“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 24.09.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 24.09.2011

Водещ:Според картата на медийните зависимости, изготвена на агенцията „Marketlinks” по поръчка на фондация „Медийна демокрация”, при предишните избори Борисов беше опасната атракция. Успешното оцеляване в медиите според експертите му осигури оцеляване в политиката. Ако погледнем в ретроспекция политическата кариера на министър-председателя, няма да е пресилено да кажем, че стъпките, които той направи, за да стигне до сегашната си позиция, са стъпки пред медиите. Тогава беше такава оценката на медийните експерти. Как стоят нещата сега? Борисов е силна атракция за средствата за масова информация още от момента, в който зае длъжността главен секретар. Разбира се, спомняте си, по-популярен главен секретар от него нямаше. Данните от медийния мониторинг тогава показаха обаче, че тогавашният министър-председател Сергей Станишев имаше доста по-нисък медиен рейтинг. Как изглеждат нещата сега? Безспорно Борисов е колоритна фигура и силен магнит за медийно отразяване. Цветущ език, дръзко поведение, самочувствие като на екшън герой, вплитане на персонално вживяване и биографични препратки, иронизиране на противниците, представяне на проблеми и ситуации по един опростен и лесен за разбиране начин. Така беше на предишните избори. Митът Борисов се превърна в мита „лидер на изпълнителната власт”. Днес нещата как изглеждат и дали има някакъв проблем в това, че медиите гледат безкритично според експертите на всички митове? В началото на всяка предизборна кампания са историите за манипулации. Различни ли са те днес и какво като ги има? Темата ще коментираме днес с колегите от Българската национална телевизия Надя Томова и Росен Цветков и Антон Хекимян от БТВ, защото – защото когато едни и също истории започнат да се повтарят, би било редно да има някакъв смисъл в това да ги показваме, инак те абсолютно се обезценяват.
Заглавието на предишните избори според медийните експерти беше „Борисов опасната атракция”. Как изглеждат нещата сега? Знаем, медийните зависимости след фондация „Медийна демокрация”. Как влизаме в тези избори? Каква е приликата и разликата с предишните? Добър ден казвам на Марина Кирова.
Марина Кирова: Добър ден. Здравейте, Ирен. Добър ден и на слушателите на предаването.
Водещ: Имаме ли заглавие или още е рано да се каже?
Марина Кирова:Ами, значи в гражданските блогове можем да кажем, че ако преди имаше някаква надежда с новото управление, което се задаваше на правителството на ГЕРБ, сега не може да се каже, че има надежда. По-скоро има много разочарование и много обезверение в момента.
Водещ:Всъщност, ако има нещо различно, то е влизането на мита Борисов в ролята му на реален премиер в един, как да кажа, малко по-задочен диалог като че ли с хората с гражданска позиция.
Марина Кирова:Ами не бих казала, че господин Борисов и неговото правителство провеждат някакъв диалог с хората. Напротив, те…
Водещ:Диалогът може да изглежда по различен начин. Аз говоря, Вие ме слушате.
Марина Кирова:Ами, от гледна точка на блоговете и на гражданските блогове, по-скоро изглежда като тотална апатия на Господин Борисов спрямо обществото. Те определят неговото управление като стремеж към диктатура, като отхвърляне на всякакви демократични ценности, като някаква махленска хитрост или тарикатлък и това си пролича особено много в коментарите, които видяхме след казуса за добив на шистов газ. Тогава премиерът си позволи едни реплики от гледна точка на това, че няма да се подпише, ако ме дразните, което изключително възмути хората. Това не е форма на диалог с тях поне според блогърите. Това е просто форма на диктатура и на налагане на собствено мнение. Така че възможно е Бойко Борисов да прави някакъв диалог с хората, но от гл. Точка на тяхна гледна точка, това не е точно диалог.
Водещ: Всяка предизборна кампания, особено в началото, като че ли досега е стимулирала гражданските инициативи и коментарите на медиите, може би. Дали за тази можем да кажем това?
Марина Кирова: Не Ви разбрах, може ли да кажете отново?
Водещ: Всяка предизборна кампания по принцип би следвало да активизира хората да изразяват по-ясно позицията си. Дали и за тази кампания можем да кажем това?
Марина Кирова:Ами блогърите обикновено са доста активни хора и винаги, когато има някакъв казус в политическото пространство, който заслужава адмирации или пък заслужава критика те обикновено не си го спестяват. Сега точно преди изборите са по-активни именно защото посланията на политиците са по-активни иначе не може да се каже, че нещо по-специално се е случило. Но за това, че политиците правят повече действия и изпращат повече послания до обществото – да, има по-раздвижена, да кажем, обратна връзка.
Водещ:Не може да отречете факта, че медиите правят страшно много разследвания напоследък. Обаче какво коментират блогърите? Дали повече посланията на политиците, както казахте, или разследванията на журналистите?
Марина Кирова: Ами те по-скоро интерпретират от своя гл.точка и когато разглеждат някакъв разследващ коментар, обикновено започват като слагат линкове към него, така че те са отворени – адмирират всяко по-различно становище на журналиста, всяка градивна критика или пък похвала, когато тя е заслужена, така че те са отворени към всяко добро мнение.
Водещ:Знаете обаче, че при гражданската активност тази позиция е много крехка и като че ли, ако няма някакво развитие на дадено разследване, всеки си казва „Е, какво от това?” Това ли е позицията на блогърите?
Марина Кирова: Ами има го този аспект. Определено го има, но в същото време и хубавото на блогърите е, че те, понеже не са като журналистите всеки ден по събития в дневния ред на обществото, ами си следят някакви собствени теми, които ги вълнуват и това е хубаво, защото от време на време по собствена инициатива се връщат към стари теми и казват „Какво се случи с това? Има ли някакво развитие по този въпрос?” Има сега между другото около тези избори, които наближават, няколко интересни такива формати в новите медии. Един от тях е сайтът Политикът.Нет и там има много интересни форми – бойкометър, истинометър и ветропоказател. Хората могат да си слагат различни обещания, които политиците са дали и се следи във времето дали това се изпълнява. Така че не само блогърите,но вече има и такива сайтове, които следят.
Водещ:Ако правилно Ви разбирам, това е един малко по-творчески поглед, който можем да приобщим като назад към класиката. Всички са маскари! Да?
Марина Кирова:Ами, не знам дали назад към класиката, но по-интересни формати, които позволяват да се следят нещата. Примерно при миналите избори имаше един само по-интересен формат и това беше сайтът на Иван Костов – отговор и „е-у”. До сега има няколко по-различни сайта и формата, като сайт за подаване на сигнали за нередности с вота. Този, който Ви казах – бойкометъра. Има една нова инициатива на ГЕРБ „Социална мрежа” Аз съм за. Така че се търсят по-различни, по-нестандартни формати за диалог с хората или пък проверка на общественото мнение.
Водещ:Имаше и игри май на предишните избори.
Марина Кирова:Имаше.
Водещ:Но те нищо не постигнаха.
Марина Кирова: Нищо не постигнаха. Направи ми впечатление, че сега примерно много различни вестници или пък медии, които в сайтовете слагат награди за читателите. Да следят техните сайтове и евентуално могат да спечелят някаква награда, което също по някакъв начин е интересна форма да стимулираш хората да се интересуват от политика и от страна на самите медии.
Водещ: А защо се налага да бъдат стимулирана хората да следят? Липса на интерес ли има?
Марина Кирова: Да, това ме връща към първия Ви въпрос за заглавието и той за съжаление подчертава една тотална безалтернативна и дезинтересованост на хората. Така се получи, че с течение на годините те се разочароваха от една или от друга партия. Това позволи на вливането значи от червено-синъото пространство почнаха да влизат нови субекти като НДСВ, после като ГЕРБ. Сега обаче нямаме някаква нова партия, която да бъде възприемана от всички като Месия, която ще промени тотално политиката и липсата на някакъв ясно изразен лидер или партия, който да е нов, който да носи някакви нови морални ценности, или поне обещания за нещо ново, определено се отразява и на нагласите на хората и те наистина са дезинтересовани, тотално разочаровани, тотално дезинтерезовани.
Водещ: Търси се интереса? Това заглавие става ли?
Марина Кирова:Разбира се, да. Няма какво да привлече вниманието и интереса на хората.
Водещ: Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. За сега. След известно време пак ще се чуем с нея. Сега добър ден на събеседниците ми в студиото. Надя Томова, здравей!
Надя Томова: Здравей!
Водещ:Антон Хекимян от БТВ и Росен Цветков. Надя и Росен разбира се са от БНТ.
Росен Цветков: Здравейте!
Антон Хекимян:Добър ден и от мен!
Водещ:Всъщност има ли разлика между предишните и сегашните избори в началото на кампанията.
Росен Цветков: Кой ще започне?
Водещ:Който пита! Росен!
Росен Цветков:Мен лично, ако говорим за това, което ние направихме, не само аз – а Надя и Антон също, следейки какво се случва преди да започнат изборите, не ми изглежда нищо по-различно. Даже, като че ли лично на мен ми изглежда, че по-страшно става някак си. Имам в предвид подготовката за изборите. Нечестната подготовка за изборите, като че ли набира много голяма скорост. Разбира се, трудно е да се направи някакво много точно сравнение, но поне…
Водещ:А като обем хората, които се регистрират тук, там на групи – по-голям ли е или по-малък?
Росен Цветков: Аз за пръв път се занимават между другото с тази тема, не знам Антон дали и на предишни избори е работил в такава посока, особено за регистрациите, но това, което в последни дни получаваме като информация, дори след като излъчихме филмите, показва, че нещата даже продължават да се случват с още по-голяма мощ, което е опасно.
Надя Томова:Аз, ако може, малко да се включа тук. Искам да се хвана за думите на Марина Кирова, която каза как медиите, те показват днес какви са събитията и после ги забравят и не ги проследяват. Ние с Росен направихме точно обратното. В края на миналата година, началото на тази отидохме и разгледахме какво се случва на места, защото знаеш, тогава влезе в сила изборният кодекс. Стана ясно, че осенноста ще бъде тогава 10 месеца и имаше огромен наплив от регистрации на хора. Всъщност, ако може ние да уточним, ние направихме един филм от две части „Глас под наем”, който се излъчи в рубриката на БНТ „В кадър”, в който показахме точно това – къде и какви регистрации са се случвали и как предизборната борба, неофициалната, започва в края на миналата година с тези регистрации за хора, които ще гласуват и те показаха нещо много, много масово. На места имаше струпвания на хиляди хора и включително по много малки населени места. В Северозападна България, селце, в което има по-малко от 350 жители, т.е. местните няма да избират кмет в селото, а само кмет на общината, имаше огромно струпване. В една къща имаше по 100 души. Страшна работа.
Росен Цветков:Всъщност стратегията е започнала още в края на предишните избори, а не от днес. Няма да се случват нещата чак сега.
Антон Хекимян: Стратегията е започнала много отдавна. Още от 2007 година с въпросните регистрации. Правейки филмите сега, по това познавам, че Вие сте работили колеги там, един от моите информатори ми предаде папка с наистина 400, може би бяха и малко повече, не съм ги броил точно, но те бяха разграфени, разпределени регистрационни карти. 400 души, които са със сигурност от цялата страна – Перник, София, Пловдив. Кой, откъдето е има, е събирал. Са дошли да гласуват на избори 2007. Тогава това не се е смятало за незаконно. Да – неморално е, но се е случвало. По данни на, всъщност в община Созопол 2000 души са се регистрирали през 2007 година, което означава, че тези хора, голяма част от тях са гласували тогава. Сега бройката, може би във връзка с промяната в закона, е значително по-малка е малко по-трудно се случват тези неща, но и техните разследвания, и нашите проверки са доказали едно – че още края на миналата година, каквато е била практиката и тогава, са започнали тези регистрации. Хората са знаели и всички местни политици от национално ниво знаят, че такава е практиката и те са се опитвали този път да е мултиплицират навсякъде в страната.
Надя Томова: Точно така. Включително, защото всички сме работили по темата Созопол, все пак знаем, че те са много атрактивни морските общини. Созопол, Несебър – там се случват много мащабни неща.
Антон Хекимян: А гласоподавателите са малко и наистина с 30 гласа се обръща вотът.
Росен Цветков:Аз, ако мога да допълня нещо, извинявай. Всъщност прави впечатление, че там, където настоящите кметове ще се кандидатират за нов мандат, там има бум на регистрациите. Тези регистрации не стават случайно и без контрола поне и това, което и нашите източници, а и ние добре го знаем по закон, няма как да не стават без контрола на настоящия кмет. Ние трябва да си направим изводите защо се случват тези неща.
