БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 5.12.2010

Wikileaks и провокацията на БТВ и "168 часа"

Водещ: Обикновено журналистите контролират властта. На път ли е този модел да бъде окончателно демонтиран? Не само у нас, а и по света? За три години Wikileaks има повече удари, отколкото Washington post за тридесет, обяви интернет гуруто Клей Шърки. Американско списание квалифицира Wikileaks като „Апостоли на екстремната прозрачност”. Тази екстремна прозрачност обхваща всичко, от имейлите на Сара Пейлин до данъчните декларации на Уестли Снайбс. Безспорно Wikileaks зае централно място в общественото внимание по света. „Не знам как да нарека това, което Wikileaks прави и не го казвам с пренебрежение”, казва Пол Сайгър – главен редактор на организацията за разследваща журналистика и бивш отговорен редактор на Wall street journal. По думите му това е ново явление. И докато вестниците като New York times се придържат към историческите жалони, всички новини, които стават за публикуване и съобщават вестите без страх или пристрастия, основателят на Wikileaks Джулиан Санч обявява пред Spiegel: “Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците”. Сайтът му публикува хиляди документи от източници, които според организацията разобличават корпоративната и правителствена корупция. В известен смисъл организацията разбива на пух и прах традиционните начини за правене на новини. И докато светът се вълнуваше от новите документи, които избълва Wikileaks, у нас бе създадена нова парламентарна група – Верту. Благодарение на един журналистически експеримент. Единственият аргумент срещу този експеримент, разбира се, бе морален. Доколко било етично журналистите да залагат капани на политиците? Къде по-сериозно и ужасяващо обаче беше това, което вчера прозвуча в Народното събрание по така наречения „докторски случай”. Едва ли случайно днес в медиите се появяват неподписани коментари с подозрения, че всеки може да бъде подслушван. Безспорно лекарската лексика е неподлежаща на коментар, но това не значи, че не подлежи на коментар фактът, че тези лекари са били подслушвани. Защо? Въпросът виси във въздуха. Сигурно предстои да чуем как е имало разработка за разкриване на корупция или друга версия, но вчера така и не стана ясно защо е имало СРС. А това е повече от морален проблем. Все пак журналистите трябва да могат да разследват другите власти, а подслушвани – едва ли биха могли да го направят. Променят ли се отношенията между различните власти не само у нас? Къде е мястото на гражданската журналистика? Защо журналисти залагат капани на политици? Теодор Насков е вече в студиото. С Румяна Миланова ще се чуем по телефона. Колегите от „168 час” са автори на верту-аферата за депутати. Позволява ли етичният кодекс на журналистите да правят това? Ще коментираме с Таня Величкова – член на етичната комисия за електронни медии. Възможен ли е днес нов Watergate? Ще коментираме с професор Милко Петров – преподавател по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И Мариян Маринов – блогърът от „Електронна граница”. Как във Франция журналистите коментираха аферата Wikileaks, ще имаме възможност да чуем и от Александър Градинаров от Париж. И така, обикновено журналистите контролират властта, на път ли е този модел да бъде окончателно демонтиран?
Възможен ли е днес нов Watergate, от тук започваме разговора в търсене на отговор на въпроса дали е на път да бъде демонтиран моделът журналистите да контролират властите. Добър ден първо казвам на професор Милко Петров, преподавател по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж в Софийския университет. Пред мен е и неговата книга, която предстои да има своята премиера – „Америка – социалният тропик, социум и медии на САЩ от Пулицър до Мърдок”. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ: Нов Watergate?
Милко Петров: Дали е възможен? Разбира се, че е възможен, както в традиционните, така и в новите медии. Това, което става с Wikileaks е най-пресният случай. Преди това можем да погледнем нещата, да кажем вестник New York Times с неговите разкрития за това, че няма ядрени установки в Иран. Случая на Джудит Милър – това е една журналистка, която влезе в затвора, но не издаде своите източници на информация. Случаи, свързани с астероидите в спорта, с мафиотски игри в западното крайбрежие на Съединените щати. Така че американската журналистика винаги има такива примери на гражданска или протестна журналистика и всъщност това е едно от изискванията за това общество, различните власти и ако приемем, че журналистиката е четвърта – да контролира и да балансира останалите. Така че Watergate е винаги възможен. Хубавото е, че Watergate беше направен от едни много млади репортери, но и старите кримки в занаята също могат да предизвикат изненади.
Водещ: Дали да не търсим, как да кажа, младите репортери сред блогърите. Добър ден на Мариян Маринов от „Електронна граница”!
Мариян Маринов: Всичко е възможно вече, тъй като ерата на интернета е дошла отдавна. Мисля, че не е съвсем правилно да се търси измежду интернет потребителите новите новини, тоест вече не търсим във вестника. Вече хората проверяват някакъв сайт, намират информацията, проверяват в интернет и после споделят с други свои приятели. Предават нататък и така се получава една новина, която трудно може да бъде изтрита, която не дава такъв контрол, какъвто би бил с един нормален вестник или една телевизия.
Водещ: Какво се случва сега всъщност с Wikileaks, спрян ли е – не е ли спрян?
Мариян Маринов: Има много общи(?) срещу Wikileaks да бъде спрян. Още от средата на октомври американците поемат една много гадна тактика за спиране на сайта, като той основно се движи от дарения и хората от Америка решават, че ще говорят с фирмата, която се движи за техните дарения и спират достъпа им до сметките. Направо фирмата пише до Господин Санч, че те няма да работят повече с него, тъй като били сложени под око от американците. Австралийците директно спират работа с този сайт, за да… нямат го в тяхната мрежа. Така че/../ се казва сайтът, просто отказва работа с тях. Проблемът там е, че много от тези фирми като Paypal също са американски и това означава, че тези хора не могат да получават повече пари. От там нататък Wikileaks са, не знам дали нарочно, но три дни по-късно пускат документите за Афганистан. Така че нещата продължават и е много интересно нещо е когато нещо излезе на Wikileaks, има много хора qтака, както американците гледат постоянно, нали, техните служби гледат сайта, за да могат да видят какво ново е излязло за тях, така има много други хора, които чакат само да копират информацията някъде другаде, така че да не може да изчезне. Малко по-късно – през ноември, се случва американците да кажат на фирмата, която регистрира техния домейн: спрете им домейна! И няколко часа след като им спират домейна, Wikileaks се мести на друг домейн, който е швейцарски.
Водещ: Всъщност архивните документи за американската дипломация, подготвени за публикуване на сайта Wikileaks, са се съхранявали в шифрован вид от сто хиляди лица по целия свят. Това журналистика ли е, Професор Петров?
Милко Петров: Това вече преминава границата на журналистиката, защото започва да се стига по-скоро въпроса за информацията и за тайните служби, и за правото на достъп. Спорено е. Въпросът е следният – винаги тайните служби и дипломацията ще се опитват да събират някаква информация, въпросът е да съумеят да я пазят. Задачата на журналистите, включително и на блогърите като най-младия отряд на журналистиката, е да откриват информацията, а другите институции да бъдат така добри да умеят да я пазят.
Водещ: Доколко това е възможно? Нека сега да се върнем у нас. Видяхме какви са проблемите по света на журналистиката, с какво се сблъсква. Добър ден на колегата от 168 часа – Теодор Насков!
Теодор Насков: Добър ден!
Водещ: Може би трябваше и за вас да има едно верту. Шегувам се! Шегата на страна. Имат ли право журналистите, ние журналистите, да поставяме такива капани на политиците?
Теодор Насков: Аз не виждам причина да нямаме право, нали, нашата работа е, в крайна сметка, това – смисъл да проверяваме тези хора дали държат на обещанията си или това са някакви само предизборни фишеци, които просто за пореден път да излъжеш някаква група от хора да гласуват за тебе, за да може ти четири години или там, колкото изкара мандата съответния парламент, да си стои на топло, нали. То това беше идеята – да видим дали, след като миналата година на изборите Господин Борисов и цялата партия ГЕРБ обещаха, че те ще променят модела на предните парламенти и на другите стари партии, нали, че това стоенето в зала е нещо, което е между другото, може и да не стане, смисъл не е задължително или някой друг може да гласува вместо тебе и всякакви такива неща, които – а ти през това време си вършиш някакви други неща. За това решихме просто да проверим дали наистина те ще си спазят обещанието да си стоят само на работа. И съответно…
Водещ: Как се роди идеята?
Теодор Насков: Идеята точно от това се роди, Решихме да видим тези хора, ако ги поставим на някакво изкушение, дали са склонни да загърбят работата си там и така. Просто мислехме какво да бъде и повечето от тези депутати, поне по наша преценка, ламтят за някакви скъпи неща. Няма как да им обещаем, че ще им подарим една S класа, нали, или скъп мобилен телефон – нищо, че звучеше достатъчно достоверно като подарък и за това просто решихме – първоначално беше просто някаква идея по някакъв си начин да успеем да ги изкушим. В последствие решихме, в крайна сметка, да стане с телефон.
Водещ: Колко минути, или секунди, колко време беше мълчанието в мига, в който депутатите видяха камерите?
Теодор Насков: Повече от минута беше със сигурност. Те просто, то не само мълчание, устата им бяха увиснали. Така че – доста време беше.
Водещ: Всъщност какви аргументи чухте срещу експеримента си?
Теодор Насков: Никакви аргументи не чух.
Водещ: Не, не тогава. По принцип от тогава до сега.
Теодор Насков: Аз не чух някакви аргументи срещу… Освен че Госпожа Цачева единствено, каквото чух да казва, че едва ли не то било недопустимо, защото ние внушаваме, че всичките така правели – нали, че целият парламент правел така, но фактът, че представителната извадка показва, че 40-45% от хората, които бяха поканени, дойдоха. Ако бяхме поканили 240, около 110 щяха да дойдат.
Милко Петров: Те дойдоха почти мнозинство.
Теодор Насков: Да, почти мнозинство.
Водещ: Ето, за това се заговори за нова партия, за нова парламентарна група. Всъщност как да определим този експеримент, професор Петров?
Милко Петров: Това е журналистически експеримент. Това, което правеше /…/ навремето, което правехте други автори. Журналистът си сменя професията, придобива нова социална роля. Сега – това е малко уязвимо по журналистически, по кодекса за журналистическата етика, че журналистът, например, няма право да сменя професията, свята легитимност и едно друго, но освен в случаите, когато придобива изключителни от значение информации за обществото. В този смисъл този социален експеримент, защото за мен това е социален експеримент, същност е допустим, защото ние придобиваме изключителна информация за навиците на властите и поведението на публични личности. Ние сме ги избрали там да бъдат личности, доколкото е възможно еталони и ако те не могат да го направят, а те имаха морални претенции като политици, следователно ние трябва да помислим за следващите избори за тези дами и господа.
Водещ: И всъщност те са призвани да определят по какви правила ще живеем ние като общество и ако те имат проблем с правилата, които трябва да спазват при избора си да притежават или не скъп мобилен телефон…
Теодор Насков: Тук проблемът не е по-скоро да притежават или не – по-скоро това е изкушението, че тези хора са склонни да заменят всичко друго за някаква облага. Смисъл мобилният телефон е просто някакъв пример за склонността им да приемат нерегламентирани облаги, защото в крайна сметка те много добре знаят, ако не много, нали правилника на Парламента, който им забранява подобни неща. Т е с пълното съзнание, че подаръкът, който сме им обещали, е двадесет пъти по-скъп от границата, в която те могат да получават подаръци – те въпреки това дойдоха с очакванията да го получат този подарък. Колкото и после да се извиняват, че те нямали да го вземат, нали, само дошли от любопитство, на което може би самите те не си вярват на тези оправдания. Но това е.
Милко Петров: И нека да не излизат с оправданието, че това са човешки слабости, както се казва за един министър повлиял на външния вид. Още от времето на представителната демокрация като не е казал, че тези хора ни представляват и в този смисъл имат една отговорност повече.
Водещ: Обаче това го пише в едни много дебели книги и трябва много ровене, а бързаме във времето. Как ехото от това обикновено човешко желание за притежание на скъп мобилен телефон? Българите? Доколко всъщност има или е възможно да има някакъв проблем между журналистическите експерименти и етичния кодекс. Останете с нас, ще продължим по темата след малко. Продължаваме в „Клубът на журналистите” да разсъждаваме по въпроса имат ли право журналистите, ние, да залагаме капани на депутатите? Сега се радвам да кажа добър ден на колегата от вестник 168 часа – Румяна Миланова.
Румяна Миланова: Добър ден!
Водещ: Имаме ли право да залагаме капани?
Румяна Миланова: Зависи, това не е капан. Това, ние го определихме като един експеримент.
Водещ: Добре, да правим експерименти?
Румяна Миланова: Не е било клопка за някой друг. Това беше просто един тест колко са податливи на подобни експеримент нашите депутати.
Водещ: В студиото, мой гост е Вашият колега Теодор Насков. С него уточнихме точния процент на хората, които се поддават на такива експерименти, как да кажа. Колко човека Ви звъннаха с недоволство, откакто станаха ясни резултатите от този журналистически експеримент?
Румяна Миланова: С недоволство – не. Няма, абсолютно между другото никакво. Според мен няма кой да си позволи такова нещо, защото всичко се видя. За да има коментари, че било капан или нещо подобно – няма такива. Поне на мен никой не ми е звънял.
Водещ: Сега, казвам добър ден и на Таня Величкова от „Хоризонт”. Тя е член на Етичната комисия. Позволява ли Етичният кодекс на журналистите да правят такива експерименти? Добър ден!
Таня Величкова: Добър ден и от мен. Във всички случаи не пречи. Аз специално прегледах наново Етичният кодекс преди нашия разговор и трябва да Ви кажа, че открих много повече текстове в подкрепа на подобни експерименти или за мен действително най-точният термин е тестове, отколкото против. За всички е ясно, че публичните личности имат по-малка степен на лична защита и какво, ако този експеримент не беше журналистически, а беше действително корпоративна покана? Тогава тези хора щяха да отидат там и да приемат едни подаръци, благодарение на които, може би, щяха да влязат в някакви зависимости , които ще повлиаят на тяхната работа. В Етичния кодекс пише изрично, че ако използваме уловки, скрити камери, микрофони или друга специална техника за някакво прикриване на професионалната си идентичност, както е в случая, това се разрешава само, ако няма друг начин да осигурим изключително важна за обществения интерес информация и ще посочваме в информацията, че са използвани такива методи. В този случай – всичко това е спазено и какъв по-голям обществен интерес от този да сме сигурни, че депутатите, когато решават съдбините на държавата, действат по съвест и от интереса на обществото, а не от някакви други скрити интереси. Така че от гледна точка на Етичния кодекс и на правилата на нашата професия, мисля, че в случая няма нищо укуримо, напротив – колегите съвсем точно са спазили всички детайли, за да се види единствено и само податливостта на нашите депутати към подобни изкушения.
Водещ: Която, разбира се, е обяснима, но в никакъв случай не бива да бъде факт и то в този голям процент. Благодаря на Таня Величкова. Румяна да попитам още, понеже ние си говорим и за Wikileaks в студиото. Според Вас, възможен ли е нов Watergate?
Румяна Миланова: Не!
Водещ: Причините?
Румяна Миланова: Ами, просто това е нещо абсолютно – журналистически експериметн, който имаше за цел да провери доколко са податливи нашите депутати на подобни …
Водещ: А по света дали е възможен нов Watergate?
Румяна Миланова: Зависи. Ще видим.
Водещ: Опитваме се да сверим часовника – дали по един и същи начин има санкции след журналистически разкрития. Морални, разбира се.
Румяна Миланова: Според мен, поне в България – за санкции трудно може да се говори, както виждате. Това е нещо, което показа на обществото що за хора са нашите депутати, но пък оттам нататък едва ли самите те ще получат някаква санкция. Но в този аспект, по света, ако беше станало такова нещо, щеше да има по-строги санкции.
Водещ: Щеше да има някакви санкции!
Румяна Миланова: Да, така е, щеше да има някакви санкции. Най-малкото някакви санкции. За съжаление, отново в България нещата се случват по този начин. И въпросните депутати ще се разминат.
Водещ: Благодаря на Румяна Миланова. Продължаваме в студиото, Теодор Насков, „168 часа”. Всъщност какво трябваше да се случи след един такъв експеримент според вас?
Теодор Насков: В смисъл, с кого да се случи нещо?
Водещ: Ами с тези от парламентарната група на луксозните мобилни телефони?
Теодор Насков: Ами в крайна сметка, нали, видяхте, че официални санкции няма как да има, нали, няма как той да бъде отзова,н такъв механизъм не предвижда законът. Но тук опира до морал. Аз лично така си мисля, че в повечето държави, които са що-годе нормални най-малкото след подобно нещо, когато ти си показал, че твоята съвест е доста податлива на подобни изкушения е нормално самият ти в един момент да прецениш, че може би е по-добре да се оттеглиш от политиката примерно или от тази длъжност, която заемаш. Както сами видяхме тук подобни мисли дори въобще не им минаха на господата от тази партия нова. По-скоро те почнаха, дори обърнаха палачинката и почнаха нападателно, че едва ли не ние сме виновни, че сме ги провокирали да вършат някакви такива лоши неща.
Водещ: Ние журналистите ли не си вършим добре работата, проф. Петров или просто политиците имат извънредно здрав имунитет за такива журналистически експерименти?
Милко Петров: Вие сте изключително галантна, бих казал. Българският народ има един по-точен термин, това е тъпигьозлък. И наистина нашето общество трябва да има една по-висока чуваемост към това, което се случва. И гражданските структури да реагират много по-остро. За съжаление, вие знаете, в други страни се случва как всъщност са предизвикани големи политически скандали именно от много по-невинни действия и събития. При нас, за съжаление, обществото още не може да реагира по подобен начин.
В „Клубът на журналистите” ще продължим да упорстваме за телефонна връзка с Париж, но засега метеорологичните условия не са наш приятел. Затова продължаваме в студиото с Теодор Насков от „169 часа”. Най-изумителната реакция в този журналистически експеримент за вас коя беше?
Теодор Насков: Ами най-изумителната, то по-скоро най-смешната беше г-жа Алексиева, ако не се лъжа от ГЕРБ, която се опита да се скрие под стола си. След това, аз вчера прочетох някакви нейни колеги са разказали на журналисти в други вестници, че тя тогава дори е говорили, питала ги е дали е много високо и дали може да скочи през прозореца, в смисъл, да излезе през прозореца. Аз не съм го чул, защото бях далеко все пак от нея, на няколко метра, но което…
Милко Петров: Членката на здравната комисия ли?
Теодор Насков: Да.
Водещ: Е те прозорците са за това, за да бягат от там депутатите. Заговорихме се и за няколко други такива експерименти, проф. Петров, вие цитирахте случая Иван Славков и Би Би си. Той е добре забравен.
Милко Петров: Също така можем да споменем и случая с румънския журналист на Дунав мост, когато българските митничари, даже и една българска съдийка тръгна да го арестува за използване на СРС едва ли не, за скрита камера, за това, че той документираше всъщност стремежа към подкупване на родните гранични митничарски кадри. Но преди това бяха предупредени от румънските си колеги, че това е много опасен разследващ журналист. Знаете след това реакцията, която последва у нас и в Европа и всъщност на втора инстанция тази присъда беше отменена. Всъщност случаят с Иван Славков е известен. Случаят с екипи на Би Би Си телевизия и на германската телевизия във Варна. Ставаше дума пак за трафик или за туристически услуги, или за трафик на деца, износ на деца. Всъщност тогава интересно, че местните полицейски или прокурорски органи много им харесва тази презумция, тази догадка, залегнала в българското право, че не бива да се подтиква към определено престъпление и че този, който подтиква към определено престъпление носи едва ли не същата вина. И тогава разследващият журналист, човекът, който прави този журналистически експеримент, автоматично може да влезе в капана, в много сложна съдебна сага. Освен ако разбира се не се докаже, че той изпълнява определени, така да се каже верифицирани от редакцията задачи.
Водещ: Освен ако не започнем с колегите от Европа да се разменяме, ние да разследваме там, те тук. Защото някак по-лесно става.
Милко Петров: Да започнем да издаваме европейски заповеди за арест за български престъпници в чужди съдилища.
Водещ: Как се отнася американският съд към американския журналист? Има ли разлика в отношението на българския съд към български журналист?
Милко Петров: Американският съд много интересно се отличава, тъй като в тази книга аз преглеждам един доста продължителен период около от 1883 г. до 2009 г. В различните времена, интересно, че дори и тази общо взето могъща институция се е отнасяла различно. Да речем по време на последното президентство на Буш имаше въздействие по американския съд и имаше случай на осъдени и пратени в затвора журналисти. От друга страна, американският съд действа доста ефективно, има много губернатори пратени в затвора, сенатори, пратени в затвора. Ето този злополучния от щата Илинойс, този, който се опита да изтъргува сенаторското място на Барак Обама. И фактически веднага след това към журналиста от „Чикаго трибюн” бяха предприети, и към главния редактор бяха предприети редица чисто съдебни процедури. Става дума с в. „Ню Йорк Таймс”, с „Вашингтон поуст”. И там в американския съд след указания на главния прокурор по времето на президента Буш се взе една много по-остра позиция спрямо редакциите и журналистите, които не желаят да издадат своите източници за информация. И се възстанови случая Брансбър (?) от 60-те години, при който журналист е пратен в затвора, защото не иска да издаде своя източник на информация. Сред „Черните пантери”, това е една организация на чернокожите американци, той отказва, защото заявява, че тогава всъщност ще наруши моралното обещание, което е дал. И е пратен в затвора. Интересно е, че администрацията на Буш възстанови същия този казус и започна да предприема акции срещу журналисти. Да ги сплашва, да ги принуждава да издават едни или други източници на информация. Но има и редица други случаи, когато американският съд е защитавал едно от основните права – правото на информация и свободен изказ.
Водещ: Всъщност тогава няма защо да си задаваме въпроса защо възникна Wikileaks. Има логика в това, Wikileaks всъщност какво е?
Милко Петров: Wikileaks е опитът да се намери още една друга, алтернативна протестна журналистика. Трябва да сме наясно, че битката между властта, между елитите, не само властническите, но и корпоративните, и поданиците винаги ще бъде ожесточена. Елитите успяват по един или друг начин да овладеят традиционните (?) медии, затова обществото се стреми да създава своите алтернативи. И все повече журналистиката става журналистика на протеста, на агората и фактически се връщаме някъде в древността, където всеки…
Водещ: Нека сега да се върнем отново на блогърите с Мариан Маринов. Вашият отговор на въпроса какво е Wikileaks?
Мариян Маринов: Това е място, което дава гласност на малките хора. Там всеки може да даде информация за нещо, което се е случило. Wikileaks решават кое е наистина значимо и си заслужава да се публикува. И те публикуват тази информация, така че всички да имат достъп до нея. И се грижат да направят възможно тази информация да не изчезне, въпреки натиска отгоре върху хората, тази информация да може да се види. Така че да няма лесен начин за едно правителство, един човек, една фирма, колкото и големи да са те, да могат да прикрият тази информация. Като в повечето случаи това, което прави Wikileaks не е точно изкарване на много, как да кажа, класифицирана информация,а по-скоро потвърждаване на много неща, с които е спекулирано в медиите до момента. Но те наистина го потвърждават. И това потвърждение вече води до търсене на отговорност, която не може да се търси само с някакви спекулации.
Водещ: А Санч какъв е, журналист, хакер, какво още друго му приписваха?
Мариян Маринов: За мен лично той е свободомислещ човек. Не бих казал, че е точно журналист, защото не знам кой е вестникът, медията, която го подкрепя, която стои зад него. Така че ако гледаме по вашата дефиниция за журналист, той не е журналист. Но на практика той като човек и нещата, които прави са много… това, което прави го прави журналист, но дефакто няма, как да кажа, юридическото…
Милко Петров: Не, трябва да разширим понятието за журналист. Това е медия мениджър, в този смисъл, а медийните мениджъри могат да бъдат причислявани към журналистите. И вие много правилно започвате да говорите с оглед на ефекта, ефектът, който предизвиква всъщност го причислява към журналистиката в този смисъл.
Мариян Маринов: Да, но той не може да бъде журналист към една определена медия с нещата, които той прави. Просто няма шанса да го направи, защото винаги ще има натиск. А така той е свободен човек, който има правото си като свободен човек да публикува каквото на него му е дадено.
Водещ: Ако му дадат обаче.
Мариян Маринов: Но тъй като има много хора, които искат да споделят…
Водещ: Затова щях да ви питам, в България на кого може да разчита? Той е изброил 100 хил. човека по света, сигурно има и българи сред тях.
Мариян Маринов: В България има достатъчно хора, които биха искали да го подкрепят. Дори аз имам мои познати, които имат желание да дадат голямо количество трафик, над 50 гигабита трафик, само за да може техният сайт да работи. Така както се случва с фирми, които дават много от трафика на „Амазон”, те да бъдат, как да кажа, побутнати от нечие правителство, за да бъде спрян техният сайт, така има други хора, които биха желали с голямо удоволствие да им дадат още малко трафик, още малко ресурси, за да може тази информация да бъде достъпна.
Водещ: Колко са напреднали, има ли такива разговори?
Мариян Маринов: В момента Wikileaks се хостват в Швеция, като не всичко им е там, т.е. сървърите са във Франция, всичко е разпръснато добре, че да не може едно място да ги спре. А в България кой ще им помогне, имайте предвид, че хората, с които аз си говоря, техните ресурси не са в България. Така че въпросът стои как правителствата, където се намират машините, техните закони как им позволяват това нещо, за да не може просто ей така да дойде правителството и да каже, ами ние взимаме тези компютри и си заминаваме с тази информация.
Водещ: За да стане по-ясно, нека да кажем, че част от тази информация се прехвърляше на един торент тракер.
Мариян Маринов: Не само един, много торент тракери ги поддържат. Като идеята там е, че информацията е разпределена между страшно много хора в интернет и е невъзможно от един човек просто да изчезне.
Водещ: Нека сега да ви помоля да си сложите слушалките, успяхме най-сетне да осъществим връзка с Париж, където е Александър Градинаров. Добър ден!
Александър Градинаров: Представете си, че аз тъкмо се качвам в самолета за България, и тук вали сняг до колене.
Водещ: Тук ще ви посрещне дъжд също до колене. Шегата настрана. Да вие попитам как френските колеги оцениха аферата Wikileaks?
Александър Градинаров: Честно казано във Франция аферата Wikileaks не направи бог знае, не разбуни кой знае колко духовете, тъй като очевидно французите нямат чак толкова много скрити-покрити неща. Но какво ми прави на мен впечатление в цялата тази афера. Как реагират различните страни. Т.е. западните демокрации реагират много остро, докато бившите тоталитарни страни въобще не им пука от аферата Wikileaks. Защо е така? Нали затова си говорим, за свободата на словото. Свободата на словото, когато е в бившите тоталитарни страни е, викат срещу бездна. Всеки може да вика срещу бездна и да слуша собственото си ехо, но в двупартийните реални системи, когато кажете нещо, то има съответен ефект. И затова естествено в западните демокрации разкритието на тайни действа като взрив. Докато в бившите тоталитарни страни е като един повей на южен вятър.
Водещ: И като сюжет за забава.
Александър Градинаров: Сюжет за забава, естествено. вижте колко всички са (…). Ами да, защо не, толкова е шик, че той съобщава такива неща. И оттам нататък можем да си помислим кой дава парите всъщност на Wikileaks, за да прави всичко това.
Водещ: Ами хубав въпрос. Вероятно мнозина ще си го зададат.
Александър Градинаров: Ами естествено, Wikileaks е един супер мъж, който все пак се е сетил да публикува неща, които разгневените журналисти държат в чекмеджетата си. Те не могат да ги публикуват. И той им дава израз. Но все пак някой е дал някакви пари за всичко това, за да цъфне то така красиво.
Мариян Маринов: Аз бих искал да се включа тук. Идеята е, че г-н Санч ходи на много конференции, където се среща с хора, които искат да помогнат. И наистина това, че американците успяха да му спрат дарителската сметка е проблем, който е доста голям. Съответно тези дарения крепят Wikileaks. И както казах и по-рано, има много хора, които имат желание да дарят не само пари, а и техника, която да държи този сайт. Имайте предвид, че страшно много хора се интересуват от тази информация и съответно има страшно голяма нужда този сайт да бъде държан на достатъчно добри връзки, машини. Затова тези хора примерно не плащат за самите машини, те просто имат приятели.
Водещ: Ето това е един от отговорите.
Александър Градинаров: Искате коментар върху това? Ами естествено, ако смятаме, че всичко това е направено просто от романтици, доброжелателно настроени, които са такива фенове на свободата на словото, че те са готови да дадат и последния си лев, за да цъфти то, какво по-красиво от това. Но ние знаем, че в нашия свят нещата не стават така, нали?
Водещ: Ами да, може и така да се каже. Благодаря ви! Ние продължаваме в студиото. Мариян Маринов се засмя, когато заговорихме за романтизъм.
Мариян Маринов: Идеята е, че Wikipedia като цяло това е най-голямата към момента енциклопедия в цял свят. А тя се държи единствено на дарения. Ако можем да поддържаме една голяма енциклопедия като Wikipedia онлайн само от дарения, защо да нямаме и медия, която се поддържа само от дарения. Не вярвам, че се поддържа само от дарения, в никакъв случай, но основната идея е, че има много дарения, които, сега един човек може да дава 5 долара, но представете си 500 000 човека по 5 долара.
Милко Петров: Разбира се има и редица конспиративни теории тук. Знаете някои от тях, желание да се свали стойността на долара и т.н., да се предизвика всъщност икономически удар върху развиващата се икономика на Китай. Има различни такива версии, тъй като знаете, че Китай е най-големият всъщност държател на американски съкровищни бонове и на американска валута. Така че изведнъж те могат да станат хартийки. Има такива теории. Но защо да не предположим, че има и едно желание в определени среди, такива среди, които подкрепиха, да речем и Обама със същите тези дарения, и му създадоха за първи път икономическо превъзходство над републиканската партия. Никога досега кандидатът на демократите не е имал толкова много средства. Защо да не предположим, че именно тази група от хора всъщност оказват тези дарения, и да се опитва да преодолее този кадифен контрол над медиите, за който говореше Чомски.
Водещ: А дали имате в чекмеджето си неща, които биха заинтригували Wikileaks? Гневен журналист ли сте, имате ли си в чекмеджето такива материали?
Теодор Насков: Аз в чекмеджето каквото имам, то е излязло в бял свят в крайна сметка. Но все пак нормалните медии…
Водещ: Традиционните да кажем.
Теодор Насков: Традиционните, все пак има неща, които каквото и да имаш в чекмеджето, в смисъл, там стилът на пускане, на писане на някакви дописки е следният. Може да напишеш нещо, което може да го докажеш. В случая, ако имаш факти, които потвърждават тази информация и съответно тя да може да издържи после в съда, го пускаш. Така че аз няма как да имам нещо друго в чекмеджето, което да му го дам там. Просто всичко, което го имаме си го таковаме. Другите неща ние можем да ги знаем, но няма как да гарантираме за тяхната достоверност.
Водещ: Възникна спор сред нас кое е по-тоталитарно – дали информацията да е централизирана, или да не е централизирана. Проф. Петров?
Милко Петров: О не, аз влязох в разговора с идеята, че информационното общество върви към определена централизация и централизацията на властовите структури е характерна за тоталитарния или централизирания, авторитарния тип държава. Авторитарния тип държава е лесно да бъде катурната, ако се овладее този единен команден център. Същото, всъщност демокрацията предполага дисперсирани отговорности и дисперсирани права, т.е. много центрове. И е трудно да бъде завладяна такава демократична държава, има различни носители на власт. А какво се получава при информацията, и тук нашият млад колега каза, че при информацията има централизация, но заедно с това има и подкрепа, но дали има и други носители на…
Мариян Маринов: Основната идея е, че самият интернет е направен като разхвърлена система. Т.е. нямате едно централно място, което може да спре целия интернет. Има много ситуации, когато както се случва, някой сайт да изчезне за известно време, но то е за известно време, докато се оправи проблемът. По същия начин се случва и с информацията. Информацията се появява на едно място, тя веднага почва да се копира на други места в интернет. И по този начин е изключително трудно, почти невъзможно…
Милко Петров: Искате да кажете, че се съхранява по този начин, щом тя се мултиплицира.
Мариян Маринов: Да…
Милко Петров: Но когато информация от секретен тип, както е тази в Wikileaks, с една флашка всъщност можете, влизайки в центъра на определена власт може да измъкнете тази информация и да предизвикате световна сензация.
Мариян Маринов: Да, и което е много по-интересното, че тази информация няма кой да я свали, тъй като тя ще бъде архивирана поне на 10, 20, 100 различни места. Ще има хора, които ще искат да я четат и сега, и след една година, и след пет. И затова има и три фирми, които се грижат точно да има тази информация, достъпна в миналото да може да се чете какво е било.
Водещ: Ако вашият експеримент попадне в интернет след 10 години кой ще го чете, с депутатите от партията на мобилните телефони?
Теодор Насков: Предполагам, че дори след 10 години, честно казано, аз поне така си мисля, гледайки миналото, предполагам, че и бъдещето ще е така, ситуацията ще бъде същата и тогава в парламента. Така че може би и тогава ще им е интересно. Най-малкото да сравняват как е било по-рано и да установят, че няма никаква промяна.
Милко Петров: Да сме живи и здрави, ще го даваме за пример на студентите как да правят журналистически експерименти. Защото спомняте си случая с АЕЦ "Козлодуй", със студентската програма „Ку-Ку”, а с нубийската връзка с Васил Михайлов, нали Васил Михайлов, общо взето им казваме да бъдат по-провокативни. Така че имате гаранция да бъде…
Мариян Маринов: Мястото е точно измежду младите хора, точно в университета. Там, това е нещото, което ще напомня за това нещо.
Водещ: Какви бяха първите реакции на блогъри или на хора към трайния интерес на нашите депутати към мобилните телефони?
Теодор Насков: Аз честно казано много не съм следил. Единствено видях на страницата на Би Ти Ви, след като го излъчиха репортажа отдолу под коментарите, което ми беше много странно, че една не малка част от коментарите бяха от типа, тук това е някаква поръчка, някой е дал пари, примерно Иван Костов го е поръчал това нещо, някакви такива параноидни развивания на теории, конспирацията как на еди-какво си сме избрали еди-кой си по поръчка на еди-кой си с еди-каква си цел, някакви такива неща, които просто аз, честно казано, не мога дори да си обясня как може да възникне подобна идея като коментар на това, но…
Мариян Маринов: Може ли да попитам, вие сложихте ли коментар отдолу срещу тези коментари?
Теодор Насков: Не, естествено, че не, защо да слагам коментар.
Водещ: В крайна сметка всеки е свободен да изкаже…
Теодор Насков: Всеки си има някакво мнение, но аз просто търся да си обясня как се е появило това мнение, по какъв начин на мислене да стигнеш до такъв извод.
Водещ: Защо конспирацията винаги е обяснение, истина от последна инстанция, проф. Петров?
Милко Петров: За коя конспирация говорите? Ами защото това е изключителният вкус на хората към потайното и към скандала. Потайното е винаги нещо, което се крие и после изведнъж идва скандалът и това е като катарзисът в драмата, или може би като шутовския финал в комедията. И хората страшно много обичат именно този разрив между претенции и действителност. Значи през цялото време е имало една официозна претенция, колко са добри и колко приятелски се отнасят държавите, и дипломатите как се потупват на коктейли и взаимни приятелски срещи, и изведнъж се оказва, че едните са бройкали другите, записвали са ги и са правили доста солени преценки за тях. Ето този разрив между претенция и действителност от времето на Аристотел досега се смята за основа на драматургичната изненада. Ето това печели хората, това е скандалът.
Водещ: И колкото и да е малък нашият мобилен скандал, той също се вписва в тези граници.
Милко Петров: А всъщност вдали това, което направиха колегите от „168 часа” и Би Ти Ви е скандал? Има едно, не знам дали знаете етимологията на думичката „скандал”, понеже пиша нещо по този въпрос. Идва от гръцката дума skandalom, това е малката пръчица, която стои в капана, която мишката бута, когато отиде да изяде сиренцето и остава вътре. Всъщност ето, неволно те бутнаха пръчицата.
Теодор Насков: Аз не виждам как може да е скандал нещо. В крайна сметка, ако си говорим реално, аз ако бяхме направили една анкета предварително сред хора обикновени, всеки щеше да ни каже, че това ще се случи. Нали никой не е очаквал нещо обратното да се случи. Мисля, че тези наши депутати не са отишли там само и само с единствената мисъл как да защитават интересите на избирателите си? Мнението на голяма част от обществото е, че те отиват там, за да обслужат собствените си интереси. Така че това не е скандал, това не е изненада, че те откликнаха на тази покана. По-скоро това е нещо, което е нормално.
Водещ: Малко се позагуби един детайл, който за мене е много важен. Поканата от кого беше?
Теодор Насков: Този детайл между другото демонстрира липсата въобще на култура на тези хора.
Милко Петров: Политическа и всякаква.
Теодор Насков: Беше кръстен на името на един масов убиец, така да кажем… Барби…
Милко Петров: Или Барбие го писаха дълго време.
Теодор Насков: Което в крайна сметка говори за, едно, липса на култура, друго, все пак тези хора колко са свикнали да получават някакви неща безплатно. Защото е много елементарно да влезеш в интернет, да напишеш името му, все пак малко да се усъмниш, когато получиш такава покана, да ти подаряват толкова луксозен подарък, без да ти казват нищо, от някаква непозната фирма. Аз лично бих най-малкото потърсил тази фирма има ли я, съществува ли, какви са те. И когато напишеш това, веднага ти излиза какво е името, кой стои зад това име. И най-нормалното нещо е просто да не отидеш. Но тези хора дори и това елементарно усилие не са си го направили, което въобще говори много още по-лошо за тях.
Водещ: Какво трябва да пише в новия закон за медиите, проф. Петров?
Милко Петров: Много неща трябва да бъдат написани.
Водещ: Основното.
Милко Петров: Какво, може би трябва да се направи един закон, който всъщност да разлежда (?) обществените медии радиото и телевизията със своя регулаторен орган, както да кажем частично е в Англия структурата на Би Би Си. Отделно има един (…), офис комюникейшън. И едновременно с това да бъдат ясно разписани правата. Или може би трябва да бъде фиксирано и ясно казано собствеността върху медиите. Там докато не се изясни този въпрос, не се гарантира плурализмът на гледните точки, многообразието, отговорността за медиите тук, няма представители на електронните медии, важността на едно събитие, градирането на новините, защото не може важни събития, наскоро имахме медиен панаир във факултета, не може централна комерсиална телевизия протестите на студенти и преподаватели от 4-5 хил. души да е на 24 мин. от централната информационна емисия. А преди това има съобщение за фалшив пакет със стари парцали на спирка във Варна, коментирана от окръжния шеф, който казва, че това е фалшива тревога и няма нищо. Как е възможно това? За 10 години 4-5 хил. човека не се събират току-така. И това не е новина за тази комерсиална телевизия, която има и нещо българско в името си. Та как, кой градира новините, кой е пазачът на изхода и каква е неговата обществена отговорност? Разбира се, БНТ не отминава това, ето също другият въпрос, ще кажа нещо за лошия навик за телевизиите, винаги от награди, да кажем наградите на СБЖ, националната телевизия съобщи само за наградата на БНТ, а именно на програма „Здраве”. Напълно заслужена, но голямата награда на името на Йосиф Хербст беше дадена на Захари Главчовски, едно име в сферата на оформлението на вестниците, не беше споменато. Разбирам, комерсиалните телевизии имат своя политика, но защо националната, обществената телевизия… Така че въпросите са много.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 27.11.2010

