БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 3.09.2011

Водещ: След кого да вървят журналистите? Все по-често се налага да си задаваме този въпрос, където и да се намираме в Европа. Сигурно помните, във Великобритания се обсъжда отново възможността за блокиране на сайтове като мярка за борба с пиратството. Дали само това е причината обаче? В Германия сериозно се коментира вредата от копчето Харесвам, по-ясно като Лайк във Facebook, защото по този начин изтичат лични данни, а това определено противоречи, според немските експерти на общоевропейските правила. До колко нагласите се определят от старите медии, до колкото от т.нар. нови? Кой кого преписва, кой кого цитира, защото виртуалния свят на т.нар. нови медии би трябвало да се управлява от същия, с който се съобразяват и традиционните. Дали обаче това е така? дали т.нар. нови медии са един общ свят, дали традиционните са също един нов свят? Може ли да има припокриване в позициите? Има ли нова страст към позитивните новини в медиите – нови и стари? имат ли те и политически подтекст. Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборна хроника?
Темата ще коментираме с Николета Даскалова и Християна Христова от фондация Медийна демокрация и издателя на първия самиздат у нас Рашел Леви. По телефона ще открием и Боян Юруков, известния блогър.

От кого се определят нагласите на хората, превръщат ли се новините в предизборна хроника и дали блогърите са на път да заменят някогашния самиздат. Много ми е приятно да кажа добър ден в студиото на издателя на първия самиздат г-жа Рашел Леви. Здравейте.
Рашел Леви: Здравейте, и на нашите слушатели също. Това, което искам да уточня обаче веднага е, че всъщност съм съиздател, въпреки че няколко пъти така ме представят. Автор на тази поезия, която тогава си позволихме в онези мрачни години да издадем е моят съпруг, поета дисидент Божидар Славов и всъщност той има най-голяма заслуга за това, което се случи в онова време. Тука бързам да уточня, че самиздатът има една изключителна история в Русия, в Полша, но за съжаление в България можем да уточним или да го обхванем само с това единствено явление, за съжаление.
Водещ: 1987 г.
Рашел Леви: 1987г. Като казвам, че това явление беше от-до. То беше цялостно. Знам за случаи преди 1987 на спирани вестничета студентски, та малко по-дребни и частични факти. Но при нас нещата се случиха от началото до край. И другото, което искам да кажа – ние тогава в тези години бяхме underground Или бяха аутсайдери и двамата със съпруга ми. Той чисто наследствено като син на един от най-големите анархисти, но не последовател на анархизма, човек, който или иначе живееше извън закона, имаше изключителна биография. Такава биография имат малко хора в България и за съжаление тези хора, които имат такава биография на истински дисиденти. Това е концлагер комунистически, 6 месеца, след което психиатрична клиника. Изобщо това,което е класическата биография на дисидента. Тези хора са забулени. Тези хора нямаха в последните 20 и няколко години почти никаква изява. Друг е въпроса, че разбира се всички интелигентни хора в България знаят за това. друг е въпроса, че то се знае, но то не се изявява. И бързам да кажа, че 1987, когато ние издадохме тази … две издания направихме, понесохме всички последствия. Влошеното здраве на съпруга ми не позволи излизане от страната, за което ни предупредиха изрично – трябва да напуснем страната. Това беше лятото на 1988, имаше ешалони тогава за Австрия. Само неговото влошено здраве не допусна това да се случи и останахме. Но по-нататък, ето преди 4 години направих пак самиздат на същия този самиздат. Абсолютно никаква подкрепа от Никъде, самофинансиране. Така че нещата до известна степен се повтарят. Сега, това е изключително сложен въпрос, много комплициран. Мога да кажа, че хора, които във времето, 1987-88 аз предлагах на литератори, завършвайки тогава и българска филология, и на мои колеги и на мои преподаватели книгата и хора, които тогава не си взеха Или това ми изявиха своите страхове, след това пък станаха големи специалисти по самиздата. Това го казвам неслучайно, не искам да цитирам имена, защото съм омерзена и огорчена, но в България се случват тези неща. Пак има една забуленост на историята по отношение на словото и то изключително голяма забуленост.
Водещ: Като казвате забуленост какво имате предвид? Това, което говорихме преди да започне предаването?
Рашел Леви: Много хора плакаха на 10-ти за това, че няма литература в чекмеджето. Че в чекмеджето не е имало никаква литература. А всъщност едно явление на ъндърграунда, на една литература, която всъщност тя е лицензирана от доста големи специалисти, всъщност тя и до сега по никакъв начин не е осветлена. Моите усилия, това което аз правя до известна степен и сега тука понеже стана дума за социалните мрежи – социалната мрежа за мен се оказа оня факт от няколко години, която ми даде възможност до известна степен да осветля сама тази поезия. Това е, което искам да кажа. Иначе по принцип искам да спомена заглавието и нещо друго си мислех да кажа – заглавието на стихосбирките се кажи – живот ако ти народ (?). и нещо друго ми се иска да споделя. Езика, нашия език тогава не беше агресивния език. Интересно е после, че хора, които по някакъв начин дори никога не са изявявали протеста си, в по-късни години, в годините на прехода добиха този агресивен език, който не беше нашия. При нас нещата и протеста беше всъщност в мисълта, не толкова в агресията на езика. Това е едно нещо, което искам да спомена. За това ако видите стихосбирките ще видите, че всъщност те не са агресивни. В тях нямаше някакъв език на изключителния протест или на вулгарността – нещо, което се случваше после в говоренето на определени …
Водещ: По-скоро търсене на смисъла.
Рашел Леви: Търсене на смисъл, обръщане на смисъла. И това просто само един момент искам още да припомня – 1987, когато излезе, просто продавах на различни места из София стихосбирките и така в някакъв момент ми хрумна да тръгна към площад Славейков. Отидох на площад Славейков, това младите хора не си спомнят. Пл. Славейков беше толкова пуст и толкова тих, както по принцип площадите през онея 80-те години тогава. Толкова пуст и толкова тих и тогава в моето съзнание се роди като порив просто да застана там до онази известна, по-възрастните хора помнят будка за вестници, в която продаваха Работническо дело само. И ми се струва, че това беше първата промяна на този площад. Промяна въобще на визията. Защото какво се случваше – идваха хората при мен, давах им стихосбирката и започвахме да говорим за всичко, което може би трябва да се случи. За цялото ни усещане за едно преобръщане във времето. И всъщност бяха своеобразните първи митинги за демокрация. Не искам да кажа нищо повече от това или някаква нескромност да изпадна, просто наистина това се случваше като преобръщане. И се радвам за това, че участвах в този момент.
Водещ: Един бърз преход, ако направим сега, и минем през опашките за вестници, които по-късно се появиха. Разбира се и разговорите около тези опашки за вестници, минем съвсем пък на бърз ход и стигнем до днес, когато всички експерти твърдят, че жълтото начало е основното начало. Та тежестта на самиздата днес и изобщо самиздата можем ли да погледнем на него като на медия? Добър ден на Николета Даскалова от фондация Медийна демокрация.
Николета Даскалова: Добър ден.
Водещ: Това, което някога е правил самиздата, ето на площад Славейков, будел е желание за разговор, днешните медии правят ли го? И в по-голямата си част жълтите, разбира се.
Николета Даскалова: Днешните медии желание за разговор – това е идеалния вариант – да събуждат това желание за разговор. За съжаление от нашите няколко годишни вече наблюдения това, което постоянно вече самите ние сме уморени да го регистрираме, че поне традиционните медии, традиционните информационни потоци не будят такова желание за разговор. Те по-скоро показват и забавляват. Те развличат. Казахте езика на агресията го нямаше преди, сега го има, процъфтява, той е атрактивен, той е по-секси. Някак си нещата са по-първични от преди, от тази ситуация, която ми описвате вие, която по-фино са се случвали нещата.
Водещ: И това е разликата. Какви са нагласите, добър ден и на Християна Христова, която е политолог, до колко медиите биха могли да променят нагласите и да подтикват към разговор, към размисъл?
Християна Христова: Ами аз исках да направя най-напред една забележка към досегашния разговор за самиздат – по съветско време има и т.нар. (?), който се увтърждава като една алтернативна публичност срещу една репресивна система. Не знам до колко сега може да се говори за самиздат, тъй като това би било една много тежка критика към сегашната система, защото самиздат предполага наличието на репресивна система, срещу която застава и самиздат. Дали медиите могат да провокират или да предлагат теми за разговор – това е и тяхната задача, тяхната основна функция. Наистина има голямо изместване към жълтото. Политическото остава по-скоро приоритет на качествените медии, но все още го има.
Водещ: Да, но това си е истински самиздат, което държим в …
Християна Христова: Това е от 1987г, когато имаме и предпоставките за това. а сега все пак ние сме и в ЕС и не би трябвало да се говори за самиздат в една страна, която поне на теория отговаря на европейските стандарти. Има изследвания на международни медийни организации, например на International research and exchange board, който показва, че точно в страни с репресивни режими, в арабски страни, точно там самиздата под формата на нови медии се утвърждава. Докато в страни, в които формално има демокрация би трябвало да има…
Водещ: Какъв термин да потърсим? Защото като че ли това го има. Ето, ние държим препечатката, как да я наречем днес?
Християна Христова: За тогавашните условия това си е самиздат, да.
Водещ: А днес какво е?
Християна Христова: Днес може би някакво търсене на някаква алтернативна публичност, тъй като …
Водещ: Нямаме термин явно.
Николета Даскалова: Не знам дали е необходимо да има самиздат при положение, че .. не знам, може би може да разглеждаме всеки един блог като самиздат. Така че …
Християна Христова: Ако срещнем самиздат в смисъл на самоиздателство, а не в политически контекст – да, може да се нарече самиздат. Но не би трябвало …
Водещ: Но пък нямат ли тези т.нар. самиздати, докато намерим термин така може да ги наричаме, те нямат ли политически подтекст? Това деление не е ли малко формално? Не трябва ли по някакъв Начин да намерим отликите? Защото явлението го има, ето ние държим в ръцете си…
Християна Христова: Имат естествено и политически контекст, много се говори в медийната среда за различен натиск върху медиите, така че и това е възможност за много хора да изразят мнения, които не могат, защото в официалните медии…
Водещ: Как гледате на новинарските емисии, г-жо Леви? Превръщат ли се те в предизборни хроники напоследък?
Рашел Леви: Да, това е ясно за абсолютно всеки човек. Аз съм човек, който в момента е далеч от политиката, въпреки че преди толкова години някак си е бил вътре. Аз в мометна съм уморена като всеки български гражданин. Така е, безспорно е така, превръщат се. Но така или иначе каза тук г-жа Христова, че има алтернативност. И това е важното. Всеки един от нас би могъл да намери своята алтернативност и всъщност това е свободата. Това е свободата, която я нямахме преди години. Това е свободата, която все пак постигнахме. Така че тя е налице и в никакъв случай … за мен по принцип изключително много се дразня от тази съпоставка непрекъснато да се намери и някой в момента да бъде герой ситуиран така, както е бил в миналото. Съвсем други са нещата. Възможно е човек да рискува заради словото, но в никакъв случай не може да се съпоставят ситуациите от миналото със ситуацияа сега. Напротив, живеем в един информационен век. И живеем сред все по-информирано поколение с много висока степен на информираност. Това са предизвикателства, винаги като че ли словото е изпреварващо. Голямото слово е изпреварващо.
Водещ: Нека видим обаче чисто статистически как това слово изпреварва. Николета, до колко съдържанието на новините в сайтовете се приповтаря? Защото ние от една страна говорим за алтернативност, обаче от другата страна са фактите.
Николета Даскалова: Приповтаря се, разбира се, че се приповтаря. И това няма … не е нещо, което трябва много да ни плаши, защото има нещо, което се нарича консенсусен медиен дневен ред. Това е дневния ред, това е подборката и приоритетите на определени събития, които се представят пред публиката. Но на принципа,в който повечето моменти следват определени стандарти и го следват и го избират, повечето информационни медии. Така че това приповтаряне означава, че различните редакции и на новинарски сайтове и на преса и на телевизия и радио следват свои определени критерии. Така че приповтарянето не е нещо страшНо, не е нещо, което трябва да ни безпокои. Алтернативността може да я търсим там, където няма редакционна намеса. Това са т.нар. медии на гражданите, на публиките. Това са социални мрежи, блогове и т.н. там трябва да търсим алтернативността. Разговора стана интересен и за този паралел, който правим с миналите години и сега. Нещо, което от известно време много ни притесняваше е, че има едно сходство с миналите години и сега и това е фаворизирането на една личност, която тогава се е случвало под централен натиск върху медиите, а сега се сслучва някак си доброволно от нашите демократични медии.
Водещ: Крилатата фраза беше – знам името на човека.
Николета Даскалова: Да. Мисля, че всички го знаем името на човека. Да, чухме че днес е открил фестивал в Крумово, авиофестивал. Другия въпрос – дали новините се превръщат в предизборни хроники – сега, общото впечатление може би на публиката, на уморената публика е, че да, те отдавна са се превърнали в такива хроники. Че популистките и изобщо PR акциите не са спирали от много дълго време. Но реално ако погледнем, ако направим един много по-фин разрез на медийното съдържание, това което ние правим във Фондация Медийна демокрация, заедно с нашите партньори от Агенция Маркетлинкс, които изготвят един много подробен мониторинг на националните вестници, на 7 национални вестника, месец за месец, това, което гледаме като новинарски емисии по радиото и телевизията може да се каже, че летните месеци не бяха предизборни месеци. Собствено предизборната тема не беше в центъра. Присъстваща е константно, още от юни месец е присъстваща константно, но не е нещо,което да ни грабва вниманието и с което да ни се натрапва. Сега, разбира се, медиите са много жадни да предизборна кампания. Ако трябва да направя аналогия с леката атлетика – те са на стартовото блокче, в позиция Готови, чакат само изстрела, за да се впуснат в официалната предизборна …
Водещ: Обаче пистолета още не е произведен.
Николета Даскалова: Пистолета не е произведен, от време на време има някакви пукоти като прерязване на лентички, както знаем, тези по-завоалирани предизборни стратегии, вотове на недоверие – това са си стандартните стратегии и механизми за присъствие в медиите.
Водещ: И на фона на това приповтаряне, Християна, хората не се ли чувстват изморени, наизустили докрай т.нар. общ дневен ред на медиите, за да търсят каквато и да било алтернативност?
Християна Христова: Аз не знам до колко може да се говори за едно абсолютно приповтаряне. Аз последните месеци следях изявите на кандидатите за президенти и тяхното медийно отразяване, най-вече в принт медиите. Ако погледнем предизборните програми на кандидатите за президент, до колкото има, има вече някои програми, виждаме …
Водещ: Е то ще има вече и имена накрая, до края на седмицата ще има и имена.
Християна Христова: Да, утре вече …
Водещ: Е денят Х.
Християна Христова: Да. Някои са формулирали вече програмите си, при други прозират отделни теми в интервюта, които дават. Вижда се едно определено политическо послание. Например темата Европа, или вътрешна икономическа Политика, или дори световната политика, да кажем връзки на България с Бразилия, Китай, Русия, Индия и т.н. , но това са теми, които не се приповтарят в традиционните медии. Традиционните медии слагат своята логика на представяне по-скоро на темата властта на т.нар. politics, тоест самото политическо ежедневие – например предизборни коалиции или …
Водещ: По-протоколната страна на нещата.
Християна Христова: Да. Докато самото политическо послание много трудно се открива в медийното отразяване и …
Водещ: До колко блогърите имат подобен вкус към представяне на алтернативността в политическите послания – останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборни хроники? До колко можем да говорим, че някогашния самиздат днес е заместен от блогърите? Ето за това говорим днес в "Клубът на журналистите" и сега продължаваме, търсейки коментара на Боян Юруков, един доста известен блогър. Здравейте.
Боян Юруков: Здравейте.
Водещ: До колко блогърите имате вкус към политическия подтекст в това, което пишете и смятате ли, че това променя по някакъв начин нагласите на хората до колко написаното от вас ги променя повече нагласите, от колкото написаното от традиционните медии?
Боян Юруков: В България за жалост още не е толкова развито, тъй като блогърите и въобще този начин на изразяване и възприемане на новини от хората е доста по-малък от колкото в щатите например. Но все пак блогърите коментираме изключително много политическите новини, правят се анализи, допълва се информация, дори има разследвания, журналистически разследвания. И хората възприемат, променя се по някакъв начин мнението, защото виждат някаква различна перспектива, различна гледна точка. До колко това би могло да повлияе на изборите – не бих могъл да кажа, че е много. Но това е някакъв допълнителен .. независимост, независим източник на информация и все повече хора се влияят от това и разчитат повече и повече на блогърите. За това и някои политици започнаха да дават интервюта на блогъри и виждат в тази група от свободните медии един добър източник за достъп до хората, особено в интернет.
Водещ: Спомняте си преди две години може би за първи път коментирахме тази тема, че блогърите сте много затруднени по отношение на акредитации, по отношение на взимане на новини, на интервюта от политици. Вече като че ли има раздвижване в тази посока.
Боян Юруков: Да, определено има раздвижване, защото до някаква степен самите политици и кандидати за кметове и т.н. виждат и в интернет една нова сцена, така да го кажем. Пример бих дал, кандидати за кметове на София, правят срещи с блогъри, обсъждат, говорят, дават си чатове в интернет, в които може да отговарят. Най-вече аз съм забелязал, отговарят все повече и повече на имейли, на телефонни разговори, на мобилни интервюта. Определено има раздвижване. Също както има раздвижване и в сферата на социалните мрежи. Примерно в момента всички кандидати за президенти, почти всички, имат профил във Facebook, където пишат.
Водещ: Е, дали пишат те или някой друг е страничен въпрос.
Боян Юруков: Да, това наистина е така, но това няма и толкова голямо значение, защото имат представителство там. има някои политици, които примерно имат Twitter акаунти, които аз съм абсолютно сигурен, че те сами пишат, защото говорил съм с тях на тая тема и наистина сами пишат. Наистина има някои (?) политици, които правят първите стъпи в тая сфера и вярвам, че ще имат все повече и повече …
Водещ: Нека да направим обаче едно сравнение с медиите в Германия, вие можете по-лесно да го направите това сравнение. Влиянието на блогърите в Германия и в България. и желанието за политически послания, политически коментари от ваша страна.
Боян Юруков: От гледна точка на политическите блогъри бих казал, че Германия просто сцената е по-голяма, говорещите немски език са много повече и когато един блогър стане известен или натрупа някаква известност, влиянието му естествено е много по-голямо от колкото в България. а и все пак не трябва да забравяме, че хората, които имат достъп до интернет и хора, които се информират от интернет, от блогове, сайтове и т.н. са много повече в Германия процентно дори от България. така че определено имат много по-голямо влияние, но все пак много зависи от обществото. Немците са много традиционалисти и все още много разчитат на местните медии, имат много силен местен патриотизъм и много разчитат на вестници, предавания, които са на местно ниво. В България това не е така, защото просто държавата е много по-малка, динамиката на медиите е много по-различна. Но определено тук има по-голямо развитие И по-голямо влияние на блогърите в политическия процес.
Водещ: Значи стигаме до стария извод, който звучи като цитат – размерът има значение. Да поговорим и за мотивацията – мотивацията има ли значение? Знаем, че не са един и два случаите, в които политици си наемат хора, които да защитават определени позиции в дадени форуми. С блогърите как стоят нещата? Има ли неприлични предложения?
Боян Юруков: Аз лично не съм получавал такива. Но знам, че има. Знам, че има предложения към някои блогъри за написване на определени статии, но не бих казал, че това е някаква тенденция сред политиците. По-скоро е изключение, защото повечето българи сами искат да пишат такива неща и повечето българи сами виждат смисъл да го правят, защото те наистина го мислят това нещо. това нещо почва да се забелязва сред търговските марки, сред компаниите, които наемат доста хора да ги защитават в интернет. По-скоро са … преди това беше при политиците предимно, сега е много при самите компании, при рекламните агенции. Тепърва ще видим на тези избори, те още не са започнали предизборните кампании, но тепърва ще видим дали ще има такъв бум и сред политиците. Дали ще видим един куп коментиращи, които ще се стекат из форумите, из блоговете да коментират и защитават даден кандидат. В момента това още не се забелязва, но мисля, че ще го видим тази година.
Водещ: Аз искам да кажа – или на мен ми харесва да говоря, или трети вариант – къде е истината за блогърите що се отнася до мотивацията.
Боян Юруков: Сложно е за мотивацията, аз много обичам да казвам, че ние пишем, защото нямаме нужда да го правим. Блогъра не пише , за мен поне, блогърите, които аз познавам не пишат, защото искат да променят мнението на някого или защото виждат някаква сцена. Повечето блогъри пишат, защото виждат в този начин на изразяване някаква нужда да изразят мислите, да ги поставят в писмена форма и примерно за мен до голяма степен блога, особено в началото беше средство да формулирам мислите си, да ги видя и да го споделя с някого, така да го кажем. И в последствие вече това се развива в комуникация с други хора и с нещо повече. Но мотивацията да бъдем чути и т.н. – това е по-скоро допълнителен бонус.
Водещ: Предполагам, че сега ще ви е интересно да ви запозная по радиото със съиздателя на първия самиздат у нас, г-жа Рашел Леви, тя ви слуша много внимателно това, което говорите. Предполагам, че и на вас ще ви е интересно да чуете мотивацията пък за някогашния самиздат, тогава знаем нямаше интернет.
Рашел Леви: Това беше единствената възможност тогава. Докато сега … значи аз по принцип чета блогове с голям интерес и виждам много при някои от тях изключително компетентно слово. Ако трябва да кажа близостта – това е желанието да се изразиш и мисля, че той го каза съвсем ясно. Така беше и при нас. Само че ситуацията беше коренно различна. Но това е така, винаги ще има хора, които искат да се изразят. Независимо от това дали са намерили своята конюнктура, дали някой ги представя, дали зад тях стои група Или просто са сами – човека, който иска да се изрази по този начин – той намира формата.
Водещ: Какъв беше интереса към самиздата някога, 1987г., повтарям …
Рашел Леви: Да, на улицата, на пл. Славейков Имаше хора, които бяха изумени. Имаше хора, които не вярваха, имаше хора, които като че ли в този момент, в който им предлагах книгата прозираха нещата. И усещаха, че ето това е пулса на времето, хващаха пулса на времето. Аз винаги съм го казвала, дори комични случаи с издигнати бастуни срещу мен, срещу хора, които казват, че това е невъзможно. Така че нагласите бяха коренно различни. И аз тук искам да върна към предната тема и да кажа – да, фаворизирането сигурно е налице, но има и нещо друго. Аз минавам покрай книжарниците и виждам, че там се продава книгата с политически вицове, знаете за кого и какво става дума и на мен ми е драго. На мен ми е много мило, защото аз помня друго време. И да видя в книжарницата книга с политически вицове – това е прекрасно.
Водещ: Нека сега да кажа на Боян, че държа в ръцете си този въпросен самиздат „Кажи живот ако ти народ”. Става дума за стихове, просто исках визуално да допълня представата ти освен това, което чу и да те попитам как се промени интереса към блога, който пишеш за тези години, за които го пишеш?
Боян Юруков: Блога ми вече стана на 4 години направи, 4, да, … Както казах в началото се започна на майтап, някаква интересна форма, пуска се нещо в интернет, аз започнах блога като начин да давам съвети на различни сайтове как се променят, тъй като работата ми е програмист и реших, че мога да помогна по този начин. В последствие започнах да коментирам различни теми. В крайна сметка всичко опира до постоянството и до създаване на някакво мнение…
Водещ: Да де, но сега вече те и цитират някои медии, някои те цитират, някои те преписват.
Боян Юруков: Да, и при българите думата е онлайн, че общо взето има дори дела за крадени снимки и крадени текстове на блогъри, което е много забавно.
Водещ: Ама това е в Германия.
Боян Юруков: Не, не, в България. имаше един блогър, дето спечели дело срещу Стандарт, ако не се лъжа, за крадена снимка. Но като цяло интереса в момента, последните месеци затихва, защото аз започнах да пиша по-малко, защото отделям повече време за други проекти, но като цяло е много интересно когато се види как … имаше един момент, особено по последните избори, когато седнах и вметнах, че 4-5% от населението на София ми е чело блога последния месец. Което е по много причини.
Водещ: Но това беше защото имаше много сериозни затруднения българите, които живеят в Германия да гласуват на предишните избори.
Боян Юруков: Да.
Водещ: Това беше причината тогава за интереса.
Боян Юруков: Точно, да. Има много голям пик на определени теми понякога. И когато вече се понамали, защото никой блог, както и никоя медия не е постоянна в това, което прави, когато се промени фокуса, когато се променят темите, в момента пиша много повече на политически теми, на теми за различни онлайн проекти, свободни инициативи и в момента има намаляване на трафика и на читателите като цяло. Но интересно е, защото наистина се забелязва, че все повече и повече хора разчитат на блоговете за получаване на информация и оформяне на някакво мнение. И е много забавно дори когато имаме срещи с блогъри в България, когато съм в България,като седнем и започнем да си обсъждаме Лични истории как примерно са ме разпознали на улицата, защото повечето блогъри си слагаме снимките в блога. И се получава малко наистина като в щатите в един момент, където наистина блогърите, много известните блогъри могат да бъдат разпознати, наистина имат някакво признание, така да го кажем. В България това не може да се каже още, но има първи стъпки в тая сфера.
Водещ: Дойде ли време разделно и за блогърите, когато може би ще се разделите по един неформален принцип – анонимни и неанонимни? Взех пример от това, което каза за снимките – не всички блогъри си слагат снимки обаче.
Боян Юруков: Не. Но като цяло забелязал съм, че анонимните блогъри не са тези, които …
Водещ: Имат тежест и влияние.
Боян Юруков: Които се възприемат сериозно. Аз примерно никога не бих чел редовно блог, който е анонимен, просто защото не знам кой стои зад този блог. Аз винаги съм казвал, че когато имаш достатъчно време в един блог, и не само, в онлайн медии и когато има анонимност, не можеш да излъжеш никого. При достатъчно много статии, вече има блогъри с по 1000 статии. При толкова много статии и коментари просто не можеш да илъжеш никого ако излъжеш и ако се опитваш да направиш какъвто не си. В крайна сметка винаги изплува това, което си като блогър и като човек.
Водещ: Какъв коментар смяташ да напишеш, какъв коментар ти се пише?
Боян Юруков: На мен ли?
Водещ: Да.
Боян Юруков: Ами .. аз по принцип пиша доста политически коректни коментари…
Водещ: Какво значи политически коректни коментари?
Боян Юруков: Ами на всякаква тема общо взето. Обикновено когато пиша някоя по-жежка статия, така да го кажем, дето доста хора се засягат и почват да коментират, обикновено, и доста хора са ми го казвали, пиша прекалено политически коректно и гледам да не обидя така да се каже хората. Но по принцип коментарите, които аз пиша са … опитвам се да пиша конструктивни коментари, защото всичко останало е малко безсмислено.
Водещ: Ясно. Благодаря на Боян Юруков за този коментар. Няма как веднага да не попитам Ники, Николета Даскалова, политически коректни коментари? Този термин трябва ли да го вкараме вече като гледна точка?
Николета Даскалова: В едно гражданско общество политическата коректност не винаги е нещо изключително необходимо. Има моменти, когато липсата на политическа коректност помага. Изразена под формата на протести, възмущение и т.н., по-силни гласове, по-силни мнения. Но нещо друго искам да кажа във връзка с целия разговор с Боян Юруков и целия този интерес към блогването и това е нещо, което и преди сме си говорили във вашето предаване – именно…блогърите са много важни, защото те запълват тази липса на коментарна журналистика, която ние регистрираме, за съжаление, в България. наистина коментарната журналистика отсъства. Медиите по-скоро са едни предприятия, комерсиални предприятия, които печелят. Изглежда се оказва много трудно хем да си печеливш, хем да коментираш. В същото време обаче другите, тоест медиите традиционните, казвам ги в опозиция на блоговете, те продължават да бъдат много влиятелни, политически коректни или некоректни, продължават да формират мнение и интересното е, че го правят не толкова по един коментарен начин, но има, изразеното отношение го има. Явно механизмите за формиране на (?) се случват по друг начин, не по тези класически журналистически стандарти, за които сме учили.
Водещ: Християна Христова, която е политолог, не мога да се въздържа да не я попитам какво значи политически коректен коментар?
Християна Христова: Политически коректен значи да не се наслагват много необходими и достойни за критика… проявления с техните истински имена. И сега вече зависи от конкретния случай до къде стига политическата коректност. Например в западните общества много често се казва, че политическата коректност не бива да стига до там, че да нарушава принципите или основите на демократичното общество. Например да кажем темата общуване с терористи – трябва ли принципите, които важат за общуването в едно демократично общество, основано на толерантността и уважението между хората да важат и в общуването с терористи. Това е например да не се споменават определени събития Или определени прояви от тяхна страна, само за да не се наруши тяхното човешко достойнство. Тъй Като например, защото германската конституция, германския основен закон по-точно казано, чл.1 от него е – Човешко достойнство е ненакърнимо. И държавната власт е задължена да спазва и да защитава човешкото достойнство. Обаче ако имаме случай, при който е нарушено човешкото достойнство, например в случай терористична атака, нарушава се правото на живот на други хора, до каква степен може държавата да прилага същите стандарти към този човек, който нарушава човешкото достойнство? Дали в този случй не се стига до едно, как да се изразя, до изземване или до отричане на тези конституционни принципи в името точно на тези принципи. Малко като омагьосан кръг се получава. Тоест това е смисъла на политическата коректност. Тя е по-скоро подходяща за общества, в които всички се придържат към определени принципи на общуване.
Водещ: До колко обаче търсенето задължително на някаква добра новина, защото знаем дефицит има от страна на добри новини, но не защото журналистите не искат да ги видят, а просто защото те не се случват, та до колко търсенето на такава добра новина може да се вмести в понятието политическа коректност?
Християна Христова: Политическата коректност не означава търсене на новина, а това е начин на представяне на новините.
Водещ: Има ли, Ники, желание у журналистите задължително да търсят добрата новина? Изобщо какво е раздвижването през летните месеци в тематиките?
Николета Даскалова: Летните месеци бяха по-лежерни от към новини, говоря откъм политически новини, защото ние това следим най-интензивно. Ако погледнем едни новинарски емисии ще ни направи впечатление, че политиката не е на преден план. На преден план са неща, свързани особено в частните медии неща, свързани с парите и изобщо с бита на българина, също така катастрофичното, разбира се, то винаги е на преден план. По-жълти, като цяло по-популярни, по-жълти теми бяха на преден план това лято. Това е нормално като всяко едно лято се случва и сега всъщност голямото раздвижване се очаква този месец, който вече стартира. Казах и в самото начало, че медиите са наистина гладни за тази предизборна треска, която ще става все по-силна и все по-интензивна. И това си личи от данните от медийния мониторинг, който правим. На преден план по споменаване, по даване на оценка за и изобщо по медийно присъствие са всички парламентарно представени сили със съответните им лидери. Изобщо има … и всички претенденти, които са обявени вече по-ключовите, по-централните кандидати за президент и за кмет ..
Водещ: Едва ли има промяна в най-споменавания политик, най-цитирания.
Николета Даскалова: Най-споменавания, най-цитирания и най-често даващия оценка политик разбира се остава Бойко Борисов. Това е една много устойчива тенденция от вече много дълго време. Но прави впечатление нещо друго. Ако го сравняваме с всички останали – Бойко Борисов е единствен и недостижим. Но когато го сравняваме с него си, той може да бъде сравняван само със себе си, той всъщност се случва една тенденция на снижаване, малко снижаване на интереса към него и на позитивното отношение към него. Но това е една фина и много леко протичаща тенденция, интересно е как ще продължи…
Водещ: Обаче аз си спомням след една ваша пресконференция след предишните избори, когато няколко експерти посъветваха Бойко Борисов да ограничи малко изявите си – тогава като че ли имаше резултат, имаше чуваемост.
Николета Даскалова: Да, но частична. Имаше и акция „Един ден без Бойко Борисов”, но продължава да е в центъра. Ето, сега нарочно слушах вашата новинарска емисия преди да започне предаването. Е, не мина без него. И ще продължава… наистина, този сравнителен процес на нормализация, който се случва в момента, това леко дръпване от свръх позитивния имидж на Бойко Борисов много ми е интересно как ще се развие в следващите два месеца. Ако трябва д акажем и за другите политически фигури – те стоят в зоната на неутралното и на негативното. Много категорично, беше много интересно, много категорично дефаворизиране на Цветан Цветанов се наблюдава. Просто това е може би единствения политик от най-популярните политици през последните две години, който … преминава тази бариера от позитивно към негативно отношение, акумулирано от негова страна.
Водещ: Какво ни предстои – останете с нас, ще продължим след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Каква е тежестта на медийното влияние по отношение на старите и на новите медии? Това говорехме до сега в "Клубът на журналистите". Разбира се, намерихме много прилики между някогашния самиздат и коментарите на блогърите, които запълват липсата на коментари от страна на журналистите, работещи в традиционни медии. Нека сега да опитаме да разберем и какъв е смисъла и какво е влиянието на лексиката, на изказа. Г-жо Леви, как могат едни стихотворения да променят нагласи и да имат политически послания?
Рашел Леви: Могат. Винаги се е случвало. В поезията Има една голяма доза прозрение, независимо от това колко елитарна може да бъде или затворена. Поезията е нещо, което традиционно за българския народ е имало своето влияние. Ако тръгнем от поезията на Ботев, която сега в момента ако я погледнем от тая гледна точка ще кажем, че е била твърде политическа за времето. Така че.. и от там нататък българската поезия запълвала някои празноти в това отношение. За мен поезията е може би един от най-ярките компоненти за изграждане дори на гражданско мислене. Нещо, което според мен предстои тук и е задача на медиите в момента. Защото това е основното. И защото за мен не толкова е съществено самите позитивни новини да ги има, трябва да ги има, но трябва да има едно възпитание по линия на гражданското чувство, което по принцип убягва на българина, поради особеностите на историческото развитие. Така че за мен добра може да бъде тази медия, единствено, която създава граждански нагласи. Там, където го има – това е добрата медия.
Водещ: Коя книга, влизаме да кажем в една книжарница, където стои „Кажи живот” на една страна, първия самиздат, и от другата страна вицовете за Бойко Борисов – коя купчинка ще свърши първа, според вас?
Рашел Леви: А, предполагам, че вицовете ще свършат първи. Това няма никакво значение. Аз винаги съм казвала, че има всякакви, има различни публики. Има публика, и то в България много трайна, която винаги ще чете поезия. Поезията може да бъде и много тясно и много широко понятие. И във всички случаи може да граничи в много … в зоната на политическото, до колкото политическото също е широко. Така че от поезия винаги ще има нужда. Винаги ще има нужда, тя е едно пророческо слово, в най-общия смисъл на тази дума. И създава дълбочинните нагласи на мисленето. Докато другото е за забавление и в крайна сметка трябва да го има, то е едно освобождаване. Както се освобождавахме навремето, така ще се освобождаваме и сега с политическите вицове. Това е необходимо.
Водещ: Защо имаме нужда от политически вицове, Християна Христова питам.
Християна Христова: Политическия виц по принцип в политическата социология се счита за начин, за реакция срещу един репресивен режим.
Водещ: Коментар.
Християна Христова: И при социализма имаше много политически вицове, които ни показваха точно тази дистанцираност на населението спрямо управляващите. И това, че сега също има политически вицове е и показателно за същността на една политическа фигура, която е заела почти цялото политическо и медийно пространство. И освен това това се вижда и в повторение на лексиката. Ако сравним някои стихотворения или песни от социализма във възхвала на партията може да открием специфични повторения на лексиката в сегашна поезия. То може би не е поезия, но – ок, формално може би е някаква поезия, да кажем …
Водещ: Сатирична поезия, да кажем.
Християна Христова: Не, нямам предвид сатирична поезия. Да кажем тези хвалебствени стихотворения, които бяха писани преди време за родната полиция,която ни пази или пък химна за човека, за който ..
Водещ: Да, но пък от друга страна имаше реакция във Facebook, имаше даже сформирана група.
Християна Христова: Да, разбира се, да. Но това не променя факта, че просто има едно повторение на лексиката. Което показва … и при това едно съвсем доброволно повторение, това не е отгоре спусната поезия. И това се променя много показателно за едно определено отношение към личността. Знаете, има политологични изследвания, които показват, че най-успешния български политик е популист и това … популизма се свързва с определени личности, има много малко популистки партии, по-скоро популистки политици. И това също е много показателно според мен , и са свързани с темата за политическия виц и реакцията срещу доминантното положение на определени личности в политическата сфера.
Водещ: Николета, може би ще почнете да наблюдавате и вицовете?
Николета Даскалова: О, вицовете ние ги наблюдавахме много добре през изминалата предизборна кампания, защото политическите вицове веднага се превръщаха в медийни новини. Медиите бяха наистина (?) за тези атаки на опонентите помежду им и просто не се налагаше да вършат каквато и да е работа, просто се регистрираха нещата. И вица беше на преден план, беше тема номер 1. Очакваме да ги наблюдаваме и сега, но много се надявам да не се случи. Да има по-малко вицове и да има повече говорене по същество за политика, за платформи. Прави ми впечатление, отново стъпвам на данните, ми прави впечатление, че сега в пресата се покачва интереса към политическите субекти като колективните политически субекти. Което според мен е добра новина. По-интензивно се говори и се дават оценки на правителството, такова на партиите, управляващата И опозиционните, и казвам леко, много леко спада интереса към личността Бойко Борисов. Но пък като започне надпреварата предполагам,ч е и претендентите ще започнат да излизат с личните си качества вече.
Водещ: Последно искам да ви попитам кога ще изтече срока на годност на тази прословута фраза „знам името на човека”. Г-жо Леви?
Рашел Леви: Е, това са народопсихологически особености, които в крайна сметка в този глобален свят мисля, че много скоро ще се поизгубят, на фона на това, че в крайна сметка сме и ще бъдем европейци. Разбира се тези чисто самобитни неща наши тука локални – те са обречени на изчезване. И младите компетентни хора го доказват до момента.
Водещ: Християна?
Християна Христова: Мисля, че много трудно се отговаря на този въпрос, защото от една страна имаме структурата, от другата страна имаме личността. И в момента виждаме, че личността надделява над структурата. Ако погледнем българската политика след 1989, от 2001 насам имаме едно по-силно фокусиране върху личността на политика. Виждаме освен това, че винаги, когато се появява ярък политик, който успява да … (?) населението, да, виждаме, че в такива ситуации винаги се увеличава и избирателната активност на населението. Това показват проучвания на … участие на населението в изборите. 2001 имаме много голяма избирателна активност, 2005 рязко намалява, 2009 пак се увеличава. Въпроса е до колко ще се задържи това влияние на личностите. Зависи от следващата личност, която изплува от управляващата партия.
Николета Даскалова: И може от следващите личности. Ще спрем да знаем името на човек, когато човеците станат много. Но факт е наистина и това не е само българска, това е световна тенденция, че персоналното по-лесно първо се конструира медийно, отразява се медийно и се възприема от аудиторията медийно, от колкото колективното като структурата и идеята. Това е наистина една световна тенденция на персонализиране на политиката.
Водещ: Каква предизборна кампания очаквате?
Николета Даскалова: Интересна, напрегната и с неизвестности. Очаквам да се случи просто нещо,което да …
Водещ: Християна?
Християна Христова: Ами ще има според мен и много черен PR, още от сега се забелязва, че много кандидати за президенти се дефинират не чрез конструктивни идеи, а чрез опозицията си спрямо управляващите, което не е хубаво за демократичния процес, тъй като трябва да има и някаква визия, не само критика.
Водещ: Г-жо Леви?
Рашел Леви: Ами аз като човек представител на публиката и неспециалист в тази област само искам да кажа, че една крачка повече към гражданското общество се надявам да извървим, дори след тези избори, и с грешките на тези избори – да бъдем по-близо до истинското гражданско общество и тогава за мен всичко ще бъде пълноценно. Дано да извървим тая крачка.
Водещ: Дано да я извървим. Тук поставяме точката в днешното издание с пожеланието за хубав съботен следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 27.08.2011

