаков, здравейте, г-н Чолаков! Защо след толкова много коментари в гилдията чак сега изведнъж се разбра, че царят е гол и че има вероятно монополно положение на територията на печатните медии. За електронните ще изчакаме по-нататък.
Радомир Чолаков: Не, аз не мисля, че сега се каза, че царят е гол. Просто поздравявам г-н Петров за неговото изказване току-що. Факт е наистина, че ние откриваме някакви неща, съобщаваме ги като сензация, неща, които всички сме ги знаели през цялото време, съобщаваме ги като сензация, след което два дни по-късно ги забравяме, за да кажем след една година, че сме направили някакво страшно откритие. Специално за задаващия се монопол в медиите, аз лично съм писал март месец 2009 г. и общо взето ефектът беше същият. Няколко души казаха, да бе, да, верно, може би ще има такова нещо. След което всички забравиха, сега се събуждат и казват, олеле, боже, какво стана.
Водещ: Ами може би аз…
Радомир Чолаков: Откровено да ви кажа, нямам обяснение. Нямам обяснение за това наше поведение, то е колективен медиен суицид. 
Водещ: Обаче се получава една рефлексия у хората. Ето, този пример с овчаря също има заложби да бъде естествена метафора, нищо уличаващо няма в това да видиш един смешен номер на кола, човекът си е платил 1000 лв. за едни 4 четворки, обаче номерът в колата за зла ирония може да се прочете като овчар. Там е работата обаче, че журналистите сме винаги виновни и се е стигнало до занимаване на съда с този казус, забележете и колко е поискал въпросният притежател на този номер, 10 000 лв. Тази рефлексия не пречи ли в нашата работа?
Радомир Чолаков: Не знам, вижте, лошото е, че… Не, вижте, как да ви кажа, четох наскоро, умен човек беше казал, че ние започваме да развиваме някаква странна способност да избираме да се занимаваме с маловажното и второстепенното и изпитваме панически страх да задълбаем в някоя тема, камо ли пък да я продължим за повече от 3 дни. И това започва да се превръща според автора на твърдението в антропологичен проблем. Аз наистина трябва да ви кажа, че ставам все по-голям песимист, защото, как да кажа, нали, винаги е имало през последните 20 години опити от разни хора някой да стане господар на България. Нали, дето се вика минаха ни пред очите. Знаме как свършиха. Учудвам се, че опитите не свършват, включително и с медиите между другото. И това, което, как да ви кажа, най- така ме притеснява е готовността на гилдията да приеме това за факт. Ами да, най-вероятно ще има господар и ние там ще видим някак си да се разберем с него. Значи ние упорито не искаме да сме свободни хора, в медиите включително. Говорим си някакви такива базисни принципи от етичния кодекс на българските медии, от етичния кодекс на Би Би Си, цитираме ги, сякаш те не се отнасят до нас, след което констатираме, ама ние защо не ги спазваме. Ами не знам защо не ги спазваме, да ви кажа. Защото може би не искаме да сме свободни хора или не можем да сме свободни хора. Ние не знаем каква е функцията на медиите, ние решихме, че медиите служат, за да се забавляваме. Ами аз съм го цитирал Постмън хиляда поти, всички са го цитирали, че се забавляваме до смърт.
Водещ: Зависи чия смърт, проф. Петров?
Радомир Чолаков: Нашата, нашата.
Милко Петров: Нашата обща или на социума ни като цяло. Първо, искам да кажа за шегата на този човек, който се е обидил. Ние имахме министър, който се казваше Овчаров и сега все още действащ политик, имахме министър, който се казваше Свинаров, имахме генерал, който се казва Чобанов. Така че няма нищо обидно, просто човекът не знам защо се обижда. Иначе това, което каза колегата Чолаков е изключително интересно, защото то навлиза наистина в народопсихологията, в онова, което всъщност представлява битността може би на българския народ. Може би винаги необходимостта от закрилник, от батюшка, от някой по-силен, който да ни свърши работата, и това може би се прехвърля и върху медийната общност. Самата идея за допускане за господар, за несхващане, че ти си всъщност арбитър елегантиерум в обществото, онзи, който е над тебе, бил той главен редактор или собственик е само мениджърът и всъщност, че ти служиш на обществото, а след това на медийния чорбаджия, може би това нещо, което е дълбоко в цялостното възпитание на обществото и може би даже в нашето преподаване по журналистика също не е дотам изпипано. Може би ранното практикуване на студенти в редакциите ги принуждава да се съобразяват с изискванията и каноните на отделни редакции. Но наистина може би трябва да помислим да разберем защо този рефлекс на покланяне, предварително покланяне, даже преди да е поискано в медийната, в много медийни хора.
Водещ: Как ние медиите бихме могли да насочим хората, да им обясним с някакви по-прости и разбираеми думи..?
Милко Петров: (…), където изведнъж казва, че в. „Сега” го носят само в събота, в останалото време той не се носи. И то става дума за пресечката на ул. „Васил Друмев” и „Любен Каравелов”…
Водещ: Това е в центъра на Варна, да. 
Милко Петров: (…) продължа мисълта на Радомир Чолаков и защо не функционира надеждно едно бюро, одит бюро за тиражите фактически. Това е другата страна. И всъщност регламентацията трябва да погледне и нататък. Защото това касае и рекламодателите и доверието в медиите и всъщност защо беше саботирана тази идея. Вие знаете по света,а че одит бюрата по тиражите всъщност са едни от най-надеждните институции, може в Германия, в Англия, в Щатите, може да следите реалния тираж на вестниците. Продължавам мисълта просто на колегата Чолаков.
Водещ: Добре де, г-н Чолаков, да приемем, че някак си достига изданието Х до Лом. Каква е възможността то да се покаже на репа, да се види на репа, да не е отдолу?
Радомир Чолаков: Ама вижте, те са вързани тези проблеми. Значи примерно никой от медиите, не знам защо пак, не се е занимавал с механизма, по който общините отдават места за поставяне на будки за вестници. Значи трябва да ви кажа, че там ако се заровите, много интересно ще ви бъде. Кой получава право да сложи будка, срещу какво го получава това право, за колко време се сключва договора и има ли някакви изисквания въобще? Значи, вижте, пак да се върна…
Водещ: И ще открием винаги едно повтарящо се име, на един повтарящ се разпространител. Това казвате в прав текст.
Радомир Чолаков: Не е задължително, не, не е задължително. Може да откриете имена на приятели на съответния кмет, на негови братовчеди, лели, стринки и т.н., които след това разбира се влизат във връзка с големия разпространител, защото те няма откъде да си вземат вестниците, и се получава една много мрачна симбиоза по веригата. Но вижте, наскоро говорихме с колеги от Германия, които изявиха желание да дойдат и примерно пред Съюза на издателите и журналистическата общност, ако разбира се има интерес, да бъде показан един немски закон запечата как изглежда, да се види какво пише вътре и да се анализира. Просто толкова ли е вредно това нещо, толкова ли е опасно и дали пък случайно те нямат някакви решения, които биха били полезни за нас. И да ви кажа този закон, който тогава гледахме в Германия, общо взето една трета от него е посветена именно на разпространението. И там пише изрично, че разпространител няма право да откаже да разпространи, да вземе вестник, и будка няма право да откаже да сложи вестник. И това се наказва със санкции. Значи сега, извинявайте, ама, как да кажа, онези държави са малко по-либерални от нас, или да кажем с малко по-дълга либерална традиция и след като те са казали, че не може да има абсолютна свободна пазарна икономика в сферата на разпространение на информация и мнения, те знаят защо са го казали. Значи, защо ние казваме, че тази сфера ще трябва да бъде абсолютно свободна от всякакъв контрол, абсолютно свободна от всякаква намеса, Се Се Ер (?) всеки да прави каквото си иска. Ами всеки ако прави каквото си иска, аз ви гарантирам, че ако се случи това, което казвам, догодина няколко хиляди журналисти ще са без работа. На никой ли не му пука за това?
Водещ: Едва ли, едва ли за това става дума. Но все пак дали този закон ще дойде и до България? Защото вие хубаво, че сте го гледали там в Германия, ама не е лошо и тук да бъде видян. Аз си мисля, че едно такова събитие би събрало доста публика. Как да кажа, може би въпросът с разпространението на вестниците специално може да получи едно работно заглавие „Солунската митница”. 
Милко Петров: Би могло.
Радомир Чолаков: Би могло, да, би могло. Вижте, то ясно е, че интересът в контрола върху разпространението на медиите е по-скоро политически и икономически разбира се, но на първо място политически. Впрочем проф. петров вметна мимоходом, ние го пропуснахме, въпроса с мултиплексите. Значи там пък става дума за разпространението пак на информацията и на мненията, само че в електронен вид. Пак всички знаят, че там нещо става, ама какво точно става, абе майната му, ще се разберем някак си. Е, няма да се разберем, бе г-жо Филева. 
Водещ: Още повече, че имаме горчивия опит с продажбата на БТК и пропускането на възможността едни предаватели да бъдат изведени от там и рекетът, който дойде по-късно…
Радомир Чолаков: Да, благодаря ви между другото за примера. Значи навремето като се приватизираха български пощи всички коментираха кой ще ги купи и колко пари ще плати. Никой не коментираше последствията за свободата на словото в България от тази продажба. В момента всеки ден в някой медия някой либерал или комунист казва, че е крайно време да се приватизират Български пощи. Български пощи, нека да го кажа много ясно, са последната опора на разпространението на вестници, последната. Ако тази опора падне…
Водещ: Лом остана без вестници, но не само Лом.
Радомир Чолаков: България ще остане без вестници. Дайте да приватизираме пощите, ха-ха-ха, колко е хубаво да се приватизират пощите, хайде приватизирайте ги и ще видите какво ще стане. 
Милко Петров: (…), от която всички ние се оплакваме, че все по-малко се чете и младите все по-малко се интересуват от четене и от печатното слово и въобще се интересуват от сериозната проблематика. 
Водещ: Каква прогноза за сериозната журналистика бихте направили, проф.Петров?
Милко Петров: Сериозната журналистика къде – в България или по света?
Водещ: Ще стигне ли до Лом, ако се възползваме от примера на г-н Чолаков.
Милко Петров: Би трябвало да стигне до Лом, защото във всяка една страна между 7 и 11 % са елитите, които движат обществото, и то и работещите…
Водещ: Все пак това е конституционно право на хората да бъдат информирани. А не да бъдат забавлявани, нали?
Милко Петров: Да, и именно тук обществото би трябвало да се погрижи, защото ние виждаме примера на европейски държави, които правят всичко възможно, за да запазят медиите и печатните медии като част от културата на едно общество, като част от неговата цивилизационна традиция, за да може то да бъде продължено по-нататък. Защото в противен случай не мога да разбера защо фактически и страни като Франция и Италия правят всичко възможно да запазят своя тип качествена печатна журналистика, а ние, страна, която е в развитие като демократична (…) не се стремим да го направим? Ето това също не става докрай изяснено.
Водещ: Може би не сме достатъчно пораснали да сме осъзнали това, че сме длъжни да бъдем по-пламенни в защита си на свободата на словото, ние българските журналисти. Като че ли смятаме, че всякакви разговори и коментари на тази тема ще бъдат съотнесени в графата гледаш в пъпа си.
Милко Петров: В никакъв случай, защото фактически защитавайки себе си като професия, журналистите защитават и кардиналния интерес на обществото да получава…
Радомир Чолаков: Точно така е.
Милко Петров: И затова (…) Англия се защитават, и този етичен кодекс не случайно, спомняте си за Грег Дайк и за бунтовете на журналистите, където всъщност се защитават тези принципи, които гарантират демократичната структура на обществото. 
Водещ: Г-н Чолаков, не ми отговорихте обаче за закона, немския закон аз печата, кога да очакваме една такава дискусия?
Радомир Чолаков: Идеята беше, че немски колеги, загрижени от ситуацията в България, имат намерение да дойдат и да организират конференция или семинар, на който да представят просто немския опит, немския закон за печата преведен на български, и да се види толкова ли е страшно това нещо. Това беше идеята. Предполагам, че до края на годината може би. Исках да кажа две думи във връзка с последните ни разсъждения, да продължа разсъжденията на проф. Петров. Значи вижте, факт е, че елитите във всяко общество са малко, но другото нещо, което ме изумява напоследък, не напоследък, непрекъснато в същност е колко трябва да е прост нашият елит, за да си въобразява, че му е по-лесно да управлява прости хора. Значи, френският елит има нужда от четяща грамотна Франция. Италианският елит има нужда от грамотна четяща Италия. Защото тамошните елити знаят, че техният статут, ако щете тяхното материално благополучие се крепи върху грамотни, образовани, богати хора. Сега, значи, ако ние сме решили, че е голяма далавера да изпростяваш собствения си народ, да го лишаваш от информация, да го забавляваш до смърт, да не му позволяваш той да решава съществените си проблеми, най-накрая пак по дългата верига на причинно-следствените закономерности и ти губиш. Ти като медия, ти като елит, ти като чорбаджия, ти като, нали, каквото искате. Разбирате ли, аз вече се отказах да говоря за етика, защото съм останал с впечатление, че хора, които говорят за етични норми, малко или много ги гледат като луди, хайде ти пък какво ми говориш, говоря за рационален икономически интерес. Значи рационалният икономически интерес на всяко европейско общество налага неговият народ да е грамотен и заможен. А не беден и прост.
Милко Петров: Това е една изключително вярна прогноза, но има известен оптимизъм в нея, защото то зависи от качеството на елита. И дали няма да иска да превърне хората в подобни на него. Нали, одобрявам това, което казвате…
Радомир Чолаков: Затова казах, г-н Петров, може би трябва да акцентираме работата си малко върху елитите, защото както казах, нямам добро мнение за интелектуалното ниво на българския елит и може би трябва да се поработи малко върху елита и да му се обясни, че неговите практики са вредни в крайна сметка за самия него.