Водещ: Вчера приключи международната конференция „Пристрастени към живота”. Една информационна кампания за предпазване от риска младите хора да посегнат към упойващите вещества. Ето и едно заглавие от днес „Киберът измести дрогата в училище” Видео на реални случки със скрита камера в нета подлудява младите. Всъщност има ли нещо отвъд такъв тип заглавие? Ще се опитаме да потърсим днес в „Клубът на журналистите”, като за начало ще започнем с отговор на въпросите кой кого е, кои са младите медии, кои са новите медии. Отговорите в „Клубът на журналистите” ще потърсим с Огнян Златев, управител на центъра за развитие на медиите и членно-управителния съвет на БНТ и Иван Иванов – клиничен специалист и специален социолог, както и преподавател в Нов български университет. Кои са новите медии, Господин Златев?
Огнян Златев: Ами, новите медии са всичко около нас, цялата тази виртуална реалност, в която ние пък, особено по- младите от нас, се оказва, че съществуват. Това са новите социални мрежи, новите източници на информация, докато класическите медии – вестници, радио и телевизия и може би дори и интернетът е от така малко по-стар тип, бяха основните източници на информация. Новите медии са тези, в които имаме не само обмен на информация, но и възможност за изразяване на емоции, на мнение, на отношение към всичко това, което ни заобикаля.
Водещ: Но пък от друга страна, малко условно е това деление, защото така наречените стари медии използват новите медии за връзка с хората.
Огнян Златев: Така е, но пък, от друга страна, не може да се отрече факта, че един такъв доста, доста стабилна посока на мигриране на аудиториите от така наречените „информационни медии” към новите, което пък от друга страна, е по някакъв начин двигател и на прогрес, и на промяна, защото пък класическите медии не се предават толкова лесно и те по същия начин пък се опитват да се възползват от всички тези възможности, които новите медии предоставят, за да могат да продължават да задържат вниманието на своята аудитория.
Водещ: Но всъщност ще има трайно преплитане помежду им и става все по –условно това деление.
Огнян Златев: Така е, но както се казва, предстои ни да видим и да живеем в интересни времена. Когато преди, дори да вземем само преди двадесет години, или дори преди петнадесет години, какво беше равнището на технологията и да видим за петнадесет години колко бързо се промениха нещата. Темповете, с които технологиите по принцип, общо говоря, се развиват, ме кара да смятам ,че все повече и повече фокусът и значението ще бъде върху новото, върху модерното. Докато класическият тип медии, аз по никакъв начин не вярвам , че те ще изчезнат в обозримото бъдеще, но по-скоро те също леко ще се модернизират, ще останат, така да се каже, на повърхността, но според мен по-голямото значение ще бъде върху тези нови източници на информация. Защото, пак казвам, това, което, това поне са моите наблюдения, това, което търси новият, модерният потребител и консуматор на информация, е не само да получи тази информация от различни възможни източници, но и по някакъв начин да може да има възможност да изрази и своето отношение и своята емоция, която е породена от това, което е научил, което не може да му предостави класическият тип медия.
Водещ: Тоест липсата на възможност за коментар от страна на хората, би могло да бъде разделение между старите и новите медии?
Огнян Златев: Да, тази интерактивност, да я наречем, възможност за обратна връзка, моментална реакция, на която моментално излиза новината, виждаме хората – веднага реагират на това, което излиза в интернет. Но е хубаво и че традиционните медии достатъчно бързо се усетиха и по-голямата част от тях дори и тук, в България, поддържат динамични, огледални или варианти в интернет, така че те по същия начин да задържат вниманието на аудиторията.
Водещ: Имаше един въпрос, който така остана без отговор на конференцията, която беше проведена. Има ли зависимост към медиите? Може ли да има зависимост към медиите и трябва ли те да се контролират и да се лекува. Разбира се, това е така, горчива ирония.
Огнян Златев: Ако ме питате мен лично, аз се смятам зависим от медията и това, което тя предоставя, тъй като просто за мен информацията постоянно, постоянно получаваната информация е действително някаква зависимост и аз като един човек на нашето време държа да бъда непрекъснато информиран, защото, в края на краищата, информацията е най-големият ресурс, най-важният ресурс за мен. Така че, ако се базирам на собствения си опит, според мен има такава зависимост. Разбира се, доколкото може да бъде вкарано в някаква регулация, забрана, тъй като въпросът беше по-скоро зададен в аспекта на това дали има такава зависимост и тя не следва ли да бъде по някакъв начин регламентирана или контролирана. Аз мисля, че сме далече от това и че трябва да бъдем далече от това. Медиите и информацията, която те предоставят не трябва да бъдат ограничавани по никакъв начин, защото това е едно човешко право да бъдем информирани и да информираме от своя страна ние останалите.
Водещ: Не е ли парадокс това, че може да има пристрастие към медии?
Огнян Златев: Не бих казал, че е парадокс. Всичко се развива, технологиите се развиват и ние се развиваме. Значи, ако вземем един социален антрополог или социален психолог и прочетем какво той е написал преди двадесет години за тогавашните поколения или пък за поколенията преди това, и вземем един от сегашните модерни социални педагози или психолози, той ще Ви каже, предполагам същото, тъй като ние също се променяме и променяме начина си на мислене и съответно възприятията си, и зависимостите си, и пороците си дори, ако трябва да се каже. Така че, в този смисъл смятам, че не е парадокс, а е част от развитието.
Водещ: Всъщност, преди двадесет години имаше опашки за хляб и за вестници.
Огнян Златев: То и вчера имаше опашки, недейте, да не забравяме и това, не беше за хляб, но беше за банани, доколкото разбрах и за краставици по 30-40 стотинки, но това е.
Водещ: Но за вестници нямаше.
Огнян Златев: За вестници нямаше, за съжаление, но пък аз смятам, че ако погледнем електронните форуми на вестниците и информационните агенции, пък дори и Националното радио, ще видим, че аудиторията е доста активна и веднага реагира на всякаква новина, която се появява там.
Водещ: Всъщност, от тук насетне медиите на къде трябва да вървят, за да има опашки за тях? Да използваме тази метафора.
Огнян Златев: Да, тук, вътре в конференцията си говорехме за въпрос за един милион долара, нали, и стигнахме до четири. Значи, трудно ми е да Ви отговоря на къде, какво трябва да направят класическите медии, за да продължават да задържат вниманието на своята аудитория. Определено това не е, че трябва да започнат да пишат и да предават, когато говорим за електронни медии и някакви още по-провокативни материали, защото провокацията не винаги води до истинска информация, до реалната информация за това какво се случва. Тя може да изкриви по съшия начин смисъла на информацията. За съжаление, глобална е тенденцията, пък особено характерна е за нашата част от Европа и от света, че класическите медии масово пожълтяват, образно казано, за да могат да задържат или разширят своята аудитория. За мен това също не е хубаво и не е полезно. Просто те трябва, доколкото им позволяват силите им, да, така, развият достатъчно високи критерии за качество сред своята аудитория, която да ги търси точно заради това. Защото, все пак, в класическите медии, съдържанието, което излиза малко или много, е проверено и контролирано. То минава през няколко равнища на проверка и контрол и в този смисъл информацията, която би следвало да излиза, трябва да е качествена, тя трябва да е истинска, такава, на която да може да се позовеш и да е достатъчно достоверна. Докато в интернет, един от недостатъците на информацията в интернет е това, че там невинаги информацията е достоверна, истинска, ние не знаем от къде се появява. Всъщност смятам, че това, с което традиционните медии все още могат да печелят, това е качество, достоверност и истина.
Водещ: До колко може да се дефинира в един закон въобще обществена функция?
Иван Иванов: Не бих казал до край. Аз имам, така, особено мнение към законите. Те обикновено се опитват да запълнят някаква празнина, правят го, но донякъде. Сами знаем, че законът по-скоро е рамка, но от там нататък регулацията в живия живот, или иначе – той би могъл да даде, така, рамката на едно добро обществено поведение на една медия. Другият проблем е , че ние ги мислим законите малко като нещо, което е променливо. Би трябвало един закон за обществената медия да е, така, динамична функция на неща, които се случват от живота. Но тъй или иначе, много е трудно със закон да се регулира една обществена медия, би трябвало тя наистина да е доста сензитивна към, така, проблемите, тежненията, очакванията на обществото и така да ги информира, но по начин, по който си дава сметка,че информацията е един много голям капитал.
Водещ: От друга страна, ако някой ще оценява тези медии- предавания или програми, как медията ще може да бъде сензитирана и бърза?
Иван Иванов: Би трябвало да ги оценяват медиите и техните потребители. И то от гледна точка на интересът, който проявяват и на това, че смятат, че тази медия има адекватно поведение, а всичко друго са такива опити за формална регулация.
Водещ: Рейтинг или доверие?
Иван Иванов: Доверието е по-скоро характеристика, описваща отношението на хората към медията, докато рейтингът е по-скоро характеристика, важна за рекламодателите. От тази гледна точка, просто трябва да има две различни писти – писта за частните медии, които се борят за рейтинг, и писта за обществените медии, които изпълняват социална значима и обществена функция.
Водещ: Как може да се формулира обществената функция на медиите – закон? Дали това е постижима цел?
Огнян Златев: Ами, за мен това е една много трудна цел. Сигурно е постижима. Аз, все пак смятам, че не е необходимо да открием топлата вода, а по-скоро да видим как се справя навсякъде. Но нека не забравяме и друго, че обществата са също динамични, особено модерните общества и съответно обществената цел е обществено значима цел – тя също се променя. Значи, една е била преди десет или двадесет , тридесет години- друга ще е сега. Нека не забравяме, че когато се прави един закон, идеята на закона е той да бъде активен, валиден от сега занапред. В този смисъл, законодателите, хората, които се занимават със законодателство, трябва да имат и това в предвид, че когато разработват един закон, той трябва да бъде приложим и актуален, дори и не само следващата година, но и години напред. Така че, това е една много трудна, но сигурно е постижима цел след като други държави като Великобритания, Германия, Скандинавските страни са го постигнали, не виждам защо и ние да не го постигнем. Но за мен е добре да се разгледат съществуващи добри модели, които работят.
Водещ: Как следва да се тълкува едно такова заглавие, че за културни предавания няма да се отделят пари?

Огнян Златев: Ами, значи, това заглавие, за мен, е доста едностранчиво и ограничаващо, и не добро, неправилно, защото културата и културното развитие, и културната информираност на една нация е също важно и е част от обществената функция, която медията изпълнява. И в този смисъл, ограничаването на възможността това да се случва, съответно води до ограничаване на възможността на медията да изпълнява своята обществена цел.
Водещ: Седемдесето място според едната класация, седемдесет и шесто според другата – по степен на свобода на словото. Защо?
Огнян Златев: Значи, първо трябва да приемаме всички тези класации с доста голяма отговорност заради методологията, по която те се правят и заради това, че те се правят в един доста по-глобален контекст, а не толкова в тесен, защото, например, аз не мога да се съглася, че включително някои от страните на Балканите, тука, са класирани по-високо от България, имам предвид именно страни като Босна, където свободата на изразяване и свободата на медиите, хайде няма да кажа, че е по-лоша или по-висока, или по-добра от нашата, но при всички положения е доста по-противоречива, отколкото е положението при нас, в България. За мен, това е по-скоро, аз възприемам тази класация като индикативна, като индикация, че нещата не вървят на добре. И това е процес, който при нас се забелязва последните, може би две или три години, когато виждаме как се появи все по – засилено – медиите, като че ли станаха доста по, може би сервилни, да го кажа някак, до известна степен, по отношение на политическата класа станаха доста зависими от наличието или липсата на рекламодатели. Нека не забравяме, че икономическата криза доста тежко засегна рекламния пазар, също това, че първия сигмент, който беше най-тежко засегнат и в момента сме в ситуацията, че едва ли не единствените сигурни пари за реклама в тази държава се управляват от държавата, че са тези програми за организиране на различни дейности, свързани с реализацията на европейски проекти и в този смисъл медиите по-скоро в борбата си за получаване на някаква част от тези средства, прекрачват, според мен границата на това, което те трябва да бъдат – а именно отражатели, обективни отражатели на действителността и на това, което се случва. Ограничават своята, така да кажа, критичност и всички ние, живеейки и четейки медиите, оставаме с убеждението, че ние всъщност живеем в някаква виртуална реалност. И аз лично не съм оптимист в близко, в краткосрочен план, че ще видим някакво подобряване на това състояние и няма да се учудя, ако догодина се окажем, нали, още по-надолу от седемдесето място, пак казвам, с цялата условност на достоверността и мирадовността на такива класации.
Водещ: Кой пише заглавията в българските медии?
Огнян Златев: Ами, заглавията ги пишат очевидно журналистите и някои от техните редактори, а пък иначе, нали, това – отговаряйки директно на въпроса, но иначе ги виждаме, че голямата част от тях или по-голямата част от тях са свързани с действащи лица от политическия небосклон, така да кажем, което също не е хубаво, не е добре, защото , всъщност, все по малко и по-малко в медиите присъства обикновеният човек.
Водещ: Възможно ли е това да е причината за падането ни надолу по скалата на степен за свобода на словото?
Огнян Златев: Да, и това е една от причините. Наред с всички останали. Както виждате, все по-малко и по-малко имаме, така, сериозни материали, например свързани с журналистически разследвания, злоупотреби, непрекъснато ни заливат с неща, свързани с така наречените лайф-стайл – новини за живота на така нареченият елит. Не говоря политически, но всякакъв друг, нали, и това за мен е сериозно и аз гледам и имам син на двадесет години и гледам той какви източници на информация използва, той много рядко ще използва вестник, ще прочете вестник или пък ще гледа телевизия. Основно обменя информация със своите (..) през интернет, чете от време на време някои интернет издания, но това е и когато аз се опитам да го заинтересовам – да кажа „Ето, нали, телевизия, радио.” , той казва, че не му е интересно, защото новините му изглеждали – информацията, която идва от там е една и съща по някакъв начин, смисъл форматирана по един и същ начин, поднесена по един и същ начин.
Водещ: Пристрастени ли са медиите към лошата новина, преди да потърсим отговор на този въпрос, Огнян Златев и Иван Иванов, ще разберем от Юлиана Кънчева и Христо Бонев от Нов български университет има ли криза на доверието в медиите. Останете с нас. Има ли криза на доверието в медиите? Но този въпрос на двудневна конференция потърсиха отговор в Нов български университет. Има ли криза на доверие. Добър ден на Юлиана Кънчева!
Юлиана Кънчева: Добър ден! Много ми е приятно да съм тук! По въпроса, първо се радвам, че Нов български университет вече направи традиционна тази научна конференция, засягайки злободневни теми, където, освен преподавателите, студентите също имат възможност за изява да кажат своята позиция, защото се оказа, че гледните точки са много различни. Директно на въпроса Ви има ли криза на доверие – лично за мен има и то много сериозна криза. Въпреки че се чуха мнение, че в крайна сметка медиите са си медии , всеки ги намира, където пожелае, виждайки медия всичко, включително и Facebook беше наречена медия, което за мен е шокиращо. Това си е една социална мрежа, където можеш да споделиш нещо, можеш да покажеш себе си, можеш да потърсиш приятелите си. В крайна сметка това не може да бъде наречено медия. Но някои млади считат и това за медия.
Водещ: Всъщност дали младите го считат за медия или просто го ползват, а пък други хора го наричат нова медия?
Юлиана Кънчева: Новите медии са много, в следствие на целия технологичен бум, на който сме свидетели, неминуемо се разместиха пластовете. И в медиите изобщо на всичко, на което сме свидетели във времето, в което живеем. Така че младите определено са в интернет, определено търсят съмишленици, определено вярват повече на блоговете, имат доверие на блоговете и на определени блогъри, считат ги за свой авторитет. Така че не може да контролираме младите, времето е ново, медиите са нови. Ние просто трябва да се нагаждаме към тях, трябва да ги познаваме, което е много важно. Според мен, медийната грамотност все повече ще навлиза в нашия живот. Трябва да познаваме медиите, за да знаем какво да очакваме от тях – дали да им вярваме, коя медия да потърсим, с коя да общуваме. Така че според мен, пред младите хора тепърва ще стои този въпрос.
Водещ: Дали те са подготвени да направят този избор? Добър ден на Христо Бонев.
Христо Бонев: Добър ден! Благодаря за поканата! Младите хора в Европа в момента започват да изучават медийна грамотност и скоро ще могат да правят този избор. Но за момента те все още се лутат между различните видове медии и между различните видове авторитети, не знаят на кого да вярват и може би от там донякъде произтича тази криза на доверие.
Водещ: Всъщност, не звучи ли парадоксално, в крайна сметка, много е важно една новина да е достоверна, да не кажем, че това е най-важното. В интернет това много трудно се случва.
Юлиана Кънчева: Не само в интернет, за съжаление!
Водещ: Да!
Юлиана Кънчева: Съжалявам, че трябва да опонирам. Това се случва и е традиционните медии, което е много жалко. Това се случва и ставаме свидетели на това как журналисти ни поднасят невярна информация, копирана информация, неправилно-преведена или просто измислица. Вече, разбира се, мотивите са различни, дали се гони сензация, дали се защитават нечии интереси, което е най-страшното, нечии политически интереси, нечии икономически интереси – това е проблемът! Така че, нека да не търсим вината само в интернет, в онлайн средата, тя е навсякъде в традиционните медии.
Христо Бонев: Така е, за съжаление в традиционните медии също се наблюдава спад на доверието на обществото. Има изследвания последните години, които показват, че в Америка, в Европа – навсякъде това е така!
Водещ: Дали пожълтяването има връзка?
Христо Бонев: Ами, доста мнения имаше на тази конференция и някои от тях по-скоро сочиха, че комерсиалните издания стават все повече и повече, докато обществените медии стават много по-малък процент. Може би хората все още имат много голямо доверие на обществените медии, но нямат абсолютно никакво доверие на комерсиалните медии, особено на притежателите на големи медийни компании и за това увеличаване точно на този тип медии, в които хората нямат доверие, води до намаляване на доверието на медиите като цяло.
Водещ: Това не е ли, все пак, добра новина? Не за друго, ами защото, все пак, става дума за някаква достоверност.
Христо Бонев: Да, и освен това хората могат да проверяват все повече източници и верността на информацията и така може би ще се възвърне някога доверието, но за сега..
Водещ: Всъщност, липсата на авторитет, Госпожо Кънчева, е един от другите проблеми големи за българската журналистика в момента?
Юлиана Кънчева: Сега, по лично мое мнение, за жалост, персонификацията в журналистиката отстъпи своето място. Авторитетният журналист, журналистът звезда, в кавички да го сложим, но наистина – големите имена някак си загубиха своята позиция, загубиха своята тежест. Много голяма вина за това, според мен, имат и самите медии, които с лека ръка се лишават от работата си за тези хора, с лека ръка си уволняват, намирайки понякога доста посредствени заместители. В един момент се оказва, че всеки може да ти поднася новината, дори човек без нужното образование. Оказа се, че няма абсолютно никакво определение за това как една медия назначава своите служители. Оказа се, че всеки може да работи в медиите, всеки може да бъде журналист и това няма нищо общо с гражданската журналистика, с блоговете, където наистина в интернет пространството всеки може да напише всичко. Оказа се, че в традиционните медии работят хора, които просто не са наясно с материята. Така че, авторитетните журналисти, вижте, това е субективно понятие, всеки намира авторитета според собствените си критерии, според собствените си виждания, според мен трябва да ги има. Авторитетните имена трябва да работят за медиите, но вече пак опираме малко и до моралната страна – доколко се поднася една информация активно и доколко тя е истинска, и доколко хората ще и вярват, защото, повярвайте ми, веднъж излъгани, хората вече трудно търсят същите тези авторитети. Нека да не забравяме, извинете, само да допълня, че тези журналисти станаха популярни PR-и, популярни лица на икономически конгломерати, политически конгломерати и така, така че от тука следва проблемът.
Водещ: Липсата на една ръка разстояние и редакционната политика ли са тези, които убиват авторитета?
Юлиана Кънчева: Оказа се, че редакционната политика е вече съвсем друга, изцяло финансовата страна взима превес навсякъде и това е, за съжаление, не само заради икономическата криза. Извинете. Не е само заради икономическата криза. Просто преразпределението на финансите навсякъде е голямо. Медийната концентрация също се счита за опасен, дори, доколкото съм запозната, в новия медиен закон това ще бъде заложено. Отделно, че от европейската директива за аудио- визуални медийни услуги – там се набляга на този проблем. Медийните конгломерати, колкото са по-големи, толкова повече засилват разпространението на този негативен процес, за който говорим.
Иван Иванов:
Водещ: Нека да се опитаме да коментираме най-шокиращата новина от седмицата или поне тази, която мен най-много ме шокира – откриването на една верига магазини за храни.
Юлиана Кънчева: Вижте, аз какво да Ви кажа? Дори не искам да го коментирам това нещо. Жалко е, че се получава така. Това само ни показва нашето лице. За съжаление, медиите потърсиха това само като сензация, не потърсиха къде се крие разковничето в това нещо. Не че по цял свят не е така, нека да не се поставяме винаги като жертва, не сме ние най-страшните. Това по света го има, в крайна сметка дори в една Америка, но там има и нещо друго. Там, ако , ще си позволя да дам пример- ако един плазмен телевизор от хиляда и шестстотин долара се продава за един ден за сто и шестдесет долара, е логично да има такива опашки, но извинете – за банани и за някакви такива млека – това е просто, не знам, толкова ли сме бедни, толкова ли не ни е срам да се покажем, така , лицето по този начин пред медиите? Лично за мен е много жалко.
Водещ: Господин Бонев?
Христо Бонев: Ами, за съжаление, всъщност, това беше новина. Това е най-лошото в цялата история, че всички го отразиха като най-голямата новина, но всъщност това е много лоша новина, наистина. И, въпреки че, както стана въпрос, това се случва във всички държави, примерно и в Америка, и в Англия, когато някаква голяма верига магазини направят намаление за дрехи примерно, се получават същите струпвания. Това беше водеща новина – това е, може би, най-лошото от всичко.
Водещ: Пристрастени ли са медиите към лошата новина? Останете с нас, за да го чуете след малко! Кой пише заглавията в медиите?
Иван Иванов: Ами, сигурно хора, които обичат бомбастични, така заглавия, обичат да творят и се водят от това заглавието да грабва интереса. Лошото е, че в последно време все повече се насажда убеждението в заглавията да имат негативен, стряскащ, впечатляващ ефект и все повече се налага тенденция добра новина да бъде, или интересна новина, да бъде негативната новина.

Водещ: Може ли да има пристрастие към медиите?
Иван Иванов: Като всяко нещо, което ни заобикаля от живота, когато не е в рамките на някакви нормални граници, би могло да се говори за пристрастия. Говорим за пристрастие или зависимост тогава, когато го правим почти постоянно, го правим почти по навик и по някакъв начин то пречи на изпълнението на ежедневните ни рутинни или професионални задачи и задължения. Някой път се улавяме, че сутрин, първото нещо, което правим, е като станем да пуснем телевизора или да включим компютъра, или да погледнем телефона за съобщение и така.
Водещ: Начинът на финансиране ли е голямата ябълка на раздора във внасянето на закона за медиите?
Огнян Златев: Може би, това е една от малкото, една от по-малките ябълки. Аз мисля, че има много други плодове и не само плодове при подготовката на един нов законопроект, но според мен, финансирането е една важна, но не единствената критична точка, която трябва да бъде премината.
Водещ: И така, да се опитаме да обобщим с още мнения. Има ли пристрастия към медиите? Да обърнем въпроса на обратно – няма доверие, има пристрастие, кой има пристрастие?
Юлиана Кънчева: Към медиите винаги е имало пристрастие, по-скоро пристрастието е към новината,. Откакто свят светува, винаги сме били и ще бъдем жадни за новини. Това е залегнало в човешката природа, в което, разбира се, няма нищо лошо. От тука нататък аз, както вече споменах, възможностите за безкрайно много, въпросът е да се ориентираме правилно. В крайна сметка, можеш да получиш новина по телефона си, от интернет, и от традиционния вестник, в което, разбира се, няма нищо лошо. Нека не забравяме, по-старото поколение, което ще си остане с пристрастеността към книжния носител и ние не трябва така с лека ръка да го отхвърляме. Така че няма нищо лошо, просто медиите да се ориентират правилно в новините.
Водещ: Умеем ли да се ориентираме? Имат ли значение правилата, които се налагат на медиите за доверието в тях, Господин Бонев?
Христо Бонев: За ориентирането – младите хора се ориентират от гледна точка на своите предпочитания, тоест те търсят някаква конкретна информация и разните търсачки като Google и прочие им дават тази информация, независимо от къде е. Търсят я по ключови думи. Така че, дали това е добре или не е – времето ще покаже. По-скоро не е добре, защото така не получават информацията от достоверен източник, а я получават от това, което го подрежда Google news на първо място.
Водещ: Всемогъщият чичо Google!
Христо Бонев: Да и по този начин те, всъщност, не могат да разчитат, че тази информация е достоверна.
Водещ: Нещата няма ли да станат по-прости, ако така наречените нови медии и старите медии бъдат на едно място? Едва ли е толкова трудно. Вече медиите имат достъп и до Facebook, и до (..)
Юлиана Кънчева: Не само това! Те вече са на едно място, защото всяко, така уважаващо себе си издание или организация, освен книжния носител, освен традиционното ефирно- така наречено линейно излъчване, вече има и онлайн излъчване или онлайн еквивалент. Почти всеки вестник може да бъде, освен на хартиен носител, може да бъде прочетен и в интернет пространството. Същото е и с телевизиите и това е съвсем логично. Даже съвсем наскоро пред младите хора предстои тотален избор, когато видеото ще бъде по заявка, ще гледаме това, което сами сме поръчали, но и това, което си плащаме. Така че, бъдещето е това. Но съвсем логично е медиите да вървят заедно, да не се делят, да не се мразят по между си – традиционни и съвременни, и онлайн медии, така че това е бъдещето.
Водещ: И обществени и търговски по възможност.
Юлиана Кънчева: Това е доста труден въпрос. Вижте, аз съм абсолютен защитник на обществените медии. Считам, че трябва да ги има. Те са абсолютна необходимост. Вчера, така, един от нашите гости, Госпожа Райна Николова, която е медиен, която е юрист по медийно право, изложи доклада си на тема това, че е малко сбъркано програмирането в обществените медии. За това и може би младите не могат да намерят своите неща, своите позиции, не могат да намерят себе си в обществените медии. Но в крайна сметка, ние всички трябва да работим обществените медии да ги има, да продължат да съществуват, защото в крайна сметка, без култура сме за никъде, колкото и да се забавляваме – не може да се забавляваме (..) Трябва и култура! Ценностите съвсем ще заминат.
Водещ: Днес една от годишните награди на Съюза на българските журналисти ще отиде при Даниела Манолова. Добър ден!
Даниела Младенова: Добър ден!
Водещ: Всъщност, става дума за епизода: Един живот” от документалния сериал за радиото. Това е една много, много неочаквана среща.
Даниела Младенова: Епизодът „Един живот” е епизод номер шест от сериал, който има седемнадесет епизода. И защо правя тази малка аритметика в началото? Защото от седемнадесет епизода, които разказват историята и философията на радиото, един единствен е посветен на един човек. Има един главен герой, който се казва Александра Гюрчинова. И който в момента на записа беше на деветдесет и четири години. А пък, когато е била на деветнадесет години, за първи път е започнала своята работа за Българското национално радио. И тогава нейният директор е бил сирак- скитник, всъщност тя е започнала работата си като личен секретар на първия директор на българското радио.
Водещ: Каква е тази среща?
Даниела Младенова: Срещата между нея и директора е била среща между млад човек, който е бил емигрант от Македония, живеел е в един от крайните квартали на София, много бързо се е замесил в конспиративна нелегална дейност и доколкото мога да твърдя от разказа и – често е прекарвал нощите на тавана на радиото, защото не е била сигурна, че ще се прибере вкъщи, че ще може да дойде на време на работа следващия ден. Даже в един малък детайл от епизода „ Един живот”, тя разказва наистина за това как си е направила едно легло на тавана на радиото и е прекарвала, така, и е спала с ученическата си престилка, която е била нейното облекло за момента. Това го прави и със самочувствие, защото е държала конкурс, преди да започне да работи в радиото и харесва хората, с които работи. И това е било за нея, така, изключително постижение.
Водещ: Само в далечно минало време ли българската журналистика намира прекрасни истории или и днес могат да бъдат намерени?
Даниела Младенова: Аз мисля, че и днес, разбира се, те ще са различни истории, но така, изключителната оригиналност, изключителността на тази история – в това, че тя е продължила толкова години фактически в живота на тази жена. Може човек да разграничи как са се сменяли политическите режими, как се е променяло радиото като институция, как са се променяли хората като хора в България. И всъщност, когато тя вече е на деветдесет и четири години, тя, слава Богу, може да се върне обратно към спомените си и от детството си. Така че това е добър шанс за хората, които правиха сериала, не само за мен и за останалите автори на сериала, че могат от днешно време да се върнат много далече в миналото, но същевременно и да имат свободата и да разкажат за сегашното.
Водещ: Личните истории ли могат да спасят журналистиката от пристрастието към лошата новина?
Даниела Младенова: Харесвам този въпрос, защото държа на това, което специално аз правя. Тоест, ние показваме живота, но не се страхуваме от това той да е през очите на някой, а този човек може да се смее, може да плаче, може да е обичал, може да страда и ако това проличи в неговия разказ и включително в тона на гласа му, мисля, че това е успехът. А дали това прави нещата политико-уязвими, е вече втори момент. За мен е важно да има индивидуалната и уникална гледна точка към събитията.
Водещ: Не се живее само с новини, трябват и лични истории.
Даниела Младенова: Да, и особено, когато те са някак си мъдро-смислени, когато човек има дистанцията във времето и може да се върне на тях, защото Александра Гюрчинова разказва, гласът и се променя, когато тя изброява имената на своите родители в началото на епизода, със съвсем друг тон тя говори за това каква дейност е извършвала преди девети или след девети, със съвсем различен глас говори за сирака-скитник и там личи, че просто той е бил за нея човек, който е искала да.. на когото е искала да подражава и който е имал много качества, които тя е искала да притежава. Така че, тези неща са богати, те – там нюансите са много малки понякога и това, между другото е страхотният шанс за радио – че в гласа на човека може да хванеш нюанс, който дори понякога може да загубиш и от визуалното представяне на този човек.
Водещ: Честито на колегите, които оценяват тази ценна награда. А на Вас, уважаеми слушатели, хубав дени усмихната събота!

