БНР, Програма "Христо Ботев", Клубът на журналистите | 12.01.2013
Водещ: Времето на опашки за вестници отдавна мина. Тогава държавата трудно пусна монопола за хартия, който и позволяваше да указва натиск. Защо някога имаше опашки за вестници, а днес има фалити? Как монополът прави вестниците не свободни? И ако монополът значи несвобода, то какво значи цифровизацията, когато собствеността върху мултиплексите е офшорна. След натиска на медии за прозрачност в съдебната система, отвръща ли се сега на удар или просто става дума пак за бизнес? Кой защитава медиите, това ще коментираме днес с председателя на СЕМ доцент Георги Лозанов, Ралица Ковачева – поредният журналист, избрал гражданската журналистика и свободата и с Александър Пелев. По телефона ще чуем и Валери Найденов, в чиито кабинет се е обсъждало убийство, кои партии са били неформални редактори и колко свободни са медиите ден. Какво би ги направило по-свободни? Ще има или няма да има извънреден доклад на ЕК за вътрешен ред и сигурност? От Брюксел още сега ще чуем Диана Чепишева. Добър ден на Диана Чепишева.
Диана Чепишева: Добър ден, Ирен. Добър ден, уважаеми слушатели.
Водещ: В деня на избора на главен прокурор стана ясно, че Брюксел ще оповести устен доклад за България във втората половина на януари, което предизвика определени дискусии. Нека да внесем малко яснота.
Диана Чепишева: Ами доста странно съобщение, ако трябва да го разгледаме в детайли. Най-напред Брюксел няма да го оповести, ако започнем от това. От друга страна – какво е устен доклад, впрочем? Аз самата си задавам този въпрос. За да внесем яснота наистина Комисията има намерение да информира устно работната група в съвета, която се занимава с механизма за наблюдение и проверка за България и Румъния. Всъщност за това става дума. Това не е някаква извънредна процедура, нещо, което ще се направи специално по този повод, конкретно на някаква дата или в определен момент. Става дума наистина за един нормален диалог и процес на информиране между Комисията и Съвета по този така наречен мониторингов механизъм. Но всъщност от къде започна всичко? От това, че ако си спомняте не толкова отдавна по повод драмите в Конституционния съд, ЕК предупреди България, че във всеки момент може да изготви извънреден доклад. И на малко по-късен етап беше уточнено, че въпреки че за сега не е планиран извънреден доклад и че плановете доклад за България да има в края на тази година остават в сила, Комисията има редовен диалог със Съвета и в рамките на този диалог ще докладва на Съвета какво се случва в България и по-конкретно с важните съдебни назначения от последните месеци. Аз всъщност останах с впечатление, че Комисията ще прати на Съвета някакъв документ. По-късно дойдоха уточненията, че всъщност става дума за устна размяна на информация, устно представяне какво се случва у нас. Така че за това става дума. Защо казвам, че Комисията няма да го оповести? Защото всъщност този диалог се случва при закрити врата. Комисията със сигурност няма да обяви публично това, което е обявила пред Съвета. Остава да видим каква част от тази размяна на информация двете институции ще сметнат за необходимо да направят публична и под каква форма.
Водещ: Това ще се случи следващите една – две седмици или?
Диана Чепишева: Малко е трудно да говорим за дати, защото всичко тук зависи от извънредния доклад за Румъния, знаете. Такъв доклад се пише заради усложнената политическа ситуация там. Той трябваше да излезе в края на миналата година. Комисията обаче не беше в състояние да го изготви. А изчака и някои последни събития в северната ни съседка. Все още няма дата за представянето на този доклад, но уточнението е, че това ще бъде втората половина на месец януари. Сега независимо дали това ще стане последната или предпоследната седмица, когато този доклад бъде одобрен и представен официално в Брюксел, веднага след това се предвижда Комисията да го обсъди в работната група на Съвета, за което вече става дума. И тогава естествено явно ще има и някаква актуализирана информация за случващото се в България.
Водещ: Вече имаме опит с журналистическите въпроси и посочването им като причина за България да се говорят не добри неща. Всъщност това стана по повод журналистическо питане или по друга причина?
Диана Чепишева: Вижте, аз мисля, че е най-малкото несериозно да се прехвърля по този начин проблема, защото Комисията е една институция, която когато иска да излезе с някаква позиция, тя намира начин да го направи, независимо дали е имало журналистически въпрос или не. Ако е имало – независимо дали този въпрос е дошъл от базиран в Брюксел кореспондент на някоя медия или от колега в България, който се е обадил на някой от говорителите, или е изпратил e-mail запитване. Имаме предостатъчно такива случаи. Имаме впрочем и съвсем пресен случай само от преди ден-два, когато без никой тук в залата да епитал ЕК какво мисли за коментарите на министър Симеон Дянков, че не е имало коледни бонуси за пенсионерите, заради това че парите от еврофондовете били изплатени късно, Комисията явно е била подразнена от това и сама разпространи съобщение по този въпрос, обяснявайки, че няма никаква връзка между парите от еврофондовете и коледните добавки на българските пенсионери. Т.е. когато има позиции, когато има коментари, те не се случват заради само и единствено журналистите и това, че някой нещо е попитал.
