Български дарителски форум I 2.08.2010

Людмил Каравасилев, Мениджър “Връзки с обществеността и спонсорство”, ОББ: С реализираните културни проекти ОББ си запази едно собствено пространство в публичния живот и в съзнанието на хората.

Людмил Каравасилев е завършил Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ “Климент Охридски”. Специализира в Iowa State University, САЩ, в областта на връзките с обществеността. Работи в ОББ от 1998 г. – първо като рекламен и маркетинг мениджър. В момента е Мениджър “Връзки с обществеността и спонсорство”. Отговаря за дарителската и спонсорска дейност на банката.

Културните проекти не са сред топ каузите на дарителите в България. Защо ОББ подкрепя именно каузи, свързани с култура и културно-историческо наследство? Как се насочихте към тази сфера?

Културно-историческите проекти са значима част от нашата спонсорска и дарителска програма. Донякъде на шега мога да кажа, че усилията ни отговарят на античния принцип – “Здрав дух в здраво тяло”, т.е. ОББ подкрепя или създава обществени инициативи както в областта на духовната сфера, така и на физическото развитие и спорта. Банката традиционно инвестира в значими проекти в областта на културата, изкуството, българският спорт, детското физическо възпитание и др. Целта ни е да подкрепяме както национално значими инициативи, така и начинания, важни за малките общности, в които оперираме – местни празници на изкуствата, локални проекти, подкрепящи живота на общността, от който ОББ представлява някаква част. Нееднократно съм казвал, че е световна тенденция, корпорациите да имат значителен принос във финансиране на социално значими проекти, по простата причина, че държавната администрация и местните власти не могат сами да се справят с посрещането на нуждите на голям брой разнообразни групи и общности. Нашата визия е да подкрепяме културно-историческото наследство не на последно място и защото в името ни се съдържа и думата „българска” – защото ние си оставаме българска банка, въпреки принадлежността ни към международна финансова групировка. В това отношение не сме единствените – много банки в Централна и Източна Европа – в Полша и Чехия, а и в България имат ангажимент към културата и историята, въпреки че са част от международни финансови структури.

Как решавате каква идея да подкрепите?

Планирането и реализацията на проектите са дело на екип „Връзки с обществеността и спонсорство”, на база на писана стратегия. В избора на проектите мнение взимат и конкретни лица от отдели на банката, които имат пряко отношение към присъствието й в публичната сфера – изпълнително ръководство, колеги от маркетинга, управление на клонова мрежа и други. В програмата ни има традиционни спонсорства, които присъстват заради националната си значимост, други спонсорства или дарителски инициативи, които са продиктувани от специфичните нужди на местата, в които присъстваме и нови такива, които отговарят на разбирането на банката, че българската духовност има нужда от подкрепа. Последните, поне за мен, са най-интересни – в тях ние като институция можем най-добре да изразим съпричастността си към запазване на българската идентичност.

Кои са актуалните проекти, в които сега инвестирате?

През месец юни стартира изложбата на пешеходния мост до НДК – „Златна Тракия – изображения на божества, хора и животни”. Подборът е на професор Валерия Фол, а фотографиите – на Николай Генов. ОББ дари на Столична община и 30-те пана, на които са разположени фотографиите, за да превърне мястото в една постоянна галерия на открито. Намирам го за удачен пример как една частна организация подкрепя местната власт в усилията й да генерира нови културни продукти в полза на общността. Благодарен съм на госпожа Фандъкова и Културна дирекция, че се обърнаха точно към ОББ в търсене на подкрепа.

Отново през юни бе открит и археологическият комплекс „Колесница и гробница на тракийски аристократ от I в. пр. Хр.” на Източната могила, до село Караново, Новозагорско. Сега пътуващите към Черноморието ще могат да видят консервираната четириколка на знатния тракиец – с колелата, уникалните апликации, скелетите на конете и любимото куче на владетеля. Очакваме и резултатите от реставрацията на намерените през 2010 г.предмети в гробницата. Ще е добра вест, ако се докаже, че погребението е на последния цар на одрисите Реметалк III. Надявам се скоро да покажем и на широката публика уникалните сребърни чаши с изображения на бог Ерос, както и реставрираните комплекти оръжия и дарове. Факт е, че благодарение на нашите усилията и на усилията на нашите партньори –Сдружение „Културни проекти” и Община Нова Загора превърнахме обекта в национално значим. Наскоро там снимаше японска телевизия, която постави тези находки наред с Кабиле, Старосел, Перперикон и Свещари.

На финала сме и в подготовката за изложбата „Златната колесница на траките” – с възстановка на колесницата на тракийски аристократ. През 2009 г. ОББ финансира реставрацията и консервацията на тази колесница открита през 70-те години край Караново. През септември 2009 г. показахме уникалната апликация от тази колесница в един от софийските молове, с което дадохме възможност българските граждани да се срещнат с българското културно-историческо наследство, извън стените на музеите, поднесено по един адекватен на съвременната действителност начин.

Предстои стартът на експедиция „Преоткрий България 2010”, финансирана от проекта на ОББ „Български столици, твърдини и светини”, по време на която мобилна група от журналисти и фотографи, със съдействието на български историци и археолози, ще генерира поредица от материали за немного известни археологически и исторически паметници. Начинанието е в партньорство със София Ауто и други компании.

Извън археологията предстоят Празници на изкуствата „Аполония”, театрален фестивал „Сцена на кръстопът”, които традиционно подкрепяме. Те бяха предхождани от фестивалите „Мартенски музикални дни” в Русе и „Варненско лято”.

Кое е специфичното при реализирането им? А в комуникацията им?

Специфичното при реализацията е да установим, как едно начинание може да е полезно не просто за имиджа на банката, а за цялата общност. Не разглеждаме един проект просто като носител на логото на ОББ. Примерите ги имаме – колесницата в Караново се превърна в реална възможност Община Нова Загора да получи финансиране по европейски програми. Това нямаше да е възможно без подкрепата на ОББ и изграденото почти от нула с наша помощ. Специфичното е в познаването на нуждите на учения и археолога, за да подкрепим усилията му, да осигурим перспектива неговото откритие да стане видимо в публичното пространство, да носи полза за общността, а самият той да получи нужното признание. Естествено, държим, да се знае за нашия принос.

Точно тук на дневен ред излиза въпроса за комуникацията. Нашите усилия през 2010 г. се радват на голяма популярност. Като човек занимаващ се с корпоративните комуникации съм доволен от постигнатото медийно покритие. Смятам, че с реализираните проекти ОББ си запази едно собствено пространство в публичния живот и в съзнанието на хората. Медиите научиха кои сме – вярвам, че оцениха и нашите усилия – че подкрепяме или създаваме стойностни начинания. Вече почти не се притесняват да цитират името на банката. Разбирам ограниченията, които някои редакции или електронни медии налагат – те са плод на сериозни правила, които ограничават корпоративното влияние и субективните предпочитания на журналиста. От друга страна смятам, че щом една корпорация като гражданин на обществото, дава значим принос за това общество, генерира стойностна новина, то нейното име може да бъде спокойно цитирано. Защото ако ОББ не бе финансирала разкопките в Караново и после не се бе погрижила за тяхната реставрация и консервация, щяхме да имаме новина от типа „Иманяри изкопават колесница под носа на археолозите” вместо „Банка спасява уникална четириколка”, например.

Културните проекти сякаш са по-атрактивни и по-лесно ли намират път към медиите – какви са вашите впечатления?

Всъщност най-атрактивни за българските медии са спортните проекти – спонсорства или дарения. Спортните журналисти генерират повече информация за подобни начинания, отколкото колегите им от други ресори – култура, образование и други. В това отношение положителна роля са изиграли всички усилия на спортния маркетинг, за да убеди, под една или друга форма медиите, че е добре да се пише и показва спорт. Забелязал съм го от личен опит.

Културно – историческите проекти понякога са по-атрактивни, ако някой археолог извади злато пред камерите. За щастие, в България злато има и скоро няма да свърши. Много често обаче журналистите не забелязват други открития, които са изключително важни и са с по-голяма стойност от златото. Понякога, и една проста, недопечена тухла от тракийска гробница има по-силно въздействие от злато. Видях една такава в Караново – плоска като плоча, тухла от римски тип. Била е току що оформена в калъп, преди около 2000 години, когато върху нея е стъпила козичка. Отпечатък от крака на животното изглежда като току що направен – един знак от вековете, достигнал до нас. Като онзи малък букет изсъхнали цветя, който археологът Картър намерил върху саркофага на Тутанкамон – може би оставен от съпругата на мъртвия фараон.