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 20.11.2010

Водещ Каквото и да си говорим за медиите, става дума не само за пари, но и за влияния. Ако опитаме да редактираме формулата пари – пари прим, заменяйки парите с влиянието в медиите, какво бихме разбрали? Какво показват данните от картата за медийните зависимости и само по избори ли е актуално такова четиво? Добре ли е да се следи по-често? Имаше една такава карта, данните в нея дали се подновяват и как се променят? Важно ли е да има дистанция между управлението на една медия и редакционната политика? По-важно ли е да има дистанция между медиите и управлението? Липсата на такава дистанция значи ли, че медиите се лишават сами от правото си да бъдат четвърта власт? Опозиционната роля на медиите страда ли от кризата? Казано по-просто, също както е при хората, за медиите е важно да си пазят името. А това става с дистанция от хората на властта и с тези с икономически амбиции. Иначе, простото правило, когато става дума за обществени медии, е трудно за спазване. Как кризата и правилата разрешават на медиите да си пазят доброто име, особено обществените? Седмицата донесе немалко оценки, които претендират да дават отговори на тези въпроси. Обикновено, журналистите контролират властта. „Все повече обаче в Европа наблюдаваме случаи, в които властта контролира журналистиката и това преобръщане е опасно!”, заяви Мартин Шулц. Като пример той посочи Италия, където премиерът е и собственик на медии, и бизнесмен. Според него, проблем със свободата на словото имат и други страни от Европейския съюз с десни правителства като Франция, Унгария и други. Лидерът на европейските социалисти се обяви за създаване на общо европейско законодателство, което да раздели икономическата от медийната власт, тъй като хората, които упражняват икономически натиск, се опитват и да наложат определена политическа линия на медиите. Шулц посочи още, че провеждането на конференцията за медийната свобода в София, е много подходяща, тъй като у нас подобни проблеми били ежедневие. Обаче не коментира дали такива проблеми е имало при предишното правителство. Предадено в заглавия „Държавата се управлява чрез медиите, а медиите-чрез SMSи!” Сигурно помните, преди години се говореше, че мобифоните управляват журналистите. Очевидно вече има напредък в усвояването на нови технологии. Не така стои обаче въпросът с правилата. През седмицата стана ясно, че цифровизацията се отлага. Но, пишещият се в момента медиен закон, е задължителен за нея. Предизвикателство ли е за новия закон за медиите, който се пише в момента, взетото решение за отлагане на цифровизацията? Ще попитаме след малко председателя на парламентарната медийна комисия Госпожа Даниела Петрова. От телевизора и с интервюта ли се управлява България? Очаквайте коментари след конференцията „Свободата на медиите и демокрацията под заплаха” на Явор Дачков и Велислава Дърева, преки участници в конференцията и от експертите на фондация „Медийна демокрация”. Какво променя нагласите на хората повече – новините или дискусиите? Ще попитаме и Добрина Чешмеджиева от БНТ 1. Добре дошли в „"Клубът на журналистите"”, Ви казваме Ралица Неделчева, Валя Новакова, Цвети Николова, Галя Траянова и Ася (..). Останете с нас. Предизвикателство ли е за новия закон за медиите, който се пише в момента, взетото решение за отлагане на цифровизацията? Добър ден на председателя на парламентарната медийна комисия Госпожа Даниела Петрова.
Даниела ПетроваДобър ден!
Водещ И така, предизвикателство ли е това отлагане?
Даниела Петрова Не мисля, че отлагането е предизвикателство. То е по-скоро едно разумно решение като към настоящия момент не е започнала и информационната кампания за самата цифровизация. Касае се, както за нормативната уредба, така и за финанси, които са необходими, за да бъде изпълнен срокът, който беше поставен до 2012 година от една страна и от друга страна и самите технологични процеси, които трябва да се извършат, за да може цялата територия да бъде обхваната и цялото население на държавата.
ВодещОбикновено, когато се предприемат стъпки към подобни новости, се има в предвид, разбира се, слушателя, зрителя – всъщност това е целта на цифровизацията – да има повече свободни канали, които се разпространяват по цифров път. Това, че у нас до сега не се взе решение как ще бъдат подпомагани хората да получават този сигнал – това ли е основната причина?
Даниела Петрова Не, не мисля, че това е основната причина. Аз и първоначално казах, че самата цифровизация, самият процес, за да бъде завършен, изисква промяна и в техническите съоръжения, на техническата база за приемане и предаване на сигнала. Съответно, различна е територията – има пресечени райони. Възможно е, ако се започне и се достигне до момента, в който 2012 година трябва да е изцяло приключил този процес без да има паралелно предаване на цифров и аналогов сигнал, да останат територии, непокрити. Това е от една страна. И от друга страна, по време на криза се е взела разумната преценка, че няма да успеят да се справят с тази задача.
Водещ Най-важният въпрос ли беше „Чака ли ни санкция от Брюксел?” Като че ли той най-много се задаваше по темата.
Даниела Петрова Ами, към настоящия момент мисля, че санкция не ни чака, тъй като и други европейски държави са уведомили европейската комисия, че отлагал цифровизацията. Има обекти причини за това, както и технически, така и финансови причини.
ВодещОсвен за Румъния за коя друга страна става дума?
Даниела Петрова Ами, мисля, че за още една държава, но не съм сигурна дали (..)
ВодещКакво губим от отлагането на цифровизацията?
Даниела ПетроваАми, смятам, че с отлагането на цифровизацията трябва просто действително до края на януари да има една разписана програма, която стъпка по стъпка действително да се започне упорита работа по нея и да се съблюдават сроковете, за да може действително да се изпълни и да се коментира примерно, като станат една-две години, че отново не можем да се справим и нещо друго ни пречи. Смятам, че в рамките на тези пет години, това е един възможен и разумен срок, който си поставя правителството.
Водещ В едно интервю казвате, че новият медиен закон е задължителен за цифровизацията. При положение, че се отлага цифровизацията, какво да мислим за новия медиен закон?
Даниела Петрова Новият медиен закон действително трябва да постави новата философия и новите задачи, които предстоят във връзка с цифровизацията. Той не смятам , че ще се забави толкова много, колкото може би са очакванията и че това е апликиране от писане на нов медиен закон. Нещо повече- работната група концептуално до края на месеца трябва да представи на сайта на Министерски съвет това, което е изготвила, отговорите на въпросите, по които е постигнато съгласие и консенсус. Той ще стои на сайта на Министерски съвет един месец, за да могат всички заинтересувани да се запознаят, да изразят своите позиции и становища и едва тогава месец януари ще започне отново обсъждането, за да се чуят, разбира се, заинтересуваните страни.
ВодещДобре, вече чухме първите коментари на експертите, които се занимават с написването на този закон. Нека да Ви попитам за нещо. „Ако БНТ и БНР решат да правят нова програма, тя първо трябва да има финансова обосновка и да бъде преценена обществената и функция.” Край на цитата. Как съотнасяте това правило към една редакционна независимост и към една конкурентност на медийния пазар?
Даниела ПетроваАми, аз смятам, че всяка от медиите има свободата и съответно рамката, в която да работи самостоятелно, да може творчески да представя своите виждания за програмна политика, разбира се, и за съдържание. Смятам, че трябва да има самостоятелност.
ВодещПовече самостоятелност. Да, ами и такива коментари се чуха. Разбира се, в края на месеца предстои обсъждане на най-общото, което ще влезе в този медиен закон. Мислите ли, че експертите биха се вслушали в мнението на колегията?
Даниела Петрова Ами, аз си мисля, че към настоящия момент няма промяна във фактическата ситуация – нито финансова, нито политическа воля и решение. Радиото и телевизията – на този етап не се коментира за обединяване, независимо че има такива идеи. Но за да се защитят те и съответно, за да бъдат представени, трябва да бъде направена и икономическата експертиза. Когато цифрите говорят смятам, че най-разумно могат да се вземат решенията. По време на криза едно такова решение е скъпо струващо решение и за реформа в тези две обществени медии. Смятам, че не би довело до положителен резултат.
Водещ Също така, няма да пропусна да Ви помоля да коментирате и една друга стара идея, която беше лансирана по повод този медиен закон за, как да кажа, за рекламата.
Даниела Петрова За увеличаване на рекламното време ли?
ВодещО, не, не. Става дума за изказаните през седмицата мнения за това, че обществените медии трябва да бъдат напълно лишено от реклама.
Даниела Петрова Да, действително, такава е тенденцията. Обществените медии да им бъдат сменени именно функциите, които се изискват като обществени медии. Съответно рекламата да мине в търговските оператори, в търговските медии. Но смятам, че това няма да се реши категорично отведнъж да бъде спряна реклама. Още при самото обсъждане се изказаха и позиции в този смисъл, че рекламата трябва, съответно, да бъде намалена до евентуалното изцяло изключване от дейността на обществените медии. Като смятам, че по време на криза, може би, може да се мисли и за увеличаване на рекламното време като идея, независимо че категорично самата комисия и депутатите бяха против увеличаването, защото по този начин, все пак, може би ще се даде глътка въздух, както на Българска национална телевизия, примерно. Или ще бъде с рекламата, или с промяна в позициониране на предавания, може би трябва да се търси и промяна и в този смисъл, за да може една обществена медия да продължи да изпълнява своите функции.
Водещ Да Ви помоля и за коментар на другото медийно събитие от седмицата. Това, което беше изказано на Международната конференция, че България се управлява чрез медиите и че медиите се управляват чрез SMSи.
Даниела ПетроваМисля, че това е било изказване на журналистката Дърева и не мога да коментирам думи, които някой дали така по-екстравагантно се е изказал или действително е направил един разумен анализ за това. Не смятам, че това е така. Може би и вашето усещане като медии, които сте на пазара в конкуренция с всички останали и, разбира се, мисля, че не се оказва този натиск.
Водещ Много Ви благодаря за този коментар. Даниела Петрова- председател на парламентарната медийна комисия, пред „Клубът на журналистите”.
ВодещКогато говорим за медийни зависимости, трябва да имаме предвид и правилата, които спазват медиите. Ето, преди малко стана дума за правилата, които ще залегнат в новия медиен закон. Мен обаче ми се ще да започнем от едно припомняне за старите медийни зависимости. Добър ден на Николета Даскалова и Калина Петкова, и Мая Цанева от фондация „Медийна демокрация”. Имаше една карта на медийните зависимости, изготвена при предишните избори. Дали тази карта продължава да се попълва с нови данни?
Калина Петкова Картата на медийните зависимости продължава да се попълва с нови данни. Доколкото наблюденията на фондация „Медийна демокрация” продължават. Към края на годината тези данни ще бъдат обобщени и представени. Могат да се коментират отново.
Водещ Предстои, разбира се, излизането им в една книга. Може би и тези данни ще попаднат там.
Калина ПетковаДа, става дума за сборника „Медиите и политиката”. Разбира се, там ще има и коментар върху тези данни, но целта на този сборник е по-обзорно да обхване картината на отношенията межди медиите и властта в България и на базата на развитията, които видяхме през 2010, да направи по-цялостни изводи за хода на процесите в българската публичност.
Водещ А какви са взаимоотношенията между медиите и властта? Както напоследък немалко се говори – твърде близки.
Калина Петкова Темата за натиска над медиите, според малко нееднозначно обаче се интерпретира. Когато се говори за това, че властта е твърде близка с медиите и оказва натиск върху тях, обикновено се имат предвид понятия от роза на цензура и така нататък. По-интересно е да се види, да се видят нежните форми на този натиск, така да се каже, До много голяма степен властта флиртува с медиите. Настоящото управление е по-силно медиатизирано от всяко друго. Потокът от информации, които то осигурява за медиите, някак кара медиите сами да го търсят. Бойко Борисов е, може би, най-атрактивният за камерата министър-председател, който ние сме имали. Тук се изкушавам да дам едни пример от изтичащата вече година. Става дума за рождения ден на Бойко Борисов – 13 юни, който беше отбелязан като частно парти в публичния ефир. Всъщност, не можем да обвиним медиите, специално телевизията, защото аз наблюдавам най-вече телевизия, за това обширно напоително отразяване. Все пак имахме посещение на чужд премиер, имахме кадри от зоологическата градина, където депутатите от ГЕРБ бяха дарили някакви пари, имахме откриване на паметник в центъра на София с участието на кмета на София и всевъзможни важни гости. Това са все неща, които е редно да бъдат отразени. Това, което можем да коментираме – как телевизията ги отрази? Дори и при лека насмешка, всички се ограничиха до официалната версия. Тоест, за обърнатите към пазара новини, беше достатъчно интересно да се предостави този изобразителен материал и да се обговори всичко това, което е осигурено като зрелище за народа. Всъщност, никой не зададе въпроса колко струва рожденият ден на премиера Борисов. Какво означава като организация посещението на един чужд премиер? Версията, че тези събития са случайно датирани, някак не е достатъчно сериозна. Тази интерпретация не се видя и не се чу.
ВодещТака, благодаря на Калина за сега. Мая Цанева е докторант по европеистика и следи много и европейските медии. Как такива всенародни тържества се отразяват в европейските медии? Само италианските се доближават до нас.
Мая Цанева В този ред на мисли искам да припомня съвсем наскорощното посещение на премиера Путин в България и как европейската преса, включително за тях акцент от събитието не беше дори сключването на договореностите за „"Южен поток", а подаряването на кученцето Йорго, Серго или както там се казваше. Няма значение. Става дума за това, че един дребен и много личен жест, според мен подаръка на животно, да домашен любимец, се превърна в акцент на цял процес от преговори, сложни преговори за общоевропейската енергийна политика. В същото време, за медиите това събитие беше личен жест, който се оказа отправна точка за нов тип коментари – за връзката между България и Русия и за това как кучето Йорго или както ще му бъде името, е новата метафора за влизането в европейския контекст с Троянски кон. Не искам да се изразявам толкова рязко, но по този начин прозвучаха коментарите, които аз проследих. Искам да кажа също, че всъщност, България влиза в европейските медии по повод, за мое голямо съжаление, наши издънки. Най-личният пример, разбира се, изслушването на кандидата за комисар – Госпожа Румяна Желева. И това се повтаря. За съжаление тези български лица в европейската политика, слава Богу, от тях има и положителни герои. Това е Госпожа Кристалина Гергиева. Именно чрез нейното име и това, че тя, преди да стане европейски комисар, тя е била, очевидно мислена и като член на Правителството, а в момента има изключително високи политически рейтингови позиции. Тя подмина по популярност премиера Борисов. Прави я интересен герой от европейската политическа реалност за българските медии. Ако не беше тя, никой в България не би писал за европейската политика при бедствия и кризи, а още по-малко би обърнал внимание на този много важен ресор, който очевидно ще има много важно значение за бъдещето на Европейския съюз.
Водещ До колко е интересна темата за европейските правила, за българските медии. Трябва ли еврокомисар в тази комисия да има интерес?
Мая ЦаневаОчевидно, ако има ресор действия при спешни ситуации, при спешни проблеми, то той трябва да бъде оглавен от българин, защото европейският контекст влиза в българските мерки през заплахата за санкции или при спешни ситуации, при които очевидно трябва да се вземат много бързи действия или когато става дума за пари. Ако обърнете внимание, основните поводи за гордост на българското правителство са свързани с това колко пари сме усвоили от Европейския съюз. И напоследък има тенденция Министър Дянков да обяснява как ние днес сме усвоили повече, отколкото сме дали, но и това не е съвсем сигурно. Но има ли заплаха за санкции или процедура, в която европейската комисия е започнала срещу България, тогава ще за почне голямото оправдаване от страна на политици, министри. Видиш ли, че това не е точно така. Ни всъщност сме си изпълнили това, което е било необходимо.
Водещ Усещате ли дефицит по отношение на европейските медийни правила в българските медии?
Мая Цанева Да, в този ред на мисли искам да кажа нещо, което в България липсва дебат по него. Това е така наречената европейска публична сфера. Тази година Европейският парламент прие един доклад, който призовава за по-голямо участие на медиите в информирането на гражданите за Европейския съюз и в този доклад Парламентът призовава комисията да следи честотата на европейски новини в обществените медии и в транснационалните медии, също така и частните. Ако този доклад, който вече е предложен за одобрение, да влезе в Европейската комисия, съответно да бъде направен във вид на правила, да бъде приет. Според мен остава открит въпросът до колко, не толкова българските обществени медии, но българските частни медии, биха могли да отговорят на изискването за честота на европейски новини, защото в България за европейски новини минава това, което според някои експерти са така наречените европеизирани новини. Това са новини, в които акцентът е върху националната позиция. Много рядко в това, което съм засякла основно в онлайн изданията, бихме могли да говорим за новини, свързани с това какво става в Европейския съюз като общност. И това е сериозен проблем, тъй като нас ни интересува, защото реално погледнато европейско не е националното, Европейският съюз има двадесет и седем страни членки. Аз си спомням преди година, преди известно време, може би е било по време на изборите за Европейски парламент, как акцентът беше на всички евродепутати – какво ние ще правим, български евродепутати за българските граждани в Европейският парламент, а не за това, че българските евродепутати са представители на гражданите на Европейския съюз в Европейския парламент. И това е изключително важен проблем, според мен. Все още няма медийно мислене за Европа като общоевропейска общност, а не просто като далечна реалност.
ВодещДоколко това зависи от правилата в контекста на дългопишещия се медиен закон?
Мая Цанева Може би, ако в този бъдещ медиен закон, бъдат заложени тези препоръки, които Европейският парламент прие за честота на европейските новини и предавания, свързани по тематиката, които да се излъчват и медиите да бъдат по някакъв начин задължени това да не бъде просто периферен интерес, когато бъдем под заплаха. Това би могло тази картина да се промени.
ВодещПравилата или нещо друго създават поводи? Колегите коментират това, че българската журналистика е в криза. Останете с нас. Продължаваме след малко.
Водещ На конференция в София лидери на европейската левица заявиха, че властите в България застрашават свободата на словото. На тази конференция се събраха много колеги. Ето два коментара в „"Клубът на журналистите". Какви са рисковете пред българската журналистика? Питаме сега Явор Дачков.
Явор Дачков Ами, боя се вече, че не можем да говорим за рискове, рискове преди катастрофата. Тя катастрофира много отдавна. И не съм сигурен, че нещо може да се поправи оттук нататък. Тя си падна във всичките капани, в които можеше да попадне. Като се започне от най-големия. Всъщност, как се роди тази свободна журналистика и кой финансира така наречените свободни медии? След разпада на комунизма, това стана, както и с всичко държавно останало, то мина в ръцете на или директно на хора от висшата номенклатура или на техни високопоставени лица. И всъщност тя се роди не като свободна журналистика, а като журналистика, която трябваше да обслужва определено икономически интереси. И със засилването на икономиката, се засили и съответно начинът, по който медиите филтрират информация или така наречената цензура. Цензурата отдавна в България не е идеологическа – тя е икономическа. Всъщност винаги е била икономическа, като се замисля.
Водещ Една доста мрачна картина.
Явор Дачков Да, дълго време съм бил идеалист, обиколил съм доста медии и познавам доста хора в този бранш, и мога да Ви кажа, че няма медия, която да е напълно независима и да говори, да поднася пълнотата на някаква истина за обществения живот. Има малки островчета, но те пък са незначителни от гледна точка на интерес, на тежест, на популярност и тях просто не ги включвам в списъка.
Водещ Коя медия Ви даваше възможност да говорите най-свободно?
Явор Дачков Сега „"Галерия" и моя вестник – „Гласове” и „(..)гласове”. Но вестикът ми гласове, където се опитвам да поддържам един сериозен журналистически тон, са в много малък тираж и много,така, непопулярни. „"Галерия", от друга страна, е масов вестник. Така популярното име за тези вестници – Жълти.
Водещ Вашата теза беше, че държавата се управлява чрез медиите, чрез телевизионни интервюта, даже с това уточнение. Как се случва това?
Явор Дачков Напоследък това е революцията в правителството на ГЕРБ, когато реши да управлява държавата чрез думи, а не чрез действия. Вие виждате какво насищане има на министри в сутрешните телевизионни блокове на трите телевизии. Сега вече има и четвърта ефирна телевизия, имам предвид ТВ7. И по нея можете да видите това текучество. Няма седмица, в която различните министри от кабинета да не дават по едно интервю. Някой път даже по две и по три. Целият кабинет участва непрекъснато в телевизионни предавания и вижте, няма физическо време, през което тези министри да извършват нещо, което да коментират в следващото си гостуване, разбирате ли? А най-любимото занимание на журналистите е да се коментира нещо, което някой е казал в предишно предаване.
Водещ Обикновено има нужда от такъв коментар.
Явор Дачков Може би има, обаче никъде няма такова насищане на говорене от страна на изпълнителната власт и сега забележете, напълно безкритично говорене. Тоест, министрите ходят там , където знаят, че няма да бъдат сблъскани с по-сериозни въпроси.
Водещ Какво трябва да правят журналистите според Вас?
Явор Дачков Аз и онзи ден на онзи семинар го казах. Проблемът днес, в българската журналистика, е компетентността, задълбочеността и задържането на вниманието по-дълго върху един проблем, докато той не се разреши. Виждате, че много от журналистите говорят почти без да познават проблема, за който говорят. Независимо дали става въпрос за съдебна власт или за здравна реформа. Повечето от журналистите не познават производството на едно, да кажем, дело, начинът по който то влиза в съда. За това и толкова лесно Цветан Цветанов обвинява (..) нарушава закона, някого си. Значи, аз съм симпатизант на Никола Филчев, но той онзи ден изнесе една много проста лекция по една от телевизиите, точно по тези неща. МВР трябва да събере доказателства, да ги даде на следствието, то с прокурора да ги облече в подходяща юридическа форма, те да влезнат в съдебна зала. Това са различни фази, които дори и журналистите не различават и за това вече в България се говори за виновни или за невинни преди въобще да се е случило нещо в съда, което е ужасно, защото така се действаше по времето на комунизма. Просто достатъчно беше партията да обяви някой за виновник и за подлец, и той да стане такъв. Проблемът на журналистите е преди всичко в потентността и в липсата за задълбоченост, когато се пише за нещо или когато говори за нещо, разговорът винаги минава по повърхността на най-общи въпроси. По-безумно нещо от телевизията пък едва ли може да си помисли човек, където понякога само министри говорят по четиридесет минути, но по-важни въпроси има време за дискусия по пет минути или за десет минути, където никаква теза или никаква мисъл не може да се развие. Вестниците обикновено ходят по следите на някакъв скандал, почти вече не се случват разследвания. Забележете, че медиите не раждат вече новини, а раджа ги изцяло устата на министър Цветанов в последната седмица или устата на Бойко Борисов, или устата на някой друг от изпълнителната власт. Медиите по-скоро тичат след събитията, вместо да ги изпреварват, вместо да кажат какво следва оттук нататък, вместо да предупреждават за едни или други рискове. Но впрочем, това е било и по време на целия преход, ако си спомняте, медиите не подготвиха хората за кризата, когато изчезна всичко по времето на Лукановата зима, после това всичко се повтори, не ги подготвиха за пирамидите , така наречените, които обраха парите на хората. Медиите не ги подготвиха за кризата по времето на Жан Виденов. Така че, те винаги, както и за предстоящата финансова криза, така че, те винаги по някакъв начин вървят след събитията.
Водещ След победителите.
Явор Дачков И след победителите, за съжаление. Това е схемата, в която властта си купува медии в България.
Водещ Има ли, все пак, обективни медии?
Явор Дачков Ами, има, част от обективност може да се намери. Аз, например, чета вестник „Сега”, защото смятам, че той е обективен. Слушам новините на Националното радио или предпочитам да слушам коментари по радио, защото телевизията в момента е във фокуса на политиците и през радиото минават по-лесно разни неща. И понеже знам кой кой е и в медиите чета ги почти всичките и такава ми е и професията и слепвам пъзел сам, но това е един обикновен човек, който има работа съвсем различна от моята, има си други грижи и не може да прави такива сложни маневри. За това и казвам, че обективните медии са много, много малко, да не кажа, че ги няма почти.
Водещ Към песимизма на Явор Дачков се присъедини и Велислава Дърева, която коментира кои са най-големите заплахи пред българската журналистика.
Велислава Дърева Най-голямата заплаха е небивалият натиск, който се упражнява върху българските медии и откровената цензура, такова чудо просто не се е случвало в България за последните двадесет и една години, когато директно главният цензур за държавата е (..) министър-председател. Това е първата голяма опасност. Втората голяма опасност е, че самите журналисти са беззащитни, незащитени, тъй като между тях не съществува никаква солидарност. Всеки оцелява сам за себе си.
Водещ Всъщност как изглежда цензурата?
Велислава Дърева Най-напред, всички много добре знаем, че всяко едно издание, говоря особено за частните издания, има писан или неписан списък със забранени и разрешени теми, теми табута хора табута, хора, които не трябва да бъдат допускани до страниците на един вестник, хора, за които може да бъде писано само лошо или само добро. Като споменах за главния цензур на Републиката, като се започне от SMSите и телефонните обаждания на министър-председателя и се свърши с апотеоза на цензурата. Това беше писмото, което министър-председателят изпрати до собствениците, издателите и главните редактори на медиите с най-ехидния въпрос – „Аз никога не съм Ви оказвал натиск?” И всички дружно отговориха „Не, не, не – ти много ни обичаш!” Това, според мен, беше най-драстичното покушение върху свободата на словото. И е позор за българските медии, които реагираха по този начин. Самоунижението на журналистиката се случи и се случи документирано – черно на бяло написано. Самите медии станаха съучастници в провъзгласяването на грубата политическа цензура за най-чиста свобода на словото. Какво повече има да се случва? То вече се е случило!
Водещ Как трябва медиите да защитят себе си?
Велислава Дърева Най-напред самите журналисти трябва да се научат да разговарят помежду си. Ние сме приятели помежду си, без значение кой къде работи и кой какви възгледи има, дали е ляв или десен. Но това е само началото, това е някаква първа стъпка. Ние помежду си не сме солидарни, както казах. Ние нямаме истинска гилдия и това е големият проблем. И ето, сега, когато беше тази голяма дискусия, организирана от ръководството на партията на европейските социалисти и от ръководството на парламентарната група на европейската левица, показа, че този диалог е абсолютно не просто възможен, а той е абсолютно необходим, защото в тази кръгла маса участвахме журналисти от най-различни медии, с най-различни политически възгледи и между нас нямаше никакво разминаване, ние говорихме едно и също, което е показателно, че такъв диалог е изключително необходим и за мен това е само една първа стъпка.
Водещ Всъщност колко пъти българските журналисти се събират да говорят помежду си по инициатива на европейски организации и по инициатива на български?
Велислава Дърева По инициатива на български организации или по собствена инициатива не се събират. Няма такъв акт досега, документиран.
Водещ Това дали не е всъщност един от скритите критерии за оценка на свободата на словото?
Велислава Дърева Именно, именно. Свободата на словото, така изглежда много призрачно понятие поне в България, тъй като според последното изследване на репортерите (..) ние сме на седемдесето място по свобода на словото. А според (..) – на седемдесет и шесто. Тоест, по нататък няма на къде вече, както се казва – по назад е само Северна Корея. Това е трагично, това е драматично и за това е изключително важно усещането за солидарност в самата гилдия, чувството за самосъхранение и чувството за собствено достойнство.
Водещ При толкова много медии обаче, това дали е възможно да се случи/
Велислава Дърева При толкова много собственици, може би, е по-точният въпрос. Вие сте права като казвате за толкова много медии, защото има медии, които съществуват просто, за да перат едни пари и хората, които работят там, знаят какво правят. Те знаят, че тези пари ще бъдат изпрани между половин и една година и после ще си търсят работа някъде другаде. Това не е журналистика. Значи, картината е много по-мрачна, отколкото аз я очертавам и естествено, че влияе върху доверието на хората. За това в България, по-голямата част от хората казват „Четох го във вестника” или „Казаха го по телевизията”, или по радиото, ама когато попиташ в кой вестник си го чел, той не може да ти каже и по коя телевизия го гледа – пак не се сеща. Така че , освен пряката политическа цензура, която се упражнява в държавата, има и още два вида много специфична цензура. Първата – това е тоталното опростачване на българския народ, който не може да възприеме текст, по-дълъг от три реда и с изречение, по-дълго от три думи, което беше напълно съзнателно извършено последните двадесет и една години. Това е първият вид цензура, а тоталното непонасяне на всеки инакомислещ. Като отворите интернет форумите и ще видите какво се случва. И, разбира се, това е жълтата преса. Защото българина, поради своето масово чалгаризиране, чете жълта преса, той не чете друго. Жълтата преса му доставя особен вид удоволствие.
Водещ И така. Какво е мястото на медиите – стари и нови пък в Европа? Мая Цанева от фондация „Медийна демокрация” има щастието да работи с евродепутати.
Мая Цанева Да.
Водещ За да бъде по-рязък преходът?
Мая Цанева Бих искала да кажа, че в случая не става дума просто за работа с европейски депутати, а просто искам да цитирам един доклад на Европейския парламент относно журналистиката и новите медии, в който се признава специфичната роля на медиите като посредници в процеса на формиране на демократичната роля и общественото мнение, както необходимостта от надеждна политическа информация, включително в сферата на новите медии. Според мен можем да поставим под въпрос доколко тази роля е призната в рамките на България, имайки в предвид фактът, е за 2010 година, включително и за наближаващата вече 2011 година, Правителството дори не отваря дебат относно комуникационна стратегия за Европейския съюз, която знаем, че съществуваше в периода 2002-2009 година, а за тази година има само работна програма и то с международен аспект. И ако приемем, че Европейският съюз е акцент в работата на правителството на ГЕРБ, което се обяви за връщане на доверието на българина в Европейския съюз и връщането на доверието на Европейският съюз в България, то тогава медиите са просто забравени в този процес и те са приети просто като субект на такава комуникация, а не като активен участник на тази комуникация, което е грешка и според мен ще ни се връща като проблем в бъдеще.
Водещ Малко знаем за европейските правила, знаейки малко – правим лошо нашите. Това ли е връзката? Това ли е логиката?
Мая Цанева Да, а също логиката е в това, че може би медиите в голямата си част не проявяват истински интерес към това какво се случва в Европейския съюз.
Водещ Как коментират зависимостите на българските медии? Как се коментират тези зависимости на българските медии в българските медии? Калина? И тука ли пазарът е важен?
Калина Петкова Зависимостите на медиите влязоха в дневния ред на медиите най-вече покрай писмото, за което стана дума и в интервютата. Явно темата става все по-популярна. Дали зависимостите стават все по-големи или стават все по-очевидни? Не може да се прецени, но със сигурност темата все по-силно влиза в дневния ред. Не мога да кажа, че се коментират с някаква ясна и открита позиция. Факт е, че усещането на обществото на Републиката за контакт с властта все повече се осигурява не от граждански форми за контрол, а от гледането в телевизора. Не мисля, че самата телевизия, например, има интерес от това да коментира тези форми на зависимост.
Водещ Какво променя повече нагласите на хората? Дали новините или дискусиите. Останете с нас. След малко ще чуем коментара на Добрина Чешмеджиева от БНТ1. Какво променя нагласите на хората повече? Новините или дискусиите? Добър ден на Добрина Чешмеджиева от БНТ1.
Добрина Чешмеджиева Здравей, Рени, на теб и на слушателите на БНР!
Водещ Можеш ли да направиш разликата между новините и между референдум, където има остри спорове. Какво въздейства повече на хората?
Добрина Чешмеджиева Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото отговорът не може да бъде еднозначен. В новините един кадър и една изпусната реплика смятам, че може да промени на 180 градуса нагласите на хората и позицията им по конкретна тема, а когато става въпрос за дискусия в студио, която сблъсква и пресича различни гледни точки, тогава е съвсем различно. Тогава хората имат възможност да чуят, да видят как някой е готов да се бори за идеята си и за своята гледна точка, но като цяло смятам, че хората не променят лесно позицията си. Поне това показват социологическите данни на референдум всеки вторник вечер по БТН, защото ние виждаме, че много малка част от хората, когато слушат дискусията с всички аргументи в нея, са склонни да променят нагласите си. Обикновено, така средностатистически да кажа за предаването, това са не повече от два-три процента от хората.
Водещ Всъщност кое най –лесно променя нагласите? Дали европейските правило, които ние твърде малко познаваме, са в състояние да предизвикат ефекта на репликата в новините, както ти каза?
Добрина Чешмеджиева Ами, трудно ми е да преценя това. Смятам, че европейските правила понякога изглеждат на нас, тук хората в България, доста странни, доста особени. Ако имаме в предвид ситуацията с Гърция, ситуацията с Ирландия, ситуация, в която на нашето общество се казва, че ние трябва да спазваме дисциплина и това наистина трябва да бъде така и в същото време ние виждаме как хора в държави, които очевидно, да вземем някой от тези примери, не са направили добре сметките си и не са спазвали всички европейски правила. Всъщност в нашите представи живеят много по-добре. Това е доста трудно за осъзнаване, според мен.
Водещ Но пък не пречи всичките тези неща да бъдат цитирани и показвани, защото в крайна сметка(..) Благодаря на Добрина Чешмеджиева, която е на път, а ние продължаваме в студиото. Една реплика в новините може да промени на 180 градуса общественото мнение. Как ще го коментирате? Калина?
Калина Петкова Много интересно от гледна точка точно на настоящето управление, за което стана дума, че е силно медиатизирано. Особено, когато репликата е изпусната в приятен (..)( стил, когато са, така, атрактивен жест с махване на ръка, неща, които са в полето на министър-председателя Бойко Борисов. Да, може би, наистина една такава реплика създава много повече нагласи и действа много по-ефективно от един разумен разбор, който е представен в рамките на цялото предаване „Референдум”. По-скоро съм съгласна с това нещо. Даже мисля, че го виждаме редовно.
Водещ Как стоят, така, подобни медийни продукти на пазара в Европа?
Ами, моето лично мнение е, че не стои добре., но това е моето лично мнение. Имайки в предвид, че премиерът Бойко Борисов много често цитира своите лични добри отношение с европейски (..) като Силвио Берлускони, Ангела Меркел, в момента не мога да се сетя з атрети пример, показва, че независимо от тези изпуснати фрази в национален контекст, това не повлиява на неговото представяне в европейски мащаб. Вероятно, изпуснати подобни реплики на международни форуми, които обаче не достигат до нас поради различни причини, може би променят представите, но те ги променят в един друг план, който е много над медии и по-скоро невидим за масовата публика. Но всички си спомняме една реплика, мисля, че от края на миналата година, беше за (..) Капели някъде беше в германски инвеститори, които, да кажем, че беше предизвикала доста, така, смесени чувства сред гостите на форума.
Водещ Вероятно преводът и е бил доста затруднен.
Да, най-малкото това.Но, според мен, най-очевидното е, необходимостта, да го наречем, PR стратегия за това как трябва да се говори по европейските теми, не само на ниво национални изяви, но на ниво международни изяви. А такава насока, ясна насока, следване на такава насока липсва. Има единомислие, но има разно(..)
Водещ Какъв ще бъде общият тон на книгата на фондация „Медийна демокрация”? По-скоро песимистичен или по-скоро оптимистичен за българската журналистика, Калина?
Калина Петкова Тонът ще бъде най-вече изследователски. Амбицията е проблемите и състоянието да бъде констатирано, а не толкова да се слага в емоционална рамка. Тоест да стане ясно къде се намираме в момента. Голяма част от развитията в българската публичност са чисто български, но много голяма част от тези развития са не само общоевропейски, но и световни и се дължат на културната рамка, в която ние попадаме в по-едър план. Така, че желанието на тази книга ще бъде да проследи тези развития и да ги посочи. От там нататък със сигурност ще има песимистични моменти, ще бъдат констатирани нерадостни реалности, но не може да очакваме твърдо положителен или твърдо отрицателен знак.
Аз не мога да кажа същото като отговоря конкретно на този въпрос, но – да, съгласна съм , че тонът ще бъде експертен и смятам, че аз и колегите ще сме успели да установим тенденции и се надявам да зададем евентуално развитието на тези тенденции.
Водещ И понеже следите журналистиката – в криза ли е българската журналистика?
Калина Петкова Бих казала, че все повече трябва да правим разграничение между журналистика и медии. Това да правиш медия не означава автоматично, че правиш журналистика. Не бих казала, че медиите са в криза, напротив – те се оказват успешен бизнес, успешно бизнес начинание. Може би, чисто професионално, журналистиката наистина е в криза.
Водещ Какви са измеренията?
Калина Петкова До много голяма степен това, което споменахме няколко пъти за пазара, за начина, по който атрактивните новини, така понятието (..) , се използва от политика и забавление, начинът по който този политикотеймънт се предоставя щедро от управлението, приспива журналистическите рефлекси. Като че ли много по-често журналистическата работа се свързва с добро отношение с властта, добри контакти, за да идват пред теб, да се показват, да говорят пред теб интересните лица и все по-малко се свързва с търсене, с извличане и с формулиране на проблеми.
Водещ Мая?
Мая Цанева Аз съм съгласна с Калина, но бих добавила, че проблем за журналистиката, не за медиите, все повече се превръща компетентността. Компетентността на журналистите да задават първо добре обосновани въпроси и второ – да следят динамиката на процесите. Аз лично смятам, че от голямото разнообразие от медии, собственостти, процеси, които в случая не искам да коментирам, проблем е това, че една тема се захваща, на следващия ден се изоставя. Имаме твърде голямо разнообразие от теме и твърде малко хора, които да иг проследяват напълно.
Водещ Ами, благодаря Ви за това участие. Всъщност, може би е добре да завършим с едно пожелание. Нека се придържаме към класиката и действително, доколкото влияе на българските медии, то да става дума за невидимата ръка на пазара. Нека тя да не е толкова видима. Хубав ден е пожеланието от всички ни. Ралица Неделчева, Галя Траянова, Цвети Николова и от мен – Ирен Филев.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 13.11.2010

Водещ: Добрата новина вече е новина за първа страница. Колкото и невероятно да звучи, така мислят все повече колеги. Независимо че това не беше тиражирано като новина след връчване на наградите „Черноризец Храбър” за добра журналистика тази седмица. Всъщност все по-често започваме разговор за медиите, които спазват етичния кодекс и останалите. Дали ще започнем и един разговор за това всички медии ли са под един знаменател. Вярно е, че някои не особено естетични начини за изразяване, наречени за по-голяма яснота чалга, носят печалби, но дали освен печалби тези начини на изразяване не носят и мисловен, и етичен дефицит? Как се промениха в последните години българските медии, обикновено отговорите идват след подобни церемонии. Краят на годината е време на равносметки и награди. В журналистическата гилдия вече се раздадоха отличията „Черноризец Храбър”. Отразяването медиите обаче бе вяло, въпреки присъствието на ключови държавни фигури на церемонията, заключиха някои колеги. Може би причината е в конкуренцията и нежеланието за признаване на постиженията между медиите, а може би не е. наградите „Черноризец Храбър” се връчват от Съюза на издателите в България и за всяка категория имаше по трима номинирани. Всъщност едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората – обаче дали пък не е дошло време да си зададем въпроса кой определя този дневен ред и дали това са наистина журналистите. Свободно ли е българското слово? Днес ще започнем един разговор за съвременните стандарти в българската журналистика, след като поредните статуетки „Черноризец Храбър” отидоха при своите притежатели. Очаквайте да чуете какво мислят Венелина Гочева, зам.-председател на Съюза на издателите и главен редактор на в. „24 часа”; Славка Бозукова, главен редактор на в. „Стандарт”, и Дияна Тенчева от в. „Труд”, която спечели наградата в най-оспорваната категория за журналистическо разследване.
Оказа ли влияние кризата на наградите „Черноризец Храбър”? добър ден на Венелина Гочева, главен редактор на в. „24 часа” и зам.-председател на Съюза на издателите.
Венелина Гочева: Аз бях силно изненадана, че за първи път толкова много колеги сами предложиха своите материали, сами искаха да участват след две години пауза. Всъщност „Черноризец Храбър” почти две години, когато нямаше криза, не се проведе. Но през този период всъщност ние изчиствахме правилата, дадохме възможност на журналистите сами да преценяват кой от техните колеги или самите те, кой материал би могъл да участва в „Черноризец Храбър”. Книгата на колежката Румяна Угърчинска например, откри един нов раздел в „Черноризец Храбър”. Тя предложи тази книга, над която 10 години е работила „Истината за атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ” за участие в „Черноризец Храбър”. И тогава всъщност ние се огледахме и видяхме, че тази година 2010 е уникална за репортерите в България. От вестниците те започнаха да пишат, колкото и да ви е странно, да пишат романи, да пишат… техните разследвания се появиха в книги. И то със съвсем сериозни тиражи. Любен Дилов син беше направил един анализ на книгоиздаването и се оказа, книгата на Слави Ангелов, който си подели с Румяна Угърчинска първата награда, е издадена в невероятния тираж на два пъти по 20 хил. Това е уникално за България. И това е книгата му, неговото вестникарско разследване за отвличанията в България. Слави ми напомни нещо, което и аз бях забравила на церемонията онзи ден на 9 ноември във военния клуб. Тази книга се появи след една негова публикация и аз му казах: добре е историята да бъде разказана на книга и да остане. И тогава той каза: аз ще направя тази книга, ако се съгласят хората, които са били отвличани, да разкажат за едно от най-страшните събития в живота си. И така се появи тази книга. Т.е. има един нов момент. Седем или осем колеги за една година са издали книги. Тяхната работа от вестника се е пренесла в едно книжно тяло и мисля, че удължава живота на вестникарската хартия.
Водещ: Това обаче разбира се може да бъде и добра и лоша новина. Нека да я коментираме. Добра новина е, че има книга, има интерес към нея, т.е. разследването продължава в друг вид, но лошата би могла да е, че на журналистите им е тясна медията за разследването.
Венелина Гочева: Не, просто разказваш една история и това остава повече, знаете ли, това остава по-дълго, не сте ли съгласна? Например за разследване получи награда колежката Дияна Тенчева от в. „Труд”, едно великолепно разследване, което се бори с разследването на (…) Николов за съдийските имоти по морето. Нейното разследване обаче свали един зам.-министър на здравеопазването за стволовите клетки.
Водещ: Да, да, за конфликт на интереси.
Венелина Гочева: И освен това, ако ми позволите, понеже наблюдавах и видях гласуването на академията „Черноризец Храбър”, аз мога ли да кажа как тя се формира? Тя се формира няколко часа преди самото гласуване. Значи ние имаме един борд на главните редактори и един борд със Съюза на издателите. И всъщност часове преди финалното гласуване се тегли жребий и всъщност част от главните редактори и част от издателите гласуват за номинациите. Това, което ми направи впечатление е, че за първи път имахме много ясно изразени победители. Това означава, че това са колеги, които наистина са забелязани и трудът им се оценява. За първи път имахме една церемония, в която преобладаваше наистина не съперничеството, а…
Водещ: Колегиалният дух.
Венелина Гочева: Да. Защото досега другият проблем, дори лично моят, ако щете като представител на голям вестник, е било лекото пренебрегване на журналистите в големи издания. А всъщност ние за първи път наистина се борихме професионално. Но това изисква много време. (…) И много бих искала да кажа това, което… със съжаление коментирахме, че за първи път не се радвам (…) нито един глас, (…) на един човек който си е отишъл (…). Много повече, ако това се беше случило приживе. (…) който вестник „Политика” (…) хора. И Радостина малко преди да умре да направи един фонд, който (…) Това което се опитвах да кажа за, много важно, че ако всъщност (…) в България направи историята истинската, журналистика, без емоция, без омраза. Това наистина ще бъде първото (…) с който започват всички до бре разказни в кратки истории. Вместо да видим това което най-много (…) в момента България, в нашата професия има доста омраза, не знам да ли я усещате.
Водещ: Само отразяваме или променяме, само хроникьори или нещо повече сме днес, ние журналистите. Наградата за обществена кампания в медиите, отиде при вестник „Стандарт” за кампанията „Милост за децата”. Честито на главния редактор на вестник „Стандарт”. Г-жа Славка Бозукова.
Славка Бозукова: Благодаря ви. Да това е специална награда, която в рамките на всеки един конкурс (…), Управителният съвет в лицето на всички собственици на вестници, членове на Съюза на издателите и личното председателство на уважаеми колега Тошо Тошев се дава за съществен принос в една функция обществена на медията, конкретна кампания. Тази година, за втора поредна година „Стандарт” взима кампанията. Предишната беше за „Не сте сами” сега е „Милост за децата”. За мене това е едно директно доказателство, че журналистиката в 21-ви век, е не просто както вие казвате само, за да отразява, а тя е и за да променя човешки съдби. В същото време да променя и закони, които биха били в посока по-добри съдби. Само в нашата кампания имаме над 18 закона, които успяхме да променим и това което мога да кажа, че е наградата за мене е голямо признание, но също така и един тъжен факт, че всъщност голяма част от променените съдби стават благодарение на медиите, а не на институциите в държавата. Но пък не мога да кажа, че ние нямахме добра работа с изпълнителната и местна власт, ние нямаше как да успеем по някакъв начин да ги накараме те бързо да прокарат законите, примерно промените в НПК-то, които касаят много по-голям затвор при убийство за дете. Училищните наредби, които касаят една по-добра сигурност за живота на децата. Наредбите на Столична община, които касаят по-голям обръч от мястото на заведения, които се пушат и се раздават алкохол от училищата. Т.е. неща, които все са свързани със здравето и по-доброто бъдеще на децата ни.
Водещ: Всъщност като чели за подобни неща не се налага да има разследваща журналистика. Това е нашето ежедневие. Как излизаме, как излизаме от него?!
Славка Бозукова: Ми това е много болен въпрос. За съжаление в момента в който ние започнахме кампанията, която веднага мога да кажа, че няма как да спре, защото в крайна сметка това е кампания за бъдещето на всички наши наследници. Се оказа, че има страшно много хора, които се обаждат по телефона и искат да им се помогне. Независимо от това, че има все пак ограничен кръг на възможността на медията да помага. Но те са абсолютно изискващи, за да направим всичко възможно и това е наистина тежко, когато виждаш, че това е реалността, ти трябва да помогнеш, да видиш, че не си човека който можеш веднага да помогнеш. А в същото време не можеш да стоиш безучастен и да гледаш как малодушието на едни чиновници, примерно спира един документ въз основа на който може да бъде присъден един орган. Или пък бави документ, който може да даде животворната инжекция. И си казваш в крайна сметка може би наистина ние имаме нужда по някакъв начин за малко повече ценности и тази икономическа криза, която всички говорим, че в момента търпим, може би е много по-малкото зло от тази цяла духовна криза, която в момента ни е превърнала в едни доста бездушни същества.
Водещ: Нека опитаме да направим една прогноза! До кога българският журналист ще трябва да бъде застъпник за изпълнение на правилата, които са приети в обществото! Защото ако един журналист не се обади за един липсващ подпис, както казахте и за хиляди други неща, администрацията като чели не се вълнува особено?!
Славка Бозукова: Ами аз смятам, че е хубаво, че журналистиката в България е такава. Тя наистина реално е работеща четвърта власт. Не знам дали е четвърта или първа, но във всеки случай наречена четвърта, тя изпълнява своята функция, наистина на обществена потребност и коректив на властта. И за това за мене е много болно в последно време, всичките нападки, които се получават от различни хора, включително и от политици по отношения на неопетнеността на журналистиката. Защото в целият 20 годишен преход, ние видяхме изключително опетнени политици в държавата. И нямаме нужда в момента, заедно с опетняването на изпълнителната и на съдебната и на останалите власти, да започнем да говорим и за опетняване на журналистиката. Защото в момента в който кажем „Ние нямаме журналистика и нямаме сериозна медия, която да бъде медиатор между хората и решаването на техните проблеми”, то тогава кой ще се ангажира с тези социални функции.
Водещ: За толкова години преход, научихме ли се ние журналистите да не са мразим, готови ли сме да започнем един по принципен разговор. Защо не всички медии приемат етичния кодекс, но пък всички журналисти се чудим как и защо международните организации ни оценяват, като не особено свободни. Останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: За толкова години преход, ние журналистите научихме се да се конкурираме без да се мразим, според главния редактор на „24 часа” Венелина Гочева!
Венелина Гочева: Моята позиция е била винаги (…) , аз искам да покажа, че в конкуренцията аз съм добра, не че другия е по-лош. За съжаление в последно време, това са колеги от (…) два отбора. Единия отбор подкрепя отбора на едната страна, другия на другата. Нещо което ние (…) точно в последните 15 години, да създадем правила, да създадем правила които правила, когато ти пишеш за някого или за нещо, да го питаш, да попиташ за медията му, нали това е най-елементарното, освен класическата ни задача да търсим повече от два източника…
Водещ: Да, да разбира се.
Венелина Гочева: Да, да така е. В последно време, това което ме притеснява е, че спокойно много материали за един човек, без да бъде попитан за мнението му. Само за (…)
Водещ: Дали само етичния кодекс е достатъчен да ни помага в такива ситуации?
Венелина Гочева: Въобще не е достатъчен. Всъщност реално може би още много време, заедно още едно поколение, както в страната, така и в (…)
Водещ: Дали до тогава някой няма да направи закон за печата?
Венелина Гочева: Ами аз мисля, че ние прекалено много се страхуваме от Закон за печата. Аз смятам, че трябва да спазваме въобще закони, защото когато някой каже „Трябва Закон за печата” и всички ние в един глас казвам „Не ни трябва!”, това означава цензура, това означава намаление на правата на журналиста. Аз смятам, че трябва да спазваме закони и Закон за печата, дори някой се сети да го напише и да гласува, той все пак няма да реши проблемите, чисто моралните проблеми на професията.
Водещ: Дали наистина собствениците на издания в България излязоха на светло след последните промени?
Венелина Гочева: Аз бих ви попитала, кои са собствениците така на медии в България, които имат (…) оглеждайки се, аз виждам само читателите на вестник „24 часа” и вестникарска (…) на Германия, но те наистина се занимават само с (…) и нищо друго. И аз си мисля, че поне 90% успяхме да изкараме на светло тези, които управляват вестникарския и издателски бизнес. Малко са (…), че все още към нас са се присъединили електронните медии и се съмнявам, че ще успеем да направим това в сферата на интернет изданията. А мисля, че това е изключително важно. Но факта, че колегите, които издават вестниците, в България, но те са главно членове на Съюза на издателите. Това е както се казва белия бизнес. Аз мисля, че проблема е извън този Съюз на издателите.
Водещ: Да.
Венелина Гочева: …истинските издатели, т.е. от сега човек може спокойно да влезе в интернет и да види кой издава „24 часа”, „Стандарт”, „Новинар” и т.н. И мисля, че това наистина са реалните хора, убедена съм в това. И си мисля, че в крайна сметка върви именно в България една успоредна група медии, която, тя не е подписала етичния кодекс, не е част от Съюза на издателите и всъщност ние не можем да носим отговорност за тези колеги. За съжаление аз мисля, че това трябва да бъде доброволно, да не зависи от това дали членуваш в едно (…) или не, просто да имаш моралното така право и да бъдеш честен пред читателите, пред рекламодатели, да кажеш аз съм издателя, аз (…) тази медия. Иначе останалото според мене е страх. Да поемеш отговорността да бъдеш издател, собственик на медия.
Водещ: Как се промениха медиите и коя новина е новина добрата или лошата, питам г-жа Славка Бозукова.
Славка Бозукова: Аз смятам, че с идването на края на прехода, където постепенно започва промяната на целия политически и икономически елит, по същия начин ние вървим в една много сериозна трансформация. Защото само ако си спомните, че през 90-те години налагането на етикета журналистиката, беше това което е новина, е само лошата новина. Това което е черно, то се слага на първа страница. Хубавите, добрите примери, те се стихват назад. Това нещо отдавна вече не е така. Аз себе си съдя по развитието на „Стандарт”, може да ви прозвучи не скромно, но аз наистина отчитаме като изпълнителни директори, един доста сериозен ръст на развитието на вестника и смятам, че до голяма степен за това, че „Стандарт” налага добрите новини на първа страница, добрите практики. Хората, които вече са уморени от прехода, имат нуждата да прочетат нещо позитивно, което да ги зареди, от колкото поредната мърсотия, която да ги обезвери.
Водещ: До колко наистина имаме възможност да бъдем четвърта или както казвате първа власт, при положение, че от години наред, непрекъснато потъваме на долу в скалата „свобода на словото”. На различните международни организации, които правят тези класации?
Славка Бозукова: Аз да ви кажа, не знам до колко са обективни тези класации, не мога да ги анализирам. Но това което мога да кажа е, че всичко зависи от вътрешната нагласа на журналистиката. Защото до голяма степен нивото на журналистиката в момента е много по-голямо от това което беше в, което ние извървяхме в последните години. Аз съм съгласна, че има медии и медии и вие сте права, че не можем да ги сложим под един знаменател. Но когато имаш един преход, който е завладян от мутри и чалга култура, как може в този момент да не процъфтяват изцяло жълтите вестници! Смисъл културата е такава, затова е много по-трудно е в момента да избият сериозните вестници, които могат да дадат една малко по да кажем, не толкова пикантна и скучна в определена степен информация. Но аз не мога да кажа, че в България журналистиката е много по-зависима от колкото в другите държави. Разбира се, че всички политици, които са на власт, обясняват не говорят много с медиите. В момента в който ги свалят от власт, те започват да обясняват как медиите започват да слугуват на следващата власт. Но това до голяма степен е проблем на самите политици, от колкото на нас журналистите. И смятам, че журналистиката трябва малко по малко наистина да даде малко по-заден ход на политиците, защото не това е дневния ред на обществото.
Водещ: Всъщност като чели най-често обвиненията към журналистиката са, че не следва дневния ред на хората, а и тези обвинения както казвате идват от политиците, току що паднали от власт! Как, как може да бъдат оборени?
Славка Бозукова: Ами аз смятам, че могат да бъда оборено с това, че медийния пазар е един от най-конкурентния пазар в България. Там като си представим броя на вестниците, радиостанциите и телевизиите в България. Конкуренцията е абсолютно жестока, що се отнася до печатните медии, това са над 22 ежедневника, които имаме на пазар. Единствено аудиторията е тази която казва „Този вестник дали ще остане или няма да остане”, не зависи какво си мислят политика „X” или депутата „Y”. Ако хората хо четат и го искат тоя вестник и той има тираж, това означава, че той е напипал пулса на обществото. И никой не може да каже, защо вестника пише за единия или другия. Когато обаче всъщност защитават изцяло само корпоративни интереси и всъщност се пишат неща, които изглеждат необективни, тогава нормално е, че просто тиража намалява.
Водещ: Готови ли сме за една кампания, медиите не сме под един знаменател. Все пак и добрите и лошите журналистически прояви са оценяват заедно от организациите, които определят степента на свободата на словото у нас!
Славка Бозукова: Аз с две ръце бих подкрепила подобна кампания, защото смятам, че наистина е изключително важно обществото да има едни силни медии, които да бъде независими и които наистина да бъдат, коректив на властта. И в същото време това да бъдат медиите с активна гражданска позиция. И да се знае, че това наистина са сериозните медии на които може да се довери човек и на които може да им се вярва!
Водещ: Достатъчен ли ни е само етичния кодекс, като коректив на поведението ни или може би трябва да помислим и в друга посока?!
Славка Бозукова: Вярно е, че всеки един който е недоволен от една от публикации се жали в Етичната комисия. Но до голяма степен, в крайна сметка това е негова право. Но няма случаи в Етичната комисия на печатните медии, в който един сигнал да не е разгледан, да не се е взело съответно от становище по него, да не е бил известен вестника, той да не е предприел действия. Т.е. това е работеща структура и аз смятам, че там нещата няма какво повече да се променят.
Водещ: Тя всъщност е работеща, проблемът е, че не всички медии са приели този етичен кодекс!
Славка Бозукова: Ами това може би трябва да се реши с кампанията, която вие казвате, защото като има медии, медии и някои медии са просто извън от всички съюзи, то как биха могли да бъдат задължени да приемат, да приемат тези разпоредби! Аз обаче искам да кажа, че може би понеже сега отново се говори, затова, че сме нахвърля някакъв Закон за печата, който работни групи, които работят. А може би там се предвижда нещо в тази посока и на последното заседание, на което ние направихме с Георги Лозанов, той ни каза, че това е предстоящо в следващите месеци, като писане. Така, че може в някакъв следващ разговор, може да коментираме и предложенията, които изникнат.
Водещ: И последно да ви попитам. До колко решението за повече прозрачност в собствеността на българските медии, наистина ще осигури тази прозрачност?!
Славка Бозукова: Ами ние сме изкарали до край прозрачността, т.е. до физически лица. Ние не сме изкарали до офшорните фирми, които са в незнайни. Така, че мисля, че това осигурява една изключително голям процент на знанието кой седи зад медията. Но в същото време, аз искам да кажа, че най-важното е наистина какво, как се чувстват и как мислят екипите и журналистите. Защото вие знаете, че независимо кой е отгоре, ако няма екипа, който да има ясната мисъл, че той работи в името на една обществена активна позиция, то нищо друго няма значение.
Водещ: Лесно ли се прави разследване днес по време на криза. След малко ще го разберем от Дияна Тенчева от вестник „Труд”, останете с нас.
Водещ: Всеизвестна истина е, че една от най-големите награди в журналистиката е тази за репортерско разследване, черноризецът за разследване тази година отиде при Дияна Тенчева при вестник „Труд”. Здравейте и честито.
Дияна Тенчева: Благодаря ви и добър ден на вас и вашите слушатели. Благодаря.
Водещ: Как се правят разследвания за здравеопазването? Една от години болна тема!
Дияна Тенчева: По принцип и в повечето случаите получаваме сигнали от няколко от засегнатите страни, дали пациент, дали доктор, дали медицински специалист или някой запознат. В случая наградата, която аз получих беше за разследване със стволови клетки, които без ефект се присаждаха на пациенти с гръбначни неврологични заболявания в столичната болница „Св. Иван Рилски”. И в този случаи сигналът до нас достигна и бе подаден от медицински специалисти, доктор който беше запознат с това което се случва в болницата и няколко месеца подред ние работихме усърдно, изяснявахме с, изяснявахме случая, търсихме всички страни. Докато открием за какво всъщност става дума.
Водещ: За конфликт на интереси и за един заместник министър който си отиде!
Дияна Тенчева: Да. След разследване, след месеците на ред търсене на всичките страни, стана ясно, че фирмата която предлага това вливане на стволови клетки, в нея участва и синът на тогавашния заместник здравен министър д-р Матей Матеев. Затова когато ние тръгнахме да търсим другата страна в случая, принципалът на здравното заведение, Министерство на здравеопазването, първо така добре обмислихме дали трябва да ги търсим, защото това означаваше проверката да направи самият Матей Матеев, тъй като той беше с ресор „Болнична помощ”. Затова се обърнахме към Здравната каса. Няколко месеца така работихме с нея, от там настояваха да изчакаме новото сключване на договорите с болниците, да се случи, след това да тръгнат регулярните проверки и по този начин, без да се подават сигнали към хората, които извършват вливането на стволови клетки, да направи те своята проверка. Но така или иначе те ни отвърнаха, че всъщност, те не са отговорни за трансплантациите и ние решихме да публикуваме това което ден, след ден бяхме научили от всички засегнати страни. Хора започнаха да се обаждат, майки на деца да разказват как са събирали пари, тъй като децата им са с тежки диагнози и това е една от надеждите им. Давали са някои за една процедура по 3000 лева, други за по две процедури, съответно 6000 лева. Защото когато видиш, че детето ти не се оправя, ти улавяш всяка възможност.
Водещ: Да.
Дияна Тенчева: И… Да.
Водещ: Нямам как да не ви попитам, пробиваемо ли е вече мълчанието на чиновника, защото това е един класически пример?
Дияна Тенчева: Ами, очевидно е пробиваемо, защото, щом този материал излезе, бе публикуван, получи се отзвук, няколко дни след това бе свикана цяла пресконференция на дружеството на Неврохирурзите в България, които да казват, че това ли не е някакъв удар. Но самият факт, че никъде по света няма доказателство, че тази терапия води то 100% ефект, беше достатъчен каквото и те да казват, пациенти и засегнали и самото общество да разбере, че тази терапия не дава 100% ефект. Тези пари не е ясно, за какво се дават, а още по-неясно е какви стволови клетки са били вливани, от къде са се взимали, филтрирали ли са се, какво количество се е поставяло на пациентите, как се е поставяло. Тъй като няма утвърдена методика по което това да става, т.е. вършило се е нещо без никой да знае какво точно е ставало и след този материал, Министерство на здравеопазването спря извършването на такива процедури.
Водещ: Разследването безспорно е най-трудния и за издържане във финансово отношение жарнат в нашата професия, то страда ли от кризата?
Дияна Тенчева: Ами кризата оказва влияние навсякъде, както виждаме и в последните месеци и седмици все по-често чуваме за не навременно оказана лекарска помощ, зареди орязването на лимити, за не, оказана помощ, която не е трябвало по този начин да бъде оказана, за лекарски грешки да си го кажем в прав текст. Защото може би лекарското съсловие е поставено в едни условия в момента на притиснати от към финансова страна, ядосани са може би на това което се случва, че няма промени, цикли се на едно място. И това намира и отражение и върху работата им и вие виждате всеки ден, все повече и повече материали има за пострадали, след лечение пациенти.
Водещ: Очаквате ли бум на разследвания за, на медицинските практики?
Дияна Тенчева: Ами не мога да се ангажирам с такава прогноза, но както виждате все по-често и по-често излизат такива материали. Последния случай е за пострадала жена, след операция за отстраняване на полипи в носната кухина, която след това оставя инвалид за цял живот. Тя е с нарушени умствени функции, парализирана и всичко това след като тя е отишла да и бъде извършена една съвсем рутинна операция, като отстраняването на тези полипи в носната кухина. И се стига до фатални резултати, нейният живот вече няма да е същия. Тя е инвалид, тя не е ясно как са засегнати умствените функции, нормален човек ли е. И така.
Водещ: Всъщност единственото което можем да правим е да продължим тези разследвания с идеята наистина да няма такава категория мълчанието на чиновника?!
Дияна Тенчева: Ами ние журналистите си вършим работата, както виждате. Не виждам страх, нито един от колегите, всеки си върши съвестно работата, дава 100% от себе си, поне това правим ние екипът на вестник „Труд” и вършим това което е и наше призвание. Защото професията изисква 100% ти да даваш всичко от себе си, всеки ден по всяко време.
Водещ: Да търсиш истината.
Дияна Тенчева: Да търсиш истината, да.
Водещ: Дияна Тенчева от вестник труд, пред „Клубът на журналистите”!
Водещ: Вече споменахме днес, че международните организации оценяват свободата на словото, а не разделението, кои медии спазват етичния кодекс и кои не. Продължаваме с коментарите на главните редактори на вестниците „24 часа” и „Стандарт”, Венелина Гочева и Славка Бозукова за кампаниите в българските медии, които превръщат журналистите в нещо повече от обикновени хроникьори.
Венелина Гочева: Аз съм много виновна пред мои колеги, защото наистина не участвахме в така номинирането на награди (…). Аз мисля, че сме един от вестниците, които наистина работи много сериозно в така сферата, на обществената дейност, това е „24 часа”. А между другото, преди три дни, така започна другата наша кампания, ако си спомняте „Достойните България”. Това е идея, която абсолютно е нормална, обикновени хора, номинират други нормални обикновени хора за нещо което са направили добро. (…) „24 часа” и (…). Така, че мисля, че медиите отдавна дават много повече от това което, което всъщност да се купува всеки ден и на една, бутката, бутката за вестниците. „24 часа” промени Закона за движение по пътищата, ако спомняте с една наша кампания. Оказа се, че в България никой не проверява хората, които ползват наркотици, дали са добри шофьори, дали са опасни, те са опасни на пътя. Всъщност „24 часа” промени и сега, в момента не мога да се сетя закон, но точно тоя Ангелов, със своето разследване за отвличането, (…) в затвора обричане на доживотен затвор. Значи всъщност вестниците правят малко повече от това, което са, което са всеки ден на това пак казвам, на бутката срещу своите 90 стотинки. „24 часа” е (…) в България и аз много благодаря на нашите читатели, защото така заедно оцеляваме на пазара.
Водещ: Всъщност за толкова години преход, научихме ли се на истинска конкуренция по между си, ние медиите?
Венелина Гочева: Зависи, аз се чувствам много уютно в конкуренцията примерно с националното радио, с Дарик радио, със „Стандарт”, с „Труд”. Мисля, че конкуренцията медии, които не спазват правилата на играта.
Водещ: От тази гледна точка готови ли сме някои медии, в България, на една кампания медиите не под един знаменател?!
Венелина Гочева: Няма нужда затова нещо да се правят кампании, иначе то трябва да се вижда и трябва да се усеща.
Водещ: Въпросът е дали се вижда и дали се усеща или тука приложима старата максима, всички хаймани да кажем?!
Венелина Гочева: Е това е най-лесното да кажем, всички журналисти лъжат или всички вестници и медии са пожълтели, или всички медии и вестници обслужват правителства или всички медии и вестници обслужват Алексей Петров или Яне Янева, нали това е много лесно да каже. Но аз смятам, че ако (…) спазваме, пак ви казвам правилата, правилата на начина живот, който трябва да водим, хората просто трябва да бъдат честни. И мисля, че ако ние сме честни и си вършим професионално работата, мисля, че просто дали ще живеем на вестникарска хартия, дали ще живеем в интернет или книга. Когато разказваме добре вестникарските истории, историите за живота, хората ще ни (…).
Водещ: По-лесно ли е на печатните медии, все пак за електронните има закон, а за печатните не?!
Славка Бозукова: Ами то има два аспекта. Значи първото нещо което, по отношение Закона за печата, ние 20 години правим Закон за печата, това което смятам, че беше необходимо и направихме още като Съюз на изданията, че внесохме едни промени, с което искаме пълна регламентация и прозрачност на хората, които са собственици на медиите, за да може да има по някакъв начин гарантирано обществен интереси. Но от друга страна искам да ви кажа, че медиите в посока на кризата, са изключително в момента ударени. Защото до голяма степен от една страна населението сви продажбите, които водят до по-малко пазаруване, включително и на вестници. Второ рекламния пазар беше толкова ударен, че в рамките на последната година, ще забележи едно спадане в рамките на 40%, което може би ще бъде може би толкова колкото беше намаляването на 2009 спрямо 2008 година. И в тоя аспект, ние печатните медии, сме доста по не превилигировани от електронните. Защото за електронните медии съществуват достатъчно облекчения по отношение на Закона за обществените поръчки, които ги няма в частните медии и нямаме възможност бързо да се възползваме, пък в усвояването на европейските пари, които са по информационните програми.
Водещ: Нека да поговорим малко и за онази стара прогноза, която все още не се сбъдна, че вестниците, няма да ги има!
Славка Бозукова: Да, затова нещо вече се говори от 10 години.
Водещ: Да, даже и повече може би!
Славка Бозукова: С голяма степен със стартирането и дума на интернет, американците защитаваха в голяма степен първоначално тази позиция. Но това което мога да кажа е, че в България пазара, както обикновено се развива с 5-10 години закъснение, от това което се случва на запад. И за съжаление в България също има изключително насищане на информационното пространство, но отново то е представено в един вид, особени агенти, които си имат своята специфика, но не и своята задълбоченост. Затова аз смятам, че вестниците няма да изчезнат. Нещо повече, вестниците ще продължат, но ще останат тези, които не разчитат на новините, защото това в крайна сметка това вече е приоритет на информационните агенции, а разчитат главно на изработките, на даването на всички гледни точки и на отстояването на позиции, които защитават защитени през призмата на обществения интерес.
Водещ: Още един въпрос, така виси в пространството. Платен или безплатен достъп в интернет до медиите?
Славка Бозукова: Вестник „Стандарт” е един от вестниците, които най-ранно пусна електронното си издание, това стана още през 2000 година и ние рискувахме за разлика от всички останали и пуснахме 100% онлайн издание в интернет, разбира се с притеснението дали това няма по някакъв начин да удари печатното издание. Оказа се, че това са печатното издание, електронното издание имат едно коренно различни таргети. Тъй като в печатното издание са аудиторията над 30-35 години, да каже, че по-голямата е между 35 и 45 и нагоре. Докато в електронното издание, четат предимно млади хора, които за съжаление много от тях не си купуват вестници. Второто нещо което е, четат го всички българи зад граница. Което е естествения начин за голям достъп за информация на българите, които са в чужбина. И смятам, че този който реши да заключи сайта си, просто никой няма да влезе, никой няма да го плати, защото има достатъчно много други сайтове, които са отворени. А пък дали тези сайтове, ще изместят, колко ще изместят хартиените копия зависи наистина от културата на четене на вестника на младото поколение.
Водещ: Можем ли да говорим вече за това, че те не са научени да си купуват вестници, не само, че не си купуват?!
Славка Бозукова: Да, можем да говорим, че наистина голяма част от тях, които не се занимават предимно с, не работят още. Те просто нямат чувството за купуване на вестници. Но пък от друга страна, те са изключивно будни и интелигентни и прехвърлят страшно много сайтове на ден, от където пък те си набавят своята информация. Затова смятам, че всеки един уважаващ се себе си вестник, трябва да допълва електронното с хартиеното издание.
Водещ: И тъй като започнахме с размисъл по темата, дали добрата новина вече е новина за първа страница. Накрая да проверим, какво мислят Венелина Гочева и Славка Бозукова. Отпада ли вече правилото, че добрата новина не е новина.
Венелина Гочева: Аз мисля, че това правило много отдавна остаря. Просто някой път, това е удобно за политици, които искат да обяснят, защото новините затова което не са свършили са свършили лошо (…) на първите страници. Мисля, че отдавна и всички медии, и електронни и печатни медии, когато има добра новина, тя е на първа страница! Няма добри и лоши новини, според мен има важни новини за хората, които биха им били полезни. Примерно ако днес, т.е. ако преди два дни гледахте (…) новините са еднакви, не защото са слаби вестници, а защото новината примерно за отпуските, които (…) от отпуските, която беше обявено от социалния министър за незаконна, тя просто е важна новина. И всъщност силата на вестника и на медиите от тук нататък е да разкажат тази новина. Да я кажат, кое е важното за хората, да им помогна да се ориентират. И в това пак казвам, от тук нататък на вестниците силата ще бъде добре разказано, честно, почтено, пълната новинарска история. Новината да я оставим за радиото.
Славка Бозукова: Аз лично смятам, че този разговор не е в никакъв случай не е много позитивен, защото смятам, че в самите медии трябва да извървим един много дълъг път към това да успеем да кажем на хората, че ние сме тия хора, които искаме само да вземем лошото и да покажем в тях. За да могат да се отворят наистина да бъдат много по-спокойни говорейки с журналистите. Но това е нещо което ние трябва да извървим като много дълъг път. От нас се иска наистина да запазим своята независимост и да можем да останем в помощ на обществото за всякакви други кампании, които и от тук нататък ще се направят.
Водещ: Всъщност оказва се, че освен дефиниция, лошата новина е новина, това вече се превръща и в травма на журналистиката, не говоря само за българската, а по принцип!
Славка Бозукова: Точно така е и смятам, че който не го разбере максимално бързо, той просто ще загуби позиция в пазара!
Водещ: Ами това е, да не потъваме повече в скалата на свободата на словото, само това можем да си пожелаем като извод след връчване на поредните награди „Черноризец храбър за българската журналистика”. Хубав ден от нас Жанет Николова, Илия Тенев, Галя Траянова, Цвети Николова и от мен Ирен Филева.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 6.11.2010