Надя Томова:В малките населени места има едно много атрактивно селце – Габър се казва, вече със сигурност всички телевизионни зрители го познават това село созополско. Там кметът казва „Ами, да, няма проблем. Аз си играя, работя си с настоящия кмет на общината.” Местните там казват „Ние, на миналите избори…” Те застават с лицата си и те нямат проблем с това. Казват, че изобщо не се притесняват това дали е законно или не. Казват „Ние на миналите избори ти докарахме тук този, този, този…” Изброяват десетки имена „Да гласуват за теб. Сега ги докарваме отново да се регистрират”. Те вече са регистрирани, за да гласуват за друг кмет на общината, който пък да назначи друг кмет на селото. И това прави впечатление, че в малките населени места хората изобщо не разбират кое е законно, кое не е законно, кое е лошо, кое е добро. Не правят разлика.
Антон Хекимян: Това доказва, че дори самите хора, самите ние вече толкова много сме свикнали след цялото това говорене за купуване и продаване на вота, че дори самите ние почваме да се възползваме от това. Ето, хората от Габър, сами водят хора, за да регистрират други, а пък кметът води свои хора, за да може да спечели за себе си повече гласове. Най-страшното нещо, което е, сега, преди седмица точно се върнахме пак от Созопол и от Несебър, където продължавахме разследванията си. В несебърското село Гюлъовци, което се слави със също покупко-продажба на гласове, а ние обикаляме с необозначена кола. Те не е изключително скъпа, аз не изглеждам изключително страшно, но вървим и на втората обиколка в ромската махала ни спира човек, който ни каза какво ще правим. Аз викам „Какво ще правим?” И той вика „За кого искате да купувате?” Казваме „За нас!” И тези хора, на тях в психиката им вече, за тях е напълно нормално, те знаят, че обикаляйки една такава кола, никому неизвестна със софийска регистрация, скъпо изглеждаща, преди изборите тя е дошла за едно единствено нещо – за гласове. И тези хора сами се предлагат. Той ми каза „Аз ще ти дам 12 гласа”. Това може да звучи малко, но той като събере и още 20, това са си все пак някаква група хора, която ще гласуват за теб. А ние сме никой. В Созопол на миналите избори, говоря за местния вот, скупчване на групировки от Бургас, от целия регион. Едните се бият за единия кандидат, другите – за другия. Стоят пред секциите, плашат хората. Представете си – ние успяваме да си спазарим гласове, дори сега в Созопол в ромската махала, а какво остава за това, когато ти имаш един или двама по-едри другаря, които идват при теб, респектират те дори силово, психически – как няма да гласуваш за тях при условие, че си взел пари?
Водещ: Всъщност има една стара хипотеза, че многото информация е също вид цензура. Добре де, при положение, че толкова…
Антон Хекимян:Ние обучихме хората може би как да си продават гласа.
Водещ:Толкова много разследвания имаше. Дали пък интересът към подобни разследвания не е спрял при положение, че все пак, когато разказваш една и съща история, в нея има някакво послание, е добре тези, от които зависи определянето на правилата, да коментират най-малкото.
Росен Цветков: Те коментират, но това, че коментират не означава, че променят нещата така, както трябва да бъдат променени. Аз забелязвам, че хората се интересуват, обикновените хора, които ще гласуват сега, се интересуват много от тази тема, но като че ли след като изгледат всички тези разследвания, те си казват „Ами, то, какво от това? Нищо няма да се случи и този, който иска да си спечели, ще си спечели”
Антон Хекимян: Да, така че няма честни избори. Ние до някъде обезверяваме хората, които искат да гласуват, защото те си казват „Защо да гласувам, като наистина една група хора са събрали пари, ще дадат гласа си”. И това е така. Действително може би голямата избирателна активност ще промени, ще убие тези гласове, но тази избирателна активност няма как да се случи при условие, че няма за какво да гласуваш.
Надя Томова: Още повече да не забравим това пък колко показват, който са хората в избирателните списъци и колко са действителните хора след преброяване на статистиката. Според Мишо Константинов има разлика от 800 000 души, които 800 000 фигурират в списъците, но те действително не живеят тук. Те не съществуват у нас в България изобщо поне по данните на статистиката след последното преброяване в началото на годината. Това също оказва огромен ефект.
Антон Хекимян: Те променят квотите. Да, това е абсолютен абсурд. И аз не бях запознат и когато мина преброяването си мислех, че ще има корекция на списъците с гласуване. Но няма такова нещо.
Надя Томова:Няма.
Антон Хекимян:И това е абсурдно. Ето, казвам Ви – какво правят управляващите – дали са тези или на миналите. Те много добре знаят. Това е също стара схема. Тези гласове са мъртви души. По никакъв начин тези хора не са изкарани от списъците. Защо? Първо. Второ – създаде се закон за покупко-продажбата на гласове и заради това, че това е престъпление, този закон няма реална практика и реално приложение.
Надя Томова: Тези 800 000 освен, че ще променят картината за това колко хора са гласували у нас и колко не – какъв е процентът на избирателна активност.
Антон Хекимян:Което е много важно.
Надя Томова:Което е страшно важно. Особено пък за президентските избори, когато този вот може да бъде решен на първи тур, а може и на втори. Има и друго нещо. В малките населени места се говори за това, че се купуват цели изборни секции.И когато тези хора фигурират да речем в едно село в северозападна България, малко селце – 200 души по списък, ако в него живеят да речем 100 души, но има по списък 200 души. Говори се за това, че има такава практика – купува се цялата секция и се регистрира и от името на тези 100 души, които фактически не са там, не са гласували. Което наистина звучи много зловещо.
Водещ: Всъщност, ако се върнем малко назад във времето, понеже цитирахте професор Михаил Константинов, аз пък да кажа, че още от първите избори той не е спрял да говори за тези мъртви души и винаги ги е посочвал. Какво ще излезе от тази търговия на едро, това не е ли един по-остарял метод за купуване на гласове под формата на закупуване на цели изборни секции? Останете с нас. Ще продължим коментара след малко. И тъй като е безприкословно ясно, че е въпрос на отговорност да се гласува и че трябва да бъде подкрепяна от нас журналистите гражданската активност, сега ще направим едно много голямо изключение в „Клубът на журналистите”, като ще включим наш слушател, който ни се обади на необявени телефони. Ами добър ден. Кой ни звъни?
Слушател: Добър ден! Мехмед от Русе Ви звъни, който е в София студент. Аз искам да кажа своето притеснение, защото забелязвам покрай изборния ден и въобще покрай изборите, винаги тогава се обръщат към хората политическите партии, но моето притеснение е друго. Да не стане така че хората да се изпокарат покрай тези избори, защото всеки си има различен метод за събиране на гласове – едни чрез етническа омраза, едни чрез така…
Водещ:Ами те методите са едни и същи. Ние точно за това говорим с колегите в студиото. Вероятно по-късно ще включил на вълните на програма „Хоризонт”.
Слушател: Според мен хората не трябва да се поддават на такива неща.
Водещ:Как да стане това, когато са манипулирани?
Слушател: Ами, не знам. Когато един народ е манипулиран и то 20 или 30 години повече, отколкото трябва, не знам народът как трябва да постъпва. Но имайки в предвид, че народът е гладен и никой не мисли за народа, и само отгоре ни съжаляват.
Водещ:Т.е. Вие ни посочвате най-прекият път за създаване на нов мит – някой да ни нахрани например. Далеч по-добре е да намери всеки един от нас своята гражданска позиция, да си намерим въдицата и да си ловим рибата, вместо да чакаме някой да ни донесе рибата. Благодаря Ви за това участие. Надявам се, че сега мога да кажа отново добър ден на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Здравейте пак.
Марина Кирова: Здравейте отново.
Водещ: Стигнахме тук до извода, че разказана една и съща история в годините при предишните избори и при сегашните избори от колегите журналисти, тук се обединиха и Антон Хекимян, и Надя Томова, и Росен Цветков около факта, че избори се купуват. При предишните избори това е било неморално, но законно. Сега нито е морално, нито е законно. Дали не му идва времето да се създаде една борса за гласове, може би?
Марина Кирова: Ами, това е интересна метафора, но те може би партиите си имат такива банки. Възможно е или някои купувачи на гласове си имат банки за гласове.
Водещ:Защото на борсата нещата са прозрачни, нали. Някак си се вижда. Малко повече прозрачност дали не би била от полза?
Марина Кирова:Ами в интерес на истината в блоговете много се дискутира това купуване на гласове. Като цяло се приема доста негативно, но пък личното ми мнение е, че човек ако е решил да си променя гласа, нека да си го направи, но не защото някой му е дал пари и му е купил гласа. Но пък от друга страна, много повече критика отнася не само купуването на гласове, но и етническият вот, като предвижването на рейсовете, което също не е много добра практика и не е етична спрямо общите гласоподаватели. Но като цяло повече се коментират и нещата, които примерно около изборите – компроматните войни. Значи не само купуването на гласове, от един или от друг политик, но и воденето на компроматна война между един политически представител или кандидат за някаква изборна длъжност и другите негови опоненти.
Водещ: Стъпи ли се клишето „Който води негативна предизборна кампания – губи!”, защото си спомняте, не на предишните – на по-предишните избори това клише беше създадено?
Марина Кирова: Ами не знам дали те го тъпчат, но определено имаме един нов момент и това е , ако преди беше компроматна, сега вече е автокомпроматна война. Имаме много сериозен напредък в измислянето на прояви и способи да привлечеш обществения интерес. Независимо, че някои хора, които не са толкова навътре в политическия маркетинг, явно не преценяват какво може да заведат на другарчетата си по партия.
Водещ: Фондация „Медийна демокрация” изследва медийните зависимости, но ако сега Ви поставя в друга роля и Ви попитам – разделяте медиите на жълти и сериозни, политиците на какво да ги разделим?
Марина Кирова: Ами аз не бих ги разделила на жълти и сериозни, а само на жълти. За съжаление хората в блоговете общо взето ги слагат под един общ знаменател. И това е, че не виждат някаква алтернатива, чувстват се вече излъгани от всички и се чувстват предадени от всички. Не виждат алтернатива, не виждат този, който наистина ще седне и ще измисли да направи нещо за хората.
Водещ: До колко в блоговете се коментира много важния факт, че има отново много голям брой мъртви души в списъците за гласуване? Знаете, това е един проблем, който е откакто в България се извършват избори по демократичен начин.
Марина Кирова: Ами, има такива коментари, но те не са акцент. Въртят се и за това, което се случи, че имаше такъв казус, че хората, които не се връщали последните четири месеци в България, няма да могат да гласуват, а пък тези, които са в евро зоната няма как да са отчетени. Има такъв казус, но той не е от най-широко застъпваните в google.com сферата. А това, което… Извинявайте само, че Ви прекъсвам. Това, което прави впечатление за разлика от миналите избори – тогава политиците около изборите много се активизираха. Почнаха една широка активна кампания в блоговете си. Изведнъж се втурнаха да пишат. Бяха много активни. Сега обаче, въпреки че вчера официално беше даден старт на предизборната кампания, такова раздвижване няма в политическите блогове. Дори примерно лидерът на СДС Мартин Димитров, който е много активен блогър и преди имаше по 30-40 постинга на месец, сега не е писал от месец март. Значи самите политици масово забравиха блоговете си и не се интересуват или не ползват активно тази платформа за комуникация с хората.
Водещ:Ами, те може би имат други – времето им отива в друго. Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Ами да продължим ние, в студиото.
Антон Хекимян: Да продължа това, защото много беше интересен разговорът с Марина. Не са писали или някой друг не им е попълвал блоговете, защото разберете! Много е странно. На тези избори, това, с което започнахме разговора, да има нещо по-различно – по-различното е, че всички изчакват до последния момент. Никой не се беше регистрирал до последния момент като кмет или общински съветник. Никой не пуска никакви платформи. Всички според мен разчитат единствено на медийните си образи, на тези образи, които им създават с четене на публикации, било то в жълти вестници, които са много четени. А никой не изкарва реални платформи, дори в предаването, в което работя – в сутрешния блок на БТВ. Каним по-значимите и по-представителните кандидат-президентски двойки и никой не изкарва кой знае каква п0латформа. Нещо, за което да се захванем, нещо, с което да спечели хората, а и самите хора според мен престанаха да слушат и не вярват на тези неща. Така че може би битката се води на друго ниво. А дали попълват блоговете си или не или facebook.com страниците си – видели са може би, че това не им носи необходимия брой гласове и са се върнали към старите практики. Не мога да кажа.