Водещ: Имайки в предвид обаче последните изявления на министър Симеон Дянков, може и пак да се подразни Комисията. Връщаме се сега у нас. В България се случва нещо подло, нещо страшно, а хората, позволили да бъдат постоянно облъчвани от плазмата, хората, допуснали да дишат, да се хранят и да заспиват на този фон дори не го осъзнават. Всичко това започва в края на миналата година, когато бе финализирана скандалната сделка за продажбата на бившата медийна империя на ВАЦ. Последният работен ден, така дело на Инвестбанк, на Петя Славова, изкупи дълга на медийния холдинг и банкерката стана мажоритарен собственик на вестниците „Труд” и „24 часа”. С това агитационната група на борисовите фаворити печатните издания на Делян Пеевски, Диляна Кръстева и Цветан Василев се увеличи с още няколко многотиражки. Това написа Еми Барух, не пропускайки сблъсъка между Булсатком и БТВ. Точно преди 7 дни коментирахме, че кресливостта на сюжета около Аспен някак закономерно заглуши един доста по-притеснителен сюжет – този за собствеността върху мултиплексите. Тогава чухме и от Капка Тодорова от „24 часа”, че в Германия няма как такава собственост върху мултиплеските да е истина. До колко медийните скандали от седмицата –нахлуване на икономическа полиция в ТВ+ и продължаващите спорове между БТВ, Булсатком, от днес вече е спрян сигналът и на ТВ7 към Булсатком, е всъщност само един търговски спор? Станахме свидетели и на още коментари. Когато полицията пази половината ефир, логично е страхът да завладее другата половина. Вземеш ли на абордаж държавата за подобно нещо, значи ефирът не е свободен. Това пък написа Стела Стоянова в „Стандарт”. До преди един час и половина според статистиката на сайта – прочетено от по-малко от 500 души. Не грешим ли, когато затваряме медийните спорове в една изкуствена експертна лексика? В крайна сметка основната цел на журналистиката е да информира хората, както и да намира начин да им казва просто и яно кога някой пречи на журналистите да си вършат основната работа. Ако се замислим, имаше някога опашки за вестници. Днес ни казват, че има опашки за реалити забавни формати. Това ли е обаче истината? Колко е голяма пропастта между младите, за които интернет е у дома и другите, които дават повод за констатациите, че на изборите обикновено побеждават телевизорите? Преди година Райна Константинова пожела на журналистите да казват истината. Тогава, независимо дали я четат, гледат или слушат, хората ще им вярват. Година по-късно не съм съвсем уверена, че след цифровизацията хората ще получат по-добро качество. Технически да, но дали само техническото качество е важно? Колко още редакторска власт има в ръцете на мултиплексите да определят кой да и кой не? И имат ли връзка поредните и последни медийни скандали в едни по-невидими процеси? В крайна сметка има ли разлика кой държи някакъв монопол – някогашният на хартията, по какво се различава от днешния- на рейтингите или офшорната собственост? Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Марина Димова, Юлиян Бакалов, Снежа Спасова, Стаматина Никова и аз Ирен Филева. Няма да се уморя да Ви каня да коментирате на страницата ни във Фейсбук. Как да ни намерите? Вече мнозина знаят – изписвате на кирилица „Клубът на журналистите” – БНР и сме заедно в социалната мрежа. В крайна сметка журналистите и Вие хората сме едно. Всички останали с политическа или икономическа власт, са от другата страна по дефиниция. Конституцията на развитите страни защитава правото да бъдем информирани, а не забавлявани. Ако сме активни в коментарите, това винаги ще е в наш плюс, а не в наша вреда. Много ми се иска да сравним някогашния контрол във вестниците във времето, в което за тях имаше опашки с днешните мутации. В началото да чуем коментара на Валери Найденов.
Валери Найденов: Така е, но този контрол продължи само една година. След промените. След това обаче много се намеси държавата. Изобщо повечето нови вестници бяха създадени с държавни пари, субсидирани вестници. „168 часа” и „24” всъщност бяха единствените, които се самосъздадоха. После веднага почнаха да ни клеветят, че то не било чисто зачатие. Може да не е било 100% чисто зачатие, но все пак беше истинско професионално зачатие, докато другите бяха едни от държавна епроветка. Какво се е месила държавата, освен че ни създаде конкуренти, отказа да ни разпространява. Имаше разпространител на вестници и той беше монопол. После пък печатниците отказаха да ни печатат по едно време. После /…/ взеха да ги /…/ От банкера Венци Йосифов разбрах, че в кабинета на Виденов се е разисквало моето убийство месеци, преди да убият Луканов. Най-тежкият момент беше през лятото на 96та година,започна дъмпинг, който съсипа всички вестници. Това хората са го забравили, но това беше много по-тежко от днес. Тогава, след като ме уволниха, „24 ” слезе под „Труд” като продажби. „24” взе да сваля цената първо на 7 цента, после на 3 цента, накрая стигна до 1 цент през зимата на 97-ма година, когато станаха известните събития. Значи представяте ли си днес е около 70 цента, как може същия вестник да се е продавал за 1 цент? Това е абсурдно и така „Труд” беше принуден да се продаде на ВАЦ, иначе фалираше. В тогавашния закон за конкуренцията имаше изричен сегмент, който даваше възможност на премиерът да спре този дъмпинг, обаче Виденов го насърчаваше, а Софиански и Костов също не направиха нищо. Чух, че имало намеса и в Германия. Не знам, само това чух. Та тогава още умря конкуренцията в българското вестникарство. Така наречените медийни експерти, дето днес тъгуват, тогава дори се радваха. Казваха, че ще дойдат едни западни критерии във вестникарството.
Водещ: Ако трябва да направите сравнение между тогавашните условия за журналистиката и днешните, какви биха били приликите и разликите?
Валери Найденов: Нещата са много различни. Мисля, че целият бизнес на нашата професия е в голяма криза в момента. На първо място вестникарството, след това обаче и електронните медии започват да навлизат в същата криза. По редица причини. То трябва цели вестници да изпишат. Обаче пък имаме интернет. Т.е. вече има много повече информация, няма никакъв смисъл да се цензурира. Това е просто, защото тази информация влиза в интернет и веднага се научава навсякъде.
Водещ: Е, научава се, но дали това е достатъчно достоверен източник? Все пак ние журналистите, знаете добре, спазваме някои елементарни правила – достоверност. Докато в интернет нещата не стоят по този начин.