Милко Петров: (…) Но вижте, тази идея да няма закон за печата тръгна през годините на прехода, може би защото следвахме американския модел. Наистина без такъв закон за печата. И винаги предложението за закон за печата се схващаше като форма на ограничение на свободата на словото. Журналистите винаги го схващаха в тесен смисъл, само като ограничение, но не и като защита. И едва сега се осъзнава, че този закон може да бъде и защита. Но САЩ са друг тип общество, много мощно, там си има и различни фондации и различни форми. И там има национално публично радио, телевизия, система, която така или иначе се грижи и за образованието и за разпространението на информацията. Това е просто друг тип общество. А нека да гледаме по-скоро европейските модели, скандинавските модели, холандския, където наистина има фондове за защита на печатното слово. Фондове „Робин Худ”, които защитават фактически и регионални, и алтернативни медии. 
Радомир Чолаков: Точно така.
Водещ: Ами може би е време да се организира една такава дискусия. Аз бих се радвала, г-н Чолаков, ако по-раничко ни запознаете с този немски закон. Ще разчитам. Благодаря ви за това участие, и най-вече ви благодаря за това, че казахте, че трябва да се чете, полезно е да се чете. Аз се чудех как да представя следващия събеседник в „Клубът на журналистите” Александър Кръстев от сайта „Аз чета”. Вие обаче максимално облекчихте моята задача. Имате ли въпроси към него?
Радомир Чолаков: Поздравете го. Трябват ни възрожденци, трябват ни пионери. Изобщо трябва да се борим.
Водещ: Благодаря ви за това участие!

Водещ: След признанието на проф. Милко Петров и на Радомир Чолаков, че Александър Кръстев е възрожденец, освен да му честитя, добър ден! И така, сега по-сериозно, пет години „Аз чета” и две години сайтът „Аз чета” от създаването досега. Минахме ли периодът, в който беше немодерно да се чете? И какво може да направи един сайт, какво могат да направят медиите, доколко медиите се включиха в популяризиране на тази, хайде да я наречем възрожденска идея. 
Александър Кръстев: Ами лично по мое мнение все пак медиите трябва да са тези, които с тяхната си всъщност възрожденска, поне така ми се иска, функция да помагат за развиването на четенето, да помагат на родителите да възпитават своите деца, че трябва да се чете, дори да не четат на 6-7 години, но когато дойде възрастта, в която трябва вече човек да се учи малко повече от живота, не само от това, което има на улицата, но и от книгите и така…
Водещ: Узряхме ли да идеята, че това е един вид социална отговорност да се чете, да се знае? Защото в крайна сметка политиците може и да имат сметка от един необразован народ, той по-лесно се управлява, нашият инстинкт обаче за самосъхранение обаче сработи ли и доколко медиите направихме нещо в тази посока?
Александър Кръстев: Въпросът е много труден. Първото, което ми хрумва така или иначе е, че елитът, интелектуалният елит никога не е бил мнозинство, в което и да е от обществата, и това, което би трябвало медиите да се стараят да се случва е този елит да не е съвсем минимален в България, да не е 1-1,5%, а да е малко по-висок.
Водещ: Кога дадена книга би излязла на първа страница на някой вестник?
Александър Кръстев: В България точно…
Водещ: Каузите успяват някак си да се доберат, макар че заради по-жълтата част на… сега ще цитирам тук в. „Новинар”, който е сложил една снимка за посетилите на един фестивал, които позират голи на стадион като част от фотографски проект на германска фотографка – „Голо сърце”. Но книга няма, книга досега не съм виждала на първа страница на вестник.
Александър Кръстев: Предстои да излезе, тя дори може би вече е на пазара книгата „Аз, Бойко”, която е дело на сценаристите на „Шоуто на Слави”, и може би тя би създала скандал, след като някой я прочете, въпреки че обикновено медиите в България не четат книгите, за които пишат.
Водещ: Това е една много тъжна констатация. Както политиците може би не четат законите, за които говорят, така и медиите да не четат книгите, за които пишат. Това значи директно обвиняване във формализъм може би.
Александър Кръстев: Ами те така или иначе не пишат много-много за книги. 
Водещ: Имаше опити, имаше притукри във вестниците за книги, които като че ли идваха и си отиваха във времето. Защо това не се превърна в трайна тенденция, заради липсата на рейтинг ли?
Александър Кръстев: Ами не, в интерес на истината все повече от големите медии, за вестниците става въпрос най-вече, и дори и списанията, издават собствени книги, за които закупуват права и ги издават заедно с вестниците и списанията, но по този начин разбира се те насърчават четенето, но за съжаление, те гледат на това най-вече като бизнес. И много рядко се е случвало да бъде издавана такава книга, която да е нещо извън чисто художествените…
Водещ: Разбира се, ти си завършил PR. Какъв PR трябва на книгата, за да стига до хората и какво зависи от медиите, макар че на медиите работата не им е да правят PR?
Александър Кръстев: Да, на медиите работата им е да са посредник. Предвид пиарът, който излиза от самите издателства, медиите си вършат добре работата като посредник. Въпросът е, че конкретно за самите книги може би трябва да се създават малко повече диалози, доста повече медии трябва да са, да ги наречем домакини на дискусии, не само за конкретни заглавия, но и за течения, за тенденциите в книгите, за актуалните теми, за които се пише в книгите. Има такива книги, не четем, не издават само класики и такива неща, има…
Водещ: Как се промениха нагласите за две години обаче? Пак да се върнем на този въпрос.
Александър Кръстев: Обръща се все повече внимание на това как се представя една книга, търси се все повече диалог с читателя. Искрено аз се надявам ние да сме допринесли достатъчно за това, просто защото откакто сме създали сайта преди 5 години, диалогът е най-вече това, което търсим, диалогът между читателите и издателствата, диалогът между книгите и читателите. 
Водещ: Хайде да направим сега едно сравнение. Всяко едно издателство праща на журналистите, когато излиза една книга, една кратка бележка, кога е кратка, кога не чак толкова кратка. По същия начин обаче постъпват и създателите на филми. Защо техните бележки са доста по-различни от тези на издателите на книгите и какво би направило, би ги доближило?
Александър Кръстев: Първо, основната разлика е, че един филм може да се изгледа за максимум 2 часа, една книга рядко може да се прочете за 2 часа…
Водещ: Аз говоря за написването, за написването на тази бележка. Едните пишат бележки, добри бележки, другите пишат формални бележки, най-общо казано. И когато читателят хване вестника, където, да кажем, са публикувани бележката за нов филм и бележката за нова книга, естествено по-атрактивното четиво предизвиква по-големия интерес. Те нещата са прости. Въпросът е защо издателите не полагат тези усилия и дали това е точно така?
Александър Кръстев: Ами истината е, че много малка част от издателите полагат усилия техният продукт да достигне добре до читателите, а не просто да го има в книжарниците и следващата седмица, в която излезе друга книга, просто тази книга да бъде забравена. Но прекалено малко са, да не кажа, че се броят на пръстите на едната ръка тези, които се опитват да го направят. Друг е въпросът колко успяват да го направят. И за мен не е добре това, че има книги, за които маркетинговият бюджет надвишава в пъти това, което може не само да се спечели като печалба то продажбите, но изобщо от постъпленията от продажби на една книга. Това говори за някакъв тип корумпираност на пазара, за съжаление. 
Водещ: Това говори директно за пране на пари. Всяко нещо се прави с икономическа изгода, в което няма нищо лошо. Ако искаш да го правиш по-дълго, няма как да губиш и да продължаваш да губиш и да продължаваш да го правиш. Елементарна е логиката. 
Александър Кръстев: Истината е, че всички ние искаме да се издават много качествени заглавия, но те не се купуват или са много скъпи и са икономически нерентабилни. И загубите, които издателствата получават от тези заглавия, се избиват с по-леки четива, езотерика и такива неща, които се купуват много повече. 
Водещ: Стани милионер за едни ден и т.н. ,в тази плоскост.
Александър Кръстев: Монаси, които си продават фераритата и подобни неща. 
Водещ: То, разбира се, не може без това. Създава ли се общество, което иска да сподели какво е прочело?
Александър Кръстев: Да. Тук вече можем да говорим с една гаранция и с вярата, че това общество, което тепърва нараства, след 5, 10, 15 години вече ще е съвсем узряло. Просто защото както може би слушателите се сещат, става въпрос за посредника интернет, който дава възможност за много повече дискусии. В момента между съвсем младите, от тийнейджъри до хора на 24, 25 години, разбира се и на повече, което означава, че след 10 години, когато всички те ще са в активна възраст, те ще обичат книгите, ще си купуват повече книги, така че аз съм доста сериозен оптимист. 
Водещ: Добра новина ли е това и в подкрепа на този оптимизъм ли е фактът, че производителите на технологични чудеса, в чиито кабели съвсем скоро може би ще се обесим, но шегата настрана, те обръщат внимание на електронното четене?
Александър Кръстев: Което е чудесно. Просто защото, и едно време Маршал Маклуън е казал, съобщението е средството. Така че книгата е книга. Аз лично не съм чак такъв фетишист да обичам допира на хартия. Има хора, които си държат на това, но книгата е книга. Когато човек иска да чете, на мен лично ми е много по-лесно с електронен четец, защото става в пъти по-бързо. Хора като мен, които имат желание да четат много повече…
Водещ: Е, разбира се, романтиката е допълнителна екстра за хора пък като мен, които обичат мириса на печатарското мастило. 
Александър Кръстев: Да, вече има и такива електронни четци, които пускат и аромат на хартия и на мастило. Точно направени от тези хора с кабелите. 
Водещ: Което безспорно е добра новина. Какво се коментира последната седмица? Лято е, през лятото е редно да ни остава повече време за четене. Кои са четивата, които се коментират? Само да не съм чула нищо за Винету.
Александър Кръстев: Ами, за съжаление, май един човек (…) тази книга. И то беше отдавна. Ами това, което се коментира напоследък всъщност е може би събитието на годината, което като превод на български все още не е дошло, но се чете много в България и на английски, това е последната част от поредицата „Песен за огън и лед” на Джордж Мартин „Танц с дракони”, което е книга наистина явление, просто защото всички, които харесват фентъзито и историческите книги, я чакат от 2005 г., когато излезе предишната книга от поредицата. 
Водещ: А любовта към фентъзито не е ли една стаена мечта за някакви малко по-различни правила, в които да живеем, едно по-различно общество, в което да живеем, ден о връщане към приказките, към детството на всеки един от нас?
Александър Кръстев: Да, и към приказките, разбира се и малко бунтарство, което не е лошо. Това е целта на книгите, просто да ни накарат да помечтаем, но да мечтаем положително. Не да стигаме дотам, просто да искаме да се заровим в книгите и да не искаме да виждаме нищо друго около нас. 
Водещ: Това беше темата, която мъчи журналистите, кандидатите за журналисти тази година, ако си спомняш. Ами да завършим с една прогноза. Колко още трябва да се променят нагласите, така щото на политиците да им бъде по-трудно, т.е. ние хората да ги караме и да работят, да бъдем грамотни?
Александър Кръстев: Ами тези неща трябва да се променят от по-малка възраст.
Водещ: 5 мин. преди 13:30 ч дай едно заглавие, което да ни даде една нова идея за този уикенд?
Александър Кръстев: Много труден въпрос е това.
Водещ: Е добре де, какво четеш?
Александър Кръстев: Всъщност в момента чета (…).
Водещ: Е не, това не е заглавие за препоръчване сега. Коя е книгата, за която не ни остава време да прочетем? Може да е някаква класика? Да подсказвам, Айн Ранд?
Александър Кръстев: Айн Ранд може би. В момента издават Булгаков, но файлетоните, което е нещо, което си струва да се прочете, просто за да видим, че той е добър не само в дългите жанрове, но и в сатирата. 
Водещ: А сатирата е важна част от нашето ежедневие. 
Александър Кръстев: Много сериозна. Там става въпрос за 20-те години на ХХ в. Болшевишка Русия. Такава сатира ми се иска да виждаме и в България в момента.