Водещ: Приятелството с дебели хора било заразно и водело до затлъстяване. Това сензационно откриха учени от Харвардския университет. Приятелството с властта и водещи икономически субекти до какво води журналистиката? И дали това звучи така сензационно? Ако съдим по тенденцията да падаме все по-дълбоко в класациите за свободата на словото, нищо сензационно. Хрониките на прерязаните първи ленти, направените първи копки или традиционните инспекции на строящите се магистрали едва ли допринасят особено за свободата на словото. Ако преброим и заглавията, написани от премиера в медиите, картината става още по-сюрреалистична. Когато политиците станаха журналисти е едно подходящо заглавие за тази картина. Макар че животът поднесе една далеч по-стойностна метафора – в деня, в който научихме, че сме 70-ти по свобода на словото, се разбра, че министрите гласували затвор и глоби за журналисти за дискриминация. И ако нормата действаше, нямаше как секс-интригата с есемесите на Яне Янев да бъде описана. Съвсем друг е въпросът дали има такава сага. Всъщност един от критериите за липса на свобода на словото е наличието на натиск от страна на властта чрез законови и икономически заплахи. А световната криза даде златен шанс в ръцете на политиците по света. Май, само в скандинавските държави този вирус, поразяващ журналистиката не му понесе. Само там рейтингът на свободата на словото не пада. Навсякъде другаде в Европа положението се влошава, на места повече. Това е и причината депутатите в ЕП да търсят нови правила за обществените и търговските медии, които да ги опазят от вредното влияние на политици и икономически субекти. У нас също се пише закон. За края на месеца е предвидена и поредната дискусия. Какво трябва да пише в този закон и има ли път нагоре в скалата на свободата на словото? Ето на тези въпроси ще потърсим отговор днес с Евгени Дайнов и доц. Орлин Спасов от Фондация „Медийна демокрация”, и двамата представители на гражданското общество, индивидуално или колективно.
В „Клубът на журналистите” казвам добър ден на Евгени Дайнов и на доц. Орлин Спасов! Да започнем… откъде да започнем, защо сме 70-ти, доц. Спасов, по свобода на словото?
Орлин Спасов: Въпросът не е толкова защо сме 70-ти, а защо в последните няколко години има тенденция да попадаме все по-назад в тази много престижна класация на международната организация „Репортери без граница”. Може би трябва да се кажат няколко думи за методиката на това изследване, за да се знае по какъв начин се достига до този резултат. Организацията изпраща много въпроси до анонимни журналисти, и най-общо казано хора, които правят медиите, не само журналисти, но също така редактори, до някои медийни експерти. Така че тези няколко десетки въпроса разглеждат наистина комплексно медийната среда. В тях има въпроси, свързани например с прозрачността на собствеността, но има също така въпроси, свързани с друг тип перспектива в медийната работа, например с автоцензурата, с това до каква степен собствената ти редакция задава някакви парадигми, с независимостта от намеса на икономически фактори в работата на медиите и т.н. Така че финалният резултат представлява една сложна картина, която дава все пак един усреднен поглед, така да се каже, към свободата на печатните медии специално в страната. И затова понякога е възможно субективното усещане да е по-различно от тази класация, която дава именно такъв усреднен поглед, защото се опира на множество критерии. Ако ние гледаме един или два критерия чисто субективно, вероятно нашето отношение към този проблем ще бъде по-различно. Но все пак аз лично вярвам на тази класация, смятам, че тя е обективна и не случайно тя е наистина престижна, добре утвърдена в света.
Водещ: Ние веднага коментирахме тази класация, когато излез. И тогава си спомням, че в студиото колегите се разделиха 50на 50. 50% от тях смятаха, че това е обективна класация, другите бяха на противоположно мнение. Добър ден на Евгени Дайнов! Има ли забранени теми за Евгени Дайнов? Казвали сте, че не във всяка българска медия можете да кажете или да напишете това, което…
Евгени Дайнов: Да, има един от водещите всекидневници, в който никога не мога да… за който знам, че ако пратя нещо, което е критично към Русия или към Путин, или нещо се занимава с руските интереси на българска територия, които се вихрят, това категорично няма да мине. Един друг пак такъв водещ вестник до онзи ден категорично не можех да напиша, то се попропука последната седмица, но години наред не можех да напиша словосъчетанието Георги Първанов. Ей така, просто да го напиша. Те понеже знаят какво мисля за Георги Първанов и ей така, пиша нещо, пиша и шляпна вътре просто думичката Георги Първанов да видя какво ще стане и те ги няма. Такова нещо не ми се беше случвало, ще ви кажа, за последен път от първото пропукване на цензурите, което стана октомври 89-а, от октомври 89-а насам общо взето не ми се беше случвало до преди 5-6 години да ми кажат: тук не може да пишеш за еди-кого си. Или хайде, моля ти се, не пиши, защото големи проблеми ще си имам. Абе хайде стига с твоите тук дайновизми. И така, което е…
Водещ: Странно е съвпадението с падането надолу в скалата на свободата на словото на „Репортери без граници”…
Евгени Дайнов: Падението почна покрай царя още. Причините за падението са няколко. Има рухване на водещите медии българските и единствените, които горе-долу крепят нещо като, „знам, че не ме лъжат или че няма скрити интереси”, това, колкото и странно да звучи, са държавните медии, не толкова телевизията, колкото държавното радио, в което сме и тук.
Водещ: Общественото звучи някак по-прилично. На мен ми харесва повече…
Евгени Дайнов: Има какво още да се желае докато стане обществено, но тук не сте ставали от правителството на Костов…
Водещ: Поне се стараем.
Евгени Дайнов: Има грозно падение, започна с царя и започна с вестниците.
Водещ: Аз само да уточня, че не сме стачкували само по времето на Костов, а и преди това сме стачкували.
Евгени Дайнов: Но оттогава като че ли се отказаха да ви пипат или вие придобихте такава решителност, че и да се опитват да ви натискат, вие не се поддавате. Така че много дълго време държавното радио, телевизията по така се лашка, радиото държи фронта. Още едно-две радиа държат фронта. И горе-долу това е. вестниците повлякоха крак с появата на царя, пак ще се върна тогава, вестниците ревнаха в един глас. Водещите български вестници: ура, долу партиите, долу политиката. Защото царят нали каза, стига с тези партии, дайте всички заедно, и вестниците ламнаха: ура, стига с тая политика, стига леви-десни, всички заедно. с което се самоубиха. Аз ги предупреждавах, викам, хора, самоубивате се в момента по една много проста причина – вестниците са възникнали като политически листове. Не може да извадиш политиката от вестника, не може да имаш репортажи, ако си спомняте, месеци наред за разни принцове и шейхове, братовчеди на Симеон. И оттогава те не ми повярваха, тиражът им се срина. Те мислеха, че закачайки се към Симеон, към модерното тогава говорене против политиката и партиите ще си увеличат тиража, нищо подобно не се случи. Срина се тиражът, хукнаха да пожълтяват, уж, да си връщат тираж. Започнаха да заиграват с властимащи, започнаха да взимат пари от места, където не трябва и до ден-днешен вестниците са в криза. Която повлече и основните телевизии, които също смятат, че колкото по-големи простотии дават, толкова повече хора ще ги гледат, което не се оказва точно така. И дори и да я нямаше тази класация, българските медии са в криза, която започна преди около десетина години и продължава.
Водещ: Как се отрази световната криза на българските медии и на тези по света, доц. Спасов, има ли някаква разлика в… как да кажа, във вредата, която нанесе на медиите кризата?
Орлин Спасов: Според мене има разлика. Тя е доста съществена. Може би е изненадваща. Но тя до голяма степен се дължи на този доста изкривен икономически модел, по който работят голяма част от българските медии. Тъй като, това много пъти сме го коментирали, далеч не всички медии следват логиката на икономическата ефективност, имат прозрачен собственик и по един нормален начин се издържат от реклама. Няма сега да се връщам към тази тема. Но конкретно на въпроса, за разлика от много медии в Западна Европа и в САЩ българският медиен пазар като че ли не беше чак в такава степен засегнат от икономическата криза.
Водещ: Поне нямаше фалити.
Орлин Спасов: Да, фактът, че за разлика от Щатите, където много медии просто престанаха да съществуват или се прехвърлиха онлайн, в България това не се случи. И наистина нямаше видими фалити. Наистина имаше трудности в някои медии, свързани най-вече с преразпределението на ограничения финансов ресурс, с нарастване на несигурността в работата на журналистите, тъй като в много редакции бяха намалени заплатите и…
Водещ: Или редуцирани със съставите…
Орлин Спасов: Редуцирани съставите също така. И това до голяма степен може би се превърна и в един инструмент за повече контрол върху медиите, като един ефект от тази криза, нарастващата несигурност на журналистическото съсловие води до този ефект.
Водещ: Нека да си направим един експеримент сега. Вие сте хор,които следят случващото се в медиите. Кое е събитието на седмицата?
Евгени Дайнов: Какво? Не знам какъв е експериментът, но събитието на седмицата е решението на кюстендилския съд, че Братя Галеви са примерни граждани, достойни за подкрепа и модел за младите.
Водещ: Доц. Спасов?
Орлин Спасов: Според мен това е поредното, ако имате предвид политическо събитие или въобще събитие медийно, но ако говорим, то е в същата посока, в която Евгени Дайнов каза, това е продължаващата неспособност на българската съдебна система да се справи с емблематични фигури от престъпния свят. Видяхме, че не само Братя Галеви, но и другите такива много важни фигури бяха освободени, по-скоро беше им изменена мярката, бяха прехвърляни под домашен арест. Което според мен наистина поставя фундаменталния въпрос до каква степен борбата с престъпността не е по-скоро едно медийно явление, нещо, което по-скоро чуваме като шум в медиите, отколкото реално справяне с тези структури на криминалния свят.
Водещ: Но пък ако проследим в новинарските хроники времето, отделено за Братя Галеви и това, отделено за прерязване на първи ленти, затова казах експеримент, тогава?
Евгени Дайнов: Има нещо странно, че при тази история с Братя Галеви, освобождаването, то е емблематично, то е много важно това нещо, то е може би по-важно, отколкото освобождаването на Алексей Петров. Доста малко време му отделиха основните медии точно на тази галевщина. Което е лошо, защото проблемът с безнаказаността точно на тези двамата е… отива в самото сърце на това в каква страна живеем. Страната покрай организираната престъпност и всички тези оплитания постепенно нашата страна се разпада на поредица от феодални владения. Има вече няколко такива, които очевидно са недосегаеми, което е изключително тревожно, защото общественият договор е един, за цялата страна суверенитетът е един, всички плащаме едни данъци, граждани сме на една държава, но се оказва, че не е така. Значи за да си изграждат хората непробиваеми местни владения и държавата изобщо не само че не може, но няма очевидно никакво намерение да възстанови своя суверенитет върху цялата своя територия. Ако това продължи, ако това го надушат експертите от ЕК, а те много бързо ще го надушат, това ще постави следния въпрос – дали България е пълноценна държава или минава в категорията на fracture state, това са онези държави, които не могат да упражняват суверенитета на закона върху цялата си територия. Затова Галевите бяха най-важното нещо, което се случи, тяхното освобождаване, и медиите отдавна, самокастрирали се от политически усет, а политика означава общото право, и при Аристотел е означавало това, и ти като каже – аз вече не се занимавам с политика, означава, че ти преставаш да имаш усет кое е добре за общото благо на отечеството и кое не е. И тъй като те отдавна го нямат, цели поколения млади журналисти са израснали без изобщо да са имали този усет или да са го виждали, ето, виждаме, че масивният провал на суверенитета на държавата в случая с Братя Галеви не го разбраха, не го разкодираха, не го коментираха.
Водещ: Можеше ли, доц. Спасов, местно издание от Дупница нещо а напише или коментира по този случай?
Орлин Спасов: Е, теоретично сигурно би могло, но по принцип, както добре знаем, именно местните, именно в местните медии, в местните издателства проблемите със свободата на словото са най-големи, защото тъкмо тези издания честно в тях журналистите са най-зависими от такива местни феодали, въобще от някакви местни конюнктури, които са много силни и оказват много по-силно влияние върху журналистиката, отколкото такова изпитват журналистите в централните медии.
Водещ: Нищо чудно един от кореспондентите на „Репортери без граници” да е именно в Дупница. Защото в крайна сметка може ние да не сме забелязали важността на това събитие, но като че ли подобни организации имат добри рефлекси?
Орлин Спасов: Несъмнено. За разлика от много български медии, които загубиха рефлекса си да правят преди всичко разследваща журналистика и сериозен коментар. Наблюденията на Фондация „Медийна демокрация” и за тази година показват много силни дефицити именно в тези две области на журналистическото разследване и на коментара. Много по-лесно е просто като медия да действащ като един PR отдел на властта, да транслираш като по един канал това, което идва като новина от правителствени източници и много по-трудно и следователно много по-рядко е да лансираш собствени независими, критични разследвания. Това е много голям дефицит. И той е най-голям наистина в тези локални медии.
Водещ: Както сме се шегували неведнъж, хубаво е медиите сами да си пишат заглавията, независимо от таланта на Бойко Борисов в това отношение.
Цяла година Фондация „Медийна демокрация” всеки месец отчиташе как се развива българската журналистика и всеки месец, спомням си, вие отчитахте все по-намаляващия брой коментари. Може да вземем случай с Евгени Дайнов като частен, но не мисля, че той е частен. Ето той е човек, който коментира в българските медии, но пък в замяна на това има ембарго за коментарите. Доц. Спасов, това може ли въобще да се регулира в един закон за медиите?
Орлин Спасов: Точно това едва ли би могло да се регулира поне според мен, но би могло да се регулира към по-добро цялостната медийна среда, която наистина има нужда от сериозна промяна. И аз за разлика от други коментатори смятам, че един закон би могъл да работи в посока на разширяване на свободите на журналистиката и на защитата на журналистите. Все пак, ако говорим за закон, трябва да мислим в два плана – единият е по-регулативен, който като че ли ограничава, задължава, докато вторият план може да бъде този, който защитава и този, който дава повече права.
Водещ: Аз не случайно в началото казах за естествената метафора, защото вече разбрахме, че Братя Галеви са едни много добри хора, в замяна на това пропуснахме, кого пропуснахме, някаква барета?
Орлин Спасов: Златко Баретата.
Водещ: Който също като Братя Галеви бил добър човек. Обаче пък българските журналисти се оказват лоши хора и ето на, министрите казват, че те трябва да лежат в затвора, ако говорят дискриминиращо за тях, и изобщо дискриминиращо за някого. Какво да кажем за тази естествена метафора и какво да кажем за коментарите по повод 70-ото ни място, те достатъчни ли бяха?
Евгени Дайнов: Коментарите ли, е, не бяха достатъчни, защото, нали, ти като си потърпевш и като ти кажа, ти си двойкаджия, или хайде ,тройкаджия, какво да каже: аз съм тройкаджия, но иначе съм много добре. Относно… оф, тези барети и работи, хайде да си говорим за нещо друго.
Водещ: Е, ние прескочихме, сега да не излезем неинформирани, затова ги цитирах.
Евгени Дайнов: Много е тъжно, че… Последен коментар за Златко Баретата, за Галев и за… Проблемът на българския съд, който пак не е хванат достатъчно добре от медиите, е следният. Пускайки хора в домашен арест, съдебните състави изкарват предварителни оправдателни присъди като в мотивите си за пускане на някого под домашен арест, те, съдебните състави отхвърлят, вече отхвърлят със своите обосновки основните обвинения срещу тях. Т.е. наистина ние правилно всички инстинктивно реагираме, а, този го пуснаха. Идва Бойко Борисов и казва, не, не са го пуснали, промениха му мярката. Не лежи в затвора, а лежи вкъщи на дивана, но рано или късно ще отиде на съд. Не е така, съдебните състави, които пускат подобни персони под домашен арест, вече ги оневиняват в мотивите за пускането им под домашен арест. Т.е. има извънсъдебно…, решение на съда, което е извън всякакви съдебни процедури и граници, което предварително оневинява пуснатите под домашен арест. Т.е. никой от тези, които пуснат под домашен арест, няма как да бъде осъден, той вече е оневинен, вече имаме мотивите на съда, че този човек е невинен. Включително, ако помните с тези, Наглите ли, какви бяха тези, дето ги пускаха непрекъснато…
Водещ: И октоподи имаше.
Евгени Дайнов: Или Килърите, или какви бяха, съдът каза така: пускаме ги тези хора под домашен арест, защото в правния мир не може да има организирана група от двама човека. Трябва да има трети. Следователно те не са организирана престъпна група. В правния мир не е допустимо двама души да се организират.
Водещ: Те не са играли блато, играли са сантасе.
Евгени Дайнов: Основното обвинение вече е отхвърлено преди изобщо да са се явили в съда прокурорът и адвокатите да се аргументират. Имаше и друго. Не е възможно, вика, в правния мир един човек да се обади на втори човек и да го помоли да се обади на трети човек, за да убие четвърти човек. Е как да не е възможно? Аз се обаждам на тебе да му кажеш на него той да гръмне някого. Естествено, че е възможно. Сигурно се случва всеки ден. Но в правния мир това е невъзможно. Т.е. те като кажат в правния мир еди-какво си е невъзможно, и те ликвидират самата основа на обвинението. И след това този човек, дето си лежи на дивана вкъщи, щял да бъде осъден. Ами няма да има такъв филм. И това нещо отново го разбират чат-пат по някой коментатор, но отново това не е работата на медиите да хващат такива неща, скандални и да ги обясняват така че да стигат до най, човекът, който най не ги разбира тези неща, да му привлече вниманието и да му ги обясни. Никой не го обяснява. Всеки вика, съдът е последна инстанция, там каквато се реши, това е. Ами не е така. Съдът предава отечеството непрекъснато. Нарочно го прави. не знам дали за пари или от природна глупост или от страх. Което пак е нещо много тежко, което пак не се разбира в медийния мир. Много по-тежка катастрофа е когато съдът ти не функционира, отколкото държавата ти като не функционира.ц ако на държавата нещо не й е наред, а съдът е наред, ти отиваш и се оправяш срещу държавата или по повод държавата в съда. Но когато и държавата ти не е наред, и съдът ти не е наред, получаваш феодализация на страната, силата управлява.
Водещ: Доц. Спасов, ще има ли скоро… как да кажа, журналисти, които са злоупотребили с някой политик, пишейки за него?
Орлин Спасов: Е, то непрекъснато има такива случаи и те ще продължат. О бих искал да върна малко топката към това, което г-н Дайнов каза и да коментирам по-скоро от страната на медиите този процес на отношение към криминалното. По принцип, и това го знаем и от теорията на медиите и комуникациите, криминалното съдържание е…
Водещ: Рейтинг.
Орлин Спасов: Винаги прави рейтинг, то е много продавано, много търсено. И аз не бих казал, поне моите впечатления не са такива, че българските медии като цяло, с цялата условност на това окрупняване в говоренето, не отделят внимание на тези теми и на тези проблеми, които бяха коментирани. Според мен проблемът е по-скоро в това, че тези коментари бяха изместени в най-жълтата част от журналистическия и медиен спектър. Просто именно там виждаме едно донякъде романтично говорене за тези фигури, псевдогеоризъм, свързан с тях. Така че критиката и популяризирането в този жълт сектор вървят често ръка за ръка. Което за мен е проблем. Освен това именно жълтите издания като „Уикенд” и някои други, „Шоу”, „Галерия”, започнаха да претендират за сериозните журналистически разследвания, свързани с криминалния свят. Което за мен също е голям проблем, защото по-качествените издания като чели доброволно някак отстъпиха този терен на по-жълтите медии, които пък използват тази тема, за да решават не само въпроси, свързани с публичния интерес, но често и въпроси, свързани с определени кръгове, около които те гравитират.
Водещ: Ако погледнем на това като на примамка, обаче дали пък няма още един проблем, че в крайна сметка съвпадат интересите на жълтите издания и политиците и много сериозни политици дават доста дълги и сериозни интервюта пред жълтите вестници? Става дума за легализиране на взаимния интерес между политици и медии. Това е нещо, което не звучи логично. Не би трябвало да звучи логично.
Орлин Спасов: Абсолютно съм съгласен, но това е следствие въобще от този сбъркан медиен модел, специално на пресата, който се разви в хода на прехода. Фактът, че България остана практически, с много малки изключения,без сериозни всекидневници национални, тежка преса. Почти всички издания, най-тиражните в най-добрия случай са хибридни издания, които съчетават в ебе си популярно, жълто да го кажем направо съдържание, с малко по-сериозни анализи. И на този фон на смесване, омешване на сериозното и на жълтото стигнахме до парадокса, когато откровено булевардни издания започнаха да претендират за сериозност, именно ангажирайки такъв тип политици, които са готови да дават интервюта за тях. Именно те започнаха да претендират за разследваща журналистика, която е сериозна. Което води до още едно потвърждение за неестествеността на българската медийна сцена по отношение на всекидневниците. Например, може да направим веднага едно сравнение със страна като Франция, в която изобщо няма жълти вестници. Просто този феномен е практически непознат. И с много други страни като Германия, където има един или два големи национални всекидневника, които са в малко по-жълтия регистър. Можем да говорим за скандинавските страни, където малко по-различна е картината. Няма също както и в България такива традиционно тежки, солидни, авторитетни всекидневници, и там доминира хибридната преса, която съчетава популярно със сериозно съдържание, но пък липсват такива откровено жълти медии, каквито имаме в България. Докато тук сме свидетели на едно преобръщане на ценностната система при опита на откровено булевардни издания да се поместят, така да се каже, в самия център на публичността, те да изземат дори и това, което традиционно се разбира като сериозна журналистика. Това е много тежък проблем за мен. Но той е, пак казвам, по-скоро структурен, той е наследен от самия медиен модел на прехода. И аз съм песимистично настроен, не смятам, че българската медийна сцена и българската журналистика в момента разполага с достатъчно ресурс, за да промени този модел, поне не и в обозримо бъдеще.
Водещ: Г-н Дайнов, дали ако предложите на някое от тези издания ваш коментар ,той ще бъде публикуван?
Евгени Дайнов: На кои издания, на жълтите?
Водещ: Да.
Евгени Дайнов: Значи тук, нека малко да поразнищим жълтата тема. Тъй като няма подреденост, няма разлика между нещата, тъй като България е още полуориенталска страна, в Ориента всичко е омешано в един шарен тюрлюгювеч, затова има, уж, сериозни вестници, които са пълни с жълти неща, уж, жълти вестници, които се правят, се опитват да излязат на сериозната арена. Тук има няколко неща, които бих искал да коментирам. Първото е, че основният проблем на тези, баш булевардните български вестници е, че не са подписали етическия кодекс повечето от тях, което е лошо. Това означава, че те не са поели поне моралния ангажимент да не си измислят неща, позорящи хора или ситуации. Обаче имаше един период, когато те се усетиха, точно преди появата на „Галерия”, точно преди екипът на „Уикенд” да напусне и да направи „Галерия”, имаше един период, може би 7-8 месеца преди това, когато тогава жълтите вестници се усетиха, това са много пробивни хора, с много точен поглед върху ситуацията, те изобщо не са луди, те само се правят на луди, усетиха се, че доста такива като мен, не само аз, се натъкват на цензура в основите вестници. Та дългият отговор на този въпрос дали мога да публикувам в тези вестници, да, практиката показа, че тогава се събрахме група 5-6 такива тежки коментатори, които се натъкваха на позорни ограничения в основните медии и се пренесохме да пишем за „Уикенд”. След което обаче настъпи един обрат, „Уикенд” се разцепи на „Уикенд” и „Галерия”, там стана един хаос, не беше ясно какво става, а пък вестниците, от които избягахме, се съпикясаха, че нещо наистина не е наред, щом правим такива демонстративни ходове и малко понамалиха там пък пречките. Което обаче… Аз знам защо политици и хора дават големи интервюта за жълтите вестници. Те знаят нещо много добре, това са нещата, които имат най-голям тираж, държи ти топлофикация цяла седмица, търкаля се из къщи на масата цяла седмица. Тати го чете, мама го чете, баба го чете, децата го четат.
Водещ: От ръка на ръка, тече социален живот около…
Евгени Дайнов: Ами да, седи си на масата. И понеже е дебел всеки си намира нещо. И затова го правят политиците, мислят, че стигат до повече хора. Сега дали стигат точно до правилните хора, не знам, но че са повече хората, да, така е.
Водещ: Фактите са си факти. Доц. Спасов, в каква посока досега вървяха коментарите по отношение на закона за медиите? Имаше ли сериозни коментари или винаги стигахме до т.нар. обединение и нищо повече от това?
Орлин Спасов: Около пишещия се в момента нов закон за медиите мога да кажа, че има добра дискусия, има откритост около начина, по който се готви този закон. Мисля, че това е нещо позитивно. Лично аз приветствам това развитие, тъй като в досегашната практика подобни дискусии не са били организирани толкова широко. Сега станахме свидетели на няколко такива обсъждания, на които бяха поканени самите представители на медиите, на неправителствени организации…
Водещ: Хубавото е, че имаме база за сравнение, защото подобни дискусии текат и в ЕП и там също се опитват да формулират начина, по който да бъдат защитени обществените и търговските медии от финансовата криза. Дали има разлика в начина на водене на дискусиите в Европа и у нас?
Орлин Спасов: Е, не мисля, че чисто технологично има някаква много сериозна разлика. В крайна сметка българските дискусии около тези закони следват моделите на дискутиране, наложени в един европейски контекст. Но по-интересен за мене е въпросът до каква степен авторите на закона ще съумеят да устоят на различните видове натиск, които несъмнено се оказват върху тях, и ще съумеят да балансират добре различните интереси вътре в закона. защото без никакво съмнение такъв натиск ще има върху авторите, тъй като много сериозни интереси са свързани с регулацията на медийната среда. Това е големият въпрос – дали дискусията ще доведе в крайна сметка до приемането на един демократичен закон, който не дава драстично предимство на определени играчи на медийната сцена за сметка на други.
Водещ: Макар че пък медиите са като скачени съдове и ако има водещи медии, другите ще тръгнат в тази посока. А не обратното.
Орлин Спасов: Да, така е. но по принцип все пак не бива да забравяме, че този закон, поне във вида, в който се обсъжда досега, засяга преди всичко електронните медии, той не се отнася до печатните, които остават обект на друг вид регулация. Така че ако говорим конкретно за електронните медии, които този закон ще регулира, тук според мен големият въпрос е да се намери балансът между обществените и частните електронни медии. Като това е трудна работа. Защото ако вземем БНТ и БНР, ние трябва да мислим едно евентуално позитивно развитие на закона в такава посока, която едновременно гарантира продължаването на относително доброто финансиране и независимост на тези две обществени медии, без същевременно да ги изважда от конкуренция. Защото това е една голяма опасност. Ако само субсидираш, не вкарваш в конкурентна среда, тези медии стават много изкуствени. Те се откъсват от медийната среда и…
Водещ: Аз мисля, че по отношение на радиата конкуренцията от години е налична, така че няма никакъв проблем с конкурентната среда.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Но това не е ли само половината пожелание? Все пак не е ли добре медиите да предлагат на хората някакъв дневен ред и да им обясняват защо го предлагат?
Орлин Спасов: Това е голяма тема с дневния ред на хората. Знаете, че някои от водещите телевизии в България изведоха представянето на дневния ред на хората като основа на своята политика. Първо Би Ти Ви наложи този модел, тази така да се каже преобърната пирамида, в която политическото отиде някъде назад, а проблемите, които непосредствено засягат обикновения, в кавички човек, бяха изведени на преден план. Дълго време, може би 7-8 и повече години, десетина години този модел беше обект и на подражание. Други телевизии също го възприеха. Единствено БНТ като че ли през целия този период, в който се появиха и реалните конкуренти от частния сектор на терена на телевизиите, поддържаше класическия модел на отношение към политическото, при което дневният ред беше формиран от дневния ред на институциите и на политическите актьори, казано най-общо. Но някои от последните анализи на Фондация „Медийна демокрация”, на нашите експерти, например на Калина Петкова, показват, че през последната година има известно преобръщане в този модел и че частните телевизии, отново водени до голяма степен от Би Ти Ви, като че ли се отказват от това на първо място да поставят интересите на зрителите, на обикновените хора и наредиха нещата по класическия начин. Започваме все повече да виждаме политика в челните няколко новини. Така че до голяма степен това се дължи и на тази цялостна промяна в отношението между властта и медиите, която наблюдаваме с идването на правителството на ГЕРБ.
Водещ: Така ли е, това ли е и вашето усещане, г-н Дайнов, става дума за консервативен и неоконсервативен подход, или за нещо друго?
Евгени Дайнов: Аз имам съвсем други мисли по този въпрос. Гибелно, аз наблюдавах тези експерименти, Би Ти Ви тръгна, Нова ги последва в тази посока да говори за народа, което е напълно невъзможно. Това, което е общото благо, това, което е общоразпознаваемо от всички се събира по-нагоре от мястото, където живееш. То се събира в институциите, в политиката, затова политиката е толкова важна, тя е адресирана към общото благо. Като махнеш политиката, като махнеш общото благо, т.е. онова, което всички разпознават като имащо някакво отношение към тях, какво оставаш, оставаш да разказваш на някакъв човек, който те гледа в Силистра за някакъв човек, който има проблеми в Костенец. Ама този от Силистра дълбоко не го интересуват тези неща, дълбоко не го интересуват, защото той не вижда връзката между неговия двор и двора на кюстендилеца. Те са в два различни краища на страната. Проблемът тогава става общоразпознаваем, когато се качи на класическото ниво. Там където се казва, има… не казваш дядо Гошо в Кюстендил има еди-какъв си проблем, и да очакваш дядо Пешо от Силистра да се разпознае в него. Казваш, страната има еди-какъв си проблем с еди-какво си, ето ви примери от Силистра, от Кюстендил, от Костенец, от Плевен, тогава става разпознаваме за цялата аудитория. И затова Би Ти Ви… между другото това пропадане в риалитита, сериали и работи, това пак е схващането, че можеш някак си пряко хората да адресираш техен някакъв си дневен ред. Всеобщо изпростяване се получи. Аз съм против тази история. Хората… затова има институции, партии, медии ако щеш, между другото трябва да се събере, да се отсее от дневния ред на хората онова, което е важно за всички. Не може да го разтвориш ей така и да очакваш, че нещо ще се получи освен потъването в тресавището на простотията (?).
Водещ: Така ли е, г-н Спасов?
Евгени Дайнов: Да, наистина е така. И ние виждаме една друга голяма подмяна, която вървя през последните години. И това е подмяната на частния живот и прекаленото експониране на частния живот. По-скоро подмяната на политическия живот с частния живот. И тогава когато говорим за политика, можем да кажем, че повечето медии са склонни да водят този разговор не толкова на нивото на някакви съдържателни проблеми какво една политическа партия прави, какво тя предлага, колкото по-скоро именно през този частен поглед, през това какво отделната личност прави, какво тя представлява, какъв е нейният скрит живот и т.н.
Водещ: Нека сега да проследим една тенденция с помощта на събеседник, на Деси Шишманова, директор на РТВЦ – Пловдив. Те ще бъдат домакини, всъщност БНТ започва по пет канала информационен блок от понеделник. По БНТ Сат програмата ще се излъчва от 16 до 18 часа, и както казах, Деси Шишманова е директор на РТВЦ – Пловдив, домакин първата седмица. Това ли е бъдещето на телевизията – развитието на регионалните телевизии? Добър ден!
Деси Шишманова: Ами много би ми се искало да вярвам, че това е бъдещето на телевизията, защото регионалният принцип, знаете, е в основата на цялата европейска култура. Спецификата и различията на регионите са нещото, което в общи линии създава основните стойностни тенденции в медийното поведение на медиите в тези страни. Така че БНТ мисля, чрез регионалните програми и тяхното представяне в национален ефир някак си ще надскочи обикновената зона на новинарска информираност, защото всяко едно такова магазинно предаване, актуално, информационно, ще представя не просто новини, а ще изследва връзките и зависимостите между събитията в конкретния регион, и по този начин адекватно ще ги впише в представата за едно съвременно комуникационно общество на знанието.
Водещ: Как ще избирате зрителя на деня?
Деси Шишманова: Малко ми е трудно да кажа какъв ще бъде основният критерий. Преди всичко може би е уместно тук да споменем, че тези програми ще бъдат обърнати изцяло пред очите на зрителите. Ще се прави такъв тип телевизия, такъв тип информираност ще се опитаме да постигнем, която действително дава на голямото семейство на БНТ очите на региона. И в този смисъл зрителят на деня може да бъде от най-обикновения уличен продавач на гевреци пред нашия офис до човек, анализатор, който във връзка с конкретната тема има какво да ни каже или пък му се е случило нещо достатъчно интересно, за да бъде наш гост и да коментира събитията в предаването.
Водещ: Ами да ви пожелая успех. С интерес ще проследим първите издания. Ние сме много любопитни кой ще е първият зрител на деня. Предполагам, че това ще бъде въпрос на конкуренция между историите, които вие ще успеете да съберете. Сигурно вече имате нещо предвид?
Деси Шишманова: О, със сигурност. На мен не ми се иска сега да издам точно кой ще бъде нашият първи зрител.
Водещ: Нали не сте го избрали още?
Деси Шишманова: Избрали сме някого, който има какво да ни каже по основната тема, която в общи линии е набелязана за първия ден. Пловдив, знаете, отскоро доби едно сигурно самочувствие, че е най-старият град в Европа, и в този смисъл стартирайки програмата от Пловдив, ще се опитаме да се вгледаме в онези неща, които са свързани действително със съзиданието, с нещата, които остават, разбира се и с онези, които понякога сами разрушаваме. Та нашият зрител ще може да коментира тези две теми. Ще има и други интересни неща в предаването, любопитни рецепти. Може би зрителите на БНТ си спомнят предаването „Време за готвене”. Така че ако искат да разберат какво ще ни сготви Влади в понеделник…
Водещ: И това може. Благодаря на Деси Шишманова! Чухте горе-долу темите, които ще коментират от Пловдив. Пловдив са първите домакини. И така. Регионалност ли е общоевропейската тенденция на развитие на медиите, доц. Спасов? И това не крие ли рискове от един доста близък хоризонт?
Орлин Спасов: Разбира се, различни аспекти има въпросът. Има и рискове в регионализацията. Но бих се съгласил с това, че през последните години има една тенденция на разрастване на локалните медии, в това число и в България, и в този смисъл аз приветствам тази инициатива на БНТ, мисля, че тя е смислена и полезна, защото тя се вписва в търсенето на една нова, ако щете и пазарна ниша. Защото локалното представлява и търговски продукт. докато националният ефир е пренаселен, там много трудно могат да навлязат нови играчи, през последните години ние видяхме как някои електронни медии направиха истински империи именно на локално ниво. Например радиата около групата „Фокус”, които са много активни, това е една частна мрежа от именно локални радиа. Също така много от националните всекидневници, както добре знаем, издават такива притурки с локално съдържание. Има въобще голямо търсене на локалност, на локални новини, на местни новини. И това е един, ако трябва на малко друго ниво да коментираме, един от отговорите на глобализацията. Защото хората просто в хода на глобализацията имат нужда да обърнат погледа и към своето собствено място.
Водещ: Какви ще бъдат местните новини, да кажем, от Дупница?
Орлин Спасов: Е, това вече… то ще бъде важно, дано да има развитие…
Водещ: Те ще бъдат с център (…) или някъде другаде?
Орлин Спасов: Е, това предстои да видим. Но все пак мисля, че тогава, когато и големи играчи като БНТ влязат на този пазар на локални новини, това ще насърчи и други по-малки местни медии да се конкурират с тези големи играчи. Опасността, за която и вие казахте, всъщност може да бъде коментирана и в този план. Идването на големите на локалната сцена до голяма степен е притеснителна за съдбата на досегашните местни играчи на този сравнително ограничен медиен пазар. Това за мене е важният въпрос.
Евгени Дайнов: Това ще бъде страшно любопитен експеримент, защото да, това е така, но от друга страна, представи си, че голямото, националното ти идва на твоето ниво, ти си бил местна медия, притискан от кмета, полицая и бандита, твоите кореспонденти и твоите хора не могат да излязат чрез тебе, защото ги е страх, идва националната телевизия, прави регионално нещо, сега ще видим, ще бъде интересно дали националната телевизия не бидейки подвластна на местния феодал, ще може да даде платформа на онези хора, които са имали какво да кажат, то не е било толкова значимо, че да мине на национално ниво, то си е местно, имали са какво да кажат, но не са им позволявали. Ето сега ще видим държавната телевизия ще си свърши ли работата като обществена и общонационална, ако например точно така направи. Ако почваме да чуваме нормални неща от Дупница и да не се чудим дали ще бъде утре от Сивово (?) или от Самураново, а да чуем онова, което наистина става, прекарано чрез националното ниво. Това, ако свърши тази работа, БНТ ще се справи по-добре от държавата, която тези феодални владения абсолютно ги е заразяла и не прави опити да си защити гражданите в тях.
Орлин Спасов: Същевременно аз все пак се надявам, че идването на големите, няма да унищожи малките локални играчи, а ще ги направи по-добри.
Водещ: Всъщност ако натискът на местните феодали…
Евгени Дайнов: „24 часа” и „Труд” продават във Велико Търново заедно с местните притурки, не лошо списвани, „Борба” обаче ги смазва отвсякъде като тираж. Значи местният вестник „Борба” продава с пъти повече от „24 часа” и „Труд” взети заедно, въпреки техните много добри притурки, които правят в Търново. Значи зависи местният играч как се позиционира.
Орлин Спасов: Точно така.
Евгени Дайнов: „Струма” също много добре се продава, и „Марица”. Значи зависи до каква степен ти си имаш репутация на място.
Водещ: И доколко хората са склонни да гласуват с парите си за теб. Защото това също е, как да кажа, това е пазар.
Орлин Спасов: Точно така. Но по принцип този пазарен модел, свързан с локалните медии има момента на дублиране. Повечето хора, разбира се това е свързано с финансови възможности, но такъв е замисълът, че местният човек ще си купи и локалния вестник, и националния вестник, който също ще му даде поглед към локалния проблем. Така да се каже, той ще засече своите проблеми през две гледни точки.
Водещ: Всъщност медиите трябва да търсят златното сечение между своето безплатно разпространение и своето финансово оцеляване. И не говоря само за българските медии, а по принцип медиите.
Евгени Дайнов: Това е такъв световен проблем, че е обект на друг разговор. Не знам, аз не знам, не наблюдавам как се справят с епохата на интернет и на безплатните вестници западните медии, ама не съм стигнал до значими изводи, не са завършили процесите.
Орлин Спасов: И тук това е едно голямо поле на експериментиране с безплатните вестници. Знаете, че и в България няколко опита имаше и продължават даже да съществуват такива издания. Като има и интересни хибридни форми на издания, които не са напълно безплатни, но и не са и съвсем платени, в смисъл не струват толкова скъпо, колкото другите. Такъв например е в. „Република”, който е един от най-евтините национални всекидневници. И това също е интересен модел. Той струва около 20 ст. в момента, една сума, която наистина е достъпна, която същевременно обаче, благодарение на нарастващия тираж дава известна финансова независимост на изданието. Така че това са любопитни експерименти, да видим какво ще се получи.
Водещ: Пожеланието ви накрая към закона за електронните медии?
Орлин Спасов: Според мен ще бъде най-важно този закон да осигури едно добро разпределение на българския медиен пазар, да не допусне монопол или да не допусне този медиен пазар да бъде олигопол, но иззет от трима или четирима големи играчи и така дефакто да се елиминира конкуренцията.
Водещ: Със сигурност обаче има и подводни камъни. Г-н Дайнов, вашето пожелание?
Евгени Дайнов: Моето пожелание е добросъвестните ръководители на медиите, те не са всичките такива, да седнат някой път, да си налеят едно кафе, да си запалят една цигара, ако пушат, и да се сетят за елементарни неща – произхода на медиите и в името на какво те съществуват. Ако трябва да попрочетат някое учебно помагало, което не са чели в последните години, да се сетят в името на какво съществуват, тогава доста неща ще се подредят, стига да са добросъвестни, а не вече продали си задните части на някого.
Водещ: Повече регулации или повече саморегулация трябва да има в този закон, доц. Спасов?
Орлин Спасов: Той законът все пак си е на терена на регулацията. Но бих казал…
Водещ: Разбира се, говорим за духа на закона, защото ако трябва да говорим за духа на реалността, Би Ти Ви е с най-много актове от СЕМ и това е по линия на различните типове зрелища, които предлагат телевизиите.
Орлин Спасов: Аз бих казал така, нека в този закон да има повече защита на работата на журналистите, защото ако се върнем към началото на нашия разговор и към тази класация на „Репортери без граници”, в която България е на 70-то място, и същевременно обърнем поглед към страните, които са в челото н а тази класация с най-добри критерии по отношение на свободата на медиите, ще видим, че в страна като Швеция например има не закон за медиите, а закон за свободата на медиите. И струва ми се, ако този дух на защита на свободата на медиите и на журналистиката се възприеме и в нашия закон, ще имаме една добре свършена работа.
Водещ: Това е обърната пирамида по своята си същност, но може би тя би била от полза наистина за журналистите, които имат какво да кажа т на хората и за ръководителите, които г-н Дайнов нарече, как беше, добросъвестни.
Евгени Дайнов: Никакъв закон не може да компенсира липсата на добра воля и на съвест.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 30.10.2010