Валери Найденов: Ами не са по този начин, но ако го нямаше интернет, щеше да има цензура. Добре, че го има интернет, от гл.т.на читателите. Иначе ние журналистите естествено мислим за /…/ Явно че сме ударени, явно, че има някакво икономическо свиване. Не само кризата е виновна, но и други тенденции – много сериозни. Реклама изтича. Вече няма реклама. Интернет рекламата е монополизирана от някакви чужди /…/ Просто и това се изсмуква от България. Естествено, че журналистите тук ще обедняват. Но че има интернет, това пък прави безсмислено да се монополизират вестниците.
Водещ: Тогава защо се случва?
Валери Найденов: Ами не знам защо се случва. Има някакви интересни процеси. Ако говоря за тези вестници, които там са групирани от /…/ явно има някаква голяма финансова сила, която си е поставила за цел да губи пари съвсем безсмислено.
Водещ: Мислите ли, че това може да има някаква връзка с наближаващите избори?
Валери Найденов: Ами то започна от предишните избори. Така че то е трайна тенденция. Не може да се обясни само с тези единични избори сега.
Водещ: Добър ден и на гостите ми в студиото – добър ден на професор д-р Георги Лозанов. Като че ли са две сюжетните…
Георги Лозанов: Доцент.
Водещ: Доцент Георги Лозанов. Хем го говорихме. Чуждите лапсуси са много прилепчиви. Като че ли са две сюжетните линии и условно е едно главното действащо лице. ЗРТ има, Закон за печата не, а линиите са две. Няма правила – това важи за вестниците. Докато за електронните медии нещата са малко по-сложни и още по-усложнени от предстоящото качване на мултиплекси. Има ли значение кой държи монопола обаче в крайна сметка, защото дали ще се държи хартията или дали ще имаме мултиплекси под формата на офшорки, май е едно и също?
Георги Лозанов: Ами има значение преди всичко, че има монополи и когато има монополи, това е проблем, но работата е да уточним какво наричаме монопол? За да можем да отговорим на този въпрос, трябваше да имаме част от закона и за електронните медии и закон за печата, в който да се говори за прагове на концентрация. Аз го говоря това нещо, както се казва, от сутринта. Това е едно и също, всеки път се повтаря, всеки път става изведнъж покрай някакъв конкретен повод тема. Почва да води за кратко дневният ред на обществото и на медиите. След това няма никакви последствия и пак се връщаме в същата позиция. Сега можем да правим разни заклинания. Да казваме „не е хубаво така или така” и вече всеки според това къде стои и от къде гледа, да казва, че тези неща са хубави или не са хубави. По отношение на мултиплексите, първо се надявам най-после тази цифровизация с всичките дебати, които буди, да тръгне, защото самото закъсняване е форма на ограничаване на свободата на словото. И това е тема, която от 10 години я говорим и все е в това положение. Има един срок, който е написан, за да може да тръгне, да може да се появят и нови конкурси, които да влязат и нови собственици. Там има СЕМ, има някаква възможност да се намеси, в зависимост това са търговски отношения. И в определянето на програмите, които ще се разпространяват на първия етап. Около 4 програми, така да се каже, СЕМ може да протектира от гл.т. на обществения интерес. Заедно с това естествено обществения мултиплекс – това са програмите на обществената медия, на БНТ. Надявам се, че те ще запази своя общо взето балансиран тип медийно поведение, в което няма подозрение поне изказани на глас за драстични политически или каквито и да било други ангажименти, или корпоративни. Така че със сливането на мултиплексите да се отвори процесът, за да може да има след това и нови конкурси, тъй като когато се затвори аналоговият ефир, очакването на 1 септември тази година, след това вече този целия ресурс трябва да се превърне, увеличен многократно от цифровизацията, в едно ново поле за този тип комуникация.
Водещ: Казахте търговски отношения, но точно преди седмица от член на Управителния съвет на БНТ Анета Милкова чухме притеснения, че те са принудени да преговарят с едно юридическо лице, вярно юридическо лице, на офшорна фирма. До колко тези търговски отношения бихте могли да бъдете гарант за едно неизнудване от страна на…
Георги Лозанов: В никакви търговски отношения СЕМ не може да бъде гарант. Да не говорим първо,че това е сфера за преноса, а СЕМ се занимава с регулация на съдържанието. Има други регулатори, които се занимават с преноса. Има друг регулатор, който се занимава с конкуренция, с нелоялната конкуренция. И в това отношение сме абсолютно в страни поставени от този процес. Но пък разбира се СЕМ, не знам защо е така,от самото начало е било така, винаги натам са големите очаквания, че той ще извърши нещо. И аз непрестанно съм в позиция да обяснявам какво може да се извърши и главно какво не може. Заедно с това, когато човек е поставен някъде, за да прилага един закон, хайдутски така да се каже някакви жестове не са адекватни и не дават по-добър резултат от това да се опитва непрестанно да променя нормативната база, което аз непрестанно се опитвам да правя в дебати, например имахме много голям дебат в началото на миналата година.
Водещ: Оптимистично като намерение и песимистично като краен резултат обаче.
Георги Лозанов: С Фондация „Аденауер”, който така да се каже на маса, като театърна маса постави всичките въпроси преди да се случват. Това ще бъде, това щ бъде, това ще бъде. Всичко това после се случи. Защото сега сме в един период, който аз наричам и не само аз „медийни войни”. Да се направи една разлика между медийни скандали и медийни войни. Медийните войни за разлика от медийните скандали, в които и от двете страни имат някакви разбира се размяна на удари, опитват се да се взаимно компрометират и да създават скандал, или най-често и двете страни се компрометират. Но скандалът минава и те продължават да живеят своя бизнес живот. Докато медийните войни се водят на живот и смърт.
Водещ: И обикновено завършват с размяна на собствеността.
Георги Лозанов: До край или някой изчезва от картата. Значи влезе конкуренцията и въобще животът е медийната среда в този остър, меко казано остър етап, когато вече битката е много голяма и има много причини. Има и глобални, имаме и много локални и за това именно има смисъл да правим този анализ. Във всички случаи не сега веднага, за да не губя времето.