Водещ: Бутонът „харесвам” в така наречените нови медии, станал по-популярен като like, има ли аналог в традиционните медии? Германия вече има коментари, че това нарушава германското право и най-вече правото на Европейския съюз. Техническият анализ показва, че използването на „харесвам” – “like” е свързано с трансфер на лични данни към съсрвъри в САЩ. По този повод Германия започна един разговор какви данни вижда facebook.com, в кой момент и за какво ги използва? Колко дни ги пази? Въпреки че въпросите по принцип си имат своята германска специфика, те имат и общоевропейско значение. Дали пък не му е дошло времето и ние да се заинтригуваме от това? Всъщност в Германия имаха и предишни сблъсъци с facebook.com и google.com. Понякога с успех, както и аферата на германски политик с непълнолетна, започнала във facebook.com и завършила с оставката на въпросния политик. Всъщност обвинението срещу facebook.com се гради върху схващането, че списъкът с адресите на електронната поща на един от потребителите на социалната мрежа е видим за хората, с които той контактува. Адресите, съхранени в мрежата, не се трият и вероятно се използват за маркетингови цели. Кой, ако не ние – журналистите, трябва да се запитаме какви са тези маркетингови цели? Разбира се, обществена тайна е, че тези маркетингови цели биха могли да бъдат използвани по време на избори и всъщност ние имаме доста спомени за това как се прави. Дали това е една успешна тактика или не е съвсем друг въпрос. Бутонът „харесвам” – до колко се използва от политиците пък и за това ще стане дума днес. Инак темите ще коментираме с Капка Тодорова от Германия. Светослав Терзиев, журналист от вестник „Сега” и с Найо Тицин, който беше в няколко роли напоследък. Първо беше журналист в обществена медия, след това беше PR на политици и на политически партии, а сега обещава… Какво обещава, ще чуете, ако останете с нас. Здравейте в „Клубът на журналистите” Ви казваме Дияна Люцканова, Мария Рачева, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. В „Клубът на журналистите” започнахме един разговор за бутона „харесвам”, по-популярен като „like” в новите медии и търсим аналога му в така наречените традиционни медии и връзките помежду това. Сега отиваме в Германия. В Германия около 7 милиона души използват facebook.com и са особено чувствителни към опазване на личните данни. Там не за първи пък има скандали около възможността да изтичат лични данни чрез така нар. Нови медии. Добър ден казвам на Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. 
Капка Тодорова: Добър ден. 
Водещ: Всъщност от къде тръгна скандалът? Може би не е зле да си припомним защо тръгна скандалът и после да уточним как започна този разговор и до колко журналистите го предизвикаха.
Капка Тодорова: По принцип в Германия моментът със запазването на личните данни и непредоставянето, и неизползването на лица и фирми, неоторизирани от собственика на тези данни е голяма тема, много важна тема. За това обществото и властите реагират винаги много чувствително, когато има злоупотреба с лични данни и точно това смятат германските власти, че прави facebook.com с бутона „Like”. Бутонът “like” – това е синъото копченце с издигнат нагоре пръст, където се намира всеки, който използва пръст знае на сайта под всяка статия или страница. Според статистиката той се натиска 3 милиарда пъти на ден, но с тази функция всъщност всеки ползвател не просто показва, че харесва една статия или страница, или продукт, а неговите данни автоматично биват записвани от собственика на тази страница, сайт6, фирма. 
Водещ: Той оставя своя подпис, своя електронен адрес, своите данни. 
Капка Тодорова: Да. И според германските власти, и според защитниците на лични данни, има такава държавна институция тук, това нарушава закона, за това се предлага от септември всяка фирма или всеки сайт, който неправомерно записва тези данни, да плаща 50 хиляди евро глоба. Дали това ще стане? Все още не е ясно, макар че септември наближава, тъй като има и защитници на този бутон „like”, според които, чрез него интернет най-сетне става социален, според които това просто е един начин новият маркетинг, новият вид реклама, който не вреди на никого.
Водещ: Разбира се. Тук обаче не е зле да се замислим и върху нещо различно. В крайна сметка кой и как ползва тези данни, защото хубаво звучи обяснението за нов вид реклама, нов вид маркетинг, но пък каква е гаранцията за злоупотреба. И още нещо важно – как в Германия виждат това да бъде възможно да се налагат такива глоби? Има ли такъв спор, защото в България веднага това е първият въпрос, който би възникнал?
Капка Тодорова: Е, Германия по принцип – да. Когато държавата реши да налага и да взима глоби, това обикновено се случва. Да, всъщност тези данни – те са достижими и обществено видими за цялото общество. Не само данните на потребителите, а данните на фирмите, така че няма никакъв проблем да се види кои фирми, предприятия или сайтове използват този интегриран бутон „like” като вид реклама, като съхраняват или всъщност събират, правят цели каталози на свои потребители в профила или вкусовете им. Това разбира се е възможно да стане и ако хората се оплакват, имам в предвид да подават жалби или оплаквания, досипвания с така нар. Spam, т.е. нежелана реклама. В Германия обикновено подаването на жалби има резултат, така че хората го практикуват. Не е като в България, където знаеш, че така или иначе сигурно нищо няма да се случи и повечето хора вдигат ръце и не се занимават. Начини има много. 
Водещ: Какви са по-често журналистическите коментари по темата, защото не е тайна, че на нас журналистите ни харесва, когато някой натисне бутона „like” към наша статия или към наш материал?
Капка Тодорова: Това има две страни.
Водещ: Има. Даже три. 
Капка Тодорова:Да. От една страна всички големи медии също се интегрират към този бутон, така че те събират също свои последователи, както се казва във facebook.com или в социалните мрежи, като пращането на информация разбира се не е като пращането на рекламни продукти. Там вече трябва да се разграничават, да се направи ясно разграничение кое е информация и кое е реклама. Журналистите ползват facebook.com като нов вид медия. В момента точно се говори и се пише много по въпроса. Всъщност трябва ли да обръщаме гръб на новите медии и да продължаваме да упорстваме да работим само със старите или новите медии са бъдещето на журналистиката. 
Водещ: Има ли вече дискусия на тема лична facebook.com страница или корпоративна facebook.com страница що се отнася до журналистиката?
Капка Тодорова: Ами това има всъщност съвсем практически аспект. Личната facebook.com страница предоставя и се предполага, че на нея има лични данни, които всъщност не интересуват своите читатели, зрители или последователи. За това повечето журналисти или имат и двете във faceook.com, за да разделят…
Водещ: Личното мнение от редакционната политика да кажем така.
Капка Тодорова:Да, да. Така или иначе все още продължават и в Германия журналистите и медиите да написват как точно могат да използват новите медии. Тук вече говорим не само за социални мрежи, а за блогове, или за мрежи като twitter.com. Как могат да бъдат използвани с максимален ефект и минимално или никакви щети. Дават се много съвети. Също така те важат не само за журналистите, а и за всеки ползвател на facebook.com как точно можеш да си защитиш личните данни, да се защитиш от евентуални атаки в интернет. Разбира се, абсолютно задължително е, аз също винаги го правя, е във facebook.com, самият съвет е редовно да се проверява настройката за защита на профила. Има такава. Просто редовно да се проверява дали наистина е даден достъп на абсолютно всички в мрежата или има ограничение този достъп. Съветват също така родителите, това може би и за родителите на деца, които ползват редовно facebook.com и са винаги в интернет, да не пропускат този момент, защото приятелствата във facebook.com за може би по-опасни, отколкото тези на улицата, така че както една майка или един баща иска да зная с кого дружи детето на вън на улицата или в училище, така би трябвало да знае и какви са приятелите му във facebook.com. Съвети има много. Начини има много наистина да се защити и журналиста, и детето, и всеки ползвател. 
Водещ: И е важно тези неща да бъдат по-често повтаряни, защото определено има начин да бъдат атакувани особено децата. До колко ние журналистите се научихме да се съобразяваме, пишейки на личните си facebook.com страници, защото обществена тайна е, че работодателите наблюдават личните страници, както и корпоративните. Нещо, което са задължени. Колко от тези дискусии, които тръгнаха от Германия, стигнаха и до европейска територия? Останете с нас. Продължаваме след малко, когато ще включим в разговора и Светослав Терзиев от вестник „Сега” и ще продължим разбира се с Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. През февруари 2004 година в една студентска стая трима млади американци създават facebook.com, който разбира се, се превръща в истински феномен, най-ползвания сайт за социални контакти и може би третия по-големина и род в света, защото амбицията е facebook.com да стане по-голям от Китай. Обаче тази монета има и друга страна. Другата страна е, че можем да кажем за facebook.com, че е като големият брат, който вижда всичко. А големият брат може да бъде всеки. Сега, в тази посока, нека започнем да коментираме по темата със Светослав Терзиев от вестник „Сега”. Здравейте!
Светослав Терзиев: Здравейте!
Водещ: От Капка Тодорова, специален кореспондент на вестник „24 часа” в Есен преди малко научихме повече, припомнихме си подробностите за скандалите в Германия по повод възможността, която дават повечето – „харесвам”, по-популярно като „like” изтичане на лични данни. До колко тази дискусия, която е особено оживена в Германия, на територия, на която хората са много чувствителни на тема лични данни, вече се пренася и в Европа? На европейска територия. До колко журналистиката е чувствителна по този въпрос?
Светослав Терзиев: Ами тук става дума за различни форми на комуникация и за, в крайна сметка, личния избор на потребителите на информация. Журналистиката е адресирана към възможно най-широки среди, до цялото общество, ако може така да се обобщи. Докато при съвременните, някои модерни форми на комуникация като facebook.com, те са по-скоро лични и приличат на комуникацията, която се води между хората пряко. Примерно в едно село. При такава комуникация естествено не е възможно да има анонимност и за това човек трябва да реши дали да участва в нея сам, защото представяйки себе си, разкривайки себе си, той дава достъп на други до своите лични данни. Знаете, в едно село всички се познават. Всички знаят къде какво се случва и общо взето информацията тече на един такъв битов фон. Може да бъде и клюкарска, може да бъде и зловредна. И естествено, че хората сами трябва да бъдат предпазливи и да знаят какво предоставят и искат те всъщност това да се знае за тях, което може би в един момент ще им навреди. 
Водещ: Но пък от друга страна, даваме си сметка, че страхът е най-древното човешко оръжие. В крайна сметка дали някой ще знае електронния адрес и ще те обстреля с рекламни послания е без значение, но тук има винаги и втори план и ние журналистите най-добре го знаем. 
Светослав Терзиев: Реклами, повтарям, може да получите не само в електронната си поща, но и в пощенската си кутия. Тъй че това не е най-голямата беда, защото ако погледнем в по-широк план, нежелани съобщения са също и всички реклами, защото хората не ги търсят. Когато Вие гледате един филм, Вие не го пускате заради рекламите, а те Ви се натрапват, но това е така да се каже възприето от обществото като форма за финансиране на медиите и те го понасят, защото пък получават безплатно другата информация, която те търсят, която желаят. И съответно тук има един баланс на интересите. Друг е въпросът, че когато Вие ползвате електронна поща и я ползвате безплатно, защото това е една безплатна услуга, въпросът е какъв договор сключвате с оператора, защото той би могъл да предостави достъп на Вашата поща на ето такива носители на нежелани послания. Ако толкова не ги харесвате, Вие може да ги блокирате, но трябва да промените може би и договора. Просто трябва да проверите какви са условията, когато Вие поемате някакви плюсове, сигурно ще има и някакви минуси. Но това е въпрос на Вашия личен избор и преценка. Човек не трябва да бъде в едно информационно общество неинформиран. Той трябва да се стреми на получи информация. 
Водещ: Разбира се. Точно ние журналистите сме тези хора, които трябва да информираме хората. Приемате ли образа на facebook.com за големия брат, който вижда всичко? Всъщност големият въпрос е не толкова колко на брой и какви рекламни съобщения, нежелани ще получим, а като че ли по-големият въпрос е кой ни наблюдава? За нежеланото наблюдение става дума. 
Светослав Терзиев: Ами, ако човек не иска да бъде наблюдаван, просто да не ползва facebook.com. Няма никакъв проблем. Facebook.com означава да си изложите лицето. Това е мястото, където Вие сами предлагате на вниманието на околните своето лице. И след като го предлагате, какво пречи на другите да знаят едно или друго за Вас? Съответно, ако Вие не желаете този вид комуникация, Вие просто можете да не я практикувате. 
Водещ: Искате да кажете, че това е една германска тема по-скоро, отколкото европейска тема, макар че в Германия говорят, че са нарушени общоевропейски правила, а не само немски правила. 
Светослав Терзиев: Над европейска, тя е световна, защото мрежата е световна…
Водещ: Все пак разбира се, да. 
Светослав Терзиев: Вие, общувайки, можете да имате приятели не само във физическите граници на своята държава, но и много по-далеч. Включително и българите. Те са пръснати къде ли не. Те могат да имат свои приятели и в други държави, т.е. мрежата не е ограничена чисто географски. Някак си границите тук са вече съвсем други, друга представа имаме, защото това е виртуално, не е географско пространство. И съответно един национален дебат няма да промени фундаментално нещата. Да, наистина в Германия са много чувствителни, но не само там. Защото подобни проблеми се появяват в цял свят и естествено тук много важен въпрос е този за личната отговорност на всеки дали той съзнава за какво става дума, защото за много хора тази комуникация е вид и забавление. Забавлявайки се, те не осъзнават, че се създават проблеми със себе си, защото информацията може да се използва освен доброжелателно, също и злонамерено и хората трябва да го разбират това нещо. Не бива да са наивни. Разбира се тези комуникации са нови и още не са достатъчно познати. Хората се заразяват и от мода, но смятайки, че другите, когато правят нещо, то е добро, защото просто го правят много хора. Това е вид конфронизъм и е най-лесният начин да се приспособиш и да си решават проблемите без да се замисляш над тях. Все пак мисленето иска усилие, но…
Водещ: Определено и то голямо. Всъщност от къде научихте повече за facebook.com, за изтичането на лични данни, за възможните рискове? От български журналистически материали или от чужди?
Светослав Терзиев: Първо от елементарната логика. След като Вие ще си направите профил и след като в този профил Вие вече няма да бъдете онзи анонимен участник, както става във форумите, а ще се представите със своето име, със своето лице, със своите предпочитания, със своите ако щете и недостатъци, защото онова, което смятате за предимство, може да се окаже недостатък в определен момент. Примерно, представяйки се за /…/ Вие може да имате проблем после, след като тръгнете да си търсите работа, защото там може би ще търсят по-сериозни хора. Вие смятате, че този начин на живот „бон виванството” Ви представя добре в една приятелска среда. Естествено, че всеки може да се възползва по някакъв начин от информацията и хората трябва да бъдат предупредени. Те не трябва да се сърдят само на другите. Те в такива случаи е по-добре да се замислят и по-добре да се сърдят на себе си. 
Водещ: Нека сега да включим и Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. Капка, от къде научихте повече за големия брат и приемате ли това, че facebook.com може да се гледа като големия брат и че по-лошото е, че в ролята на големия брат може да бъде всеки? До колко това е важна за нас журналистите тема? В Германия, в България?
Капка Тодорова:Темата е много важна. Примерно аз бих допълнила, че в България е точно толкова важна, колкото и в Германия. Вие говорите за чувствителното германско общество заради миналото му в тоталитарна национално социалистическа държава. Подобно тоталитарно минало, макар и не национално социалистическо, има и България, така че с информацията всеки българин трябва да си даде сметка – с информацията може да се злоупотребява и може да се вреди. Но искам и да подкрепя колегата Терзиев, който през цялото време казва, че – да, човек трябва сам да решава дали и колко информация да дава от себе си, да показва, до каква степен да показва лицето си в интернет и точно това е основният момент. В крайна сметка всеки потребител е активен. Интернет – с или без facebook.com, човек трябва сам да се грижи и до голяма степен и за това, винаги да мисли какво точно показва, колко показва, какви последствия може да има. Също така, както при ползването на информация и не само при даването на информация, дали тази информация е реална, истинска, до каква степен е възможно да отговаря на истината. Просто няма как всеки да седи пред компютъра, да се ядосва и да обвинява другите, че всичко отива на зле и че новите медии са големия брат. Аз искам тук само да вметна, че facebook.com има и една друга страна, за която в момента не говорим и тя е много важна. Това са революциите в света, арабските революции, които станаха благодарение на facebook.com. 
Водещ: Twitter.com всъщност.
Капка Тодорова: И twitter.com също. И бунтовете. Или от facebook.com тръгнаха бунтовете в Англия основно, зависи от гледните точки, но това е бунт на едно младо поколение срещу проблемите на капитализма и на консуматорското общество. Facebook.com има и тази страна. Той успя там, където десетилетия наред нищо друго не успя. Така че аз не бих казала, че facebook.com е само едно голямо зло или голям брат.
Водещ: Разбира се. Аз просто питах дали и това определение му отива, защото в крайна сметка третият по големина народ в света си е facebook.com. 
Капка Тодорова: Отива му. Само разликата е такава, че там човек има до голяма степен възможност там да контролира това, което…
Водещ: И да опази себе си.
Капка Тодорова:Да.
Водещ: До колко в неформалните разговори сред немските колеги журналисти се говори, има ли страхове от това, че примерно работодателят наблюдава техните лични страници?
Капка Тодорова: Ами аз всъщност познавам и хора, които работят, не журналисти, а които работят в отдел „Персонал” на много големи фирми. Това е отдавна вече част от техните задължения. Когато кандидатстват хора, да проверят всичките им профили. Така че това вероятно става вече и в България в големи компании. Говорим за хора, които кандидатсват за големи позиции, искат много пари, след като им се плащат големи заплати, те трябва да бъдат и съответно перфектни за тази компания. Проверяват се профилите, така че всеки трябва да знае какво точно пуска, защо пуска. Колегите в Германия от друга страна, тъй като аз имам контакт с всички чужди кореспонденти, които са в Германия, така че аз разговарям на тази тема с хора от всякакви страни. Мога да кажа, че журналистите също не са така първите хора, които ползват новите медии. Те също са доста скептични и се делят на две групи. И доста от тях са в т.нар. абстиненции, които не желаят да използват нито новите социални медии, страхувайки се може би или имайки в предвид точно тези негативи, че нямаш право на лично мнение, тъй като, като журналист, става сложно наистина, когато хиляди хора могат да четат твоите мисли, които все пак не винаги представят мислите на редакцията. 
Водещ: Господин Терзиев, в коя от двете групи, докато слушахте Капка, се видяхте?
Светослав Терзиев: Ами аз мисля, че журналистите са в едно професионално привлигировано положение, защото те могат да изразяват себе си с името си и чрез най-традиционните медии, т.е. когато , ако журналистът е искрен разбира се, а не говорим за онези типове журналистика, които по-скоро я срамят, но когато той изразява себе си, той е пред обществото и би трябвало това да е неговото лице, това да са неговите мисли и хората да ги възприемат като убедителни. По-скоро twitter.com, facebook.com и други такива социални мрежи – те са предназначени за хората, които до сега журналистите смятаха, че те са потребители на информация, защото имаше даже и едни такива шеговити изрази, че светът се дели на две – на журналисти и други. Т.е. едните, които излъчват комуникацията и други, които я възприемат. В крайна сметка всеки може да излъчва комуникация благодарение на новите технически средства и те да стигат до широк кръг хора. Т.е. това е една възможност вече на онези, които традиционно са били потребители, те да се изразяват чрез въпросните нови медии. Докато журналистите, включени в аферата на интернет, имат своите издания, имат си своите електронни страници и те могат да продължат, както чрез блогове или чрез някакви други издания, да продължат да изразяват себе си. При тях този проблем толкова не стои. Повече става дума за другите хора, които и до голяма степен нямат този опит, професионален, как така да се изразява, че наистина да бъдат първо убедителни и второ – да бъдат възприети добре, тъй като те поемат много рискове, бъдейки неподготвени в тази среда. Журналистите все пак са професионално подготвени и при тях нещата стоят по-иначе. 
Водещ: Ние имаме професионални рефлекси разбира се. А до колко се опитваме да огласим всички тези неща на българска територия според Вас? Вашата оценка?
Светослав Терзиев: Ами достатъчно е да вземете последните телеграми, съкратени oт “Wikileaks”, от посолството на САЩ в България и да видите как са се разделили медиите. Например на въпроса за Либия. Когато САЩ признават в тези телеграми неволно, разбира се, защото те са разсъкратени без тяхното желание, признават, че те са били източникът на така наречената тиха дипломация, която в крайна сметка знаем, че се провали с медиците в Либия и благодарение на това, слава Богу, те бяха освободени, но медиите в България са били подложени на много силен натиск от правителството, угодничели на американската линия доста дълги години. За това се и проточи толкова този процес. 8 години. Те са упражнявали натиск върху българските медии да бъдат задържани, да не поставят остро въпроса, да не пречат така да се каже на тихата дипломация. И в една телеграма /…/ много ясно пише, че е поискал от правителството и то отговорило на това желание – да упражни натиск върху най-големите български медии, в случая се има в предвид двата най-големи тогава тиражни вестници, знаем ги кои са. И тези вестници са го послушали и са намалили така да се каже тонът. Докато противно на очакванията един вестник, и той го цитира поименно – вестник „Сега”, пише „Той пък взе да стреля от засада и вдигаше голям шум”, който на тях им е пречел така да се каже да си продължат тихата дипломация. Но благодарение виждаме, че на този филм, който не само на вестник „Сега”< но и на други разбира се издания, и не само в България, но и в чужбина, вдигнаха и упражниха голям ответен натиск, се наложи да се размърдат и политиците, и да излязат от тъмнината на своята комфортна тиха дипломация и да направят нещо, за да могат… 
Капка Тодорова: Само искам да вметна, ако може да вметна, политиците се размърдаха още, след като, понеже така атакувахте вестниците, просто „24 часа”…
Водещ: Беше първото интервю в интерес на истината.
Капка Тодорова:Да, беше първото интервю. Там се обадиха. Аз бях дежурна тогава тази вечер. Обадиха се роднини на арестуваните, съобщиха какво става и „24 часа” пръв започна да пише за това, така че медиите общо успяха. Аз лично не се наемам честно казано да коментирам дали тихата дипломация се е провалила и накрая просто на юруш последната година нещо различно се случило, не мога да коментирам. Защото тихата дипломация не беше само приоритет на САЩ, а и на Германия, която изнесе всъщност основната работа в освобождаването на медиците. Иначе, за да продължа и пак да го свържа с темата, интересно е как биха се развили нещата, ако тогава имаше facebook.com. 
Водещ: Да.
Капка Тодорова: Може би, не знам, щяха да бъдат освободени по-бързо, а може би не. 
Водещ: Макар че малко е рисковано да подозираме, че употребата на Facebook в Либия е особено позволена. Така си мисля. 
Капка Тодорова: Да, но тя не е позволена и в други арабски държави , пък в крайна сметка там имаше революция. Така че или Twitter или каквото и да е, имам предвид новите медии. 
Водещ: Достатъчно ли ние журналистите говорим за новите медии в един по-почтен план, защото в крайна сметка нашата работа е да информираме хората за това, което се случва и да им обясняваме защо това се случва, как се случва. Та достатъчно ли ги предупреждаваме за тези рискове, добре ли го правим? 
Светослав Терзиев: Журналистите самите те използват новите медии. Те са едни от първите, които се възползват. .. 
Водещ: Така де, имаме професионални рефлекси. Докато от хората не можем да изискваме такова нещо. и до колко това трябва да бъде наша тема и трябва да бъде важна тема? 
Светослав Терзиев: Темата е изключително важна, защото става дума за комуникации, а това ни засяга в най-голяма степен. Всъщност това е полето, в което ние работим. Но журналистите както се възползват от новите медии, така се и опасяват от тях. Ние не трябва да заблуждаваме обществото, защото новите медии всъщност в голяма степен изтласкаха от пазара старите медии и ги притиснаха в една пазарна ниша, която е доста тясна. Виждате какво се случва с вестниците като хартиени издания, постоянно са в криза. Такъв проблем вече започват да изпитват и телевизиите и радио станциите, защото всичко, което в момента се смята за традиционна медия може да се превърне в една мултимедия в интернет и всяко издание да бъде едновременно и телевизия и радио, да пусне и звук и картина… 
Водещ: Разбира се, тук трябва да кажем, да припомним един класически цитат на Марк Твен, че слуховете за смъртта са силно преувеличени. 
Светослав Терзиев: Така е. 
Водещ: Защото отдавна се правят. 
Светослав Терзиев: И както и театъра не изчезва след появата на киното, така няма да изчезнат и много от медиите, които в момента се чувстват застрашени. Но така или иначе журналистите имат големи тревоги, защото нашата криза в медийния сектор е много по-тежка от общата икономическа криза, която се наблюдава в целия свят. Общата криза най-вероятно ще свърши, колкото и мъчително да е, но нашата няма да свърши. Защото журналистите загубиха в голяма степен източниците си на финансиране, на самофинансиране от пазара, от обществото и по този начин губят онези корени, които им дават възможност да бъдат независими. До голяма степен медиите стават корпоративни, защото се финансират от определени източници, които имат интерес да влияят върху обществото. Иначе просто те трябва да спрат. Няма да излизат. 
Водещ: И всъщност то това е най-важния въпрос, като че ли, защото изборите минават, отминават, но пак идват. И в тези моменти, чрез тези нови медии може да бъде оказано влияние. А това вече безспорно е важна тема, защото в крайна сметка… 
Капка Тодорова: Това е важна тема. Аз искам само и аз да допълня, че ето този разговор сега с вас все пак е доказателство, че медиите все пак предупреждават за негативните страни на новите медии. Или тоест призовават хората да бъдат внимателни с тях. Искам също така и още да кажа, че голямо очакване от медиите в България, че те видиш ли са отговорни за всичко. Тоест медиите дори да предупредят, ако няма гражданско общество Или властта не желае да защитава личните данни на хората, медиите са само една част от обществото в България. а не цялото гражданско общество. 
Водещ: Но пък от друга страна вие казахте, че медиите в Германия предупреждават много и това е много сериозна тема в Германия и може би това обяснява защо протестите срещу нарушаването на личните данни и злоупотребата с тях предизвиква в Германия по-масова гражданска позиция, докато в България това не се случва. 
Светослав Терзиев: 
Капка Тодорова: Да, но има … трябва да се вметне, че в Германия има и Съюз за защита на личните данни, има и държавна институция, която се занимава със защита на личните данни. В смисъл тази тема се разглежда на много нива в обществото, а не само в медиите. Това исках да кажа. Че медиите имат важна роля в обществото, но не могат да бъдат цялото общество, не могат да свършат цялата работа. Включително и за избори и за предупреждения от нови медии. Твърде големи са очакванията според мен и за това може би някак си в България се усеща едно твърде голямо разочарование от медиите. Според мен неоправдано. 
Водещ: Така ли е, г-н Терзиев? 
Светослав Терзиев: Ами медиите винаги са били обект на критика, защото обществото е взискателно към тях. В крайна сметка то очаква от тях да научи онова, което му е полезно. И то по начин така, че да може да се ориентира възможно най-добре, а не да се подвежда. Винаги … и първия всъщност въпрос, който се поставя, когато става дума за медии, това е точността на информацията – до колко медиите са способни да дават точна информация. На второ място отива бързината на информацията, която общо взето вече не е проблем с новите технологии. Но точността е въпрос, който е свързан винаги с човешкия фактор. С онзи фактор, който решава какво да съобщи, какво не. Какво да забележи. Който има рефлексите да усети или да не усети някои важни процеси и явления. И за това взискателността е много голяма. Хората са изключително чувствителни, защото информацията влияе на тяхното поведение. Всъщност тя е техния ориентир, тя е тяхната програма за поведение. И ако те нямат информация, те просто са като слепци. Имедиите в този смисъл играят ролята на нервната система на обществото. Те пренасят онези сигнали, които подготвят организма за най-подходящите реакции, за да може той да се чувства добре. И за това ние не трябва да се сърдим, че хората са взискателни към медиите. Напротив, това е начина, който да ни покаже как ние самите ще оцелеем. Защото имат нужда от нас. Те са взискателни, защото имат нужда от нас. Но ние трябва да преценим наистина какво искат те. 
Водещ: Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Капка Тодорова: Не мисля. Тук последно заради бунтовете в Англия и тук в Германия има пък един специфичен проблем с Facebook – това е организирането на Facebook партита, които се превръщат в някакви масови демонстрации, може би вече е съобщено в българските медии за подобни случаи как 5-6000 души отиват на рожден ден на едно 12-годишно момиче. Това се превърна просто в модерен проблем на Лято 2011. 
Водещ: Е, това беше изкопирано веднага у нас. 
Капка Тодорова: Да. До такава степен, че вътрешния министър настоя анонимността във Facebook да бъде забранена, което веднага разбира се предизвика много остра реакция, тъй като в крайна сметка наистина интернет, Facebook, всички нови медии са личен избор. Дали аз там ще застана като Капка Тодорова или с псевдоним или изобщо няма да се появявам трябва да бъде оставено лично на мен. Докато не нарушавам някакви закони, разбира се. 
Водещ: Г-н Терзиев, и вас да ви попитам. Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Светослав Терзиев: Самата идея за защита на личните данни предполага, че човек може да не съобщава всичко за себе си и че не трябва да бъде непрекъснато на показ ако той това не го желае. Следователно тъй като интернет с всичките си форми е също едно виртуално подобие на човешкото общество, там се пренасят и правилата, които съществуват и в реалното общество. Ние не можем да искаме хората да дават информация за себе си, когато те смятат, че може да им навреди. Следователно анонимността, когато те преценят, е тяхно право. Разбира се, ако те зад нея се скриват, за да извършат престъпление или да посегнат на правата на другите хора – тя вече е недопустима и неприемлива. И може да бъде и разбита. Хората трябва да знаят, че анонимността в интернет не е абсолютна. Ето защо ако погледнем в малко по-широк план, даже примерно разговорите за електронно гласуване – при гласуването едно от изискванията е да има тайна на вота. А в интернет тайната на вота не може да се гарантира, защото заинтересовани лица винаги могат да разберат как е гласувано от определено място. И ето, от тук произтича най-големия проблем за трудностите за въвеждане на електронно гласуване, което е толкова популярно напоследък в дебатите. Когато … 
Водещ: По света такова гласуване има, като че ли .. 
Светослав Терзиев: Има. Правят се опити, практикува се… 
Капка Тодорова: Математически това е напълно възможно да бъде защитено, така че аз не смятам, че електронното гласуване е опасно. Тоест смятам, че това просто … 
Водещ: Би повишило.. 
Капка Тодорова: .. е начин да ограничиш голяма част от хората, които примерно не са близо до изборната си секция да гласуват. 
Водещ: Ето още една тема, по която е хубаво българските журналисти да говорят. Последно да ви попитам и двамата – колко дни можете да издържите без Facebook? Капка? И страдате ли? 
Капка Тодорова: Не, аз сега преди 2-3 седмици бях в отпуска и 10-тина дена нямах достъп до интернет, беше прекрасно, починах си наистина. Случвало ми се е като кореспондент да попадам в ситуации, в които нямам достъп до интернет, все по-рядко, просто това е с новите телефони и всичко, напълно невъзможно е човек да остане извън мрежата. Но ми се е случвало и тогава се налага с химикал, с тефтер и с телефон да работя така, както работех преди 10-15 години. Да, поулесняват новите медии, но … Улесняват, да. 
Водещ: Улесняват, но имаме нужда и от почивка от тях, 10 дни е твоя срок. Благодаря на Капка Тодорова, специален кореспондент на 24 часа в Ессен. И сега Светослав Терзиев, колко дни може да издържите без Facebook? 
Светослав Терзиев: Аз искам да кажа едно важно уточнение. Интернет и Facebook са различни неща. Интернет го ползваме всички, той може да върши работа в много посоки. Facebook е въпрос на лична и персонална комуникация. Аз например нямам нужда от Facebook и не го ползвам изобщо. Нямам и намерение да го ползвам. Но ползвам непрекъснато интернет в разните му модификации, в разните му варианти, във варианта включително електроНна поща, във варианта електронни издания. Тоест самия Facebook е един от многото продукти, които се появиха в интернет. И въпрос на избор е човек дали ще ползва Facebook, Twitter, обикновена електронна поща и т.н. Онова, което удовлетворява неговите потребности от комуникация. И точно тук е хубавото, че избора е достатъчно голям, никой не може да се оплаква, че му е наложено да ползва едно или друго и че от това е пострадал. Всеки трябва да разсъждава и да преценява какво му е необходимо и полезно и как да го използва. 
Водещ: Но неползването на Facebook при вас не е свързано със страховете от това, че големия брат следи и вижда всичко. 
Светослав Терзиев: Не, ни най-малко. Просто нямам потребност. За мен той е ненужен. 
Водещ: Да се надяваме, че този разговор е ориентирал нашите слушатели във важността на темата. Благодаря на Светослав Терзиев от в. Сега. 