Водещ: Да. Ами това е идеята на Александър Кръстев. Можете да я последвате. Имате пред себе си цял съботен следобед и цял неделен ден. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 13.08.2011

Водещ: След кого да вървят журналистите? Все по-често се налага да си задаваме този въпрос, където и да се намираме в Европа. Тази седмица се оказа, че и островът не е спасение. Именно там колегите бяха изправени пред предизвикателството да се питат защо се случиха погромите. Докато кадрите на пожари, плячкосване петнят имиджа на Великобритания по света, предимно младите размирници и социолозите изразяват съгласие с едно нещо „Случилото се е било просто въпрос на време. Ще продължавам да правя това всеки ден, докато ме хванат. Когато се прибера у дома нищо няма да ми се случи”, казва тийнейджър на това с плячкосани стоки пред репортер на BBC В Манчестър. „Затворите са претъпкани, така че какво ще ми направят е допълнителен мотив.”Десетгодишни деца бяха видени да отнасят плячкосаните стоки с найлонови торби от магазин в северния град. Те също се смееха и шегуваха. За премиера Дейвид Камерън отвратителните сцени, разиграващи се на улицата, подчертават големия проблем на Великобритания, а именно гангстерската култура. Проблемът с антисоциалното поведение, който Камерън дефинира като характерна черта за разваленото общество във Великобритания, не е нов. При предишното правителство на лейбъристите на бившия премиер Тони Блеър временно въведе полицейски час и така наречените разпоредни относно антисоциалното поведение, се оказаха безнадеждни, в последствие изоставени практики. Макар че социално икономическата предистория на размириците не може да бъде пренебрегната, бунтовете така или иначе бяха шокиращи не само за наблюдателите, но и за самите журналисти. Само преди няколко месеца Великобритания се отъждествяваше с „Harry Potter” и кралската сватба, а сега – със скандала с подслушването на телефони и с размириците по улиците. „Това е голям обрат”, твърди Равис Сомая, кореспондент на „New York times”. Френската коментаторка Ан Боне заявява пред BBS, че размириците се отразяват зле на британското общество. „В бедните райони на британските градове бандитите са заели мястото на родителите”, пише пък „Independent”. Събитието обаче си имат и предистория. Блокирането на сайтове е един лош прецедент и не работещ в отношение. Това се случи дни преди събитията във Великобритания и то с цел да бъде блокиран достъпа до online филми и като мярка срещу пиратството. Наистина има цели дисертации на тази тема. Във всички случаи обаче решението е проблематично от гледна точка на ефективност и пропорционалност. Съдът приема, че колкото по-малък ефект има блокирането, то е оправдано. След събитията пък стана ясно, че журналистически кадри и снимки лондонската полиция е използвала за различаване на лица и така е търсила мародерите. По-късно е разпространила тези снимки, които пък таблоидите са публикували с призив „Разпознайте мародерите”. След кого трябва да вървят журналистите? Темата днес ще коментираме с доцент Маргарита Пешева и Юлиян Попов. Какво е мястото на кампаниите в медиите пък ще говорим с Георги Караманeв от списание „Осем” и Цветелина Атанасова от БНТ 1. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Дияна Люцканова, Любомир Пъшев, Стаматина Никодимова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Останете с нас. Най-древното човешко оръжие безспорно е страхът. Като че ли обаче то не можа да бъде използвано много ефективно във Великобритания, защото имаше гражданска реакция. Вчера гледахме телевизионните кадри за дърво вместо стъкло. Това е една много ясно заявена гражданска позиция. Въпросът обаче е малко по-сложен. В началото казах, че полицията е използвала журналистически кадри с цел разпознаване. По-късно пък някои британски издания са публикували тези кадри с призиви „Разпознайте мародерите. Кажете ги в полицията!” Дали това е проблем? Добър ден казвам на Юлиян Попов.
Юлиян Попов: Добър ден!
Водещ: И до колко това би следвало да бъде проблем? Следва ли да си задаваме въпроса „След кого да вървят журналистите”?
Юлиян Попов: Журналистите вървят след събитията, когато успяват вървят преди събитията. Но в този случай беше трудно да вървят преди събитията, защото тези събития бяха много неочаквани. Освен това, това е едно от тези явления, този тип бунтове, които са спонтанни и нямат много ясна предвидимост и всяка една полиция, всяка една добре професионализирана полиция, каквато е английската, по принцип знае, че подобни неща могат да се случат, но нямат никаква представа кога, малко като градушка. Сега, дали медиите би трябвало да тръгнат след бунтовниците? В случая ми се струва, че реакцията на британските медии и на британските граждани е сравнително ясна. Да, защото зад тези бунтове не стои никакво конкретно искане. Ако примерно бунтовете бяха за права на малцинствата или за повишаване на заплати, или увеличаване на обществени разходи, или каквото и да било друго, тогава медиите биха заели едно по-балансирано положение, биха разглеждали нещата от една страна и от друга страна, но в случая няма никакво искане, никакъв фокус на тези недоволства.
Водещ:Макар че коментарите, последните коментари малко опровергават като че ли тази теза, защото се твърди, че това е било очаквано, тъй като става дума за едно поколение, за което няма ценности, няма реализация. Общо взето това са оправданията на участниците в събитията и на социолозите.
Юлиян Попов: Ами да, но това са оправдания на участници и на социолози. Те не са фактологически оправдания. Да се каже, че очаквано е, защото поколението няма ценности, някак си не е формулировка, спрямо която човек първо може да има някаква подготвеност и второ – може да има някаква симпатия, някакво чувство за разбиране. Ако ставаше дума за нещо конкретно, тогава хората могат да се разделят на две. Но когато някой каже „Ами такива са ни ценностите или нямаме такива ценности!”, общо взето масовата публика и то съвсем основателно ще си каже „Това са глезотии!” Всички имат много сериозни проблеми особено в Англия, където икономическата криза се чувства много сериозно и сега защо една група от обществото да реагира по този начин. Няма някакви сериозни основания. Освен това всичките реакции са изцяло насочени към чупене, крадене, побоища и т.н.
Водещ:Всъщност усъвършенствания софтуер, който използва лондонската полиция на базата на телевизионни кадри и на журналистически фотоматериали за разпознаване на мародерите и по-късно ги разпространи тези снимки, които пък от своя страна вестник „Sun” отпечата на първа страница с призив „Посочете мародерите!” Имаме ли повод да твърдим, че това влиза в клишето „Журналистите тръгват след полицията” да кажем? Има ли морален проблем според Вас? Или след рейтинга?
Юлиян Попов: Това ще звучи малко като вестник „Галерия” – те тръгват след полицията. Не, не е сериозно. Вестник „Sun” не е сериозен вестник и той се захранва именно от подобни акции. Когато усети, че има такова настроение, каквото обясних преди малко, т.е. хората имат голяма степен на възмущение, те яхват това възмущение и казват „Дайте сега ние да поемем ръководството и лидерството, тъй като лидерство няма!” Единствения проблем в момента в Англия е, че наистина първо няма много ясно политическо лидерство, защото министър председателят не е бабаид, който да се хвърля и да се справя с този тип неща.
Водещ:Още повече, че на него му тежи и медийния скандал.
Юлиян Попов:Ами, до някъде му тежи, донякъде не. Там е малко по-особено, защото този медиен скандал, който се разви наскоро, той може да се разглежда и като едно успешно разкритие и справяне с империята на Мърдок. Там може да се гледа и по един, и по друг начин. Но той не е фигура, която звучи като човек, който се хвърля в улична битка. Той е по-скоро като ръководител на едно доста цивилизовано социално движение, т.е. той не е много подходящ като фигура в момента.
Водещ: Нека да включим…
Юлиян Попов:Другият проблем е, че в една такава ситуация не е ясно кой точно трябва да поеме отговорност – дали полицията, дали правителството, дали това е просто улично насилие, при което полицията трябва да действа професионално, или е въпрос, който да се разглежда по-нависоко? И по тази причина полицията и правителството си прехвърлят в момента обвинения едни към други.
Водещ:Докато пък обществото събра 100 000 подписа и петицията ще бъде разглеждана в Британския парламент. Става дума за искане от мародерите да бъдат изхвърлени от социалните жилища, които обитават в момента.
Юлиян Попов:Да, но това няма да се случи. Сега в момента в Англия много силно се съкращават социалните разходи и според мен една от причините за тези бунтове е именно това, защото много от хората, които участват в тези бунтове, те са нещо, което е трудно да се каже в Англия, но в България мога да го кажа – предимно бунтове на черното население, което за жалост е в по-бедната част на обществото и те са по-силно засегнати от подобни социални съкращения. Нормално. Те не са артикулирали това като искане. Съкращаването на социалните разходи е просто усилващ фактор в цялата тази история и така или иначе тези разходи се съкращават и надали самите бунтове ще доведат, не надали, а абсолютно категорично няма да доведат до никакъв такъв тип наказателна дейност.
Водещ:Но пък от друга страна е много силен образът на майката, която каза в полицията, че дъщеря и е участвала в тези размирици. Нека сега да включим и доцент Маргарита Пешева. Дали един такъв акт, публикуване на полицейски снимки с призиви, е тичане след рейтинга, защото има обществено настроение, доцент Пешева, във Великобритания към мародерството, което е нещо нормално, още повече в условия на криза?
Маргарита Пешева: Добър ден. Благодаря за поканата най-напред. Вие поставяте въпроса за новите медии и за това, че новите медии разшириха пазара на идеи от една страна. От друга страна същите тези нови медии доведоха до редица нови мобилизации, доколкото съм осведомена – бунтовете в Лондон и в други различни градове са организирани през facebook.com, през социалната мрежа. Редица от тези мобилизации са с негативен знак, те са твърде враждебни, твърде отрицателни и тук се поставя големият етичен проблем. Проблемът е до колко новите медии, разчитайки на твърде слабите социални бариери и твърде високата анонимност, всеки, който участва в рамките на интернет пространството, на социалните мрежи, на блоговете по-малко разбира се, има висока степен на анонимност, той може да се скрие зад своя аватар и този аватар е новата персона на виртуалния свят. Това е новата маска, зад която ти се чувстваш социално защитен и имаш възможност да пренебрегваш редица морални граници и бариери, които примерно традиционната журналистика на старите медии спазваше изрично. Аз бих използвала повода да поздравя колегите, които публикуваха съвсем скоро новото изследване „Новите медии и новите мобилизации”, колегата Орлин Спасов, Анна Кръстева, Иван Бедров. Едно чудесно изследване, което е достъпно, безплатно, Online и те поставят също тези въпроси. До колко примерно новите медии могат да бъдат кучето пазач на обществото и да алармират всеки път, когато управляващите нарушават гражданските права и свободи на хората? Дали новите медии, които функционират на пазарен принцип, на комерсиален, за тях е важно колко ще бъдат кликванията, какъв ще бъде трафикът? Примерно, един голям проблем, който се обсъжда твърде оживено напоследък, е въпросът за това, че старата журналистика губи своя профил, своето лице. Заглавията вече не могат да включват ирония, не могат да включват остроумия. Те трябва да включват повече ключови думи, да бъдат прости, за да могат червеите на търсачките да могат да ги разпознават. Т.е. журналистиката губи стария си профил, качествената журналистика. Едно е ясно поне за мен и за всички колеги, които се занимаваме с медийни анализи – вестниците вече нямат монопол върху новините. Всички изследвания, социологически и с количествени, и с качествени методики, показват, че пазарът на новините вече не е монопол на вестниците. Той е монопол на телевизията, на интернет и на радиото. Това са трите най-влиятелни медии. Вестниците останаха на четвърто позиция. Те губят авторитет, губят репутация и следователно, за да могат да запазят читателската аудитория, трябва да надграждат с качествена информация, с повече коментари, с повече анализи, с разследваща журналистика.
Водещ:Ами това се случва във Великобритания според мен. Да направим един парелел, Господин Попов, каква е съдбата на вестниците във Великобритания?
Юлиян Попов: Съдбата на вестниците е такава, каквато е тук. Те просто се трансформират, те не изчезват. Има вестници, които са се усетили по-рано и са развили много силно интернет присъствие и са много силни в интернет. Но пазарът на медиите не просто се измества, той се разслоява и има просто повече различни канали. Вестникът съществува и ще продължи да съществува. Дали под формата на хартия или под формата на интернет издание, включително и новите таблетни вестници, които са по-скоро старомодния вестник, отколкото новите twitter.com и facebook.com канали, по един или друг начин съществува. Но така, както тази анонимност дава някаква възможност за усещане за анонимност, така именно тези медии дават възможност на британската полиция да ловят хората един по един. Така че от една страна има анонимност, от друга страна не само, че няма анонимност, но всяко нещо, което човек направи, остава следа и тя може да бъде постигната и да бъде намерен източникът на злото, така да се каже. Това са неща, които в България съществуват в пълна сила. Ние просто не им обръщаме внимание, ние обръщаме внимание на това, което става в Англия. В България преди две години имаше във facebook.com група да кастрираме циганите преди да кастрираме кучетата. Цялата тази група от 20 000 души, която ние успяхме да затворим с една публична акция, но тя съществуваше, всеки един от тези 20 000 души човек можеше да му намери мобилния телефон и адреса вътре. Всеки един от тези 20 000 души подлежеше на наказание затвор по Българския наказателен кодекс, но никой някак си не обръща внимание на това. И когато гледаме подобни неща, които се случват в Англия, именно в такива региони, би трябвало много сериозно да се замислим дали подобно нещо не може да избухне в България.
Водещ:Ние точно заради това го правим, да.
Юлиян Попов:Ако избухне в България няма спасение, защото никой не е подготвен. В Англия се справят с улични кървави сблъсъци, откакто се помня непрекъснато и това е, да не кажа всекидневие, но на всеки две-три години подобни неща се случват и полицията е много обучена за подобни неща. В България някак си ще бъде такава изненада, че хората няма да знаят какво да правят.
Водещ: Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: Аз бих казала, че в интернет пространството на България, Господин Попов е прав разбира се, има също много негативни мобилизации и през последните няколко години срещу новините на турски език, срещу ДПС, срещу турците. Има и много позитивни мобилизации. Примерно те са свързани с екологични проблеми, но има много негативни политически мобилизации. На времето срещу Ахмед Доган, срещу Сергей Станишев, срещу Бойко Борисов. Бих обърнала внимание на две гледни точки. Едната е негативна. Негативна на Филип Майер, който публикува преди няколко години книгата „Изчезващият вестник” и направи прогнозата, че последният хартиен брой ще се появи 2043 година. Другата е по-позитивна на Рупърт Мърдок, който смята, че в рамките на 10 години вестникът такъв, какъвто е, ще изчезне, че ще се появи новинарска организация или цифрова, на цифрова платформа, че ще изчезне хартиеният вестник. Това са двете гледни точки.
Водещ:Разбира се, ако се подменят с такава бърза скорост стандартите в журналистиката, както в „News of the World”, може и по-скоро да изчезнат.
Маргарита Пешева:Искам да кажа, че и в България ние живеем в глобален свят и тук това, което се случва в Англия, може много бързо да ни застигне и нас. В общи линии няма особена разлика в динамиката на процесите в интернет след 2007 година, когато наистина мрежата стана знаменитост за една нощ в България. Поне всички социологически изследвания го показват. Но има и един друг проблем, който е много съществен по моя преценка за традиционния вестник. Традиционният вестник в общи линии трябва да генерира качествената информация, а той все по-малко генерира качествена информация. Разликата между пресата на фактите и пресата на мненията, поне в България, много тревожно се заличава, при това с много бързи темпове. Това е първият проблем. Т.е. не може да има сериозни вестници, които се гримират като жълти издания. От друга страна така наречените високи китайски стени, високи китайски бариери между редакционната политика и маркетинговото издание, маркетинговия отдел, тези китайски стени в България много бързо се разрушиха и следователно вестникът все повече се занимава с PR публикации. Той все повече става придатък на определена корпоративна политика, маркетингова, PR политика.