Водещ: Ако гледате само картината от новинарските хроники без звук и се опитате да изтриете всичко което знаете за политическия живот, като нищо бихте решили, че най-често присъстващите в новините репортери са политиците! И тази седмица, те продължиха да си задават чрез журналистите въпроси един към друг. Хронологията на седмицата се вписаха още арест на журналист и необходимост от защита на семейната чест на друг колега. Дали подобни случки ни дават повод за Българската журналистика да се говори, че не е свободна. Точно преди седем дни в това студио коментирахме поредното дъно, 70-то място в класацията за свободата на словото на Репортери без граници. В Европейския парламент пък дискутират нарастващата политизация и моделите на финансиране на обществените медии. Разбира се поводът е финансовата криза и недостатъчното финансиране. Какво коментираме ние? 30 анонимни решават дали имаме свободно слово. Това е днес позицията по повод състоянието на четвъртата власт във вестник „Труд”. Разбира се колегите са се постарали да потърсят отговор на въпроса, кой е определил дали имаме свобода на словото от Репортери без граници, чието изследване току що ви цитирах. Иначе пред радио Дойче Веле експерт от Репортери без граници каза „Единствените, които инвестират в българските медии, изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност. Проблемът със свободата на медиите остава”, това е мнението на Оливие Базил, ръководител на белгийския клон на Репортери без граници. Кои са европейските правила за поведение в професията, достатъчен ли е етичния кодекс за решаване на конфликти? Обикновено разговорът за правилата в професията започва с някой шумен скандал и завършва с въпроса „Вие Закон за печата ли искате и рестриктивни правила за електронните медии?”. Какво липсва в този разговор? Очаквайте да чуете днес коментара на Александър Андреев от Дойче Веле, Силвия Великова от Програма „Хоризонт” на БНР, Радомир Чолаков от работната група пишеща новия медиен закон и Румен Леонидов. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Бушнаков, Иво Георгиев, Галя Траянова, Цвети Николова и аз, Ирен Филева.
Водещ: Една от събитията на седмицата, което не можем да отличим като нещо изключително е това, че за пореден път политиците си задаваха въпроси чрез журналистите един към друг. Дали това е как да кажа в правилата на професията или не, с усмивка казвам добър ден на Сашо Андреев от Дойче Веле. Здравейте. Г-н Андреев дали се чуваме? Добър ден г-н Андреев. Не, връзката е прекъснала очевидно. Да започнем, ще възстановим разбира се връзката, но да започнем с гостите в студиото, но да тръгнем от събитието на седмицата. Добър ден на Силвия Великова от Програма „Хоризонт”.
Силвия Великова: Добър ден.
Водещ: Айде да се опитаме да пласираме събитията на седмицата!
Силвия Великова: О, даже не съм се замислила какви са били събитията на седмицата, смисъл за да ги класирам. Не знам, много, нищо ново не се случи. Продължи това говорене за което ти говориш, някакви хора да задават въпроси, вместо да отговарят, други да коментират, вместо да разследват. Нищо ново под слънцето.
Водещ: Г-н Леонидов, Румен Леонидов, добър ден и на вас.
Румен Леонидов: Добър ден.
Водещ: Може ли да откроите нещо?
Румен Леонидов: Това което най-дълго време се очаква, че президента ще прави партия или формация, това едва ли е някаква новина, но по-скоро има голямо бълбукане около това, че оставаме без президент за една година и това, че някакви хора от ляво, от дясно се събират щом им замирише на избори се втурват отново да атакуват парламента. Изглежда, ако трябва да се забрани тая наркомания, трябва да се забрани въобще парламентарния живот, който влезе вътре, после вече излезе не може да преживява без този, без тази дрога наречена парламентарно присъствие.
Водещ: Сега ми подават сигнал от апаратната, че имаме повече шанс с телефонната връзка. Добър ден на Сашо Андреев.
Александър Андреев: Добър ден.
Водещ: Случва ли се немските политици…
Александър Андреев: Много зле ви чувам.
Водещ: За съжаление как да кажа, това е телекомуникационния фонд в България, може би това е причината. Случва ли се в Германия политиците да си задават чрез журналистите въпроси един към друг?
Александър Андреев: Случва се разбира се, естествено е, че се случва и се знае определени издания, телевизионни програми, радия до кого са по-близки, особено когато трябва някои дискусионна тема да се подхвърли в общественото пространство, то става по този начин. Разбира се въпросите, поне на мене не ми се е случвало да видя, никога от интимен разобличаващ или прочие булеварден характер.
Водещ: Някак си не можем да ги причислим към жълтата преса, разбирам. Пред Радио Дойче Веле експерт от Репортери без граници каза, че единствените, които инвестират в българските медии, изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност. Ако в Германия такова изказване бъде направено за медиите, какво ще се случи?
Александър Андреев: Ами ще стане голям скандал, но по-скоро даже няма да стане скандал, никой няма да му обърне внимание, защото това би прозвучало абсурдно на тукашния терен. Тука прозрачността на медиите, собствеността на медиите е абсолютно прозрачна на частните. Тъй, че едва ли има някакво място за такива дискусии, по-скоро с германската медийна собственост извън граница се получават има няма възпаления, инвестициите на /…/ в Австрия или в Сърбия, включително и в България. Но тук специално наистина е съвсем прозрачно чии са медиите и каква политика водят, ако водят някаква и защо я водят по този начин. Исках да кажа, понеже вие започнахте с това дали си задава въпроси, аз, както и много други хора сме смутени, шокирани от тематиката която се налага в българските медии, тези дни и знаете какво имам в предвид. Та ми хрумна, че тука имаше един удивителен консенс, нагласен консенсус в медиите да не се говори за сексуалната ориентация на сегашния външен министър Гидо Вестервеле, преди той самият да отвори тема за това. Т.е. това беше една публична тайна, пазена 15 години може би, за която никой не отваряше дума, включително булевардните издания, защото се смяташе, че това си е негова частна работа. Ако иска той да говори, ще говори.
Водещ: Достатъчно ли се дискутират, имате поглед върху медиите и в България, и в Германия, достатъчно ли в България се дискутират правилата в професията или обикновено започваме да говорим за тях след шумен скандал и после завършваме с констатацията „Закон за печата” дали ни трябва?! Но средата като чели липсва.
Александър Андреев: Разбира се, че няма дискусия достатъчно. Аз от няколкото случая от които съм се занимавал с преподавателска дейност в Факултета по журналистика в София, мисля, че има преки впечатления за какво точно става дума. Много талантливи, много способни студенти и студентки, но без никаква професионално морална ориентация. В България има колеги и организации, които се опитват вече години, ако не и десетилетия наред да внесат някакъв ред, да го /…/, моралните и професионалните задължения на гилдията. Но техните гласове остават гласове в пустиня, още повече, че за всичките тези десетилетия в професията навлизаха непрекъснато недобре подготвени, необучени, да не каже необразовани и неграмотни хора, защото глада за евтината медийна храна, която се харчи на българския пазар нарастваше непрекъснато и именно такива хора бяха нужни да я произвеждат. В момента тенденцията е друга, знаете българските медии, както и медиите в други страни по света имат големи трудности, особено печатните. И си мисля, че това може пък да се окаже оздравителен процес.
Водещ: Имате ли усещането, че някой направлява медиите в България?
Александър Андреев: Някой като точно определена фигура или сила, не. Но за съжаление голяма част от медиите през, в икономически капан и щат, не щат, както като редакционна политика, така и като авторски материали, това което прави отделния журналист. Те обслужват определени поръчки. Медиите в България, голяма част от тях се намират в едно менгеме според мен, от едната страна са икономическите, икономическата принуда на собственици, издатели, спонсори и рекламодатели, а от другата страна ги притиска все по-деградиращия вкус на тяхната публика, който налага тяхна все по-стремителна булевардизация.
Водещ: Но пък в крайна сметка, те са скачени съдове и медиите някак си би трябвало да носят в себе си по органичен начин отговорността за тази публика!
Александър Андреев: Определено, напълно съм съгласен с вас. Просто българските медии една част от тях, пак казвам има и сериозни издания, радия, които работят срещу течението, плуват срещу течението. Но като чели в голяма част от българските медии изобщо отсъства самосъзнанието, че тази публика би трябвало да бъде и водена, и малко образована и малко напътствана.
Водещ: Нека ви върна отново към външния министър и мълчанието около него. Това как се случи в Германия, как медиите решиха да се държат по този начин?
Александър Андреев: Ами, широко разпространено, особено в нашите професионални среди е категоричното убеждение, че такива неща са лична работа на всеки човек, независимо той колко високо е в политическата или икономическата йерархия. И никой не би си позволил само зареди евтината сензация и еднодневния си тираж или там зрителска, слушателска квота да наруши този принцип, защото после ще бъде като прокажен, ще бъде презрян в цялата гилдия. Вече когато, в Германия вече има няколко политици, които официално са обявили своята хомосексуална ориентация и /…/ и кмета на Берлин, Воверайт. Когато те сами го направят или когато се показват в на обществени места с партньорите си, когато пътуват с тях зад граница, това вече е тема на медиите, но темата се обсъжда пак според мене по един много възпитан, хуманен начин с огромно уважение към тези хора, за които, които се мерят по това което правят като професионалисти, а не по онова което правят в спалнята си.
Водещ: Благодаря за този коментар на Александър Андреев, от радио Дойче Веле. А ние продължаваме с коментар в студиото. Такъв, такова съгласие в нашата професия може ли да се случи? Силвия!
Силвия Великова: Е не, разбира се, защото трябва да си продадеш вестника. Аз слушайки и Сашо Андреев, това си мислих, като съм по събитие и слушам как разсъждават колегите, с които сме там и как ние всички по един и същи начин възприемаме една случка и като отворя вестниците или като видя интерпретацията в другите медии. Тук ще се съглася с едно изказване на Бойко Борисов от преди време, че като само прочетеш и видиш какво се излъчва, разбираш кой го е продиктувал. Така, че /…/ прекалено много зависими от това, кой е собственика, кой е задал политиката. Факта, че можеш да пишеш за един човек, независимо от това дали той е обвиняем, не е името му, а прякора му. От друга страна да говориш с него на „ти”, като с приятел. Това са двете крайности, които наблюдавам. Означава, че няма да говорим, че хората могат да очакват от всички медии обективно, безпристрастно, неутрално отношение от страна медиите.
Водещ: Г-н Леонидов, може ли въобще да се случи такова нещо в България и след колко време?
Румен Леонидов: Ами това което каза Сашо, много е тъжно за България, тъй като показа колко сме изостанали въобще като медия, като общество, като развитие на нацията. Аз като приложен националист, който не съм фашизиран и не съм нормален националист, патриот, много ме боли от тая работа, но това е. Това е все едно да знаеш, че си роден на село и ходил до 18 години по така, по голяма нужда навънка в двора и да не си го признаеш. Явно цялото общество или средната класа, де да знам. Равнището на развитието на европейското общество, на германците, германеца, на средния германец, неговото възпитание не позволява да се бъркаш в неща, които са интимни. Всички друго може да мине като критика, тука политика, /…/ политик /…/, той вика „Ти си педераст”. И това не е жълт вестник, а това са политици. След което се прави една шумотевица, всички знаем или подозираме еди кой си има други наклонности, какво от това, това е твой проблем. Но когато политиците се замерят с поставени лица по този начин, това вече какво да говорим. И за това, пресата какво да възпитава? Чалгата кой я въведе в България, народа го иска и ние си казваме, не, не ще слушаме Бранс, няма да слушаме нито Бетове, нито Бранс. Защо не слушат българска музика от едно време, когато беше забранявана или… не искат, искат това да слуша. Искат клюки, за това и нещо повече, политиците клекнаха на жълтите вестници. Видяхте какво става по време на изборите.
Водещ: Интервюта на водещи политици по жълтите…
Румен Леонидов: Сега гледам единия жълт вестник, удря по Цветанов, разкатава му майката, другият пък жълт вестник, пълна защита. Ама четири-пет страници! Е и едното е тъпо, и другото е тъпо, защото си има ред, ако Цветанов има незаконни доходи, а той явно узаконени. Но никой не говори какво става с тия 10, 1 млн. долара или 1 млн. лева ли е, 1 млн. евро ли беше общински. Това се замълча. Онзи ден виждам в интернет, слава богу, че ги има като по-свободна медия. Колеги от един от сайтовете изваждат статия срещу шефа на Народното събрание в София, Иванов. В което, преди три години са описали колко съмнителни са неговите доходи. Ако има съдебна система, ако има прокуратура, той отдавна вече да е зад решетките или поне да е проверен и да се докаже, че тоя човек има там някакви дарения от запад, от изток, от роднини. Защото така става, каквото и да ми казват, аз мога да кажа, тези пари са ми докарани от някакъв приятел от Америка, даде ми за 10 години, 2 млн. долара и аз въртя бизнес, какво, купил съм апартамент. Т.е. на цялата тази какафония, ние не може да възпитаваме никого. Защото средата в която живеем, и работим е такава, че тя ни бута, сваля ни назад. Там в Германия знаели всичките, кои са собствениците. У нас още тепърва след нова година ще трябва всеки да си каже. Абе това е все едно приказките на Бойко, че ще вземе апартаментите и вилите на тези, които са ги направили. Никой не е толкова тъп от тези хора, да ти се остави някакви луфтове, че тя тази собственост е прехвърлена, прехвърляна, прехвърляна. Има някакви физически лица, някакви сдружения и толкоз. Но този експерт в Германия, който е казал, че инвестира, да. По-скоро сивата, аз не знам дали организираната престъпност, защото тя вече, /…/ всичко е организирана до такава степен, че е престъпно. Не можеш да си платиш телефона, не можеш да си смениш парното, всичко е така организирано, че е престъпно наистина. Но има няколко големи основни, не знам колко са на брой, не съм такъв спец и не искам да бъда икономически групи, които излъчват партийни отряди и те непрекъснато се боричкат. И това което казва Трактора, че философски, с които страшно шашна публиката. Ами след големия хаус, винаги настъпва нов ред, закон на физиката. Какъв нов ред ще бъде в блатото в което живеем. Най-много тези утайки, политически и човешки, да си разместят местата. За какъв нов ред ми говори този противен до доказване на противното човек? И стоят едни хора, като борба срещу Бойко, други пък викат, абе не те са мутри. В края на краищата кой избира тия хора, кой избира хората, които назначиха, дадоха такава огромна национална и международна задача на трактора! Кой избра Бойко? Ние го избрахме. Ние сме утайките същите и това как да му го кажеш на простака. Като му кажеш, той казва „Абе ти какво се правиш, ти не си по-умен от мене”. А той не иска да те чуе. И аз напоследък въобще отказвам да ги коментирам тия неща, даже и не ги слушам. Даже и вкъщи имаме спорове, какво ще стане с Цветанов, какво ще…Не ме интересува какво ще стане с Цветанов. Какво ме интересува! Не мога да вярвам на никого, преди видя истината, а истината се покрива и залива непрекъснато. Аз като човек който, /…/ дори интуиция съм проявявал между редовете да намеря някакво решение. Иначе това е отчайваща работата. И какво да възпитавам, цял живот да възпитавам кого? Единствено мога да си възпитам децата, да ги направя същите идиоти като мен и които да се борят за истината. И накрая да се окаже, че истина няма! Така, че обществото не желае да бъде възпитавано, то не желае да се променя, то не протестира, то не използва гражданските права, то дори не рипа! Само ако го засегнат, тогава! И сега лекарите ту ще стачкуват, ту няма да стачкуват. Абе единия министър ми говори, не ходете в университета, в СУ как така се говори въобще, не знам. После ми казва Леонидов, не персонално, но ти вече си за пенсия, ще се пенсионираш може би след 15 години, има спокойни има време, няма да те оставим на улицата. Сега после ми каза, не, още утре си на улицата, каквото искаш прави, трябва да се пенсионираш по-бавно в по-малко пари, трябва да живееш още толкова време зареди мен! Пълен хаус, единия министър казва едно, другия казва съвсем друго. След което безполовата опозиция, така потрива ръчички и вика „Сега, ние може ще дойдем есента, пролетта”. Като дойдете какво ще направите? Нали бяха толкова години, когато имаше пари, когато имаше, нямаше световна криза, когато имаше инвестиции, когато парите бяха в излишък, вместо да направят реформата в здравеопазването, вместо да го направят в образованието. Вместо да направят истински реформи, ама това е. Сега виж, народа го е казал много добре! Гърбавия само гроба го оправя, нищо друго, то не може да стане. Не може от тоя боклук да стане нещо друго. Те възпроизвеждат боклуци, захранват ни с шоу програми….
Водещ: Имате ли усещането, че политиците са репортери?
Румен Леонидов: Ами да, те са повече от репортери. Те се държат като долни репортери на жълти издания. Даже в жълтите издания има много по-интересни текстове, ако четете внимателно, някой път интервюта, с които не са пипани. Особено за миналото, /…/ как между редовете изкачат например така, четох едно интервю с Йордан Василев, мой приятел на Блага Димитрова, вдовеца, критик. И той казва, така само с две думи ще съобщя. Как са се сетили за Волен Сидеров, да го направят главен редактор? И Данчо си вика, как се сети! Ами вика, Блага, слушахме Свободна Европа, там Дойче Веле, Свободна Европа помня, че едно момче никой не го знае, едни остри неща, едни страхотни неща. След което вика аз, като станах главен редактор кой, кой да взема за заместник, Волен Сидеров. Си викам на акъла, а бе Данчо, когато трябваше да подписваме писмата за връщането имената на турците, аз бях всеки ден у вас. Бях през цялото време, когато трябваше да спасяваме от смърт, от гладна смърт поета, който не знам дали е жив, Петър Манолов. Викаха ни в Държавна сигурност, правиха очни ставки и т.н. Как пък се сети за един, който никога не е бил между нас? Как пък се сети точно за него. И съм благодарен на тоя жълт вестник, защото Данчо вече е абсолютно не си спомня за това кое е говорил и какво трябва да се говори и как да не се говори. Така, че в този смисъл, там дори има повече неща, които човек може да научи. Защо трябва да го чете непрекъснато, купуваш една буца хартия, разгръщащ всичко и четеш едно интервю. Ако го няма, може би затова пък можеш да прочетеш стихове, там вече има в някои стихове, има полезни съвети за градината. Как да си сготвиш киселото зеле.
Силвия Великова: …и да се лекуваш без да ходиш на лекар!
Румен Леонидов: Или да, как да повярваш на някоя гледачка, която е втората Ванга.
Водещ: От друга страна може би все пак си заслужава разговора за правилата в професията. Хайде да не казвам да започне, защото няма много белези за това, че е започнал. Но хайде, нека да продължи. Останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: Добър ден сега на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Добър ден.
Водещ: Радвам се, че сте отново гост в „Клубът на журналистите”. Говорим си за това, достатъчно ли се дискутират правилата в професията и не липсва ли нещо основно от този разговор, дали въобще е започнал този разговор, на фона на случващото се, че политиците съвсем спокойно могат да бъдат сбъркани с журналисти.
Радомир Чолаков: Ами слушах г-н Леонидов и как да кажа, трудно човек не може да не подпише под неговите думи. Аз в случая може би по-скоро като юрист следва да говоря и да ги погледната неща, и изобщо винаги гледам от тази гледна точка, може би професионално деформация. Та се питах всичко ли пък е толкова апокалиптично, нали ще ми се да има някакъв изход и може би да го търсим, в този смисъл сте права, че може би малко по-често да говорим за правилата, защото ясно е, че фактическото положение такова, каквото е, не ни харесва. На никой не му харесва!
Водещ: Може би нямахте възможност в началото на предаването да чуете пък това което каза Александър Андреев от Дойче Веле, той напомни случаи, в които журналистите са взимали решение да не коментират, как да кажа, някои своеобразности на техни политици, докато самите политици не го обявяват пред обществото. Такова нещо може ли да се случи у нас и дали трябва да се търси връзката в прозрачността на собствеността на медиите в Германия?! Аз знам, че темата прозрачност на собствеността в българските медии ви е любима!
Радомир Чолаков: Не знам дали може да се случи такова нещо в България. Може би вие трябва да ми кажете, журналистите! Аз също понякога съм си мислил, че има някакви такива текущи силни скандали, които, ако медиите изобщо не им обръщат внимание, много по-бързо ще се решават съответните въпроси. Но вижте мисля, че сме си говорили и преди. В България се случват прекалено много неща, има прекалено много медии. И напоследък знаете ли, започнал съм да си мисля, че самото количество на медии започва да произвежда ниско качество. На скоро ми казаха, не знам дали е вярно, но ако е вярно е много страшно, защото е много логично, да е било така. Голям български политик в началото на прехода бил казал „Искам да има в България много медии, за да може да са бедни, за да може да ги контролираме”. И ако това е било така, пак ви казвам, то някак си развитието сочи, че като чели може да е била вярна тая мисъл. Смисъл, наистина да е било казано.
Водещ: Не, тя мисълта хубаво, нека да си съществува, но мисълта…
Радомир Чолаков: Защото ситуацията е точно такава. Ние имаме много медии, бедни медии, които са боричкат за малко рекламни постъпления, за малко спонсорски постъпления и в крайна сметка бъдейки бедни, те изпадат в различни зависимости. Ние, де да знам, някак си не можахме да изградим стабилна медийна система, може би защото самата мисъл, че все пак медиите трябва да подлежат на известна регулация, на известна регламентация, в началото на 90-те години беше еретично. И в крайна сметка ако се замислим по дългите причиноследствени връзки, каквото посееш, това ще пожънеш. Значи ако не си искал, преди 20 години да има регулация и регламентация, сега няма защо да се сърдиш и да викаш, ама то няма регулация, няма регламентация. Колкото до собствеността на медиите, вие сте права. Аз изпитвам някакво такова малко съвсем мъничко удовлетворение, че все пак Народното събрание прие и ако забелязахте без абсолютно никакви, дебати практически, смисъл с пълен консенсус предложенията на Съюза на издателите за изменение в Закона за задължителното депозиране на печатни произведения, то е много дълго име, с което се задължават всички издатели на вестници и на книги да си публикуват имената на физическите собственици. Сега нали много хора ще кажа, ама какво от това, много важно, ама те ще се скрият, ама то нали въпреки това може с /…/ и може не знам си какво. Не мога да спра, как да ви кажа, така да изпитвам удовлетворение, когато понякога макар и дребнички положителни неща се случват, защото дай боже днеска едно дребно положително нещо, утре едно дребно положително нещо. Има една мисъл, която много обичам, тя е на Владимир /…/, той някъде беше казал „Задача на правото е не да направи света рай, а да му попречи преждевременно да стане ад”. Ние понеже някак така винаги се стремим към едно райско състояние, ние искаме всичко изведнъж тотално да е хубаво. Пропускаме може би тези дребни стъпки, които трябва да правим. Една по една, лека по лека, за да започне да се оправят нещата.
Водещ: Няма как да не ги.
Радомир Чолаков: Света да не бъде този ад, за който говори г-н Леонидов. Аз съм абсолютно съгласен.
Румен Леонидов: Това е моят вътрешен ад, той от вънка е всичко прекрасно. Хубаво е да има правила, още по-хубаво е те да се прилагат. Лошото е, че не се, ни живеем в една шизофрения, медийна шизофрения. Всеки ден ни будят с Цветан Цветанов, той през ден се явява пред телевизиите, не искам да я гледам телевизията. Искам нещо друго да гледаме. Станеш нещо най-елементарно във Враца, някой се спънал, паднал или го ударили. Веднага новина, дори и в националното радио се е случвало. Което е изумително. Първата новина „Какво е станало във Враца, някакъв кютюк са го ударили или той е ударил”. Това ли е божественото, това ли е реда естественото, това е реда на нещата, това е добротата, това ли е част от парченцето рай? Не и няма да каже, оставете тия боклуци да правят каквото искат, другите внимавайте, дръжте се по… понеже след като жълтите вестници поеха политически функции и тука, хората около този вестник, на който му правим така реклама „Галерия”, осъзнаха, че най-добре е да има много масово и също да се прокарват идеи. Там научих нещо което вие като юрист, сигурно ще го потвърдите. Едва ли може би го знаете, защото сте юрист. Един от проекта на „Галерия” в началото, като тръгна прочетох, че там има една точка от Наказателния правилник, че човек когато е под, под прикритие работи, нищо от неговите деяния не може да бъде подсъдно, т.е. да си убиеш човек, да окрадеш или изнасилиш и като повториш още веднъж тия престъпления, ти работиш тайно, ти си мутра, ти си престъпник и трябва да бъдеш. И от тогава разбрах, че този процес е абсолютно не, ще фалира, няма да стана нищо от него. Или друга, скоро дадох един здравен вестник една бележка, че е страшно уредно да се движиш така в транспорта, градския или пък не в личния и да говориш по мобилния. Защото прехвърлянето от антена на антена, тези магнитно електрически полета те удрят и може да получиш и мозъчен, при напрежение в мозъка, можеш да получиш всичко, дори и рак. И се оказа, че това е табу! Тази тема, а защо на всяка кутия цигари пише, че е забранено, т.е. че не се препоръчва, че е опасно, а нито една медия в България сериозна не смее да каже „Абе дайте поне съветите, не говорете много дълго, не ги дръжте около бъбрека, не ги дръжте около джобовете си, защото младите мъже ще станат стерилни, жените ще получат рак на гърдата, говорете по-малко, не говорете в движение”. Защо това също, това свобода на медиите ли е, аз не знам, не знам юридически проблем ли е, какъв е проблема, аз съм объркан. Виждам, че нямам желание дори да ги коментирам работите, защото казвате парченце по парченце! Всичко което говоря сега изглежда екстремизъм. Добре моя живот свършва, все едно. Но аз не виждам да остава друга среда след време, да знам след 10-20-15 години, децата дали няма да живеят в същата какафония, същото това което сме гледали. Щом се появи някакви странни проблеми, започват единия мириси срещу другия, президента срещу министър председателят или да кажем онзи ден, в началото на септември имаше филм, документален филм по Георги Стоев! Един млад режисьор, намерил пари, не знам кой му ги е дал, какви заеми е взел в Дома на киното. И ми вика ела заповядай, вие бяхте познати. Поканил съм 303 души. Викам ще дойдат 30. Дойдоха 60 или 80, момчето и коктейлче някакво направил. На коктейла не остана никой, като видяха филма и даже, аз се чудих, че един от столичните вестници е имало съобщение такова малко, че той издава, че имал такъв филм и това е. Тотално мълчание, тотално мълчание, защото в продължение на два часа, книгите на Георги Стоев се преразказани по начин илюстрирани с визии, в които всичко е, включително и от купил е права от различни телевизии и два часа, които не повече от час има чувството, че си жив, защото много бързо минава времето и излизаш като застрелян. За първи път премиера, никой не ръкопляска, за първи път виждам на коктейла да останат 15 души, всичко изчезна от страх. А нито една медия не съобщи! Защото там се визира и се казва, точно кой е, ако това не е вярно, нека живите, които са, които са живи герои да съдят и автора и който искат. Но каква свобода на печата, какви шест стотинки.
Силвия Великова: Може ли да опонирам!
Водещ: Да, да може.
Силвия Великова: Г-н Леонидов, не може да очакваме от журналистите да решат всички проблеми на държавата и ако във Враца е имало убийство, да не го кажем, то става убийство. Какво е да кажем, че синдикатите и работодателите спорят за някакви пари, каква е алтернативата на това, за да не кажем, че се е случило това. Това е проблем?
Румен Леонидов: Ами това убийство, въобще не ми дреме за това убийство, това за кого го интересуват, тия сводки са абсолютно ненужни. Всеки ден стават, това, че синдикати се хванали за гуша за гуша, това е по-интересно за всички.
Силвия Великова: В какъв смисъл, ако…
Румен Леонидов: Смисъл, че се решават…
Силвия Великова: Смисъл, че продължават да се държат гуша за гуша вече един месец и пенсионерите не разбират какво следва от това?!
Румен Леонидов: Ами тогава някой да кажа, че както рече тук колегата, ние не сме гласували за синдикатите и не искаме те да определят политиката…
Силвия Великова: Не сме гласували и за работодателите?
Румен Леонидов: За работодателите сме гласували.
Силвия Великова: Не, не сме.
Водещ: Нека…
Радомир Чолаков: Може ли да се включа към…
Румен Леонидов: След като работим за тях, гласували сме.
Силвия Великова: Мисля, че малко надценяваме ролята на журналистите, те няма как да регулират живота ни!
Румен Леонидов: Не, въобще няма как, аз не казвам, че журналистите са виновни!
Силвия Великова: И това дали пушиш или не пушиш не зависи от това дали четеш надписите?!
Румен Леонидов: Говорих за медиите, медиите като продукт на …
Силвия Великова: На, началниците си.
Водещ: Да, нека да чуем и г-н Чолаков!
Радомир Чолаков: Да, ако може да помогна, макар, че едва ли моето мнение, кой знае колко меродавно. Но аз съм съгласен пак с г-н Леонидов, че новината за убийство във Враца самата по себе си е извадена от контекста, не носи нищо! Не мене ми се струва, че медиите имат една задача, която обаче за съжаление те отдавана я забравиха и тя е да поддържат, да стимулират и развиват обществения дебат до степен в която, обществото може да взима решения. Защото вижте, в крайна сметка смисъла на обществото, пък и смисъла на медиите е да седнем на една маса, на медийната маса, да го кажем така, да обсъдим някакви наши общи проблеми и да стигнем до общо решение, което да е добро. Въпроса е, че и на мене ми се струва, че ние в България и в медиите в частно не можем да проведем дискусия, в която да стигнем до резултат и да кажем „Ето това е добро за обществото, това не е добро за обществото”. Между другото, примера който даде г-н Леонидов с агентите под прикритие, не ми е тема, но просто косвено съм, как да кажа, съм я следил в Германия, когато аз живеех там. Тогава започна тази тема за агенция под прикритие, може или не може и при какви условия може да има такива агенти. Да ви кажа там дискусията се вдигна някъде около две години, преди да се приеме съответната законова там промяна и беше решено, че да може да има агенти под прикритие, но те носят наказателна отговорност и което е най-важното, всичко което те са придобили по време на участието си в престъпната група, става автоматична собственост на държавата. Значи обществото след две годишна дискусия, ама уверявам ви, това беше дискусия всеки божи ден, било в един вестник, било в друг вестник, в списания, в медия, в специализиран форум, специализирани сайтове или както щете. Най-накрая намериха златното сечение и стигнаха, така общоприемливо правило, което после беше материализирано в закон, окей нали. За разследване на престъпността ще ни трябват агенти под прикритие, но тези хора трябва да се подчиняват въпреки всичко на средните правила. Първо, второ, трето, четвърто! И по нататък нещата тръгват и някак си проблемите започват да им се решават. В случая, ние сме приели някаква норма, че ще има агенти под прикритие, без да сме водили дискусията и изведнъж се оказва, че агенти под прикритие, те са страшно богати хора и всички викат, ами забогатял е, какво да правим нали. От където се увеличава усещането ни са фустрация, т.е. това което искам да кажа, че медиите според мене изневериха на основната си функция и по дългото причинно следствена логика в момента страдат от това, основната си функция да поддържат обществения дебат и да предлагат на обществото решение или да му помагат на обществото да взима решение. Защото вижте, в крайна сметка за какво трябва да купя аз днеска вестник и да дам един лев? Значи аз трябва да получа нещо като гражданин, и мога да получа две неща! Или участие, усещането, че участвам в просветен дебат или някакво евтино шоу. И ако не участвам в осветен дебат, значи шоу.
Силвия Великова: Ама как да участвате в осветен дебат, когато този дебат?
Радомир Чолаков: Моля!
Силвия Великова: Ама как да участвате в просветен дебат, когато този дебат не се води от просветени хора, а медиите просто отразяват този дебат. Извинявайте, какъв е този разговор, който върви между президента и вътрешния министър, какво просветено да има в него?!
Водещ: Нали, те просто си дават…
Радомир Чолаков: …вижте, ама не само президента и…
Силвия Великова: Ами добре и Яне Янев, можем да сложим!
Радомир Чолаков: … или Яне Янев в тази държава.
Силвия Великова: Е как не са, това са първите хора в държавата!
Радомир Чолаков: Не, значи първите, как да го кажа. Задача на медиите…
Силвия Великова: Ама не може да очакваме медиите да направят нещо с хора, които се държат като непросветени, защото непросветени!
Радомир Чолаков: Не, медиите са длъжни да показват алтернатива.
Силвия Великова: Т.е. да превеждаме на…
Радомир Чолаков: Не, не медиите са длъжни да показват алтернативни гледни точки, алтернативните мнения, защото винаги има алтернатива в живота. Винаги има и хумни хора. Вижте, дайте да подценяваме обществото!
Водещ: Ние не го подценяваме…
Радомир Чолаков: Винаги има умни хора, задача на медиите е да ги намерят. Но понеже на медиите име е по-лесно да висят в парламента и да /…/ да отразяват нали това, което някой в парламента казва, за това сме на тоя хау.
Водещ: Ама…
Румен Леонидов: Медията..
Водещ: Не може…
Силвия Великова: Кое е алтернативната гледна точка, да кажем на държавния глава или на вътрешния министър, подскажете, наистина помогнете ни да я представим на слушателите и на зрителите. Опасявам се, че не се сещам!
Радомир Чолаков: Не, не за мене много по-важен беше въпроса, който постави г-н Леонидов, как в България нормативно или законово е уреден статута на агент под прикритие.
Силвия Великова: Ами аз тука ще се намеся като съдебен репортер да ви кажа, че ако Алексей Петров не беше подсъдим, обвиняем в момента, нямаше да си задаваме с вас въпроса как е уреден статута на агента под прикритие? Нали така?
Водещ: Има причинно следствие?
Силвия Великова: И още повече е хубаво да не си задаваме този въпрос, защото агента под прикритие, за това е агент под прикритие, защото не трябва да си говорим за него и да не знаем, че се казва Алексей Петров. Това също е част от изкривения дебат който водим. Аз не мога така с категоричност да кажа, дали така както казва г-н Леонидов, че цитирайки този адвокат знам, че имаше дебат около приемането на тази фигура в Наказателно процесуалния кодекс през 2006 година. Знам, че амнистия за всички престъпление е не осигурена, този адвокат все пак представлява Алексей Петрова и това е защитна теза, тъй като това е тезата в съда, че Алексей Петров не е вършил престъпления, защото е бил агент под прикритие, но това е много дълга тема. И тя е тема, защото става дума за Алексей Петров, а не за агент под прикритие…
Румен Леонидов: Ставаше дума за обществения дебат, както каза, той винаги… трябва, обществени дебати и това, че културата на, здравостта на демокрацията в Германия е светлинни години преди нашите.
Силвия Великова: И за това, както казахте вие преди това, в Германия няма как да има дебат, получава ли Яне Янев любовни или праща СМС, защото това какво правиш е твой…
Румен Леонидов: Не, защото журналистите са решили да не го коментират, а защото германеца не се бърка в тези работи.
Силвия Великова: Точно така, за това става дума.
Водещ: …да не говорим, че това съвпадна с…
Силвия Великова: Става дума за години разлика!
Румен Леонидов: И искам да направя следната скоба. Когато говорим въобще за медии, също бъркаме да генерализираме и аз ако така излиза, си правят само отвод. Самия факт, че се води в национална медия тоя разговор, самият факт, че „Хоризонт” в това отношение се държи изключително точно и абсолютно като обществена медия, дори националната телевизия в новините не пропуска нито един, никакъв вид /…/ към правителството, обратно информиран, не от желание за сензация. Това показва, че поне в тези електронни медии, но не може да не забележиш една от основните телевизии е на страната на правителство и категорично работи срещу дадена група, друга която не е удобна. Това личи, това личи на хора, които са вече деформирани от медийната болест като мен и много бързо забелязвам нейните симптоми. Но сигурно, сигурно направете го този закон, поне да имаме основание за някакви права около, които да се въртим. Сега, че няма да се спазва, няма. Колко моралния кодекс, който беше въведен и който… Етичния… който ме уволниха от поглед, само защото не съм се съгласил със статия написана в „Труд” и рязко съм реагирал, понеже такъв ми е характера. Но ме уволниха, но не само мен, трима души. Това какви етични, какви не етични работи, заминаваш си и това е.
Водещ: Г-н Чолаков до къде стигна работата по медийния закон?
Радомир Чолаков: Ами по медийния закон работата върви на приливи и отливи. Но аз да ви кажа, ставам напоследък оптимист, макар, че така нали след като бяха проведени обществените дискусии, обществени реакции…
Водещ: Като казахте приливи и отливи, та се сетих така цитата на финансовия министър. С пари ли е свързано или не?
Радомир Чолаков: Е, с пари най-вероятно, смисъл да. Винаги когато има такава мисъл, когато ви говорят… да знаете, че става дума за пари. Но на такава последните обсъждания, които направи работната група, мисля, че се получи откровен разговор, защото в крайна сметка всички членове са професионалисти, всички се въртим 10-20 години в този бизнес. Знаем проблемите, знаем защо възникнаха проблемите. И наистина в момента в цялото медийно пространство ситуацията е тежка, защото говори се, че рекламния пазар за последната една година е намалял с 30%. Значи ако е бил примерно 180 млн. в момента е 110. Т.е. парите не стигат, медиите са много, стават все повече и започват, както си позволих одеве да го спомена това нещо, започват едни зависимости, защото медиите се блъскат на един и същи пазар, то просто няма място. От където пада качеството и от където започват нали да се правят тези компромиси, с които ние очевидно не сме съгласни и няма как да сме съгласни. Та въпроса е, че цялото медийно пространство, не говорим само за печатни медии – електронни, радия, телевизии, интернет ако щете, така се борят за съществуване. И следващата година ще имам някакви /…/ битки, които ще са много страшни. В крайна сметка ще се отразят върху качеството, ще отразят върху качеството и заплащането на журналистическия труд. И може би е дошло време наистина, честно да седнем и да кажем нали, какво правим, изобщо какво става в тази страна. Вижте, ние от 20 години сме на вълната на идеологията на Ласафер, смисъл всеки да прави каквото си иска, той пазара ще реши. Виждаме, че няма сфера в България, която в момента да не е в криза, именно зареди тази Ласафер идеология. Нали дай там всеки ще си прави каквото си иска, нали пък пазара най-накрая ще разясни всичко. Оказа се, че не е така. Държавата била глупава, тя нямала право да се меси, видяхме хиляди, хиляди частни бизнесмени, които се оказаха точно толкова глупави и които си фалираха бизнесите. Така, че въпроса е пак да се върна на основната си тема, в състояние ли сме ние да проведем дебат по която и да е тема, в която да решим, кое за нас българите е добро и кое не е добро. И да вземем решенията, ако трябва да се изменят някакви закони, ако трябва да се въвеждат някакви правила.
Водещ: Да или не?
Радомир Чолаков: В крайна сметка, за да стане добро?!
Водещ: В състояние ли сме или не?
Радомир Чолаков: Аз мисля, че има хора, които са в състояние. Има достатъчно умни хора, които виждат в България каква е ситуацията, нали във всяка отделна сфера, ако щете медии, ако щете пенсионна реформа, ако щете здравна реформа.
Водещ: Ако трябва вие да предложите, решение за как да кажа, Закона за електронните медии или както ще го кръстите по-късно, решение на натрупаните проблеми, какво ще е това решение?!
Радомир Чолаков: На кой от всички проблеми например? За обществените медии ли?
Водещ: Да, за обществените медии! Ето в момента в Европейския парламента върви въпроса за начините на финансиране на обществени медии!
Радомир Чолаков: Аз от 15 години предлагам нещо което е възприето между другото в цялото европейско законодателство, което не се приема и знам, че или рано или късно ще се приеме или просто няма да има обществени медии. И то е нещо много просто! Обществените медии трябва да имат отделна регулация, трябва да имат отделен закон, устройстван за българско радио и българска телевизия и тези две медии, без относително дали се обединяват или не се обединяват, това няма никакво значение, трябва да получат програмни съвети, в които да бъдат излъчени по легитимен начин хора, на чието мнение ние държим и които уважаваме, които хора да формулират програмната им задача, за да получат по този начин тези две медии, обществената легитимност на програмите, която в момента им липсва. Това ще ги стабилизира, това ще им даде легитимност, от там нататък вече въпроса за финансирането е вторичен, защото ако вие имате легитимно формирано обществена задача, обществото ще знае, защо си дава парите по един или друг начин.
Водещ: Мога ли да ви задам един въпрос. Всъщност какво ви липсва от обществените медии, като информация?
Радомир Чолаков: Липсва устойчивата им структура. Значи вие знаете, аз все пак така работил съм в обществени медии и знам до каква степен под крехката обществена външност понякога могат да се взимат субективни решения. Това е възможно, нали знаем, че е възможно и се е случвало. Значи както казах, задача на правото не е да превърне света в рай, а да му попречи да се превърне в ад. Това, че в момента ситуацията на обществените медии относително изглежда спокойна, не означава, че утре не може да бъде в ситуация, в която те да бъдат реално инструментизирани не добри обществени цели. Аз бих искал като гражданин, тази опасност да бъде минимизирана докато е време. Това е!
Водещ: А кои ще са тези…
Радомир Чолаков: Ако обществото не иска или медиите не искат, или ако гилдията не иска, окей. Но утре да не излизате пак на стачка, вие в радиото!
Силвия Великова: Е какво е лошото на стачката всъщност!
Радомир Чолаков: Не, не казвам само.
Силвия Великова: Както казвам, демократична…
Радомир Чолаков: Казвам, това значи криза, това означава криза, това означава, че нещо не е било както трябва, нещо се е случило не наред.
Водещ: Да, но факт, че е имало стачка не значи, че нещата са наред с регламентите и са спазени морално етичните правила. Все пак се е намерило някой, който да каже, че царят е гол!
Радомир Чолаков: Понеже ми искате моето мнение, аз ви казах мое частно мнение. Вие не сте съгласни, окей!
Водещ: Да.
Радомир Чолаков: Но пак ви казвам, тоя разговор го говорим 15 години, очевидно ще го говорим докато сме живи. И както каза г-н Леонидов за трети път го цитирам вече, но ми харесаха просто някои от неговите разсъждения. Ако ние сме отговорни за децата ни, дайте да видим какво да им оставим. Ние вече не сме отговорни и за това! Ние искаме да се забавляваме до смърт, както е казал /…/, добре ще се забавляваме до смърт.
Силвия Великова: Но знаете ли, казвате го в ефира точно на медия, която не се забавлява до смърт и се опитва да прави сериозна журналистика.
Радомир Чолаков: Не, не ние говорим за медиите въобще!
Силвия Великова: Да, но понеже говорихме и в частност и за радиото и телевизията, не можем да бъдем сложени в групата на забавляващите се до смърт и събиращи пари за дечица под формата шоу със СМС-и, наистина тука се опитваме да правим някакви неща, с малко пари. Не знам, вие защо смятате, че някакви програмни съвет, могат да отразяват обществото такова какво то иска да бъде. Медиите защото, всичко е саботирано, някой може да иска г-н Леонидов да е в нашия програмен, друг да не го харесва…
Румен Леонидов: В никакъв случай няма да…
Силвия Великова: Абсолютно, разбирате ли, много е сложно да се допитаме до обществото, кои да са фигурите.
Водещ: Всъщност едно от важните неща, които като чели трябва да бъдат…
Радомир Чолаков: А кой формулира програмната задача, работещите в медиите, журналистите ли?! Не ви ли намирисва на узурпация някаква или не?! Вие сте окей…
Водещ: Къде видяхте узурпация? Смисъл, че… няма такова нещо, но когато имаше узурпация, имаше и стачка.
Радомир Чолаков: Не, не, понеже ние сме вътре, ние ще определяме. Ами ако сме вънка. Вижте има и нещо друго, знаете ли. Как да го кажа, ние малко разсаждаме субективно пак. Закона се прави не когато си на власт, не с презумцията аз ще съм на власт и аз ще съм добре, закона се прави с презумцията, че може и да не сме добре, може да сме отвън. Разбирате ли, то е като приказка за стълбата, ако си горе е хубаво нали, нали ти си принцип по рождения, боговете са ти братя, ама ако си долу?! Значи не бива никога да се изхожда завареното положение, в което някой член на обществото е добре и ние по случайност сме попадна ли в групата на тези, които са добре, защото утре може да се окажем в групата на тези, които са зле.
Водещ: Ама вие говорите за мотивацията на политиците, които делегират права да се пише закон, ние говорим за журналистите и за правилата, които трябва да регулират тяхната дейност.
Радомир Чолаков: Така.
Водещ: Смисъл, че е хубаво да се подчертае, за да не се объркат нещата.
Радомир Чолаков: Вижте, аз продължавам да смятам, че ние сме едно цяло и сме в една лодка, както беше казал, ами политиците не са някакви извънземни хора и ние журналистите не сме извънземни хора. Нали не сме, екстериториални някакви враждуващи гилдии. Нали в крайна сметка…
Водещ: Но е добре винаги да сме на една ръка разстояние поне!
Радомир Чолаков: Това така, това е така. Извън всякакво съмнение. Но в крайна сметка, темата на разговора беше, че нещо в развитието на медиите в България ни смущава и ние си задаваме въпроса, как да го променим.
Водещ: Защо нямаме манталитета, ние журналистите да зачитаме личната територия на политиците, политиците да зачитат личната територия на журналистите и до колко това може да бъде регулирано в един закон?
Радомир Чолаков: Ами това едва ли може да бъде регулирано в закон, да ви кажа. Това е въпрос пак на лична култура, може би на обществена култура и на известен професионализъм в крайна сметка. Мисля, че сме си говорили с вас и преди от всички, пет или шест основни журналистически въпроса в така нашата журналистика, най-важния въпрос е кой?! А по всички учебници най-важния въпрос е защо? Ако не се лъжа. За нас е важно кой казва нещо, ние се нахвърляме върху него и започваме да анализираме личните му субективни човешки качества, ама нали кой е тоя бе, той ли бе, ама тоя аз го знам бе, а не защо! Одеве беше даден примера с един политик, да го анализираме или да не го анализираме, да го коментираме или да не го коментираме, ама вижте. В Германия изобщо Западна Европа, когато някой политик каже нещо или направи някакво предложение, първия въпрос е защо той го прави, какъв интерес той защитава и в край сметка се проследява биографията на той какви предложения е направил за доброто на обществото. И няма никакво значение наистина, личните му сексуални или там някакви, може да имат, но много посредствено и много косвено. До колкото те влияят върху процеса на взимане на решение, в главата му!
Водещ: Коя ще е следващата дискусия, която ще организира работната група, обещавали сте няколко такива дискусии по време на работата?!
Радомир Чолаков: В края на ноември.
Водещ: В края на ноември. Благодаря на Радомир Чолаков. Нека да продължим и ние в студиото. Ми въпроса защо, ще влезе ли в закона?
Силвия Великова: Ама то въпроса „Защо?” всъщност според мене е по-страшния въпрос от въпроса „Кой?”. Защото когато е „Защо?” ти търсиш подтекста, търсиш втората линия, търсиш нещо друго. Защо Първанов пита това, защото иска да уязви Цветанов, а не защото иска да получи отговори. Защото всъщност въпросите, които формулира Първанов във времето са получавали отговори, но той сега иска да ги насочи към Цветанов с определена цел. Или защо Цветанов внушава, че Първанов се е срещал с Пешо Сумиста, ами защото иска да го компрометира. Какво…
Румен Леонидов: Никъде няма доказателства за това, аз вчера в колата слушах въпросите на президента. И викам, защо не си отговориш, направо отговори. Както ги задаваш, кажи знам, че си ходил там, имам доказателства, знам кой спонсорира партиите и ГЕРБ включително, знам кой го назначи, Костов и там. Знам всичко знам и му казвам защото, вие предизвиквате така… той задава въпроса и се хили, после чака някой да го отговори. Ония вика пък, ти си говорител на …
Силвия Великова: Ти пък си говорител на Алексей Петров, да.
Румен Леонидов: Каква журналистика, когато самите хора почват да се отвращават от политиката. Ние все пак колкото и да не искаме да сме, на ничая страна и да сме обективни, занимават ни с кофти материя. Ние тя материя трябва да отразим някак си, трябва да я коментираме и се занимаваме. Ето и тогава вече проблема за професионализма на журналиста, за неговата съвест остават на втори, трети, пети план. На не говорим за битието му, да не говорим, че той иска да напише нещо за… няма кой да го пусне…
Водещ: Да, абсолютно.
Румен Леонидов: И по пресконференции се правят, мои познати правят пресконференция в БТА, за това, че Сърбия не трябва да бъде приета в ЕС, докато не си промени отношението към българските малци, това защото има много хора, защото това е, че те нямат право да го, да бъде собственик на тая територия, защото ние Ньойския договор е ликвидирал, той е дал на Югославия и няма Югославия. Всички са, нито един журналист не отиде, никой не дойде. Така, че за какво да дойде, за какво да идва.
Силвия Великова: А те през това време са някъде да записват какво казва Първанов, Цветанов и Бойко Борисов, това е проблем и собственика искат да бъдат там.
Румен Леонидов: И цели сериозен проблем, който е много сериозен за нашите малцинства за това и те чакат, чакат тези хора, някой от нашата преса, някой политик да каже. Вижте какво, или се оправяйте там или няма да ви пуснем в Сърбия, защото вие сте големи националисти, но искаме просто патриотичното да се…
Водещ: Ама вие виждате, че с Турция нещата бяха изродени с някакви тениски, с някакви якета.
Румен Леонидов: Да, там е много ясно, че трябва да върнат тези земи.
Водещ: /…/ от самите политици бива на глежирани!
Румен Леонидов: Такива политиците, които се явяват с фланелки, които поставят наистина правилно въпрос, макар и по грешен начин, трябва много добре да е ясно, да не правят от това джангър, защото ние нямаме документите. Голяма част от собствениците нямат, загубени са натурални актове, как да платиш на някого или дайте 2 млрд. ние ще си ги разпределим. Кой ще ти ги даде?
Водещ: Ама нали видяхте как беше отразено събитието. С тениската, а не с познания…
Румен Леонидов: Точно така, проблема е същия какъвто е със Сърбия.
Водещ: За съжаление …
Румен Леонидов: Но нека да има закони… няма да има несъвършен закон, но аз не се надявам, че този който правят в момента, ще реши проблемите с медиите в България. Но обезсмисля се въобще човек да се занимава с журналистика, особено ако е в частна медия. Защото там командва главния редактор, той го командват други хора и по този начин… аз затова пак казвам съвсем честно, обективно, защото се намираме в национална медия. Никой не ни е затворил устата, нито ни е предупредил да не говориш, като ме карат, ме изслушват и никой не казва „Прекаляваш или не прекаляваш”. Прекаляването става за моя сметка, хората казват „Тоя прекали”.
Силвия Великова: А именно всъщност това е оценката, това е най-важното.
Водещ: Не, може би прекалено оптимистична би била тази теория. Да пожелаем този нов закон да разграничи по някакъв начин рейтинг от доверие, защото доверието в БНР е традиционно голямо, то се цитира и в Европа, а не случайно и в Европа търсят решение за стабилност на обществените си медии и препоръчвате парламентите, правителствата и регулаторните органи, да започнат дебат за бъдещото на обществените електронни медии, като акцентират върху деполитизирането на проблемските им структури. С това пожелание.
Румен Леонидов: …препоръчват ли го да национализираме всички частни медии, да станат като националното радио и телевизия…
Водещ: Не, такива неща не препоръчват. Това ще бъде…
Румен Леонидов: Това ще бъде хубава идея, да се даде на Атака, те веднага ще препоръчат!
Водещ: Това ще бъбе българският прочете най-вероятно. Благодаря ви за гостуването и за коментара. Силвия Великова Програма „Хоризонт” на БНР и Румен Леонидов. Хубав ден от всички ни, Иво Георгиев, Руслан…, Цвети Николова, Валя Траянова и от мен Ирен Филева.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 23.10.2010