Кой използва повече копчето Харесвам “Like” – журналистите или политиците? Кой надценява повече ролята на новите медии? Найо Тицин беше в няколко роли в последните години – от журналист в обществена медия до PR на политици. За него е далеч по-лесно да намери разликите. И така, кой използва повече копчето Харесвам – журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами всички го ползват. Някои може би не се радват толкова, че … примерно политиците може би не се радват толкова, че някои техни гафове биват толкова много лайкнати – харесвани във Facebook. Но общо взето това си е техен проблем. 
Водещ: Аз имах предвид другите отношения, едната ръка разстояние като че ли. До колко в мрежата това може да се спазва? 
Найо Тицин: Ами аз мисля, че поне моите познати обкръжения са хора със заявена позиция и не се притесняват дали ще е във Facebook, дали ще е в интернет, дали ще е по телевизия, радио, вестник или в компания да си отстояват своите позиции. Това наистина много ярко и ясно си личи нагледно именно във Facebook. Тоест ти бързо разбираш кой с какви предпочитания е. И мисля, че това е ок. Тоест поне трябва да се грижим това да продължи да бъде така. тоест да не започне да има някакъв страх от това, че ако примерно харесаш някой гаф на някой управляваш това ще ти коства след това примерно работата или заплатата или обществената поръчка примерно. Това вече би било сбъркано. 
Водещ: Кой преувеличава обаче повече? Значението и тежестта на т.нар. нови медии, журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами не, то не е до преувеличаване. То е до едно съобразяване все пак с една наистина модерна форма на комуникация. Аз мисля обаче, че не трябва толкова да фетишизираме и да обръщаме крайно концентрирано внимание само на новите медии, да кажем, и над това дали някой гаф на политик е станал повод за безкрайни коментари във Facebook или в други социални мрежи, защото в крайна сметка работата на политиците не е да гледат дали им се оценяват гафовете или не, а да правят всичко възможно да не правят гафове и в крайна сметка политиците са за това политици, защото тяхната професия е всички ние останалите хора, които имаме други професии, отстъпваме своето право на тези хора, които са се заявили като политици да управляват. Аз не мога да управлявам, примерно, лицето Х, лицето У казва – аз не мога да управлявам, аз не знам как се управлява държава, така че в крайна сметка политиците са продавачи на политика. Зарзаватчията е продавач на зарзават. Журналистите са продавачи на новини и на коментари. Политиците ако може първо да продават на хората, тоест на сергията си да сложат своите идеи за решение на проблемите, на големите проблеми, а после да ходят да пеят, да се крачат и да скачат във въздуха, защото в крайна сметка със скачане и с пеене в шоу програми държавата не се управлява. 
Водещ: А дали у нас някога ще стане такава обществена дискусия, каквато в момента върви в Германия, там са правени технически анализи, които показват, че използването на Like е свързано с трансфер на лични данни към сървъри в САЩ. По този повод там започна вече разговор какви данни вижда Facebook, в кой момент, за какво ги използва.
Найо Тицин: Ами вижте сега, в ерата на дигитализацията поне аз съм приел, че всичко вече е достъпно, иначе си оставам в пещерата и там никой няма да знае нищо какво мисля за никого. Но след като съм решил да говоря по телефона, да ползвам интернет, да гледам телевизия ако щете, това всичко аз приемам, че тази информация някъде се записва, тази информация някъде се отчита. В момента вие ми звъните по мобилния телефон, тази информация се записва на доста сървъри в момента. Но мен това не ме притеснява, защото би трябвало да не притеснява, когато нямаш злоупотреба с тази информация в крайна сметка, това е просто в такова време живеем. Не казвам, че се радвам, че е така. но това са фактите. Тази връзка в момента по телефона няма как да бъде осъществена без да бъде записана информацията, че се случва такава връзка. Чисто технологично. 
Водещ: Обаче пък от друга страна имаше случая Уикилийкс, имаше още страшно много други случаи на разкрития. Ние нищо не научихме за онази прословута "Галерия", в която бяха изложени, нека така да кажем, образи на журналисти, които са били подслушвани от политици. 
Найо Тицин: Ами това само идва да покаже може би, че нашите ченгета са по-големи професионалисти от американските ченгета. Това е кръга на шегата. Тоест по-добре си пазят тайните. 
Водещ: Нашето джудже е най-голямото джудже, другояче казано. 
Найо Тицин: Да. Вижте сега, при нас нещата се опитваме да вярваме, че се променят за добро. Но в крайна сметка много много, в тази сфера говоря, сигурността и защитите някакви на лични данни, но в същото време всички много добре знаем, че това не е точно така. знаете ли, в последните няколко години все повече ми се случва да чувам репликата по телефона – айде сега, че това не е за телефон. Дай да се видим да ти кажа. 
Водещ: Това обаче е една стара реплика. 
Найо Тицин: Това е една стара реплика, беше доста забравена, едно 15 години поне беше забравена. 
Водещ: Повече от 20 беше забравена. 
Найо Тицин: И последните година-две-три нещо изведнъж стана пак много модна. Което мен лично ми говори, че има някакво връщане към едни рефлекси, които по никакъв начин не могат да бъдат асоциирани с някаква демократична… 
Водещ: Среда. А може би именно това, че не успяхме да разгледаме отвътре галерията не ни дава възможност да повярваме, че има неща, които са за телефона, че всички неща са за телефона. 
Найо Тицин: Да, да. 
Водещ: Как се променя ролята на един журналист, когато е журналист в обществена медия, който пита колко е часа от една страна, и от друга страна – като човек, който подпомага политици по-късно и изобщо тази година, тази кампания за Найо Тицин ще бъде като за зрител или като за участник? 
Найо Тицин: Ами отзад напред. Тази година ще бъда такъв нередовен зрител дори бих казал. Тоест няма много да си давам зор да следя какво се случва. Чисто и просто защото не ми са интересни тези две… тоест тези избори, те са две в едно, не са ми интересни. Нямам с кого да се обвържа нито каузионно, нито персонално, така да го кажем. А според мен и винаги съм го защитавал, че особено в PR-а, политическия PR все пак трябва да имаш отношение към клиента си, най-грозно казано, но все пак този, на когото му правиш кампанията. Тоест да се отдадеш изцяло и да вярваш в това, което заедно в крайна сметка продавате. Тази политика, идеите, каузите. Тази година изборите за мен са доста скучни и вяли ще бъдат. Не че не се познавам, с много от кандидатите съм дори приятел, но това не е въпроса. Просто в момента не виждам идея, която да ме запали да тръгна и да подкрепям някакви … за това дори би ми било и лесно да не отида да гласувам, честно казано. 