Водещ: Което безспорно влияе върху доверието.
Маргарита Пешева: Рекламните съобщения на агенциите не могат да изпълват две трети от страниците дори на сериозните издания в България и за жалост това не е само български проблем. В общи линии така вървят нещата, но нека да си спомним, че един Филип Котлър публикува книгата „Маркетинг 30”, в която той каза, че най-добрите маркетингови усилия и най-добрият маркетинг е този, който е обърнат към обществото, който генерира в обществена полза, обществена целесъобразност, който има значение за самото общество. От тази гледна точка текат процеси и в старите и в новите медии. Има преливания и прекалено много етични проблеми има в това движение на старите медии, за да оцелеят и разширят своето пространство. Примерно един медиен /…/ Роджър Фидлър представи преди 5-6 години, мисля, постави въпроса за това, че цифровите технологии не могат да бъдат проследени, за това, че степента на манипулиране на телевизионното изображение, на клиповете, на звука, на образа е огромна и тази степен на манипулация създава един друг медиен произвол, защото след като не може да има куче пазач, след като не може да се контролира дали това изображение е такова, каквото е, тъй като не позволяват цифровите технологии, Фидлър поставя този въпрос напълно основателно. Т.е. за да може ние по някакъв начин да се защитаваме в цифровата среда, трябва да приемем висока степен на саморегулация и само организация.
Водещ: За да бъда по-ясна ще цитирам пример от вчера. Вчера повечето агенции писаха за ураганен вятър във Варна. В същото време варненци се караха да ходят на плаж. Така. Оставам. Отделен въпрос. Господин Попов – позитивна активност, негативна активност. На къде водят британските медии хората?
Юлиян Попов: Водят към позитивна активност общо взето, но британските медии са малко, както българските медии – разслоени. Вярно, че България е на последно място от всички 27 страни в Европа по свобода на медиите. Великобритания има твърде свободни и развити медии, но иначе разслоеността е факт и в Англия, и в България. Така че има медии, които действително организират много позитивна енергия и аз мисля, че това са повечето медии, особено BBC, но също и качествените вестници, но също има такива медии като “Sun”, като „Bailey’s express”, които просто усещат тези популистки настроения, които могат да се появят в обществото и просто ги усилват. Но това няма да доведе до някакво кой знае какво разбутване и промяна в обществото, а английското общество е доста свикнало и доста добре е отработило всичките тези мнения, тъй че аз мисля, че от цялата тази история, която е много неприятна разбира се с тези бунтове по улиците, ще се извлекат по-скоро полезни оперативни заключения, отколкото някакви фундаментални заключения за английското общество.
Водещ: Как обществото да е подготвено за подобни предизвикателства? Останете с нас, продължаваме след малко. Как обществото да е по-подготвено за възможните манипулации, които му поднасят новите медии и изобщо, и старите разбира се? До сега коментирахме малко това с доцент Маргарита Пешева. Сега ще включим към нашия разговор и Георги Караманев от списание „Осем”. Здравейте!
Георги Караманев: Здравейте!
Водещ: Стигнахме и до там, че в крайна сметка, едно от добрите неща, които могат да направят медиите навсякъде по света, поне това е безспорно, да предизвикат една позитивна активност. Списание „Осем” безспорно се свърза с каузата „Спасяване на софийските кестени.” Беше ли необходима анонимност за тази кампания, защото за всички други кампании, като че ли основното е анонимността?
Георги Караманев: Напротив. Тъй като ние търсим позитивното, за него очевидно има голям глад, показва го големият интерес към нашите кампании, няма нужда от никаква анонимност. Когато помолихме нашите приятели да дойдат, да ни помогнат да съберем окапалите листа от кестените, с което да ги спасим, пак Борисова градина се напълни с млади хора, с деца, с родители. Продължават постоянно да се свързват с нас читатели, които питат с какво могат да помогнат.
Водещ: На този фон отговорът на въпроса „Има ли гражданско общество?” какъв би бил?
Георги Караманев: Ами, ако някога съм се съмнявал, откакто работя в списание „Осем” вече не се съмнявам. Просто липсва може би катализаторът, липсва позитивното влияние на медиите, което тепърва се опитваме да създаваме и кампанията за кестените всъщност не е единствената. Ние имаме и кампания за рисуване в детските отделения на различни болници, където заедно с художничката Станка Желева превръщаме сивите стени в едни пъстри картинки, децата се включват и въобще се връщаме към една роля на медиите, която е донякъде забравена, може би възпитателната. В един зелен начин на мислене, в един позитивизъм и фактът, че тиражът ни постоянно расте, доказва, че има глад за такова нещо.
Водещ: Господин Попов, във Великобритания кои медийни кампании са повече? Позитивните или негативните.
Юлиян Попов: Разбира се, че позитивните. Аз не знам защо в България има такава любов към негативните новини и негативните кампании.
Водещ: Ами, нали за това го дискутираме, за да намерим ключа и най-сетне да отключим тази палатка и да видим какво има в нея.
Юлиян Попов: Негативната кампания е скучна и много кратка, и тя не води до нищо общо взето. За това естествено е дори от чисто търговска гледна точка, когато една медия иска да се ангажира с нещо и да привлече по-дълготрайно читатели, зрители, тогава те търсят някаква позитивна кауза, защото когато хората ги асоциират с позитивна кауза, ще ги купуват по-дълго, включват се по-активно и в този смисъл дори от чисто комерсиална гледна точка, позитивната кампания е много по-смислена.
Водещ: Да се надяваме, че това е бъдещето. Дори излизайки от примера Христо Стоичков, който намери своето естествено продължение в лицето на Димитър Бербатов. Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: В България има и доста прекрасни, много добри, позитивни кампании, които минават през социалните мрежи, през интернет. Бих обърнала внимание само на кампанията срещу поправките и измененията свързани с генно модифицираните храни, бух обърнала на кампанията, свързана с екологичното опазване на природата в Места и на кампанията срещу поправките в закона за електронните съобщения във връзка с потребителския интерфейс. Дали имат право да се наблюдават нашите e-mail, трафика на телефоните, да се събира такава информация. В общи линии, вярно е това, което казва Господин Попов, че в България има много негативни кампании, че те обикновени са кратки. В българските интернет форуми са доста по-враждебни от форумите на европейските потребители, в развитите европейски държави.
Водещ: Така ли е, Господин Попов?
Юлиян Попов:Ами, зависи за какви форуми, форсирани, недоволни, нещастни има навсякъде. Интернет им помага много добре да се организират един с друг. Но едно уточнение да направя само по отношение на негативните и позитивните кампании – зависи какво значи негативна кампания. Например цялата кампания, която е много успешна за спирането на строежа на АЕЦ „Белене”, строеж, който никога няма да бъде построен, на всеки му е ясно това, но дали това е позитивна или негативна кампания не знам. Според мен е по-скоро позитивна.
Маргарита Пешева: Несъмнено.
Юлиян Попов:Защото много добре е формулирана целта. Позитивната цел на една такава кампания, така че ако включим и тези кампании в категориите на позитивните кампании, може би ще се окаже, че и в България има много позитивни кампании.
Водещ: Имаме проблем с дефинирането, с квалифицирането по-скоро. Негативна – позитивна.
Юлиян Попов: Позитивна кампания е кампания, която в крайна сметка поставя една позитивна цел в края си. Понякога естествено, че противопоставянето винаги е част от една добра кампания. Противопоставяне на нещо лошо.
Водещ:До колко е тема за обсъждане във Великобритания фактът, че интернет ни прави твърде уязвими като възможност за навлизане в личното ни пространство? Аз пак ще Ви върна на скандала с „News of the World”, като че ли капката, която преля, беше фактът, че са
Юлиян Попов: Да. Това е. Обикновено трябва да хванеш струната на т.нар. сантимент на обществото. Ако бъдат подслушвани политици, ако бъдат подслушвани знаменитости и хора, които много не се вълнуват от този случай, но в случая бяха подслушвани телефона на съпругата на един загинал във войната в Афганистан, ако не се лъжа. Английското общество гледа на армията си с изключително уважение, с преклонение и подобно нещо е грях от неописуема величина. Другото нещо беше, че бяха подслушвали, бяха извадили един SMS от телефона на едно загинало момиче и след това го бяха изтрили и това до такава степен е безскрупулно, че това напълно преля обществената чаша. Но във всички случа, когато се хване, че някой влиза в сметките на някой друг и се подслушват телефони, което е много ограничена практика в Англия, за разлика от България, това води до краен стрес сред хората. В крайна сметка в Англия няма лични карти по тази причина, защото се смята, че това е навлизане в личното пространство. Просто човек може да живее без документ за самоличност – без паспорт, без лична карта, без каквото и да е.
Водещ: И без ЕГН.
Юлиян Попов:Ами, няма ЕГН. Има social security number, което е свързано с данъците. Ако примерно не работиш и не си свързан с тази система, ти можеш напълно да се откъснеш от обществото и да нямаш никакъв номер, никаква следа, която да води до тебе. И това е някак си един краен резултат на фундаменталното човешко право за частен живот. Това някак си звучи доста прекалено тук и в някои случаи може би е.
Водещ: Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: Господин Попов е прав, но в обши линии големият проблем по моя преценка са новите медии, защото новите медии нерегламентирано нарушават личната неприкосновеност на своите потребители. Отдавна е известно, че facebook.com и google.com, един от големите всъщност скандали, събират данни и създават нещо като потребителски досиета на своите клиенти, които продават след това на рекламодателите за отправяне на таргетирани и рекламни послания. Нещо, което просто нарушава личната неприкосновеност. Неслучайно преди може би 10 години беше създадена и фондация за граничещи online престъпления, свързани с етиката, свързани с нарушаването на личната неприкосновеност. Това всъщност е проблем и на facebook.com. Неслучайно тече една такава тенденция, инициатива за смъртта на мрежата. Нещо, в което аз лично не вярвам. Смятам, че новите медии имат своето място и изпълняват и позитивни, и негативни функции. Но при всички случаи един от големите проблеми, който се генерира в свободната зона, наречена интернет, е проблемът, свързан с нарушаването на правото на личността да бъде себе си и с извличане на информация, която е нерегламентирана. Примерно т.нар. дипломатически 11 септември преди 1 година, през ноември „Wikileaks” изнесе огромно количество класифицирана информация, свързана с американската дипломация. Но тази информация, по моя преценка, е нож с две остриета. Защо целенасочено се изнасят едни стенограми, а други не се изнасят? Кои стенограми се изнасят, с какви цели и кой е филтърът, и какви са корпоративните интереси
? От тази гледна точка дали „Wikileaks” е нова медия или е медийна платформа, или е просто пощенска кутия? Един от големите етични проблеми в свободното интернет пространство е, че се появяват нови платформи, които са само пощенска кутия и служат за определени опозиционни цели, за определен тип бариерен public relations, за създаване на конфронтации. Т.е. мобилизациите и това, което казва Господин Попов – целта е да се мобилизираме за позитивни каузи. Да, наистина може да ползваме негативни аргументи, да сме против генно модифицираните храни, да сме против създаването на АЕЦ, извинете – строежа на АЕЦ „Белене”, да сме против да ни следят, да има потребителски интерфейс, да се наблюдават какви e-mail генерираме, какво пускаме, какво получаваме на своята лична поща, но това за позитивни каузи. Това за позитивни мобилизации. От тази гледна точка самият феномен, явлението “Wikileaks” по мое скромно убеждение, не е просто само положително или само отрицателно. Аз се отнасям твърде скептично към всички, които селектират една информация, целенасочено и в определен момент подават точно определени грами. Това е начин да се манипулира глобално световното обществено мнение.
Водещ: Как реагира, Господин Попов, на “Wikileaks” британската преса, британските медии и българските? Ако трябва да направите сравнение, то как би изглеждало?
Юлиян Попов:Ами от начало беше голям бум и голям скандал, и голямо забавление. Много бързо премина там. В Англия по-скоро се дебатираше въпроса дали създателят на “Wikileaks” трябва да бъде /…/ от Англия във връзка с обвиненията, които са му отправени и дали той наистина е защитен като индивид да извършва това, което извършва.
Водещ: Пак за човешки права става дума.
Юлиян Попов:Да. Става въпрос, че по-скоро вниманието се концентрира върху неговите лични права. Иначе самите “Wikileaks” според мен показаха една картина на международната дипломация, която е много успокояваща. Всъщност всички стенограми, които бяха публикувани например за българското правителство, за българското общество, показваха само това, което човек може да чуе по кафенетата, което означава, че поне, доколкото „Wikileaks” показва някаква реална картина, тези дипломатически мисии или нямат разузнаване, или то е много слабо.
Водещ: Как беше? „Дипломацията по чехли”, може би е заглавие подходящо.
Юлиян Попов:Информацията беше изтекла. Беше просто доста прилична журналистика, в която се описват…
Маргарита Пешева: Синтезира се това, което се пише по вестниците.
Юлиян Попов:Да, и за това според мен „Wikileaks” доста скоро избледня като голям феномен, но това, което каза Госпожа Пешева, е много интересно. За това, че „Wikileaks” подсказва за появата на един нов феномен на пощенската кутия, защото в момента, когато сложиш дипломатически стенограми, това не е кой знае какво. Може да започнеш да слагаш вътре кой знае какви неща. И тогава границите между секретността, дори когато тя е оправдано със знанието на Национална сигурност, Военна сигурност и т.н. и правото на достъп до информация, съвсем се разбиват и наистина се намираме в една нова медийна територия.
Водещ:Или журналистическата етика, ако трябва да дадем един още по-изразителен пример – това са флашките и начина им на употреба в българските медии.