В публичното пространство на българската история и археология има група от обаятелни, умеещи да говорят с медиите историци и археолози. Те могат да имат неоценим принос за обществената разгласа на вашия проект – без съмнение, работейки с тях, хората ще научат името на вашата компания. За съжаление, много от най-добрите ни археолози не са от този тип и има какво да научат от такива историци – комуникатори. Добре е за техните проекти и за тяхното финансиране. Работили сме и с двата типа професионалисти. Не можем да очаквам от всеки археолог да има необходимата за медиите харизма. Предпочитаме обаче неговият професионализъм да е водещ. Стараем се медийните хора да видят това –харизмата на истинската наука.

Как намирате партньори за културните проекти, които подкрепяте?

Партньорите за нашите проекти са различни. Сега започваме един със София Ауто и Булфото. Едните дават кола, вторите фотографска експертиза, а ние – ноу-хау и финанси. Така, до края на годината българската публика ще може да види над 40 исторически обекта, малко известни или разположени на трудно достъпни места. Партньори са и медиите. Вече от 2 години работим със списание „Осем” по наши общи инициативи. Партньори са общините, с които работим или фирмите, които каним да изпълняват някои проекти, като заслона на карановската колесница, например. Много често такива компании са готови на отстъпки, за да покажат някаква съпричастност към проекта. Важно е да имаш и добри партньори от неправителствения сектор. Ние работим добре с подобни организации, като Сдружение „Културни проекти”, арт фондации и други. Неправителствените организации са добър партньор, защото осигуряват свободни валенции – да партнираш с друга компания, с местните власти, с определени групи. Тя най-често е свързващото, обединяващото звено. Иначе и нашите средства не биха стигнали да се справяме сами, а и по-трудно ще сключим договор за сътрудничество с друг търговски субект с предмет опазване на културно-историческо наследство. Търговските партньорства са, за да са генерират печалби, а социалните – за да се създава качествен интелектуален продукт, в полза на обществото. Второто е невъзможно без посредничеството на неправителствения сектор.

Оригинална публикация

сп. Мениджър | 11.07.2010

Собствениците на най-голямата българска продуцентска компания – СИА, за особеностите на мениджмънта в изкуството, за таланта да се намират таланти, идеи и пари, за държавата и хленченето в културата и за пробива на киното ни

Димитър Гочев: Хубаво е, когато правилата може рязко да се зачеркнат, за да се върви напред

- Господин Гочев, тримата съдружници в СИ А не се разделяте от 1993 г. – за разлика от много други компании, където партньорите не могат да си поделят успеха. Как работите – имате ли ясно разграничени функции и правомощия, или решавате заедно, някой има ли право на вето?

- Ако разсъждаваме само от финансовата страна на една компания, тогава е по-голяма вероятността тя да се разпадне. Стремежът на един от съдружниците да бъде финансово по-облагодетелстван от другите не съществува при нас в този вид, в който съществува сигурно в други компании. Аз, Росен и Митовски сме завършили заедно и
има някакъв сантимент, който в годините надделява и ни помага да побеждаваме възникналите проблеми много по-лесно. Заедно сме преживели както доста добри, така и много трудни периоди и съм сигурен, че всеки от нас в някакъв момент си е задавал въпроса дали не трябва да напусне тази компания и да направи нещо свое. Нямаме ясно разграничени функции – всеки прави неща, които му харесват, и си е в някакво собствено творческо пространство. Никой няма право на вето – животът е прекрасно приключение и да се занимаваме с такива неща е безсмислено. Ако трябва да си разграничаваме функциите категорично, ще бъде необходима много администрация, а по-благоприятно е да цари артистичността и да не бъдем фирма според представите за фирма… Творческото винаги е вземало превес в СИА и "Камера" и предстои да бъде доразвит този потенциал – в последните години се опитваме да се разгърнем и да завоюваме по-сериозни творчески успехи.

- Има ли особености мениджмънтът на творческа компания, или принципите са като във всеки друг бизнес? Кои са вашите най-важни мениджърски правила?

- Едва ли има такъв мениджмънт, какъвто прозира във въпроса ви – не бих могъл да дефинирам 5 или 10 правила, или въобще някакви правила, които винаги се спазват. По-скоро зависи от проекта и от екипа, с който работиш. Според мен е много хубаво, когато правилата може да бъдат рязко зачеркнати, за да се върви напред. Качеството е това, с което не правим компромис. Запазили сме го през годините и е общовалидно за всеки наш проект. Дори и когато не са ни достигали средства, не сме си позволявали да претупаме нещата. Ако трябва да формулирам някакъв съвет, който рано или късно води до успех, ще бъде точно такъв – да се работи безкомпромисно, независимо дали е в индивидуален или в професионален план. Не е необходимо да се мисли само за печалбата. Естествено, плод на много по-дълбоки разсъждения е къде е България,
къде сме ние, но така или иначе стремежът при тези условия и възможности да постигаме максимално качество винаги е бил нашата политика. Това е наистина мениджмънт.

- Казано максимално популярно, продуцентът е човек, който намира идеите и парите, за да ги осъществи. Какви качества са нужни за това? И идеите ли се намират по-трудно или парите?

- Първо да уточним, че има разлика между продуциране на реклами и продуциране на кино и телевизионни предавания. Когато говорим за реклами, това е много сложен процес между клиент, агенция и продуцентска компания, каквато се явяваме ние. Продуцентът трябва да постигне максимален production volume, да направи възможно най-качествения продукт, който да покрива най-високата летва за дадения пазар. Идеите са генерирани от рекламните агенции и са съобразени с изискванията на клиента и с пазара, а ние като последно звено ги изпълняваме. Смятам, че имаме потенциала да реализираме проектите си, както всички компании по света го правят.
Продуцирането на кино и тв програми – това е нещо съвсем различно и е свързано с вярата в идеи и проекти, в търсенето на сценарий. Аз много се потиснах, когато след 18 години работа осъзнах, че финансирахме филмите си само в България, смятахме, че единственият вариант да реализираш проектите си са националните фондове. Никой не поглеждаше навън, което е същността на професията продуцент – създаването на филми не е задължително да става само в пределите на страната ни. Това е процес, който се осъществява във всички точки на света. А ние не сме имали желание да разширим възможностите си. Димитър Митовски за първи път погледна по-широко и създаде българска мащабна продукция. Възможностите му позволиха да покани актьорите, които искаше да участват в "Мисия Лондон", и успя да пречупи онази бариера, която казваше, че всеки български филм е неуспешен, негледаем и нещата винаги ще си останат такива. За мен е много важно младите хора и хората въобще да разберат, че ако работиш във всички точки на света, това ще те направи по-добър професионалист. България изостава със законовата база, която помага на киното да се развие. Държавата трябва да подпомага културата със закони и финансови средства, филмовата индустрия в Европа е субсидирана и ние няма как да бъдем различни – трябва да вървим напред.
Продуцентът трябва да се научи да намира парите -това е неговата работа. Естествено, всеки в този бизнес се стреми да намира добри сценарии и да прави добри проекти – това е част от световната игра. Състезанието е кой ще направи по-добър филм, кой ще вземе "Златна палма",
кой ще вземе "Оскар" и т.н. България не трябва да бъ де разглеждана като отделна част от този свят. В последните години видяхме, че български филми доста сериозно се позиционираха на фестивали, "Мисия Лондон" сериозно се позиционира като зрителски интерес – той спечели повече зрители за две седмици, отколкото скъпоструваща продукция като "Аватар".

- Вашата компания е продуцент на едни от най-успешните телевизионни формати – "Биг Брадър", " Стани богат ", " Стъклен дом". Това късмет ли е или резултат от пазарни анализи? Как избирате с какво да се занимавате?