Найо Тицин: Ами на мен честно казано ми беше лесно. Не знам, може би за различните хора е различно. Мене ми беше лесно, защото аз съм се старал да не се променям. Знаете ли, това много често се случва, колеги от журналистиката, преминаващи в PR-а изведнъж да станат много … да забравят, че са били журналисти и да се държат по начин все едно не разбират що е това журналистическа професия и как все пак журналиста трябва също да му се помогне да свърши работата. И почва един тон и едно високомерие от PR-ска гледна точка, което аз честно казано никак не си падам и съм се старал, когато съм бил в такава позиция винаги да продължавам да мисля и за журналистите и за това как се справя човек журналист с работата, как се добира до информацията и т.н. И съм се старал да помагам в това отношение. 
Водещ: Разбира се, няма бивш журналист. Днес Найо Тицин кого иска да попита колко е часа или нещо друго? 
Найо Тицин: Ами не, то няма вече такива ярки хора, знаете ли? Мога да попитам … не, дори няма нужда… знаете ли, доста вече се изхаби формата, за съжаление, това е работа на политиците, се изхаби формата – ние питаме, вие отговаряте. Тъй като в голяма степен това се превърна в един предварително уговорен мач, тези интервюта на политичи и управляващи, които аз като запаля телевизора, радиото или отворя вестника, аз знам какви ще са въпросите и какво ще бъде до края. Извинявайте много, но днес вътрешния министър каза в сутрешно предаване по БТВ каза – а, хубаво, че другия водещ го няма да можем спокойно да си проведем разговора. За какво говорим? Няма такова нещо. тоест ние с вас, нали те са двама водещи по принцип, но сега покрай летните схеми е останал един водещ, хубаво, че го няма другия. Така не се говори. 
Водещ: Това обаче не е ли комплимент? 
Найо Тицин: Ами не е комплимент. Напротив. Още по-лошо е ако от страна на другия, на интервюиращия, на журналиста няма реакция на такава реплика. Няма такова нещо. аз знам,ч е също съм бил проблемен за някои политици. Но това ни е работата. Работата на журналиста е да е проблемен за политиците. А не да е услужлив. 
Водещ: Това е така, да. За това започнах от едната ръка разстояние, която … 
Найо Тицин: Просто не може … а, да, знаем винаги го е имало това, особено по високите етажи на властта да се казва – не, този няма да ни отразява, защото не ни харесва. Пратете друг да го отразява. Аз съм бил също резултат на такова нещо, такова отношение се е падало и върху мен. Но съжалявам, няма харесвам, не харесвам. Има си работа. Напротив. Знаете ли, винаги от страната, когато съм бил политическия PR винаги съм съветвал хората, с които съм работил, че повече изгода имат да направят едно интервю с неудобен журналист, от колкото с удобен журналист. Защото неудобния журналист в крайна сметка дава много повече възможност, ако имаш изобщо такива, да се представиш по-добре. Да отстоиш много по-аргументирано и силно позицията си. Ако някой услужлив журналист те пита услужливите въпроси, на които ти си се подготвил или по-скоро твоите PR-и са ти подготвили отговорите, това е толкова фалшиво, че веднага се усеща в публиката и не достига до публиката и в крайна сметка не върши работа. 
Водещ: И в този смисъл да попитам – т.нар. нови медии не са ли в ролята на услужливите журналисти? 
Найо Тицин: В смисъл? 
Водещ: В смисъл, че там политиците биха могли да правят това, което считат за необходимо. Обществена тайна е, че има щабове, които обслужват интернет пространството с подхвърляне на съответни каузи, по форуми… 
Найо Тицин: А, да. Ама това си е част от играта, до колкото разбирам. И така се води. Тази мания покрай интернет тръгна от кампанията на Обама преди 3 години и някак си всички решиха, че след като той, използвайки социалните мрежи печели, всички използвайки по-нататък социалните мрежи ще спечелят. Това не е точно така. но в крайна сметка всички вече го ползват много активно. 

Водещ: Ами това е, чувствайте се предупредени. Но пък от друга страна имайте предвид, че Facebook не е големия брат, обаче може. За това е важно ние журналистите, които имаме професионални рефлекси да коментираме темата, за да може всички да сме еднакво подготвени и да знаем. Да знаем важно е какво ни чака по предизборна линия, защото и това е един от рисковете – дали ще получим рекламни съобщения или политически рекламни съобщения всъщност е без значение. Добре е да сме подготвени. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 20.08.2011

Водещ: „Спрете тази лудост наречена самодисциплина!” – този призив видях тази седмица в нета и наистина, накъдето и да се обърнем днес изглежда, че новият свещен дял на успеха е самодисциплината. Дисциплинираме себе си да се храним правилно, да тренираме правилно и какво ли още не. Към призива имаше и една източна притча за войната на оризовите фермери. В малко селце, далеч от лудницата на града, живеел фермер, който отглеждал ориз. Обикновен човек, имал малка нива, но за него фермерството било призвание. Имал славата на много добър земеделец и за това всички го посещавали, но той от никого не криел майсторлъка си. Един друг фермер от друго съседно село обаче имал силно тяло, силна воля и силна амбиция. И той правел всичко възможно, за да догони славата на първия фермер. Разбира се стигнал до кражба на нов вит зърно, стигнал до самодисциплиниране да отдаде целия си живот на фермерството и постигнал някакви успехи, но всяка година си давал сметка, че той не е доволен и как не е никак щастлив. Накрая трябвало да се срещнат с Господ и след като влезли Господ се обърнал към земеделеца и казал „Чудесна работа, момче. Ето, седни тук. Имаш нужда от почивка.” После се обърнал към другия и му казал „Някакви въпроси?” Разбира се той имал – защо единият почива, а другият – не. А Господ отговорил „Отговорът е много прост. Ти си бил създаден за състезател по борба, а не за фермер, така че сега ще е обратно, защото имаш още работа за вършене!” Ако погледнем с малко повече въображение на тази притча, размислите ни за разликата между рейтинг и доверие сигурно ще придобият друг смисъл. Става дума за нас журналистите. Но не само ние в България мислим над този въпрос. От една страна има етичен кодекс, но от друга той не е задължителен. От една страна има сериозни журналисти, но от друга живеем май във времена на жълтото. От една страна ние журналистите описваме хората и събитията, които са, но от друга страна има хора, на които това не харесва. Най- пресният пример от тази седмица е случаят с един овчар. Не се смейте. Историята е истинска. Ето Ви редове от нея. „Може ли да те съдят за публикация, която оповестява регистрационен номер на автомобил? Може, ако мерцедесът ти е ОВ4444АР.”Пише вестник „Народен глас”. Абсурдното дело бе гледано на 11 август в Троянския районен съд, където местен бизнесмен опита да осъди журналиста Генадий Маринов по член 21 за регистрация. Съобщава се, че номерът може да се чете и като „овчар”. Дочко Дочев се занимава с производство на шперц плат, а не с животновъдство, но е платил 1000 лева, за да го наричат овчар. Това пък е казал обвинителят, т.е. адвоката на собственика на този авангарден номер. Собственикът е поискал 10 000 лева за нанесени неимуществени щети. Според защитника на свободното слово, оплакванията за клевета са неоснователни, защото всички съобщения в статията са факти, които са били истински. Освен това по никакъв друг начин не е използвана квалификация. Тук понятието овчар не е подходящо обстоятелство. Това, че не фигурира в предмета на дейност на фирмата на тъжителя, по никакъв начин не го прави позорно. В крайна сметка съдийката е оправдала журналиста по наказателното дело. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Илия Тенев, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Какви нови регулации се обсъждат в Европа след новите случаи на злоупотреба на така наречените нови медии? Какво мислят журналистите? Достатъчен ли само етичният кодекс и какви оплаквания постъпват в етичната комисия? Журналистическата етична комисия за електронни медии. Това ще говорим днес до 13: 30 с професор Милко Петров, с председателя на Комисията по етика на електронните медии Радомир Чолаков. Малко по-късно ще се опитаме да преценим кой влияе повече на нагласите на хората, за да четат. Дали сайтът „аз чета”, който навършва две години или това, че ние журналистите все повече внимание обръщаме на културата? В Туркменистан президентът разпоредил от жилищните групи да се премахнат сателитните чинии, защото се отразяват негативно на архитектурния облик, в резултат на което семейство шведски граждани с произход от Ирак били принудени да напуснат жилището си, защото отказали да се съобразят с тази заповед. У нас Комисията за защита на конкуренцията започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания. Унгарският журналист, който пишел за виното, произвеждано в държавно предприятие, се възмущава, че стотици хиляди унгарци трябва да пият с гордост и дори преданост и да плащат за това два пъти по-скъпо. Обаче се стига до съдебно производство. Преди малко Ви разказах историята за един овчар. Онзи човек, който се обидил, че е разчетен номера му като „овчар”. Но пък ние журналистите някак незнайно защо делим правата на хората да бъдат информирани от своите собствени права. Дали това е тема за размисъл и за журналистите по света? Да, разбира се. Обаче каква е посоката за разрешаване на тези конфликти. Добър ден казвам на професор Милко Петров! Здравейте!
Милко Петров: Здравейте!
Водещ: В каква посока трябва да върви регулацията? Все по-често като че ли се стига до някакви санкции на нас журналистите. Ограничаване на сайтове – за това се заговори във Великобритания само седмица преди погромите. 
Милко Петров: И малко по-късно се оказа, че социалните мрежи наистина могат да разширят обема и значението на тези погроми. Освен това едно от нещата, които се дебатират в Европа това е необходимостта от регламентация на онлайн журналистиката и някакъв етичен кодекс по отношение на блогърите, защото вие знаете, че в блоговете могат да се появят всякакви неща. Въпросът е доколко трябва да се разчита на регулация и доколко на саморегулация? И доколко саморегулацията може да обхване тези блогъри, които работят понякога със скрита самоличност и т.н. Въпросът за отговорността на медиите всъщност и за етичната отговорност трябва да бъде разгледана и като отговорност на журналистите, но и като отговорност на обществото. Така че въпросът е наистина многостранен. 
Водещ: Дали обаче ние не обогатихме тази практика на саморегулацията? Ето, ние у нас имаме етичен кодекс, но той някак не е задължителен, разбира се като всеки един етичен кодекс. Голяма част обаче от печатните издания не го спазват, не го приемат. 
Милко Петров: Не само че не го спазват, но някои от тях не го и подписват. Имахме куриозни случаи, в които някои издания, които не подписаха етичния кодекс, бяха подложени на акции от една политическа партия с нахлуване в редакцията, пожелаха защита именно с оглед на основите и началата на този кодекс. Мисля, че и колегата Чолаков, ако си спомня добре този случай, така че има и такива куриозни ситуации. 
Водещ: Той ще има възможност малко по-късно да го разкаже. Нека обаче малко се задълбочим в нуждите, кой трябва да я направи тази регулация на електронните сайтове, както вие казахте, на електронната журналистика, изобщо има ли някакво определение в момента на електронната журналистика?
Милко Петров: Има различни плуващи определения и всъщност има и разграничения по отношение на социалните медии и социалните мрежи, доколко едното е съдържание, което се прави от самите участници в тяхна полза, и друго с оглед на преследване на определени каузи. Но що се отнася до саморегулацията на блогърите и на блогърските организации в САЩ са направили опити в това отношение. Там е създадена такава организация на блогърите и там наистина има и собствени издания, където (…) други най-характерни статии, и освен това е изработила един етичен кодекс. Той, разбира се, се дообогатява и развива. 
Водещ: Но дали тази практика би могла да прескочи Океана? Защото в Европа не се говори за такива неща. 
Милко Петров: Не се говори, и да кажем в някои страни като Германия все още е доста консервативно и малко насмешливо отношението към блогърите. Тъй като в Германия професията на журналиста има сериозен социален авторитет и предимството на качествената журналистика и на изискването за професионализъм на журнализма е много силно. В този смисъл доскоро не можеше да се намери обединяващо изследване, което да покаже какъв е така да се каже ареалът на блогърите в Германия. Напоследък обаче и там има съответните пробиви и се появяват вече първи регионални организации на блогърите. 
Водещ: Като че ли обаче изостава много регулацията от развитието на медиите като такива, на платформите, чрез които се разпространяват крайна сметка коментарите и информациите на журналистите. Доскоро в ЕП се говореше за собственост, имаше дискусии относно собствеността и как тя влияе на свободата на словото. Оказва се, че не само собствеността, но и както вие казвате новите платформи влияят. Между другото…
Милко Петров: … и рекламодателите влияят, не само собствениците.
Водещ: Да, това безспорно е така. Как бихте определили практиката публикуване в блог на дадена теза, без значение тя каква е, и после излизането на същата теза на страниците на медиите? Без проверка, с позоваване на съответния блогър.
Милко Петров: Но си има позоваване на съответния блогър?
Водещ: Да.
Милко Петров: С позовавне. Ами това ще покаже само, че журналистиката е взела само единия източник и не е направила проверка на втория. Най-малкото, знаете класическото изискване за проверка от два независими източника. И това е голямата опасност от блогърството и въобще в онлайн журналистиката, че една лъжа наистина може да бъде повторена на няколко сайта и тя постепенно да се превърне в обществена истина. 
Водещ: Това ли е механизмът, чрез който чрез Фейсбук бяха усилени като с лупа призивите за мародерстване?
Милко Петров: Да, това е също възможността. Защото този тип, социалните мрежи създават чувството, че не си единствен и че много други хора ще участват. А знаете, че загубването на анонимност е едно от първите условия за появата на тълпата. Тълпата вече е склонна към ексцесии, към крайности и към разрушения. Съзнанието, че си част от общото, което се създава от социалните мрежи и ще бъдеш ненаказан всъщност може наистина да породи големи непредвидени социални промени.
Водещ: От няколко години насам организациите, които оценяват степента на свободата на словото отсъждат, че в Европа положението не е много добро, меко казано, разбира се, изключени са скандинавските страни от тази класация, каква е причината – дали не е заиграване с рейтинга и рекламодателите, както добре ме подсетихте, че и те трябва да бъдат споменати?
Милко Петров: Да, вероятно, още в началото при обявяването на предаването вие направихте интересна диференциация между рейтинг и доверие. Понякога заради рейтинга журналистиката прави много неща и може да загуби общественото доверие. И тогава може да се появят всъщност алтернативните източници на информация и те да станат първоначално истини, а след това опасни двойници, които могат да натровят доста обществени…
Водещ: Но дали това е истинска информираност? Защото подобни тези са с много кратък срок на годност и някак тяхната недостоверност лъсва бързо. Какво правят хората с тези информации и те нужни ли са им и как биха могли да бъдат насочени, или поне да знаят, че тези информации не са от тяхна полза?
Милко Петров: Трябва да извършим съпоставка с многото различни източници и освен това трябва наистина да се борим за създаване на етичен кодекс на професионалните журналисти, защото четвъртата власт се е появила в крайна сметка от наистина една обществена нужда. Някой да събира информацията, някой да я селектира и някой достоверно да ти я поднася. И ако ние журналистите се откажем от тази си отговорност, може някой друг да се намеси на опразненото място. 
Водещ: Например пиарите? Особено сега в предизборните времена.
Милко Петров: Не само, за съжаление, госпожо, не само в предизборните времена, журналистиката все повече се превръща в открит или скрит PR. И когато започне да се определя дневния ред не на обществото, а на определени елити, тогава наистина става тревожно. 
Водещ: Добре, но тогава какво ще се случи с доверието? Или просто всички ще считат, че доверието е някакъв излишен лукс?
Милко Петров: Ами доверието се е появило в четвъртата власт или защото според американското разбиране се предлага една обществена услуга, или според голяма част от европейското разбиране се предлага някаква мисия или обществено отговорна полезна роля. Ако не се изпълнява нито едната, нито другата, то и качествена, и жълта журналистика става уязвим, тя просто ще бъде ненужна. Този тип журналистика ще бъде ненужна. 
Водещ: Как в историята хората са санкционирали отклоненията от почтеността на журналистите? Ние имаме един пример, относително далечен, с една партийна книжка, тогава имаше спадане на тиражи, но като че ли за друга санкция в България някак не мога да се сетя. 
Милко Петров: О, има случаи. Обществото само, затова казах, че отговорността е на журналистите, но и на обществото от друга страна. Обществото трябва да санкционира недобросъвестната журналистика. Разбира се, етичният кодекс е опит колегията да санкционира по един или друг начин така да се каже недобросъвестната журналистика. Но такива примери има, да речем в Германия. Там се появяват две издания, в смисъл издание „Експрес” в Кьолн и съответно регионалната редакция на (…) Цайтунг, които по подобие на „Нюз ъф дъ Уърлд” подслушват полицейските честоти и научават за произшествия и за загинали по магистралите. И естествено репортер и фоторепортер почват да посещават близките на загиналите и на тяхната първа реакция и съответно поднасят изключителна новина. Това е определено като лешоядна журналистика и има един обществен (…) за бойкот на тези две издания – и на „Експрес” в Кьолн, и на съответното регионално издание на „Билд” (?). Резултатът е спад в тиражите с около 700 хил. общо за двете издания. И естествено изданията коригират своята политика.
Водещ: Но ако бъдем максимално искрени, то бихме си признали, че и у нас такава практика имаше, хайде да употребим минало време за по-безболезнено, имаше едно издание, което поднасяше подобни реакции, които са наистина много неприятно заиграване с човешката трагедия. 
Милко Петров: Да. И задълбочаване на тази трагедия. Вие знаете, че едно от изискванията в етичния кодекс е, че няма да злоупотребяваме с човешката трагедия и няма да досаждаме, образно казано, на хората именно в тези периоди, но това се прави в нашата журналистика, даже се прави и по национални медии. Аз си спомням по Канал 1 на българската телевизия, която интервюираше близките и съучениците, при това репортерката с усмихнато лице, загиналите на това момиче на „Патриарх Евтимий”, което случайно от един заблуден куршум на пиян полицай беше простреляно. И съответно това интервю ни се поднасяше като изключителна репортерска находка. Именно с близките, които получиха и забележете крайно оригиналния въпрос: Как се чувствате? 
Водещ: Да. 