Водещ:Ами всъщност при предишните избори беше отчетено, че активността в блогове и изобщо в тези платформи, в които обединяваме т.нар. нови медии, работят зад Океана, но тук не работят като че ли.
Росен Цветков:Явно са си дали сметка, че няма да постигна нищо по този начин. О ако се хвана отново за разговора, беше споменато за рейсовте. И понеже сравнявахме с предишни избори, аз преди 2 години, 2009 г., когато бяха парламентарните избори, направихме един експеримент. Аз влязох в една изборна екскурзия, станах един екскурзиант, дори ми бяха дали пари, за да гласувам. Интересното е, че 2 години по-късно тези хора, които бяха ясни, и това, което аз бях видял, бях заснел със скрита камера, няма, те не са наказани. В смисъл, няма наистина някой, който да е понесъл отговорност. Макар че бяха ясни участниците. И това…
Антон Хекимян:Росене, ти си участвал в екскурзия в България.
Росен Цветков:Да, в България, точно така, до Плевен.
Антон Хекимян:Защото аз исках да продължа това, което коментира Марина по телефона, че изборният туризъм от Турция, винаги хората всички се хващат за това, че идват някакви автобуси, във филма, който ние направихме разследващ за Кърджали и изобщо как е протекъл вотът на предишните избори и сега какво предстои, хората, които са работили на предишните избори, казват така, автобусите донякъде наистина са мит. Защото идват хора, но идват 2-3 хил. души, не мога да дойдат повече. Идват толкова, колкото обичайно идват или малко повече. Всичко останало е както спомена и Надя, мъртви души, които дори не се налага да влизат в България. В секциите в Кърджалийско и в тези региони, в които няма представителство на големите партии, които просто бягат от там или такава им е договорката, в секцията са единствено ДПС и оттам нататък как да не се случват някакви машинации. Попълва се списъкът, това, което ми разказват на мен разбира се, попълва се, цялото село е гласувало до 9 часа, и то пак защото ти виждаш след това 100%, 100%, 99%, всички са гласували. Е как пък така всички са гласували. И това е, тези автобуси също са проформа. Те може би идват, идват 2000 души, но всички останали, които са дописани, които вдигат вота, просто не са влизали в България.
Росен Цветков:Всъщност много лесно е, това, което пък на нас ни разказаха, да се подменя протоколът, изборният протокол, да се направят такива машинации в най-отдалечените места, в планинските райони, там селата, които са откъснати от света. Там всичко може да се случи очевидно и ще се случи и сега със сигурност.
Надя Томова:Знаете ли, аз освен тези начини за подменяне на глас, за които си говорихме, съществуват и други. Освен това традиционното купуване, регистрациите, ние бяхме в едно селце, което е във Врачанския район, във Врачанската община дори, и в това селце, влизаме в това село и ние знаем, че кметът е регистрирал 25 души за един ден на един адрес.
Росен Цветков:На адреса на имот н а племенника му.
Надя Томова:На племенника му. И след това полицията във Враца се активизира, задържат го за 24 часа, отнемат всичките протоколи и така, подготвени още 25 души да бъдат регистрирани и така. Но там това, което ние видяхме, не е по-страшното това, че има такива регистрации за някакви хора, които да гласуват, защото в едно малко населено място, дето живеят 350 човека, 50 души могат да решат вота. Той един човек може да го реши, камо ли 50… Ние там видяхме нещо много по-страшно, което след като там го има, може би го има и на много други места. Там хората се страхуват ужасно много. Те се страхуват да излязат на улицата и да говорят, те се страхуват…
Росен Цветков:Да споменат името на кмета… Всъщност страхът е другият начин да накараш някого да гласува за някого, за когото не иска. Дори парите не са важни в случая. Ние записахме със скрити камери, хора, които не искаха да споменават нищо официално пред камера, да говорят каквото и да било, но пред скрита камера, която не знаейки, че ги записваме, те разказаха такива неща, в които аз лично вярвам, в смисъл, наистина, че… ставаше въпрос за настоящия кмет, той има тази власт да ги накара да гласуват.
Водещ:Да де, ама тука вече възниква журналистическият морален проблем за заснетото със скрита камера.
Росен Цветков:Ами има го този момент.
Надя Томова:Така е, но ние сме се постарали абсолютно да прикрием, да скрием тези хора, разбира се за да няма…
Росен Цветков:Да няма проблем за тях. Няма как обаче наистина тези хора да разкажат всичко това пред камера, пред микрофон.
Водещ:Ако на предишните избори ние журналистите бяхме длъжни да следим гранично-пропускателните пунктове, да броим автобусите, тук-там да броим и вътрешния туризъм, защото ставаше дума и за външен, и за вътрешен туризъм, сега къде, сега какво трябва да броим на тези избори, за да успеем по някакъв начин да дадем една ясна картина за случващото се?
Антон Хекимян:Не знам, може би да броим вече гласовете заедно с хората, които са в секциите. И пак не смятам, че дори да има нарушения, пак нещо ще се промени. Защото, това, което с и говорихме за купуване или подмяна на избирателните списъци, то е реалност, и то е реалност наистина от много години. Това, че ние го разказваме сега или сме го разказали преди 4 години нищо не го е променило. Това е като една схема, не знам, може би за източване на пари… Те работят по-добре, но схемите са едни и същи. Скоро бях на една конференция, където политиците се опитаха да ни обяснят, че това се случва само по места, че може би това купуване не променя толкова много вота, че ние сега журналистите трябва да наблегнем на купуването на избирателни секции като нещо ново. Аз обяснявам, че не е нещо ново и те много добре го знаят, и всички много добре знаят каква е схемата. Проблемът е, че не искат да се откъснат и те самите от нея.
Надя Томова:Те и хората по места я знаят каква е схемата. Те я разказват все едно си разказват песен. А да не говорим за политиците.
Антон Хекимян:А колкото за сраха, може би за хората в София той изглежда мит, но това по малките населени места е просто реалността. Да, нали, прословутите дърва, които няма да ти дадат или ще ти дадат, вече излязоха по някакъв начин от правомощията на кмета, но ти пак така или иначе много си зависим от него, когато живееш в едно малко населено място. И хората се страхуват, защото държавата като е липсвала 20 години по конкретни точки на страната, ръката, дългата ръка, тези хора са си създали свои феодални владения. И в тези феодални владения ти се съобразяваш с техните закони. И затова пък сега държавата е принудена по някакъв начин да се съобрази с тези феодали по места, за да може да пробият определени партии и да спечелят кметските избори.
Надя Томова:Като говорим, Антон, за феодали, да не забравяме, че тези избори със сигурност ще видим и това, което видяхме на миналите парламентарни избори – корпоративния вот. И това, което хората, които работят за някакъв бизнесмен, фирма или така, те гласуват за този, който той им каже и им посочи. Ние видяхме, разказаха ни и това нещо…
Антон Хекимян:И нека да е така, но докато съществуват според мен черни партийни каси, от които тези каси излизат пари за купуване на гласове, агитация или ред други неща, да се плаща на други крупни бизнесмени, за да принуждават работниците си, докато съществуват тези каси, ще съществува и купуване, и всичко останало. А когато тези пари по някакъв начин излязат на чисто като лобита, тогава вече те лобитата ще бъдат ясни и тогава хората сами ще могат да се ориентират. Но сега просто този начин е по-лесен.
Водещ:Понеже казахте така, върнахме се във феодализма по реален повод, аз пък да ви вкарам в една такава хипотеза, също по реален повод, дали някой се опитва да прави, да сложи началото на един добър политически PR с тези чорапи, дарения за политическа партия, мисля, че бяха 5 000 чорапа или нещо такова, защото преди имаше капачки, Антон спомена дървата, минахме и покрай дървата, тези 5 000 чорапа дали не са всъщност някаква, началото на някаква PR акция? Защото те прозвучаха наистина адски нелепо.
Антон Хекимян:Ами не знам, някъде са давали обувки, сега може да раздават и чорапи.
Надя Томова:Обувките са много ключови, не знам.
Росен Цветков:Ама това е метод мисля, че някъде далеч в историята, заложен.
Водещ:Обаче с обувките е лесно, там се различават ляво от дясно, но с чорапите положението е по-сериозно. Разбира се, шегата настрана, смятате ли, че политическите партии биха могли да продуцират, да предизвикат някакво гражданско, някаква гражданска оценка или реакция на всичко случващо се? Едва ли някой българин вече не знае, че избори се купуват.
Росен Цветков:Това че го знаят хората, аз лично не виждам реакцията им наистина – нито в интернет, чак толкова много, блоговете наистина като че ли са замлъкнали напоследък, във Фейсбук може би по-активно пишат хората, но какво от това? И аз пак си давам сметка, че дори и да се говори и да се пише, всъщност нищо не променя нещата.
Антон Хекимян:Смятам, че е грешно да изхождаме от това, че политиците трябва да предизвикат нещо такова. Обществото, след като ние липсваме, и ние не го предизвикваме, и ние не направим нещо… нали това пак е старата система за изчакването някой друг да ни го направи.
Надя Томова:Ние трябва да се активизираме, за да ги активизираме политиците те да работят по този въпрос.
Водещ:Как да се активизираме повече? Да направите вместо четири, пет репортажа.
Росен Цветков:За мене решението е в деня на вота, когато влезем в тъмната стаичка, там да изразим реакцията си и отношението си към това. И между другото много ми хареса, във филма ни един от участниците Михаил Константинов го каза, прецакайте брокерите. Вие решавате всичко като влезете в тъмната стаичка. Звучи много така призивно, много може би шаблонно, но в крайна сметка наистина можеш да го направиш. И няма как брокерите да са сигурни.
Водещ:И тогава какво правим със страха, който е най-древното човешко оръжие?
Надя Томова:Знаеш ли кое е най-лошото, аз пак Мишо Константинов цитирам, много ми е любим днес, но той казва, ами хубаво, обаче този вот, той си е мотивиран вот, тези хора знаят за какво гласуват, те гласуват за 50 лв. Те гласуват за техния работодател. За тях това е мотивиран вот. За нас е мотивиран вот примерно да…
Антон Хекимян:А има ли реална политика, зад която да застанем?
Надя Томова:Е това вече всеки сам си решава.
Антон Хекимян:И когато Марина коментираше по телефона за това, че, всъщност за купуването на гласове не се коментира толкова много, за тези мъртви души не се коментира толкова много, да, това са малко по-суховати теми, които обаче, може би в тях се крие разковничето. Защото за купуването всички знаем, малко изглежда като нереалистично, но това се случва. Срещам се с хора, които са мои информатори по различните градове, и те вадят един лист, плюят си на пръстите и на листите и почват да пишат, от тук хиляди, от там еди-колко си гласа ще извадим, и всъщност изборите са една изключително добра математика. Ти трябва да си много добър математик, какъвто аз не съм, за да си разбереш схемата, да си разчетеш колко са гласоподавателите, колко от тях са мъртви души, няма да гласуват, колко остават, и всичко е много подредено. И това се е случвало 20 години наред. Има хора, които от 20 години подготвят изборите по места, чиито имена не са известни, и много добре знаят кой ще гласува, как ще гласува, коя махала къде ще си даде вота, за колко пари. В Созопол записахме в едно от селата един от хората, които подготвят изборите, казва, оттук минават абсолютно всички кандидати през мене. И еди-колко си хора ще гласуват за един кандидата, но другата част няма да гласуват за него, защото е минал следващият, който е казал, поне гласувайте за мен за общински съветници. И става така, че едната част от квартала гласува за кмет, другата за общински съветници и си събират не само по 50 лв., а и по повече. А пък самите брокери на гласове и десетници…
Росен Цветков:Всъщност ние сме се превърнали избирателите в някаква бройка, в числа, които влизат в рамките на някакви сметки, важното е може би ние да объркаме тези сметки, но лично аз не вярвам, че ще се случи.
Водещ:Доколко тези опити могат да бъдат объркани, ще направим един опит да се свържем с най-цитирания днес Михаил Константинов.
Залезът на политическото говорене доведе брокерите, които купуват гласове и така всички заживяхме в един, както каза по време на песента Антон Хекимян, един нереален филм, а картината е тежка разбира се. Затова пък аз сега ще го попитам партия БТВ колко гласа ще спечели?