- Когато говорим за телевизия, едва ли е изцяло късмет. Започвайки със "Стани богат", рискувахме много, защото притежавахме правата на предаването много преди да ги продадем на телевизията. В крайна сметка си свършихме добре работата и това даде резултат – зрителите харесаха новите предавания. След нас започнаха и други продуцентски компании да реализират подобни формати – получи се състезание, в което може би се прояви нашият късмет. Преди година започнахме да разработваме идея за български сериал в романтичен план с надеждата, че ще можем да я осъществим. Тогава не вярвах, че телевизиите ще са склонни да реализират такива проекти. Спомням си, че четох статистика, според която в Англия най-гледаното телевизионно предаване от 20 години е някакъв сериал. Това може би провокира у мен желание да направя нещо, което наистина да се гледа, да е правено в България и да е приравнено към качеството на световни продукции. Тук е мястото да благодаря на bTV, че ни повярваха и ни дадоха възможност да осъществим "Стъклен дом". Аз съм сигурен, че с този сериал отворихме нова страница, защото много български продуцентски компании ще тръгнат по нелекия път и като че ли съревнованието с друг български сериал ще бъде видно – ще има конкуренция и нещата ще се развиват. Смятам, че засега това, което направихме, е равностойно на онова, което се прави по света, и е хубав повод да повярваме, че можем да правим конкурентоспособни продукции. В България в момента има доста сериозна група от млади хора, които имат знанията и амбицията да произведат качествени български продукции и това ще си проличи в следващите две-три години.
Практически няма как да избираме проектите си, ние от 18 години се занимаваме с производство на реклами, през произвеждане на игрално кино и създаване на телевизионни предавания. Понякога един проект може да се развие от един разговор, от купуването на една книга… Постоянно има много аналитичен избор, който много ми се е искало да е подчинен на подреденост и правила, но уви, не е. За съжаление ситуацията в България чисто финансово се влошава и не знам как ще рефлектира специално върху киното – надявам се да не бъдат лоши последствията, защото дълго време това изкуство излизаше от летаргия. Напоследък филмите ни бележат сериозни успехи и бавно стигнахме до 2009 г., когато се заговори за нас по света.

- За широката публика по-неизвестната част от вашия бизнес са рекламите – вие сте направили повече от 2000. С кои се гордеете и смятате за визитка на компанията?

- Да, започнахме така, със снимане на реклами. Имаше период, в който единственият начин да преживяваш в тази сфера беше рекламата. Тя не бива да бъде разделяна от киното, защото брилянтният разказ на една история в 30-секунден клип е висш пилотаж. Създаването на реклама изисква много сериозно познание – факт е, че едни от най-талантливите режисьори, като Робърт Олтман, Кустурица, плеяда големи имена, създават кратки шедьоври. Според мен тази индустрия ще поддържа младите хора в нашата сфера, които искат да се развиват в България.
Няма как да се гордея – за мен това е било работа. Смело мога да твърдя, че няма рекламен клип, в който да не сме вложили максимално количество професионализъм. Не се сещам в момента за такъв, който да не е визитка за компанията.

- За да бъдем максимално полезни на читателите на сп. "Мениджър", бихте ли казали какво трябва да знае един рекламодател, за да ви стане клиент? Например да не ви казва как да му снимате рекламата?

- Рекламата е процес между клиент, рекламна агенция и продуцентска компания, а стремежът на клиентите е да намерят талантливите хора, които да оформят идеи и да ги реализират. Всички ние искаме да създаваме продукти, които на нас ни харесват, а компаниите искат да бъде създаден продукт, който ще продава стоката им, и тук възниква сериозен конфликт. Ако рекламата е просто произведение на изкуството, а не продава, за клиента няма никакъв смисъл. В началото, когато тази индустрия започна да се развива, рекламодателите нямаха доверие в екипите на агенциите и продуцентските компании. Сега вече е изградена добра връзка и работата върви. Единственото, което клиентът трябва да направи, е да се довери на професионалистите, с които работи.

- "Мисия Лондон" има рекламна кампания, каквато не е правена за български филм. Доколко това имаше значение за пазарния успех и въобще това урок ли е за българския бизнес, че рекламата не трябва да се подценява?

- Аз много често си мисля какво е било преди 200 години, когато е имало само два сапуна… В наши дни продуктите по рафтовете на магазините са хиляди и не мога да си представя как без реклама някой ще разбере за нещо, което никога не е виждал.
"Мисия Лондон" следва международни правила за реализиране на такава кинопродукция. Ако не ги спазиш, ти ще загубиш. Ако не направиш добра реклама, за да стигнеш до максимален брой потенциални зрители, колкото и да е добър филмът ти, може залите да се окажат празни. Митовски реализира много добра маркетингова стратегия и успя да позиционира филма така, че резултатът да бъде пълни киносалони. Разбира се, от изключителна важност е и продукцията, която рекламираш, да е стойностна – в противен случай гледаемостта ще бъде засилена при релийза на филма, а след това рязко ще спадне. "Мисия Лондон" излезе в правилния момент – от много време се очакваше жанрово кино и съчетанието с добрата реклама донесе впечатляващия резултат от 337 503 зрители до момента (точната дата е 13 юни). По време на социализма имаше добри филми с по 1 млн. зрители и ако някой продуцент успее да вкара толкова хора в киносалон на българска продукция, това ще бъде сериозно постижение. Следващата стъпка в България ще бъде да се прескочи бариерата от 500 хил. зрители.

- Как се отнасяте към дежурното оправдание, че държавата е длъжник на българската култура и затова културата ни е в незавидно състояние? Това ли е цялата истина?

- Бих искал да кажа нещо много важно по този въпрос – държавата не бива да загърбва културата си, не е редно да се съкращават дори и малкото отпускани пари. Тази сфера изисква отглеждане и ако процесът се прекъсне, оставаме без култура, което ще бъде пагубно. В рекламната индустрия скъпият режисьор си остава търсен, но в киното, ако направиш нещо добро, това не означава, че ще те потърсят да направиш следващото. Може да минат години и никой да не ти обърне внимание. А професионалистите в тази област ще развият културата. В миналото проектите се създаваха на база лични контакти, но смятам, че сега се промениха нещата и държавата не трябва да абдикира точно в този момент. В противен случай всичко ще се превърне в консумация… Едно цяло поколение ще остане без световно присъствие – ако го има, тогава ставаш ценен като
държава на световната карта. Давам прост пример с Кустурица, който изведе сръбското кино в света и всички разбраха за тях. Културата се изнася най-мащабно от една държава и не бива парите да бъдат извеждани на първо място.

НАЙ-КАСОВИЯТ български игрален филм "Мисия Лондон", телевизионният сериал "Стъклен дом", прословутата реклама "0, Пепи" са хитове на Агенцията за филмиране на фантазии, собственост на Димитър Гочев, Димитър Митовски и Росен Цанков. Името на продуцентската компания СИА е съкращение на Screen Imagination Agency (SIA). Създадена през 1993 г. и допълнена през 2000 г. от дъщерната "Камера", тя произвежда игрални и документални филми, телевизионни предавания, рекламни и музикални клипове. Подписът й стои под повече от 2000 реклами на най-големите компании, под най-популярните риалити предавания – Big Brother и VIP Brother (първите издания), "Стани богат", "Сделка или не".

ДИМИТЪР ГОЧЕВ обича да се шегува с хората, които го бъркат с адаша му режисьор, че е ходил в Тибет и там се подмладил. Той е на 53 години и открай време е кинаджия – първо чиракува в Киноцентъра в Бояна, после следва операторско майсторство в НАТФИЗ. Снима и продуцира документални и игрални филми, телевизионни предавания и реклами. Оператор е на "Пазачът на мъртвите" -филма, спечелил "Златна роза" от кинофестивала във Варна.

Димитър Митовски: Импровизациите са за артистите, аз предпочитам термина "нестандартен подход" в бизнеса

ДИМИТЪР МИТОВСКИ е 4 в 1 – продуцент, режисьор, сценарист и художник. Завършил е гимназия по изящни изкуства и НАТФИЗ. Заедно с Камен Калев е режисьор на късометражните филми "Върнете заека" и "Лошият заек", номинирани в "Седмицата на критиката" на кинофестивала в Кан през 2005 и 2007 г. Режисьор е на "Мисия Лондон". От тримата собственици на СИА и "Камера" той е най-отвореният към медиите.

- Странно, господин Митовски, вие сте от малкото български артисти, които не се жалват от липса на пари и казват, че в крайна сметка за добрите идеи пари се намират.

- Навсякъде по света се намират пари за добрите идеи. Сега като се замисля, всичко в света се крепи на добрите идеи. Нещо като Рокфелер, ако не се беше сетил да излъска "ябълката", нямаше да може да я препродаде на цената за две и щеше да остане беден и неизвестен. Разбира се, когато става въпрос за изкуство, е доста по-различно, защото не всеки артист е добър търговец. Авторите, които не могат да продават сами идеите си, трябва да помислят за мениджър, импресарио, агент или нещо такова. Тази стъпка е особено трудна за нас, българите – ние, както знаем, разбираме и можем всичко.

- Тази ваша максима за парите изпитана ли е в практиката?