Водещ: КЗК започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания на територията на страната. Ще бъде извършена проверка относно съществуващите условия за функциониране на ефективна конкуренция и отношенията между основните участници, разпределенията на пазарните им дялове, както и бариерите за навлизане на потенциални конкуренти. Така сложно и трудноразбираемо звучи простата истина, за която много пъти сме си говорили в „Клубът на журналистите” вече, това дали не е в превод царят е гол. Проф. Милко Петров, първо към него се обръщам. И защо чак сега комисията се самосезира според вас?
Милко Петров: Ами отдавна намекваме, че общо взето тази комисия не си гледа много работата и очевидно тя се самосезира и по въпроса за „Лукойл”, виждаме, че се самосезира по въпроса за разпространението на печата, имаше публикации във в. „Капитал”, ако не се лъжа и другаде, може би трябва да се замисли и по въпросите за цифровите мултиплекси. Така че има определени неща в сферата на медиите, които тази комисия трябва да изясни. Там бяха поставени наистина тревожни данни за контрола върху разпространителските фирми в страната и от кои среди произтича този контрол. 
Водещ: Като че ли капката, която преля, бяха телевизионните кадри за това как се крият вестници, едни вестници, пък други вестници се показват. Но толкова много коментари имаше в гилдията, пък от друга страна, те безсмислени ли са тези коментари, които ние правим?
Милко Петров: Не, те са именно капката, за която говорихте, която прелива чашата и обикновено принуждава институциите да работят. Може би една от слабостите на нашето общество е, че прекалено гръмко обявяваме една истина и после твърде бързо се отказваме да я следваме и фактически да осъществяваме този натрупващ се ефект, който да предизвика и да принуждава институциите да работят. Тази шумност, сензационност на разкритията, които тихо от първа страница изведнъж прошумяват на втора, трета и последна, всъщност ни води до едно управление чрез скандали. Шумни скандали, които бързо, просто тихо, кротко зашумяват някъде и изчезват и публиката бива привикната към това, привикнала към тази сензационна драматичност, от която нищо не произлиза. Но това убива доверието в журналистиката. 
Водещ: Докато ми говорихте се сетих, не знам защо ми изплува образът на трета страница на в.- „Сън”, но там на трета, макар че пак става дума за таблоид…
Милко Петров: …да, но това нали знаете наложено на Мърдзок именно от викторианските, поствикторианските нрави на Англия. Той е имал навика, както го е правел в Австралия и във вестниците в Щатите да сложи тази живописна илюстрация на първа страница, но викторианските нрави, тогава е имало също обществена реакция, не толкова санкция правителствена, го принуждават винаги да ги слага на трета, на вътрешна страница. 
Водещ: Всъщност аз заради това ви казах, защото това е…
Милко Петров: Ако говорите за тази илюстрация.
Водещ: Това е, да, да, за тази илюстрация. Хайде, за тези, които не са разгръщали трета страница на в. „Сън” да кажем, че това е един красив женски образ, който е малко по-скромно облечен, меко казано. Но разбира се това е една естествена метафора, която с нравите на Мърдок беше добре обяснена. Нека сега да включим към нашия разговор и Радомир Чолаков, здравейте, г-н Чолаков! Защо след толкова много коментари в гилдията чак сега изведнъж се разбра, че царят е гол и че има вероятно монополно положение на територията на печатните медии. За електронните ще изчакаме по-нататък.
Радомир Чолаков: Не, аз не мисля, че сега се каза, че царят е гол. Просто поздравявам г-н Петров за неговото изказване току-що. Факт е наистина, че ние откриваме някакви неща, съобщаваме ги като сензация, неща, които всички сме ги знаели през цялото време, съобщаваме ги като сензация, след което два дни по-късно ги забравяме, за да кажем след една година, че сме направили някакво страшно откритие. Специално за задаващия се монопол в медиите, аз лично съм писал март месец 2009 г. и общо взето ефектът беше същият. Няколко души казаха, да бе, да, верно, може би ще има такова нещо. След което всички забравиха, сега се събуждат и казват, олеле, боже, какво стана.
Водещ: Ами може би аз…
Радомир Чолаков: Откровено да ви кажа, нямам обяснение. Нямам обяснение за това наше поведение, то е колективен медиен суицид. 
Водещ: Обаче се получава една рефлексия у хората. Ето, този пример с овчаря също има заложби да бъде естествена метафора, нищо уличаващо няма в това да видиш един смешен номер на кола, човекът си е платил 1000 лв. за едни 4 четворки, обаче номерът в колата за зла ирония може да се прочете като овчар. Там е работата обаче, че журналистите сме винаги виновни и се е стигнало до занимаване на съда с този казус, забележете и колко е поискал въпросният притежател на този номер, 10 000 лв. Тази рефлексия не пречи ли в нашата работа?
Радомир Чолаков: Не знам, вижте, лошото е, че… Не, вижте, как да ви кажа, четох наскоро, умен човек беше казал, че ние започваме да развиваме някаква странна способност да избираме да се занимаваме с маловажното и второстепенното и изпитваме панически страх да задълбаем в някоя тема, камо ли пък да я продължим за повече от 3 дни. И това започва да се превръща според автора на твърдението в антропологичен проблем. Аз наистина трябва да ви кажа, че ставам все по-голям песимист, защото, как да кажа, нали, винаги е имало през последните 20 години опити от разни хора някой да стане господар на България. Нали, дето се вика минаха ни пред очите. Знаме как свършиха. Учудвам се, че опитите не свършват, включително и с медиите между другото. И това, което, как да ви кажа, най- така ме притеснява е готовността на гилдията да приеме това за факт. Ами да, най-вероятно ще има господар и ние там ще видим някак си да се разберем с него. Значи ние упорито не искаме да сме свободни хора, в медиите включително. Говорим си някакви такива базисни принципи от етичния кодекс на българските медии, от етичния кодекс на Би Би Си, цитираме ги, сякаш те не се отнасят до нас, след което констатираме, ама ние защо не ги спазваме. Ами не знам защо не ги спазваме, да ви кажа. Защото може би не искаме да сме свободни хора или не можем да сме свободни хора. Ние не знаем каква е функцията на медиите, ние решихме, че медиите служат, за да се забавляваме. Ами аз съм го цитирал Постмън хиляда поти, всички са го цитирали, че се забавляваме до смърт.
Водещ: Зависи чия смърт, проф. Петров?
Радомир Чолаков: Нашата, нашата.
Милко Петров: Нашата обща или на социума ни като цяло. Първо, искам да кажа за шегата на този човек, който се е обидил. Ние имахме министър, който се казваше Овчаров и сега все още действащ политик, имахме министър, който се казваше Свинаров, имахме генерал, който се казва Чобанов. Така че няма нищо обидно, просто човекът не знам защо се обижда. Иначе това, което каза колегата Чолаков е изключително интересно, защото то навлиза наистина в народопсихологията, в онова, което всъщност представлява битността може би на българския народ. Може би винаги необходимостта от закрилник, от батюшка, от някой по-силен, който да ни свърши работата, и това може би се прехвърля и върху медийната общност. Самата идея за допускане за господар, за несхващане, че ти си всъщност арбитър елегантиерум в обществото, онзи, който е над тебе, бил той главен редактор или собственик е само мениджърът и всъщност, че ти служиш на обществото, а след това на медийния чорбаджия, може би това нещо, което е дълбоко в цялостното възпитание на обществото и може би даже в нашето преподаване по журналистика също не е дотам изпипано. Може би ранното практикуване на студенти в редакциите ги принуждава да се съобразяват с изискванията и каноните на отделни редакции. Но наистина може би трябва да помислим да разберем защо този рефлекс на покланяне, предварително покланяне, даже преди да е поискано в медийната, в много медийни хора.
Водещ: Как ние медиите бихме могли да насочим хората, да им обясним с някакви по-прости и разбираеми думи..?
Милко Петров: (…), където изведнъж казва, че в. „Сега” го носят само в събота, в останалото време той не се носи. И то става дума за пресечката на ул. „Васил Друмев” и „Любен Каравелов”…
Водещ: Това е в центъра на Варна, да. 
Милко Петров: (…) продължа мисълта на Радомир Чолаков и защо не функционира надеждно едно бюро, одит бюро за тиражите фактически. Това е другата страна. И всъщност регламентацията трябва да погледне и нататък. Защото това касае и рекламодателите и доверието в медиите и всъщност защо беше саботирана тази идея. Вие знаете по света,а че одит бюрата по тиражите всъщност са едни от най-надеждните институции, може в Германия, в Англия, в Щатите, може да следите реалния тираж на вестниците. Продължавам мисълта просто на колегата Чолаков.
Водещ: Добре де, г-н Чолаков, да приемем, че някак си достига изданието Х до Лом. Каква е възможността то да се покаже на репа, да се види на репа, да не е отдолу?
Радомир Чолаков: Ама вижте, те са вързани тези проблеми. Значи примерно никой от медиите, не знам защо пак, не се е занимавал с механизма, по който общините отдават места за поставяне на будки за вестници. Значи трябва да ви кажа, че там ако се заровите, много интересно ще ви бъде. Кой получава право да сложи будка, срещу какво го получава това право, за колко време се сключва договора и има ли някакви изисквания въобще? Значи, вижте, пак да се върна…
Водещ: И ще открием винаги едно повтарящо се име, на един повтарящ се разпространител. Това казвате в прав текст.
Радомир Чолаков: Не е задължително, не, не е задължително. Може да откриете имена на приятели на съответния кмет, на негови братовчеди, лели, стринки и т.н., които след това разбира се влизат във връзка с големия разпространител, защото те няма откъде да си вземат вестниците, и се получава една много мрачна симбиоза по веригата. Но вижте, наскоро говорихме с колеги от Германия, които изявиха желание да дойдат и примерно пред Съюза на издателите и журналистическата общност, ако разбира се има интерес, да бъде показан един немски закон запечата как изглежда, да се види какво пише вътре и да се анализира. Просто толкова ли е вредно това нещо, толкова ли е опасно и дали пък случайно те нямат някакви решения, които биха били полезни за нас. И да ви кажа този закон, който тогава гледахме в Германия, общо взето една трета от него е посветена именно на разпространението. И там пише изрично, че разпространител няма право да откаже да разпространи, да вземе вестник, и будка няма право да откаже да сложи вестник. И това се наказва със санкции. Значи сега, извинявайте, ама, как да кажа, онези държави са малко по-либерални от нас, или да кажем с малко по-дълга либерална традиция и след като те са казали, че не може да има абсолютна свободна пазарна икономика в сферата на разпространение на информация и мнения, те знаят защо са го казали. Значи, защо ние казваме, че тази сфера ще трябва да бъде абсолютно свободна от всякакъв контрол, абсолютно свободна от всякаква намеса, Се Се Ер (?) всеки да прави каквото си иска. Ами всеки ако прави каквото си иска, аз ви гарантирам, че ако се случи това, което казвам, догодина няколко хиляди журналисти ще са без работа. На никой ли не му пука за това?
Водещ: Едва ли, едва ли за това става дума. Но все пак дали този закон ще дойде и до България? Защото вие хубаво, че сте го гледали там в Германия, ама не е лошо и тук да бъде видян. Аз си мисля, че едно такова събитие би събрало доста публика. Как да кажа, може би въпросът с разпространението на вестниците специално може да получи едно работно заглавие „Солунската митница”. 
Милко Петров: Би могло.
Радомир Чолаков: Би могло, да, би могло. Вижте, то ясно е, че интересът в контрола върху разпространението на медиите е по-скоро политически и икономически разбира се, но на първо място политически. Впрочем проф. петров вметна мимоходом, ние го пропуснахме, въпроса с мултиплексите. Значи там пък става дума за разпространението пак на информацията и на мненията, само че в електронен вид. Пак всички знаят, че там нещо става, ама какво точно става, абе майната му, ще се разберем някак си. Е, няма да се разберем, бе г-жо Филева. 
Водещ: Още повече, че имаме горчивия опит с продажбата на БТК и пропускането на възможността едни предаватели да бъдат изведени от там и рекетът, който дойде по-късно…
Радомир Чолаков: Да, благодаря ви между другото за примера. Значи навремето като се приватизираха български пощи всички коментираха кой ще ги купи и колко пари ще плати. Никой не коментираше последствията за свободата на словото в България от тази продажба. В момента всеки ден в някой медия някой либерал или комунист казва, че е крайно време да се приватизират Български пощи. Български пощи, нека да го кажа много ясно, са последната опора на разпространението на вестници, последната. Ако тази опора падне…
Водещ: Лом остана без вестници, но не само Лом.
Радомир Чолаков: България ще остане без вестници. Дайте да приватизираме пощите, ха-ха-ха, колко е хубаво да се приватизират пощите, хайде приватизирайте ги и ще видите какво ще стане. 
Милко Петров: (…), от която всички ние се оплакваме, че все по-малко се чете и младите все по-малко се интересуват от четене и от печатното слово и въобще се интересуват от сериозната проблематика. 
Водещ: Каква прогноза за сериозната журналистика бихте направили, проф.Петров?
Милко Петров: Сериозната журналистика къде – в България или по света?
Водещ: Ще стигне ли до Лом, ако се възползваме от примера на г-н Чолаков.
Милко Петров: Би трябвало да стигне до Лом, защото във всяка една страна между 7 и 11 % са елитите, които движат обществото, и то и работещите…
Водещ: Все пак това е конституционно право на хората да бъдат информирани. А не да бъдат забавлявани, нали?
Милко Петров: Да, и именно тук обществото би трябвало да се погрижи, защото ние виждаме примера на европейски държави, които правят всичко възможно, за да запазят медиите и печатните медии като част от културата на едно общество, като част от неговата цивилизационна традиция, за да може то да бъде продължено по-нататък. Защото в противен случай не мога да разбера защо фактически и страни като Франция и Италия правят всичко възможно да запазят своя тип качествена печатна журналистика, а ние, страна, която е в развитие като демократична (…) не се стремим да го направим? Ето това също не става докрай изяснено.
Водещ: Може би не сме достатъчно пораснали да сме осъзнали това, че сме длъжни да бъдем по-пламенни в защита си на свободата на словото, ние българските журналисти. Като че ли смятаме, че всякакви разговори и коментари на тази тема ще бъдат съотнесени в графата гледаш в пъпа си.
Милко Петров: В никакъв случай, защото фактически защитавайки себе си като професия, журналистите защитават и кардиналния интерес на обществото да получава…
Радомир Чолаков: Точно така е.
Милко Петров: И затова (…) Англия се защитават, и този етичен кодекс не случайно, спомняте си за Грег Дайк и за бунтовете на журналистите, където всъщност се защитават тези принципи, които гарантират демократичната структура на обществото. 
Водещ: Г-н Чолаков, не ми отговорихте обаче за закона, немския закон аз печата, кога да очакваме една такава дискусия?
Радомир Чолаков: Идеята беше, че немски колеги, загрижени от ситуацията в България, имат намерение да дойдат и да организират конференция или семинар, на който да представят просто немския опит, немския закон за печата преведен на български, и да се види толкова ли е страшно това нещо. Това беше идеята. Предполагам, че до края на годината може би. Исках да кажа две думи във връзка с последните ни разсъждения, да продължа разсъжденията на проф. Петров. Значи вижте, факт е, че елитите във всяко общество са малко, но другото нещо, което ме изумява напоследък, не напоследък, непрекъснато в същност е колко трябва да е прост нашият елит, за да си въобразява, че му е по-лесно да управлява прости хора. Значи, френският елит има нужда от четяща грамотна Франция. Италианският елит има нужда от грамотна четяща Италия. Защото тамошните елити знаят, че техният статут, ако щете тяхното материално благополучие се крепи върху грамотни, образовани, богати хора. Сега, значи, ако ние сме решили, че е голяма далавера да изпростяваш собствения си народ, да го лишаваш от информация, да го забавляваш до смърт, да не му позволяваш той да решава съществените си проблеми, най-накрая пак по дългата верига на причинно-следствените закономерности и ти губиш. Ти като медия, ти като елит, ти като чорбаджия, ти като, нали, каквото искате. Разбирате ли, аз вече се отказах да говоря за етика, защото съм останал с впечатление, че хора, които говорят за етични норми, малко или много ги гледат като луди, хайде ти пък какво ми говориш, говоря за рационален икономически интерес. Значи рационалният икономически интерес на всяко европейско общество налага неговият народ да е грамотен и заможен. А не беден и прост.
Милко Петров: Това е една изключително вярна прогноза, но има известен оптимизъм в нея, защото то зависи от качеството на елита. И дали няма да иска да превърне хората в подобни на него. Нали, одобрявам това, което казвате…
Радомир Чолаков: Затова казах, г-н Петров, може би трябва да акцентираме работата си малко върху елитите, защото както казах, нямам добро мнение за интелектуалното ниво на българския елит и може би трябва да се поработи малко върху елита и да му се обясни, че неговите практики са вредни в крайна сметка за самия него.
Милко Петров: (…) Но вижте, тази идея да няма закон за печата тръгна през годините на прехода, може би защото следвахме американския модел. Наистина без такъв закон за печата. И винаги предложението за закон за печата се схващаше като форма на ограничение на свободата на словото. Журналистите винаги го схващаха в тесен смисъл, само като ограничение, но не и като защита. И едва сега се осъзнава, че този закон може да бъде и защита. Но САЩ са друг тип общество, много мощно, там си има и различни фондации и различни форми. И там има национално публично радио, телевизия, система, която така или иначе се грижи и за образованието и за разпространението на информацията. Това е просто друг тип общество. А нека да гледаме по-скоро европейските модели, скандинавските модели, холандския, където наистина има фондове за защита на печатното слово. Фондове „Робин Худ”, които защитават фактически и регионални, и алтернативни медии. 
Радомир Чолаков: Точно така.
Водещ: Ами може би е време да се организира една такава дискусия. Аз бих се радвала, г-н Чолаков, ако по-раничко ни запознаете с този немски закон. Ще разчитам. Благодаря ви за това участие, и най-вече ви благодаря за това, че казахте, че трябва да се чете, полезно е да се чете. Аз се чудех как да представя следващия събеседник в „Клубът на журналистите” Александър Кръстев от сайта „Аз чета”. Вие обаче максимално облекчихте моята задача. Имате ли въпроси към него?
Радомир Чолаков: Поздравете го. Трябват ни възрожденци, трябват ни пионери. Изобщо трябва да се борим.
Водещ: Благодаря ви за това участие!

Водещ: След признанието на проф. Милко Петров и на Радомир Чолаков, че Александър Кръстев е възрожденец, освен да му честитя, добър ден! И така, сега по-сериозно, пет години „Аз чета” и две години сайтът „Аз чета” от създаването досега. Минахме ли периодът, в който беше немодерно да се чете? И какво може да направи един сайт, какво могат да направят медиите, доколко медиите се включиха в популяризиране на тази, хайде да я наречем възрожденска идея. 
Александър Кръстев: Ами лично по мое мнение все пак медиите трябва да са тези, които с тяхната си всъщност възрожденска, поне така ми се иска, функция да помагат за развиването на четенето, да помагат на родителите да възпитават своите деца, че трябва да се чете, дори да не четат на 6-7 години, но когато дойде възрастта, в която трябва вече човек да се учи малко повече от живота, не само от това, което има на улицата, но и от книгите и така…
Водещ: Узряхме ли да идеята, че това е един вид социална отговорност да се чете, да се знае? Защото в крайна сметка политиците може и да имат сметка от един необразован народ, той по-лесно се управлява, нашият инстинкт обаче за самосъхранение обаче сработи ли и доколко медиите направихме нещо в тази посока?
Александър Кръстев: Въпросът е много труден. Първото, което ми хрумва така или иначе е, че елитът, интелектуалният елит никога не е бил мнозинство, в което и да е от обществата, и това, което би трябвало медиите да се стараят да се случва е този елит да не е съвсем минимален в България, да не е 1-1,5%, а да е малко по-висок.
Водещ: Кога дадена книга би излязла на първа страница на някой вестник?
Александър Кръстев: В България точно…
Водещ: Каузите успяват някак си да се доберат, макар че заради по-жълтата част на… сега ще цитирам тук в. „Новинар”, който е сложил една снимка за посетилите на един фестивал, които позират голи на стадион като част от фотографски проект на германска фотографка – „Голо сърце”. Но книга няма, книга досега не съм виждала на първа страница на вестник.
Александър Кръстев: Предстои да излезе, тя дори може би вече е на пазара книгата „Аз, Бойко”, която е дело на сценаристите на „Шоуто на Слави”, и може би тя би създала скандал, след като някой я прочете, въпреки че обикновено медиите в България не четат книгите, за които пишат.
Водещ: Това е една много тъжна констатация. Както политиците може би не четат законите, за които говорят, така и медиите да не четат книгите, за които пишат. Това значи директно обвиняване във формализъм може би.
Александър Кръстев: Ами те така или иначе не пишат много-много за книги. 
Водещ: Имаше опити, имаше притукри във вестниците за книги, които като че ли идваха и си отиваха във времето. Защо това не се превърна в трайна тенденция, заради липсата на рейтинг ли?
Александър Кръстев: Ами не, в интерес на истината все повече от големите медии, за вестниците става въпрос най-вече, и дори и списанията, издават собствени книги, за които закупуват права и ги издават заедно с вестниците и списанията, но по този начин разбира се те насърчават четенето, но за съжаление, те гледат на това най-вече като бизнес. И много рядко се е случвало да бъде издавана такава книга, която да е нещо извън чисто художествените…
Водещ: Разбира се, ти си завършил PR. Какъв PR трябва на книгата, за да стига до хората и какво зависи от медиите, макар че на медиите работата не им е да правят PR?
Александър Кръстев: Да, на медиите работата им е да са посредник. Предвид пиарът, който излиза от самите издателства, медиите си вършат добре работата като посредник. Въпросът е, че конкретно за самите книги може би трябва да се създават малко повече диалози, доста повече медии трябва да са, да ги наречем домакини на дискусии, не само за конкретни заглавия, но и за течения, за тенденциите в книгите, за актуалните теми, за които се пише в книгите. Има такива книги, не четем, не издават само класики и такива неща, има…
Водещ: Как се промениха нагласите за две години обаче? Пак да се върнем на този въпрос.
Александър Кръстев: Обръща се все повече внимание на това как се представя една книга, търси се все повече диалог с читателя. Искрено аз се надявам ние да сме допринесли достатъчно за това, просто защото откакто сме създали сайта преди 5 години, диалогът е най-вече това, което търсим, диалогът между читателите и издателствата, диалогът между книгите и читателите. 
Водещ: Хайде да направим сега едно сравнение. Всяко едно издателство праща на журналистите, когато излиза една книга, една кратка бележка, кога е кратка, кога не чак толкова кратка. По същия начин обаче постъпват и създателите на филми. Защо техните бележки са доста по-различни от тези на издателите на книгите и какво би направило, би ги доближило?
Александър Кръстев: Първо, основната разлика е, че един филм може да се изгледа за максимум 2 часа, една книга рядко може да се прочете за 2 часа…
Водещ: Аз говоря за написването, за написването на тази бележка. Едните пишат бележки, добри бележки, другите пишат формални бележки, най-общо казано. И когато читателят хване вестника, където, да кажем, са публикувани бележката за нов филм и бележката за нова книга, естествено по-атрактивното четиво предизвиква по-големия интерес. Те нещата са прости. Въпросът е защо издателите не полагат тези усилия и дали това е точно така?
Александър Кръстев: Ами истината е, че много малка част от издателите полагат усилия техният продукт да достигне добре до читателите, а не просто да го има в книжарниците и следващата седмица, в която излезе друга книга, просто тази книга да бъде забравена. Но прекалено малко са, да не кажа, че се броят на пръстите на едната ръка тези, които се опитват да го направят. Друг е въпросът колко успяват да го направят. И за мен не е добре това, че има книги, за които маркетинговият бюджет надвишава в пъти това, което може не само да се спечели като печалба то продажбите, но изобщо от постъпленията от продажби на една книга. Това говори за някакъв тип корумпираност на пазара, за съжаление. 
Водещ: Това говори директно за пране на пари. Всяко нещо се прави с икономическа изгода, в което няма нищо лошо. Ако искаш да го правиш по-дълго, няма как да губиш и да продължаваш да губиш и да продължаваш да го правиш. Елементарна е логиката. 
Александър Кръстев: Истината е, че всички ние искаме да се издават много качествени заглавия, но те не се купуват или са много скъпи и са икономически нерентабилни. И загубите, които издателствата получават от тези заглавия, се избиват с по-леки четива, езотерика и такива неща, които се купуват много повече. 
Водещ: Стани милионер за едни ден и т.н. ,в тази плоскост.
Александър Кръстев: Монаси, които си продават фераритата и подобни неща. 
Водещ: То, разбира се, не може без това. Създава ли се общество, което иска да сподели какво е прочело?
Александър Кръстев: Да. Тук вече можем да говорим с една гаранция и с вярата, че това общество, което тепърва нараства, след 5, 10, 15 години вече ще е съвсем узряло. Просто защото както може би слушателите се сещат, става въпрос за посредника интернет, който дава възможност за много повече дискусии. В момента между съвсем младите, от тийнейджъри до хора на 24, 25 години, разбира се и на повече, което означава, че след 10 години, когато всички те ще са в активна възраст, те ще обичат книгите, ще си купуват повече книги, така че аз съм доста сериозен оптимист. 
Водещ: Добра новина ли е това и в подкрепа на този оптимизъм ли е фактът, че производителите на технологични чудеса, в чиито кабели съвсем скоро може би ще се обесим, но шегата настрана, те обръщат внимание на електронното четене?
Александър Кръстев: Което е чудесно. Просто защото, и едно време Маршал Маклуън е казал, съобщението е средството. Така че книгата е книга. Аз лично не съм чак такъв фетишист да обичам допира на хартия. Има хора, които си държат на това, но книгата е книга. Когато човек иска да чете, на мен лично ми е много по-лесно с електронен четец, защото става в пъти по-бързо. Хора като мен, които имат желание да четат много повече…
Водещ: Е, разбира се, романтиката е допълнителна екстра за хора пък като мен, които обичат мириса на печатарското мастило. 
Александър Кръстев: Да, вече има и такива електронни четци, които пускат и аромат на хартия и на мастило. Точно направени от тези хора с кабелите. 
Водещ: Което безспорно е добра новина. Какво се коментира последната седмица? Лято е, през лятото е редно да ни остава повече време за четене. Кои са четивата, които се коментират? Само да не съм чула нищо за Винету.
Александър Кръстев: Ами, за съжаление, май един човек (…) тази книга. И то беше отдавна. Ами това, което се коментира напоследък всъщност е може би събитието на годината, което като превод на български все още не е дошло, но се чете много в България и на английски, това е последната част от поредицата „Песен за огън и лед” на Джордж Мартин „Танц с дракони”, което е книга наистина явление, просто защото всички, които харесват фентъзито и историческите книги, я чакат от 2005 г., когато излезе предишната книга от поредицата. 
Водещ: А любовта към фентъзито не е ли една стаена мечта за някакви малко по-различни правила, в които да живеем, едно по-различно общество, в което да живеем, ден о връщане към приказките, към детството на всеки един от нас?
Александър Кръстев: Да, и към приказките, разбира се и малко бунтарство, което не е лошо. Това е целта на книгите, просто да ни накарат да помечтаем, но да мечтаем положително. Не да стигаме дотам, просто да искаме да се заровим в книгите и да не искаме да виждаме нищо друго около нас. 
Водещ: Това беше темата, която мъчи журналистите, кандидатите за журналисти тази година, ако си спомняш. Ами да завършим с една прогноза. Колко още трябва да се променят нагласите, така щото на политиците да им бъде по-трудно, т.е. ние хората да ги караме и да работят, да бъдем грамотни?
Александър Кръстев: Ами тези неща трябва да се променят от по-малка възраст.
Водещ: 5 мин. преди 13:30 ч дай едно заглавие, което да ни даде една нова идея за този уикенд?
Александър Кръстев: Много труден въпрос е това.
Водещ: Е добре де, какво четеш?
Александър Кръстев: Всъщност в момента чета (…).
Водещ: Е не, това не е заглавие за препоръчване сега. Коя е книгата, за която не ни остава време да прочетем? Може да е някаква класика? Да подсказвам, Айн Ранд?
Александър Кръстев: Айн Ранд може би. В момента издават Булгаков, но файлетоните, което е нещо, което си струва да се прочете, просто за да видим, че той е добър не само в дългите жанрове, но и в сатирата. 
Водещ: А сатирата е важна част от нашето ежедневие. 
Александър Кръстев: Много сериозна. Там става въпрос за 20-те години на ХХ в. Болшевишка Русия. Такава сатира ми се иска да виждаме и в България в момента.
Водещ: Да. Ами това е идеята на Александър Кръстев. Можете да я последвате. Имате пред себе си цял съботен следобед и цял неделен ден. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 13.08.2011