Маргарита Пешева: Все повече се чуват гласове, че освен Етичен кодекс на журналистите, каквито има и в BBC и навсякъде по света, и у нас, трябва да има Етичен кодекс на блогърите, Етичен кодекс на това, което излиза в медийните платформи, в социалните мрежи, защото те също трябва да носят отговорност за истинността на твърденията, на документите, на позициите, които заемат, да търсят различни гледни точки, да не предизвикват омраза, която се основава на расов, полов, етнически и друг признак, да проверяват фактите от повече от един източник, защото се получава така, че твърде много се афектира медийната среда. От една страна предявява големи претенции към традиционните журналистика, към старите медии, към радиото, към телевизията, към вестниците. От друга страна има вече твърде много нови медии, които би трябвало да имат също вече степен, по-висока степен на саморегулация. Защото старите медии вече функционират като мултимедийни платформи. Те генерират, постоянно обновяват новините, те създават cross медийно производство, т.е. едно и също съдържания извозват на различни платформи и следователно границите между старите и новите медии намаляват. Намалява се това пространство, което ги различава и следователно има нещо, което по моя преценка има един неморален пример в интернет, който е лош пример за старите медии. Винаги може един журналист от класическа стара медия да каже „След като може и така, защо ние да спазваме тези стари, признати стандарти, които са залегнали във всеки етичен кодекс?” Намираме се в много сложна медийна трансформация, в която би трябвало да има поставяне на някакъв общ кодекс на медийната чест, на честта на медиите.
Водещ:Господин Попов, във Великобритания това как е направено, как е регулирано?
Юлиян Попов: Не е регулирано и не знам дали може да се регулира.
Водещ:То е неформално регулирано разбира се.
Юлиян Попов:Дори и неформално. Когато се стигне до – facebook.com например има регулация, че ако се прекрачат някакви граници може да се… Но това е трудна процедура. Ние минахме веднъж през нея. Други примерно – twitter.com и други големи платформи, всеки си има някаква политика.
Маргарита Пешева: Да, точно така.
Юлиян Попов:Ето, една друга платформа да речем, която е видео платформа – mayoma.com, в която всеки може да изпрати новини, репортажи с видео със собствения си мобилен телефон, също си има такъв код и вътрешна селекция, която изважда нещата навън, ако те не отговарят на някакви принципи. Но когато става въпрос за платформи като youtube.com или mayoma.com, или facebook.com има някакво наблюдение, има някакъв контрол. Ако става въпрос за абсолютно индивидуален блог, тогава контролът се получава в това, че ако започнеш да пишеш глупости никой няма да ги чете или ще ги четат един много малък затворен кръг от хора, които така или иначе и те са на същия акъл, така да се каже. И според мен това ще бъдат естествените механизми на регулация.
Водещ: Естественият подбор.
Юлиян Попов:Да, надали може да се направи универсален код на медийното поведение, който да се спазва от всички.
Маргарита Пешева:Да, но проблемът е, че се криминализират в интернет престъпленията. Няма въвеждане на някакви етични стандарти за това, че това, което правиш в мрежата като лошо, би могло да ти бъде направено и на теб самия.
Водещ: От друга страна…
Маргарита Пешева:Т.е. не се криминализира слабата потребителска информация, невярната потребителска информация, подвеждащата, манипулативната.
Юлиян Попов:Има и винаги ще има лоши и по-добри хора и лошите ще могат да си показват лошотията. Но има случаи, например – има един много интересен случай. В Германия е забранено не само пропагандирането, но и употребата на нацистки символи. Преди 10 години в зората на интернет, на популярността на интернет един журналист създава web сайт, сатиричен web сайт, в който напада неонацизма, но използва неонацистки символи в web сайта си. Сайтът е нападнат от властите в Германия. Той се защитава с аргумента, че този сайт въобще не се намира в Германия. Той е някакъв сървър в Сан Франциско. Независимо от това него го осъждат и го вкарват в затвора. Т.е. юридически механизми, които се намират и дори, които са създадени напълно извън интернет, биха могли да бъдат приложени. По същия начин наказателният кодекс може да бъде приложен за всеки човек, който във facebook.com развива подобни дейности, но просто никой не се е сетил или никой не е поел инициативата да приложи този наказателен кодекс и да вкара 5-6 души от facebook.com в затвора. Тогава някак си нещата ще потръгнат малко по-добре.
Водещ: Много Ви благодаря за това участие. Ние продължаваме след малко по темата в студиото.

Водещ: Хващам се за реплика от песента „на прага на сърцето” – като че ли на прага на сърцето, по- ни е на сърцето една добра новина, дори на нас журналистите отвъд изтърканото правило, че добрата новина не е новина. Добър ден казвам на Цветелина Атанасова от БНТ.
Цветелина Атанасова: Добър ден.
Водещ: Мястото на каузите в медиите и мястото на тези каузи в посока позитивна активност и стимулиране на гражданското общество – ето това коментираме днес в "Клубът на журналистите" и това е повода да ви потърсим и да ви попитаме найлоновите пликчета ще ги преборим ли някой ден?
Цветелина Атанасова: Ами както се казва – дай боже. Това е тенденция в целия свят и аз мисля, че България не може да бъде лошото изключение. Вие казахте позитивни и положителни – да, това е нещо много положително, което се случи през месец юли – че ние започнахме една масирана кампания в цялата страна да накараме хората да се замислят. Не да ги откажем от найлоновите пликчета или нека да се поправя, полиетиленовите, имахме много критика за това да ги наричаме найлонови, но …
Водещ: И нашите слушатели много ни критикуват за това. разбира се, всички медии имаме опит вече.
Цветелина Атанасова: Те са популярни така.
Водещ: Стана ли България по-чиста? Вие пътувате много.
Цветелина Атанасова: За съжаление не. Но смея да бъда много категорична, че страшно много хора са се замислили и по някакъв начин са ограничили употребата на тези колкото полезни, толкова и вредни аксесоари от нашия живот.
Водещ: Да ви попитам и нещо друго, понеже разбира се, всяка една медия си има най-разнообразни кампании. Обратната връзка в news room-а показва ли, че за хората добрите новини са по-важни и такива кампании оказват влияние върху тяхната подготвеност да реагират на предизвикателствата в живота ни?
Цветелина Атанасова: Да. Моето мнение и мнението на колегите е, че това не беше просто кампания и няма да е кампания, защото ще има своето продължение. Това е една обществена потребност от положителното. Нещо положително да се случи в живота ни. Зрителската реакция показа, че сме на прав път. Оказа се обществото има нагласа да променя, как да кажа, стереотипите си.
Водещ: Ние също много пъти сме предизвиквали нашите слушатели по темата, трябва да ви кажа, че винаги след едно такова предизвикване са идвали дори … имало е подчертана репортерска активност от страна на нашите слушатели. Случва ли се това и при вас?
Цветелина Атанасова: По същия начин беше при нас. Страшно много хора, ама страшно много хора. И казаха – най-после нещо хубаво да се случи, най-после БНТ да направи нещо, което наистина да се чувстваме съпричастни към него.
Водещ: Къде ви намираме сега?
Цветелина Атанасова: Връщам се от командировка, снимах няколко репортажа по северното Черноморие. И сега съм на път за София.
Водещ: И там положението не е много розово, предполагам.
Цветелина Атанасова: Започнах с думата „за съжаление” в началото…
Водещ: Да, запомних аз.
Цветелина Атанасова: Да.
Водещ: А темата е?
Цветелина Атанасова: Темата отново екологична. Правих репортажи за няколко проекта по ОП "Околна среда" за опазване на Дуранкулажко езеро, картиране на Черно море и изграждането на ВиК мрежата в Каварна.
Водещ: Това пак попада, за съжаление, все още в графата на излишна екзотика в условията на криза май?
Цветелина Атанасова: Ами не би трябвало да е така.
Водещ: Така де, да, жалко.
Цветелина Атанасова: Споменах, че има картиране на Черно море, нямате си представа колко жалко изглежда дъното на Черно море. Боклуците са толкова много, че самата аз буквално със сълзи излизам от морето, защото миналата година картината беше доста по-позитивна.
Водещ: Ами със съжаление ще видим тези кадри и с интерес, разбира се. Благодаря на Цветелина Атанасова от БНТ. Има ли нещо позитивно в кестените пък питам Георги Караманев.
Георги Караманев: Естествено. Най-малкото това е една ангажираност към…
Водещ: Живи са?
Георги Караманев: По-добре са, разбира се. Идеята е с всяка година да стават още по-добре. Но с идеята за обратната връзка ми се щеше да кажа още нещо. Ние в момента развиваме и една друга кампания за Алея на влюбените, зад хотел Хилтън, тъй като няма такова …
Водещ: Там има един безсмислен мост, може да се ползва с тази цел.
Георги Караманев: Да, но зад моста пък има един безсмислен парк, който може да стане едно романтично кътче. И ние обявихме конкурс, съвместно със Столична община за идеен проект. В началото много критики защо толкова малка награда даваме, какви са ни критериите. Ние нямаме опит, разбира се, но имаме добро желание. И след това много бързо тези критики бяха погълнати пък от позитивно настроени наши фенове в интернет, които казват – все пак това е нещо позитивно, което е по-добре да се случи. И в крайна сметка не е важно толкова обема, колкото желанието, колкото нагласата.
Водещ: И както се казва може всички да си запеем – всичко, от което имаме нужда е любов. Но ще запеем след малко. Доц. Пешева, да се върнем към глобалните мрежи и глобалните рискове. Има един много изразителен пример, който вие разказвате на студентите си за рисковете, които носят тези мрежи за всички. Тук няма касти, няма бедни, няма богати. Всички са под…
Маргатира Пешева: Да, така е. Но преди това само да кажа поздравления към националната телевизия за тази кампания. Тя е наистина по фасона и портфейла на една обществена телевизия и аз много се радвам на тази инициатива. А що се отнася до нарушаване на личните права и на личната неприкосновеност – няма социални групи, няма приятели, братовчеди – всички биха могли да имат нарушени лични права. Бих искала да разкажа този случай, той е симптоматичен. Беше разказан в българския печат преди около 10 години…
Водещ: И веднага добре забравен.
Маргатира Пешева: Не зная дали е добре забравен, но е много показателен. Един собственик на голяма PR агенция в САЩ, който в края на годината неговия адвокат решава да поднови неговата застраховка живот и отива в най-голямата застрахователна компания в САЩ, която му отказва да поднови застраховката живот на неговия клиент с аргументи, че те са събрали информация през интернет, че за миналата година неговия клиент е изпушил твърде голямо количество цигари, изпил е твърде голямо количество твърд и мек алкохол, което го поставя в графата на рисковата група на хора, които има опасност да се разболеят от рак на белите дробове. Тогава започна и в Щатите, след това и в Европа, големи дебати, публично обсъждане, включително през печатните медии до колко събирането нерегламентирано на лична информация се намесва в личния ти живот, тъй като когато ти имаш голяма PR агенция е нормално да правиш партита и да поръчаш огромни количества алкохол и цигари за своите клиенти, които ти лично не си консумирал. Следователно той е драстичен случая, но показва, но е твърде физиономичен за това, че имаме нужда от защита на личната сигурност. На личните данни. В по-широк смисъл на думата. И че новите медии прекалено много открехват вратата към личното ни битие, към личния ни живот, което понякога може да се използва срещу нас. Както се използва от Google и от Facebook да се продава информацията ,днес се продава на рекламните агенции, за да могат да таргетират рекламните послания. Утре ще се продава на политиците, другиден ще се продава на определени медийни корпорации, а по-другиден ще се продава на хора, които примерно правят световен тероризъм. Възможни са най-различни сценарии…
Водещ: Подсказвате ми …
Маргатира Пешева: И това е важен въпрос, един от най-важните проблеми, който стои на отворената ножица между старите медии и новите медии, новите платформи, които дават наистина огромни шансове за лична, персонална, интерперсонална, глобална комуникация, глобален маркетинг, глобални рекламни PR кампании. Но същевременно ние получаваме твърде голям виртуален лукс и удобство за сметка на някаква понякога горчива цена, свързана с изгубването на личното ни пространство.
Водещ: Което ме подсеща, че може би преди тези избори ние медиите бихме могли вместо да цитираме до безсъзнание социологически изследвания да направим едно разследване по повод това – от кои наши данни се интересуват политиците, едва ли това би било толкова трудно за засичане. За съжаление времето ни изтече. Но пък в друго издание ще поразсъждаваме и над този въпрос.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.06.2011

Какви и къде са днес журналистическите коментари?

Водещ: Свободните журналисти не са забравили да коментират поне тази седмица. Това стана ясно и пролича, но за това се иска постоянство, усилие и май нови територии. Разбира се трябва копаене. От копаенето понякога заболяват и раменете, и кръстът. Защо ни е това ли? Ами защото когато те заболи, винаги се намира кой да ти подаде ръка и ако сме искрени винаги се намира повече от един, който да ти подаде ръка напук на създадените тесни дрешки от измислени клишета, в които един или друг се опитва да ни каже, че сме облечени. Има едно прекрасно описание на Лилиан Хелман „Пентименто”. Това е името на томчето с разкази, за да уважи рейтинга на жълтите ценности, особено ценни напоследък, само ще отбележа, че Хелман дълги години е била с Дешел Хамет. Дотук с отклонението. Ето го и цитатът : „ С течение на времето багрите на остарялото платно понякога стават прозрачни. Тогава на някои картини могат да се видят първоначалните маски. През женската рокля прозира дърво, някакво детенце отстъпва място на куче, големият кораб вече не плава в открито море.” Това се нарича „пентименто” – разкайване, защото художникът се е разкаял, сиреч – премислил е. Може би трябва да се добави, че замяната на по-стария замисъл с по-късен помага да се види по нов начин стария. Това е то. Дали не се случи и в коментарите тази седмица на журналистите? Какви и къде са днес журналистическите коментари? До колко в медиите има място за коментар и на гражданските акции? Знаете, цяла година фондация „Медийна демокрация” отчита колко малко са коментарите и колко повече са новините. Тази седмица един художник отприщи много коментари. Една акция за писане на писма и на SMS също. Промениха ли тези две събития съотношението новини – информации – коментари и къде? Превърнаха ли се Facebook.com и сайтовете в помощник на журналистите, за които хартията или едното време не стигат, за да влязат там коментарите им. Tlaca.com и Bivol.com са две нови територии за журналистически разследвания, с подчертан афинитет към коментара. Защо ще коментираме днес с Петъо Цеков и Атанас Чобанов. Какво постигна гражданската инициатива за изпращане на писма и SMS до магистратите? Как се отнесоха медиите към тази инициатива и самите магистрати разбира се? Как и защо се променят рейтингите на политиците преди официалното начало на президентската кампания и рейтингите ли в крайна сметка ще определят кандидатурите на основните играчи в кандидат президентската надпревара? Тази тема ще коментираме със Силвия Великова от „Хоризонт”, Маргарита Илиева от „Българския хелзинкски комитет” и Добромир Живков от „Маркет линкс”. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Владо Тошев, Зоя Ескинова, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз, Ирен Филева. Какво постигна гражданската акция за писане на писма и SMS до висшите магистрати? Едно от местата, на които има много коментари по въпроса е Bivol.com. Добър ден казвам сега на Атанас Чобанов.