Водещ: Затвор за журналисти, подбуждащи към дискриминация предлага правителството. Министрите приеха поправки в НК, които предвиждат решетки до 4 години, глоба между 5 и 10 хил. лв. и обществено порицание за този, който чрез средствата за масова информация или електронни информационни системи подбужда към дискриминация, насилие, омраза, основани на раса и народност, етническа принадлежност или всякакви други признаци. Ето това научихме на 20 октомври, когато стана ясно, че продължаваме да търсим дъното на класацията по свобода на словото на „Репортери без граници”. Кое е новото дъно? 70-о място, последни в Европа, но тази година в компанията на Гърция. По този повод на следващия ден Валентина Петкова от в. „Труд” предложи иронично да се криминализира професията журналист, защото е непредвидима. Не знам дали въобще някой си задава въпроса дали трябва за журналистите да има теми табу, облечени в законова форма. Това всъщност е един от критериите за липса на свобода на словото, натиск от страна на властта чрез законови или икономически заплахи. Ден по-късно пред радио „Дойче веле „ експерт от „Репортери без граници” каза: „Единствените, които инвестират в българските медии изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност или са вързани по някакъв начин със сивата икономика”. Проблемът със свободата на медиите остава. Това е мнението на Оливие Басил, ръководител на белгийския клон на „Репортери без граници”, по повод свободата на словото в България. Експертът твърди още, че в България сивата икономика и мафията набират все повече сили. И продължава: „Натискът, който се оказва върху разследващите журналисти, занимаващи се с теми като наркотрафик, контрабанда на цигари или лекарства, а дори и с публични дела е твърде голям. И това поражда много въпроси, защото България е членка на ЕС, тя не е страна от третия свят.” Положението в България не ни изненадва с нищо, още в миналогодишната класация страната заемаше последното място сред членките на ЕС, а днес тя си дели последна позиция с Гърция. Сравнявайки резултатите от докладите на „Репортери без граници” от последните 3 години забелязваме, че България се представя все по-лошо. От 58-о място през 2008 г. до 70-о през тези. Друг сериозен проблем за медиите в България според Оливие Басил е фактът, че твърде много журналисти работят без договор. Те могат да бъдат уволнени лесно и върху тях може да бъде упражняван натиск. Влиянието на рекламодателите в България също поражда притеснение, казва Басил. Според него нарастващата им сила става причина за налагане на автоцензура у журналистите. На въпроса как ситуацията би могла да се подобри, експертът отговаря: „Бих искал да имам готов отговор на този въпрос, първо, трябва да кажа, че ние сме длъжни да подкрепим българските журналисти. Ако ЕС иска да подпомогне България, трябва да се фокусира върху правителството и да каже: Добре, благодарим за реформите, но нека да видим как се справя с правосъдието, да видим каква е връзката между законите и реалността. България има нужда от подкрепа. При това става въпрос за проблеми, които не са запазена марка само на България. Организираната престъпност е факт и в Албания, и в Румъния, така че който каже, че това е чисто български проблем, не е прав. Това е проблем на цяла Европа, защото през България и останалите проблемни страни организираната престъпност може да навлезе в целия ЕС.” Ето, лошите новини за липсващата свобода на словото са за цяла Европа. ЕС продължава да слиза надолу в световната класация за свобода на медиите на медийната организация „Репортери без граници”. „Повече от всякога се установява, че икономическото развитие, реформите на институциите и спазването на основните права не вървят непременно заедно.” Това пък е коментарът на генералният секретар на „Репортери без граници” Жан Франсоа Жулия в коментар за тазгодишната девета по ред класация. Трябва да приветстваме двигателите на свободата на пресата Финландия, Исландия, Норвегия, Холандия, Швеция и Швейцария и да се отдаде почит към решимостта на правозащитните активисти, журналисти, блогъри, които по цял свят храбро защитават правото на критикуване. От 27-те страни на ЕС 13 са в челните 10 места на класацията. За другите вече казахме. Организацията „Репортери без граници” публикува неотдавна и актуализиран списък на 40 „хищници”, посегнали на свободата на печата. Сред тях има и политически, и религиозни ръководители, както и терористични организации, които системно вземат на прицел работата на журналистите. Влиятелни, опасни и жестоки те стоят над закона, подчертава неправителствената организация. Сред тях са президентите на Китай, Иран, Русия, Куба, Руанда и Тунис. Както и колумбийската организация ФАРК, баската ЕТА, Израелската армия или палестинските въоръжени групировки. Как да бъдем по-свободни да информираме хората – това ще дискутираме днес в „Клубът на журналистите” с колегите Теодора Енчева от Би Ти Ви, Валентина Петкова от в. „Труд”, Станимир Въгленов от „24 часа” и Христо Христов от „Дневник”.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Как изглеждаше този дневен ред в отиващата си седмица? Добър ден на Теодора Енчева от Би Ти Ви. Сана дума вече за незавидното място, което заемаме за поредна година в класацията на „Репортери без граници”, за свободата на словото. Колко от темите на седмицата можеха и да не влязат, ако се съобразявахме с натиска по отношение на законодателството, пък и другият?
Теодора Енчева: За щастие, този натиск все още не съществува.
Водещ: В смисъл той съществува, но някак не му обръщаме внимание.
Теодора Енчева: Именно да. Ами свободата на словото е единственият смисъл на обществените професии, включително и на журналистиката. Така че ние под каквато и да е форма, ако се откажем от тази категория, от тази ценност на демокрацията, губим всички. Така че не ми се ще изобщо да изчислявам кои теми биха могли да не присъстват в нашите месии.
Водещ: Но пък ако бяха приети предложените от кабинета промени в НК, как щяхме да информираме за един от сюжетите по линия на Яне Янев тази седмица?
Теодора Енчева: Ами вероятно нямаше да можем да го направим от страх, че ще влезем в затвора. А някак си това е недопустимо. Журналистиката е не просто професия, тя е призвание. И ако някой, който се занимава с журналистика не го знае или се заблуждава, че това не е така, той просто не е на мястото си. А пък тези, които искат да ни заблудят, че журналистиката е професия, а не призвание, те също се заблуждават.
Водещ: В крайна сметка има т текст в Конституцията, че хората имат право да бъдат информирани. Слава бог, той някак си успя да оцелее в годините. Никой или не се сети за него, или не посмя да го пипне.
Теодора Енчева: Така е, но просто не може само текстът в Конституцията, основния закон у нас, да ни дава вяра в наистина професионалните стандарти, които са валидни за цял свят. Те не са само за нашите български колеги, те не са само за съседните колеги, за съседната ни Румъния, или Сърбия, или Турция, или Гърция, с която ние заедно в тази класация сме в компания. Говори свободно този, който свободно мисли. Това наистина понякога е доста трудно и тежко. Но така, свободното слово допуска около себе си само онази власт, която има куража да опита да надживее своята временност, своята преходност. И това би било винаги оценено като едно високо достойнство на властта. Тя просто трябва да го осъзнае.
Водещ: Всъщност задавайки неудобни въпроси, ние помагаме на властта, някак това е азбучна истина.
Теодора Енчева: Да, така е. За жалост, и нас все по често се плаща не за свободното изразяване, а за удобното пресъздаване. Споменахте Яне Янев и неговите последни публични изяви. Той ги беше прекратил в тази си честота. Аз присъствах на тази пресконференция, отразих я после. Трябваше поне два пъти в репортажа, който излъчихме в Би Ти Ви Новините да спомена, че няма нито едно доказателство за неговите твърдения. И ако бях пропуснала да спомена това, щях да вкарам в заблуждение зрителите. Но имаше един друг сюжет. Освен неговите твърдения за това как управляващата партия се финансира от черна каса, и се е финансирала, имаше друг сюжет около него, който също тъй беше лишен от доказателства. Дори твърденията в случая на този бивш партиен работник за сексуален тормоз над него от страна на Яне Янев, все още са само едни изявления. Той е дал едни показания и е изпратил няколко писма. Този човек след това се скри. Аз вчера направих всичко възможно да открия неговия телефонен номер, да намеря някаква връзка с него, с хора от партията, в която той е членувал, в РЗС имам предвид, за да може по някакъв начин да се уплътни разказът му, да има някаква яснота е ли е той достоверен или не. Но ето, този човек се скри, Яне Янев отказа да коментира в детайли. Така че ние винаги трябва да сме много, много внимателни, без значение за какво твърдение става дума от страна на политици или от страна на експерти, икономисти или всякаква друга форма на съждение, което поднасяме ние на нашите зрители, слушатели или читатели. Има определени професионални стандарти, които трябва винаги да ни дават възможност да бъдем критични към всичко, което чуваме и виждаме.
Водещ: Защо така често се случва журналистите, които информират, да бъдат набеждавани в това, че са сценаристи на подобни сюжети?
Теодора Енчева: Защото е удобно. Защото е много удобно. Защото постоянно се забравя, че журналистиката е тази, която отразява действителността.
Водещ: И случващото се в крайна сметка.
Теодора Енчева: Тя не я създава. Тя може да формира общественото мнение за действителността, но тя не може да бъде по-различна от всички други обществени сфери, тя е напълно едностилна с упадъка на нацията, да кажем.
Водещ: В крайна сметка тези неща наистина се случват. Все едно да излязат журналистите виновни за авиационните сюжети, които поднесе НАП. В крайна сметка ние не бяхме сценаристи на този сюжет, но го отразихме, защото той беше реалност, факт.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто трябва да отказваме ние от колегията на българските журналисти да носим вина за нечии чужди действия. Ние не се вместваме в подобни категории. Аз мога да чувствам вина като професионалист, като човек, който се занимава с журналистика, ако аз в моята работа съм нарушила професионалните стандарти, ако аз съм сбъркала, ако аз съм преувеличила, ако аз съм подценила, защото крайностите, нали, винаги могат да бъдат проявени в една или в друга посока.

Наистина ли е непредвидима професията журналист? Това предложи в коментар през седмицата Валентина Петкова от в. „Труд”. Поводът – предложенията, приети от кабинета за промени в НК, предвиждащи затвор и глоби за журналисти, подбуждащи към дискриминация. Добър ден на Валентина Петкова от в. „Труд”. Как хората щяха да научат, да кажем, само за един от сюжетите през седмицата, случая с гей скандала по повод Яне Янев, ако тези норми законодателни бяха факт?
Валентина Петкова: Ами не знам точно по какъв начин щяха да научат, вероятно много предпазливо, завоалирано, казано не директно, с много заобикалки. А може би някъде щеше да проработи и автоцензурата, имайки предвид новите поправки в НК, които наистина ограничават правата на журналистите и правят много субективна оценката за това кое е законно и кое не Еврозоната законно. Изобщо това посегателство върху езика, върху думичките, с които ние работим всъщност е много страшно и много неприятно. Явно, че от нас се иска да произвеждаме само добри новини, особено по отношение на управляващите, които в крайна сметка наложиха тази поправка. Те искат да чуват за себе си само хубави неща.
Водещ: Всъщност наистина ли е непредвидима нашата професия за всички политици, които са на власт? Защото аз не мисля, че такива рестрикции се опитват да въвеждат само тези, които в момента са на власт, това е една трайна тенденция.
Валентина Петкова: О, разбира се. Всички управляващи, когато всъщност вземат властта, стават много чувствителни към писанията, общо взето към позицията на журналисти, към отношението към тях, и те наистина се страхуват от нас. И тази поправка е продиктувана точно от този страх. Те по този начин искат абсолютно да са сигурни, че няма да им сервираме неприятни изненади, неприятни новини и няма да ги изненадваме с нещата, които те самите произвеждат. В края на краищата ние отразяваме това, което те правят.
Водещ: От друга страна обаче, те обикновено успяват да си ги сервират сами тези изненади. Една така естествена метафора беше, че в деня, в който министрите приеха тези промени в НК, беше публикувана и класацията за свободата на словото на „Репортери без граници”. Това наистина е естествена метафора. 70-о място, в компанията на Гърция, ако това въобще е някакво, как да кажа, утешение, защото миналата година бяхме пак на последно място в Европа, но самички.
Валентина Петкова: Да, и тенденцията е много неприятна, защото ние, пък и колегите в другите вестници, бяхме показали таблицата как се е движил рейтингът на българската журналистика през последните 15-20 години. Ние отиваме все по-надолу, вървим все по… и то в последните демократични години, когато свободата на словото не трябва да бъде ограничавана по никакъв начин. Но знаете ли, аз много съм притеснена, защото в много случаи действително заработва в нас самите автоцензурата. Това е много страшно. Поколението журналисти от преди 89-а година, те така или иначе не могат да се излекуват от тази болест никога, това е един вътрешен механизъм, който винаги сработва, колкото и да се опитват да бъдат свободни. Но защо младото поколение колеги трябва и те да заболяват от тази болест. Защо сега, когато седнат да пишат… Защото например изрази като „червени бабички”, „сини бабички”, добили… разбира се ние журналистите жонглираме с езика, позволяваме си да бъде иронични, понякога да се шегуваме, това се възприема, аз не смятам, че някой се обижда, даже членове на СДС и на БСП употребяват тези изрази. Сега ако употребим един такъв израз, нас могат да ни вкарат в затвора, зависи кой как ще го оцени и какво наказание ще ни наложи.
Водещ: Зависи кой политик как ще го възприеме, как ще го прочете и в какво настроение.
Валентина Петкова: Да. Защо е необходимо всичкото това? Още повече, че тук има едно престараване от страна на нашето правителство. Изобщо това е едно синхронизиране с рамкова конвенция на ЕС, но тя изобщо не изисква това, което предвиждат поправките в нашия НК. Точно тази.. да се посяга и да ни ограничават… Защото всъщност става дума за подбуждане към расова, етническа вражда…
Водещ: Дискриминация най-общо казано.
Валентина Петкова: Ксенофобия, омраза към различните, и т.н. С това сме абсолютно съгласни, естествено, че никой няма право да посяга и да обижда на тази основа когото и да е. Но когато става дума за такива сфери като, да речем обществено положение, възраст, семейно положение…
Водещ: Икономическо положение.
Валентина Петкова: Извинявайте,но ако сбъркам и примерно вие не сте госпожица, а сте госпожо и аз сбъркам с обръщението и т.н., това трябва ли действително да бъда наказана за това?
Водещ: Ами зависи пак от политика как ще се почувства.
Валентина Петкова: Не, толкова са много нюансите и толкова опасно това, което те всъщност искат да направят, че аз съм потресена наистина, как е възможно, кому е нужно това.
Водещ: Нека опитаме да влезем в диалог и с Теодора Енчева от Би Ти Ви, която е в студиото и да поразсъждаваме над въпроса коя цензура е по-травмираща за нас журналистите – тази, която ни налага властта, ето в тази модификация, предложение за промени в НК, или икономическата, Теди?
Теодора Енчева: Те са еднакво травмиращи, но по различен начин. Те имат еднаква сила, защото са цензури, но това, което през цялото време трябва да знаем, че ние ще бъдем подлагани на опити да бъдем цензурирани. И това някак си не се учи в университета. Или пък по-лошо е, ако го научиш от опит разбира се, но пък трябва да го знаеш по презумция, защото е ясно, че ти не си удобен, ти не си полезен, ти не си приятел на тези, ти не си помощник на тези, за които пишеш, които описваш, които пресъздаваш, които показваш. Ти си техният коректив.
Водещ: Валя, защо толкова трудно разбират политиците, че ние всъщност като техен коректив им помагаме?
Валентина Петкова: Ами защото сме неудобни, защото сме непредвидими, защото сме тези, които им посочват грешките. Никой не обича да бъде критикуван, да бъде разобличаван. Особено пък когато е под прожекторите, особено когато се е самозабравил и смята, че е недосегаем, че може да си позволи всичко. Властта, тя не е лека работа, тя не е за всеки. Доста изкушава и изобщо тежка, тежка е работата, когато си по върховете на властта, защото се откъсваш от земята и губиш ориентири. И понеже ние ги сваляме на земята, хич не им е приятно.
Водещ: Каква ще бъде съдбата на тези приети от министрите промени според вас?
Валентина Петкова: Ох, на мен много ми се ще, даже ние журналистите като че ли не вдигаме достатъчно шум, по някакъв начин да бъде коригирана тази поправка. Защото това наистина е безумно, то това е и неприложимо. Дори един правозащитник като Михаил Екинджиев се опасява, че това, нямаме достатъчно подготвени магистрати, които да намерят баланс между тези ценности и да отсъждат кой е прав, кой е крив. Самите магистрати са доста учудени, някои от тях разбира се, и те не знаят как точно ще се прилага една такава поправка. Аз все се надявам това по някакъв начин да отпадне. Защото в Европа наказателната мярка е до 3 години, нашата е, предлагат тя да стане до 4 години. Изобщо има едно престараване, което никой не ни го иска и на никого не е необходимо. Все се надявам, че няма да се стигне до това.
Водещ: Това обаче е едно тежко дежа ву от миналото като че ли това престараване. Едва ли, то е със статут според мен на генетична модификация, едва ли можем да го избегнем. Но пък дали в навечерието на връчването на наградите „Черноризец Храбър” не е добре да направим някаква акция ние журналистите и да напомним, че в крайна сметка не ние измисляме сюжетите, а това, че запознаваме хората не ни прави част от сценария?
Валентина Петкова: Ами това е много добра идея. Наистина, още повече, че наближава и 1 ноември, и 10 ноември… В крайна сметка наистина не е ли свободата на словото единствената реална придобивка, която имаме след 89-а година и от която всички се възползваме? Не бива да го допуснем това нещо. И наистина ние самите журналисти трябва да бъдем по-настоятелни и да ни чуят. И не бива, ние, просто наистина трябва да се направи нещо.
Водещ: Много ви благодаря, Валентина Петкова! Теодора Енчева от Би Ти Ви е в студиото. Да я попитам и нея, ще съумеем ли някак си да бъдем единни и да кажем какво мислим за подобен тип промени, подобен тип вмешателство в работата ни, защото тук мисля, че става дума за вмешателство в работата ни.
Теодора Енчева: Това, което очаквам, е, че трябва да бъдем единни. Но ние като колеги журналисти рядко сме били разединени в такива случаи. Но това, което най-реално очаквам да се случи е да задейства принципът „ако пленарната зала не реши друго”. Това обичаше да повтаря в началото н а демокрацията Гиньо Ганев, когато беше зам.-председател на НС, за да напомни, че ние сме парламентарна република и в пленарната зала, когато влязат законопроектите, макар и инициирани от правителството, те биват поправяни, те биват редактирани и биват съобразени с демократичните принципи.
Водещ: Но пък наша работа е да заявим несъгласие с тези промени.
Теодора Енчева: Да, да, несъмнено. И ние не бива да пропускаме това. Но също така не бива и да пропускаме да напомняме по-честичко на тези, които в момента са във властта, няма значение дали в случая е партия ГЕРБ или това изобщо е принцип, който последователно спазват всички политически партии като дойдат власт, е да имат пред очите си, да речем примера на един Чърчил. Чърчил, който е управлявал държавата Англия във време на тежки кризи, всякакви – икономически, политически – точно този политик по-скоро се е притеснявал, отколкото да се е радвал в утрините, в които вестниците не са публикували негова карикатура. Това наистина знам, че като представа е доста далеч от българските политици, но пък, как да кажа, еволюцията съществува за това. Примерите съществуват за това, за да ги следваме.
Водещ: Вероятно следващите депутати, които влязат в залата е добре да намерят един подарък от нас, избрани цитати от Чърчил, освен „Приказка за стълбата” и някои други екстри, които те самите си поднасят.