- Нашите продуцентски компании СИА и "Камера" и екипите, с които работим, доказаха тази максима особено с последните ни два много успешни проекта – "Мисия Лондон" и "Стъклен дом". Това са изключително трудни за реализиране проекти от финансова гледна точка, но ето че имаме най-гледаните и харесвани филм и сериал.

- СИА може ли да си позволи да прави само кино и да се откаже от рекламите например?

- Не виждам причина да се отказваме да снимаме реклами. Ние държим най-голям дял от пазара и това е съществен процент от приходите ни в компанията. Чрез снимането на реклама развиваме и много различни стратегии за развитието на продуцентския бизнес в България.

- Комерсиален и значим филм едновременно – това, изглежда, е пресечната точка между бизнеса и изкуството. Вие успявате ли да я намерите и как – по интуиция, със социалнопсихологически анализи на вкусовете на публиката, с (из)следване на чуждия опит?

- Наблюдавам, чета, търся, опитвам се да разбера съвременния свят, нуждите и душата на хората, инту ицията никога не е излишна, но трябва и малко талант.

- Разказвате, че навремето с ези-тура сте решили във ВИТИЗ ли да кандидатствате или в Художествената академия…

- Наистина това беше дилема, която нямах време да обмислям сериозно, и трябваше да взема решението бързо и спонтанно. Нека не забравяме, че във времето, в което се случи всичко това, всяко едно от решенията щеше да бъде печелившо. От нешна гледна точка езито ми "спечели" още две професии – режисьор и продуцент.

- Хазартен тип ли сте?

- По-скоро съм артист.

- Има ли във вашата компания мениджърски импровизации?

- Импровизациите са присъщи за артистите, но аз предпочитам термина "нестандартен подход", ако става въпрос за бизнес.

- Продуцент, режисьор, сценарист, художник – често сменяте ролите си. Значи ли това, че не се доверявате да оставите определена работа на друг и се заемате да я свършите сам?

- Тези роли са пряко свързани с изкуството и затова ще ви отговоря с култова реплика от български филм – "представяш ли си на Луис Армстронг чичо му да му надува тромпета".

- В "Мисия Лондон"разказвате история за политици, в "Стъклен дом" – за бизнесмени. Всъщност какво мислите за новия елит и защо според вас българите не го уважават – сменят политическите си фаворити на 4 години, а богатите просто мразят.

- За да уважаваш някого, първо трябва да уважаваш себе си. За да се уважаваш, трябва да постигнеш душевен мир. За да постигнеш душевен мир, трябва да опознаеш света около себе си и самия себе си. Това е тежък и сложен процес, особено за някои националности, явно ние попадаме сред тях. Докато мразим себе си, няма как да обичаме живота, а животът е прекрасен!

- Списание "Мениджър" събира идеи как може да се промени образът на България пред света. Според вас какво трябва да се прави?

- Да направим Пловдив Амстердам на Балканите. Ще прокопаем канали около Марица, ще се обръщаме към ромите с термина "хора с по-цветен цвят на кожата" и ще легализираме "Петричката зелена превъзходна".

Росен Цанков: И в изкуството пазарът отсява сам. Понякога по-бавно, но винаги се случва

- Господин Цанков, вие сте трето поколение човек на изкуството, но любопитното е, че сте и трето поколение мениджър – дядо ви Христо Цанков е бил директор на Народния театър, баща ви Вили Цанков също беше театрален директор. Известно е, че артистичният талант често се предава по наследство, но важи ли това и за мениджърските умения?

- Да, може би се предава. Но това не означава нищо – това са три различни времена. За дядо ми не знам как се е справял, но баща ми не беше добър мениджър – той не разбираше от пари, а от изкуство и беше много добър в това, което правеше. По негово време мениджърът беше държавата. Съвременната бизнес среда, в която аз работя, е много по-различна от времената на баща ми и дядо ми.

- Как избирате хората, с които работите? Можете ли да понесете талантлив, но недисциплиниран човек и как се справяте в такива случаи?

- Аз притежавам странния талант след едноминутен разговор с когото и да е да разбера този човек притежава ли определени качества и отговаря ли на дадените изисквания или не. А що се отнася до таланта и дисциплината – няма талант без дисциплина, а ако има, той много бързо се изгубва.

- Конкуренцията във вашия бранш почтена ли е – имам предвид главно телевизионните предавания и рекламите. На мен като на зрител ми се струва, че често се среща доста неинтелигентно копиране на печеливши образци.

- Вижте, не мога да кажа дали е почтена или не, но пазарът отсява сам, защото е като жив организъм – сам се контролира, свива се, отпуска се, изчиства се от паразити, от нелоялни хора, от спекула и т.н. Понякога този процес е по-бавен, но винаги се случва.

- Как се отнасяте към дежурното оправдание, че държавата е длъжник на българската култура и затова културата ни е в незавидно състояние? Това ли е цялата истина?

- Като ми зададат този въпрос, винаги имам чувството, че ние сме най-културният народ на света и как, видите ли, ние си губим културата. Какво имаме да пазим толкова -нямаме една Нобелова награда, нямаме един "Оскар", имаме едно "Грами", но то е за аранжимент на чужда песен… нямаме "Златен глобус" или "Златна палма". Какво пазим?
Никой не ни знае и не се интересува от нас. Преди всичко трябва да отделим внимание на личната си култура и след това да виним държавата. Лично аз виня държавата само за едно – че не забрани чалгата. Оттам изтича културата на България. Малко по-оптимистично съм настроен, след като видях стадион "Васил Левски" пълен на концерта на AC/DC. И си казах: "Мамка му, има светлина в тунела!". България не е люлката на световната култура – това са някакви националистически истерии, които трябва да спрат. Какво да кажат държави като Гърция и Италия – те със сигурност имат какво да пазят.

- Вашата компания е пионер в риалити форматите с "Биг Брадър". Вярно ли е, че има "опростачване на нацията", и вие имате ли заслуга за това?

- Не, форматът "Биг Брадър" не ме притеснява – това е бизнес. Безпокои ме фактът, че хората го гледат. По-горе казах, че пазарът сам се регулира – щом го гледат, това означава, че има потребност. Вие сами си направете изводите за нацията.

- След бума на риалити шоуто в българските телевизии дойде бумът на сериалите. Кой ще е следващият бум?

- Порно каналите.

РОСЕН ЦАНКОВ е трето поколение човек на изкуството – внук на писателя Христо Цанков-Дерижан, син на режисьора Вили Цанков, а майка му Мария е омъжена за актьора Стефан Данаилов. Завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и започва кариерата си като оператор, но и пише – съсценарист е на филма "Върнете заека", номиниран в "Седмицата на критиката" на кинофестивала в Кан. Продуцент е на едни от най-гледаните телевизионни предавания и на сериала "Стъклен дом".

Стр. 66 – 67, 68 – 69, 70 – 71, 72 – 73

сп. Мениджър | Д-р Александър Христов | 11.07.2010

Отказът от потребление е функция повече на характеристиките на продукта, отколкото на политиката на компанията