Атанас Чобанов: Добър ден на Вашите слушатели. Bivol.bg
Водещ: Bivol.bg. Иначе другото беше Tlaka.com. Това ме обърка. И така, нека да започнем от там – какво постигна тази инициатива?
Атанас Чобанов: Ами за сега постигна добра медийна чуваемост, знаем всички, че Висшият съдебен съвет беше обект на критики в последно време заради безпринципното кадруване и тази кампания искаше да сложи точка.
Водещ:Понеже Вие сте в Париж, успяхте ли да проследите реакциите на магистратите?
Атанас Чобанов: Реакциите ги следихме по медийните им изяви, които бяха доста остри. Нали с най-разнообразни конспиративни теории, че това е някаква кампания за печелене на пари, че това е политически натиск, криминален натиск и т.н. Естествено в това няма нищо вярно. За съжаление обаче наглостта им се оказа по-голяма, отколкото чувството за срам, което би трябвало да ги принуди да си подадат оставките след такъв масивен граждански отпор.
Водещ: Предполагам, че сега ще Ви е любопитно пък да чуете какво видя Силвия Великова. Добър ден на Силвия Великова от „Хоризонт”.
Силвия Великова: Здравей Наско и от мен.
Атанас Чобанов: Силвия, здравей!
Силвия Великова:Впечатлих се от това, че членовете на Висшия съдебен съвет не толкова мислиха за искането на оставките, колкото се опитваха да установят обратна връзка с подателите на SMS и брояха от кои държави са телефонните номера, от които са им се обаждали. Видяхм между другото в Facebook.com, че има хора, които се оплакват от тероризъм от страна на членовете на Висшия съдебен съвет в опитите им да се свържат с тях. Ти имаш ли такива сигнали?
Атанас Чобанов: Аз също видях в Facebook.com, но това е някакъв изолиран сигнал, доколкото разбрах, не е масово явление. Може би наистина е имало изнервени реакции, както от страна на хората, които са изпращали съобщения и SMS, така и от страна на получаващите. Ние със сигурност не желаем да обиждаме и да се държим неприлично с хората. За това призовахме да се отправи едно умерено пожелание.
Силвия Великова: Хигиена на текстовете обаче от Висшия съдебен съвет се оплакаха, че те стават все по-груби, цинични и заплашителни. Този контрол можете ли да го осъществите, за да компримитирате акцията?
Атанас Чобанов: Ами не можем да го контролираме. Вижте какво става в съобщенията, които се оставят във форумите и в коментарните статии за Висшия съдебен съвет. Там нещата са наистина много цинични. Докато тук става въпрос за това, че хората, които изпращат SMS, те се подписват.
Водещ: Остават следа.
Атанас Чобанов:Индивидуализиран акт и е нормално, когато човек общува по този начин да бъде учтив. Но да си кажа мнението, защото няма явно друг начин да се предизвика реакция. Те просто са дебелокожи тези хора.
Силвия Великова: Както става ясно няма да подават оставки категорично с външен натиск от името на държавността.
Атанас Чобанов:Това все още не е ясно, тъй като все пак медийния слух беше силен и вероятно това ще рефлектира и върху доклада на Европейската комисия за състоянието на съдебната система. Както видяхме, има още неща, които или за членове на Висшия съдебен съвет – ето „Капитал” разкри, че един член на Висшия съдебен съвет е крил имотна измама. Става въпрос за неща, които ще се разследват, надяваме се и ще доведат до някакъв резултат. Рано е да се каже.
Водещ: Смятате ли, че наистина тези събития и тази гражданска акция предизвика журналистите да коментират повече?
Атанас Чобанов: Ами усили донякъде нещата, тъй като коментарите течаха и преди това, но тази акция според мен има особен принос да усили посланието на журналистите и фактът, че хора се ангажират, че се включват от чужбина, че харчат пари от собствения си джоб, за да си кажат мнението – това е все пак един добър знак, че има някакво рудиментарно зараждащо се гражданско общество.
Водещ:Защо създадохте Bivol.bg.?
Атанас Чобанов: Много просто – защото преди да го създадем с колегата Асен Йорданов публикувахме разследвания в продължение на година и повече или в моя личен блок, или в други издания, в които разследванията ни, текстовете се разпръсваха. И bivol.bg беше един замислен проект за разследваща журналистика и той си е такъв. За да събере първо нашите разследвания и второ – нови автори, които желаят да допринесат с техни изследвания. Ние сме сайт за разследваща журналистика и публикуваме изключително рядко.
Водещ:Което значи, че за Вашите коментари хартията или ефирното време не са достигали, така ли?
Атанас Чобанов: Извинявам се, но е шумно и не Ви разбрах.
Водещ:Което значи, че за Вашите изследвания ефирното време или хартията не са достигали?
Атанас Чобанов: Ами да, за съжаление в българските медии има много малко място за такава журналистика, която изисква доста време и доста мир, защото трябва да се принтират и публикуват документи, обстоятелствено да се изложат нещата.
Водещ:Как ще продължи тази акция?
Атанас Чобанов:Коя акция?
Водещ: С SMS?
Атанас Чобанов: С SMS. Ами имаме идея да я продължим, да. Може би с MMS, нали с картинки. Това обаче е по-скъпо и по-сложно технически, но примерно имахме една идея за една жълта тиква.
Силвия Великова: Ами, то вече тази жълта тиква я чухме на заседанието на Висшия съдебен съвет. Цони Цонев получил такъв SMS. „Висшия съдебен съвет : жълта тиква с червени семки.” Това ли ще е картинката?
Атанас Чобанов:Това е много образно. Дали са червени семките е спорно, защото има представители от всички парламентарни квоти, не само червени, но така – жълтата тиква е едно добро, буквата О може да бъде като жълта тиква и останалото да си го пише „Оставка” примерно и тази картинка да се праща. Имаме такива идеи и ще видим колко можем да ги реализираме, тъй като не е евтино да се изпращат MMS. Но ще разнообразим със сигурност арсенала.
Водещ: Казахте, че не сте информационен сайт, но може би трябва да имате някаква информационна рубрика как върви SMS кампанията Ви.
Атанас Чобанов:Ами това няма как да го проследим, тъй като ние нямаме никаква обратна връзка, наистина не знаем…
Силвия Великова:Нищо – Висшият съдебен съвет го изчислява и ще Ви информира, така че те ще свършат работа.
Атанас Чобанов: Ако те имат такъв брояч и следят. Очевидно можем да направим някакво сътрудничество между техния сайт.
Водещ: Тук с нас се весели и Петъо Цеков. Може би ще Ви е интересно и неговото мнение да чуете за тази акция. Добър ден.
Петъо Цеков: Добър ден. Аз подкрепям абсолютно всяка форма на обществен натиск върху съдебната система. През последните 20 години тази система от една от независимите власти се превърна в самостоятелна губерния, която като че ли няма нищо общо с останалия свят, български свят. Тези хора, като че ли живеят някакъв собствен живот и е много хубаво, когато от време на време допуснат някакъв колосален гаф като…
Водещ:Пореден.
Петъо Цеков:Да, пореден гаф този гаф да бъде припомнен от обществото и ако обществото не е достатъчно силно, ако няма достатъчно силна гражданска позиция, поне медиите да се намесват и да вдигат някакъв жълт картон на тези хора.
Водещ: Мислите ли и за някоя друга част от изпълнителната власт, която Ви е ядосала за такива акции? Господин Чобанов?
Атанас Чобанов: Нека да припомня, че преди няколко години организирахме такава акция от страна на българите в чужбина към депутатите.
Водещ:Тя беше тогава успешна за здравните осигуровки.
Атанас Чобанов:Точно така. Това беше едно, все пак това са крайни мерки, когато трябва наистина персонализирано да се каже, да се изрази недоволство, след като се е минало през институционалните пътища. Не трябва по всякакъв повод да се използва, но тогава, преди 3 или 4 години, това проработи въпреки заявлението от парламентарната трибуна на Татяна Дончева, че няма да се подаде на натиск. Много прилича на това, което става в момента между другото.
Силвия Великова: Между впрочем, само тук да кажа, че дори няма нужда да предприемате друга акция, защото от Висшия съдебен съвет казаха, че ако тази акция, която е насочена срещу тях, ако тя дестабилизира Висшия съдебен съвет, ще дестабилизира и държавата, така че ще рухнат всички институции, така че наведнъж ще сте решили и свършили всичко.
Атанас Чобанов: Направо като лего ще паднат.
Водещ: Ще се сринат. И всичкото това от една тиква.
Силвия Великова:Да.
Атанас Чобанов: Не, това е смешно. Мисля, че все пак това беше една полезна акция, защото видяхме, че е достигнало посланието и членовете на Висшия съдебен съвет реагираха изнервено и още веднъж потвърдиха, че живеят в някакъв паралелен свят и са откъснати от това, което обществото иска от тях. А обществото иска справедливост, откритост, прозрачност на разследванията и независимост при взимането на решенията. Не съм съгласен, че те са обособени и независими, стоят в отделен свят в държавата, тъй като те са политически зависими и това е големият проблем.
Водещ:Искате да кажете, че сте оптимист, защото направихте паралела с предишната Ви акция за здравните осигуровки?
Атанас Чобанов:Не мога да бъда толкова категоричен оптимист, тъй като казах вече – наглостта им е голяма. Предполагам, че ще има ефект дългосрочен или средносрочен, най-вече заради медийния отклик.
Водещ: Благодаря Ви за този коментар. Атанас Чобанов за акцията на bivol.bg и изпращането на SMS до представители на Висшия съдебен съвет. Останете с нас, за да продължим след малко да говорим за една друга територия за журналистически коментари, която имаше премиера тази седмица. Tlaka.com. След като дълго време беше коментирано от фондация „Медийна демокрация”, че журналистическите коментари намаляват или стигат до някаква критична точка, след като от няколко години тенденцията за спадане по отношение на свободата на словото е вече трайна, няма как да не се замислим и да не продължим да говорим за мястото на журналистически коментари. До колко хартията вестникарската и ефирното време стигат за такива? Tlaka.com имаше премиера тази седмица. Нека така да го кажем, това е една територия в Интернет за журналистически коментари, създадена от Петъо Цеков. Ами първата рекапитулация, Петъо?
Петъо Цеков: Радвам се, че си открила какво е Tlaka.com. Смисъл територия за журналистически коментари, малко силно казано, но аз самият не знам още какво е. Възникна като идея за място, на което в Интернет да пускам собствените си текстове, един вид блок, и да реализирам по някакъв начин собственото си хоби. А това е, малцина знаят, всеки ден да казвам някъде кое е важното от деня. Кои са 10 новини, които са важни този ден и така събирах дълго време, може би през последните 15 години, някакъв архив един вид и на тази територия – Tlaka.com, реших да отбелязвам всеки ден 10 новини поне, които са ми направили впечатление.
Водещ: И веднага стана диалог.
Петъо Цеков:Реших, че освен за себе си, бих могъл да го направя като някаква арена, в която хора биха могли да коментират, да се получи наистина някакъв диалог. Името го бях избрал предварително. И се чувствах ангажиран с това име. Тлака е седянка. Една хубава българска дума.
Водещ: Както каза един министър на времето – „седенка”.
Петъо Цеков: Седенка, да. И реших да събера „седенката” на едно място в Интернет. Бавно започнаха да идват други идеи. Защо мои коментари, пиша добре може би, но чак пък толкова. Дадох възможност други хора да влизат вътре в този сайт и да оставят своите материали. А защо само моят подбор на новините? Може би имам някакво око за новини – кое е новина и кое не е. Но защо аз трябва да преценявам това? Използвах, тъй като съм абсолютен логик в Интернет, проверяването на сайтове и т.н., използвах готови модули, които медиите разпространяват в интернет, т.е. дадох територия на сайта, но различни медии, които подбират новините така, както те сметнат за добре и чрез линкове всъщност от сайта може да се влиза в по-различните агенции за online новини.
Водещ:И да се прави разликата между различните документи.
Петъо Цеков: Да, една агенция има своите 10 най-важни новини. Друга има съвсем други. Все пак избрах за начало някакви медии, които смятам, че отговарят на сериозността на проекта, който правя. Т.е. не подбирам жълти новини и даже са повече политически, икономически, спортни, новини свързани с външната политика на България и т.н. Прровокирам хората с видео материали, с анкети и т.н.
Водещ:Кои бяха най-коментираните теми. Художникът и SMS ли?
Петъо Цеков: Тази седмица, всъщност проектът е от две седмици, така че…
Водещ: За тази седмица говорех.