За поредна година научихме, че сме в дъното на класацията на „Репортери без граници” по отношение на свободата на словото, научихме и в цифричка как изглежда дъното, 70-то място, все по-надолу и по-надолу го търсим. Добър ден на Станимир Въгленов от „24 часа”. Какво се случва с разследващата журналистика? Нека да започнем от най-уязвимата част на нашата работа, разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Само преди да започна, бих вметнал нещо във връзка с доклада на „Репортери без граници”. Склонен съм да не се съглася може би за първи път с тяхната класация. Не мисля, че сме на 70-та позиция реално.
Водещ: А къде сме?
Станимир Въгленов: Мисля, че сме поне около позицията на Румъния, която мисля, че е 52-а, или нещо такова. Казвам това, защото познавам добре ситуацията в Румъния, работя постоянно с колеги разследващи журналисти от Румъния и знам, че в никакъв случай нещата не са по-добре от нас.
Водещ: А как тогава да тълкуваме предложеното в същия ден, в който излезе класацията, предложената промяна от кабинета, приета от министрите разбира се, за това, че се предвижда затвор за журналистите и глоби между 5 и 10 хил. лв. за подбуждане на дискриминационни практики?
Станимир Въгленов: Мисля, че такава промяна в законодателството отдавна трябваше да бъде приета. Но веднага уточнявам, тя не засяга само журналистите. Защото бих казал, че те са едни от последните, които възбуждат расова омраза. Това в България се прави предимно от политиците. Предимно от хора, които злоупотребяват по този начин, най-вече от хора, които имат имунитет, имам предвид депутатите.
Водещ: Това е така, но как ние, ако тази норма беше приета, законодателна норма, щяхме да отразим сюжета с гей скандала около Яне Янев, при положение че ни грози, как да кажа, затвор, глоба? Т.е. този сюжет отпада от дневния ред ли, не се е случил, ние не пишем за него?
Станимир Въгленов: Специално както бяха отразени нещата във вестник „Труд”. Той беше единственият вестник, който потърси Яне Янев. Мисля, че и други вестници разкриха този скандал в най-големи подробности едновременно с в. „Труд”, но те не си направиха труда да му звъннат. Т.е. тук няма нищо общо проблемът със сексуалността на даден човек, а с търсенето на засегнатата страна. Т.е няма никакъв проблем дали става въпрос за гей връзка или за обикновена хетеросексуална връзка, в даден скандал, когато има засегнати страни, те трябва да бъдат потърсени, намерени и тяхната позиция да се отрази.
Водещ: Разбирам. Нека да се върнем към разследващата журналистика все пак, защото ми се струва, че подобни законодателни промени по някакъв начин ще бъдат поредната спирачка за разследващата журналистика, защото не бива да крием от никого, че кризата посегна и на разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Без всякакво съмнение разследващата журналистика, както медиите като цяло по света, е в голяма криза. Тя е в някаква степен определена от тази обща ситуация в света, в смисъл трансформацията на медиите от традиционния си вид в един друг вид, който е под голямо влияние на интернет. От друга страна, има и друга предпоставка специално в България, разследващата журналистика да не бъде повече това, което беше в последните 20 години, а именно, че правоохранителните органи в България за първи път от тези 20 години насам започнаха в някаква степен да вършат своите задължения. Т.е. досега 20 години разследващата журналистиката и журналистиката като цяло трябваше да върши тяхната работа, т.е. да намира, да разследва и дори да наказва публично престъпниците, поне обществото очакваше това от тях. А сега вече правоохранителните органи, говоря поне в частност МВР и прокуратурата до голяма степен си вършат работата. Вие виждате специално пресцентъра на МР буквално дава и с видео кадри как престъпници се залавят. Това досега го правеха предимно журналистите със скрита камера и т.н. как се извършват престъпления. Т.е. има някаква трансформация и на местно ниво. Имам предвид в България. Т.е. разследващата журналистика не може да работи по този начин, по който работеше досега. Тя според мен трябва да се развива в две основни посоки. Първо, да бъде още по-задълбочена от преди, защото това качество й липсваше в голяма степен, и освен това да бъде и по-регионална, имам предвид повечето големи процеси, свързани с организирана престъпност и не само, да нямат само местен характер, т.е. български, те са свързани поне с околните страни. Т.е. разследващите журналисти трябва да работят все повече в контакт със свои колеги от Балканите, за да могат да разкриват взаимовръзките в тяхната цялост. Какво всъщност се случва, когато някъде се извършва престъпление. То никога не е индивидуално и не е характерно само за една страна. Имам предвид неща като трафик на хора, като наркотрафик, като пране на пари, ако щете, всички тези неща са взаимосвързани минимум на регионално ниво, на балканско.
Водещ: Говорил сме неведнъж и два пъти с вас, винаги е бил актуален първият принцип, който вие формулирате за разследващите журналисти, да оцелеят. Продължава ли да е актуален или вече е дошло времето за един по-актуален принцип, който да стане първи, да си отворят устата?
Станимир Въгленов: Според мен е време да сменим този принцип. Наистина времето на оцеляването премина. Разследващите журналисти вече могат да бъдат по-спокойни за своята работа. Но да знаят до какви граници може да се простира едно разследване. И да внимават да не ги преминат, т.е. да не притиснат човека до такава степен, че той да няма друг избор, че той да ги елиминира. Защото това нещо остава като възможност, като риск навсякъде, и в страните, които са в началото на списъка като най-свободни.
Водещ: Да, но тогава пък, как да кажа, нищо добро, няма да има въобще разследващи журналисти може би?
Станимир Въгленов: Не, не, не мисля. Даже би трябвало да са повече. И според мен интересът расте. Казвам го от личен опит, защото подготвих поне два курса с млади разследващи журналисти във Факултета хо журналистика н СУ заедно с колежката ми Алексения Димитрова. Има много млади хора, които имат интерес в тази област и една не малка част със сигурност ще се занимават с това нещо.
Водещ: Има ли достатъчно медии, които да публикуват техните разследвания?
Станимир Въгленов: Според мен медийния пейзаж в България дори става по-богат с всяка година и въпреки кризата. Виждате, че последните две години, поне говорим за все по-сериозна криза, почти не бяха закрити медии, почти не бяха закрити. Ако направим сравнение примерно със САЩ, където много вестници просто спряха да излизат, други преминаха онлайн. В България някак си все още слабо се чувства това нещо, но със сигурност предстои едно окрупняване. При всички положения медийния пейзаж ще бъде достатъчно шарен, има предвид балансира,н за да може едно разследване, ако не излезе в една медия, със сигурност да излезе в друга.
Водещ: Благодаря на Станимир Въгленов от „24 часа”! Мен малко ме смути разбира се фактът, че предложените промени в НК намират и подкрепа у някои от нас. Но не за това ще продължим да говорим с Теодора Енчева от Би Ти Ви. Повече или по-малко са разследванията? Изобщо, как да кажа, има ли достатъчно медии за разследвания на хора, които чувстват журналистиката като свое призвание?
Теодора Енчева: Това, което се случи в последните години у нас, е, че се появи една нова медия, и тя се нарича интернет. Това пространство може би е най-свободното от всички медии в България, и в интернет започнаха да се появяват много разследвания. Те разбира се не могат да бъдат оценени като единствените, нито пък да бъдат фаворизирани, но така или иначе те съществуват. И не можем да се правим, че това не се е случило.
Водещ: Всъщност те изпълняват ролята и на коректив на нашата работа.
Теодора Енчева: Да, понякога. Понякога това се случва. А иначе дали ще се намират медии, в които да се публикуват разследвания, те винаги ще се намират. Просто е въпрос на мащаби.
Водещ: Кой обаче е по-големият проблем, дали, ако един свободен журналист иска да направи разследване, но няма средства за това, това разследване ще стане факт, или дали ще има медия, която да публикува едно такова разследване, кой е по-големият проблем?
Теодора Енчева: Винаги по-големият проблем е да се намери журналистът. Това е по-голямата проява на свобода на словото, по-трудната. Така че у нас фриленсърите, хората, които не са прикрепени към определена медия и не получават заплатата си всеки месец от вестник, телевизия или радио са много по-малко наброй. Но това да ни прави, как да кажа, песимисти или оптимисти за разследващата журналистика не е достатъчно. Защото всеки ден има сюжети, всеки месец или всяка година възникват онези истории, които могат да ни обяснят отделни съвсем случайно дори подхвърлени факти, така че въпрос на професионална смелост е да се намери как тези сюжети да бъдат разказани. Да, наистина това е много рисково понякога, понякога то дори струва всичко на колегата, който започне да го прави. Но така е в тази професия.

През седмицата научихме кое е новото дъно, на което се намираме по отношение на свободата на словото и класацията на „Репортери без граници” – 70-то място. Дотук събрахме няколко мнения по отношение на това реална или нереална е тази, как да кажа, класация. Станимир Въгленов от „24 часа” изрази несъгласие, че не ни се полага 70-ото място. Кое място ни се полага, добър ден на Христо Христов от в. „Дневник”. Кое място ни се полага по отношение на свободата на словото според вас?
Христо Христов: Е, едва ли ние журналистите сме хората, които трябва да си определяме мястото. Тази класация до известна степен може би действително отразява съществуващите проблеми, но на каква база се прави тя и дали е на 100% обективна може би трябва да отговорят хората, които правят тази класация. При всички случаи в това, което беше разпространено като информация за свободата на медиите в България, има някои неща, с които аз бих се съгласил, но има и други неща, с които категорично не бих се съгласил. Как колегите Белгия са стигнали до тези мнения и с кой точно, с коя точно група представители на български медии са разговаряли, за да направят тези изводи аз нямам такава информация.
Водещ: Нека да коментираме обаче нещо друго, което стана ясно в същия ден, в който научихме резултатите за свободата на словото. В същия ден министрите приеха изменения в НК, които предвиждат журналисти, подбуждащи към дискриминация, това е точният текст, да влизат в затвора, да дължат глоби между 5 и 10 хил.лв. Това как да коментираме? Като плюс за свободата на словото или като минус?
Христо Христов: Конституцията на САЩ е поправяна няколко пъти, но хората, които са запознати с една от най-големите придобивки и постижения на тази конституция е, че не може да бъде променяна онази част, която гарантира свободата на словото. Мисля, че в България винаги при определени ситуации е имало залитания към това по един или друг начин, в случая с приемане на наказателни санкции спрямо медиите или представители на медии, да се посяга върху свободата на словото. Мисля, че това е един неправилен подход, който рано или късно показва доколко реалностите се изкривяват, и това винаги се връща като бумеранг към управляващите.
Водещ: Да направим ли един опит за прогноза тогава, какво ще се случи в пленарна зала, тези промени ще бъдат приети или няма да бъдат приети?
Христо Христов: Вижте, въпросът изобщо за етническата толерантност в България през последните няколко години се разглежда изключително от гл.т. на политиците, на конюнктурни съображения и в крайна сметка ние сме свидетели как нещо, което е поднесено на българското общество, в последващи решения ту се приема, ту се отхвърля. Това между другото много ми напомня управлението на Тодор Живков от преди 89-а година, когато имаме в определени ситуации тестване на мнението на обществото и когато виждаме едни обществени настроения против дадено политическо решение, висшият партиен и държавен ръководител много бързо да се съобразява с тези решения. Не мога да не направя този паралел, тъй като не само по отношение на медиите ние сме свидетели на подобно отношение, но и по такива въпроси, които засягат и други сектори от българското общество. Така че ние можем да бъде свидетели на това как определена политика, която е предложена като политика много бързо да намери пътя към кошчето за боклук.
Водещ: Разбира,м хубаво пожелание за тези промени. Какво е бъдещето на разследващата журналистика?
Христо Христов: Ами как мога да ви кажа какво е бъдещето? Разбира се, че бъдещето трябва да бъде в посока на развитие. И тук бих изказал абсолютно несъгласие с констатациите на „Репортери без граници”, че в България разследващата журналистика липсва или ако тя я има, тя е подвластна на някакви съображения и т.н. Пак ви казвам, не знам с кого са разговаряли и как са стигнали до тези изводи, но категорично възразявам върху едно такова определение по простата причина, че ако е имало през последните 3 години политически оставки, ако е имало скандали, свързани с корупцията и последвали политически оставки, то това се дължи изключително и преимуществено на добри журналистически разследвания. Аз веднага ще посоча няколко примера. През 2008 г.,ако не се лъжа, скандалът, който се разкри, благодарение на колеги от в. „Капитал”, свързани с дейността на Агенция „Пътища” и последвалата оставка на нейния шеф. След това от това лято оставката на един от зам.-председателите на НС, свързано с едно разследване на колеги от Нова телевизия, телевизионно разследване, в което бяха разкрити опити за влияние върху медиите. И пак от това лято бих посочил разследването пак на колегите от в. „Капитал” за корупцията в съдебната система, след което последваха санкции срещу висши магистрати и съдии от ВАС. И тук мих направил един паралел, че ако добри разследвания до 2005 г., 2006 г., 2007г. не са имали такива директни последици, от периода, от който ние сме членове на ЕС това вече се утвърди като практика, именно като европейска практика. Когато бъде разкрита корупционна схема, благодарение на медиите, да следват политически оставки.
Водещ: Само да отбележа, че през 2008 г. бяхме на 58-о място, това е годината на Батко, нека така да я наречем условно, може би пък догодина ще се изкачим на 68-о от 70-то, или дай боже и по-нагоре. Благодаря за този коментар на Христо Христов от в. „Дневник”. Ами накрая така да се опитаме да минем към някакво пожелание с Теодора Енчева от Би Ти Ви. На политиците да пожелаем броят на прерязаните ленти по повод първа копка да отговаря на броя на прерязаните ленти по повод откриването на съответните обекти. А на нас какво да си пожелаем, повече разследвания, които завършват с оставка или със съдебна санкция.
Теодора Енчева: На нас колегите винаги трябва да си пожелаваме повече професионална и лична смелост, без значение дали се занимаваме с разследване или пишем фичър, или отразяваме някакво политическо събитие, това не променя изискванията към нас. Това, което специално обаче трябва да пожелаем на българските политици, които в момента са на власт, е да бъдат така добри да изпълнят със съдържание претенцията си да бъдат правителството, да бъдат управлението, което има антикомунизма и отричането от тоталитарната система като практика.
Водещ: С всички подробности, които се съдържат в това отричане.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто си пожелавам на себе си да мога да виждам как български политик е последователен и изпълнява обещанията си. Не искам да виждам български политик или български политици, които декларират отричане от стари норми, отричане от корупционни практики и после да виждам как това отричане е само на думи.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2.10.2010 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.09.2010 

Водещ: С какво попаднахме в световните медии тази седмица, немски и английски? Ами с футбол. С това което искаме много да имаме, но живеем на едни американски спомени от далечната вече 1994 година. После дойдоха цитатите от немските издания, искрена радост, че Матеус е вече далеч от Германия, можеше да се прочете между редовете. А дали пък в тези цитати нямаше български почерк, не разбира се. Просто медиите по цял свят опитват да напишат истината, а кой как ще я прочете е друг въпрос. Днес вече е ясно какво ще прави Матеус в България. Кратко, ясно и съдържателно главно медийно грамотно, истината каза премиерът, най-много да се ожени. Тази история има начало и край само, че не звучи съвсем достоверно, няма я средата. Досущ като онази операция със саламите и краищата им, с тираж любов наричани „дупетата”. Е тези медийни истории най-бързо се забравят, а защо една история да се пише, за да бъде толкова безславно забравена. Ето това ще коментираме днес в „Клубът на журналистите” с Радослав Янкулов и Владимир Памуков от вестник „Труд”. В понеделник вестниците преливаха от английски цитати за Гения на Бербатов. Изключително зареждащо! Дали пък и наши думички нямаше да подействат така. Направихме си експерименти, попитахме вас слушателите на Програма „Христо Ботев”. Чухме в ефира най-грамотния медиен анализ. Сър Алекс Фъргюсън успя да победи английските таблоиди с мълчания. Той дълго време упорито подминаваше всичката критика и сатира, за да дочака да прочете това което иска. Може ли подобно нещо да се случи у нас, очевидно сърове нямаме, традиции също, отиваме ли отвъд цитатите в коментарите си. Или ще продължаваме да си четем за ръкопашни схватки между недоволни играчи от разни отбори и ще заничаме по футболните съпруги за раздуха. Тази година СБЖ навършва 120 години. Това е една прилична възраст за равносметки и сверяване на часовника. Какво се случи с добрата новина, ето това ще коментираме с Тома Томов в навечерието на премиерата на репортажа му „Метрополитен” тази вечер. Има ли място за добри новини в българските медии? Помнят ли се добрите новини? „В Неделя с…” вече ще бъде с Камен Воденичаров. Има ли място журналистиката в забавните формати? Ето това е главното което бих искала да го попитам след 1. Няколко медии получихме едно писмо от бивш журналист. Свикнали сме да казваме, че няма бивши журналисти, но това може да бъде считано за коментар-новина. Не мислих по този начин да започвам днес, но не ми се ще да спестя едно отворено писмо по повод две благотворителни телевизионни програми, за проблемите на семействата с деца с увреждания. Аз не изоставих болното си дете, но на кого му пука? Пита почти риторично Красимира Обретенова от Добрич. Искам да отбележа, че това писмо днес е публикувано и във вестник „Сега” в други медии не го срещнах. Ето и няколко реда от него! Към вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които не изоставено дете с увреждания. Много увреждания след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към вас като инициатор и участник в нищожни мъчники благотворителни кампании за изоставени и не изоставени деца, и така също като бивш журналист, който е бивш, защото се е превърнал в болногледач на детето си. И във виеща вълчица срещу убийствената некадърна и безотговорна управленска административна социална система в България. Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка” и „Байландо” да не успеят въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успеят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешко милосърдие и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция няма шанс да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани благотворителни ПР акции, измъкващи и последното бедняшко левче от джоба им с лигави призиви за илюзорна помощ. А провалът на тези две шоута е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата. Нямаше да си позволя да съм толкова груба, ако цялата медийна гилдия си беше направила труда да обясни на обществото и на властта, защо България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания от ромски произход и прочие. Ето това могат гражданското общество и медиите заедно, да кажат истината. Работа на институциите е да ги чуят. Мисля, че мястото на този медиен анализ, защото това определено е нещо повече от едно отворено писмо, беше точно в „Клубът на журналистите”. Добре дошли ви казвам Иво Георгиев, Любомир Пъшев, Галя Траянова и аз Ирен Филева.
Водещ: Тази година СБЖ навършва 120 години, време подходящо да се огледаме за добрата новина. Има ли място добрата новина в българските медии, бързо ли се забравя тази новина или достатъчно я коментираме. Добър ден на Тома Томов.
Тома Томов: Добър ден.
Водещ: Вашия репортаж за една такава добра новина ще гледаме тази вечер, а има ли място добрата новина в българските медии?
Тома Томов: Ами не знам, аз общо взето много, много не слушам, аз правя това което правя. Иначе много, много не слушам и не знам какво значи добра новина, първо, но не знам общо взето със сигурност не участвам /…/ пълното опростачване, всички тези шоу дивотии, които гледаме вече по телевизията.
Водещ: Какво ще видим довечера?
Тома Томов: Ами това е един разказ за, аз преди известно време направих разказ, който се наричаше „Идеи за София”, в който участваха някои големи архитекти и даваха идея за това как нашия град да се преобрази.
Водещ: Да стане човешко място!
Тома Томов: И тъй като метрото е една форма на трансформация, освен това си го представям като долната земя. Нали имаше една хубава приказка за долната земя.
Водещ: Да, която всъщност е по-хубава от горната!
Тома Томов: Която като паднеш долу, пък един орел, пък трябва да те носи с нещо като кафез и е такива работи. И беше ми интересно да видя как се копае под земята с тия големи машини. И се обадих на едни хора и седнах и те казаха „Ами защо да не направиш един филм”. И аз седнах и направих един филм за това как се прави сега метрото под София, а пък /…/ кореспондираше с последния ми филм, който се наричаше „Genius Loci” – Духа на местото, който правих с един голям български архитект и урбанист Христо Генчев. И той ме запали много за тая идея за тоя огромен римски град, който мъртъв под нас, за който Константин Ирич каза, че това е един Помпей който живее под София. И те сега фактически като правят метрото, в центъра на София може да се получи невероятна трансформация, защото човек като живее в нашия живот на 21-ви век, може да слезе на няколко метра надолу и да живее 2000 години по-рано във времето на Император Траян да кажем, времето на Константин Велики. Това може да стане абсолютно под София, защото то е живо, то е живо.
Водещ: Помните ли медийните заглавия по този повод, „София конкурира Атина и Рим”!
Тома Томов: Не знам, но… не това са глупости, това са глупости.
Водещ: Е това бяха заглавията!
Тома Томов: Вижте, … много хора, които нямат грам култура, това е нормално и на /…/ журналисти в България, които се наричат журналисти. Но това което е интересно за София, че София отдолу е страшен кът, страшно е, цял град е. И освен това метрото което правят е много хубаво нещо. Дано да го направят както трябва, София се нуждае от 45-60 километра метро, хората работят с невероятно темпо, три километра и половина, и това са прекрасни хора. Наистина прекрасни хора, аз се запознах с архитекти, с метро строители, от времето на Таньо Пенев почти такава една философия. От това което ще видите всъщност как се прави метрото отдолу под нас. Не бих казал, че е добра новина, какво значи добра новина? Тя всяка новина има в себе си добро и лошо, тя е нещата са много по-сложни, по-прости.
Водещ: Да, а могат журналистите да наложат дневния ред на хората, на политиците?
Тома Томов: Не, естествено, че не, ние сме различна, различни хора. Би трябвало да има общ дневен ред нацията, това да. Защото ние влизаме в 21-вия век след като загубихме категорично 20-тия и без наше участие просто по политическо решение в Европа въпреки, че няколко български /…/ се държаха като малоумници през тия 20 години. Без наше участие реално, политическо решено от Европа ние приеха в ЕС. За който ние все още дорасли, но това е пък дава една възможност на нас за едно ускорено модернизация, едно ново догонване. Което би било прекрасно и може да се получи така, че нацията да се трансформира и да стане една ново нещо в рамките на 20-30 години.
Водещ: Разбира се, в този процес можем по-активно да участваме ние журналистите или поне да си го пожелаем?!
Тома Томов: Да, ние имаме невероятно важно място в това, разбира се ако по-малко танцуваме, по-малко пеем в шоу, тъпотии и програми. А да почнем да правим неща, които интересни и, които има мисъл, в които има цел, в които има амбиция да реализираш нещо стойностно, а не просто да се избутвало, както обикновено става в момента на терена на нашите телевизии.
Водещ: Една драскотина да остане в съзнанието на хората и тази драскотина да им помогне да вземат решение в някои от следващите дни от полза. За много години преход, успяхме ли ние журналистите да накараме хората да ни повярват, е заедно можем повече, журналистите и гражданското обществото или още сме в сферата на решаването…?
Тома Томов: …информация трансформация, аз например познавам блестящи журналисти и следя с огромно удоволствие това което пишат всеки ден. Много да ви изредя веднага едно 5-10 имена, които са чудесни. Иначе трябва повече за една нация, ние сме малка нация. Но като погледнеш и големите нации имат не повече от 20-на, 30 имена, а това е…стига за един човешки живот. Ако седнеш и ги слушаш и видиш какво мете мислят, как разсъждават, ще видиш, че нацията има достатъчно добри водачи, в терена на журналистиката. И просто е достатъчно да ги слушаме какво говорят, да останем да участваме в този процес без много пъчене, скромно, с увереност и да вървим напред.
Водещ: Много коментари се изписаха за вечно променящите се правила, сега се пише и нов медиен закон.
Тома Томов: Ами да ги пишат, като имат време да го напишат. Има хора, които с това се занимават, с това си вадят хляба.
Водещ: Въпросът е, ние журналистите достатъчно активно ли участваме в този процес?
Тома Томов: Аз не вярвам, че журналист се прави в университета със закон или с кодекс, или… това са глупости, които се пишат, за да могат някои хора да си чуят имената в медиите и да съобщават за тях.
Водещ: Всъщност липсата на тези реформи, поставя ли под съмнение работата на журналистите, защото и това много често четем, сигурно по същата причина?!
Тома Томов: Най-големия проблем пред българската журналистика в момента е българската олигархия, която я съсипа. Ние създадохме едно олигархическо общество, което в момента съсипва журналистиката. Почти по-безплощадно и по-жестоко от колкото на времето Политбюро и /…/…
Водещ: Това, че вече според последната промяна в закона, ще бъдат ясни собствениците на издания. Дали е някаква крачка?
Тома Томов: И какво от това, какво от това? Олигархическо общество, което е създадено от България, много трудно ще бъде променено. Това е, ние живеем във времето на господстващата олигархия. А журналистите обикновено в такива случаи, изпълняват доста унизителна роля с изключение на тея големи имена, за които ви споменах, които се борят и са извоювали своята територия и са слава богу нещо много хубаво, че съществуват в нашето общество.
Водещ: Нямах идея днес да си започна предаването така с едно писмо от една майка, която не е изоставила болното си дете и бивш журналисти, защото се грижи за него. Всъщност това оценка за българската журналистика, защото тя обвинява точно по същия начин, по който и вие така…
Тома Томов: Аз не обвинявам никой…
Водещ: Баналните….
Тома Томов: Аз съм само наблюдател, аз не обвинявам.
Водещ: Баналните забавления, които изместват мястото на журналистиката в българските медии?
Тома Томов: Вижте, ние сме много близко до това което наскоро, едно прекрасно момче от, един музикант каза така. Доживяхме за това, да ни направят бананова република. Ние не сме бананова република, защото тука няма банани, но то… доматите, така, че в общи линии не виждам много място за оптимизъм. Прекрасно е, че някой се грижи за това дете, прекрасно е, че има група журналисти, на които се възхищавам аз. Живота е прекрасен със самия факт, че живеем в тази иначе хубава страна и, че има проблеми и, че трябва да се борим с тях.
Водещ: Ами…
Тома Томов: Трябва да се борим с хауса, както се казва!
Водещ: Ами ако имаме шансове да го победим, би било чудесно.
Тома Томов: …достатъчно е да се опиташ, та дали ще го победиш…
Водещ: Благодаря ви за този коментар.
Тома Томов: Приятен ден и на вас.
Водещ: Тома Томов пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: С какво попаднахме в световните медии тази седмица, немски и английски? Ами с футбол, с това което много искаме да имаме, но живеем на едни американски спомени от далечната вече 1994 година. Казах вече, тази година отбелязваме 120 години СБЖ, какво се случи в тези години, с добрата новина? Един от важните въпроси, чиито отговор не е зле да потърсим, още повече, че има такива цитати за които току що ви казах. Как и изобщо могат ли журналистите да променят неписаните правила за футболните хора, трябва ли да ги коментираме по-често и какви да ни бъдат коментарите. Добър ден на Радослав Янкулов.
Радослав Янкулов: Добър ден. Как сте?
Водещ: Благодаря, добре, почти като Бербатов понеделник четящ български вестници!
Радослав Янкулов: Как вървят нещата?
Водещ: Ами за Бербатов чудесно.
Радослав Янкулов: А за нас?
Водещ: Ами опитваме се да ги направим да вървят по-добре, полагаме усилия.
Радослав Янкулов: Добре.
Водещ: Личи ли ни?
Радослав Янкулов: Не съм обърнал така по-сериозно внимание, но ако направим опит, сериозен опит няма начин да не тръгнат по-добре нещата. Може да съм оптимист.
Водещ: От къде да го започнем този опит по отношение на футбола?
Радослав Янкулов: А по отношение на футбола трябва да се почне из дъно, както се казва!
Водещ: То има ли дъно, не е ли двойно?
Радослав Янкулов: Димитър Пенев в едно от своите емблематични изказвания беше казал, че дъно няма! Когато сме го попитали, когато го попитаха „Стигнахме ли дъното”, той каза „Не, копаем още надолу”. Така, че май дъно няма.
Водещ: Въпросът е да не е двойно?!
Радослав Янкулов: Ако е двойно дъното, означава, че все пак има някъде дъно, но ако кажем, че няма дъно, това означава, че пропадането може да бъде много дълго, непредвидимо и да кажа за винаги, но наистина.
Водещ: Обаче казахте, че сте оптимист!
Радослав Янкулов: Е, не мога да бъда друг.
Водещ: Добре, хайде да се върнем на понеделник и да цитирам заглавието от вестник „Труд”. Според това издание се беше провел един мач между Бербатов и Ливърпул, който е завършил с 3:0.
Радослав Янкулов: Така.
Водещ: Всъщност тогава четохме в българските издания много цитати на английските вестници за доброто представяне на Бербатов. Кога ще прочетем в английските вестници, цитати от българските, за нещо добро от българския футбол?!
Радослав Янкулов: Е, така или иначе Бербатов си е част от българския футбол, защото е българско момче, защото е роден тук, защото е започнал да рита топка за първи път в България, защото от България тръгна и започна да завладява Европа и света. Така, че в това отношение Бербатов може да е футболист на Манчестър Юнайтед, но е българския т футболист от Манчестър Юнайтед.
Водещ: Обаче Сър Алекс Фъргюсън не победи ли английските таблоиди в отрицателното им отношение към Бербатов и не ги ли победи с мълчание?
Радослав Янкулов: Не, той ги, не съм сигурен, че ги е победил първо, но за сега печели битката с упоритост и с спокойствие. И да кажем, хайде и мълчание, мълчание в смисъл не отговаря всеки път на всяка една нападка, която се появяваше срещу Митко Бербатов.
Водещ: Има ли място на спортните страници за добра новина. Като чели там е най-лесно тя да попадне! Или добрата новина е само някой медал, който успяваме да спечелим на международни състезания!
Радослав Янкулов: Добрата новина е наистина свързана с медали или с някакви победи и т.н. Добра новина би могла да бъде свързана и с някоя промяна, която е направена в спорта ни и за към добро. За съжаление обаче аз сега не много да се сетя за нещо подобно, актуално или така нещо което днес с такъв печат и за което да се съсредоточим и да говорим с възторг. Но общо взето, общо взето спортните хора, което означава и спортните журналисти и журналистите са хора оптимисти, хора, които са убедени в доброто и за това просто продължават да се занимават с това нещо. Иначе няма как!
Водещ: Нека да ви попитам и за другата спорна новина, която почти цяла седмица е водеща идването на Лотар Матеус у нас. Като чели премиерът каза какво ще се случи, в края на този филм, най-много да се ожени! Този сюжет има начало и край, като чели къде отиде средата?
Радослав Янкулов: Аз не бих искал да цитираме непременно и този път премиера, защото…
Водещ: Ами всички днес са хо цитирали!
Радослав Янкулов: Да де, защото тогава пък от де да знам, трябва да цитирам още едно заглавие от един днешен вестник, в който Татяна Дончева казва „Пуснете Бойко Борисов на терена, за да оправи футбола”.
Водещ: Като централен нападател, да.
Радослав Янкулов: Да. Така, че нека да го оставим на страна. Но новината наистина свързана с Лотар Матеус, е новина с главно „Н”, отделен въпрос е, от тук нататък какво ни очаква и какво ще се случи.
Водещ: Достатъчно ли е коментирана тази новина и качествено ли е коментирана?
Радослав Янкулов: Достатъчно е коментирана и е коментирана във всички посоки и е така разследвана, разплетена цялата. Така, че няма начин всички да бъде качествено, както и няма начин всичко да бъде жълто или да бъде непрофесионално. Гадна дума, не я обичам! Но така или иначе сега я използвах, всичко да бъде под равнището на истинската журналистика.
Водещ: По отношение на спорт мога спокойно да вляза в ролята на ползвател на журналистически коментари и новини и мога да кажа, че това което запомних, беше фразата, че е късно да каним Матеус за играч и рано за треньор. Това ли беше главното или не?
Радослав Янкулов: Не е късно да го каним за играч вероятно, късно за играч…
Водещ: Късно за играч и рано за треньор, да.
Радослав Янкулов: Рано за треньор, да. Не смея да дам оценка преди, дето се казва преди да се е докоснал до футбола в България новия национален треньор. Ясно е, че е един от великите играчи на нашето време, а защо не и в историята на футбола изцяло Матеус, ясно е, че като треньор няма никакви успехи, ясно е, защото бях свидетел, че не можа да отговори на въпроса зададен му от Сашо Диков разбира се „Защо има правило в футбола, че големите играчи не са големи треньори, не могат да бъдат големи треньори?”, той замълча. Сигурно има изключения в това твърдение, в тази констатация, но така или иначе повечето са случаите, че големите играчи не са големи треньори. Ние имаме един такъв случай в нашата история, с най-добрия, най-титулувания и т.н. български футболист. Той се казва Христо Стоичков.
Водещ: Да и понеделник даде интервю, много интересно интервю за вестник „Стандарт”, в което каза, че са двама известните, той и Христос!
Радослав Янкулов: Е, добре, добре. Така, че Матеус ще трябва да ни покаже наистина какво може или, де да знам, или какво е в състояние да направи. Не съм голям оптимист. Защото моето мнение е, че футболът ни е демоде, футболната ни организация е демоде, футболните ни източници са затлачени. Изобщо за футбола трябва да се работи както легендата говори, че Херкулес е изчистил /…/ обори.
Водещ: Само с парцалена топка не става на улицата, нали?
Радослав Янкулов: Не, то не е само парцалената топка, трябва да се направят много неща. И тези неща наистина трябва да започнат от дъното и основата, а Матеус не е дошъл зареди това! Ето я причината, която ме кара да мисля, че не можем да очакваме кой знае какво. Матеус е дошъл да изработи, поне така демонстрира, да изработи своя контракт, една евентуална, плюс още две години да вземе тези пари, които получава като заплата и които ще заслужи евентуално, като премии. И да работи с определен кръг от футболисти. Този кръг от футболисти съвсем не е блестящ, този кръг от футболисти е стария добре познат кръг и в този смисъл Матеус може би ще позатегне малко нещата, но това не е истината и това не е бъдещето на българския футбол.
Водещ: Всъщност аз чух една добра новина от него, това, че той ще говори с Димитър Бербатов, нещо което Борислав Михайлов отказа да прави!
Радослав Янкулов: Това изобщо не е добра новина от моя гледна точка.
Водещ: Не е ли?
Радослав Янкулов: Това изобщо не е добра новина. Димитър Бербатов интелигентно, спокойно, скромно и много талантливо по отношение на футбола момче, вероятно е мислил доста дълго преди да каже, че се отказва от националния отбор. Не го е направил, защото ей така нещо му е скимнало или не са му угодили по някакъв начин. Направил го е в името на своята кариера, в името на своята амбиция да покаже, че може да бъде един голям футболист. А това нещо може да стане в един отбор, в който играе сега Митко Бербатов. Ако Димитър Бербатов беше в нашия отбор когато загубихме от Англия с 4:0 и когато загубихме от Черна гора с 1:0 тук в София, резултатът и в единия и в другия мач, вероятно нямаше да бъде променен. Но тогава щяхме да говорим „Ето го и Бербатов, пак нищо не направи”.
Водещ: Да.
Радослав Янкулов: А той не може да направи, футболът се играе от 11 души на терена и още от страшно много хора, които преди това е трябвало да играят по някакъв начин в името на този отбор. Бербатов нищо не може да направи.
Водещ: Да
Радослав Янкулов: Бербатов няма право според мен, зареди своя талант да поема тежестта и отговорността в този национален отбор. Най-малкото, защото не е в състояние да промени нищо, той сам самия.
Водещ: Да, благодаря ви за този…
Радослав Янкулов: Така, че в този смисъл, в този смисъл това просто ще бъде не етично от, така мисля, сега да го натискат Матеус ли, Михайлов ли, Бойко Борисов ли, господ ли да се върне в отбора. Защо да се върне, то нищо не се е променило. Просто единия треньор е сменен от друг треньор, няма доказателство, че единия треньор, този който сега смени стария е по-добър, по-талантлив. Той е по-именит, той е по-прочут, той е по-богат, той не знам си какво друго, но така иначе няма доказателство, че е по-талантлив.
Водещ: И няма никакво значение, дали ще се ожени или не в България, за пети път.
Радослав Янкулов: Ами, не това е вече малко от към жълтата страна, нали. Но самия факт, че се занимават колегите, не казвам, че е добре, но самият факт, че се занимават и тук, и в Германия с неговите четири брака, с неговите съславия му Ангел по отношение на жените и т.н. и т.н. Показва, че другите неща, които притежава Матеус сега в момента, а не в миналото като футболист, другите неща за тях не може да се говори кой знае колко. Разбирате ли.
Водещ: Да, просто там няма новина.
Радослав Янкулов: Ами няма новина, няма материал.
Водещ: Да, това също е хубаво.
Радослав Янкулов: Да и така.
Водещ: Да, благодаря ви. Коментар на Радослав Янкулов пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: В понеделник вестниците преливаха от английски цитати за гения на Бербатов, има ли място по спортните страници за добрата новина? Отговор на този въпрос продължаваме да търсим в „Клубът на журналистите”, връщаме се обаче към началото, към деня понеделник и аз за втори път ще цитирам заглавието на вестник „Труд”, според това издание, тогава цитирам „Се беше провел мача Бербатов-Ливърпул” който е завършил с 3:0”. Шегата настрана, добър ден на Владимир Памуков от вестник „Труд”.
Владимир Памуков: Добър ден, здравейте.
Водещ: Този мач ли се игра или това беше вашия коментар?
Владимир Памуков: Ами това беше нашия коментар, най-кратко. Та с две думи да се измисли заглавие на първа страница, за мен това беше най-редовното, защото всички говорят за Бербатов след този мач и това са двата най-силни отбора на острова, в Англия. Мачът който е на годината в Англия.
Водещ: Вечното дерби, тяхното вечно дерби!
Владимир Памуков: Това е нещо повече от вечно дерби там беше. Двата отбора, просто, това ако Ел Класико мачът на Европа е Реал Мадрид-Барса мисля, че след него е Манчестър Юнайтед-Ливърпул и един българин да е в главна роля в театъра на мечтите. Това просто е едно нещо, което дори не сме си го пожелавали.
Водещ: Вдъхновени от вашето заглавие, в понеделник попитахме нашите слушатели „Успяли Сър Алекс Фъргюсън с мълчание да победи британските таблоиди, известни с не доброто си отношение към Бербатов” и отговора беше доста недвусмислен „Да, успя”. По-интересното обаче в случая, че това дойде с оценката, че не умеем да ценим като чели талантите достатъчно. Та по този повод да ви питам! На спортните страници има ли място за добрата новина?
Владимир Памуков: Има място за добрата новина естествено въпросът е, че както цяло някак си вече сме на едно общество, сякаш общество на отрицанието. Аз съдя и по това какво се случи, какво се разгаря сега, след като се появява на сцената Лотар Матеус. Твърде в много малко между редовете може да се види от „Добре дошъл Матеус, пожелаваме ти успех”. Всичко е още от самото начало са някакви скандали, това вадене на първи план личния му живот, на това, че няма да успее. Просто много, много отрицателна енергия, просто са заредени за това, когато има добра новина, аз съм изключително щастлив, въпреки че знаем до къде се изкривиха неща, че добрата новина вече не се смята за новина. Колкото и жалко трябва да го признаем, че напоследък е така.
Водещ: Всъщност историята с идването на Лотар Матеус има начало и край, обаче не звучи съвсем достоверно, защото я няма средата като чели. Моето усещане е, че като чели тази операция много прилича на онази операция със саламите и крайчета им, които за тираж с любов дълго наричахме „дупета”! Всъщност края днеска…
Владимир Памуков: Да, според мене…
Водещ: Края днеска го ознаменуваме с поредният цитат на премиера даден зад океана, че най-много…
Владимир Памуков: Да, дори и зад океана, дори и премиера се намесва в нещата.
Водещ: Като казва какъв ще е краят, че най-много да се ожени у нас. Какво пропускаме обаче?
Владимир Памуков: Ами пропускаме, че във футбола, специално това от моя опит мога да кажа, лично повече от 20 години, че не може да си категоричен. Във футбола има 5-6 може би треньора в света, които наистина владеят положението Сър Алекс, Моуриньо, които наистина от тях зависи. Повече, другите треньори са подвластни на ситуация на това дали президента или дадена федерация има пари, дали има поколение, как ще се развият нещата. Вече в съвременния футбол е толкова динамично, че една ситуация, една греда, една дузпа сменят кариери на треньори, отива се в друга посока. Така, че една категоричност това да кажем, че някой ще успее или не успее, повече от риск, като прогноза. Никой не знае как ще тръгнат ситуациите, един спечелен мач в /…/, ще промени нещата. Много бързо се променят това, да се върна на Сър Алекс нали, че дали е спечелил битката. Трудно се печели битката с английските журналисти, нали сега в момента Сър Алекс защитава своята правда, но близо две години, той трябваше да се обяснява едва ли, защо е изхарчил толкова пари за такъв футболист. Дай Боже това да продължи, но само мач два колебание, връща нещата обратно. Така е тук. Така, че много е странно така как от разстояние, въобще хора с категоричност, които казват даден човек и особено фигура като Матеус дали ще успее или няма да успее.
Водещ: Казахте, че трудно се печели битката с британските журналисти, битката с българските трудно или лесно се печели?
Владимир Памуков: Ами вижте, в България това е хубаво или лошо, хубаво или лошо, че в каквато и ситуация да стане, винаги има за и против. Това от една страна може би, като полюс на мненията не е лошо. Но специално докато имаше български селекционер, в началото, по начало беше много лошо, защото това разединение вече дава резонанси за феновете и в управлението на футбола, и ние ставаме един отбор, нали като България, като държава на разделенията, която не заслужаваме. Но аз си спомням един пример с Румъния, понеже сравняваме и сега в ЕС и в въобще като съседни държави. Как ние завършихме 2:2 в един мач в Констанца, където не заслужавахме да спечелим точката, но го направихме. Румънците бяха в шок и докато ние се занимавахме с това дали сме заслужавали тази точка или не, те се обединиха и с някакъв съмнителен мач с Албания излязоха от положение, това го направи по-силни гафът който, докато при нас обратно, ние си останахме разделени и после си посипваме главата с пепел, защо не сме се класирали за голямо първенство. Малка държава като нашата, ако е разделена, тя няма никакъв шанс. А за съжаление в момента това е положението. Дано Матеус промени нещата.
Водещ: Цяло световно първенство мина под образа на парцалената топка и в името да има повече парцалени топки, у нас вината за парцалената топка новина ли е, има ли я или я няма, и тя добра ли е или е лоша?
Владимир Памуков: Според малко ни подмина новината за /…/ топка. Това е моето впечатление, не знам, дано нещата се променят. Но ние докато се ориентираме в дадена ситуация, ще ви кажа примерно, ние сега се радваме на всяко игрище тук държавата с изкуствена трева, това се превръща в събитие, всяко откриване, почти винаги има министър, кмет, ние се радваме. Докато ние се радваме на тия неща, в Германия започнаха да отричат като вредни за здравето терените с изкуствена трева и дори сега сме на опашката да ги получим на готово. Така, че много, мисля, че сме много назад и ние плащаме данък в спорта на както може би държавата като цяло на тези дълги години на лутане, на така на братоубийствени войни и на неща, които ни връщат назад.
Водещ: Ами дано по-често да ги коментираме тези новини и да успяваме да ги наречем добри или лоши и някак си това да отговаря на реалността. Благодаря ви за този коментар, Владимир памуков от в. „Труд” пред „Клубът на журналистите”.
Владимир Памуков: И аз ви благодаря.
Водещ: „В неделя с…” вече ще бъдем по БНТ1 с Камен Воденичаров. Това е новият водещ на предаването „В неделя с…”, с което се завръща на екрана на националната телевизия, на обществената телевизия, на 3-ти октомври неделя от 11 до 14:30. Шоуто вече ще бъде вътрешна продукция, макар, че това едва ли има някакво значение. Добър ден на камен Воденичаров.
Камен Воденичаров: Добър ден, много ми е приятно.
Водещ: И на нас също. Това е първото ви интервю като чели, като новият водещ на „В неделя с…”!
Камен Воденичаров: Да, така е.
Водещ: Да ви попитам, което смятам, че е много важно на територията на едно журналистическо предаване за журналистика, ще има ли място за журналистика в това шоу?
Камен Воденичаров: Мисля, че да, защото някак си забравяме напоследък наистина, че медиите са един посредник между своите слушатели, читатели и зрители, между основните действащи лица в политиката, в културата, в спорта. Някак си по-скоро през последните години хората, които имаме възможност да сме зад микрофон или зад камера, независимо от това дали сме завършили Факултета по Журналистика или някои от Академиите по изкуства, та някак си по-скоро назидаваме или даваме акъл от колкото, как да кажа, да бъдем център, в който диалога между хората да се случи това.
Водещ: И всъщност майче забравяме нещо далеч по-важно, че ние и хората сме от едната страна, от другата страна са управляващите, които и да са те, разбира се и икономическите субекти?!
Камен Воденичаров: Разбира се, и да, които взимат решение или действат нещо активно.
Водещ: Всъщност затова ли успя на времето „Ку-Ку” майче е много подходящо време да направим тази равносметка, защото имаше и журналистика като чели повече там?
Камен Воденичаров: Имаше разбира се, в крайна сметка всички материали, които сме правили и всички видиа, дори и най-смешните скечове в крайна сметка са били почерпени от живота и са били взети от пулса на времето и от улицата.
Водещ: Ами сатирата също трябва да бъде част от журналистиката, поне така казва „Христо Ботев” и го показва де?
Камен Воденичаров: Така е, да.
Водещ: Друг е въпросът, че томчетата са доста прашясали и май никой не ги обгръща напоследък!
Камен Воденичаров: Така е за съжаление. Ами вие също наблюдавате в особено, във все по-голямата комерсиализация на медиите, в концентрацията на енергия към интересите на едни собственици, на едни мениджъри се отвориха, как да кажа доста дупки, задейства се механизма на автоцензурата. Много неща се случиха през последните 4-5 години.
Водещ: А имате ли амбицията, вашето шоу да не допуска, как да кажа танцуване, пеене с цел фалшива благотворителност?
Камен Воденичаров: А, това е задължително. Значи ние отказахме българския зрител от толкова, от толкова световни добри формати, зареди това, че ги побългарихме. Сега сме на път да откажем българина да пуска СМС или да бъде благотворителен, толкова колкото по подсказва сърцето и толкова колкото действително той е всъщност, просто с едни фалшиви формати. Мисля, че не би трябвало да се прави това на екрана или на сцената.
Водещ: Кое е първото, което ви се ще да кажете на зрителите? То ще се промени разбира се до 3-ти октомври сигурно много пъти, но с днешна дата?
Камен Воденичаров: Ами с днешна дата, значи ние имаме два вариант, според мене. Това искам да кажа. Или да си събираме парцалите, да помогнем на децата си, на близките да отидат в една друга здрава среда някъде в чужбина, вариант А. И вариант Б, да се хванем и с всички сили и средства в къщи, в работата си, навсякъде да се опитаме нещо да променим.
Водещ: Аз си спомням, че за вариант А отговорихте с песен, „Оставам”.
Камен Воденичаров: Ами да, само, че не съм много сигурен, дали това би бил добрия вариант. Защото много близки и много мили мои хора на сърцето, както мисля, че във всяка една фамилия, всяко едно семейство има, потърсиха път някъде навън и до толкова до колкото ги чувам и обменям мисли и идеи, имейли, май се чувстват по-добре от нас, които останахме.
Водещ: А вариант Б, песен или публицистика или?
Камен Воденичаров: Ами мисля, че с изразните средства на всички стилове и жанрове, които могат да се включат в едно телевизионно шоу. Мисля, че трябва да коментираме, трябва да си говорим за бъдещето, трябва да се забавляваме, да пеем и да се смеем. И как да ви кажа, с общи усилия и с използвайки възможностите и на песните и на сериозната публицистика и журналистика, мисля, че може да се направи наистина едно добро шоу.
Водещ: Не ми казахте обаче думичките, които бихте искали да кажете на зрителите, защото те най-вероятно не са забравили думичките, когато се разделихте с тях!
Камен Воденичаров: А, да може и да, наистина надявам се да не си ги забравили. Идеята е, че ако ние не направим нещо да се променим и не казваме истината един на друг, и не си говорим и ако не общуваме, нищо няма да направим.
Водещ: Да, така е. Има ли място добрата новина в българските медии по ваша оценка?
Камен Воденичаров: Ами мисля, че да. Вие сигурно си спомняте, че ние бяхме предаването, което доста, доста преди години въведе добрата новината в…
Водещ: Да, като рубрика.
Камен Воденичаров: Като рубрика в предаването. Мисля, че има да.
Водещ: Коя е последната добра новина, която срещнахте в българска медия?
Камен Воденичаров: Сега ме затруднихте.
Водещ: Аз дълго време мислих върху това и единственото за което се сетих, бяха цитатите на английските таблоиди в понеделник за Бербатов и качествата му!
Камен Воденичаров: Ами, колкото повече се опитвам бързо да прехвърлям заглавия и теми, вие сте права. Смисъл, дори в спортните ни заглавия и издания, когато са преведени и когато са от чужди издания, някак си личи един полъх дори от жълт вестник на нещо което е добро да се каже, че е добро.
Водещ: Да, ами аз ви пожелавам пък да си върнете рубриката, нищо, че предаването е друго.
Камен Воденичаров: Ами благодаря за пожеланията, това е прекрасна идея. Надявам се да имаме повод за добри новини или просто да ги отбелязваме и да ги виждаме, просто защото ние нещо не се харесваме, не си казваме хубавите неща.
Водещ: Не си ги казваме, да.
Камен Воденичаров: А без това няма да стане нищо. Крайно време е да си харесаме три или пет неща в нас, като българи.
Водещ: Да, хубаво, аз ви обещавам много стриктно и много отговорно да следя за добри новини и в мига в който срещна веднага да ви се обадя!
Камен Воденичаров: Много ще ви бъда задължени, благодарен.
Водещ: Ами пожелавам ви успех и как да кажа, да намираме повече добри новини заедно, защото това е смисъла на журналистиката все пак.
Камен Воденичаров: Дано, дай Боже.
Водещ: Благодаря, Камен Воденичаров новият водещ на „В неделя с…” по БНТ1, предаването което се завръща от 3-ти октомври на екрана пред „Клубът на журналистите”.
Водещ: Добрата новина има ли място в медиите и има кой да я търси, заслужава си и да бъде коментирана. Всъщност това е добрата новина, която успяхме да открием днес в предаването, в което и колегите казаха, че има желание заедно да търсим добрата новина и заедно да я коментираме. И ще продължим да го правим, до следващата събота се разделяме с пожеланието за хубав ден.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 28.08.2010