ПРЕДИ ГОДИНИ по някакъв повод бившият руски премиер Виктор Черномирдин каза: "Искахме да стане по-хубаво, а излезе както винаги". Тези думи имаха същия резонанс и влияние, както изречената приблизително по същото време от тогавашния наш премиер Димитър Попов реплика "За бога, братя, не купувайте". Ако организаторите на потребителските бойкоти спокойно могат да ползват за слоган втория израз, първият много успешно синтезира резултата от техните усилия.
Потребителският бойкот просто не работи. В смисъл, че много рядко постига целите си – най-често изразени в това да убеди клиентите да престанат да купуват една марка или продукт (или поне да ограничат потреблението), с което да се намалят оборотите и печалбата на компанията и/или да я принудят да предприеме някакво действие. И тук въобще не става въпрос за нищожността на каузите, зад които застават бойкотиращите – някои от тях са важни и разумни, особено ако са от ранга на експлоатацията на детски труд или замърсяването на природата. Не става въпрос и за левичарското схващане, че компаниите са могъщи, зли и мачкат, а ние, потребителите, сме скимтящи жертви в лапите им. Нищо подобно. Причините, поради които потребителските бойкоти като цяло са неефективни, се съдържат в нагласите на хората и в бойкота като действие и за тях ще стане въпрос тук и сега.
За колко потребителски бойкота сте чували? Nike, козметични компании, "Данон", "Белла България"? Колко от тях са постигнали значим успех? Какво от това, че дадена група във "Фейсбук" да не купуваме еди-какво си е събрала 10 хил. души? Във Великобритания по едни съмнителни изчисления стойността на неосъщественото потребление в резултат на бойкоти е 3,2 млрд. лири. Цифрата не е толкова внушителна, като се вземе предвид, че това представлява под 0,5% от потреблението на британците, и става още по-малко такава, като се отчете фактът, че повече от половината от тях са заявили бойкот на някакъв продукт. Какво е това  Давид срещу Голиат ли?
В едно свое изследване френският икономист Филип Делакот разкрива някои от икономическите причини за неефективността на този тип потребителски активизъм. От една страна, "цената" на бойкота най-често е прекалено висока -трудно е да се намери
подходящ заместител на съответната стока или услуга (като цена, качество и ползи) и затова на хората им се налага да изразходват ресурси (време, пари), за да го осъществяват. Разходите, които на всичко отгоре водят към неидеален заместител на продукта, също са високи. Затова някои от потребителите просто подкрепят бойкота, без да участват в него, вероятно стискайки палци той да успее. Това обяснява горната статистика от Великобритания, както и високата численост и ниската ефективност на групите във "Фейсбук". Положението се усложнява, ако стоката или услугата нямат заместител – за да бойкотираме някоя топлофикация или хижата под връх Мусала, трябва да спрем парното или да не се качваме в планината.
Освен това хората, които най-много бойкотират, потребяват най-малко или дори не потребяват дадения продукт въобще. Средният участник често е природозащитник и енергоспестител
с гражданска позиция, който отдавна е приложил вижданията си в потребителското си поведение. За останалите е по-малко вероятно да го направят от даден момент нататък. Иначе казано, бойкотират основно тези, при които цената на въвличане е ниска. Всичко това прави пораженията върху продажбите на продукта или върху имиджа на компанията нищожни.
Освен чисто икономически и пазарни причини има и много други -маркетингови, психологически, комуникационни и дори чисто емоционални. Първата и вероятно най-важната от тях е свързана с факта, че е чувствително по-вероятно клиентите да престанат да купуват даден продукт, ако той е лош, скъп или като цяло не удовлетворява техните нужди, отколкото ако компанията прави опити с животни. Иначе казано, отказът от потребление е функция повече на характе ристиките на продукта, отколкото на политиката на компанията, факт е, че двете неща могат сравнително безпроблемно да съжителстват – потребителят принципно е против опитите с животни, но продължава да купува, защото смята, че именно този продукт му върши най-много работа.
Още нещо: въпреки "Фейсбук", блоговете и форумите, въпреки многото канали и скоростта, с която информацията се разпространява по тях, потребителският бойкот си остава
индивидуално действие, а не колективно. Когато хванаха далаверите на Вальо Топлото, аз бойкотирах софийската топлофикация, като в продължение на година и нещо не си плащах сметките за парно. После си ги платих с лихвите, но ми остана ирационалното удовлетворение, че съм се противопоставил на измамите. Не съм знаел за организирано действие, но разбрах, че събираемостта на сметките е паднала драстично, което означава, че е имало и други хора като мен. Въобще този тип активизъм страда от типичните недостатъци на колективните действия. Потребителите са разпръснати, нехомо-генни и организацията и координацията им са почти невъзможни. Няма ясно изразен център, няма авторитет (освен ако за подкрепа не бъде привлечена някоя известна личност или виден експерт), липсва обединяваща сила. Накрая, много от бойкотите нямат ясно дефинирана крайна цел или са зле комуникира-ни – не се обяснява достатъчно на хората защо не е добре да потребя-ват съответния продукт и какво всъщност трябва да направят, ако са съпричастни с каузата. Възможно решение на това е една добра пиар кампания, но с това рискът да се навлезе в дебрите на черния пиар изскача моментално.
В допълнение мотивацията на хората като цяло не е особено висока. Апатични са към много от проблемите на обществото ни и не променят отношението си дори когато проблемите се превърнат в каузи. Нямат позиция по много въпроси, нямат информация и като цяло не са склонни да променят потребителските си навици поради някаква абстрактна причина. Хората забравят кого и какво са решили да бойкотират или пък бойкотираните продукти са прекалено много, не правят връзка кой бранд на коя компания е. Те много повече предпочитат да мислят за нуждите на семейството си, приятелите и кариерата, отколкото да се припознават като отговорни потребители. Всъщност какво може да направи един потребителски бойкот успешен?

На вниманието на гражданските движения – няколко са основните предпоставки:

- Качеството на заместителя – би било изключително полезно самите организатори на бойкота да посочват евентуални заместители, цената им, качеството, ползите от тях.
- Гражданското съзнание – колкото по-отговорно се отнасят хората към проблемите на човечеството
като замърсяване, нарушаване на правата, корупция и други, толкова повече нараства вероятността бойкотът да успее. Макар че и без обявен "протест с портфейла" отговорните граждани не купуват от "лоши" компании.
- Кауза и имидж – най-общо бойкотът ще е толкова по-успешен, колкото по-ясна и обществено значима е целта.
И както двадесетина години след репликата на Димитър Попов българите купуват, дори купуват много повече, така, предполагам, бъдещето пред потребителските бойкоти ще бъде по-слънчево. Най-малкото става въпрос за промяна на навици и установяване на принципи на отговорно потребление. Компаниите също не стоят безучастни, все повече вземат предвид изискванията на клиентите си и се променят – ако не го правят, пазарът сам ще ги изхвърли. Да не говорим за това, че и държавните институции от един момент нататък също може да се ангажират.

Стр. 108 – 109

сп. Мениджър | 11.07.2010

Невъзможно е да се избегнат всички конфликти на интереси на издателите, но могат да се управляват, като връзките станат прозрачни за читателите, казва зам.-председателят на Съюза на издателите и съсобственик на в. "Капитал"

- Господин Прокопиев, какво гарантира, че Законът за задължителното депозиране на печатни произведения, на който се разчита да направи прозрачна собствеността, няма да стане "врата в полето", както беше изискването в Закона за радио и телевизия – да не бъдат притежавани от собственици на рекламни агенции. Какъв е проблемът като собственици да бъдат регистрирани подставени лица?

- Въпросът всъщност е искаме ли да знаем за механизмите на зависимост в медиите. Ако наистина искаме да знаем, ще разберем. Промяната в споменатия закон ще помогне, поне по отношение на собствеността. Дори и да е подставено лице, то ще носи отговорност като издател. В момента има много напълно анонимни издания, собственост на външни фирми, с анонимна собственост, печатат се в гаражни печатници. Те не носят никаква отговорност за съдържанието, което разпространяват, и не плащат никакви данъци. Поне този проблем може да се реши.

- Смятате ли, че читателите се интересуват кои са собствениците, като си купуват вестници и списания? Съюзът на издателите свой гилдиен интерес ли защитава с исканата промяна на закона или обществен интерес? Какъв е проблемът да се търгува с влияние и при декларирани до физическо лице собственици?

- Съгласен съм, че проблемът с финансирането на медиите и търговията с влияние е по-голям. Има много начини една медия да бъде държана в зависимост, не само през собствеността. Например през рекламните приходи, разпространението, банковите кредити, субсидиран печат и т.н. Има много аспекти на медийната зависимост – защита на търговски и чисто бизнес интереси примерно, промотирането на някой продукт или атака на конкурент. За обществото по-опасната зависимост е зависимостта от политиците. Точно те са основните заинтересовани, които искат да държат медиите зависими, защото не обичат да бъдат критикувани. Това не е нещо ново. Откакто има демокрация, има и опити медиите да се манипулират. Например във времената на Римската република Цезар сам е списвал "вестника" върху каменни плочки, който съобщава за неговите победи в Галия. Т.е. това, което знаем за военните му кампании, е това, което Цезар е искал да знаем. В този смисъл гилдийният интерес на Съюза на издателите съвпада с обществения, защото издателите си дават сметка, че професионалните медии трябва да са свободни и независими, иначе умират или се продават на политическите интереси. Това обаче е друг "бизнес". Огромната част от членовете на съюза са медийни предприемачи, те искат да правят бизнес на ме-дийния пазар, не да търгуват влияние с политиците.

- Къде минава границата между корпоративния интерес на собственика и обществения интерес, който защитават медиите? Ще ви дам пример от "Капитал" – там често има текстове за проблемите, които създава държавата пред проектите за възобновяеми енергийни източници, а това е едно от стратегическите направления на вашия "Алфа финанс холдинг". Трябва ли вестникът, на който сте съсобственик, да бъде подозиран, че урежда ваши корпоративни интереси?