Водещ: Добър ден и на Александър Пелев. Бивш журналист няма, но има юристи журналисти. По какво се различава монополът някога от монопола сега?
Александър Пелев: Това е много труден въпрос, да се отговори.
Водещ: Обикновено в съдебната зала това се доказва най-трудно.
Александър Пелев: Да. Има си съответните критерии. За това имаме и съответен орган, който отговаря за тази работа в лицето на Комисията за защита на конкуренцията. Тя се занимава с едни много специфични материи, за това понякога хората недоволстват, че толкова бавно тя излиза със становището, но общо взето, за да посочиш някого с пръст, че е монополист, това не е толкова просто това действие да се извърши. Иначе другото би било набеждаване. Но аз искам да заема повод от това, което каза доцент Лозанов, специално за да го допълня защо се получава така, че СЕМ винаги някак си е първи на абразурата. Може би хората се лъжат от самото му наименование. Съдържанието вътре в това наименование на словосъчетанието електронни медии кара хората да си мислят, че това е органът, който всъщност трябва да се занимава от-до. По цялата номенклатура с тези канали за разпространение на информацията. Да. Вие реално нищо не можете да управлявате и по закон. Вие може само да следите за съдържателната страна на нещата, за съжаление може би, за добро или един Господ знае. Но в случая, когато става въпрос за търговските взаимоотношение, това, което и ти каза за притесненията на представителите на БНТ. Действително, когато има конкуренция, а конкуренцията е когато има повече от двама участници, със сигурност, защото в момента на пазара, за който започнахме да говорим, на разпространението, тази сложна не българска дума – мултиплекс, това означава, това са операторите, които разпространяват. Те са техническото средство, което трябва да разпраща сигнала на съответните телевизионни канали. И тези разпространите са само двама, като единият реално притежава бившата мрежа на държавна мрежа от ретланснатори радио и телевизионни по цялата територия на цялата страна.
Водещ: Която на времето не беше извадена от БТК.
Александър Пелев: Която не беше извадена от БТК. А пък другият по принуда, тъй като има естествени географски точки, всяка една държава има своята геометрия, така да я кажем, в релефа на държавата – планински възвишения, долини, всичките тези особености на релефа налагат определени граници на телевизионния и радио сигнал. Единият участник притежава точките, на които най-хубаво се разпространява сигнала и вторият участник е принуден да мине през него. Нормално е да има такива естествени монополи. Не може да има три реки Дунав, нали? Има една. Няма как да стане, но вече тук е въпрос на законодателство и на въпросните търговски преговори този, който държи река Дунав, той няма да пусне свободно всеки да мине, образно казано, но пък тук е ролята на закона и на съответния регулатор, който аз не знам точно кой е в случая наистина, който да каже на…
Георги Лозанов: Аз казах, че СЕМ има някаква намеса.
Александър Пелев: Да, има някаква.
Георги Лозанов: Ние от 12, 4 да се намесим, това не е толкова минимално.
Александър Пелев: Да, не е минимално наистина.
Водещ: Обаче малко ми се получава като партия на офшорен шах. Добър ден и на Ралица Ковачева. Поредният журналист, избрал свободата, свободната практика. И може би влизаш в обяснението „някои изчезват” при тези медийни войни. На теб ти се получава много с изчезването.
Ралица Ковачева: Така като го казваш малко твърде героично звучи. А не искам да звучи така. Просто смятам, не че във всяка друга професия го няма, но журналистиката е професия, при която ежедневно и ежеминутно правиш твърде много избори и голяма част от тях може би не подозираш, че са важни, структурно определящи за живота ти. А последните години смятам, че на журналистите им се наложи да избират повече от обикновено. Така или иначе ситуацията, за която до сега става дума, не предполага избор. Това е монопол – липсата на избор. И просто аз, колебаейки се дали моят голям проблем с моята професия е всъщност икономическите зависимости, политическите зависимости или драстичното влошаване на качеството на упражняване на нашата професия, нахлуването на някакви хора буквално от кол и от въже, чудейки се кое е най-малкото зло, не можах да реша и просто реших, че трябва да намеря някакъв страничен път, в който нито да изоставям професията си, нито да се георизирам като от някакви блогове и неформални трибуни да плюя колегите, които не са направили моя избор. Така че не бих казала, че съм избрала свободата, а по-скоро се дистанцирах. Не твърдя, че това е най-правилният избор. Но си мисля, като слушам о сега разговора за какво следва от този цифров монопол, за който говорим – първо си спомням репликата на Капка Тодорова, колегата от Германия в миналото предаване, тя каза нещо много важно. По повод офшорната собственост. Каза, в Германия не може да съществува такъв вариант, в който правото да бъдеш информиран, е офшорна собственост. Ние много си говорим чия е собствеността върху техниката или върху ефира, или върху канала. Всъщност става въпрос за това – за правото да бъдеш информиран. Неслучайно и диалогът, който водим с ЕК в лицето на комисар Нели Крус от няколко месеца, става дума точно за това – за прозрачната собственост, за ясните хора, които дават парите. Защото смятам, че един от проблемите на българските медии винаги е бил, че няма медийни хора, няма издатели par excellence, които да искат да правят медии. Обикновено имат някакъв бизнес и след това или се търгува с влияние, или трябва едни пари да се преперат, или има някакви мотиви, според които се създават медии.
Водещ: Много лесно медиите влизат в някакви зависимости. Това е проблемът.
Георги Лозанов: Само да кажа, че проблемът с офшорните зони и собствеността там, още от времето на НСРТ стоеше, но се оказа, че чисто от гл. т. на търговските свободи, така да го нарека, малко некомпетентно юридически, няма право законодателят да наложи подобно ограничение, иначе ние все сме искали да нямаш възможност да правиш медии, ако си регистриран. Това се оказа не юридически сериозен проблем, който аз помня от 15 години, защото още от самото начало, когато се появи регулацията, започнахме това. И може би тук човек с юридическа компетентност повече ще знае.