Антон Хекимян:Партия БТВ би трябвало да спечели 30 гласа, защото колегата ми Иван успя да си купи толкова. В интерес на истината сега последно, точно преди седмица си пазарихме и ние 30 гласа в Созопол. Но просто не разполагах в себе си с 3000 лв. Просто вотът там е малко по-скъп, искаха по 100 лв. на глас. И съвсем сериозно, аз даже, дори имаше лек проблем с разпознаването ми, в който аз се опитах да избягам – дълга и много любопитна история, която ще разкажа може би след предаването, но ние бяхме на крачка да си купим, аз просто нямах 3000 лв. в себе си. И това съм аз, който съм никой, те не ме питат за кого ще гласувам, всъщност никой не се интересува за кого ще гласуваш, те, нямаше регистрации по това време още с конкретните номера. Само казваш номера и имаш 30 гласа от тук, имаме и трети човек, който ще ти даде още 25, така че имаш 50. За селата да не говорим. Много е странно и тъжно. Да, тези хора може и да те излъжат, да те подведат и да ти вземат парите. Но те пък много дълго време са минавали през тези процедури и знаят, че излъжат ли някого, те не знаят точно с кого си имат работа. така че следва и бой, следва и заплахи и други неща. Така че 30 гласа ги имаме сигурни, и повече.
Надя Томова:Особено в малките населени места, то в един момент като почнат да се смятат сметките и е ясно в един момент кой е гласувал, кой от тези, които е трябвало да гласуват… Да речем, ако си имаш 30 сигурни гласа, пък те ти излязат с два по-малко, няма как…
Антон Хекимян:…историята, която сме разказвали с хиксчета, с игреци и т.н., доколко е играла или не, всъщност те изобщо не са важни тези символи. Ти имаш 20 човека, знаеш, че в тази секция гласуват 400 и ти трябва да имаш 100 гласа сигурни. Ако ги нямаш, ходиш да търсиш отговорника и чукаш на неговата врата.
Надя Томова:И той вече се разправя…
Росен Цветков:Всъщност никой не си позволява да не гласува под този строй и под начина, по който е убеден.
Антон Хекимян:Защото колкото и странно да ни изглежда на нас, които сме сравнително независими, в малките населени места, където играе и факторът страх, ти си взел пари. Взел ли си пари, тези хора имат друго мислене, друга логика. Нищо, че са роми, някои от тях не са, те вече се чувстват длъжни. И когато до секцията стои човекът, който ти е купил гласа и те гледа, когато влизаш вътре, или пък има скъпа кола с яки мъже отвън, малко ще се замислиш дали да прецакаш…
Водещ:Какво се случва в Созопол днес, след като нямаше медия, която да не отиде там и да си напазарува гласове, пряко или преносно?
Антон Хекимян:В Созопол ми е малко трудно да кажа какво се случва днес, но политическата обстановка там е сравнително ясна към този етап. Беше неясна в датата, когато ГЕРБ все още не бяха обявили своя кандидат, и изчакването до последно всъщност доведе дотам, че и сегашният кмет ще е кандидат на ГЕРБ. Така че обстановката там може да се каже, че е малко по-ясна от гл.т. на това, че битка може и да има, но да не е победа на първи тур. Битката ще е по-интересна за Несебър със сигурност, защото там играчите са много. И говорихме си също в едно от прекъсванията ни, че всички се акцентираме върху кметовете, да, много са важни и те като фигури, когато говорим за по-малки населени места, но никой не набляга на листите за общински съветници, където влизат всякакви хора по всякакъв начин.
Надя Томова:Точно в Несебър наистина е много добре да се огледаме и в списъка с общински съветници, още повече, че до преди няколко месеца тази община беше пример за това как може да съществува един бизнес модел. В тази община нямаше…
Антон Хекимян:Партиите там не важат.
Надя Томова:Да, там няма партии, там има едни бизнес организации.
Росен Цветков:…вече се намесват партиите, макар и слабо, ще се види какво може да се промени. Аз лично не вярвам, че нещо ще се промени…
Антон Хекимян:Или говорим за обвързване на партии с бизнеса на местно ниво.
Водещ:Само защото медиите са бедни ли, шегата настрана, не можем да си купим пък ние изборите? Излишно е да казвам, че това е сатира, но един прокурор поне потърсил ли ви е след излъчване на такива репортажи?
Росен Цветков:Аз за тази изборна екскурзия, за която споменах преди няколко минути, давах показания в Плевен в полицията, дадох си видеоматериала…
Водещ:Ама това са дознателите, а прокурор..?
Росен Цветков:Не, прокурор не. Все пак казвам, показания съм дал, разказал съм всичко. Преди мен също други хора, всички, които бяхме натъпкани в този автобус, между другото много млади хора, които гласуваха за първи път тогава. Първото им гласуване беше свързано с това да получат 15 лв. беше тогава. И го направиха всички както трябва.
Надя Томова:Прокуратурата не ни е търсила наистина, но пък от МВР ни молиха за записите, така че надяваме се, да видим дали ще има резултат някакъв по тези места, в които ходихме и картината, която показахме.
Антон Хекимян:Аз ще се въздържа от коментар, но колкото и записа да сме предали от телевизиите, реален резултат малко е трудно да се види, а и няма какво да предаваме записи. По места абсолютно всичко е ясно. Няма нужда дори ние да ходим и да проверяваме някого. Или да го покажем по телевизията, за да го направим героя може би на драгите зрители, за да видят и да цъкат с език. Полицията знае кой зад кого стои, кой купува, кой продава и т.н. Или законът не става, което също е факт, или просто никой не иска да си свърши работата. Много трудно е доказуемо това нещо. То се води като измама.
Росен Цветков:Няма свидетели, много малко свидетели има, когато се случват тези неща.
Антон Хекимян:И това за младите хора, на въпросната пресконференция, на която бях, министър Цветанов коментира случай, в който 11-класници и 12-класници, навършвайки вече възраст за гласуване, са привлечени от учителки, които им казват, хайде сега тук ще гласуваме, имате еди-каква си сума. Навлиза се и при младите хора, които това да гласуваш не е изконното ти право да дадеш собствения си вот, а агитация по най-грозен начин. И тези думи, аз, бидейки в Бургас, там също ги чух от един от информаторите, че учителките са най-добрите агитатори.
Водещ:Всъщност сега току-що им вдигаме цената.
Надя Томова:Искам друг случай да разкажа, за това, че наистина Антон е прав за това, че нещата се виждат обаче какво от това. Имахме, февруари месец, когато обикаляхме из страната, показахме едно селце в община Брусарци село Киселеево. Там тогавашният бившият кандидат на една, на партия ГЕРБ на изборите през 2007 г., който сега вече няма по никакъв начин да участва в политическия процес и в изборния процес изобщо…
Росен Цветков:И дори изчезна мистериозно.
Надя Томова:Да, включително да. Та този човек беше регистрирал за един ден на адресите на трите си къщи 45 души. Ние отидохме там, потърсихме ги тези хора, нямаше ги. той вика, ами отидоха да си вземат багажите. А къщите бяха… Абсолютно не стават, те нямат покриви, ужас е, да.
Антон Хекимян:Примерът е един и същ навсякъде.
Надя Томова:Отиваме, търсим ги тези хора. Намираме ги в Лом, в ромската махала в Лом. Тези хора не знаят, че това се е случило. Някои от тях дори не са в България, живееха в Италия. Ние показваме всичките тези неща, виждаме как, показваме адресните карти, които са попълнени с два почерка…
Росен Цветков:И с много грешки, с липса на егенета…
Надя Томова:Показахме по телевизията всичко това, което се е случвало, и то всички сигнали крещят, че това нещо не е редно. В крайна сметка очаквахме поне да има някаква прокурорска проверка, нещо да се случи. Така, тези хора в момента вече не са в тези населени места, не живеят там и по списък, но не защото е имало полицейска, прокурорска проверка, не защото държавата се е задействала, ами защото беше променен един закон, пак малко след нашите репортажи, закона за гражданска регистрация, просто този човек, който ги е регистрирал тези хора явно се е изплашил. И не е отишъл да потвърди тяхната регистрация. Т.е. тези хора са там, не са там не защото държавата е поработила, а просто защото този човек малко се е поизплашил.
Водещ:Това обаче говори, че може да има и някаква гражданска активност, която да дублира схемите на политиците. И такава хипотеза може да се изгради.
Антон Хекимян:За гражданската активност.
Водещ:В смисъл, че… да.
Антон Хекимян:Не знам. Тя коментира нещо, което, също не се бях замислял, дали тези хора, които, например аз има личните им данни, са наясно изобщо, че са им попълнени личните данни, това е същата схема като прекупвачите на вота, които имат списъци с абсолютно всички. Адрес, ЕГН и номер на лична карта. Но драмата е друга. Когато аз се обадих в община Созопол помолих да проверя трима случайни души от моя списък от 400 души, просто (…) щях да извадя и да кажа тези и тези хора все още ли са регистрирани в община Созопол или са отписани, или някъде другаде живеят. Просто нямах време да проверя…да отида до Кърджали да видя дали са регистрирани. Те ми казаха, че не могат да ми дадат такава информация, защото това са лични данни. И много е смешно, когато аз разполагам с всичките лични данни на тези хора, с които могат да свърша всякакви неща, а от общината да ми обясняват, че не могат да ми ги предоставят в момента, да ми кажат дали живеят на този адрес все още, защото било лични данни и конфиденциалност. Няма, това е смешно. При условие че ти си журналист и искаш да постигнеш разследването си докрая. И те ти казват няма.
Водещ:Ами закон за достъп до обществената информация, може би на него трябва да заложим. Но за съжаление…
Антон Хекимян:Това е една малка брънка. Нито имаме време понякога да се задълбаваме толкова много, но самият факт, че ти отказват е достатъчно показателен.
Росен Цветков:То не е случайно това.
Антон Хекимян:Защото всички те се съмняват, че може да удариш по тях, по някого от кандидатите или по някой от действащите. Аз им казах, че това са стари списъци. Стари, които…
Водещ:Политиците обичат да питат, кой казва, че хората не се интересуват от политика. Нека да отговорим на този въпрос от гл.т. на репортажите и разследванията, които пък ние правим, интересуват ли се хората от такива разследвания?
Росен Цветков:Аз го казах и в началото на предаването, хората гледат, интересуват се, виждат нещата, които очевидно ги знаят вече…
Водещ:Това обаче мотивира ли техния..?
Росен Цветков:Не, това не променя нищо.
Надя Томова:Хората гледат, цъкат с език, казва леле какво става, и това е.
Водещ:Антон?
Антон Хекимян:Или хората гледат и знаят, че и те са в същата схема, същата схема на корпоративния вот, същата схема за това, че и те са били принудени по някакъв начин, защото и за страха и за корпоративния вот навсякъде по страната е различно като мотиви и причини, но едно и също е. А другите според мен се обезверяват, или пък може би просто гледат за забавление.
Надя Томова:Аз пак да цитирам Мишо Константинов. Той казва много интересно. С тази цялата работа, цялата картина, която виждаме, съвестните хора ги демотивираме, а пък другите ги изкривяваме още повече. В смисъл може би това се получава в крайна сметка, за наше съжаление. Опитваме се да кажем на хората, абе гласувайте, за да могат ето тези, които ви ги показваме, техният вот всъщност да не е основният…
Водещ:Да не определя. Ами може би трябва да започнем да правим специални репортажи за прокурори, за политици, така щото някой да приложи закона.
Антон Хекимян:Просто законът е трудно приложим. Защото когато аз отида и си купя глас, дори и аз, купувайки го може да вляза под ударите на закона. Разбира се това няма да се случи, надявам се, с мен и с моите колеги, но тогава се води просто измама, а не купуваме на гласове. Ние просто показваме, че това се случва, може да отидеш и да си никой и да не изглеждаш страшно, но да си купиш глас.
Водещ:Тук да завършим, репортажите трябва да продължат, дано по някакъв начин да съумеем на базата на усилията, които полагаме, да променим тази тенденция, защото да зависят изборите от вътрешния и външния туризъм, покупките на едро на гласове под формата на цели секции, това наистина звучи несериозно и не звучи като нещо, което трябва да се случва в 21-и век.

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 3.09.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 3.09.2011

Водещ: След кого да вървят журналистите? Все по-често се налага да си задаваме този въпрос, където и да се намираме в Европа. Сигурно помните, във Великобритания се обсъжда отново възможността за блокиране на сайтове като мярка за борба с пиратството. Дали само това е причината обаче? В Германия сериозно се коментира вредата от копчето Харесвам, по-ясно като Лайк във Facebook, защото по този начин изтичат лични данни, а това определено противоречи, според немските експерти на общоевропейските правила. До колко нагласите се определят от старите медии, до колкото от т.нар. нови? Кой кого преписва, кой кого цитира, защото виртуалния свят на т.нар. нови медии би трябвало да се управлява от същия, с който се съобразяват и традиционните. Дали обаче това е така? дали т.нар. нови медии са един общ свят, дали традиционните са също един нов свят? Може ли да има припокриване в позициите? Има ли нова страст към позитивните новини в медиите – нови и стари? имат ли те и политически подтекст. Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборна хроника?