И тази седмица мина под знака на акция със звучни имена. И докато повтаряхме в унес името на една от акциите – Дупетата, не знам защо май забравихме да попитаме какво става с другата част от саламите. Очевидно е, че крайчетата са за нас, а средата? Тя къде отива? Някой ден и това ще разберем. Сега обаче трябва някак администрацията да затвори пътя на крайчетата. После задължително и за средата е добре да се замислим, защото разликата не е особено голяма. А и мъдрите българи са казали, че всеки иска на баницата мекото. Крачката до средата на салама е малка. Но все става дума за брак. Никакво значение няма дали са крайчета или средата, а брак на цената на филе Елена – съвсем не европейска практика. Не че самолетите, превозващи роми от Франция са най-европейската практика, но нали все пак общественото мнение следва да се уважава. А хората трябва да знаят какво се случва, за да имат мнение. За първи път от промените насам смяната на ръководството на Сан Стефано не доведе до трусове и скандали. Даже се чу и за намеренията на медията да стане по-прозрачна, и се видя разбира се, как чрез прозрачност се върви към по-голяма обществена функция. Как ще се случи това? В студиото вече е Бойко Станкушев, член на УС на БНТ. Какви сюжети избиране, за да видим през обектива и така да запечатаме спомена на лятото. Да ги видим ще ни помогне Кристина Христова от в. Дневник. какви истории ни кара да разказваме лятото и дали искаме да ги споделяме с другите – очаквам да научим от Исак Гозес от в. Стандарт. Добре дошли в "Клубът на журналистите".

Водещ: Вече няколко пъти бе заявено желанието от новото ръководство на Сан Стефано 29 БНТ да стане по-прозрачна и това да бъде крачката към по-добре изпълняваната обществена функция, която е вменена и на БНР и на БНТ. Добър ден на членът на УС на БНТ Бойко Станкушев.
Бойко Станкушев: Добър ден, добър ден на слушателите и на колегите.
Водещ: Да тръгнем от там – що е обществена медия. Защото най-вероятно към това се стремите, но как го дефинирате?
/…/
Бойко Станкушев: … да имат пазарно поведение, защото хората, които са инвестирали в тях все пак колкото и да са едни добри и благочестиви, благородни граждани, искат да им се връщат парите и да имат някаква печалба. Работейки в тая посока те разбира се не умишлено и не злонамерено, но няма как да не пренебрегнат един друг вид потребности на аудиторията, които ние наричаме така да се каже обществени и чисто на бизнес език този вид дейности в медийното пространство не биха били доходоносни или достатъчно доходоносни. В този чисто материален аспект, това е едната разлика, че генерирането на програми и на медийни продукти, които задоволяват обществени потребности е нещо, което не е от материална гледна точка доходоносно. Не връща пари, не е печелившо. А в другия аспект това са общо взето програми, чрез които една медия се опитва да удовлетворява потребностите на определени, не на всички обаче, членове на общежитието, като това е специфична потребност от култура, в частност национална култура, от образование, от полезна информация от всякакво естество, било такава свързана с грижата за здравето, било такава, която би подпомогнала семейството да регулира вътрешните си отношения. Даже и от бизнес информация, до толкова, до колкото можеш да подпомогнеш чрез едно радио или телевизионно предаване хората…
Водещ: Ориентация в конюнктурата.
Бойко Станкушев: Ориентация в конюнктурата, как да си разпределят семейния бюджет, как да инвестират в нещо, съвети ако например се изправим пред казус, свързан с неправомерно раздути сметки за отопление, за електроенергия, за вода и т.н. Неща, които са чисто пак в тоя ред на мисли практически, поведението на пътя за водачите на МПС, за хората в неравностойно положение, инвалиди, хора, които не чуват, предаване за хора, които имат намален или нямат никакъв слух, хора за които майчин език не е българския. Ей такива работи, те са полезни и ние вместо да си блъскаме главите трябва ли, не трябва ли да има обществени медии просто трябва да погледнем по-напредналите, по-развитите цивилизации на запад, пък и на изток, да видим как го правят, да разберем защо го правят, да анализираме какъв е ефекта върху обществото и да си намерим такъв разбира се малко по-специфичен, ашладисан по балкански модус, така че и ние да го правим това нещо.
Водещ: Дискусиите за новия медиен закон започнаха, но като че ли те се съсредоточиха около идеята обединението на БНР и БНТ, а далеч по-важни неща има.
Бойко Станкушев: Това е изкуствено изместване на същината на проблема. Това въобще не е приоритетен въпрос. Просто считам, че донякъде умишлено в тая посока се изтеглят нещата. Проблемите както на БНР, така и на БНТ в голяма степен са идентични. Може би от втори порядък по важност е проблема за обединението. Първостепенните проблеми е да се изчисти, да се дефинира облИка на тези медии като обществени. В противен случай те просто не трябва да съществуват. Което също не би имало голяма драма. Има държави, в които няма такива.
Водещ: Но при всички случаи…
Бойко Станкушев: Но в повечето има. В най-развитите има силно, включително САЩ. Скоро спорих с едни колеги, които казват – абе Станкушев, ето в Америка няма закон за медиите, няма даже и обществени, което не е верно. Имам PBS например, силни канали, обществени, които се финансират и от обществото и от правителството, има такива фондове, и от много силни фондации, които правят дарения. Това просто е национално движение в известен смисъл, защото американеца, който ние по времето на комунизма сме учени да възприемаме като някакво тъпо същество некултурно или малокултурно…
Водещ: Което се напива с Кока Кола…
Бойко Станкушев: Да, то се напива с Кока Кола и не знае колко е дълга река Волга, той е разбрал, че не може да остане празна тази ниша в медийното пространство, защото обществото има такава потребност.
Водещ: Кога обаче обществото ще разбере, че въпроса да различи рейтинг от доверие е много важен и ние ли някъде бъркаме като някак не можем да го ангажираме?
Бойко Станкушев: Живеейки в епоха на засилваща се деморализация индивидуална и обществена и апатия, поради разочарованията на това, дето му викат преход, което непрекъснато се разтяга и доразтяга и то .. може би както казва и моя приятел строителния инженер – Бате, прехода ще свърши когато построим магистралите. Това е неговия критерий, защото това му е работата на човека. Не, има корелация.
Водещ: Няма оптимизъм обаче.
Бойко Станкушев: Няма обществото в близко бъдеще да разбере повече от това, което разбира в момента. Защото потребността на обществото от такива послания медийни, тя е подсъзнателна, а понякога направо неосъзната, за съжаление в много случаи ругана и отхвърляна като ненужна, но не е така. Обществото изправено пред ежедневната грижа за храна, отглеждане на деца,…
Водещ: Плащане на сметки…
Бойко Станкушев: Всичкото това, да, то някак си не му остава на горкото общество ментален ресурс да ги осмисли тея неща, за което ние не можем да го виним. Това сме ние, това е нашия народ, това са нашите майки и бащи…
Водещ: Но пък можем да виним себе си, че не сме ясни в посланията си.
Бойко Станкушев: Тука първопроблема е, че сме така затиснати от икономически проблеми като много бедни на фона на нашите европейски братя, че реално не остават бих казал калории за тоя вид дейност в много от случаите. Истината е, нека да не звучи цинично, че може би някакъв пренебрежително малък процент от действително граждански мислещите хора осъзнават това. Но те винаги са малцинство. Понякога са в един минимистичен абсурд, свободните и разсъждаващи смело пред аудитория гласове.
Водещ: Които за съжаление са и тихи.
Бойко Станкушев: Да, ами те така са насметени или насмитани от време на време, че ги е страх. Голяма драма се съдържа в следната елементарна констатация. Все повече хора пренбрегват, неглижират правото си да говорят свободно. Дори за очевидни, за бих казал за ненуждаещи се аксиоматични, ненуждаещи се от доказателство факти, не смеят да говорят. Защото това е свързано с последваща някаква малка, средна, понякога и тежка репресия. Това се отнася и за журналистите, отнася се и за служителите в държавните структури, отнася се и за тези в чисто частните структури. Системата не дава право да имаш свободно поведение, независимо мнение и да го изказваш. Те са три неща.
Водещ: Аз лично бях изумена тази седмица, когато изказването пред медия на доктор доведе до неговото уволнение.
Бойко Станкушев: Да, така е, но такива случаи има много повече, но просто понякога не достигат до медиите, а пък в повечето случаи никога не могат да достигнат до централните медии, където все пак нали ние, вие, се чувстваме някак си защитени, най-малкото защото тука има някакви колективи, има гилдия и се предполага, че ако ти посегнат ще има реакция. Което се е случвало често, но не винаги. Ние сме на първо място в Европа по съдени, осъждани, репресирани, бити и малтретирани и изтезавани журналисти. В провинцията е ужасно.
Водещ: Така е, да, и заради това индекса на свободата на словото е толкова нисък и това е повод да се …
Бойко Станкушев: той е принизен горе долу до индекса за частна инициатива. Как ще станеш частен предприемач в една страна, в която реално фундаментални принципи, движещи на свободната пазарна икономика не съществуват. Страна, в която има монополи във всичко почти, страна в която някак си няма от къде да вземеш, за да инвестираш в иначе умна идея, да се бъхташ по 20 часа и да станеш макар и малък, но независим собственик на нещо.
Водещ: Но независимо от всичко не трябва да има монопол по отношение на влиянието на медиите и това да бъдат търговските медии. До колко това е една възможна кауза – останете с нас, ще поговорим по темата след малко.

В "Клубът на журналистите" продължаваме разговора с члена на УС на БНТ Бойко Станкушев по темата – що е обществена медия. И сега нека опитаме да направим тази разлика по-релефна. През седмицата стана ясно, че ще бъдете прозрачни като изслушванията на намеренията на кандидатите за шефове ще бъдат не само видими за хората, работещи в телевизията, но и за останалите медии. Та след такова едно преслушване излезе търговския прочит. Сънчо ще стане 15 минути. Хайде да направим обществен прочит на тази новина. Да е ясна разликата.
Бойко Станкушев: това първо едва ли трябва да е ачик във фокуса на вниманието, но действително е едно намерение на Севда Шишманова, новия програмен директор, което е добре, защото истината, ако трябва да говорим с ръка на сърцето, че медиите, които трябва д абъдат обществени произвеждат и излъчват сравнително малко продукт, ориентиран към децата. Децата са си граждани, те си имат своите права. Първо за тези, които мислят че е много аз бих казал, че е малко. Защото къде е това място в ефира, където ние обръщаме сериозно внимание с опит за влизане при това в диалог с нашите деца?
Водещ: И да става дума все пак за собствен продукт, а не за Том и Джери.
Бойко Станкушев: Обикновено посланията са еднопосочни. Обикновено се отбива номера. Не казвам винаги, но много често. Да, Том и Джери – хубав пример, нищо лошо няма в Том и Джери, обаче ти с Том и Джери разказваш приказки и всъщност това е нещо като бибероните за бебета. Като близалки, като залъгалки, като хвърляне на играчките в кошарата. То реве, протяга ръчички, иска нещо на неговия си език да ти каже, ти да го разбереш и да се опиташ на неговия език да му отговориш. А не просто отбиване на номера. Аз си представям един нов и добър човешки формат на предавания за деца преди всичко изградн на основата на сериозни проучвания, на техните душички, на техния вътрешен свят, на всичко това, което те се опитват да открият като отговор, това което ги тревожи. Те си имат своите кошмари, те имат големите си въпросителни. Те разбират, че ние все по-малко им отделяме време, че душите ни някак си се отдалечават от тях. Човек си казва – аз трябв ада работя на две места, боже колко съм изморен, имам право на 5 минутки спокойствие. През това време то те гледа, иска да ти каже нещо. Но като цяло дистанцията между поколенията и особено между родители-деца много ужасно се е увеличила, което е престъпление.
Водещ: Но тук..
Бойко Станкушев: Аз не оневинявам никой. Самия аз ще си отида от тоя свят с чувството за вина, че не съм се опитал достатъчно добре да разбера децата си.
Водещ: Ето тук биха могли обществените медии да подпомогнат намереният ана тази…
Бойко Станкушев: Това е ясно. То е проблем за свободата, защото както ти го възпиташ или не възпиташ, така и ще живее после то. И даже важното в случая е не как ще ти го върне, защото всичко се връща, както в оная песен на Щурците, ами дали ще бъде щастлив човек. Майната ми на мене като ме няма. Дали те ще бъдат в състояние да говорят за важните неща, както примерно сега се опитваме с теб да си говорим.
Водещ: И дали ще отстояват лично мнение…
Бойко Станкушев: Няма нищо, то вече си личи, че не отстояват. Защото квотата на конформистите расте,. Вместо да намалява. На мен тоя вид демокрация не ми върши работа. Това е много важна мисия на обществените медии. Не е достатъчно да отидеш да се снимаш с децата на входа на новата детска градина и да срежеш лентата. Не е достатъчно да организираш кампания, в която се събират парички за болните дечица, да се снимаш с тях и да чакаш следващите 364 дни.
Водещ: Но пък в това време, докато това се организира и не е лошо да се организира…
Бойко Станкушев: Има общества, в които децата са богове. Главно на изток.
Водещ: Не е лошо да се пита тези, пък, които даряват всеки месец защо някой си позволява да променя вота им. Имаше такъв прецедент с фонда за лечение на деца в чужбина.
Бойко Станкушев: О, такива прецеденти има много.
Водещ: Да, но на фона на тази подменена воля на дарителите някак си трябваше да има журналистически…
Бойко Станкушев: Тука прескачаме в една съседна писта. Може ли, как и до колко да осъществява обществената медия контрол. ефективен, в такива случаи. Отговора е – задължително. Аз не мога да се появя в цялото си великолепие в тоалетна Версаче с часовник за 30 000 евро, да агитирам хората да пускат SMS-и, да се съберат някакви пари, които няма да отидат по предназначение, както се случва често. След което да отида след 1 седмица и да си взема хонорара от 10 000, понеже съм бил водещ на кампания за набиране на средства за болни деца. На върха на езика ми е да започна да говоря с имена.
Водещ: Да. Ами може би трябва да започнем.
Бойко Станкушев: Сега спираме до един съществен момент. Че все пак много, достатъчно много зависи от управлението, от мениджмънта на една обществена медия и не само на една обществена медия.
Водещ: Как може управлението и мениджмънта да помагат на журналистите да задават въпросите на хората, да им подсказват какви въпроси те да задават в живота си?
Бойко Станкушев: Обществото как да подсказва? Не чух в началото.
Водещ: Как мениджмънта ще даде свобода на журналистите да го правят? В обществените медии. Защото дискутира се безспорно въпроса да има разлика между…
Бойко Станкушев: Както ние имаме намерение, започвам малко от преди да променим структурата на БНТ, което означава да се променят и длъжностните характеристики, продължавам, трябва в разбира се в условията на много широк дебат, който ще бъде мъчителен, защото интересите са най-различни, противоречиви, не винаги говорещите са искрени, трябва да се направи поредното усилие сред много правени до сега, просто да се изгради един етичен кодекс, ама истински, котйо просто да бъде символ на всеки, който иска да бъде журналист.
Водещ: Доближаваме до някаква новина. Може би БНР и БНТ ще бъдат инициатори на подобна идея.
Бойко Станкушев: Нищо не пречи. Между другото имаше вече контакти на ниво управителни тела между новото ръководство на БНР и на БНТ. Предстои много скоро пак такъв … там ще обсъждаме и тези въпроси. Основното разбира се ще бъде как да изглежда новия медиен закон, защото закона регулира. И върховенството на закона наистина то трябва да бъде нещо свещено в дейността и на управляващи и на бих казал по-ниските нива, журналисти и не само, и служители, защото медиите не са само журналисти, разбира се. Цялото това нещо е възможно да се направи и има прекрасни примери в западна Европа, в по принцип англо-саксонската традиция много е направила в тая посока, но…
Водещ: И скандинавската не бива да бъде пропускана.
Бойко Станкушев: Скандинавската още повече. Благодаря. Но там хората някак си първо по дефиниция получават първите си 7 години. Те растат с мисълта и с упованието, че са част от обществото и че колкото то им е задължено, толкова и те са му задължени. Има един друг вид хармония, която започва с една отговорност, в която на най-ниското стъпало стои червената лампичка, че не се хвърлят мазни книжки по улицата и нагоре вече върви до казуси, в които човек се изправя сам срещу себе си и разсъждава тогава, когато се налага може би що е това саможертва. Къде е тука това нещо?
Водещ: Този въпрос не се поставя.
Бойко Станкушев: Няма го, но ще го има. Просто ние сляпо вярвахме преди години, че по-бързо ще дойде тоя момент, но той ще дойде много бавно. Ние в момента сме в средата на пустинята, въртим се, може би още толко ще се въртим горе долу. Качествени промени ще започнат да настъпват след 3-4 години, като много важна предпоставка за духовната еволюция и наченки на пробуждане на всички е да се погребат илюзиите. Докато не започнат всички или почти всички да подлагат на съмнение своите псевдо идеали, своите представи за спокоен и щастлив модел на съществуване, докато не спрат да се прекланят пред идоли, няма да започне този процес на освобождаване на човешката душа. В момента … нямам предвид само в т.нар. политическа сфера. Аз съм от тея, ти си от онея, поради което ти си ми враг. Ние сме леви, вие сте десни и средни и бембени и пипитани. Нямам предвид само това. Имам предвид това, което човек трябв ада осъзнае и да носи под сърцето си като морална норма.
Водещ: Категорично броя на първите копки трябва да отговаря на броя на прерязаните ленти.
Бойко Станкушев: Когато някой лъже и той е известен и публичен и е облечен във власт, критичните гласове да се чуват не на другия ден, а веднага. Телефоните да звънят, да го замерват с домати… Не, не, това е важно.
Водещ: Важно е, разбира се, че е важно, но …
Бойко Станкушев: Това го имаше в първите няколко месеца или може би 1-2 години о тначалото на тия неща, които започнаха с един невинен преврат на някакъв (?), но това умря.
Водещ: Липсата на оставки направи…
Бойко Станкушев: Той умря поради невъзможността на обикновените хора, от които ние не можем да искаме да са мегаинтелектуалци, да се позиционират в тази координатна система и да знаят няколко основни неща, които общо взето са десетте божи заповеди.
Водещ: Да, за да дам пример и да бъдем по-ясни – броя на първите копки трябва да отговаря на броя на прерязаните ленти. Но това ще стане само когато журналистите успеят да променят неписаните правила на политиците да се показват на подобни събития.
Бойко Станкушев: Знаеш ли кога ще ги променят? Когато спрат да се страхуват, когато станат общност, когато гилдията наистина стане гилдия. Когато не е само един списък с хора, които работят в тая или оная редакция, в една или друга медия. Когато станат общност.
Водещ: Но за целта наистина трябва да бъде …
Бойко Станкушев: Такава общност, каквато давам … в технологично отношение, иначе лош пример, каквито са сектите. Когато има вяра и когато има обща ценностна система и когато тя не е егоистична, тогава нещата могат да станат.
Водещ: Как обаче това може да бъде вписано в един закон и до колко това е една възможност – останете с нас, продължаваме след малко.

Как прозрачността в ръководството на БНТ ще я направи по-обществена. Първите стъпки, за които се чу са антикризисни. Шефовете слизат от колите.
Бойко Станкушев: Да, ние … може би беше не първия, втория управителен съвет решихме да нямаме персонални автомобили, да нямаме шофьори, което все някаква икономия. Наложили сме си едни такива ясни рамки какво може да се харчи и какво не. Намеренията в чист вид ще се видят когато бъде готова нашата нова структура и започне структурната реформа. Това ще бъде един болезнен процес, защото БНТ все още е като манталитет, като нагласа и като отношение към труда едно доста изостанало предприятие.
Водещ: Да, това е…
Бойко Станкушев: Хората имат самочувствие, колегите, че са стари служители, че са в руслото на една традиция, че тая телевизия понеже е първата, че от нея са произлезли другите. Образно казано, ако Адам беше дал повече от 1 ребро, щеше да има много жени, това са другите телевизии. Така е, в голяма степен. Това предстои…
Водещ: Как ще изглежда тази структура?
Бойко Станкушев: Много ни натискат, много ни критикуват, и от вънка и от вътре, има 8 синдиката, има политически сили, които действат по различни начини. Едните казват ние може да сме в опозиция ама еди какво си. Другите казват – ама ние сме управляващи, не може така. Многообразието е от А до Я. Опити не сериозни, но и за някакво вменяване в чисто корпоративни интереси на нещо си или на друго си. Но това не е интересно. Взехме решение и вече има един пример, направихме публично изслушването на в последствие избраната от УС за програмен директор Севда Шишманова пред колегията, не само пред колектива, а и пред представители на всички медии, които пожелаха. Публикуваме на сайта на БНТ в рамките на до 12 часа време необходимо да бъдат стилистично редактирани, да минат и през коректор решения на УС. Това се чете практически в реално време. Вратите са отворени. 2 седмици приемаме и хора, които всъщност не съм длъжен по длъжностна характеристика да приемам. Всички равнища за всичко. По този начин си възстановявам бих казал някои празноти, пукнатини в телевизионната глава. Повечето от хората са много искрени, с които … с колегите, с които се срещам. Около 2/3 от тях са хора, с които съм работил и преди.
Водещ: Всъщност едно от пожеланията на СЕМ към новите ръководства е да има повече дистанция между административното ръководство и между журналистите. Това как се постига? За да могат зжурналситите да бъдат свободни. Това е крайната цел.
Бойко Станкушев: Ами аз ще ти отговоря с пример, който е мое дълбоко убеждение, категорично. Аз твърдя, че през последните години и при предишното ръководство, специално колегите в дирекция Информация, там където са и новините и публицистиката, са имали по-голяма индивидуална и редакционна свобода от колкото в комерсиалните медии. Сигурен съм в това. Просто тази тенденция трябва да се запази и по някакъв начин да се разшири. Не до свободия, разбира се, защото си има процедури, правила, статути, графици и т.н. Но това се оказа, че е възможно и съм убеден, че може действително да еволюира до една степен достатъчна. Каква точ1но не знам, защото аз не съм гений на медийната теория и никога това не ми е било под сърцето.
Водещ: Кое е най-липсващото предаване за БНТ в момента?
Бойко Станкушев: Не е едно.
Водещ: добре де, поне едно?
Бойко Станкушев: Много ми липсва предаване, в което да можем да ръчкаме и да се караме и да размахваме пръст на тези институции, които трябва да полагат повече грижа за тежко болните хора, за инвалидите. Познавам доста такива хора. Имам близки такива хора. Това, за което говорихме. Пренебрежително отношение към децата, имитация на внимание. Това може да не е така. От тук насетне считам, че сме длъжници на националната култура. Много големи длъжници на новия прочит на историята. Най-малко сме длъжници на феновете на спорта. Но и тук ми се иска много неща да се направят, защото независимо от глобалната криза, тарифите за получаване на права за важни, и национални и европейски и световни спортни срещи се увеличават. Там става все по-скъпо, а ние ставаме все по-бедни. И обществото, и държавата…
Водещ: Един ден се събуждат и установяват, че трябва да гледат световното първенство по друга телевизия.
Бойко Станкушев: Телевизията в момента, не искам да хленча, но телевизията в момента е много по-зле финансирана, о тколкото е била да речем преди 5 години. Субсидията намалена от 78 млн., на 60, понеже е криза, няма.
Водещ: За кога предвиждате …
Бойко Станкушев: Извинявай, но къде е отговорността на законодателя, който след като е приел тоя … целия в кръпки и дупки медиен закон, къде е отговорността на закнодателя, който като е приел тоя закон не се е сетил повече от 10 години, че т.нар. Фонд Радио и телевизия не съществува, той дори не е конституиран. От там на вход Пари нещо трябваше да влиза през тея години…
Водещ: Дори няма дефинирани национални събития.
Бойко Станкушев: Ако бяхме САЩ пък щеше да се намери сила, воля и да се издигне глас, Който да произнесе ясно и отчетливо, че България има монопол в рекламата, както има и много други монополи. И в енергетиката има, и не знам си къде. Че извинявай, не е ли монопол парното? Същото е и тука. Те що не си поемат вината и да се изправят и да отговорят?
Водещ: Ами може би не ги питаме.
Бойко Станкушев: В същото време, сега аз си защитавам институцията, но я защитавам защото искам тя да се изправи на крака и да работи за гражданите, в същото време все пак тази телевизия си е увеличила ефирното време на денонощие много. Втория канал, сателитния, е увеличил от 12 на 24 часа програмата си. Регионалните центрове, които са много зле, с остаряла техника, да не изброявам, са увеличили от 4 на 8 часа дневната програма.
Водещ: Може ли да бъде счупено клишето на разделението…
Бойко Станкушев: Може ли да стане без пари това нещо? Ето Бойко Борисов казва – ако има пари ще направим до 3 години всички магистрали. Ама няма. Добре че народа е разумен и казва – абе верно е, че няма. Сега, защо няма и кога са изчезнали и кой ги е взел – те трябва да си се разберат.
Водещ: До колко този монопол на политиците да разделят медиите на търговски и обществени може да бъде счупен и вярвате ли, че една такава дискусия, провокирана от БНТ и БНР за намиране на най-доброто определение в законодателен текст що е обществена медия е възможна кауза.
Бойко Станкушев: То… виж сега, според мен нагласите на обществото са ясни и потребностите. Очевидно, че подобен сложен ребус може да се реши от хора с достатъчна експертиза и просто както вече се направиха опити да се организират и се проведоха такива дискусии, това трябва да продължи, но много по-интензивно и напълно прозрачно. Както кардиналите ги заключват и стоят затворени на хляб и вода, докато не изберат кардинал, така трябва да се постъпи и тука. В България хора, които биха могли да решат това уравнение, не са чак толкова много. Те трябва да бъдат теоретици, практици, но трябва да има и такива, които съчетават и едното и другото.
Водещ: И имат експертиза.
Бойко Станкушев: Да, имат експертиза. Но не само в една или в друга посока, защото до сега се получаваше едно механично слепване и преписване на съществуващи практики, модели и формулировки. Било външни, било нкой някъде бил, чул, видял. Не може ти да сложиш на една маса специалист по маркетинг, специалист по реклама, специалист по програмиране, финансист и т.н. и те да направят едно функциониращо творение, каквото е медийния закон. Не може. Трябва да има едно припокриване, трябва да се мине през една преизподня, ако трябва да се бият и да се карат и по студиата и по дискусиите, Но в края на краищата трябва да се излезе на едно равнище, в което да се осмислят, разпишат и приемат формулировки, текстове в един бъдещ закон, които да бъдат реалистични, да са съобразени с потребностите на това общество, с цялта му беднотия, но и нагласи на тази държава, с всичките и кусури има и някакви, бих казал, предимства. И така. Най-важното е да се отстрайкира мафията, нарочно казвам тая дума. Винаги до сега при взимането на окончателните решения в ключовите текстове, там където са парите са се намесвали външни тъмни и често невидими за обикновения човек сили. Защото така се правят много лесно пари. От разместването на словореда или на една запетайка или от една невинна уж поправка се правят много пари. И за това обществените медии са винаги били второ качество от гледна точка на законодателя, който няма да си признае това никога, но аз предпочитам вместо да си посипват главите в пепел и да си признават, поне да спрат да пречат.
Водещ: И това би могло да стане наистина чрез обществена дискусия…
Бойко Станкушев: Не, то може да стане. В момента горе долу има консолидиране на експертиза. Въпроса е да се приеме едно разумно решение. То го има, вече има варианти и подварианти, които бих казал, че са достатъчно добри.
Водещ: Кога да очакваме една обществена диксуия? Предизвикана от Сан Стефано и Драган Цанков 4?
Бойко Станкушев: Ами не, ние между другото сме в така добра комуникация с работната група, която между другото работи по този закон, не имитират че работят само, работят. Естествено там има хора с различна опитност, различни нагласи, различни интереси, нормално е това нещо. То всичко е различно, и естетически хората по различен начин възприемат едно и също нещо. Но не е невъзможно, ние изчакваме, доц.Лозанов обеща, че скоро ще има ново издание на тази дискусия, която вече се състоя. Аз все пак си пожелавам да бъде отворено малко ветрилото и да се вкарат още експерти, като под експерти не разбирам хора, които са се самообявили за експерти, както някои бизнесмени…
Водещ: А признатите от общността.
Бойко Станкушев: Признатите от общността, и под общността разбирам всъщност вашата гилдия, нашата гилдия и да речем от информационните агенции, защото това е ценно. Вероятно ако направим една съвестна анкета, в коридорите на радиото и в коридорите на телевизията, отговорите ще си излезнат едно към едно и няма защо да си блъскаме главите. Защото аз вярвам в добросъвестността на колегите си. Те осъзнават, че съществуват заради интересите на обществото, но са деморализирани и снишени, защото не вярват, че може да се създаде координатна система, в която това, в което те вярват може да се случи. Кураж повече трябва.
Водещ: Дай боже да имат повече кураж.

За да чуем какво мислят хората, ние журналистите трябва да ги попитаме. Ето сега тръгваме в тази посока. Какви сюжети избираме да видим през обектива и така да запечатаме спомена за лятото. Ето това сега ще ни помогне да видим Кристина Христова от в.Дневник, всъщност продължават да идват сигурно спомени за лятото. Как изглеждат те? Добър ден.
Кристина Христова: Здравейте. Ами как изглеждат –това са най-вече истории за пътувания извън най-познатите туристически дестинации и хората обичат да бъдат изследователи дори в градове като Лондон и Париж, да виждат някакви неща, които не са в туристическите справочници и да разказват за това, което са видяли, да го споделят като писатели.
Водещ: Кое беше най-интересното, което видяхте през погледа на хората и тяхната инициатива, разбира се, да търсят, да изследват и да запечатват?
Кристина Христова: Ами например днес видях една галерия, която участва в категорията за купонджиите. Беше за планина и това става странно, че такава галерия може да участва в такава категория. Обаче се оказа, че наистина дори за планината може да се разказва по смешен и забавен начин. Много са, не мога просто да ги изброя и да кажа кое е най-интересното. Във всяка категория има невероятни неща, просто аз се влюбих в тая фотоистория на лятото.
Водещ: Интересно ли е да питаме хроата какво ги вълнува и какво ги интересува? Вече натрупахте материали…
Кристина Христова: Ами мисля, че това е нещо, което в момента е най-актуалното в медиите. Да питаме хората и те да създават съдържание. Това е една тенденция, която е отвсякъде видима в момента.
Водещ: И понеже така вдъхновено разказахте за изненадата си, да кажем накрая и до кога продължава конкурса.
Кристина Христова: Конкурса ще бъде до 30 септември и на 15 октомври ще изберем победител.
Водещ: Ще бъде интересно да поговорим в "Клубът на журналистите" малко по-подробно след оценката, която получи всичко получено. Благодаря на Кристина Христова от в.Дневник. а сега да попитам Исак Гозес от в.Стандарт какви истории ни кара да разказваме лятото и дали без конкурс хората пращат своите истории и искат да ги разказват на журналистите. Добър ден.
Исак Гозес: Добър ден. Ами сега, какви истории, лятото е пълно с истории. Обикновено зимата е времето, в което пишещи, композиращи, събират и анализират така да се каже (?) тези истории и ги превръщат в някакво четиво или песен. Според мен лятото е време з апочивка, тъй да се каже, за любов и за събиране на впечатления.
Водещ: Които да топлят през зимата.
Исак Гозес: Които да топлят през зимата. Ако някой има някакъв талант да се опита да материализира туй, дето е преживял през лятото.
Водещ: Караме ли хората да разказват истории? Умеем ли да ги караме?
Исак Гозес: Ами умеем. Ние не знам дали умеем, ама те умеят да ги разказват. Защо ние трябав да ги караме… аз имам впечатления от моята работа като журналист, че всеки човек, дори и най-скучния на вид, дори най-необразования, дори най-възрастния носи в себе си някаква история. Някои носят повече истории, други по-малко, но всеки носи поне една съкровена история. И идва един момент, в който той дори да я е криел много време, да я пази в дълбока тайна, му се иска да я разкаже. И когато реши да го направи, го прави с особен талант. И в това отношение професионалните писатели много могат да завиждат на някой, тъй да се каже, необладан от тая страст да пишат (?) и да разказват.
Водещ: Но със сигурност ние журналистите трябва да вярваме в историите на хората и да ги питаме, защото това е прекия път към едно по-зряло гражданско общество.
Исак Гозес: Ние журналистите трябва да намалим да измисляме нашите истории, пък историите на хората не само сме длъжни да им вярваме, ами да се учим от тях как се правят автентични истории. Ние малко си обичаме да ги украсяваме, да ги поизмисляме малко, но това е част от занаята. Не само, че за хората, целия живот, и което значи цялата журналистика, защото журналистиката е живота, е (?) между хората, туй което те са преживели. Не което ние сме измислили.
Водещ: Много благодаря за този коментар на Исак Гозес от в.Стандарт. сега накрая да обобщим чутото за интересите на хората и как то би могло да бъде много ясноотговорено от обществените медии. Бойко Станкушев питам.
Бойко Станкушев: Ирен, българина е една много странна разновидност на хомо сапиенса. Българина от този рядко срещащ се в цивилизацията човешки вид, който дори много беден, ограничен във възможностите си поради материални причини да се придвижва в пространството и да вижда красиви, непознати, екзотични места, той е запазил способността си въображението му да самоеволюира. Ние за това имаме такова народно творчество, за това имаме такива страхотни поети. Аз познавам хора, които никъде не са били освен в родното си село, окръжния град, обаче имат такава фантазия и такива красиви мисли и видения, че просто това е парадоксално от гледна точка на човешкото съзнание. И това е много голяма сила. Въпроса е тази сила да се насочи към доброто. И много добра инициативата на колегите, защото те правейки тези акции катализират и отварят тая чакра, която малко е позатворена от стъписването от битовите проблеми на хората. Това е хубаво. Това е двигател към свобода. И знаеш ли кое друго е много важно? Че българина като все пак трезво мислещ човек може, съумява и това е полезно да разграничава тези най-развинтени видения във въображението си от чисто човешките си мечти. Той прави разлика. При други видове, не тук на балканите, това се припокрива и води понякога до грешки, води до мегаломания, води до абсурдни желания, до нереалистични искания. До много неща. До мутации на съзнанието и до престъпления, до тежки престъпления. При нашия човек това е някак си в два различни , макар и паралелни класификатора.
Водещ: Но тук мястото на обществените медии…
Бойко Станкушев: Най-възрастния селянин, който реално не е ходил на по-далеч от 30 километра от селото си притежава тази дарба. Тя е уникална. Това е основополагаща част от народопсихологията на българина и то от тия най-добри неща, които носи.
Водещ: Ами дай боже законодателя да направи така щото обществените медии да можем да …
Бойко Станкушев: Българина може да пътува без физически тялото му да се премества. Важно е това.
Водещ: А пък обществените медии могат да го покажат. Дано това влезе в новото законодателство. Тук с това пожелание приключва днешното издание на "Клубът на журналистите".