сп. Мениджър | Димитрана АЛЕКСАНДРОВА | 11.07.2010
Свидетели разказват, че български премиер на международна конференция бил запитан кои са собствениците на една родна медия. Той отговорил, че не знае. Чужденците останали с впечатление, че този човек или лъже, или не е премиер. Печатът от векове се величае като четвърта власт, която информира обществото и пази интересите му от погрешни решения на другите три власти – законодателната, изпълнителната и съдебната. Парадоксът в България през 21. век е, че тази четвърта власт може да бъде анонимна. Има вестници и списания с неизвестен собственик и с адрес пощенска кутия. Други посочват компания издател, но за читателя е невъзможно да разбере кой е действителният собственик. Тази смътност позволява манипулация на информацията в услуга или вреда на политически и/или бизнес интереси и се превръща в заплаха за свободата на словото. Важно е читателят да знае кой е собственикът, за да прецени обективността на медията и да реши дали да й се довери. Подтикнат от лоялните издатели, сегашният премиер реши да не изпада в положението на гореспоменатия си предшественик и правителството подготви закон, който да извади наяве действителните собственици на вестници и списания. Как ще стане това, каква ще е ползата за обществото и за бизнеса и защо дебатът засега донесе повече вреда отколкото полза за журналистиката? Моля, четете на следващите страници.
ПО-ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ не съм имал в бизнеса. Един вестник непрекъснато забърква фирмата във всевъзможни измислици, изкарва ни протежета на властта, съдружници на сенчести структури и какво ли още не. Уронва добро ни име, а даже не можем да го съдим, защото не е ясно кой го издава. Търговската му регистрация не е наред, вместо адрес има пощенска кутия, името на редактора е едно от най-често срещаните.
Това разказва мениджър на компания, която работи в Бургас и е "герой" на едно от местните издания, претендиращо за голям тираж. Лично засегнат, той смята за абсолютно необходима законовата поправка, която
ще освети собствеността – ще задължи вестниците и списанията да обявят издателите си и да ги впишат в публичен регистър, поддържан и контролиран от Министерството на културата. "Ще се постараем промените в Закона за задължително депозиране на печатни и други произведения да бъдат приети от Народното събрание до лятната ваканция", казва Даниела Петрова, председател на парламентарната комисия по култура, медии и гражданско общество. Според проекта най-късно до един месец, след като законът влезе в сила, печатните медии трябва да попълнят декларация за собствениците си и да я депозират в Министерството на културата, което ще я качи на сайта си. Те ще са длъжни да разкрият всеки действителен собственик – до физическо лице, което получава приходи от дейността на изданието. Това означава, че трябва да се представи цялата верига юридически лица, участващи в дружество издател, чрез всички физически лица, които притежават дялове или акции в тях. Според Радомир Чолаков, юрист на "Вестникарска група България", която издава всекидневниците "Труд" и "24 часа" и още десетина вестници и списания, притежателите на
акции на приносител също няма да останат анонимни, защото са записани в книгата на акционерите, а тя трябва да бъде дадена при поискване от държавния орган. Въпреки идеите да се забрани на офшорни компании да притежават печатни медии, такова ограничение
няма да има. Модерното законодателство не поставя забрани, а предписва правила, обяснява Чолаков, който участва в подготовката на закона като представител на Съюза на издателите. Т.е. офшорните компании -притежатели на вестници и списания в България, също ще трябва да разкрият физическите лица, които са техни действителни собственици. Министерството на културата, където ще се подадат декларациите, няма да създаде специална администрация, която да проверява истинността им. Предполага се, че предупреждението за наказателна отговорност при неверни данни е достатъчно, а ведомството ще изпраща съмнителните издатели на прокуратурата. Останалите вестници са пряко заинтересовани да разкриват злоупотреби, така че страхът от журналистически разследвания ще е възпиращ. Ако декларациите не бъдат подадени до един месец, след като законът влезе в сила, глобата е 2000 лева на издаден брой от вестника или списанието, казва Чолаков. Всяка промяна в собствеността също трябва да се регистрира. Като гаранция, че вече няма да се тиражират продукти с неясен издател, печатниците и разпространителите ще бъдат задължени да проверяват дали той е посочен в т.нар. редакционно каре. Контрол ще упражняват и общинските инспекторати. Както всеки регистрационен режим, и този ще натовари издателския бизнес с администра тивни процедури, но авторите на закона се кълнат, че те ще са умерено сложни и няма да затруднят лоялните играчи на пазара. Изясняването на собствеността в печата беше поискано от Съюза на издателите и това е гаранцията, че поне големите групи ще разкрият действителните си собственици. Съюзът и сега има регистър в сайта си, но са включени само дружествата издатели, а не е проследена веригата до физически лица. Освен това не всички издатели членуват в съюза.