- Това е хубав пример, който илюстрира нуждата от прозрачност. В регистъра на собствеността на Съюза на издателите в България аз съм декларирал, освен че имам дял в "Икономедиа", всичките си други икономически интереси, включително дела в "Алфа финанс холдинг". Т.е. проблемът е да се обявят всички потенциални конфликти на интереси. Читателите на "Капитал" знаят, че аз съм един от издателите, и могат сами да преценят дали представеното е обективно или не. Ние сме отишли по-напред във вътрешните си правила. Във всяка статия в "Капитал" или "Дневник", където се споменава фирма, в която издателите имат интерес – примерно "Каолин", "Солар про" или "Дамяница", се посочва връзката и фактът, че един и същ човек има дял и в "Икономедиа", която издава съответния вестник. Не е възможно да се избегнат всички потенциални конфликти на интереси, те обаче могат да се управляват, като връзките стават прозрачни за читателите. Иначе по същество всичко написано в "Капитал" и "Дневник" е пред очите на обществото в последните 17 години. Вестниците имат такова доверие и са толкова успешен бизнес точно защото никога не сме си позволявали (с другия издател Филип Харманджиев) да ги използваме за защита на някакви наши лични интереси.

- В писмото, с което управителният съвет на Съюза на издателите благодари на правителството за промените при собствеността, се казва: " УС на СИБ отчете, че все още има дефицити в областта на разпространението на печатните издания и гарантирането на достъпа на гражданите до информация, които в следващите месеци трябва да бъдат преодолени". Означава ли това, че ще има още искания за законови поправки?

- Съюзът на издателите инициира поправките в Закона за задължителното депозиране на печатни произведения и регламента за разкриване на действителните собственици на издателските фирми. Ще следим внимателно другите идеи за законови промени. Трябва да подчертая, че и сега има закони, които не се спазват прецизно – например Законът за защита на конкуренцията по отношение на опитите да се преразпределя пазар чрез дъмпингови практики и чрез изкупуване на каналите за разпространение.

ИВО ПРОКОПИЕВ е зам.-председател на Съюза на издателите в България. Съсобственик на "Икономедиа" компанията, която издава "Капитал", "Дневник", няколко списания и сайта. Притежава и печатница. Бизнесът му извън медиите е съсредоточен в "Алфа финанс холдинг", който обединява повече от 60 фирми, занимаващи се с финансови услуги ("Булброкерс"), индустриални минерали ("Каолин"), чиста енергия ("Солар про"), недвижими имоти. Съпругата му Галя Прокопиева е главен редактор на в. "Капитал". Съдружникът му в "Икономедиа" е Филип Харманджиев, собственик на винарската изба "Дамяница".