Александър Пелев: Да, аз това исках да кажа в допълнение, че по принцип в последно време по ред причини по моите скромни наблюдения, думата „офшорна собственост” придоби едно /…/ значение.Общо взето псуваме се на офшорки. По стечение на обстоятелствата съм запознат с тази материя и мога да кажа, да обърна внимание примерно на следното. Четейки случките в различните източници за това, което става между БТВ и Булсатком, на мен ми мина през погледа и това, че всъщност действителният собственик на медийната група, към която големи корпорации са регистрирани в такива зони поради ред причини. Значи тези регистрации се правят не само някой да се скрие и никой да не знае кой е, най-вече по света те се използват с цел оптимизиране на данъците. И няма никой, който по желание, освен Лорън Бъфет може би иска да си плаща данъците, и за това тези зони съществуват.
Водещ: Малко е парадоксално обаче това оптимизиране на разходите, при положение, че медиите ще бъдат длъжни да плащат на тези хора за преноса.
Александър Пелев: Причините могат да са най-различни. В случая аз не искам да гадая. Ако човек седне да изследва с точност какво е, никога няма да стигне, защото това са едни конфиденциални дейности. Защо един собственик инвеститор избира да държи инвестицията си чрез регистрация в такава зона? Но пак казвам – те обикновено се използват тези регистрации най-малкото, защото в повечето развити икономики има данъци, включително и върху нарастване на стойността на капитала, така да го кажем. Т.е. ако стойността на едно предприятие се увеличи и ти искаш да го продадеш, ти трябва да платиш данък и върху тази увеличена стойност. На своята държава. И за това се ходи в такива офшорни зони, за да не плащаш този данък. Може това да е причината, но да не влизаме в тези подробности.
Водещ: Ще продължим след малко.
Георги Лозанов: Да, само още да кажем, че собствениците на мултиплекси са ограничени и от друго. На първи етап трябва задължително да разпространяват един кръг от програми, които преди са имали достатъчно голямо ефирно аналогово разпространение. Така че и там имат известна предварителна, независимо от търговската страна на преговорите, предварителен ангажимент.
Водещ: И дали това не е връзката между случилото се в ТВ7 и изобщо разболелите се напоследък спорове между Булсатком и БТВ? До колко икономическа полиция, която нахлува в ТВ+ също беше коментирана по начина, по който би трябвало или по-скоро не, по който би трябвало, а дали беше коментирано свободно? Саксии с марихуана, незаконно пребиваващи чужденци, ислямска литература са намерени в офисите на ТВ+ разбра една друга телевизия малко преди обиска да започне. Това беше шеговитият прочит, а с по-сериозният ще продължим след малко. До колко „разделяй и владей” описва относително точно взаимодействията между различните медии и журналисти? Дали само конкуренцията е поводът и едно по-ясно разграничение между рейтинг и доверие няма да е по-прилично по отношение на стандартите в професията? Нека чуем отново коментар от Валери Найденов.
Валери Найденов: Сега много злоба между другото се носи из колегията. Може да имаме ограничения, може да ни се даде, но в зависимост от амортизацията. Ако разгледате социологическите проучвания за авторитетите, ще видите, че нашата професия е доста по-високо доверие, отколкото да кажем парламент, или съд, или прокуратура. Ние сме доста зле, а между другото БНР е съвсем добре.
Водещ: Е причината е може би малко по-опърничевия нрав на старата къща.
Валери Найденов: От къде въобще ще научат хората какво се случва, ако не са журналистите? Защо трябва да се насъсква яростта към този, който ни казва истината? Защо трябва да се убива пратеника, както се казваше едно време?
Водещ: Да де, но това са едни древни правила, които би следвало да сме израсли отдавна. Как ще коментирате влизането на следователи в ТВ+?
Валери Найденов: Ами не знам как да го коментирам. Не ми е приятно, тревожно явление, но просто в този момент няма никакви факти излезли.
Водещ: Дали това не са осколки от започналите вече цифрови войни?
Валери Найденов: Значи аз, доколкото разбирам, ТВ+ не е самата Булсатком, а нейн филиал. Очевидно съвпадат нещата, и ако е така, това е много трудно. Какво да коментирам, като не знам.
Водещ: Не се ли случва обаче често журналистите да изпадаме точно в такава ситуация при липса на официални изявления, да не знаем как да коментираме.
Валери Найденов: Няма нищо само в това човек да каже „чакайте, сега”. Не знам, нямам факти. Какво да коментирам? За други неща, които знам, мога да коментирам. Ето, питайте ме нещо за „24”.
Водещ: Да си кажем нещо за партийната книжка на Софианцки. На времето имаше ли реакции от страна на читателите?
Валери Найденов: Ами предполагам, че е била вегативна. Тогава нямаше обратна връзка. Тя е сътворена в щаба на БСП. При мен я занесе /…/ Донесе я два часа преди срока за публикация. Зад всичко стои БСП, щабът тогавашния на БСП.
Водещ: Може ли сега да се случи подобно нещо?
Валери Найденов: Напълно е възможно да се случи, но този опит показа, че това е глупост. Човек трябва да пише и колкото може да не върши черната работа на политическите играчи, защото това е грешка. Ако се наложи да напуска. Аз съм го правим, понеже съм могъл да си го позволя. Много хора не могат да си го позволят.
Водещ: Как би изглеждала една държава без журналистика? Без истинска журналистика.
Валери Найденов: Много цитати има. Държавата, в която аз съм живял до 890та година, беше държава с едни добри журналисти, които обаче имаха цензура и в крайна сметка знаеха много добре коя е границата и че не могат да я прекрачват. Въпреки това те мечтаеха да е прекрачат. Спомням си, във вестник „Новини” излезе една информация, че през лятото няма лимонада. За малко да уволнят главният редактор, защото не можело пред партийният конгрес да се клевети. Вестник, в който работех, даваше да пуска някои критични материали. Аз също съм писал. И в един момент за малко да го закрият. Днес между другото, колкото и да сме недоволни от днешните вестници, те са светлинни години, сравнение с онези тогава. Много по-свободни, много по-компетентни, професионални, по-шарени са. Все едно да сравняваш първите кадри на братя Люмиер с днешното холивудско кино. Не знам Вие как се усещате, но аз имам такова изобилие от информация, каквото никога през живота си не съм имал.