Макар че има безспорна полза от промяната в закона, възможностите му не бива да бъдат надценявани. Ако действителният собственик иска да се скрие, не е проблем да намери подставено лице, което да регистрира като издател. Точно това се случва при вестници и списания, създадени, за да обслужват останалия бизнес на собственика или да притискат конкурентите му, да прокарват или продават влияние. Застрахователна компания например напразно полага усилия, за да докаже връзката между всекидневник, публикувал компромати за нея, и неин конкурент. Освен това регистрацията на собствеността не означава, че се изяснява произходът на капитала за печатното издание. А, както казва експертът Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии, капиталът е част от посланието, неяснотата му е дефицит на послание. Именно заради това той лансира идеята печатът да стане регулиран както радиото и телевизията, да бъде вкаран в нов закон за медиите и да го наблюдава съвет за медиите. Засега е ясно, че група, назначена от премиера и оглавявана от Лозанов, ще пише нов закон, но дали той ще е само за електронните или и за печатните медии, още не е решено. Издателите не са единни по въпроса. Има мнения, че това вече ще бъде прекалено. За създаване на електронни медии има ограничен ресурс – и при ефирните честоти, и при цифровизацията, така че е логично някой да дава лицензи и да упражнява контрол. При печатните медии е достатъчно да има правила за прозрачност на собствеността, а регулатор да бъде пазарът. Който смята, че правата и интересите му са нарушени, може да се оплаче в Комисията за защита на конкуренцията, в съда (за клевета, обида или пропуснати ползи), в етичната комисия (ако е нарушен моралният кодекс, подписан от повечето български вестници и списания). Крайните радетели за прозрачност пък настояват печатът не само да декларира собствениците си до физически лица, а да има механизъм за проверка за произхода на капитала като при банките например и задължение всяка година изданията да публикуват подробен списък на източниците си за финансиране (от продажби, рекламодатели, спонсори, субсидии от собственика и т.н.). Това означава да се създаде администрация, която да упражнява контрол. Нуждата от нея е съмнителна – в крайна сметка данъчните органи и прокуратурата са длъжни да изпълняват точно такива функции и без специална регламентация. Георги Лозанов говори, че законът трябва да изключи капитали – т.е. да прогласи капитали, които нямат право да създават медии. "Не всички капитали могат да бъдат защитници на правото на информация", обосновава се той и добавя, че ще се спазва обаче пазарният либерализъм. Има най-малко две съмнения дали са необходими ограничения. Първо, ако става дума за капитали с престъпен произход, те по закон са изключени не само от медиите, а и от всякакъв бизнес. Второ, доказано е, че забраните от типа "врата в полето" не работят. Справка – според Закона за радио и телевизия собствениците на рекламни агенции нямаха право да притежават електронни медии, но това не само не беше сложно да се заобиколи, но се оказа във вреда на самите медии. През тази зима изискването беше отменено. Красимир Гергов, собственик на рекламни агенции, вече официално има дял в Би Ти Ви, Про.бг, няколко радиа. Собствениците на "Нова телевизия" и "Диема" обявиха, че създават рекламна агенция, за да обслужват бизнеса си. Така че забраните не намаляват, а по-скоро увеличават
смътността на медиите. Другият проблем, за чието решение се възлагат надежди на нов закон за всички медии, е концентрацията. Според Георги Лозанов е нужна цялостна схема какви концентрации на собственост са разрешени, защото сега те се правят без ограниче-
ния – хоризонтални (няколко печатни медии), вертикални (собственикът на вестници и списания притежава печатница и разпространителски фирми), диагонални (различни типове медии – радио, телевизия, сайтове, вестници).
Повечето издатели смятат, че трябва да е ясен пределът на медийна концентрация, защото може да бъде заплашена не просто конкуренцията, както е в другия бизнес, но и плурализмът на мнения в обществото. Този път не заради цензура, която упражнява властта и заплашва свободата на словото, а заради влиянието на капитали, които носят собствена идеология и могат да манипулират информацията. Особено опасни са поли-тико-корпоративно-икономическите намеси, както ги нарича Лозанов. Т.е. когато собствениците
продават медийното си влияние на властта, а тя им се отблагодарява, като им осигурява предимство пред кон курентите в извънмедийния им бизнес и/или ги награждава с държавни поръчки. Лесната печалба от другия бизнес се вкарва обратно във вестниците, те могат да се продават на ниска цена и така да привличат читатели, което пък прави манипулацията на общественото мнение още по-силна. Увеличеното влияние се продава още по-скъпо и се стига до омагьосан кръг, който е опасен за демокрацията.