Темата ще коментираме с Николета Даскалова и Християна Христова от фондация Медийна демокрация и издателя на първия самиздат у нас Рашел Леви. По телефона ще открием и Боян Юруков, известния блогър.

От кого се определят нагласите на хората, превръщат ли се новините в предизборна хроника и дали блогърите са на път да заменят някогашния самиздат. Много ми е приятно да кажа добър ден в студиото на издателя на първия самиздат г-жа Рашел Леви. Здравейте.
Рашел Леви: Здравейте, и на нашите слушатели също. Това, което искам да уточня обаче веднага е, че всъщност съм съиздател, въпреки че няколко пъти така ме представят. Автор на тази поезия, която тогава си позволихме в онези мрачни години да издадем е моят съпруг, поета дисидент Божидар Славов и всъщност той има най-голяма заслуга за това, което се случи в онова време. Тука бързам да уточня, че самиздатът има една изключителна история в Русия, в Полша, но за съжаление в България можем да уточним или да го обхванем само с това единствено явление, за съжаление.
Водещ: 1987 г.
Рашел Леви: 1987г. Като казвам, че това явление беше от-до. То беше цялостно. Знам за случаи преди 1987 на спирани вестничета студентски, та малко по-дребни и частични факти. Но при нас нещата се случиха от началото до край. И другото, което искам да кажа – ние тогава в тези години бяхме underground Или бяха аутсайдери и двамата със съпруга ми. Той чисто наследствено като син на един от най-големите анархисти, но не последовател на анархизма, човек, който или иначе живееше извън закона, имаше изключителна биография. Такава биография имат малко хора в България и за съжаление тези хора, които имат такава биография на истински дисиденти. Това е концлагер комунистически, 6 месеца, след което психиатрична клиника. Изобщо това,което е класическата биография на дисидента. Тези хора са забулени. Тези хора нямаха в последните 20 и няколко години почти никаква изява. Друг е въпроса, че разбира се всички интелигентни хора в България знаят за това. друг е въпроса, че то се знае, но то не се изявява. И бързам да кажа, че 1987, когато ние издадохме тази … две издания направихме, понесохме всички последствия. Влошеното здраве на съпруга ми не позволи излизане от страната, за което ни предупредиха изрично – трябва да напуснем страната. Това беше лятото на 1988, имаше ешалони тогава за Австрия. Само неговото влошено здраве не допусна това да се случи и останахме. Но по-нататък, ето преди 4 години направих пак самиздат на същия този самиздат. Абсолютно никаква подкрепа от Никъде, самофинансиране. Така че нещата до известна степен се повтарят. Сега, това е изключително сложен въпрос, много комплициран. Мога да кажа, че хора, които във времето, 1987-88 аз предлагах на литератори, завършвайки тогава и българска филология, и на мои колеги и на мои преподаватели книгата и хора, които тогава не си взеха Или това ми изявиха своите страхове, след това пък станаха големи специалисти по самиздата. Това го казвам неслучайно, не искам да цитирам имена, защото съм омерзена и огорчена, но в България се случват тези неща. Пак има една забуленост на историята по отношение на словото и то изключително голяма забуленост.
Водещ: Като казвате забуленост какво имате предвид? Това, което говорихме преди да започне предаването?
Рашел Леви: Много хора плакаха на 10-ти за това, че няма литература в чекмеджето. Че в чекмеджето не е имало никаква литература. А всъщност едно явление на ъндърграунда, на една литература, която всъщност тя е лицензирана от доста големи специалисти, всъщност тя и до сега по никакъв начин не е осветлена. Моите усилия, това което аз правя до известна степен и сега тука понеже стана дума за социалните мрежи – социалната мрежа за мен се оказа оня факт от няколко години, която ми даде възможност до известна степен да осветля сама тази поезия. Това е, което искам да кажа. Иначе по принцип искам да спомена заглавието и нещо друго си мислех да кажа – заглавието на стихосбирките се кажи – живот ако ти народ (?). и нещо друго ми се иска да споделя. Езика, нашия език тогава не беше агресивния език. Интересно е после, че хора, които по някакъв начин дори никога не са изявявали протеста си, в по-късни години, в годините на прехода добиха този агресивен език, който не беше нашия. При нас нещата и протеста беше всъщност в мисълта, не толкова в агресията на езика. Това е едно нещо, което искам да спомена. За това ако видите стихосбирките ще видите, че всъщност те не са агресивни. В тях нямаше някакъв език на изключителния протест или на вулгарността – нещо, което се случваше после в говоренето на определени …
Водещ: По-скоро търсене на смисъла.
Рашел Леви: Търсене на смисъл, обръщане на смисъла. И това просто само един момент искам още да припомня – 1987, когато излезе, просто продавах на различни места из София стихосбирките и така в някакъв момент ми хрумна да тръгна към площад Славейков. Отидох на площад Славейков, това младите хора не си спомнят. Пл. Славейков беше толкова пуст и толкова тих, както по принцип площадите през онея 80-те години тогава. Толкова пуст и толкова тих и тогава в моето съзнание се роди като порив просто да застана там до онази известна, по-възрастните хора помнят будка за вестници, в която продаваха Работническо дело само. И ми се струва, че това беше първата промяна на този площад. Промяна въобще на визията. Защото какво се случваше – идваха хората при мен, давах им стихосбирката и започвахме да говорим за всичко, което може би трябва да се случи. За цялото ни усещане за едно преобръщане във времето. И всъщност бяха своеобразните първи митинги за демокрация. Не искам да кажа нищо повече от това или някаква нескромност да изпадна, просто наистина това се случваше като преобръщане. И се радвам за това, че участвах в този момент.
Водещ: Един бърз преход, ако направим сега, и минем през опашките за вестници, които по-късно се появиха. Разбира се и разговорите около тези опашки за вестници, минем съвсем пък на бърз ход и стигнем до днес, когато всички експерти твърдят, че жълтото начало е основното начало. Та тежестта на самиздата днес и изобщо самиздата можем ли да погледнем на него като на медия? Добър ден на Николета Даскалова от фондация Медийна демокрация.
Николета Даскалова: Добър ден.
Водещ: Това, което някога е правил самиздата, ето на площад Славейков, будел е желание за разговор, днешните медии правят ли го? И в по-голямата си част жълтите, разбира се.
Николета Даскалова: Днешните медии желание за разговор – това е идеалния вариант – да събуждат това желание за разговор. За съжаление от нашите няколко годишни вече наблюдения това, което постоянно вече самите ние сме уморени да го регистрираме, че поне традиционните медии, традиционните информационни потоци не будят такова желание за разговор. Те по-скоро показват и забавляват. Те развличат. Казахте езика на агресията го нямаше преди, сега го има, процъфтява, той е атрактивен, той е по-секси. Някак си нещата са по-първични от преди, от тази ситуация, която ми описвате вие, която по-фино са се случвали нещата.
Водещ: И това е разликата. Какви са нагласите, добър ден и на Християна Христова, която е политолог, до колко медиите биха могли да променят нагласите и да подтикват към разговор, към размисъл?
Християна Христова: Ами аз исках да направя най-напред една забележка към досегашния разговор за самиздат – по съветско време има и т.нар. (?), който се увтърждава като една алтернативна публичност срещу една репресивна система. Не знам до колко сега може да се говори за самиздат, тъй като това би било една много тежка критика към сегашната система, защото самиздат предполага наличието на репресивна система, срещу която застава и самиздат. Дали медиите могат да провокират или да предлагат теми за разговор – това е и тяхната задача, тяхната основна функция. Наистина има голямо изместване към жълтото. Политическото остава по-скоро приоритет на качествените медии, но все още го има.
Водещ: Да, но това си е истински самиздат, което държим в …
Християна Христова: Това е от 1987г, когато имаме и предпоставките за това. а сега все пак ние сме и в ЕС и не би трябвало да се говори за самиздат в една страна, която поне на теория отговаря на европейските стандарти. Има изследвания на международни медийни организации, например на International research and exchange board, който показва, че точно в страни с репресивни режими, в арабски страни, точно там самиздата под формата на нови медии се утвърждава. Докато в страни, в които формално има демокрация би трябвало да има…
Водещ: Какъв термин да потърсим? Защото като че ли това го има. Ето, ние държим препечатката, как да я наречем днес?
Християна Христова: За тогавашните условия това си е самиздат, да.
Водещ: А днес какво е?
Християна Христова: Днес може би някакво търсене на някаква алтернативна публичност, тъй като …
Водещ: Нямаме термин явно.
Николета Даскалова: Не знам дали е необходимо да има самиздат при положение, че .. не знам, може би може да разглеждаме всеки един блог като самиздат. Така че …
Християна Христова: Ако срещнем самиздат в смисъл на самоиздателство, а не в политически контекст – да, може да се нарече самиздат. Но не би трябвало …
Водещ: Но пък нямат ли тези т.нар. самиздати, докато намерим термин така може да ги наричаме, те нямат ли политически подтекст? Това деление не е ли малко формално? Не трябва ли по някакъв Начин да намерим отликите? Защото явлението го има, ето ние държим в ръцете си…
Християна Христова: Имат естествено и политически контекст, много се говори в медийната среда за различен натиск върху медиите, така че и това е възможност за много хора да изразят мнения, които не могат, защото в официалните медии…
Водещ: Как гледате на новинарските емисии, г-жо Леви? Превръщат ли се те в предизборни хроники напоследък?
Рашел Леви: Да, това е ясно за абсолютно всеки човек. Аз съм човек, който в момента е далеч от политиката, въпреки че преди толкова години някак си е бил вътре. Аз в мометна съм уморена като всеки български гражданин. Така е, безспорно е така, превръщат се. Но така или иначе каза тук г-жа Христова, че има алтернативност. И това е важното. Всеки един от нас би могъл да намери своята алтернативност и всъщност това е свободата. Това е свободата, която я нямахме преди години. Това е свободата, която все пак постигнахме. Така че тя е налице и в никакъв случай … за мен по принцип изключително много се дразня от тази съпоставка непрекъснато да се намери и някой в момента да бъде герой ситуиран така, както е бил в миналото. Съвсем други са нещата. Възможно е човек да рискува заради словото, но в никакъв случай не може да се съпоставят ситуациите от миналото със ситуацияа сега. Напротив, живеем в един информационен век. И живеем сред все по-информирано поколение с много висока степен на информираност. Това са предизвикателства, винаги като че ли словото е изпреварващо. Голямото слово е изпреварващо.
Водещ: Нека видим обаче чисто статистически как това слово изпреварва. Николета, до колко съдържанието на новините в сайтовете се приповтаря? Защото ние от една страна говорим за алтернативност, обаче от другата страна са фактите.
Николета Даскалова: Приповтаря се, разбира се, че се приповтаря. И това няма … не е нещо, което трябва много да ни плаши, защото има нещо, което се нарича консенсусен медиен дневен ред. Това е дневния ред, това е подборката и приоритетите на определени събития, които се представят пред публиката. Но на принципа,в който повечето моменти следват определени стандарти и го следват и го избират, повечето информационни медии. Така че това приповтаряне означава, че различните редакции и на новинарски сайтове и на преса и на телевизия и радио следват свои определени критерии. Така че приповтарянето не е нещо страшНо, не е нещо, което трябва да ни безпокои. Алтернативността може да я търсим там, където няма редакционна намеса. Това са т.нар. медии на гражданите, на публиките. Това са социални мрежи, блогове и т.н. там трябва да търсим алтернативността. Разговора стана интересен и за този паралел, който правим с миналите години и сега. Нещо, което от известно време много ни притесняваше е, че има едно сходство с миналите години и сега и това е фаворизирането на една личност, която тогава се е случвало под централен натиск върху медиите, а сега се сслучва някак си доброволно от нашите демократични медии.
Водещ: Крилатата фраза беше – знам името на човека.