Водещ: Да, но какво трябва да четем, чии бюлетини тайни трябва да четем, за да разберем пък кои са собствениците на българските медии? Вие казахте, че не ги знаете. Може би бюлетините на МВР или други?
Валери Найденов: Тази група, която е свързана с Корпоративна търговска банка, малко ми е неясно да Ви кажа право – аз не виждам икономическата логика. Там има един вестник „Уикенд”, който явно печели пари. Всичко останало губи. /…/ те нямат никакво влияние. Нулево влияние върху политиката. Колкото и някои да ненавиждат и да нападат „24” и „Труд” – това са вестници. Които имат каквото и да е влияние сред вестниците. Не броя телевизиите и радиата. Имам в предвид вестник, който се издава. Сега, ако говорим за „24 часа” и за „Труд”, защото постоянно се пишат какви ли не работи за тях, има една фирма, която е собственост на Венелина Гочева и която е взела заем от банката на Петя Славова. Не знам как го тълкувате, но за мен Венелина Гочева е най-добрият до сега управител. Тя е истински журналист. Беше при създаването на „24 часа”.
Водещ: Аз това не го оспорвам, но имате ли отговор на въпроса кой е собственикът?
Валери Найденов: Формално тя е собственикът и може да се окаже, че действително е така. Вие какво мислите, че при ВАЦ, другарят /…/ беше собственик? Освен, че не беше собственик, той малко разбираше от вестници. Хайде, той малко разбираше, но имаше едни други, които хал хабер си нямаха от вестникарство. Но ние българите нали плюем. Защо не плюха тогава, когато ВАЦ съсипа българския печат с идването си?
Водещ: Да, но пък се чуват гласове за това, че в тези години ние бяхме много по-напред в класацията по степен на свободата на словото, докато сега сме на…
Валери Найденов: Ами именно това съсипа ВАЦ. ВАЦ е този, който наложи монопол и монополни стени.
Водещ: Имате ли усещането, че все по-често журналистиката ще става гражданска, но пък това ще я лишава от доказателство, от увереност за достоверност?
Валери Найденов: Аз не смятам, че достоверността е намаляла, защото преди 10 ноември, освен че се лъжете, и се криеше.
Водещ: Е не, ние говорим за принципи в професията все пак.
Валери Найденов: Тази конкуренция, която възникна благодарение на интернет. Вижте този сайт бивол.
Водещ: Както те казват – той се хоства, обаче в чужбина е по-сигурно.
Валери Найденов: Да, но го има. Цитира всички в България постоянно.
Водещ: Е преди имаше западни радио станции.
Валери Найденов: Ако това е било истина. Два различни монопола – монопол на запад, монопол на изток.
Водещ: Монопол на Изтока и монопол на Запада. От тук нататък ми се иска да продължим с коментара. Може ли да има такова нещо?
Георги Лозанов: Може ли аз тук да оспоря някои неща, които господин Найденов каза? Влизайки в стари спорове. Първо той каза за някакви експерти, които са твърдели и са одобрявали присъствието на ВАЦ. Да кажа, така да се каже, да се саморазкрия. Аз бях сред тези експерти и винаги съм казвал, че в някакъв смисъл свободата на словото започна да пада, когато големите чужди инвеститори, независимо от портретите, така да се каже, бизнес портретите на всеки един от тях, започнаха да излизат от България и се намесиха от местни натрупани през Прехода капитали. Тези капитали носят много по-голям проблем за свободата на словото, отколкото ВАЦ, който се интересуваше примерно от малките обяви да отиват пряко парите като форма на печалба. И от там нататък нямаше други специфични…
Водещ: Така наречената редакционна политика не беше извадена пред скоба.
Георги Лозанов: Сега основният проблем, пред който се изправяме, е как да намерим начин да ограничим влиянието на собствениците върху медиите, които притежават, защото аз не един път съм казвал, че най-просташката поговорка в този случай е „който плаща, той поръчва музиката”, тъй като всички знаем, че информацията е освен стока и човешко право, и във връзка със стоката –да, малките обяви отиват в Германия, но във връзка с правото, това значи, има свобода на словото, когато с журналистика се занимават журналистите, а не чрез тях някой друг, през някои други интереси – икономически или каквито и да било други. И за това онези капитали им носеха много по-малко влияния, икономическо върху съдържанието, от местни капитали. Това е съвсем естествено. Така че аз още, когато започнаха те да се оттеглят, бях сигурен, че влизаме в много лош период. Мисля, че съм го писал не един, два пъти. И от там нататък много трудно е вече и за това се нуждаем от спешна промяна на нашето законодателство и за това все говорим за нови текстове. Ето, прагове на концентрация. При това не става дума за някаква репресия срещу бизнеса. Те трябва да се направят така, защото и това е важно.Медиите са предприятия и те също трябва да оцеляват. Не да направиш такава идея за свобода на словото, която да е бизнес утопия, защото пък нашите пазари са много малко и на тях не се оцелява. За това пък, когато вестниците почнаха да ги притискат технологичните и други обстоятелства, те силно избягаха към жълтата част, смятайки, че се защитават.
Водещ: Един вид съдене на картофи.
Георги Лозанов: Да. Точно така, към жълтите подходи и тематика, което пък започна да руши основното, пък което те имаха в повече, което беше техният капитал. Това беше доверието. И започна една снежна топка да се натрупва и да лети надолу по наклона.
Водещ: Ралица, между поколенията ли трябва да бъде разликата в отношението към журналистиката или някъде другаде? Защото сега разликата е между поколенията, онези от Фейсбук и останалите. Говорили сме си го помежду си.Какво като напишем във Фейсбук?