Петъо Цеков:Тази седмица наистина Паметникът на съветската армия и за кратко време новия му face, новото му лице беше, като че ли най-коментирана тема. Колегите коментират изключително много един вестник, който ще се появи другата седмица в националния пазар. Вестник, свързан с издателите на „24 часа” и „Труд”. Събитията около Висшия съдебен съвет бяха разбира се доста коментирани. Може би това са трите основни теми. Както разбира се катастрофата, реакцията на държавата, реакцията на хората, случвалото се с идеите за нов автомобилен парк и т.н.
Водещ:Нека да се върнем малко на темата за Висшия съдебен съвет, защото до сега, като че ли такава акция, гражданска не е била провеждана. Бяхте готови да влезете в спор със Силвия Великова. Какви бяха коментарите в tlaka.com?
Петъо Цеков:Коментарите бяха свързани с това, че Висшият съдебен съвет и неговите членове, като че ли предразположиха избора на Владимира Янева
Силвия Великова: Боже, тази жена колко стана известна.

Петъо Цеков: Всъщност всяка жена, която има 4 годишен съдийски стаж успява да влезе във Висшия съдебен съвет. В същото време го напускат съдии, които имат още по-голям трудов стаж. Как може една приятелка на министъра, както всъщност тя е известна като позната на министъра. Това е цялата биография, която обикновеният човек като мен, страничен наблюдател знае за тази жена – четири годишен стаж и приятелка на министъра. Този Висш съдебен съвет има ли други критерии?
Водещ: Или е била на подходящия разклон, когато е трябвало.
Петъо Цеков: Да, разклона на Велико Търново като една здравна министърка е била или на някой друг разклон – не зная, но тя е попаднала на правилното място, в правилното време, за да стане каквато е. Този Висш съдебен съвет, като олицетворение на някаква съдебна система. Ок.
Силвия Великова: Ами там е работата, че не е точно така и аз за това реагирах на критиките, на коментара ти, че 20 години тази съдебна власт се изживява като някаква си. Тази съдебна власт, освен този Висш съдебен съвет и периодично сменящи се глави на институциите, има магистрати, обикновен хора и няма как да персонифицираме, т.е. да обобщаваме. По-скоро трябва да персонифицираме и да казваме кой се изживяваше 20 години като надменен Господ и кои работиха, и кои страдаха от това, че други се изживяваха така.
Петъо Цеков: Тук си права.
Силвия Великова:Лошото е, че и в коментарите нещата по този начин вървят, Хората категорично смятат, че има знам за равенство между тези чиновници, които са във Висшия съдебен съвет, защото те са такива – те се държат като такива. Те след като могат да си позволят да си броят SMS вместо да се занимават с кадрувата работа и да насрочват конкурси, явно се държат като такива свободни чиновници.
Водещ: Сега, не знам дали са преброили писмата, но ние ще имаме възможността да преброим писмата с Маргарита Илиева от Българският хелзинкски комитет, която е на телефона. Добър ден.
Маргарита Илиева: Добър ден.
Водещ:Имахте възможност да влезете в нашия разговор, чувайки по телефона какво ние коментираме тук, в студиото. Вашата оценка за тази гражданска акция?
Маргарита Илиева: Ами считам, че това е безпрецедентна социална мобилизация в подкрепа на нещо, което е не просто свързано със съдебната власт и нейната независимост, ами въобще и просто с правата на човека, доколкото става въпрос за основното ни право на безпристрастен съд, но също и въобще по-общо с върховенството на закона и на цялата държава. Кампанията, която ние инициирахме за изпращане на протестни електронни съобщения до членовете на Висшия съдебен съвет е най-подкрепената в цялата ни история до сега кампания. До момента има над 1030 писма и това в рамките на около седмица.
Водещ:Няма да затруднявате Висшия съдебен съвет да ги брои като SMS.
Маргарита Илиева: Ами ние нямаме нищо против да ги затрудним и по някакъв начин да им привлечем вниманието върху това, което им се казва от обществото, защото те по един безпардонен и дори непростим начин се опитват да игнорират това, което в един глас и свободните журналисти, и право защитниците, и най-вече на първото място – самите съдии, самият съюз на съдиите им казва. Казва им „Вървете си!” Те вместо да поемат отговорност за причиненото от тях, което води до тази обществена нетърпимост към тях, те се държат като недосегаеми. Що се отнася до SMS, това е кампания на сайта за разследваща журналистика bivol.bg. Тя е изцяло независима от нашата кампания, но ние я подкрепяме. Доколкото разбирам от пресата и от реакцията на самите членове на ВСС, тъй наречения, те наистина получават много голям брой от цял свят такива електронни съобщения. Имаме безпрецедентна гражданска активност, която иска да постигне един конкретен резултат, а именно да освободи на първо място магистратите и вече нас, обществото, гражданите от този орган на развала, какъвто се показа, че е Висшият съдебен съвет.
Водещ: То малко като яйцето и кокошката да Ви питам кое е първичното, но повече гражданската акция ли накара журналистите повече да коментират или обратното?
Маргарита Илиева: Аз мисля, че от момента, в който ВСС направи този толкова компрометиращи, докрай дискредитиращи избор на председателката Янева, не само че право защитниците веднага реагирахме, но също и журналистите, а обществената мобилизация дойде малко по-късно, когато вече и съюзът на съдиите беше поискал съвсем категорично по един безпрецедентен начин Висшият съдебен съвет да се махне, за да употребя една дума от ежедневието. Тогава вече гражданите почувстваха от една страна, че сякаш е назрял моментът, такава една консолидация и това ги окуражи, и също така почувстваха, че има място за тях да покажат пряко начин, механизъм, по който пряко да участват. По принцип въпросът с гражданското участие е сложен в България и ние в този смисъл сме много радостни от това, че гражданите намериха начин, по който да участват в този по принцип доста солиден процес по взимане на решения относно модела на управление на съдебната власт, избор на ръководители и т.н.
Водещ: Bivol.bg смятат да продължат акцията с MMS, намесват и художествения образ на една тиква. Вашето предложение?
Маргарита Илиева: Ами ние сега, доколкото сякаш поизчерпахме средствата за вътрешен натиск, ние публикувахме редица изявления, отправени до Висшия съдебен съвет. Поради техния безочлив отказ за поемане на отговорност, ние смятаме сега да насочим усилията си към това да мобилизираме външен натиск от европейски институции и изпратихме вчера писмо до председателят Барозу, президент по-точно Барозу, което ще огласим понеделник в българската версия. Ще търсим начин да мобилизираме европейските инстанции, да окажат и те своят натиск, така че да не спре до тук, защото аз мисля, че след тази огромна инвестиция и на журналисти, и на право защитници, и на съдии и пак ще повторя – това е ключово, това е огромно нещо съдиите да казват на ВСС „Идете си!”. И не просто „Идете си!” на тези хора конкретни – моделът трябва да се ревизира коренно, защото в противен случай той ще произвежда занапред други такива хора и други подобни цикли. Та, доколкото всички ние толкова много в един глас инвестирахме в тази борба, аз считам, че би било разрушително тя да се окаже, да бъде неуспешна и ние да се окажем безсилни. В този смисъл…
Водещ: Вярвате, че тиквата преди 12 може да стане каляска?
Маргарита Илиева: Ами това, което трябва да направим според мен е да мобилизираме всичките си ресурси в това да се стремим. Като прогноза не знам какво да Ви кажа.
Водещ: Как реагираха медиите на тази инициатива? По Ваша оценка разбира се.
Маргарита Илиева: Ами те реагираха с голям интерес, доколкото мога да преценя от резултата на отразяването, а и начина на отразяване – той е от неутрален до положителен, а в някои публикации е силно положителен. Аз за това повтарям този за мен white мотив – има огромно съзвучие, такова, каквото аз не си спомням между различни общности – професионални, съсловни и граждански, които просто имат консенсус, че ВСС е довършено развален и не може да се поправи. Той е счупен и трябва да се махне, трябва да се отстрани. Аз чух Силвия да казва преди да ме включите, че те вместо да броят SMS следва да кадруват. Аз ще се разгранича от това мнение. За мен е много опасно те да продължат да кадруват, Те всъщност, ако продължат сега на кадруват, ще минират съдебната власт за десетилетия напред.
Силвия Великова: Само че проблемът е, че цялата съдебна система е вградена от командировани съдии и прокурори, което и пречи да работи нормално и аз имах в предвид да насрочват поне конкурси, защото това им е работата. Иначе кадруването – те го изкривиха като ангажимент и като правомощие, което имат по принцип.
Маргарита Илиева: Да, така е и аз знам, че страшно много магистрати, съдии най-вече, работят в условията на командированост, т.е. на една служебна несигурност, но това продължава много време.
Силвия Великова:Освен това независимост. Когато ти си взет от малък град в София, за да работиш тук, ти ще правиш всичко възможно, за да слушаш и да останеш. Това също е проблем, който е свързан с това, че те не си вършат работата.
Маргарита Илиева: Така е обаче това според мен е по-малкото зло. То вече продължава над 2 години. И всъщност това е по-търпимо от моя гледна точка, отколкото това те да назначат сега… Вижте, те имат да назначават сега магистрати на специализираните инстанции съд и прокуратура. Тези инстанции, този специализиран съд правителството създаде, за да може да печели делата, които много желае да спечели. Единствената гаранция срещу това обвинението да е равно на присъда осъдителна в този специализиран съд е да има относително безпристрастни, читави магистрати. Този ВСС няма да назначи такива.
Силвия Великова: Ами то няма и кандидати за тези съдилища. Те дори да искат да назначат, те няма пак от къде да ги изберат. То няма желаещи.
Маргарита Илиева: Ами това е много правилно и показва отношението на самата общност към това. Свестните магистрати не искат да отидат да работят там, но ако сега Висшият съдебен съвет по някакъв начин се оттегли, а аз доколкото виждам те много силно, много упорито са се запънали да кажа пак разговорно.
Водещ: Ами то дали беше модерно. Така едни директори по едно време се връзваха за едни радиатори в кабинетите си. Може и на тази гледка да се върнем.
Маргарита Илиева: Явно това им е най-важното, да. Искам да кажа, че ако той все пак бъде принуден да се разпадне, тогава това ще мобилизира по необходимост просто като остра критична необходимост ще мобилизира властта, властите – и изпълнителната, и законодателната да променят модела и тогава всички тези болестни, бих ги нарекла протести, биха могли да потърсят обрат. В противен случай, ако ВСС просто си остане такъв, какъвто е, с този състав, с този модел и си мисли за промени в уредбата му в един среден или дългосрочен план – това според мен ще е пагубно, защото те ще сложат хора в цялата съдебна система, които ще бъдат просто послушни. С нашето право на независим съд ще се свърши. Аз не виждам как ще работят почтените магистрати.
Водещ: Сложете заглавие до писмото, което сте изпратили до Барозу.
Маргарита Илиева: Да сложим заглавие.
Водещ:Да, защото няма да кажете какво пише в писмото, ясно е, но поне заглавието сложете.
Маргарита Илиева: Ами заглавието е „Помощ”.
Силвия Великова:Така си и помислих, че ще кажете.
Маргарита Илиева: Ами да, мисля че сега трябва да сме много солидарни помежду си със съдиите, със съюза на съдиите. Те са лидера за промяната и да мобилизираме всякаква солидарност, която можем отвън.
Силвия Великова:Дори и с цената да бъдете упрекнати, че постъпвате национално безотговорно и компрометирате държавата, между впрочем – Вие сигурно четохте интервюто на Стефан Петров, където конкретно се визираше Яна и представител на Европейската комисия, присъствал на срещата при Маргарита Попова.
Маргарита Илиева: Ами тази асимилация – какво да кажа за нея. Тя е толкова от нисш характер, че не бих я коментирала.
Силвия Великова: Тя е доста милиционерска между другото.
Маргарита Илиева: Ами да, типично да. Вие го казахте.
Силвия Великова:Аз ще го кажа.
Маргарита Илиева: За въпроса с…
Водещ:Слава Богу, че още може да ги казваме тези неща.
Маргарита Илиева: За дискредитирането на държавата. Аз мисля, че държавата, в лицето на ВСС сега, а пък и от гледна точка на изпълнителната власт, е една доста дълго продължила, последователна и агресивна политика на овладяване на агресивността на съда, включително посредством подчиняването на ВСС. Държавата сама се дискредитира. Това, което сега единствено може да я реабилитира – това е силно гражданско общество – журналисти, право защитници, хора и съдиите, които да кажат „Не! Тази държава е наша и тя е правова и такава ще бъде!” Това е, което може да реабилитира държавата и то върху него трябва да се… То трябва да получи подкрепата, този глас общ, колективен глас трябва да получи знака България, а не компрометиралата се институция ВСС.
Водещ:Благодаря на Маргарита Илиева от Български хелзинкски комитет, от която разбрахме поне заглавието на писмото, което е вече изпратено до Барозу. Ами да се върнем на коментарите. Какво трябва да се коментира в такива случаи? Новината, че има гражданска инициатива, че някой е склонен да праща SMS или нещо друго? Или може би реакцията на магистратите?