Стр. 62 – 63

сп. Мениджър | Димитрана АЛЕКСАНДРОВА | 11.07.2010

Свидетели разказват, че български премиер на международна конференция бил запитан кои са собствениците на една родна медия. Той отговорил, че не знае. Чужденците останали с впечатление, че този човек или лъже, или не е премиер. Печатът от векове се величае като четвърта власт, която информира обществото и пази интересите му от погрешни решения на другите три власти – законодателната, изпълнителната и съдебната. Парадоксът в България през 21. век е, че тази четвърта власт може да бъде анонимна. Има вестници и списания с неизвестен собственик и с адрес пощенска кутия. Други посочват компания издател, но за читателя е невъзможно да разбере кой е действителният собственик. Тази смътност позволява манипулация на информацията в услуга или вреда на политически и/или бизнес интереси и се превръща в заплаха за свободата на словото. Важно е читателят да знае кой е собственикът, за да прецени обективността на медията и да реши дали да й се довери. Подтикнат от лоялните издатели, сегашният премиер реши да не изпада в положението на гореспоменатия си предшественик и правителството подготви закон, който да извади наяве действителните собственици на вестници и списания. Как ще стане това, каква ще е ползата за обществото и за бизнеса и защо дебатът засега донесе повече вреда отколкото полза за журналистиката? Моля, четете на следващите страници.
ПО-ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ не съм имал в бизнеса. Един вестник непрекъснато забърква фирмата във всевъзможни измислици, изкарва ни протежета на властта, съдружници на сенчести структури и какво ли още не. Уронва добро ни име, а даже не можем да го съдим, защото не е ясно кой го издава. Търговската му регистрация не е наред, вместо адрес има пощенска кутия, името на редактора е едно от най-често срещаните.
Това разказва мениджър на компания, която работи в Бургас и е "герой" на едно от местните издания, претендиращо за голям тираж. Лично засегнат, той смята за абсолютно необходима законовата поправка, която
ще освети собствеността – ще задължи вестниците и списанията да обявят издателите си и да ги впишат в публичен регистър, поддържан и контролиран от Министерството на културата. "Ще се постараем промените в Закона за задължително депозиране на печатни и други произведения да бъдат приети от Народното събрание до лятната ваканция", казва Даниела Петрова, председател на парламентарната комисия по култура, медии и гражданско общество. Според проекта най-късно до един месец, след като законът влезе в сила, печатните медии трябва да попълнят декларация за собствениците си и да я депозират в Министерството на културата, което ще я качи на сайта си. Те ще са длъжни да разкрият всеки действителен собственик – до физическо лице, което получава приходи от дейността на изданието. Това означава, че трябва да се представи цялата верига юридически лица, участващи в дружество издател, чрез всички физически лица, които притежават дялове или акции в тях. Според Радомир Чолаков, юрист на "Вестникарска група България", която издава всекидневниците "Труд" и "24 часа" и още десетина вестници и списания, притежателите на
акции на приносител също няма да останат анонимни, защото са записани в книгата на акционерите, а тя трябва да бъде дадена при поискване от държавния орган. Въпреки идеите да се забрани на офшорни компании да притежават печатни медии, такова ограничение
няма да има. Модерното законодателство не поставя забрани, а предписва правила, обяснява Чолаков, който участва в подготовката на закона като представител на Съюза на издателите. Т.е. офшорните компании -притежатели на вестници и списания в България, също ще трябва да разкрият физическите лица, които са техни действителни собственици. Министерството на културата, където ще се подадат декларациите, няма да създаде специална администрация, която да проверява истинността им. Предполага се, че предупреждението за наказателна отговорност при неверни данни е достатъчно, а ведомството ще изпраща съмнителните издатели на прокуратурата. Останалите вестници са пряко заинтересовани да разкриват злоупотреби, така че страхът от журналистически разследвания ще е възпиращ. Ако декларациите не бъдат подадени до един месец, след като законът влезе в сила, глобата е 2000 лева на издаден брой от вестника или списанието, казва Чолаков. Всяка промяна в собствеността също трябва да се регистрира. Като гаранция, че вече няма да се тиражират продукти с неясен издател, печатниците и разпространителите ще бъдат задължени да проверяват дали той е посочен в т.нар. редакционно каре. Контрол ще упражняват и общинските инспекторати. Както всеки регистрационен режим, и този ще натовари издателския бизнес с администра тивни процедури, но авторите на закона се кълнат, че те ще са умерено сложни и няма да затруднят лоялните играчи на пазара. Изясняването на собствеността в печата беше поискано от Съюза на издателите и това е гаранцията, че поне големите групи ще разкрият действителните си собственици. Съюзът и сега има регистър в сайта си, но са включени само дружествата издатели, а не е проследена веригата до физически лица. Освен това не всички издатели членуват в съюза.
Макар че има безспорна полза от промяната в закона, възможностите му не бива да бъдат надценявани. Ако действителният собственик иска да се скрие, не е проблем да намери подставено лице, което да регистрира като издател. Точно това се случва при вестници и списания, създадени, за да обслужват останалия бизнес на собственика или да притискат конкурентите му, да прокарват или продават влияние. Застрахователна компания например напразно полага усилия, за да докаже връзката между всекидневник, публикувал компромати за нея, и неин конкурент. Освен това регистрацията на собствеността не означава, че се изяснява произходът на капитала за печатното издание. А, както казва експертът Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии, капиталът е част от посланието, неяснотата му е дефицит на послание. Именно заради това той лансира идеята печатът да стане регулиран както радиото и телевизията, да бъде вкаран в нов закон за медиите и да го наблюдава съвет за медиите. Засега е ясно, че група, назначена от премиера и оглавявана от Лозанов, ще пише нов закон, но дали той ще е само за електронните или и за печатните медии, още не е решено. Издателите не са единни по въпроса. Има мнения, че това вече ще бъде прекалено. За създаване на електронни медии има ограничен ресурс – и при ефирните честоти, и при цифровизацията, така че е логично някой да дава лицензи и да упражнява контрол. При печатните медии е достатъчно да има правила за прозрачност на собствеността, а регулатор да бъде пазарът. Който смята, че правата и интересите му са нарушени, може да се оплаче в Комисията за защита на конкуренцията, в съда (за клевета, обида или пропуснати ползи), в етичната комисия (ако е нарушен моралният кодекс, подписан от повечето български вестници и списания). Крайните радетели за прозрачност пък настояват печатът не само да декларира собствениците си до физически лица, а да има механизъм за проверка за произхода на капитала като при банките например и задължение всяка година изданията да публикуват подробен списък на източниците си за финансиране (от продажби, рекламодатели, спонсори, субсидии от собственика и т.н.). Това означава да се създаде администрация, която да упражнява контрол. Нуждата от нея е съмнителна – в крайна сметка данъчните органи и прокуратурата са длъжни да изпълняват точно такива функции и без специална регламентация. Георги Лозанов говори, че законът трябва да изключи капитали – т.е. да прогласи капитали, които нямат право да създават медии. "Не всички капитали могат да бъдат защитници на правото на информация", обосновава се той и добавя, че ще се спазва обаче пазарният либерализъм. Има най-малко две съмнения дали са необходими ограничения. Първо, ако става дума за капитали с престъпен произход, те по закон са изключени не само от медиите, а и от всякакъв бизнес. Второ, доказано е, че забраните от типа "врата в полето" не работят. Справка – според Закона за радио и телевизия собствениците на рекламни агенции нямаха право да притежават електронни медии, но това не само не беше сложно да се заобиколи, но се оказа във вреда на самите медии. През тази зима изискването беше отменено. Красимир Гергов, собственик на рекламни агенции, вече официално има дял в Би Ти Ви, Про.бг, няколко радиа. Собствениците на "Нова телевизия" и "Диема" обявиха, че създават рекламна агенция, за да обслужват бизнеса си. Така че забраните не намаляват, а по-скоро увеличават
смътността на медиите. Другият проблем, за чието решение се възлагат надежди на нов закон за всички медии, е концентрацията. Според Георги Лозанов е нужна цялостна схема какви концентрации на собственост са разрешени, защото сега те се правят без ограниче-
ния – хоризонтални (няколко печатни медии), вертикални (собственикът на вестници и списания притежава печатница и разпространителски фирми), диагонални (различни типове медии – радио, телевизия, сайтове, вестници).
Повечето издатели смятат, че трябва да е ясен пределът на медийна концентрация, защото може да бъде заплашена не просто конкуренцията, както е в другия бизнес, но и плурализмът на мнения в обществото. Този път не заради цензура, която упражнява властта и заплашва свободата на словото, а заради влиянието на капитали, които носят собствена идеология и могат да манипулират информацията. Особено опасни са поли-тико-корпоративно-икономическите намеси, както ги нарича Лозанов. Т.е. когато собствениците
продават медийното си влияние на властта, а тя им се отблагодарява, като им осигурява предимство пред кон курентите в извънмедийния им бизнес и/или ги награждава с държавни поръчки. Лесната печалба от другия бизнес се вкарва обратно във вестниците, те могат да се продават на ниска цена и така да привличат читатели, което пък прави манипулацията на общественото мнение още по-силна. Увеличеното влияние се продава още по-скъпо и се стига до омагьосан кръг, който е опасен за демокрацията.
Факт е, че в печата малцина от действителните собственици са чисти издатели. Повечето имат и друг бизнес. Не бива обаче да се спекулира с твърдението, че на всички тях медиите са им нужни само за да упражняват влияние в подкрепа на другия си бизнес. Това просто не е вярно. Част от вестниците и списанията са проекти, които носят печалба. Други поне се самоиз-държат. Трети са замислени като бизнес, в който трябва дълго да се инвестира, но при нормализация на пазара ще започне да връща вложенията. Четвърти са спонсорирани от собствениците, които вярват, че изпълняват социалната си отговорност, като осигуряват трибуна за различни мнения или "немасови" теми. Не е вярно и обратното – че собствениците на медии, които нямат друг бизнес, са застраховани от търговия с влияние или от намеса на властта. Разделителната линия е, първо, моралът и, второ – дали искат да правят професионални медии. "Издателите си дават сметка, че професионалните медии трябва да са свободни и независими, иначе умират или се продават на политическите интереси. Медийни предприемачи искат да правят бизнес на медийния пазар, не да търгуват влияние с политиците", казва Иво Прокопиев, един от издателите на "Капитал" и "Дневник".
Колкото и да е парадоксално, прозрачността в собствеността на медиите ще е от полза за обществото и за бизнеса, но засега разговорът като че ли внесе объркване, защото произведе два-три мита. Първо, създаде впечатление, че собствениците едва ли не пишат вестниците. Ежедневно и ежечасно диктуват дописките или поне ги четат и нищо не може да излезе без тяхно знание. В масовия случай не е така – собствеността, мениджмънтът и редакционната политика са разделени. (Поне в националната преса не са много изданията, където собствениците са и главни редактори.) Има договорени със собственика правила, които главният редактор следва. Да се твърди, че повечето издатели знаят какво пише във всеки брой, е смешно – най-малкото защото, ако се занимават с публикациите, няма да им остане време за другия бизнес. Но и да се твърди, че редакционната политика е напълно независима от собственика, е прекалено. Няма как собственикът всеки път да не харесва изданието, то постоянно да се разминава с разбиранията му и да не се раздели с редакционния екип или да не предяви претенции към политиката му. Всъщност отношенията до голяма степен зависят от
културата на собственика. Ако той уважава свободата на словото, избира главен редактор, определя основните правила и оставя журналистите да се занимават със съдържанието, като спазват етичния кодекс на медиите. Всеки журналист пък е свободен да напусне, ако смята, че издателят или главният редактор го принуждават да изневерява на професионалния и гражданския си морал. Проблемът е има ли достатъчно свободно място, където да отиде, и достатъчно добър ли е, за да го вземат.
Когато премиерът Бойко Борисов през май съобщи, че ще има закон, изясняващ собствеността на медиите, каза: "Целта е слушателите и читателите, и зрителите да знаят кой провежда тази политика. Аз по написаното или чутото в новините знам кой корпоративен интерес сме нарушили през деня". Така излезе, че всяка критика към властта е продиктувана не от нейните грешки и от желанието на журналистиката да изпълни основната си мисия – да защити обществения интерес, а от бизнес интересите на издателите. Това не е ново, твърдели са го и предишните управляващи. Сега обаче регистърът на собствениците ясно ще показва дали те могат да бъдат обвинявани, че прокарват корпоративните си интереси чрез вестника или списанието си. Усложнението идва, когато защитата на
обществения интерес съвпада с корпоративния. Да речем, издателят развива бизнес с възобновяеми енергийни източници, а вестникът критикува държавната политика в тази област. (Това е реален пример. Моля, вижте отговора на Иво Прокопиев.) Тогава въпросът е дали читателите имат доверие на изданието и дали публикациите успяват да го накарат да разпознае собствения си интерес.
Всъщност въпросът е тъкмо за доверието, защото пресата не продава на читателите просто новини и коментари. Прозрачността на собствениците в известна степен ще разсее "смътността", но сама по себе си няма да повиши доверието. "Виж кой пише" наистина е част от посланието, но основната е "Виж какво пише".