Факт е, че в печата малцина от действителните собственици са чисти издатели. Повечето имат и друг бизнес. Не бива обаче да се спекулира с твърдението, че на всички тях медиите са им нужни само за да упражняват влияние в подкрепа на другия си бизнес. Това просто не е вярно. Част от вестниците и списанията са проекти, които носят печалба. Други поне се самоиз-държат. Трети са замислени като бизнес, в който трябва дълго да се инвестира, но при нормализация на пазара ще започне да връща вложенията. Четвърти са спонсорирани от собствениците, които вярват, че изпълняват социалната си отговорност, като осигуряват трибуна за различни мнения или "немасови" теми. Не е вярно и обратното – че собствениците на медии, които нямат друг бизнес, са застраховани от търговия с влияние или от намеса на властта. Разделителната линия е, първо, моралът и, второ – дали искат да правят професионални медии. "Издателите си дават сметка, че професионалните медии трябва да са свободни и независими, иначе умират или се продават на политическите интереси. Медийни предприемачи искат да правят бизнес на медийния пазар, не да търгуват влияние с политиците", казва Иво Прокопиев, един от издателите на "Капитал" и "Дневник".
Колкото и да е парадоксално, прозрачността в собствеността на медиите ще е от полза за обществото и за бизнеса, но засега разговорът като че ли внесе объркване, защото произведе два-три мита. Първо, създаде впечатление, че собствениците едва ли не пишат вестниците. Ежедневно и ежечасно диктуват дописките или поне ги четат и нищо не може да излезе без тяхно знание. В масовия случай не е така – собствеността, мениджмънтът и редакционната политика са разделени. (Поне в националната преса не са много изданията, където собствениците са и главни редактори.) Има договорени със собственика правила, които главният редактор следва. Да се твърди, че повечето издатели знаят какво пише във всеки брой, е смешно – най-малкото защото, ако се занимават с публикациите, няма да им остане време за другия бизнес. Но и да се твърди, че редакционната политика е напълно независима от собственика, е прекалено. Няма как собственикът всеки път да не харесва изданието, то постоянно да се разминава с разбиранията му и да не се раздели с редакционния екип или да не предяви претенции към политиката му. Всъщност отношенията до голяма степен зависят от
културата на собственика. Ако той уважава свободата на словото, избира главен редактор, определя основните правила и оставя журналистите да се занимават със съдържанието, като спазват етичния кодекс на медиите. Всеки журналист пък е свободен да напусне, ако смята, че издателят или главният редактор го принуждават да изневерява на професионалния и гражданския си морал. Проблемът е има ли достатъчно свободно място, където да отиде, и достатъчно добър ли е, за да го вземат.
Когато премиерът Бойко Борисов през май съобщи, че ще има закон, изясняващ собствеността на медиите, каза: "Целта е слушателите и читателите, и зрителите да знаят кой провежда тази политика. Аз по написаното или чутото в новините знам кой корпоративен интерес сме нарушили през деня". Така излезе, че всяка критика към властта е продиктувана не от нейните грешки и от желанието на журналистиката да изпълни основната си мисия – да защити обществения интерес, а от бизнес интересите на издателите. Това не е ново, твърдели са го и предишните управляващи. Сега обаче регистърът на собствениците ясно ще показва дали те могат да бъдат обвинявани, че прокарват корпоративните си интереси чрез вестника или списанието си. Усложнението идва, когато защитата на
обществения интерес съвпада с корпоративния. Да речем, издателят развива бизнес с възобновяеми енергийни източници, а вестникът критикува държавната политика в тази област. (Това е реален пример. Моля, вижте отговора на Иво Прокопиев.) Тогава въпросът е дали читателите имат доверие на изданието и дали публикациите успяват да го накарат да разпознае собствения си интерес.
Всъщност въпросът е тъкмо за доверието, защото пресата не продава на читателите просто новини и коментари. Прозрачността на собствениците в известна степен ще разсее "смътността", но сама по себе си няма да повиши доверието. "Виж кой пише" наистина е част от посланието, но основната е "Виж какво пише".
Стр. 58 – 59, 60 – 61, 62 – 63, 64