Силвия Великова: На членовете на Висшия съдебен съвет, да ги наричаме такива, каквито не са – те са правителство на съдебната власт, както се наричат. Не, аз не мисля, че има новина в реакцията на членовете на Висшия съдебен съвет. Както и Петъо го коментира преди малко за скандалите, просто това не е новина, че има скандал около Висшия съдебен съвет. Обърнете се към Приморско, върнете се към предишни Висши съдебни съвети – така че очевидно има там нещо, което се случва, за да се чувстваш длъжен на всяка цена да запазиш позицията си, когато влезеш на някакво място. Аз съм малко по-скептична по отношение на гражданската активност, за която и Наско говореше сега, и Маргарита, защото този протест може да бъде обсебен и от гражданите с користни цели. Пред Съдебната палата има една палатка, която цял месец ще остане там. Тя събира подписи с искане оставката на Висшия съдебен съвет и зад нея стои едно сдружение, не знам какво точно и то се нарича анти мафия. И което се оказва, че се оглавява от Георги Дражев, който е брат на Ивайло Дражве, изтърпяващ присъда в затвора за шофиране в затвора в пияно състояние. Аз не казвам, че брат му няма право да има гражданска позиция. Аз казвам, че това е знак да се замислиш дали тази инициатива следва принципни искания или някакви други. Така че има винаги в такива случаи опит да се обсеби една хубава кауза и от нея да спечелят и други хора, но това работи срещу справедливата кауза, защото аз чух как много умело, защото те явно го могат това, членовете на Висшия съдебен съвет използваха като свой аргумент, за да се защитят и да кажат „Вижте кой ни атакува!” и казаха Георги Дражев. Казаха ДСБ подкрепи тази инициатива. Ето, политиците разпознават своите дечица в София. Така че много е хубаво, че има някаква гражданска наченка, но аз си мисля, че става дума за бунт и процес на едно мнозинство. То е същото, което се дразни, когато ни управляват от телевизора. Мисля, че то е същото. Не смятам, че ние сме мнозинството в България. Смятам, че по-скоро този тип гражданско мислене вече отдавна е в изолация.
Водещ: И до колко коментарът би могъл да освободи от тази изолация подобно гражданско мислене, Петъо?
Петъо Цеков: Първо новината за това, че някакви SMS или в бъдеще MMS и тиквички ще се пращат наляво и надясно е новина за това до колко има някаква будна гражданска съвест, общество, наречете го гражданско или нещо от този род. Да, ние не сме със Силвия големи оптимисти на тема гражданско общество.
Силвия Великова: Защото, както се казва, сме гледали филма няколко пъти.
Петъо Цеков: Това е различна новина според мен от новината какво се случва във Висшия съдебен съвет, в съдебната система или нещо от този род. Когато преди малко говорихме със Силвия по темата, споменах съдебната система като нещо различно. Забележете, че ние коментираме тези SMS като някаква гигантска новина, а в същото време не коментираме Лъчезар Иванов от ГЕРБ примерно или друг депутат, министър от сегашната власт, който е сгрешил. Ние приемаме тези неща, свързани с депутати и министри като нещо естествено, нещо, което сме виждали много пъти, коментирали сме го много пъти, но в съдебната система такъв праг на чувствителност не сме виждали чак толкова много голям. Според мен. Силвия може да ме поправи, но дебати за грешки в съдебната система не е имало такива обществени, силни. Владимира Янева, Ок. Преди шефът на Градския съд и кой беше там назначен такъв…
Силвия Великова: Пак близък…
Петъо Цеков:Да, пак близък. Ок. Коментираме един, два, три случая, но чак такава чувствителност към темите в съдебната система обществото ни не е свикнало да има такива рефлекси. С изпълнителната власт и със законодателната власт, т.е. другите две власти, за това се опитах да отлича съдебната, като че ли сме свикнали по да се изразяваме, по да коментираме, по да сме претенциозни към тях, докато към съдебната система – тя самата система си извоюва някаква независимост.
Водещ: Автономност.
Петъо Цеков:Автономност, която е като недосегаемост някаква. И ние като журналисти дори някога се чувстваме недорасли да влизаме в комуникация с нея, да критикуваме нейните постъпки достатъчно остро и дори на страниците на печата.
Силвия Великова:
Водещ:Добре. От двете събития, които коментираме днес от седмицата – паметника и SMS кампанията, която хайде – за повече образност да я наречем „тиквена кампания”, коя предизвика повече граждански отклик според Вас?
Силвия Великова:Е, тя тази с паметника беше някак си – тя си е събитие, буквално си е събитие от седмицата, защото това, което се случва с SMS кампанията върви след избора на Владимира Янева и то не е точно ескалирало точно тази седмица. Различни са нещата, но те всъщност по един и същи начин показват комплексите и разделението ни. Ние видяхме как се реагираше на…Между впрочем много ми хареса, че Бойко Борисов бил обиден, че не е нарисуван като национален герой. Просто това е точно обяснението на всичко, което се случва. Много си беше хубав паметникът между другото. Аз така си мисля. Беше интересен и доста се вписваше, ако трябва да говорим с тези модерни понятия в публичните пространства – много по-добре се вписваше така оцветен в градската действителност и момчетата, които се разхождат там.
Петъо Цеков: Проблемът е, че и в двата случая, като че ли дебатът не е достатъчно пълен, ясен и изчерпателен, за да заемеш някаква позиция, нали.
Силвия Великова: Но виж, нещата се решиха с паметника. През нощта и… Мисля, че това с SMS и с Висшия съдебен съвет няма да може да се случи толкова бързо и лесно.
Водещ: Трябва да има разход на тикви още. Оптимисти или песимисти последно? Смисъл, то място за оптимизъм по отношение на паметника няма, защото те го изчистиха. Това…
Силвия Великова:Както се казва, все пак, това в временно състояние, както беше нарисуван и изчистен, така може да бъде отново нарисуван. Аз само едно изречение по повод казаното от Петъо за Лъчезар Иванов. Напротив, аз смятам, че трябва да не сме толкова нечувствителни към това, което се случва просто, защото трябва да си зададем въпроса, след като на този човек вече няколко пъти му се случва това и той оцелява, и той бива опазван, явно има някакъв проблем. Явно има някаква причина. Значи Ана-Мария Борисова каза как там на някакъв кръстопът, както я намериха, така я оставиха, но този човек направи поредица от гафове и продължава да съществува по този начин. Отговори не се дават, мисля, че изпълнителният орган на ГЕРБ не каза нищо, което да ни покаже какво е отношението им към случая с конфликта на интереси на Лъчезар Иванов.
Петъо Цеков: Има една /…/, която се цитира по медиите тук вчера и днес и тя е следната – Цветан Цветанов се обръща към Лъчезар Иванов и му казва „Сам си! Отиваш в Комисията, доказваш своята невинност, не доказваш своята невинност, но си сам. Трябва да се защитиш!” Все пак Лъчезар Иванов сдаде няколко поста през последната година заради подобни действия от негова страна.
Силвия Великова:Да, така, сдаде постове, но какво.
Петъо Цеков:Но има един пък, в който не може да го сдаде поради простата причина, че той бе избран от някакви хора, от хората. Той е депутат.
Силвия Великова:Не, аз мисля, че все пак той няма да бъде принуден да сдаде този пост, тъй като Бойко Борисов, каквото и да говорим за него, той няма да се раздели с него. Той е верен на приятелите си. С личното си GP, както няма да се раздели с Цветанов, каквото и да се случи около двамата, защото Димо припомни за консултантският договор.
Водещ:И накрая нека помолим художника да отстрани този недостатък и следващия път, ако ще рискува, да има подходящия Батман, защото това е крайно несправедливо и от това произтичат изключителни недоволства.
Петъо Цеков:Българския Батман е по-добър и от турският Батман. Само да ти кажа. Да не влизаме в тази тема.
Водещ: Аз ще си призная…
Петъо Цеков: Руския.
Водещ:Ще се ограмотя обещавам. Ами да продължат коментарите. Ще бъде интересно да проследим как ще се развиват коментарите на тези неформални територии, които основават журналисти като Петъо Цеков. Благодаря Ви за това гостуване. Неслучайно в началото на предаването цитирах терминът на Лилиан Хелман „Пентименто” т.е. преосмислянето. В момента в ръцете си държа „Притча за пшениченото зърно”, „Есета, очерци и пътеписи”, написани от колегата Иван Ангелов. Добър ден.
Иван Ангелов: Добър ден.
Водещ: Всъщност най-интересното е, че това е нещо старо и нещо ново. Като давате избор на читателя сам да прецени с кое да започне – със старото или с новото. Защо? Предизвиквате го или нещо друго имате в предвид?
Иван Ангелов: Не. Значи аз съм използвал един канон в вестникарството, поне в журналистиката е новото преди старото, всичките ми така наречени послеписи стоят като оформление в книгата преди оригиналните публикации, просто давам възможност на читателя да си избере, като аз разбира се давам предимство, давам по-висока оценка на така наречените си послеписи. И в типично журналистически план, и като качество, и като изказ, докато старите ми публикации така или иначе си носят някакъв знак на времето.
Водещ:Оценка на времето.
Иван Ангелов:Не, оценка на времето точно не, но примерно някога ние пишехме много по-литературно, отколкото се пише в сегашния печат, в сегашните медии. Се пише и говори и смятам литературният ни подход, някогашният за един голям минус.
Водещ:Минус? За това, че го няма днес?
Иван Ангелов:Не, минус като една възможност за въздействие на читателя. Т.е. сегашният, колкото и да го ругаем, сегашният медиен език до голяма степен е по-приемлив от някогашният.
Водещ:По-разбираем.
Иван Ангелов:В този смисъл да. Но понякога по-неразбираем заради неграмотността на участващите в медийната политика.
Водещ: Това е една друга страна на медала, която може би не си заслужава…
(…)
Иван Ангелов: …с всичките му подвидови жанрови форми, изявление и т.н. и т.н. Тук би трябвало да ви направи впечатление нещо, което съвременното медиезнание не използва – очеркът. Този жанр продължава да съществува, но вие в „Христо Ботев” специално наричате това фичър (?), в случая аз съм избегнал определението…
Водещ: И експертите така го наричат.
Иван Ангелов: Да, и експертите. Аз съм използвал русизма очерк, защото някога съм писал очерци. Не мога сега да…
Водещ: Ако трябва да напишете очерк за случилото се тази седмица с Паметника на Съветската армия, той какъв ще бъде?
Иван Ангелов: Ами как да ви кажа, аз чух част от коментарите. Очерк не знам дали точно бих написал. Не бих очеркувал събитието, не бих направил портретен фичър на събитието. Това събитие по-скоро…
Водещ: То нямаше и време за повече.
Иван Ангелов: …обект на друг жанр журналистически, не е специално на очерк. Макар че очеркуват се и събития, описват се и събития, правят се портретни фичъри и на събития. Много сложна, много сложен подход бих избрал. От една страна, това не ми се понрави, не ми се понрави, че това е гавра с памет на хора, които така или иначе са дали или са били готови да пожертват живота си, и то за една кауза наречена не комунизъм, колкото и да ги сравняваме, а в една борба срещу фашизма, в която участват и много други страни освен Съветския съюз.
Водещ: Повече добрина донесе тази акция, в смисъл накара ни на говорим, да говорим истински, или повече вреда?
Иван Ангелов: Много, никога не съм обичал крайните оценки.
Водещ: Ами да погледне на това като на едно измерване?
Иван Ангелов: Винаги, аз сам си казвам и в книгата, от която вие ме отдалечавате…
Водещ: Ще ви приближа ей сега…
Иван Ангелов: Аз съм се опитвал да долавям полутоновете на думите. А същото се отнася за полутонове на нашите, полутоновете на мисленето, полутоновете на нашия поглед. Нищо не може да бъде еднозначно или пък двузначно.
Водещ: Може ли да се промени, какво ще излезе от това пшеничено зърно, което е покълнало вече, променят ли се по-късно нещата с послеписите?
Иван Ангелов: Да, разбира се, че се променят. Променят се. Притча на пшениченото зърно е едно заглавие по-скоро на сантимент. Това не е заглавие, истинското заглавие на тази книга…
Водещ: Е това пише на корицата. Кое е истинското заглавие тогава?
Иван Ангелов: Истинското заглавие, значи, примирявам се, че… т.е. мисля си, че сега пшениченото зърно идиличното заглавие е просто като една торба с бълхи, която носи бълхите на обедняването, социално, културно, литературно, всякакво.
Водещ: Журналистът си е журналист, винаги има заек в ръкава си за изненада. Не е ли малко, как да кажа, пшеничното зърно и бълхите са малко далече като че ли?
Иван Ангелов: Да, да, аз просто ви казвам, че просто така ми се иска. Притча за пшениченото зърно е заглавието на един портретен фичър, казано на съвременен медиен език и аз си го харесвах, и когато в един период смятах, че трябва да издам само старите си публикации, това беше подходящото заглавие. И понеже графичното оформление и на корицата, и на книжното тяло са мои, сантиментът към направената корица си остана.
Водещ: Кой ви е любимият очерк от тук?
Иван Ангелов: О, нямам любим. Вижте…
Водещ: Има ли някой, който да искате да промените?
Иван Ангелов: Точно това исках да ви кажа. Ви не ме познавате или малко ме познавате. Аз с невероятна ярост бих могъл да говоря и срещу книгата си, независимо че съм я подготвял две години, и срещу себе си, макар че това умение да говоря срещу себе си можете да прочетете в книгата. Разбира се, най-ценни сами послеписите, които правят книгата ми чисто журналистическа. Това са послеписите за вестникарските заглавия, това е послеписът ми за битието на българската журналистика. Това са нещата, които аз харесвам. Но тъй като съм положил много труд, невероятно много труд, аз съм като една майка, която си харесва децата, макар и критично си харесва децата. Сега бих я написал отново.
Водещ: По същия начин.
Иван Ангелов: Не по същия начин, за да я пиша отново, не бих я написал по същия начин.
Водещ: Ами кой искате да прочете тази книга?
Иван Ангелов: Тази книга е написана за тези, които няма да я прочетат. А сега?
Водещ: Това е предизвикателство.
Иван Ангелов: Да, точно тези, които са ме познавали по един негативен начин, точно те няма да посегнат към книгата. И затова ви казах така. Искам книгата ми най-напред да бъде прочетена от колеги. И второ, от интелигентни автори. Аз не смятам, че журналистът е длъжен да бъде пределно ясен във всичко.
Водещ: Винаги трябва да има място за размисъл.
Иван Ангелов: Да.
Водещ: Един добър финал. Благодаря за гостуването на Иван Ангелов!