Ралица Ковачева: Такава разлика няма как да няма. Просто всичко в България е много на двете крайности, че и журналистиката да избяга от този процес. Това, което мен ме притеснява, наблюдавайки това, което се случва в нашата професия е, че се получава една дупка, липсата на едно средно поколение, което да предаде занаята, правилата, профсията от предишното към следващото поколение. Нашата професия се напълни с красиви момичета, които искат да ги дават на екрана, като метафора използвам. По телевизора, да. И хората, които смятаха, че тази професия е свързана с някакви ценности, с някакъв морал, с някаква цел, да образоваме обществото, да даваме на хората достатъчно информация, така че те да могат да избират и такива утопии – все повече хора напускат професията. И така в един момент ще се окаже, че поколението на тези, които сега нахлуват много нахъсани, но твърде неграмотни млади хора, изобщо не искам да ги характеризирам, някой да не се обиди, но това е една видима тенденция и по това, което чуваме и гледаме, те ще обучават следващите. Така в крайна сметка ще се случи. Но исках да добавя нещо одеве просто като пример се сетих относно това, за което говорихме до сега. Концентрацията на капиталите и това, което каза доцент Лозанов – законовите възможности. Има и други възможности.
Водещ: Повтарящата се мантра – хората искат реалити шоу. Това просто няма как да е истина.
Ралица Ковачева: Относно концентрацията, само да довърша примера, който исках да дам. Когато миналата година имаше такава опция да се случи във Великобритания, благодарение на една сделка, която Мърдок искаше да сключи там, тогава британските медии на чело с BBC се самоорганизираха и инициираха една кампания, апелирайки към държавата да не допуска тази сделка, защото ще има твърде голяма концентрация на собственост и това ще заплаши плурализма и свободата на словото. Тя не се случи поради може би скандала, но така или иначе имаше от самите журналисти тръгна, от самите медии. Докато освен че ние с Вас си говорим по тази тема, аз не виждам някакво сдружение да върви из гилдията.
Георги Лозанов: Да, защото е лошо, че журналистическите акции във връзка с медиите обикновено са продължение на интересите на собствеността, а не са друга независима гл.т. спрямо ставащото. И заради това не винаги можеш да се довериш на тях от г.т. на обществения интерес.
Александър Пелев: Аз се замислих Ралица това, което каза за визуалната страна на хората, които се показват по телевизора в момента. По стечение на обстоятелствата знам от мой приятел за посещенията на един куп девойки, които непременно искат да станат телевизионни водещи на предаване. Хора, които никога не са се занимавали с телевизия в живота си. Не само с телевизия, но и грубо казано сигурно за последен път са писали нещо в училище. И това е едното от страшните неща. Някак си реалитито, за което Ирен каза, да с реалити някакъв човек, който грубо казано е хванат с капан в гората, изведнъж става много известен, защото го дават по телевизора.
Ралица Ковачева: Да и после почва да води новини, което е по-страшното.
Александър Пелев: А защо е известен? Защото са го показвали по телевизора.
Водещ: Защото в партиите често се споменава мантрата – хвани една мечка, покажи я по телевизора и тя ще стане известна. Това го е цитирал един шеф даже тук в радиото, но неговата съдба не беше много завидна.
Ралица Ковачева: Това е мечка все пак. Остава си мечка. Не става човек.
Георги Лозанов: Не съм малко по-различен. Особено във връзка с реалитита, с жълтата преса. Разбира се нашият проблем е, че завладява територията на сериозната журналистика. Но сами по себе си това не са формати, които си заслужават да стоварваме гражданския гняв. Нека да кажем, че това е една комуникация, нека да си кажем нещо откровено, разбира се това по-малко е валидно за обществените медии, но общо взето медията е ниска публичност. Който търси някакви високи истини и някакви високи интерпретации, отива в друга сфера – отива в библиотеката, отива в театъра, някъде там. Отива в храма, пък където има финална истина. Медията няма право, знаем, на финална истина. Медията има дебати, плурализъм. Там са и политиците, и шутовете, и факти разбира се. Но това, което казва Ралица – самата професия, като че ли действително напоследък е загубила … Аз казвам, че това е една от градските професии, в които се възпроизвежда и възпитава градския човек. Разбира се градски така се води. Журналистическата професия за съжаление губи този…
Александър Пелев: Аз ще си позволя да продължа мисълта на доцент Лозанов, че това се получава според мен поради факта, че от собствените си наблюдения хората стигат до извода, че да речем единствено възможния или постижим начин до достигане на тази професия е, като да речем да се включиш в някакво реалити, а не защото трябва много да четеш и много да знаеш. Но има един друг аспект, според мен който по мое наблюдение, той касае цялата ни икономика – това е много трудният ни достъп до кредитен ресурс в България. Значи медия се прави с пари, всички това го знаем. За разлика от тези общества, за които Ралица каза, те са отдавна утвърдени общества, там икономиката работи от столетия по един и същ начин и в прогресивен начин. В момента ситуацията по моите наблюдения в България е такава, че ако искаш да започнеш и то това не е от сега- това от години продължава, банката в България не е човекът, посредникът, който трябва да движи чуждите пари и който ще ти помогне да го направиш. Ти може да отидеш с най-прекрасния проект…
Георги Лозанов: И как ще върнеш в кредита, защото в България медийният бизнес все повече престава да бъде печеливш бизнес.
Водещ: Дори в закона за банките и кредитното дело пише, че когато банката получи като обезпечение някакъв имот, или да кажем някаква медия, тя трябва в прилично кратък срок от време да упражнява правото си на собственост. Нали, това е така или не е, офшорната зона е много сложно да се установи.
Георги Лозанов: Аз не знам за медии, които са иззети от банките, но знам за опити. Но да са се случили такива неща, не съм още запознат.