Стр. 58 – 59, 60 – 61, 62 – 63, 64

сп. Мениджър | 11.07.2010

Една пиар история на Диана Дамянова

Документален разказ за консултант, съсед и разрешително за офис

ИМЕТО МИ ВИНАГИ се е свързвало с разрешаване на кризи – политически, институционални, корпоративни. Затова е логично да разкажа една абсолютно емблематична за мен история. В моята агенция като цяло имаме широко разбиране за професията. Пиарът не е това, което пише в книжките и учебниците, а е всичко онова, което
лекарят и адвокатът не могат да направят за хората. Ако си мой клиент и виждаш, че не си за лекар или адвокат, обаждаш ми се, казваш "стяга ме тук и тук" и аз съм длъжна да реша проблема ти. Затова ми е толкова на сърце следната почти парадоксална случка.Тази история е от преди около 10 години. Имам един много любим клиент, с когото сме в прекрасни отношения и аз съм го научила да ме търси за всякакви неща и по всяка време. Обажда ми се той тогава, видимо притеснен, и ми разказва тази "съседска трагедия".Купува си човекът имот в престижен квартал на София, в една стара мраморна жилищна сграда, за да си направи офис за своя тих, но особено проспериращ консултантски бизнес. Влага, разбира се, куп пари, прави гигантски ремонт с всички възможни екстри. И точно по средата на ремонта, когато вече са вложени тези чудовищни средства за реновиране на жилището и превръщането му в офис, се събира домсъветът на кооперацията по инициатива на съседа отляво и решава, че в сградата не може да има офис. Нещо, което си е абсолютно тяхно право. Моят клиент започва поотделно да прави срещи с всички, за да им обясни, че това е един такъв тих бизнес, консултантски – не влизат, не излизат хора по всяко време, поддържат чисто, 5 души работят и въобще никой няма да разбере, че има офис. И хората казват, че те всъщност нямат нищо против, но съседът отляво е против. Въпросният съсед категорично заявява:
"Само през трупа ми!". И точно преди моят човек да отиде на лекар, защото вече е в прединфарктно състояние, минава през офиса и ми разказва тази история. Викам: "Виж, очакваш от мен повече, отколкото мога да направя, отиди при адвоката си". На мен наистина нищо не ми минава през ума какво мога да сторя в тази ситуация. А това, което чувам, няма нищо общо с пиара. Казвам му, ще преспя, пък може нещо и да измисля. За тези 24 часа той ми се обади поне четири пъти.
И така, аз на сутринта се събуждам с готово решение. Разказвам му какво съм намислила. ‘Ти си луда, това не може да стане." И се започва следният диалог между нас:
"Виж сега – днес е петък, програмата влиза в действие в събота в 14 часа. Това, което искам да знам, е на кого ще се обади съседът, за да протестира срещу твоя офис".
"Първо на мене, той има мобилния ми телефон."
"Добре, кажи му тогава: аз не отговарям за този въпрос, обърнете се към съпругата ми, и му дай моя мобилен, без много-много да му обясняваш коя съм."
Тук имам една огромна лична драма – бях предвидила операцията да протече около две седмици и да я заснема за себе си как се случва. Но тя за съжаление трая само четири часа. Към този момент моят син бе 16-годишен, скейтър и непрекъснато влачеше у дома приятелите си със скейтбордовете, облечени с възможно най-свлечените дънки. Както всъщност се обличат всички скейтъри. Викам аз детето и още десетина негови приятели и казвам: "Пишете". Ще ви давам по 10 лв. на ден, колкото дни трае операцията, а от вас искам следното. Точно в 14,00 ч. във въпросната кооперация влизат трима от вас със скейтбордо-ве, надуват колкото могат високо музиката и започват да карат в апартамента. Междувременно пускате една рампа от прозореца към улицата и започвате да се спускате по нея. Към 14,15 ч. идват още 7 ваши приятели на гости и тъй като не знаят на кого да звъннат, звънят поред на всички звънци. След още половин час се гоните из входа и без да искате, изпускате няколко бутилки бира между етажите. Това нещо го правите в събота и неделя, за понеделник ще мислим друга програма. Децата казват: "Няма никакъв проблем, действаме". А моят клиент през цялото време ме пита какво целя с това. Виж какво, му казвам, ако съседът поживее 10 дни на този кошмар, той сам ще се предаде. И програмата започна в събота, в 14,00 ч., както сме го предвидили. Всичко си върви по сценарий. След два часа детето ми се обажда и казва: "Мамо, изпускаме бирите по стълбищата на кооперацията и си тръгваме". Викам: "Някой обади ли се, каза ли ви нещо?". "Не, никой не се обади", отвръща синът ми. Мисля си – и утре е ден. Когато те си тръгват, в кооперацията вече е пълно мазало, съседът отляво отваря вратата, поглежда ги безмълвно, но не казва нищо. Точно след две минути ми звъни моят клиент: "Този се обади разтревожен: "Във вашия апартамент става нещо". Моят човек му казва: "Сега съм зает, не мога да говоря, обадете се на жена ми", и му дава номера на телефона ми. Онзи моментално ми звъни и ми разказва цялата история.
"Чакайте, чакайте – казвам. – Ние този апартамент го купихме за офис, но понеже кооператорите не са били съгласни, решихме да го дадем на детето. Ако знаете колко свястно дете е, но не му върви. Вече на седмо място му вземаме апартамент и все го гонят. А сега ще си е негов. Той е много добро дете, вярно, че е в малко по-такъв, буен период, но това преминава за няколко години."
"Ама чакайте, ама вие… знаете ли…" – на съседа вече му излиза пяна от устата. "Той е много добро дете -продължавам аз, – ако закъсате, и хляб ще отиде да ви купи, верно, малко е шумничък, но ще му свикнете." Двайсет минути след приключване на този разговор кооперацията се събира и единодушно разрешава офис в сградата. Събранието, разбира се, се случва отново по инициатива на съседа отляво. Има-няма за 300 лв. свършихме работа на клиента и му издействахме разрешително за офис, без адвокати, без съдебни споразумения, без нищо.
Това е моето лично, а и на колегите, с които работя, разбиране за пиара – трябва да измъкнеш клиента от калта, трябва да му помогнеш да си реши въпроса, ако все пак е поне частично прав. В случая този клиент беше сто процента прав. Сега, 10 години по-късно, е домоуправител на кооперацията и абсолютно всички са щастливи. И съседът отляво. Това беше клиент в криза, ние я овладяхме и разрешихме с възможно най-малко средства, за възможно най-кратко време. Пи-арът е особена професия, в която, за да си успешен, се изисква преди всичко да изградиш доверие с човека отсреща.
ДИАНА ДАМЯНОВА е собственик на "ДД Агенция за проучвания и връзки с обществеността". Родена е в София. Доктор по история. Работила е като преподавател по история, изследовател в Националния исторически музей и в Националния музей "Боянека църква". От 1990 до 1993 г. е вицепрезидент на Конфедерацията на независимите синдикати в България. От 1999 до 2007 г. е директор в "Лукойл България" ЕООД – управление на всички дейности, свързани с маркетинга, рекламата и връзките с обществеността. През 1993 г. създава "ДД Агенция за проучвания и връзки с обществеността" АД, която работи в областта на пиара, маркетинговите проучвания, консултиране, организиране на специални събития, реклама. Владее английски, френски и руски.

Стр. 100 – 101

СБЖ I 6.08.2010

Софиянецът Антон Найденов щракна кадър, в който куриери доставят пратка на летящ делтапланерист в движение, и взе първата награда и 3000 лева, съобщи "Стандарт".

Наградите се дават от националния конкурс за репортажна фотография, обявен от куриерска фирма "Еконт Експрес" и агенция "Булфото".

Много трудно за изпълнение и твърде атрактивно, коментираха членовете на журито. Негов председател бе Любомир Бенковски-Бенджи от "Булфото". Оценки даваха шефовете на фотоотдели Красимир Свраков от "Стандарт", Иван Донов от "Труд", Христо Танев от "Телеграф" и Йордан Симеонов от "24 часа".

Втора и трета награда получиха Христо Христов от Шумен и Красимир Кръстев от Варна за репортажните си удари, направени по време на пътуванията с куриерите. Организаторите дадоха и няколко десетки поощрителни награди.

"Задачата не е никак лесна. За добър резултат не е достатъчно инцидентно разхождане до офис на "Еконт" или по пътищата на страната."

"С повече находчивост и търпение нещата се получават. Очаквам догодина още по-впечатляващи кадри", коментира Любомир Бенковски.

Оригинална публикация

Dnevnik.bg I 5.08.2010

Рекламните агенции "Маг Адвъртайзинг" на Красен Кралев и "Крес" на Красимир Гергов са спечелили проект за реклама на България като туристическа дестинация в чужбина, пише "Медиапул" като се позовава на регистъра на Агенцията за обществени поръчки.

Поръчката за 6.47 млн. лева се финансира от оперативната програма "Регионално развитие". Тя е разделена на три според пазара, на който ще се рекламира.

"Маг Адвертайзинг" през следващите 14 месеца ще работи в Русия, за сумата 1.5 млн. лв. На германския пазар ще рекламира обединението между германската "Медиа Консулта" и "Крес" на Красимир Гергов. Финансирането е за 2.9 млн. лв.

Поръчката за Великобритания ще бъде обявена наново, защото нито една от офертите не е отговаряла на изискванията на възложителя – Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ).

Оферти бяха подали осем кандидати – руската рекламна агенция "Сорек Медиа" и нестопанското сдружение от Москва "Междурегионална фондация за устойчиво развитие на туризма", както и германските агенции "Крос Уърлд" и "Бест Вербеагентур". За участие в търга освен победителите кандидатстваха и българските "Триас холдинг" и консорциум между "Нойзи дизайн и реклама" и рекламна група "Таргет медия".

Оригинална публикация