Николета Даскалова: Да. Мисля, че всички го знаем името на човека. Да, чухме че днес е открил фестивал в Крумово, авиофестивал. Другия въпрос – дали новините се превръщат в предизборни хроники – сега, общото впечатление може би на публиката, на уморената публика е, че да, те отдавна са се превърнали в такива хроники. Че популистките и изобщо PR акциите не са спирали от много дълго време. Но реално ако погледнем, ако направим един много по-фин разрез на медийното съдържание, това което ние правим във Фондация Медийна демокрация, заедно с нашите партньори от Агенция Маркетлинкс, които изготвят един много подробен мониторинг на националните вестници, на 7 национални вестника, месец за месец, това, което гледаме като новинарски емисии по радиото и телевизията може да се каже, че летните месеци не бяха предизборни месеци. Собствено предизборната тема не беше в центъра. Присъстваща е константно, още от юни месец е присъстваща константно, но не е нещо,което да ни грабва вниманието и с което да ни се натрапва. Сега, разбира се, медиите са много жадни да предизборна кампания. Ако трябва да направя аналогия с леката атлетика – те са на стартовото блокче, в позиция Готови, чакат само изстрела, за да се впуснат в официалната предизборна …
Водещ: Обаче пистолета още не е произведен.
Николета Даскалова: Пистолета не е произведен, от време на време има някакви пукоти като прерязване на лентички, както знаем, тези по-завоалирани предизборни стратегии, вотове на недоверие – това са си стандартните стратегии и механизми за присъствие в медиите.
Водещ: И на фона на това приповтаряне, Християна, хората не се ли чувстват изморени, наизустили докрай т.нар. общ дневен ред на медиите, за да търсят каквато и да било алтернативност?
Християна Христова: Аз не знам до колко може да се говори за едно абсолютно приповтаряне. Аз последните месеци следях изявите на кандидатите за президенти и тяхното медийно отразяване, най-вече в принт медиите. Ако погледнем предизборните програми на кандидатите за президент, до колкото има, има вече някои програми, виждаме …
Водещ: Е то ще има вече и имена накрая, до края на седмицата ще има и имена.
Християна Христова: Да, утре вече …
Водещ: Е денят Х.
Християна Христова: Да. Някои са формулирали вече програмите си, при други прозират отделни теми в интервюта, които дават. Вижда се едно определено политическо послание. Например темата Европа, или вътрешна икономическа Политика, или дори световната политика, да кажем връзки на България с Бразилия, Китай, Русия, Индия и т.н. , но това са теми, които не се приповтарят в традиционните медии. Традиционните медии слагат своята логика на представяне по-скоро на темата властта на т.нар. politics, тоест самото политическо ежедневие – например предизборни коалиции или …
Водещ: По-протоколната страна на нещата.
Християна Христова: Да. Докато самото политическо послание много трудно се открива в медийното отразяване и …
Водещ: До колко блогърите имат подобен вкус към представяне на алтернативността в политическите послания – останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Превръщат ли се новините в предизборни хроники? До колко можем да говорим, че някогашния самиздат днес е заместен от блогърите? Ето за това говорим днес в "Клубът на журналистите" и сега продължаваме, търсейки коментара на Боян Юруков, един доста известен блогър. Здравейте.
Боян Юруков: Здравейте.
Водещ: До колко блогърите имате вкус към политическия подтекст в това, което пишете и смятате ли, че това променя по някакъв начин нагласите на хората до колко написаното от вас ги променя повече нагласите, от колкото написаното от традиционните медии?
Боян Юруков: В България за жалост още не е толкова развито, тъй като блогърите и въобще този начин на изразяване и възприемане на новини от хората е доста по-малък от колкото в щатите например. Но все пак блогърите коментираме изключително много политическите новини, правят се анализи, допълва се информация, дори има разследвания, журналистически разследвания. И хората възприемат, променя се по някакъв начин мнението, защото виждат някаква различна перспектива, различна гледна точка. До колко това би могло да повлияе на изборите – не бих могъл да кажа, че е много. Но това е някакъв допълнителен .. независимост, независим източник на информация и все повече хора се влияят от това и разчитат повече и повече на блогърите. За това и някои политици започнаха да дават интервюта на блогъри и виждат в тази група от свободните медии един добър източник за достъп до хората, особено в интернет.
Водещ: Спомняте си преди две години може би за първи път коментирахме тази тема, че блогърите сте много затруднени по отношение на акредитации, по отношение на взимане на новини, на интервюта от политици. Вече като че ли има раздвижване в тази посока.
Боян Юруков: Да, определено има раздвижване, защото до някаква степен самите политици и кандидати за кметове и т.н. виждат и в интернет една нова сцена, така да го кажем. Пример бих дал, кандидати за кметове на София, правят срещи с блогъри, обсъждат, говорят, дават си чатове в интернет, в които може да отговарят. Най-вече аз съм забелязал, отговарят все повече и повече на имейли, на телефонни разговори, на мобилни интервюта. Определено има раздвижване. Също както има раздвижване и в сферата на социалните мрежи. Примерно в момента всички кандидати за президенти, почти всички, имат профил във Facebook, където пишат.
Водещ: Е, дали пишат те или някой друг е страничен въпрос.
Боян Юруков: Да, това наистина е така, но това няма и толкова голямо значение, защото имат представителство там. има някои политици, които примерно имат Twitter акаунти, които аз съм абсолютно сигурен, че те сами пишат, защото говорил съм с тях на тая тема и наистина сами пишат. Наистина има някои (?) политици, които правят първите стъпи в тая сфера и вярвам, че ще имат все повече и повече …
Водещ: Нека да направим обаче едно сравнение с медиите в Германия, вие можете по-лесно да го направите това сравнение. Влиянието на блогърите в Германия и в България. и желанието за политически послания, политически коментари от ваша страна.
Боян Юруков: От гледна точка на политическите блогъри бих казал, че Германия просто сцената е по-голяма, говорещите немски език са много повече и когато един блогър стане известен или натрупа някаква известност, влиянието му естествено е много по-голямо от колкото в България. а и все пак не трябва да забравяме, че хората, които имат достъп до интернет и хора, които се информират от интернет, от блогове, сайтове и т.н. са много повече в Германия процентно дори от България. така че определено имат много по-голямо влияние, но все пак много зависи от обществото. Немците са много традиционалисти и все още много разчитат на местните медии, имат много силен местен патриотизъм и много разчитат на вестници, предавания, които са на местно ниво. В България това не е така, защото просто държавата е много по-малка, динамиката на медиите е много по-различна. Но определено тук има по-голямо развитие И по-голямо влияние на блогърите в политическия процес.
Водещ: Значи стигаме до стария извод, който звучи като цитат – размерът има значение. Да поговорим и за мотивацията – мотивацията има ли значение? Знаем, че не са един и два случаите, в които политици си наемат хора, които да защитават определени позиции в дадени форуми. С блогърите как стоят нещата? Има ли неприлични предложения?
Боян Юруков: Аз лично не съм получавал такива. Но знам, че има. Знам, че има предложения към някои блогъри за написване на определени статии, но не бих казал, че това е някаква тенденция сред политиците. По-скоро е изключение, защото повечето българи сами искат да пишат такива неща и повечето българи сами виждат смисъл да го правят, защото те наистина го мислят това нещо. това нещо почва да се забелязва сред търговските марки, сред компаниите, които наемат доста хора да ги защитават в интернет. По-скоро са … преди това беше при политиците предимно, сега е много при самите компании, при рекламните агенции. Тепърва ще видим на тези избори, те още не са започнали предизборните кампании, но тепърва ще видим дали ще има такъв бум и сред политиците. Дали ще видим един куп коментиращи, които ще се стекат из форумите, из блоговете да коментират и защитават даден кандидат. В момента това още не се забелязва, но мисля, че ще го видим тази година.
Водещ: Аз искам да кажа – или на мен ми харесва да говоря, или трети вариант – къде е истината за блогърите що се отнася до мотивацията.
Боян Юруков: Сложно е за мотивацията, аз много обичам да казвам, че ние пишем, защото нямаме нужда да го правим. Блогъра не пише , за мен поне, блогърите, които аз познавам не пишат, защото искат да променят мнението на някого или защото виждат някаква сцена. Повечето блогъри пишат, защото виждат в този начин на изразяване някаква нужда да изразят мислите, да ги поставят в писмена форма и примерно за мен до голяма степен блога, особено в началото беше средство да формулирам мислите си, да ги видя и да го споделя с някого, така да го кажем. И в последствие вече това се развива в комуникация с други хора и с нещо повече. Но мотивацията да бъдем чути и т.н. – това е по-скоро допълнителен бонус.
Водещ: Предполагам, че сега ще ви е интересно да ви запозная по радиото със съиздателя на първия самиздат у нас, г-жа Рашел Леви, тя ви слуша много внимателно това, което говорите. Предполагам, че и на вас ще ви е интересно да чуете мотивацията пък за някогашния самиздат, тогава знаем нямаше интернет.
Рашел Леви: Това беше единствената възможност тогава. Докато сега … значи аз по принцип чета блогове с голям интерес и виждам много при някои от тях изключително компетентно слово. Ако трябва да кажа близостта – това е желанието да се изразиш и мисля, че той го каза съвсем ясно. Така беше и при нас. Само че ситуацията беше коренно различна. Но това е така, винаги ще има хора, които искат да се изразят. Независимо от това дали са намерили своята конюнктура, дали някой ги представя, дали зад тях стои група Или просто са сами – човека, който иска да се изрази по този начин – той намира формата.
Водещ: Какъв беше интереса към самиздата някога, 1987г., повтарям …
Рашел Леви: Да, на улицата, на пл. Славейков Имаше хора, които бяха изумени. Имаше хора, които не вярваха, имаше хора, които като че ли в този момент, в който им предлагах книгата прозираха нещата. И усещаха, че ето това е пулса на времето, хващаха пулса на времето. Аз винаги съм го казвала, дори комични случаи с издигнати бастуни срещу мен, срещу хора, които казват, че това е невъзможно. Така че нагласите бяха коренно различни. И аз тук искам да върна към предната тема и да кажа – да, фаворизирането сигурно е налице, но има и нещо друго. Аз минавам покрай книжарниците и виждам, че там се продава книгата с политически вицове, знаете за кого и какво става дума и на мен ми е драго. На мен ми е много мило, защото аз помня друго време. И да видя в книжарницата книга с политически вицове – това е прекрасно.
Водещ: Нека сега да кажа на Боян, че държа в ръцете си този въпросен самиздат „Кажи живот ако ти народ”. Става дума за стихове, просто исках визуално да допълня представата ти освен това, което чу и да те попитам как се промени интереса към блога, който пишеш за тези години, за които го пишеш?
Боян Юруков: Блога ми вече стана на 4 години направи, 4, да, … Както казах в началото се започна на майтап, някаква интересна форма, пуска се нещо в интернет, аз започнах блога като начин да давам съвети на различни сайтове как се променят, тъй като работата ми е програмист и реших, че мога да помогна по този начин. В последствие започнах да коментирам различни теми. В крайна сметка всичко опира до постоянството и до създаване на някакво мнение…
Водещ: Да де, но сега вече те и цитират някои медии, някои те цитират, някои те преписват.
Боян Юруков: Да, и при българите думата е онлайн, че общо взето има дори дела за крадени снимки и крадени текстове на блогъри, което е много забавно.
Водещ: Ама това е в Германия.
Боян Юруков: Не, не, в България. имаше един блогър, дето спечели дело срещу Стандарт, ако не се лъжа, за крадена снимка. Но като цяло интереса в момента, последните месеци затихва, защото аз започнах да пиша по-малко, защото отделям повече време за други проекти, но като цяло е много интересно когато се види как … имаше един момент, особено по последните избори, когато седнах и вметнах, че 4-5% от населението на София ми е чело блога последния месец. Което е по много причини.
Водещ: Но това беше защото имаше много сериозни затруднения българите, които живеят в Германия да гласуват на предишните избори.
Боян Юруков: Да.
Водещ: Това беше причината тогава за интереса.
Боян Юруков: Точно, да. Има много голям пик на определени теми понякога. И когато вече се понамали, защото никой блог, както и никоя медия не е постоянна в това, което прави, когато се промени фокуса, когато се променят темите, в момента пиша много повече на политически теми, на теми за различни онлайн проекти, свободни инициативи и в момента има намаляване на трафика и на читателите като цяло. Но интересно е, защото наистина се забелязва, че все повече и повече хора разчитат на блоговете за получаване на информация и оформяне на някакво мнение. И е много забавно дори когато имаме срещи с блогъри в България, когато съм в България,като седнем и започнем да си обсъждаме Лични истории как примерно са ме разпознали на улицата, защото повечето блогъри си слагаме снимките в блога. И се получава малко наистина като в щатите в един момент, където наистина блогърите, много известните блогъри могат да бъдат разпознати, наистина имат някакво признание, така да го кажем. В България това не може да се каже още, но има първи стъпки в тая сфера.