Водещ: Не, няма все още случили се, но може да са се случили в подморието. Ще виждаме ли как Брюксел коментира и натрапчиво повтаря за санкции по отношение на нагона за обяздване на традиционните медии, иначе казано? Ще могат ли хората да продължат да твърдят, че примерно БНР звучи опозиционно?
Георги Лозанов: Ами вярвам, че в тази общо взето голяма криза за медии, която има и по-глобален контекст – ние в началото на тази година правихме с ключови експерти бих казал направо световни, към Дом за науките на човека на Ивайло Злеполски една конференция, която се казваше „Демокрацията бонус за своите медии”. Има общо взето усещане, че медиите вече не вършат достатъчно гражданска работа, особено традиционните. Някак си има отчаяние по отношение на тях или силна загуба на доверие. Както и да е. Да не се връщам към това. Но понеже ме питате за обществените медии, аз мисля, че обществените медии в цялата тази криза общо взето се държат. Не казвам държаха, защото мандатите изтичат на директорите скоро и вече минава един период. Но се държаха достойно, независимо от това, че аз самият съм имал различни претенции при избора на директори и т.н. На края като чертата тегля, мисля че достойно и даже си позволих да кажа нещо, което обърна собствените ми представи през Прехода. Казах, че държавното финансиране през бюджета в момента, като че ли се оказва най-невидимия по отношение на рискове за свободата на словото източник за финанси. Нещо повече. Позволих си да кажа, че не е лошо понеже картината изчезва, тя изчезва, а все още в тя в съзнанието на хората има потенциала на една по-аналитична и по-качествена журналистика. Да направим като във Франция и един не голям фонд за проекти за хартиени вестници с обществена функция да могат да бъдат по аналогия с електронните медии също запазени.
Водещ: Как да се случи обаче това на фона на това…
Георги Лозанов: С малка промяна в закона и с малко пари.
Ралица Ковачева: Или шведският модел. Големите печеливши вестници заделят една сума, под формата на данък, който подпомага малки, локални или такива, които сме оценили, че имат обществено значение.
Водещ: Могат ли медиите да променят…
Ралица Ковачева: Ами шведите като дойдат, тогава.
Водещ: Шведите като дойдат ние обикновено обещаваме, че ще стане, но става дума за маса в случая и малко ни се получи като виц. Не е шведски, а съветски. Могат ли медиите като четвърта власт да променят останалите власти? Все още могат ли?
Александър Пелев: Според мен могат, защото те са канал за предаване на идеи и на мисловни влияния, и безусловно, то в нашия случай пословичен стана Гъобелс, но съм сигурен, че ние като хора, които сме започнали живота си в една държава, която се базира на една единствена идеология, знаем точно добре на гърба си какво значи да ти спускат непрекъснато една и съща идея. Така че винаги,когато се движим успоредно на априлската линия на партията, нещата стават много притеснителни.
Водещ: Но пък от друга страна не сме забравили, че миналата година можем спокойно да наречем годината на коментарите на посланиците у нас по отношение на собствеността в медиите.
Александър Пелев: Ами то не знам защо трябва да се налага да ни го коментират чуждите посланици, но някак си у нас така се получава усещането или поне моето наблюдение е такова, че „абе оставете ги, те не са напълно наясно за какво става въпрос.” А аз съм абсолютно убеден, че хората много добре следят и много добре знаят за какво става въпрос.
Водещ: Ралица беше на срещата с еврокомисар Нели Крус.
Ралица Ковачева: Да, бях. Много нагло се държаха представителите на хартиените вестници. Да ги обединим – издателите от другата страна на масата.
Водещ: Наложи се тя иронично да пита „имате ли паметник.”
Ралица Ковачева: Да. Но аз понеже мисля, че към финал вървим, нали съм права? Искам да завърша с нещо друго. И то е пак свързано с професионализма. Смятам, че това е пътят, защото не обичам така просто да си говорим какви са проблемите. Правим го непрекъснато. Всички сме наясно. Значи, докато държавата и институциите от типа на СЕМ и всички други отговорни лица, си вършат работата, т.е. търсят законодателни решения на въпросите, това, което за мен е голямата битка за нас и което би помогнало много за решаването на проблемите, за които говорим – е връщането на професионализма в професията. Компетентни, знаещи, отговорни журналисти. Това за мен е решението, защото само компетентният, знаещ и отговорен човек не може да бъде лесно търгуем, лесно контролируем, лесно продаваем.
Водещ: Такива ли кандидатури очаквате, доцент Лозанов, по отношение на БНР и БНТ и кога?
Георги Лозанов: Е, аз се надявам, че ще се явят най-достойните за тези ключови места в медийната среда. Изтича единият мандат на генералния директор на БНР в края на май, дано не ме лъже паметта, а на директора на БНТ – края на юли. Месец –два напред, както винаги, се обявяват конкурсите, за да има време да се подготвят за един месец кандидатите и след това следват събеседвания.
Александър Пелев: Ще бъде тежка предизборна кампания.
Георги Лозанов: Аз казах тук и после станах пишман. Че ще гледаме да ги направим така конкурсите, че поне да не съвпаднат със самата предизборна кампания. Малко по-рано, защото по-късно нямаме право. И тук ме обвиниха в 100 грехове, така че сега нищо няма да казвам. Точно, когато ако ще да съвпадне с всичко на света, ще караме по срокове. Ако това е въобще новина. Да кажа и още нещо в общия, продължение на това, което каза Ралица. Да не забравяме все пак, че има нова медия, новата медия действително няма авторитет, но… Но в нея все повече влизат създали се и наложили се чрез традиционната медия гласове, които носят със себе си авторитет, което пък придава авторитетност на новата медия, което пък се превръща в колектив и на поведението на традиционните медии. Така че пътят, по който върви Ралица, самият той е един от изходите.
Водещ: Явно това е новината. На време ще бъдат проведени конкурсите. По отношение на съдържанието да си пожелаем свободомислещи хора да кандидатстват. Това беше от нас за днес. Бъдете свободни!Традиционно по този начин се разделяме.