Водещ: След кого да вървят журналистите? Все по-често се налага да си задаваме този въпрос, където и да се намираме в Европа. Тази седмица се оказа, че и островът не е спасение. Именно там колегите бяха изправени пред предизвикателството да се питат защо се случиха погромите. Докато кадрите на пожари, плячкосване петнят имиджа на Великобритания по света, предимно младите размирници и социолозите изразяват съгласие с едно нещо „Случилото се е било просто въпрос на време. Ще продължавам да правя това всеки ден, докато ме хванат. Когато се прибера у дома нищо няма да ми се случи”, казва тийнейджър на това с плячкосани стоки пред репортер на BBC В Манчестър. „Затворите са претъпкани, така че какво ще ми направят е допълнителен мотив.”Десетгодишни деца бяха видени да отнасят плячкосаните стоки с найлонови торби от магазин в северния град. Те също се смееха и шегуваха. За премиера Дейвид Камерън отвратителните сцени, разиграващи се на улицата, подчертават големия проблем на Великобритания, а именно гангстерската култура. Проблемът с антисоциалното поведение, който Камерън дефинира като характерна черта за разваленото общество във Великобритания, не е нов. При предишното правителство на лейбъристите на бившия премиер Тони Блеър временно въведе полицейски час и така наречените разпоредни относно антисоциалното поведение, се оказаха безнадеждни, в последствие изоставени практики. Макар че социално икономическата предистория на размириците не може да бъде пренебрегната, бунтовете така или иначе бяха шокиращи не само за наблюдателите, но и за самите журналисти. Само преди няколко месеца Великобритания се отъждествяваше с „Harry Potter” и кралската сватба, а сега – със скандала с подслушването на телефони и с размириците по улиците. „Това е голям обрат”, твърди Равис Сомая, кореспондент на „New York times”. Френската коментаторка Ан Боне заявява пред BBS, че размириците се отразяват зле на британското общество. „В бедните райони на британските градове бандитите са заели мястото на родителите”, пише пък „Independent”. Събитието обаче си имат и предистория. Блокирането на сайтове е един лош прецедент и не работещ в отношение. Това се случи дни преди събитията във Великобритания и то с цел да бъде блокиран достъпа до online филми и като мярка срещу пиратството. Наистина има цели дисертации на тази тема. Във всички случаи обаче решението е проблематично от гледна точка на ефективност и пропорционалност. Съдът приема, че колкото по-малък ефект има блокирането, то е оправдано. След събитията пък стана ясно, че журналистически кадри и снимки лондонската полиция е използвала за различаване на лица и така е търсила мародерите. По-късно е разпространила тези снимки, които пък таблоидите са публикували с призив „Разпознайте мародерите”. След кого трябва да вървят журналистите? Темата днес ще коментираме с доцент Маргарита Пешева и Юлиян Попов. Какво е мястото на кампаниите в медиите пък ще говорим с Георги Караманeв от списание „Осем” и Цветелина Атанасова от БНТ 1. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Дияна Люцканова, Любомир Пъшев, Стаматина Никодимова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Останете с нас. Най-древното човешко оръжие безспорно е страхът. Като че ли обаче то не можа да бъде използвано много ефективно във Великобритания, защото имаше гражданска реакция. Вчера гледахме телевизионните кадри за дърво вместо стъкло. Това е една много ясно заявена гражданска позиция. Въпросът обаче е малко по-сложен. В началото казах, че полицията е използвала журналистически кадри с цел разпознаване. По-късно пък някои британски издания са публикували тези кадри с призиви „Разпознайте мародерите. Кажете ги в полицията!” Дали това е проблем? Добър ден казвам на Юлиян Попов.
Юлиян Попов: Добър ден!
Водещ: И до колко това би следвало да бъде проблем? Следва ли да си задаваме въпроса „След кого да вървят журналистите”?
Юлиян Попов: Журналистите вървят след събитията, когато успяват вървят преди събитията. Но в този случай беше трудно да вървят преди събитията, защото тези събития бяха много неочаквани. Освен това, това е едно от тези явления, този тип бунтове, които са спонтанни и нямат много ясна предвидимост и всяка една полиция, всяка една добре професионализирана полиция, каквато е английската, по принцип знае, че подобни неща могат да се случат, но нямат никаква представа кога, малко като градушка. Сега, дали медиите би трябвало да тръгнат след бунтовниците? В случая ми се струва, че реакцията на британските медии и на британските граждани е сравнително ясна. Да, защото зад тези бунтове не стои никакво конкретно искане. Ако примерно бунтовете бяха за права на малцинствата или за повишаване на заплати, или увеличаване на обществени разходи, или каквото и да било друго, тогава медиите биха заели едно по-балансирано положение, биха разглеждали нещата от една страна и от друга страна, но в случая няма никакво искане, никакъв фокус на тези недоволства.
Водещ:Макар че коментарите, последните коментари малко опровергават като че ли тази теза, защото се твърди, че това е било очаквано, тъй като става дума за едно поколение, за което няма ценности, няма реализация. Общо взето това са оправданията на участниците в събитията и на социолозите.
Юлиян Попов: Ами да, но това са оправдания на участници и на социолози. Те не са фактологически оправдания. Да се каже, че очаквано е, защото поколението няма ценности, някак си не е формулировка, спрямо която човек първо може да има някаква подготвеност и второ – може да има някаква симпатия, някакво чувство за разбиране. Ако ставаше дума за нещо конкретно, тогава хората могат да се разделят на две. Но когато някой каже „Ами такива са ни ценностите или нямаме такива ценности!”, общо взето масовата публика и то съвсем основателно ще си каже „Това са глезотии!” Всички имат много сериозни проблеми особено в Англия, където икономическата криза се чувства много сериозно и сега защо една група от обществото да реагира по този начин. Няма някакви сериозни основания. Освен това всичките реакции са изцяло насочени към чупене, крадене, побоища и т.н.
Водещ:Всъщност усъвършенствания софтуер, който използва лондонската полиция на базата на телевизионни кадри и на журналистически фотоматериали за разпознаване на мародерите и по-късно ги разпространи тези снимки, които пък от своя страна вестник „Sun” отпечата на първа страница с призив „Посочете мародерите!” Имаме ли повод да твърдим, че това влиза в клишето „Журналистите тръгват след полицията” да кажем? Има ли морален проблем според Вас? Или след рейтинга?
Юлиян Попов: Това ще звучи малко като вестник „Галерия” – те тръгват след полицията. Не, не е сериозно. Вестник „Sun” не е сериозен вестник и той се захранва именно от подобни акции. Когато усети, че има такова настроение, каквото обясних преди малко, т.е. хората имат голяма степен на възмущение, те яхват това възмущение и казват „Дайте сега ние да поемем ръководството и лидерството, тъй като лидерство няма!” Единствения проблем в момента в Англия е, че наистина първо няма много ясно политическо лидерство, защото министър председателят не е бабаид, който да се хвърля и да се справя с този тип неща.
Водещ:Още повече, че на него му тежи и медийния скандал.
Юлиян Попов:Ами, до някъде му тежи, донякъде не. Там е малко по-особено, защото този медиен скандал, който се разви наскоро, той може да се разглежда и като едно успешно разкритие и справяне с империята на Мърдок. Там може да се гледа и по един, и по друг начин. Но той не е фигура, която звучи като човек, който се хвърля в улична битка. Той е по-скоро като ръководител на едно доста цивилизовано социално движение, т.е. той не е много подходящ като фигура в момента.
Водещ: Нека да включим…
Юлиян Попов:Другият проблем е, че в една такава ситуация не е ясно кой точно трябва да поеме отговорност – дали полицията, дали правителството, дали това е просто улично насилие, при което полицията трябва да действа професионално, или е въпрос, който да се разглежда по-нависоко? И по тази причина полицията и правителството си прехвърлят в момента обвинения едни към други.
Водещ:Докато пък обществото събра 100 000 подписа и петицията ще бъде разглеждана в Британския парламент. Става дума за искане от мародерите да бъдат изхвърлени от социалните жилища, които обитават в момента.
Юлиян Попов:Да, но това няма да се случи. Сега в момента в Англия много силно се съкращават социалните разходи и според мен една от причините за тези бунтове е именно това, защото много от хората, които участват в тези бунтове, те са нещо, което е трудно да се каже в Англия, но в България мога да го кажа – предимно бунтове на черното население, което за жалост е в по-бедната част на обществото и те са по-силно засегнати от подобни социални съкращения. Нормално. Те не са артикулирали това като искане. Съкращаването на социалните разходи е просто усилващ фактор в цялата тази история и така или иначе тези разходи се съкращават и надали самите бунтове ще доведат, не надали, а абсолютно категорично няма да доведат до никакъв такъв тип наказателна дейност.
Водещ:Но пък от друга страна е много силен образът на майката, която каза в полицията, че дъщеря и е участвала в тези размирици. Нека сега да включим и доцент Маргарита Пешева. Дали един такъв акт, публикуване на полицейски снимки с призиви, е тичане след рейтинга, защото има обществено настроение, доцент Пешева, във Великобритания към мародерството, което е нещо нормално, още повече в условия на криза?
Маргарита Пешева: Добър ден. Благодаря за поканата най-напред. Вие поставяте въпроса за новите медии и за това, че новите медии разшириха пазара на идеи от една страна. От друга страна същите тези нови медии доведоха до редица нови мобилизации, доколкото съм осведомена – бунтовете в Лондон и в други различни градове са организирани през facebook.com, през социалната мрежа. Редица от тези мобилизации са с негативен знак, те са твърде враждебни, твърде отрицателни и тук се поставя големият етичен проблем. Проблемът е до колко новите медии, разчитайки на твърде слабите социални бариери и твърде високата анонимност, всеки, който участва в рамките на интернет пространството, на социалните мрежи, на блоговете по-малко разбира се, има висока степен на анонимност, той може да се скрие зад своя аватар и този аватар е новата персона на виртуалния свят. Това е новата маска, зад която ти се чувстваш социално защитен и имаш възможност да пренебрегваш редица морални граници и бариери, които примерно традиционната журналистика на старите медии спазваше изрично. Аз бих използвала повода да поздравя колегите, които публикуваха съвсем скоро новото изследване „Новите медии и новите мобилизации”, колегата Орлин Спасов, Анна Кръстева, Иван Бедров. Едно чудесно изследване, което е достъпно, безплатно, Online и те поставят също тези въпроси. До колко примерно новите медии могат да бъдат кучето пазач на обществото и да алармират всеки път, когато управляващите нарушават гражданските права и свободи на хората? Дали новите медии, които функционират на пазарен принцип, на комерсиален, за тях е важно колко ще бъдат кликванията, какъв ще бъде трафикът? Примерно, един голям проблем, който се обсъжда твърде оживено напоследък, е въпросът за това, че старата журналистика губи своя профил, своето лице. Заглавията вече не могат да включват ирония, не могат да включват остроумия. Те трябва да включват повече ключови думи, да бъдат прости, за да могат червеите на търсачките да могат да ги разпознават. Т.е. журналистиката губи стария си профил, качествената журналистика. Едно е ясно поне за мен и за всички колеги, които се занимаваме с медийни анализи – вестниците вече нямат монопол върху новините. Всички изследвания, социологически и с количествени, и с качествени методики, показват, че пазарът на новините вече не е монопол на вестниците. Той е монопол на телевизията, на интернет и на радиото. Това са трите най-влиятелни медии. Вестниците останаха на четвърто позиция. Те губят авторитет, губят репутация и следователно, за да могат да запазят читателската аудитория, трябва да надграждат с качествена информация, с повече коментари, с повече анализи, с разследваща журналистика.
Водещ:Ами това се случва във Великобритания според мен. Да направим един парелел, Господин Попов, каква е съдбата на вестниците във Великобритания?
Юлиян Попов: Съдбата на вестниците е такава, каквато е тук. Те просто се трансформират, те не изчезват. Има вестници, които са се усетили по-рано и са развили много силно интернет присъствие и са много силни в интернет. Но пазарът на медиите не просто се измества, той се разслоява и има просто повече различни канали. Вестникът съществува и ще продължи да съществува. Дали под формата на хартия или под формата на интернет издание, включително и новите таблетни вестници, които са по-скоро старомодния вестник, отколкото новите twitter.com и facebook.com канали, по един или друг начин съществува. Но така, както тази анонимност дава някаква възможност за усещане за анонимност, така именно тези медии дават възможност на британската полиция да ловят хората един по един. Така че от една страна има анонимност, от друга страна не само, че няма анонимност, но всяко нещо, което човек направи, остава следа и тя може да бъде постигната и да бъде намерен източникът на злото, така да се каже. Това са неща, които в България съществуват в пълна сила. Ние просто не им обръщаме внимание, ние обръщаме внимание на това, което става в Англия. В България преди две години имаше във facebook.com група да кастрираме циганите преди да кастрираме кучетата. Цялата тази група от 20 000 души, която ние успяхме да затворим с една публична акция, но тя съществуваше, всеки един от тези 20 000 души човек можеше да му намери мобилния телефон и адреса вътре. Всеки един от тези 20 000 души подлежеше на наказание затвор по Българския наказателен кодекс, но никой някак си не обръща внимание на това. И когато гледаме подобни неща, които се случват в Англия, именно в такива региони, би трябвало много сериозно да се замислим дали подобно нещо не може да избухне в България.
Водещ:Ние точно заради това го правим, да.
Юлиян Попов:Ако избухне в България няма спасение, защото никой не е подготвен. В Англия се справят с улични кървави сблъсъци, откакто се помня непрекъснато и това е, да не кажа всекидневие, но на всеки две-три години подобни неща се случват и полицията е много обучена за подобни неща. В България някак си ще бъде такава изненада, че хората няма да знаят какво да правят.
Водещ: Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: Аз бих казала, че в интернет пространството на България, Господин Попов е прав разбира се, има също много негативни мобилизации и през последните няколко години срещу новините на турски език, срещу ДПС, срещу турците. Има и много позитивни мобилизации. Примерно те са свързани с екологични проблеми, но има много негативни политически мобилизации. На времето срещу Ахмед Доган, срещу Сергей Станишев, срещу Бойко Борисов. Бих обърнала внимание на две гледни точки. Едната е негативна. Негативна на Филип Майер, който публикува преди няколко години книгата „Изчезващият вестник” и направи прогнозата, че последният хартиен брой ще се появи 2043 година. Другата е по-позитивна на Рупърт Мърдок, който смята, че в рамките на 10 години вестникът такъв, какъвто е, ще изчезне, че ще се появи новинарска организация или цифрова, на цифрова платформа, че ще изчезне хартиеният вестник. Това са двете гледни точки.
Водещ:Разбира се, ако се подменят с такава бърза скорост стандартите в журналистиката, както в „News of the World”, може и по-скоро да изчезнат.
Маргарита Пешева:Искам да кажа, че и в България ние живеем в глобален свят и тук това, което се случва в Англия, може много бързо да ни застигне и нас. В общи линии няма особена разлика в динамиката на процесите в интернет след 2007 година, когато наистина мрежата стана знаменитост за една нощ в България. Поне всички социологически изследвания го показват. Но има и един друг проблем, който е много съществен по моя преценка за традиционния вестник. Традиционният вестник в общи линии трябва да генерира качествената информация, а той все по-малко генерира качествена информация. Разликата между пресата на фактите и пресата на мненията, поне в България, много тревожно се заличава, при това с много бързи темпове. Това е първият проблем. Т.е. не може да има сериозни вестници, които се гримират като жълти издания. От друга страна така наречените високи китайски стени, високи китайски бариери между редакционната политика и маркетинговото издание, маркетинговия отдел, тези китайски стени в България много бързо се разрушиха и следователно вестникът все повече се занимава с PR публикации. Той все повече става придатък на определена корпоративна политика, маркетингова, PR политика.
Водещ: Което безспорно влияе върху доверието.
Маргарита Пешева: Рекламните съобщения на агенциите не могат да изпълват две трети от страниците дори на сериозните издания в България и за жалост това не е само български проблем. В общи линии така вървят нещата, но нека да си спомним, че един Филип Котлър публикува книгата „Маркетинг 30”, в която той каза, че най-добрите маркетингови усилия и най-добрият маркетинг е този, който е обърнат към обществото, който генерира в обществена полза, обществена целесъобразност, който има значение за самото общество. От тази гледна точка текат процеси и в старите и в новите медии. Има преливания и прекалено много етични проблеми има в това движение на старите медии, за да оцелеят и разширят своето пространство. Примерно един медиен /…/ Роджър Фидлър представи преди 5-6 години, мисля, постави въпроса за това, че цифровите технологии не могат да бъдат проследени, за това, че степента на манипулиране на телевизионното изображение, на клиповете, на звука, на образа е огромна и тази степен на манипулация създава един друг медиен произвол, защото след като не може да има куче пазач, след като не може да се контролира дали това изображение е такова, каквото е, тъй като не позволяват цифровите технологии, Фидлър поставя този въпрос напълно основателно. Т.е. за да може ние по някакъв начин да се защитаваме в цифровата среда, трябва да приемем висока степен на саморегулация и само организация.
Водещ: За да бъда по-ясна ще цитирам пример от вчера. Вчера повечето агенции писаха за ураганен вятър във Варна. В същото време варненци се караха да ходят на плаж. Така. Оставам. Отделен въпрос. Господин Попов – позитивна активност, негативна активност. На къде водят британските медии хората?
Юлиян Попов: Водят към позитивна активност общо взето, но британските медии са малко, както българските медии – разслоени. Вярно, че България е на последно място от всички 27 страни в Европа по свобода на медиите. Великобритания има твърде свободни и развити медии, но иначе разслоеността е факт и в Англия, и в България. Така че има медии, които действително организират много позитивна енергия и аз мисля, че това са повечето медии, особено BBC, но също и качествените вестници, но също има такива медии като “Sun”, като „Bailey’s express”, които просто усещат тези популистки настроения, които могат да се появят в обществото и просто ги усилват. Но това няма да доведе до някакво кой знае какво разбутване и промяна в обществото, а английското общество е доста свикнало и доста добре е отработило всичките тези мнения, тъй че аз мисля, че от цялата тази история, която е много неприятна разбира се с тези бунтове по улиците, ще се извлекат по-скоро полезни оперативни заключения, отколкото някакви фундаментални заключения за английското общество.
Водещ: Как обществото да е подготвено за подобни предизвикателства? Останете с нас, продължаваме след малко. Как обществото да е по-подготвено за възможните манипулации, които му поднасят новите медии и изобщо, и старите разбира се? До сега коментирахме малко това с доцент Маргарита Пешева. Сега ще включим към нашия разговор и Георги Караманев от списание „Осем”. Здравейте!
Георги Караманев: Здравейте!
Водещ: Стигнахме и до там, че в крайна сметка, едно от добрите неща, които могат да направят медиите навсякъде по света, поне това е безспорно, да предизвикат една позитивна активност. Списание „Осем” безспорно се свърза с каузата „Спасяване на софийските кестени.” Беше ли необходима анонимност за тази кампания, защото за всички други кампании, като че ли основното е анонимността?
Георги Караманев: Напротив. Тъй като ние търсим позитивното, за него очевидно има голям глад, показва го големият интерес към нашите кампании, няма нужда от никаква анонимност. Когато помолихме нашите приятели да дойдат, да ни помогнат да съберем окапалите листа от кестените, с което да ги спасим, пак Борисова градина се напълни с млади хора, с деца, с родители. Продължават постоянно да се свързват с нас читатели, които питат с какво могат да помогнат.
Водещ: На този фон отговорът на въпроса „Има ли гражданско общество?” какъв би бил?
Георги Караманев: Ами, ако някога съм се съмнявал, откакто работя в списание „Осем” вече не се съмнявам. Просто липсва може би катализаторът, липсва позитивното влияние на медиите, което тепърва се опитваме да създаваме и кампанията за кестените всъщност не е единствената. Ние имаме и кампания за рисуване в детските отделения на различни болници, където заедно с художничката Станка Желева превръщаме сивите стени в едни пъстри картинки, децата се включват и въобще се връщаме към една роля на медиите, която е донякъде забравена, може би възпитателната. В един зелен начин на мислене, в един позитивизъм и фактът, че тиражът ни постоянно расте, доказва, че има глад за такова нещо.
Водещ: Господин Попов, във Великобритания кои медийни кампании са повече? Позитивните или негативните.
Юлиян Попов: Разбира се, че позитивните. Аз не знам защо в България има такава любов към негативните новини и негативните кампании.
Водещ: Ами, нали за това го дискутираме, за да намерим ключа и най-сетне да отключим тази палатка и да видим какво има в нея.
Юлиян Попов: Негативната кампания е скучна и много кратка, и тя не води до нищо общо взето. За това естествено е дори от чисто търговска гледна точка, когато една медия иска да се ангажира с нещо и да привлече по-дълготрайно читатели, зрители, тогава те търсят някаква позитивна кауза, защото когато хората ги асоциират с позитивна кауза, ще ги купуват по-дълго, включват се по-активно и в този смисъл дори от чисто комерсиална гледна точка, позитивната кампания е много по-смислена.
Водещ: Да се надяваме, че това е бъдещето. Дори излизайки от примера Христо Стоичков, който намери своето естествено продължение в лицето на Димитър Бербатов. Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: В България има и доста прекрасни, много добри, позитивни кампании, които минават през социалните мрежи, през интернет. Бих обърнала внимание само на кампанията срещу поправките и измененията свързани с генно модифицираните храни, бух обърнала на кампанията, свързана с екологичното опазване на природата в Места и на кампанията срещу поправките в закона за електронните съобщения във връзка с потребителския интерфейс. Дали имат право да се наблюдават нашите e-mail, трафика на телефоните, да се събира такава информация. В общи линии, вярно е това, което казва Господин Попов, че в България има много негативни кампании, че те обикновени са кратки. В българските интернет форуми са доста по-враждебни от форумите на европейските потребители, в развитите европейски държави.
Водещ: Така ли е, Господин Попов?
Юлиян Попов:Ами, зависи за какви форуми, форсирани, недоволни, нещастни има навсякъде. Интернет им помага много добре да се организират един с друг. Но едно уточнение да направя само по отношение на негативните и позитивните кампании – зависи какво значи негативна кампания. Например цялата кампания, която е много успешна за спирането на строежа на АЕЦ „Белене”, строеж, който никога няма да бъде построен, на всеки му е ясно това, но дали това е позитивна или негативна кампания не знам. Според мен е по-скоро позитивна.
Маргарита Пешева: Несъмнено.
Юлиян Попов:Защото много добре е формулирана целта. Позитивната цел на една такава кампания, така че ако включим и тези кампании в категориите на позитивните кампании, може би ще се окаже, че и в България има много позитивни кампании.
Водещ: Имаме проблем с дефинирането, с квалифицирането по-скоро. Негативна – позитивна.
Юлиян Попов: Позитивна кампания е кампания, която в крайна сметка поставя една позитивна цел в края си. Понякога естествено, че противопоставянето винаги е част от една добра кампания. Противопоставяне на нещо лошо.
Водещ:До колко е тема за обсъждане във Великобритания фактът, че интернет ни прави твърде уязвими като възможност за навлизане в личното ни пространство? Аз пак ще Ви върна на скандала с „News of the World”, като че ли капката, която преля, беше фактът, че са
Юлиян Попов: Да. Това е. Обикновено трябва да хванеш струната на т.нар. сантимент на обществото. Ако бъдат подслушвани политици, ако бъдат подслушвани знаменитости и хора, които много не се вълнуват от този случай, но в случая бяха подслушвани телефона на съпругата на един загинал във войната в Афганистан, ако не се лъжа. Английското общество гледа на армията си с изключително уважение, с преклонение и подобно нещо е грях от неописуема величина. Другото нещо беше, че бяха подслушвали, бяха извадили един SMS от телефона на едно загинало момиче и след това го бяха изтрили и това до такава степен е безскрупулно, че това напълно преля обществената чаша. Но във всички случа, когато се хване, че някой влиза в сметките на някой друг и се подслушват телефони, което е много ограничена практика в Англия, за разлика от България, това води до краен стрес сред хората. В крайна сметка в Англия няма лични карти по тази причина, защото се смята, че това е навлизане в личното пространство. Просто човек може да живее без документ за самоличност – без паспорт, без лична карта, без каквото и да е.
Водещ: И без ЕГН.
Юлиян Попов:Ами, няма ЕГН. Има social security number, което е свързано с данъците. Ако примерно не работиш и не си свързан с тази система, ти можеш напълно да се откъснеш от обществото и да нямаш никакъв номер, никаква следа, която да води до тебе. И това е някак си един краен резултат на фундаменталното човешко право за частен живот. Това някак си звучи доста прекалено тук и в някои случаи може би е.
Водещ: Доцент Пешева?
Маргарита Пешева: Господин Попов е прав, но в обши линии големият проблем по моя преценка са новите медии, защото новите медии нерегламентирано нарушават личната неприкосновеност на своите потребители. Отдавна е известно, че facebook.com и google.com, един от големите всъщност скандали, събират данни и създават нещо като потребителски досиета на своите клиенти, които продават след това на рекламодателите за отправяне на таргетирани и рекламни послания. Нещо, което просто нарушава личната неприкосновеност. Неслучайно преди може би 10 години беше създадена и фондация за граничещи online престъпления, свързани с етиката, свързани с нарушаването на личната неприкосновеност. Това всъщност е проблем и на facebook.com. Неслучайно тече една такава тенденция, инициатива за смъртта на мрежата. Нещо, в което аз лично не вярвам. Смятам, че новите медии имат своето място и изпълняват и позитивни, и негативни функции. Но при всички случаи един от големите проблеми, който се генерира в свободната зона, наречена интернет, е проблемът, свързан с нарушаването на правото на личността да бъде себе си и с извличане на информация, която е нерегламентирана. Примерно т.нар. дипломатически 11 септември преди 1 година, през ноември „Wikileaks” изнесе огромно количество класифицирана информация, свързана с американската дипломация. Но тази информация, по моя преценка, е нож с две остриета. Защо целенасочено се изнасят едни стенограми, а други не се изнасят? Кои стенограми се изнасят, с какви цели и кой е филтърът, и какви са корпоративните интереси
? От тази гледна точка дали „Wikileaks” е нова медия или е медийна платформа, или е просто пощенска кутия? Един от големите етични проблеми в свободното интернет пространство е, че се появяват нови платформи, които са само пощенска кутия и служат за определени опозиционни цели, за определен тип бариерен public relations, за създаване на конфронтации. Т.е. мобилизациите и това, което казва Господин Попов – целта е да се мобилизираме за позитивни каузи. Да, наистина може да ползваме негативни аргументи, да сме против генно модифицираните храни, да сме против създаването на АЕЦ, извинете – строежа на АЕЦ „Белене”, да сме против да ни следят, да има потребителски интерфейс, да се наблюдават какви e-mail генерираме, какво пускаме, какво получаваме на своята лична поща, но това за позитивни каузи. Това за позитивни мобилизации. От тази гледна точка самият феномен, явлението “Wikileaks” по мое скромно убеждение, не е просто само положително или само отрицателно. Аз се отнасям твърде скептично към всички, които селектират една информация, целенасочено и в определен момент подават точно определени грами. Това е начин да се манипулира глобално световното обществено мнение.
Водещ: Как реагира, Господин Попов, на “Wikileaks” британската преса, британските медии и българските? Ако трябва да направите сравнение, то как би изглеждало?
Юлиян Попов:Ами от начало беше голям бум и голям скандал, и голямо забавление. Много бързо премина там. В Англия по-скоро се дебатираше въпроса дали създателят на “Wikileaks” трябва да бъде /…/ от Англия във връзка с обвиненията, които са му отправени и дали той наистина е защитен като индивид да извършва това, което извършва.
Водещ: Пак за човешки права става дума.
Юлиян Попов:Да. Става въпрос, че по-скоро вниманието се концентрира върху неговите лични права. Иначе самите “Wikileaks” според мен показаха една картина на международната дипломация, която е много успокояваща. Всъщност всички стенограми, които бяха публикувани например за българското правителство, за българското общество, показваха само това, което човек може да чуе по кафенетата, което означава, че поне, доколкото „Wikileaks” показва някаква реална картина, тези дипломатически мисии или нямат разузнаване, или то е много слабо.
Водещ: Как беше? „Дипломацията по чехли”, може би е заглавие подходящо.
Юлиян Попов:Информацията беше изтекла. Беше просто доста прилична журналистика, в която се описват…
Маргарита Пешева: Синтезира се това, което се пише по вестниците.
Юлиян Попов:Да, и за това според мен „Wikileaks” доста скоро избледня като голям феномен, но това, което каза Госпожа Пешева, е много интересно. За това, че „Wikileaks” подсказва за появата на един нов феномен на пощенската кутия, защото в момента, когато сложиш дипломатически стенограми, това не е кой знае какво. Може да започнеш да слагаш вътре кой знае какви неща. И тогава границите между секретността, дори когато тя е оправдано със знанието на Национална сигурност, Военна сигурност и т.н. и правото на достъп до информация, съвсем се разбиват и наистина се намираме в една нова медийна територия.
Водещ:Или журналистическата етика, ако трябва да дадем един още по-изразителен пример – това са флашките и начина им на употреба в българските медии.
Маргарита Пешева: Все повече се чуват гласове, че освен Етичен кодекс на журналистите, каквито има и в BBC и навсякъде по света, и у нас, трябва да има Етичен кодекс на блогърите, Етичен кодекс на това, което излиза в медийните платформи, в социалните мрежи, защото те също трябва да носят отговорност за истинността на твърденията, на документите, на позициите, които заемат, да търсят различни гледни точки, да не предизвикват омраза, която се основава на расов, полов, етнически и друг признак, да проверяват фактите от повече от един източник, защото се получава така, че твърде много се афектира медийната среда. От една страна предявява големи претенции към традиционните журналистика, към старите медии, към радиото, към телевизията, към вестниците. От друга страна има вече твърде много нови медии, които би трябвало да имат също вече степен, по-висока степен на саморегулация. Защото старите медии вече функционират като мултимедийни платформи. Те генерират, постоянно обновяват новините, те създават cross медийно производство, т.е. едно и също съдържания извозват на различни платформи и следователно границите между старите и новите медии намаляват. Намалява се това пространство, което ги различава и следователно има нещо, което по моя преценка има един неморален пример в интернет, който е лош пример за старите медии. Винаги може един журналист от класическа стара медия да каже „След като може и така, защо ние да спазваме тези стари, признати стандарти, които са залегнали във всеки етичен кодекс?” Намираме се в много сложна медийна трансформация, в която би трябвало да има поставяне на някакъв общ кодекс на медийната чест, на честта на медиите.
Водещ:Господин Попов, във Великобритания това как е направено, как е регулирано?
Юлиян Попов: Не е регулирано и не знам дали може да се регулира.
Водещ:То е неформално регулирано разбира се.
Юлиян Попов:Дори и неформално. Когато се стигне до – facebook.com например има регулация, че ако се прекрачат някакви граници може да се… Но това е трудна процедура. Ние минахме веднъж през нея. Други примерно – twitter.com и други големи платформи, всеки си има някаква политика.
Маргарита Пешева: Да, точно така.
Юлиян Попов:Ето, една друга платформа да речем, която е видео платформа – mayoma.com, в която всеки може да изпрати новини, репортажи с видео със собствения си мобилен телефон, също си има такъв код и вътрешна селекция, която изважда нещата навън, ако те не отговарят на някакви принципи. Но когато става въпрос за платформи като youtube.com или mayoma.com, или facebook.com има някакво наблюдение, има някакъв контрол. Ако става въпрос за абсолютно индивидуален блог, тогава контролът се получава в това, че ако започнеш да пишеш глупости никой няма да ги чете или ще ги четат един много малък затворен кръг от хора, които така или иначе и те са на същия акъл, така да се каже. И според мен това ще бъдат естествените механизми на регулация.
Водещ: Естественият подбор.
Юлиян Попов:Да, надали може да се направи универсален код на медийното поведение, който да се спазва от всички.
Маргарита Пешева:Да, но проблемът е, че се криминализират в интернет престъпленията. Няма въвеждане на някакви етични стандарти за това, че това, което правиш в мрежата като лошо, би могло да ти бъде направено и на теб самия.
Водещ: От друга страна…
Маргарита Пешева:Т.е. не се криминализира слабата потребителска информация, невярната потребителска информация, подвеждащата, манипулативната.
Юлиян Попов:Има и винаги ще има лоши и по-добри хора и лошите ще могат да си показват лошотията. Но има случаи, например – има един много интересен случай. В Германия е забранено не само пропагандирането, но и употребата на нацистки символи. Преди 10 години в зората на интернет, на популярността на интернет един журналист създава web сайт, сатиричен web сайт, в който напада неонацизма, но използва неонацистки символи в web сайта си. Сайтът е нападнат от властите в Германия. Той се защитава с аргумента, че този сайт въобще не се намира в Германия. Той е някакъв сървър в Сан Франциско. Независимо от това него го осъждат и го вкарват в затвора. Т.е. юридически механизми, които се намират и дори, които са създадени напълно извън интернет, биха могли да бъдат приложени. По същия начин наказателният кодекс може да бъде приложен за всеки човек, който във facebook.com развива подобни дейности, но просто никой не се е сетил или никой не е поел инициативата да приложи този наказателен кодекс и да вкара 5-6 души от facebook.com в затвора. Тогава някак си нещата ще потръгнат малко по-добре.
Водещ: Много Ви благодаря за това участие. Ние продължаваме след малко по темата в студиото.