Водещ: Дойде ли време разделно и за блогърите, когато може би ще се разделите по един неформален принцип – анонимни и неанонимни? Взех пример от това, което каза за снимките – не всички блогъри си слагат снимки обаче.
Боян Юруков: Не. Но като цяло забелязал съм, че анонимните блогъри не са тези, които …
Водещ: Имат тежест и влияние.
Боян Юруков: Които се възприемат сериозно. Аз примерно никога не бих чел редовно блог, който е анонимен, просто защото не знам кой стои зад този блог. Аз винаги съм казвал, че когато имаш достатъчно време в един блог, и не само, в онлайн медии и когато има анонимност, не можеш да излъжеш никого. При достатъчно много статии, вече има блогъри с по 1000 статии. При толкова много статии и коментари просто не можеш да илъжеш никого ако излъжеш и ако се опитваш да направиш какъвто не си. В крайна сметка винаги изплува това, което си като блогър и като човек.
Водещ: Какъв коментар смяташ да напишеш, какъв коментар ти се пише?
Боян Юруков: На мен ли?
Водещ: Да.
Боян Юруков: Ами .. аз по принцип пиша доста политически коректни коментари…
Водещ: Какво значи политически коректни коментари?
Боян Юруков: Ами на всякаква тема общо взето. Обикновено когато пиша някоя по-жежка статия, така да го кажем, дето доста хора се засягат и почват да коментират, обикновено, и доста хора са ми го казвали, пиша прекалено политически коректно и гледам да не обидя така да се каже хората. Но по принцип коментарите, които аз пиша са … опитвам се да пиша конструктивни коментари, защото всичко останало е малко безсмислено.
Водещ: Ясно. Благодаря на Боян Юруков за този коментар. Няма как веднага да не попитам Ники, Николета Даскалова, политически коректни коментари? Този термин трябва ли да го вкараме вече като гледна точка?
Николета Даскалова: В едно гражданско общество политическата коректност не винаги е нещо изключително необходимо. Има моменти, когато липсата на политическа коректност помага. Изразена под формата на протести, възмущение и т.н., по-силни гласове, по-силни мнения. Но нещо друго искам да кажа във връзка с целия разговор с Боян Юруков и целия този интерес към блогването и това е нещо, което и преди сме си говорили във вашето предаване – именно…блогърите са много важни, защото те запълват тази липса на коментарна журналистика, която ние регистрираме, за съжаление, в България. наистина коментарната журналистика отсъства. Медиите по-скоро са едни предприятия, комерсиални предприятия, които печелят. Изглежда се оказва много трудно хем да си печеливш, хем да коментираш. В същото време обаче другите, тоест медиите традиционните, казвам ги в опозиция на блоговете, те продължават да бъдат много влиятелни, политически коректни или некоректни, продължават да формират мнение и интересното е, че го правят не толкова по един коментарен начин, но има, изразеното отношение го има. Явно механизмите за формиране на (?) се случват по друг начин, не по тези класически журналистически стандарти, за които сме учили.
Водещ: Християна Христова, която е политолог, не мога да се въздържа да не я попитам какво значи политически коректен коментар?
Християна Христова: Политически коректен значи да не се наслагват много необходими и достойни за критика… проявления с техните истински имена. И сега вече зависи от конкретния случай до къде стига политическата коректност. Например в западните общества много често се казва, че политическата коректност не бива да стига до там, че да нарушава принципите или основите на демократичното общество. Например да кажем темата общуване с терористи – трябва ли принципите, които важат за общуването в едно демократично общество, основано на толерантността и уважението между хората да важат и в общуването с терористи. Това е например да не се споменават определени събития Или определени прояви от тяхна страна, само за да не се наруши тяхното човешко достойнство. Тъй Като например, защото германската конституция, германския основен закон по-точно казано, чл.1 от него е – Човешко достойнство е ненакърнимо. И държавната власт е задължена да спазва и да защитава човешкото достойнство. Обаче ако имаме случай, при който е нарушено човешкото достойнство, например в случай терористична атака, нарушава се правото на живот на други хора, до каква степен може държавата да прилага същите стандарти към този човек, който нарушава човешкото достойнство? Дали в този случй не се стига до едно, как да се изразя, до изземване или до отричане на тези конституционни принципи в името точно на тези принципи. Малко като омагьосан кръг се получава. Тоест това е смисъла на политическата коректност. Тя е по-скоро подходяща за общества, в които всички се придържат към определени принципи на общуване.
Водещ: До колко обаче търсенето задължително на някаква добра новина, защото знаем дефицит има от страна на добри новини, но не защото журналистите не искат да ги видят, а просто защото те не се случват, та до колко търсенето на такава добра новина може да се вмести в понятието политическа коректност?
Християна Христова: Политическата коректност не означава търсене на новина, а това е начин на представяне на новините.
Водещ: Има ли, Ники, желание у журналистите задължително да търсят добрата новина? Изобщо какво е раздвижването през летните месеци в тематиките?
Николета Даскалова: Летните месеци бяха по-лежерни от към новини, говоря откъм политически новини, защото ние това следим най-интензивно. Ако погледнем едни новинарски емисии ще ни направи впечатление, че политиката не е на преден план. На преден план са неща, свързани особено в частните медии неща, свързани с парите и изобщо с бита на българина, също така катастрофичното, разбира се, то винаги е на преден план. По-жълти, като цяло по-популярни, по-жълти теми бяха на преден план това лято. Това е нормално като всяко едно лято се случва и сега всъщност голямото раздвижване се очаква този месец, който вече стартира. Казах и в самото начало, че медиите са наистина гладни за тази предизборна треска, която ще става все по-силна и все по-интензивна. И това си личи от данните от медийния мониторинг, който правим. На преден план по споменаване, по даване на оценка за и изобщо по медийно присъствие са всички парламентарно представени сили със съответните им лидери. Изобщо има … и всички претенденти, които са обявени вече по-ключовите, по-централните кандидати за президент и за кмет ..
Водещ: Едва ли има промяна в най-споменавания политик, най-цитирания.
Николета Даскалова: Най-споменавания, най-цитирания и най-често даващия оценка политик разбира се остава Бойко Борисов. Това е една много устойчива тенденция от вече много дълго време. Но прави впечатление нещо друго. Ако го сравняваме с всички останали – Бойко Борисов е единствен и недостижим. Но когато го сравняваме с него си, той може да бъде сравняван само със себе си, той всъщност се случва една тенденция на снижаване, малко снижаване на интереса към него и на позитивното отношение към него. Но това е една фина и много леко протичаща тенденция, интересно е как ще продължи…
Водещ: Обаче аз си спомням след една ваша пресконференция след предишните избори, когато няколко експерти посъветваха Бойко Борисов да ограничи малко изявите си – тогава като че ли имаше резултат, имаше чуваемост.
Николета Даскалова: Да, но частична. Имаше и акция „Един ден без Бойко Борисов”, но продължава да е в центъра. Ето, сега нарочно слушах вашата новинарска емисия преди да започне предаването. Е, не мина без него. И ще продължава… наистина, този сравнителен процес на нормализация, който се случва в момента, това леко дръпване от свръх позитивния имидж на Бойко Борисов много ми е интересно как ще се развие в следващите два месеца. Ако трябва д акажем и за другите политически фигури – те стоят в зоната на неутралното и на негативното. Много категорично, беше много интересно, много категорично дефаворизиране на Цветан Цветанов се наблюдава. Просто това е може би единствения политик от най-популярните политици през последните две години, който … преминава тази бариера от позитивно към негативно отношение, акумулирано от негова страна.
Водещ: Какво ни предстои – останете с нас, ще продължим след малко.

Водещ: Какви са медийните нагласи преди изборите? Каква е тежестта на медийното влияние по отношение на старите и на новите медии? Това говорехме до сега в "Клубът на журналистите". Разбира се, намерихме много прилики между някогашния самиздат и коментарите на блогърите, които запълват липсата на коментари от страна на журналистите, работещи в традиционни медии. Нека сега да опитаме да разберем и какъв е смисъла и какво е влиянието на лексиката, на изказа. Г-жо Леви, как могат едни стихотворения да променят нагласи и да имат политически послания?
Рашел Леви: Могат. Винаги се е случвало. В поезията Има една голяма доза прозрение, независимо от това колко елитарна може да бъде или затворена. Поезията е нещо, което традиционно за българския народ е имало своето влияние. Ако тръгнем от поезията на Ботев, която сега в момента ако я погледнем от тая гледна точка ще кажем, че е била твърде политическа за времето. Така че.. и от там нататък българската поезия запълвала някои празноти в това отношение. За мен поезията е може би един от най-ярките компоненти за изграждане дори на гражданско мислене. Нещо, което според мен предстои тук и е задача на медиите в момента. Защото това е основното. И защото за мен не толкова е съществено самите позитивни новини да ги има, трябва да ги има, но трябва да има едно възпитание по линия на гражданското чувство, което по принцип убягва на българина, поради особеностите на историческото развитие. Така че за мен добра може да бъде тази медия, единствено, която създава граждански нагласи. Там, където го има – това е добрата медия.
Водещ: Коя книга, влизаме да кажем в една книжарница, където стои „Кажи живот” на една страна, първия самиздат, и от другата страна вицовете за Бойко Борисов – коя купчинка ще свърши първа, според вас?
Рашел Леви: А, предполагам, че вицовете ще свършат първи. Това няма никакво значение. Аз винаги съм казвала, че има всякакви, има различни публики. Има публика, и то в България много трайна, която винаги ще чете поезия. Поезията може да бъде и много тясно и много широко понятие. И във всички случаи може да граничи в много … в зоната на политическото, до колкото политическото също е широко. Така че от поезия винаги ще има нужда. Винаги ще има нужда, тя е едно пророческо слово, в най-общия смисъл на тази дума. И създава дълбочинните нагласи на мисленето. Докато другото е за забавление и в крайна сметка трябва да го има, то е едно освобождаване. Както се освобождавахме навремето, така ще се освобождаваме и сега с политическите вицове. Това е необходимо.
Водещ: Защо имаме нужда от политически вицове, Християна Христова питам.
Християна Христова: Политическия виц по принцип в политическата социология се счита за начин, за реакция срещу един репресивен режим.
Водещ: Коментар.
Християна Христова: И при социализма имаше много политически вицове, които ни показваха точно тази дистанцираност на населението спрямо управляващите. И това, че сега също има политически вицове е и показателно за същността на една политическа фигура, която е заела почти цялото политическо и медийно пространство. И освен това това се вижда и в повторение на лексиката. Ако сравним някои стихотворения или песни от социализма във възхвала на партията може да открием специфични повторения на лексиката в сегашна поезия. То може би не е поезия, но – ок, формално може би е някаква поезия, да кажем …
Водещ: Сатирична поезия, да кажем.
Християна Христова: Не, нямам предвид сатирична поезия. Да кажем тези хвалебствени стихотворения, които бяха писани преди време за родната полиция,която ни пази или пък химна за човека, за който ..
Водещ: Да, но пък от друга страна имаше реакция във Facebook, имаше даже сформирана група.
Християна Христова: Да, разбира се, да. Но това не променя факта, че просто има едно повторение на лексиката. Което показва … и при това едно съвсем доброволно повторение, това не е отгоре спусната поезия. И това се променя много показателно за едно определено отношение към личността. Знаете, има политологични изследвания, които показват, че най-успешния български политик е популист и това … популизма се свързва с определени личности, има много малко популистки партии, по-скоро популистки политици. И това също е много показателно според мен , и са свързани с темата за политическия виц и реакцията срещу доминантното положение на определени личности в политическата сфера.
Водещ: Николета, може би ще почнете да наблюдавате и вицовете?
Николета Даскалова: О, вицовете ние ги наблюдавахме много добре през изминалата предизборна кампания, защото политическите вицове веднага се превръщаха в медийни новини. Медиите бяха наистина (?) за тези атаки на опонентите помежду им и просто не се налагаше да вършат каквато и да е работа, просто се регистрираха нещата. И вица беше на преден план, беше тема номер 1. Очакваме да ги наблюдаваме и сега, но много се надявам да не се случи. Да има по-малко вицове и да има повече говорене по същество за политика, за платформи. Прави ми впечатление, отново стъпвам на данните, ми прави впечатление, че сега в пресата се покачва интереса към политическите субекти като колективните политически субекти. Което според мен е добра новина. По-интензивно се говори и се дават оценки на правителството, такова на партиите, управляващата И опозиционните, и казвам леко, много леко спада интереса към личността Бойко Борисов. Но пък като започне надпреварата предполагам,ч е и претендентите ще започнат да излизат с личните си качества вече.