Водещ: Хващам се за реплика от песента „на прага на сърцето” – като че ли на прага на сърцето, по- ни е на сърцето една добра новина, дори на нас журналистите отвъд изтърканото правило, че добрата новина не е новина. Добър ден казвам на Цветелина Атанасова от БНТ.
Цветелина Атанасова: Добър ден.
Водещ: Мястото на каузите в медиите и мястото на тези каузи в посока позитивна активност и стимулиране на гражданското общество – ето това коментираме днес в "Клубът на журналистите" и това е повода да ви потърсим и да ви попитаме найлоновите пликчета ще ги преборим ли някой ден?
Цветелина Атанасова: Ами както се казва – дай боже. Това е тенденция в целия свят и аз мисля, че България не може да бъде лошото изключение. Вие казахте позитивни и положителни – да, това е нещо много положително, което се случи през месец юли – че ние започнахме една масирана кампания в цялата страна да накараме хората да се замислят. Не да ги откажем от найлоновите пликчета или нека да се поправя, полиетиленовите, имахме много критика за това да ги наричаме найлонови, но …
Водещ: И нашите слушатели много ни критикуват за това. разбира се, всички медии имаме опит вече.
Цветелина Атанасова: Те са популярни така.
Водещ: Стана ли България по-чиста? Вие пътувате много.
Цветелина Атанасова: За съжаление не. Но смея да бъда много категорична, че страшно много хора са се замислили и по някакъв начин са ограничили употребата на тези колкото полезни, толкова и вредни аксесоари от нашия живот.
Водещ: Да ви попитам и нещо друго, понеже разбира се, всяка една медия си има най-разнообразни кампании. Обратната връзка в news room-а показва ли, че за хората добрите новини са по-важни и такива кампании оказват влияние върху тяхната подготвеност да реагират на предизвикателствата в живота ни?
Цветелина Атанасова: Да. Моето мнение и мнението на колегите е, че това не беше просто кампания и няма да е кампания, защото ще има своето продължение. Това е една обществена потребност от положителното. Нещо положително да се случи в живота ни. Зрителската реакция показа, че сме на прав път. Оказа се обществото има нагласа да променя, как да кажа, стереотипите си.
Водещ: Ние също много пъти сме предизвиквали нашите слушатели по темата, трябва да ви кажа, че винаги след едно такова предизвикване са идвали дори … имало е подчертана репортерска активност от страна на нашите слушатели. Случва ли се това и при вас?
Цветелина Атанасова: По същия начин беше при нас. Страшно много хора, ама страшно много хора. И казаха – най-после нещо хубаво да се случи, най-после БНТ да направи нещо, което наистина да се чувстваме съпричастни към него.
Водещ: Къде ви намираме сега?
Цветелина Атанасова: Връщам се от командировка, снимах няколко репортажа по северното Черноморие. И сега съм на път за София.
Водещ: И там положението не е много розово, предполагам.
Цветелина Атанасова: Започнах с думата „за съжаление” в началото…
Водещ: Да, запомних аз.
Цветелина Атанасова: Да.
Водещ: А темата е?
Цветелина Атанасова: Темата отново екологична. Правих репортажи за няколко проекта по ОП "Околна среда" за опазване на Дуранкулажко езеро, картиране на Черно море и изграждането на ВиК мрежата в Каварна.
Водещ: Това пак попада, за съжаление, все още в графата на излишна екзотика в условията на криза май?
Цветелина Атанасова: Ами не би трябвало да е така.
Водещ: Така де, да, жалко.
Цветелина Атанасова: Споменах, че има картиране на Черно море, нямате си представа колко жалко изглежда дъното на Черно море. Боклуците са толкова много, че самата аз буквално със сълзи излизам от морето, защото миналата година картината беше доста по-позитивна.
Водещ: Ами със съжаление ще видим тези кадри и с интерес, разбира се. Благодаря на Цветелина Атанасова от БНТ. Има ли нещо позитивно в кестените пък питам Георги Караманев.
Георги Караманев: Естествено. Най-малкото това е една ангажираност към…
Водещ: Живи са?
Георги Караманев: По-добре са, разбира се. Идеята е с всяка година да стават още по-добре. Но с идеята за обратната връзка ми се щеше да кажа още нещо. Ние в момента развиваме и една друга кампания за Алея на влюбените, зад хотел Хилтън, тъй като няма такова …
Водещ: Там има един безсмислен мост, може да се ползва с тази цел.
Георги Караманев: Да, но зад моста пък има един безсмислен парк, който може да стане едно романтично кътче. И ние обявихме конкурс, съвместно със Столична община за идеен проект. В началото много критики защо толкова малка награда даваме, какви са ни критериите. Ние нямаме опит, разбира се, но имаме добро желание. И след това много бързо тези критики бяха погълнати пък от позитивно настроени наши фенове в интернет, които казват – все пак това е нещо позитивно, което е по-добре да се случи. И в крайна сметка не е важно толкова обема, колкото желанието, колкото нагласата.
Водещ: И както се казва може всички да си запеем – всичко, от което имаме нужда е любов. Но ще запеем след малко. Доц. Пешева, да се върнем към глобалните мрежи и глобалните рискове. Има един много изразителен пример, който вие разказвате на студентите си за рисковете, които носят тези мрежи за всички. Тук няма касти, няма бедни, няма богати. Всички са под…
Маргатира Пешева: Да, така е. Но преди това само да кажа поздравления към националната телевизия за тази кампания. Тя е наистина по фасона и портфейла на една обществена телевизия и аз много се радвам на тази инициатива. А що се отнася до нарушаване на личните права и на личната неприкосновеност – няма социални групи, няма приятели, братовчеди – всички биха могли да имат нарушени лични права. Бих искала да разкажа този случай, той е симптоматичен. Беше разказан в българския печат преди около 10 години…
Водещ: И веднага добре забравен.
Маргатира Пешева: Не зная дали е добре забравен, но е много показателен. Един собственик на голяма PR агенция в САЩ, който в края на годината неговия адвокат решава да поднови неговата застраховка живот и отива в най-голямата застрахователна компания в САЩ, която му отказва да поднови застраховката живот на неговия клиент с аргументи, че те са събрали информация през интернет, че за миналата година неговия клиент е изпушил твърде голямо количество цигари, изпил е твърде голямо количество твърд и мек алкохол, което го поставя в графата на рисковата група на хора, които има опасност да се разболеят от рак на белите дробове. Тогава започна и в Щатите, след това и в Европа, големи дебати, публично обсъждане, включително през печатните медии до колко събирането нерегламентирано на лична информация се намесва в личния ти живот, тъй като когато ти имаш голяма PR агенция е нормално да правиш партита и да поръчаш огромни количества алкохол и цигари за своите клиенти, които ти лично не си консумирал. Следователно той е драстичен случая, но показва, но е твърде физиономичен за това, че имаме нужда от защита на личната сигурност. На личните данни. В по-широк смисъл на думата. И че новите медии прекалено много открехват вратата към личното ни битие, към личния ни живот, което понякога може да се използва срещу нас. Както се използва от Google и от Facebook да се продава информацията ,днес се продава на рекламните агенции, за да могат да таргетират рекламните послания. Утре ще се продава на политиците, другиден ще се продава на определени медийни корпорации, а по-другиден ще се продава на хора, които примерно правят световен тероризъм. Възможни са най-различни сценарии…
Водещ: Подсказвате ми …
Маргатира Пешева: И това е важен въпрос, един от най-важните проблеми, който стои на отворената ножица между старите медии и новите медии, новите платформи, които дават наистина огромни шансове за лична, персонална, интерперсонална, глобална комуникация, глобален маркетинг, глобални рекламни PR кампании. Но същевременно ние получаваме твърде голям виртуален лукс и удобство за сметка на някаква понякога горчива цена, свързана с изгубването на личното ни пространство.
Водещ: Което ме подсеща, че може би преди тези избори ние медиите бихме могли вместо да цитираме до безсъзнание социологически изследвания да направим едно разследване по повод това – от кои наши данни се интересуват политиците, едва ли това би било толкова трудно за засичане. За съжаление времето ни изтече. Но пък в друго издание ще поразсъждаваме и над този въпрос.

в. Класа | 02.08.2011

"Българското национално радио е добре работеща медия. Общественият оператор се намира в период на устойчиво развитие." Това са изводите, които направи председателят на СЕМ доц. Георги Лозанов след изслушването и приемането на отчета за програмната, технологичната и финансовата дейност на обществената медия през последните шест месеца, направен от генералния директор на БНР Валери Тодоров. "Въпреки тежката финансова ситуация, продължихме структурните, техническите и технологичните реформи и постигнахме една от големите цели – да влезем в дълбочина във всяка една от вече предприетите стъпки", каза Валери Тодоров и поясни, че успехите са свързани със структурни натрупвания, които позволяват бърза технологична реакция. С новите музикални стилове и жанрове, с откриването и налагането на нови таланти с по-дълбока проекция, програма "Хоризонт" се е превърнала и в музикална институция. "Сменен е профилът на аудиторията – според социологическите проучвания "Хоризонт" е търсена от все повече млади хора и слушатели с по-висока технологична нагласа. Програма ‘Хоризонт" вече може да се слуша и в мултимедийния портал Vodafone live безплатно за страната, предстои да бъде включена и програма "Христо Ботев", а след това възможностите ще бъдат разширени и с Vivacom", посочи още генералният директор на БНР. Тодоров открои пред членовете на СЕМ успеха на предаването "Аларма пънк джаз", успяло да привлече интереса на младежката аудитория към алтернативната музика, както и първият конкурс за радиопиеса. Генералният директор на БНР отчете, че в регионалните радиостанции медията е изграден унифициран модел на работа в цифрова среда. По искане от страна на първото европейско радио "Еврорадио", единствено БНР е увеличило с 20% обема на излъчвания и програми през 2011 г., като обществената медия излъчва 2195 часа повече от заложеното за 2010 г. въпреки намаленото с 15% финансиране, заяви Валери Тодоров. Той изтъкна, че интернет излъчванията в изцяло обновения корпоративен сайт са важна стъпка от развитието на медия микса, и че успешно продължава цифровизацията на звуковия архив и интегрирането му към системата "Далет".

Стр. 15

www.cross-bg.net | 28.07.2011

Общественият оператор се намира в период на устойчиво развитие

София /КРОСС/ Няма съмнение, че Българското национално радио е добре работеща медия. Общественият оператор се намира в период на устойчиво развитие. Това са изводите на председателя на СЕМ доц. Георги Лозанов, след като генералният директор на БНР Валери Тодоров и УС на медията представиха пред медийния регулатор отчета за програмната, технологичната и финансовата дейност на обществената медия през последните шест месеца.
Въпреки тежката финансова ситуация, продължихме структурните, техническите и технологичните реформи и постигнахме една от големите цели – да влезем в дълбочина във всяка една от вече предприетите стъпки, каза Валери Тодоров и поясни, че успехите са свързани със структурни натрупвания, които позволяват бърза технологична реакция.
Българското национално радио затвърди и разшири своите позиции.
Информационният лидер програма „Хоризонт” стана и лидер на актуалната, обзорната и международната журналистика. С новите музикални стилове и жанрове, с откриването и налагането на нови таланти с по-дълбока проекция, програмата се превърна и в музикална институция. Сменен е профилът на аудиторията – според социологическите проучвания „Хоризонт” е търсена от все повече млади хора и слушатели с по-висока технологична нагласа. Програма „Хоризонт” вече може да се слуша и в мултимедийния портал Vodafone live безплатно за страната, предстои да бъде включена и програма „Христо Ботев”, а след това възможностите ще бъдат разширени и с Vivacom.
Новата обединена сутрешна линия на програма „Христо Ботев” „Нашият ден” е част от амбицията програмата да се превърне в културна институция, която не само открива, но и налага тенденции. Безспорен успех е предаването „Аларма пънк джаз”, успяло да привлече интереса на младежката аудитория към алтернативната музика.
Наред с традиционните събития, които се организират за представяне на имена в областта на културата и изкуството, се проведе и първият конкурс за радиопиеса.
В регионалните радиостанции на Българското национално радио беше изграден унифициран модел на работа в цифрова среда. Освен медийни лидери в регионите си, те са и културни центрове. В арт-салоните им звучат концерти, подреждат се изложби, провеждат се срещи.
По искане от страна на първото европейско радио „Еврорадио”, единствено БНР увеличи с 20 % обема на излъчвания и програми през 2011 година. Обществената медия излъчва 2195 часа повече от заложеното за 2010 година въпреки намаленото с 15 % финансиране.
Изцяло обновеният корпоративен сайт е важна стъпка към превръщането на интернет излъчванията в „медия в медията”. Продължава цифровизацията на звуковия архив и интегрирането му със системата „Далет”.
/ДН/

Оригинална публикация

www.e-vestnik.bg | Юлиян Огнянов | 21.07.2011

Светла Петрова е завършила радиожурналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работила е в Българско национално радио от 1988 до 1995 год. като водеща на сутрешния блок на програма „Хоризонт”. Напуска радиото през пролетта на 1995 год. след бунта на журналистите от „Хоризонт” срещу цензурата и уволнението на седмина от тях. След това работи като шеф на отдел „Вътрешна политика” на вестник „Демокрация”, водеща на предаванията „Денят” и „Седмицата” по Дарик радио. През 1997–1998 год. отново е в БНР, директор на програма „Хоризонт”. Работи и в „Екип 4” в Българската национална телевизия (БНТ).През 1999–2001 год. е програмен директор на БНТ. От април 2001 год. е автор и водещ на предаването за анализи и полемика на bTV „Сеизмограф”. Напусна го преди няколко месеца със скандални обвинения към медията за упражняване на цензура и манипулации под различна форма.
- Стана ли дискусионното предаване дефицитно в ефирните телевизии?
- Очевидно е станало, защото, ако с фенер тръгнеш да търсиш, най-много да попаднеш на какво – на един “Референдум” по БНТ, ако става дума за класическо дискусионно предаване. Иначе чат-пат могат да се чуят дискусии в сутрешните блокове, но класически дискусионен формат на практика няма. Аз се опитвах в „Сеизмограф” да правя полемика по важни за обществото казуси, не казвам че винаги е било само дискусионно предаването, но там редoвно присъстваше дискусията като форма. Защото за мен това е задължително, когато трябва да се търси решение на болезнен за обществото проблем. Когато има някакъв конфликт, политически, социален или друг. До истината трябва да се стига така – чрез съпоставянето и противопоставянето на различните гледни точки. Това е дискусията в крайна сметка. И защото трябва да има многогласие в обществото, защото трябва да се чуват различни гласове. Не е задължително да си съгласен с всички, но просто трябва да могат да се чуват всички гласове. Докато в момента какво установяваме – че почти всички медии и особено националните електронни медии говорят в един глас. Почти отсъстват различните, другите, цветните, критичните гласове. Винаги ще има нужда от такива предавания и това, че отсъстват в момента, е следствие на един очевиден политически натиск над медиите.
- Който е само сега или го е имало непрекъснато?
- Всяка власт е искала да подчини медиите. Всяка власт би се радвала медиите да са много съгласни с нея, да я аплодират за това, което прави. Но по-умните власти или по-умните представители на човешкия род, които са попадали във властта, са били наясно, че такъв тип медии не са необходими, а пък това противоречи и на природата на медията. Природата на медията, и в частност на журналистиката в медията, е да бъде коректив на властта. На властта са й много по-необходими критичните медии – говоря за принципна, обективна, дори добронамерена, бих казала, критика, която изхожда от интереса на обществото. Властта много повече има нужда от такава критика и аз, докато бях в „Сеизмограф”, не се уморих да повтарям това с наивната, както се оказа, надежда по някакъв начин да стигне до мозъците на сегашните управляващи. За жалост, обаче, не бих ги причислила към категорията властимащи, които се радват на критичните медии. Обратно, те започнаха една самоубийствена политика – самоубийствена за тях самите, за обществото и за държавата като цяло. Те решиха безапелационно да подчинят медиите.
- Медиите все пак са четвъртата власт.
- Не, не, медиите са първата власт, няма какво да се заблуждаваме. Много съм щастлива, че тази мисъл се роди преди години в моя младежки мозък, а впоследствие вече я чух произнесена на глас от умни, мъдри хора, от капацитети, обществени авторитети, които очевидно бяха доловили същото-че медиите са първата власт на модерния свят. Точно затова тези, дето уж там са обозначени като първа, втора, трета, много искат да подчинят точно тази власт, защото знаят, че от нея зависи движението на обществените процеси ; от нея зависи до голяма степен и оценката на техните действия, но не в пълна, не в абсолютна степен. Защото безспорна самоизмама е, че ако в медиите излизат само похвали и само позитивни оценки за едно управление – и така се връщам към началото на мисълта си – пълна заблуда е, че по този начин едно правителство може да се закрепи и да бъде харесвано от хората. Нищо подобно!
Властта я крепи политиката й. Ако тя няма адекватна политика, ако не съумява да движи икономиката, да осигури условия за нормален живот на хората, за нормално развитие на бизнеса, няма как да се спаси тази власт, ако ще да я обслужват най-хвалебствените медии на света. И тоталитарният режим е много показателен пример в това отношение. Защото ако можеше медиите, дето хвалят, едногласните медии да закрепят една власт и един режим, ние и досега щяхме да си живеем във времето на така наречения социализъм. Само че онзи режим си копаеше гроба и онази система, включително с помощта на подчинените медии, накрая катастрофира. Така ще се случи с всяка власт и с всеки управляващ, които искат да подчинят медиите и да ги заставят да бъдат единствено мегафони за успехите й.
Напоследък има направо бих казала брутални за слугинажа на медиите примери, които честно казано ме карат да се срамувам, че съм представител на тази професия. Но иначе не се срамувам от това, което съм правила в журналистиката, защото съм се стремяла да бъда честна със себе си и честна с хората, за които съм работила – слушатели, зрители, читатели.
- Имало ли е натиск спрямо вас в бТВ?
- Истината е, че в бТВ е имало най-малко натиск над мен. Може би, защото когато отидох в телевизията, вече си бях създала име, популярност в професията и сред публиката и защото се знаеше, че съм доста остър характер, доста автономна в мисленето и независима в журналистическата си работа, не е имало директен натиск над мен-не само в тази, но и в другите медии, където съм била. Просто е известно, че категорично отказвам да изпълнявам поръчки, които са в несъгласие със съвестта ми . Аз затова останах 10 години в бТВ, защото се радвах на пълна, на абсолютна свобода 9 години и 2-3 месеца от това десетилетие. На моменти тази свобода даже ми идваше малко в повече.
- Говорим за времето – Симеон, Станишев и Борисов.
- Да, говорим за времето на Симеон, на Станишев и чак в края на първата година от управлението на кабинета Борисов започнах да усещам дискомфорт. По-рано бях усетила вече натиск над новините, защото нашите новини спряха да приличат на себе си, започнаха да се отдалечават от образа си в предишните 9 години. Това може би за масовата публика остава скрито, защото въпреки всичко колегите се стремят да опазят БТВ като свободна, независима, критикуваща медия. Стремят са да я опазят, но става все по-трудно, когато отгоре има натиск. Той е ясен за малка част от хората -ръководството на нюзрума, част от продуцентите може би. Те се опитват да го отбиват, да го прикрият някак, обаче не се получава, защото на моменти, според мен, е много директен. Той минава през собствениците на телевизията, които и да са те; също така притиснати са и част от мениджърите. Всеки може да бъде шантажиран по някакъв начин. Дали чрез личния му живот, дали чрез бизнеса му, дали чрез нещо друго, но в съвременния свят, когато човек е оплетен в толкова много връзки и отношения, всеки може да бъде злепоставен; винаги може да се намери нещо, с което да бъде орезилен.
И понеже в момента по върховете на властта са хора, които произлизат от милиционерските и полицейските среди, те имат един професионален инструментариум, който носят от миналото със себе си и за жалост смятат, че с него могат да управляват държавата и медиите. И точно това правят – чрез рекет и шантаж мачкат и държавата, и медиите. Този натиск се засилваше във времето и ще става още по-силен в месеците до изборите, в даден момент и аз започнах да го усещам. Но не е единствен политическият натиск, който ме накара да напусна. Имаше вече натрупвания у мен; нагласа, че ми предстои подобна раздяла, защото в последните години ми беше трудно да работя по чисто технически причини. На практика в предаването не се инвестираше нищо, бе оставено без всякакъв ресурс.
- Това ли бе начинът, свиването на бюджета?
- Ами да, това бе един от начините да се притиска предаването. Но по правило в частната телевизия са свити бюджетите. Гледам, че и в новините от време на време стягат коланите, но новините са приоритет – едно седмично предаване не може да се сравнява с тях.
- Но когато то е емблема?- Да, така е, но за жалост мениджърите на БТВ от една страна го възприемаха като емблема; от друга, не правеха нищо, за да може то да продължи да бъде емблема. Да не говорим, че част от тях и то свързани с програмата имаха подчертано тенденциозно отношение към „„Сеизмограф”” и понякога работеха точно в обратната посока, защото мисля, че като вътрешна продукция предаването пречеше на някакви чисто комерсиални схеми и отдавна този слот беше станал прицел на програмни мераци. Та те искаха да го има „„Сеизмограф”” в програмата на бТВ, но да не е на това относително централно място, в подстъпите към праймтайма, а да бъде изместено в някаква ниша; ако може и през нощта да отиде. А аз бях разработила това време, за десет години предаването си бе създало сериозен контингент от публика, но не ставаше за пренасочване на пари от бюджет и реклама. В програмата на бТВ вътрешна продукция са само новините, сутрешният блок, до неотдавна „„Сеизмограф”” и отскоро „Тази неделя”. Всичко друго се прави от така наречените независими продуценти. Само че с независимите продуценти могат да се постигнат всякакви договорености – на масата и под масата – и част от парите, които се въртят около техните продукции, да се отклоняват и към мениджърите на телевизиите. Докато от „Сеизмограф” – не! От „Сеизмограф” всичко, което влизаше като реклама, отиваше в касата на бТВ. И според мен това бе втората много сериозна причина да е такава съдбата на предаването – че обективно не можеше да се впише в печалбарски схеми .
А третата посока на пресиране беше през външните продукции, което в контекста на сегашното управление стана част от политическия натиск. Тоест, от една страна, имаше директен политически натиск, но на всички беше ясно, че няма как да махнат „Сеизмограф” и да го запратят сутринта, например, защото предаването е знаково, емблема, както казвате вие, и такава промяна моментално ще се изтълкува като политическа репресия. Затова тихомълком решиха да го обезкървяват чрез външните продукции. И във външните продукции се появиха много добри имитации на журналистика. Защо казвам имитации – те на пръв поглед абсолютно приличат на журналистика; даже обират всички награди, както виждаме, хората от тези програми. Само че не е ясно как се акумулират средствата там. Дали тези превъзходни интервюта и всякакви други форми, които се появяват, не са, всъщност, плод на някакъв договор с ПР агенция или пък с държавна институция.
Например, след като приключи мандатът на предишните управляващи се разбра, че продуцентската къща на Евтим Милошев, която прави „Комиците” и „Нека говорят” с Росен Петров, е получила 1.8 млн. от кабинета Станишев покрай кампанията за годишнината от независимостта на България. Като наблюдавам кой как се държи сега в ефира, допускам, че определени външни продукции – не само в бТВ, а и в другите телевизии – получават от управляващите три пъти повече, като по този начин просто се купуват медиите. Разбира се, предполагам, че всичко става в рамката на закона, но това не го прави по-малко морално укоримо, нито отменя отговорността на медията, която не би трябвало да мами своите потребители.
Сегашната власт бурно доразви употребяваната и от предшествениците й практика, известна в близкото минало с името „Нахранете журналистите”, и я издигна до невиждани висоти, превръщайки в действителност медиите в свои ПР агенции. По-големи или по-малки ПР агенции на национално и регионално равнище, защото в провинцията е още по-страшно и журналистите там са още по-малко защитени от произвола на властите. Сега идвам от интервю за група провинциални медии – радио, вестник и сайт – и беше истинско удоволствие да говоря за тях, защото те специално се борят за чистотата на професията, опитват се да правят обективна и независима журналистика, но както разбрах, това им коства много. А повечето от останалите не устояват на натиска и се предават и продават. До такава степен, че няма нужда от посредничеството на истинска ПР агенция, когато трябва да се извае някой властнически образ. „ПР-медиите” отлично се справят със задачката, заблуждавайки публиката със своята контролирана журналистика, в която и най-неудобните въпроси обикновено са предварително договорени.
Затова казвам, че това са имитации, които убиват журналистиката. И когато един политик може срещу съответното заплащане да отиде в такова предаване и с уж много напрегнато и остро интервю да си свърши отлично работата, защо той да идва при мен, където няма да има тази сигурност. Аз винаги може да задам един или два въпроса повече, дето да го поставят натясно, за които той не е предупреден и би се замислил как да отговори, без да се злепостави. Така в частните телевизии започнаха да стават все по-дефицитни териториите на автентичната журналистика.
*Интервюто е взето през юни 2011 г. във връзка с разработването на магистърска теза по телевизия във ФЖМК. Публикуваме го със съгласието на събеседниците. Със съкращения.

Оригинална публикация

в. Торнадо | 14.07.2011

- Г-н Лозанов, защо личностните конфликти или нечия смърт винаги изместват на втори план в медиите важните политически теми?

- Аз не вярвам в големите сценарии. Ако говорите за Васа, Бог да я прости, смъртта й беше отразена от всички медии. Не мисля, че някой е диктувал това, за да прикрие някакъв закон и пр. Действително има глухота около сериозните политически теми. Това се дължи на постепенното недоверие към публичното говорене през последните години на прехода – и в политиката, и в медиите. Когато човек застане в публичната си роля, той не казва нещо кой знае какво важно и затова се засилва интересът да бъде
спипан "по беди гащи"
Има криза на елитите. Празнодумието, което отегчи зрителя или читателя, доведе до тази ситуация медиите. Точно затова не бих искал да обвинявам или да съдя аудиторията, че в България не се създадоха достатъчно авторитети и експерти. За мен преходът в България ще свърши, когато се постигне баланс между жълтото и сериозните социални теми и анализи.

- Докъде стигна скандалът със скритата камера, заснела Васа Ганчева, СЕМ може ли да се намеси?

- Васа показа, че срещу определена сума може да промени мнението си. Това е дребен сюжет на фона на общото състояние на журналистиката ни. Преди да стана председател на СЕМ, направихме с колеги проучване, което показа, че 50% от журналистиката са пиарски публикации. В частната медия това не е забранено. Това, което направи Васа, по отношение на нея се оказа много голямо обвинение,
а в много други случаи всъщност това е норма. Имаше двоен стандарт спрямо нея, защото не е извършила нищо повече, тя е периферията на тези практики. Несправедливо върху нея се стовари едно обвинение за нещо, което не започва от Васа. Относно СЕМ в закона за радио и телевизия няма разпоредби, свързани със скритите камери.
СЕМ не може да се намеси в случая с Васа Това може да е обект на престъпление по НПК и по Конституция, когато един човек е сниман без негово желание, освен ако така не се извършва престъпление. В случая с Ганчева е много спорно да наречем постъпката й престъпление.

- Какви мерки ще предприемете относно безразборното подмятане на флашки и скритите камери?

- При всички случаи ще настоявам в Закона за радио и телевизия да бъдат направени някои промени, които да вкарат в някакви граници флашките и скритите камери. При всички положения скритата камера е инструмент на журналистиката, без който не може. Ако флашката е анонимна, но съдържа обществено важна информация, медията трябва да направи проверка за истиността й и за това откъде идва тя. Въпросите са два -какво се казва и откъде идва, а не един, както е в момента. Изнасянето на секретна информация от тайните служби е не по-малко важен обществен проблем от съдържанието на флашката. Ние не търсим големия проблем, а изкупителни жертви като Васа Ганчева, Иван и Андрей и пр. Реалните виновници са тези, откъдето идват поръчките – бизнесмени и политици, както и онзи кръг от журналистите, които ги обслужват.

- Прави впечатление, че Алексей Петров два пъти в рамките на месец гостува в "Неделя 150" на БНР. Има ли държавното радио симпатии към определени хора?

- Това за мен е изненадваща информация. Съветът за електронни медии задължително ще направи мониторинг в предизборната ситуация, която започна, и ще проверява всеки случай на злоупотреби. БНР и БНТ са длъжни да спазват плурализма. Ако има дисбаланс, защото фактически вие в момента ме сезирате, ще има санкции. Ако за частните медии можем да говорим само в плана на етиката, за държавните обществени медии става дума за закони.

- Какъв трябва да е следващият президент?

- Със сигурност без агентурно минало. Трябва да не е прекалено обвързан с някаква национална кауза като Божидар Димитров например, а да е модерен политик. В света модерната политика не е за нацията, а за човешките права например, а в България това липсва.

- Меглена Кунева и Алексей Петров са издигнати от граждански инициативи. Те няма ли да защитят правата, за които говорите?

- Има нещо, което недокрай отговаря на демокрацията – когато политици говорят за гражданско движение. Гражданското общество, ако има проблеми, то те винаги идват заради топлите му връзки с политиците. Гражданският сектор е трети, а политиката – първи. Ти искаш някак си да минеш през третия сектор, за да влезеш в първия.
Това е объркан маршрут
Навремето ДСБ беше формирано като гражданско движение. Виждаме, че това е една партия, която няма нищо общо с гражданско движение. Това е избиване на топката извън игрището.

- Приемате ли нахлуването на политиката в шоуто? Например стартът на Меглена Кунева беше представен от сценаристите на Слави Трифонов?

- Това не беше добър ход. Кунева е европейски човек и знае, че всичко трябва да бъде балансирано. В момента тя поема ангажимент към едно шоу, което също се ангажира с подкрепа към нея. Когато Слави кани всички кандидати предизборно,
е най-добре и за двете страни, както има такава практика. За съжаление българските медии с приближаването на вота все повече излизат от периода на плурализма и започват все по-голяма политическа идентификация. Това е характерно за Западния свят, където обаче има стабилна гражданска среда. В България медиите решават нещата вместо хората.

- В каква степен лозунгите и рекламите могат да печелят избори?

- Политическата реклама и лозунгите са слаб инструмент. Много повече работа върши политическият пиар, а още по-добре е отразяването на реална работа от даден кандидат в информационните емисии и политически предавания. Политическата реклама влияе до 1% напред-назад, а може и по-малко. Това е парадоксално, защото в нея се влагат най-много пари.
С моите колеги, преди да бъда в СЕМ, направихме изследване и се оказа, че колкото повече пари се наливат в реклама, толкова по-малко гласове след това се печелят. Всичко е обърнато. В нашите кампании най-голям резултат дават гафовете на пиарите. Спомнете си компроматната война Стоянов-Бонев и секирата, която БСП "извадиха" в клипа си през 2009 г. Това се помни. Аз не мога да се сетя за добра политическа реклама, но помня много гафове. Хората с годините си изградиха рефлекс и не обичат политиците, които атакуват. Казват си: "Да, той го напада, но той също е част от този политически елит". Тогава хитростта у хората се отключва и те приемат всичко това като вътрешнополитическа игра, която иска да ги измами.

- Имахте ли проблеми със сестра си Олга Лозанова, когато беше шеф в Нова ТВ, и защо беше освободена?

- Да, защото постоянно ме обвиняваха в конфликт на интереси, което по закон не беше така. Можете да видите решенията на СЕМ. При положение, че сестра ми работеше там, съветът беше най-строг към Нова ТВ, за да не останат никакви съмнения, че има нещо незаконно. Медията беше купена на една много висока цена, дойде кризата и много трудно можеше да се върне инвестицията. В такава ситуация има несигурност в бизнес модела – сменят се лицата, търсят се нови стратегии… Освен това сестра ми за втори път напусна Нова ТВ. Това е място, където не се остава много дълго. Тази телевизия влезе криза, когато изпусна предаването "Господари на ефира" то се премести в bTV. Шоуто беше късният прайм таим, на който беше лице. Аз бих искал да се развиват всички национални телевизии, които са много малко за България. Надявам се цифровизацията да даде повече програми на аудиторията.

- Обиждате ли се на образа Лозан Гогов, в който Мариян Бачев ви имитира?

- О, не, разбира се. Как ще ме обижда?! Този образ дори ме забавлява. По-скоро очевидно от "Шоуто на Слави" са ми обидени, защото отдавна не са показвали Лозан Гогов.

Стр. 15

ФРГИ I 6.07.2011

На 5 юли в Гранд-хотел София бяха връчени шестите годишни награди за благотворителност „Заедно”, учредени от фондация „Работилница за граждански инициативи”.

Сдружение "Културни проекти" I 1.07.2011

Любителите на българската история и природа могат да се запознаят с Изложбата от днес до 14 юли на Пешеходния мост на НДК в София

1.07.2011 г., София. Вчера бе открита Фотоизложбата на Експедиция "Преоткрий България", която представя 60 фотоса от историческите места, обиколени от екипа, по време на първия сезон пътешествия. Снимките показват малко известни средновековни крепости, църкви, римски град, тракийски светилища, теке и праисторически пещери. Изненадващ е обемът от запазени исторически паметници, за които малко българи знаят и са посещавани единствено от иманярите. Фотографиите ще бъдат изложени на Пешеходния мост на НДК до 14 юли.

Фотоизложбата бе открита от проф. Валерия Фол, проф. Христо Матанов, Евгени Димитров, председател на „Сдружение „Културни проекти“, и от Людмил Каравасилев, мениджър „PR и спонсорство“ на Обединена българска банка.

По време на откриването на Изложбата, солисти и музикални изпълнители от Национален фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ представиха чрез автентичната българска народна музика красивите, но непознати места от снимките на изложбата.

Част от най-забележителните места, които екипът на Експедицията посети и чиято чудна красота успя да улови, са:  

Крепостта Лютица  

Крепостта Лютица се намира близо до Ивайловград и е построена през IV век сл. н. е.. В крепостта са открити стотици монети от различни периоди. Намерени са и множество исторически артефакти, които разказват за отминалите векове.   

Тракийско светилище „Глухите камъни”  

„Глухите камъни” се намират до връх Света Марина, Ивайловградско. Светилището е на невероятно панорамно място, със стотици трапецовидни скални ниши. Според археолози, които са проучвали мястото, от връх Света Марина към река Арда преди векове е имало огромен град с улици и къщи, а най-високото възвишение е служело за отдаване на почит към Бога Слънце. В светилището се извършвали мистични ритуали, за чиито сценарии можем само да гадаем.  

Средновековен град Хоталич  

В Хоталич се намират останки от сгради, църкви и крепостни стени, и той се намира близо до съвременния град Севлиево. Той е най-големият по площ средновековен град в България извън столиците Плиска, Преслав и Търново. Крепостната стена на града се издига по склона, стига се до отбранителните кули, болярското жилище, главната порта и до болярската църква. От нея се открива чудесен изглед към град Севлиево.  

Крепостта Вукелон, с. Маточина  

Крепостта Вукелон е разположена до с. Маточина, на 40 км. от Свиленград. Крепостта е построена през III век сл. н. е. с цел да защитава северните подстъпи към град Адрианопол. Добре запазената кула се издига на 18 метра и представлява уникална гледка насред пустото възвишение. Над входа на крепостта ясно личи изграденият от тухли монограм на цар Михаил Шишман, който е владеел крепостта за кратко, докато е преговарял с ромеите през XIV век сл. н. е.  

Мегалитите край Стрелча  

Мегалитите край град Стрелча представляват незабравима гледка за човешкото око. С колосалните си размери и причудливи форми те образуват един интересен скален феномен. Любителите могат да познаят оформени скални арки, трон, скални площадки и много други уникално скални изображения.

За безопасността на фотоизложбата по време на нейното провеждане ще се грижат гардове на италианската компания ESG Security.  

За Експедиция „Преоткрий България”

Експедицията включва мобилен екип фотографи и журналисти, качен на високопроходим автомобил Chevrolet Captiva, който обикаля интересни и труднодостъпни места в България. Най-добрите фотографски и журналистически попадения са публикувани в български и чуждестранни медии. Инициативата има за цел да представи на общественото внимание малко известни исторически обекти, които имат своята стойност и се нуждаят от популяризиране.

Експедиция "Преоткрий България" се осъществява с подкрепата на Обединена българска банка, „София Ауто”, „Аутогруп 5”, Шевролет” и Агенция Булфото, и с медийното партньорство на вестник „Стандарт“, БНР, Списание 8, iNews.bg.

Всеки, който иска да подкрепи Експедиция „Преоткрий България“, може да закупи хартиено копие от всяка от изложените снимки в размер 50 на 70 см. на цена от 80 лева чрез shop.bulphoto.com/expedition, като събраните средства ще бъдат използвани за популяризирането на нови исторически открития и обекти. 

За допълнителна информация:

Стоян А. Стоянов

ПР Консултант

Сдружение „Културни проекти“

Моб. тел.: 0879 646 648

088 888 98 11

E-mail: info@culturalprojects.org

Web: www.culturalprojects.org