Водещ: Последно искам да ви попитам кога ще изтече срока на годност на тази прословута фраза „знам името на човека”. Г-жо Леви?
Рашел Леви: Е, това са народопсихологически особености, които в крайна сметка в този глобален свят мисля, че много скоро ще се поизгубят, на фона на това, че в крайна сметка сме и ще бъдем европейци. Разбира се тези чисто самобитни неща наши тука локални – те са обречени на изчезване. И младите компетентни хора го доказват до момента.
Водещ: Християна?
Християна Христова: Мисля, че много трудно се отговаря на този въпрос, защото от една страна имаме структурата, от другата страна имаме личността. И в момента виждаме, че личността надделява над структурата. Ако погледнем българската политика след 1989, от 2001 насам имаме едно по-силно фокусиране върху личността на политика. Виждаме освен това, че винаги, когато се появява ярък политик, който успява да … (?) населението, да, виждаме, че в такива ситуации винаги се увеличава и избирателната активност на населението. Това показват проучвания на … участие на населението в изборите. 2001 имаме много голяма избирателна активност, 2005 рязко намалява, 2009 пак се увеличава. Въпроса е до колко ще се задържи това влияние на личностите. Зависи от следващата личност, която изплува от управляващата партия.
Николета Даскалова: И може от следващите личности. Ще спрем да знаем името на човек, когато човеците станат много. Но факт е наистина и това не е само българска, това е световна тенденция, че персоналното по-лесно първо се конструира медийно, отразява се медийно и се възприема от аудиторията медийно, от колкото колективното като структурата и идеята. Това е наистина една световна тенденция на персонализиране на политиката.
Водещ: Каква предизборна кампания очаквате?
Николета Даскалова: Интересна, напрегната и с неизвестности. Очаквам да се случи просто нещо,което да …
Водещ: Християна?
Християна Христова: Ами ще има според мен и много черен PR, още от сега се забелязва, че много кандидати за президенти се дефинират не чрез конструктивни идеи, а чрез опозицията си спрямо управляващите, което не е хубаво за демократичния процес, тъй като трябва да има и някаква визия, не само критика.
Водещ: Г-жо Леви?
Рашел Леви: Ами аз като човек представител на публиката и неспециалист в тази област само искам да кажа, че една крачка повече към гражданското общество се надявам да извървим, дори след тези избори, и с грешките на тези избори – да бъдем по-близо до истинското гражданско общество и тогава за мен всичко ще бъде пълноценно. Дано да извървим тая крачка.
Водещ: Дано да я извървим. Тук поставяме точката в днешното издание с пожеланието за хубав съботен следобед.

Забавлението на интелигентите

 Фондация “Медийна демокрация” I 27.08.2011

Размисълът ми започна с напускането на бившия главен редактор на L’Europeo България – Калина Андролова. Списанието започна рязко да се променя и аз се запитах защо.
Тръгнах по следите на италианското издание в търсене на отговора. Заглавия от типа „Джихат”, „Афганистан – другият поглед”, теми, свързани с Раи, мафията в Италия, петролни картели и разбира се, имена от ранга на Ориана Фалачи, Алберто Моравия и Бенедети, основателят на L’Europeo.
Опитах се да сравня Брижит Бардо и Джихат, абсент и Берлускони, Lemon Incest и мафията в Палермо и реших, че мога да си позволя един кратък критически размисъл върху L’Europeo България.
Колкото и да си повтаряме, че L’Europeo е българското списание за култура, история и политика, то си остава българското списание за забавление – забавлението на интелигентите, на относителния ни елит. L’Europeo докосва и търси една специфична за българския пазар публика – публиката анти-чалга, анти-комунизъм, про-абсент. Тази, която страда по неуспешната ни демокрация и по неосъществения ни медиен плурализъм,
но доста спомага за тях.
L’Europeo България със сигурност не е платформа на „тежката журналистика” у нас . По-скоро списанието залага на размитостта между понятията „тежка” и „лека” журналистика, на широката ни представа за журнализъм изобщо.L’Europeo такова, каквото го познаваме по нашите плитчини, е симулация на несъстоялата ни се аристокрация, на неосъществената ни културност, на провалената ни умност (Андролова 2011) , на бягството ни от логореята.
L’Europeo все повече заприличва на ученическия дневник на майките ни и постепенно се превръща в поредния артефакт на пубертета на нашите медии.
Абсентизъм (Absenteeism)
Това не е форма на протестни действия, не е и алкохолната зависимост от абсент. Това е философия на отсъствието. Отсъствието на отговорността на автора.
Абсентизмът е доборволно отказване от правото на действителност и на сетива, с които да я възприемаш. Той е гмурването в епитетите, в малките истории на големите личности, в любовите на Дюрас и грозотата на Серж Гензбург.
L’Europeo просто евфемизира своята развлекателност в стилни черно-бели фотографии и статии за моралното отсъствие и се превърна в част от тенденцията за абдикация на журналистите от журналистиката и на мислителите от мисълта.
L’Europeo е еманация на несъстоялия се български „изъм”. То е опитът на медиите ни да бъдат различни и авангардни. То е профилът във Facebook с единствени приятели Любен Дилов – син и Уди Алън. (Бих казала, това е отсъствие от действителността дори и на виртуално ниво).
Докато в Италия през отминалата есен по реповете се продаваше “Afganistan – l’altro sguаrdo” („Афганистан – другият поглед”), в България вървеше броят „Истински лъжи”. Красноречиво съвпадение! Една истинска лъжа си е цялото познато ни L’Europeo. Лъжата за това, че някой се опитва да наруши медийния олигопол в страната ни.
„Перата” или издателите са виновни за тази медийна парвенющина? Калина Андролова казва в интервю за в. Култура: „Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери.” L’Europeo като че ли е поредната богаташка колекция. Знак, че колкото и възможности да се открият пред медийния бизнес в България, той ще си остане със „закаченото” интелектуално превъзходство на ревера.
L’Europeo се опитва да бъде елитарно в общество без елит, опитва се да бъде адекватно на един доста неадекватен пазар и така се отплесва във вече компрометирания лайфстайл, в опит да се измъкне от всеобщата социална тревожност.
Списанието лека полека се спасява от ролята си на публицистична платформа през вратичката на лайфстайла, макар да подозирам, че първоначалният замисъл, поне на редакционно ниво, едва ли е бил такъв. За това говорят и някои от по-ранните броеве като „Петroll” и „Медиите – последната власт”, които макар да не блестят с особен журналистически ракурс не пропускат теми като проекта за петролопровода Бургас – Александруполис, „студената война” между САЩ и Русия и „загиналите” през последните години в Русия журналисти. Това потвърждава и изказването на Калина Андролова за в. Култура: „Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.
+/ – Tabloid
Липсата на обществено-политическа ангажираност в българското издание на L’Europeo със сигурност е опит за бягство от матрицата на българската медия. Само че в стремежа си да предложи нещо различно от таблоидното, списанието попада именно в неговия контекст. Харингтън описва и сравнява основни характеристики на популярния таблоид и на т. н. broadsheet („сериозната” преса). Оказва се, че според тази класификация освен по претенцията си да репрезентира високата култура, по всички останали параграфи L’Europeo попада в графата на таблоидните медии – акцент върху персоналното, частното на преден план за сметка на публичното, емоционална оценка, субективизъм, образно въздействие, интерес към знаменитостите, приоритет на желанията и т.н.
Едва ли обаче можем да приемем, че отказът от сериозната журналистика е изцяло отказ от обществената мисия на медията. Тя може да формира нагласи и да „програмира” различни възприятия дори и експлоатирайки по-периферни теми, като това може да е израз на своеобразен протест срещу изграждането на дневния ред и медийната конюнктура.
Изследователят Джон Фиск твърди, че таблоидното
„оспорва” нормата и че се явява своеобразна опозиция на „сериозните” медии, които често обслужват властта (Fiske 1989). В този смисъл можем да заключим, че таблоидността нa L’Europeo България вероятно в по-голяма степен се дължи на опита да противостои на модела, отколкото просто да абдикира от обществена отговорност. Навярно съществува и известен страх, че може да се превърне в поредната публична арена на властта у нас.
Специално за рамките на България няма как да не отбележим, че то се отличава от останалите таблоидни медии по два твърде съществени елемента – собствен стил и добър вкус. В духа на предпоследния брой може да се каже, че то е „изход” от таблоидното през таблоидното и че навярно създава известна гражданска активност, макар и по косвен път.
Още една разлика е, че макар и в L’Europeo да съществува „култът към личността”, характерен за таблоидните издания, изпъква една разграничителна линия – то рядко принизява знаменитостите до обикновените хора, дори и когато разказва техните „телесни” истории.
“Le beau est toujours bizarre”
Списанието твърде много напомня на декадентски кръжок по писане и ако в този дух Бодлер е казал: “Le beau est toujours bizarre” („Красивото винаги е странно”), то аз бих добавила, но не винаги странното е красиво.
Наблюдават се известна хиперобразност и хиперредундантност на текстовете, които като че ли целят да замаскират тяхната хипосоциалност, хипоактуалност, публицистичната им недостатъчност.
Тук се нареждат имена като Георги Тошев, Иво Христов, Калина Андролова, Виктор Пасков, редом с тези на Ролан Барт, Фредерик Бегбеде и Алберто Моравия. Сред българските автори се загубвам в плетеници от „И тя отмина, но наопаки.”, „Кутлурата е възпитание в степен на съпротива.”, „Човек не знае какво е вечност, за да я обещае на някого.”, „…от затръшнатите врати до тихия полъх на коприната върху ножа за сепуко.”… В стремежа си да напластят много и различни смисли авторите на L’Europeo често пропускат смисъла изобщо и оставят читателите да се лутат в розовата мараня на логореята на пишещите хора. Признавам, че това понякога е много приятно. Особено сутрин преди 10 часа с чаша кафе на терасата. Но марката L’Europeo има своята мисия и тя не е самоцелната красива странност. Декадентството е бягство от смисъла и медиите в България ще имат право да бягат от него едва след като го открият.
L’Europeo & L’Bulgaro
И ето след явленията идва ред на авторите или както обичам да ги наричам – „перата”. (Всъщност за L’Europeo България може да се каже, че има и „пера”, и „перушина”).
Няма как да подмина тенденцията за изчезване на чуждите материали. Трудно е да не забележиш, тъй като тяхното отсъствие рязко променя звученето на списанието. Заглавията стават все по-общи от „Петroll”, „1968” и „Медиите последната власт” към „Контракултура”, „Спирт & spirit”, „Ало, ало” и „Изход”, сякаш за да може всеки да се включи, с каквото има под ръка я за Ерих Кестнер, я за Джанис Джоплин. Лошото е, че с такова впечатление оставам не само от заглавието, но и когато разгърна списанието. Сякаш нещата се случват някак между другото. Лежерният тон съвсем не идва от стила, тъй като той е максимално претенциозен, не произлиза и от wiki-синдрома, който определено присъства в списанието, а по-скоро се изчерпва с тематичния подбор на материалите.
А защо ни отнеха Барбара Тротер и Алберто Моравия? Едва ли е поради липса на средства или подходящи материали, по-скоро е заради опасността качеството на изданието да се повиши или, още по-опасното, критериите на читателите да се качат. Без да задълбавам в стилистичен анализ, с чиста съвест мога да оприлича българското присъствие в L’Europeo на „перушинката” сред „перата” на новоизлюпеното птиче. Определено колкото е по-странно, абстрактно и напудрено всичко, толкова по-добре. В голяма част от текстовете „бърборят”, липсва структура и систематичен подход, но пък за сметка на това са дълги и хиперобразни!
Не мога да не спомена, че въпреки претенцията си за платформа на „високата” култура в L’Europeo се допускат грешки, които биха били по-привични за в. Уикенд. В няколко броя вече се говори за „хомосексуализъм”. Иска ми се да го отдам на вече споменатата слабост към „измите”, но май по-скоро е израз на безкултурие, граничещо с хомофобия. В списанието не липсват сексистки изказвания, заглавията често не отговарят на съдържанието и определено се вписва в типичното за българските медии подценяване на аудиториите.
„Хроника на една предизвестена смърт”
Може би звучи преувеличено, но подобно на едноименната повест на Маркес всички знаем, че главният герой ще бъде убит, но това е толкова очевидно, че дори не си правим труда да го изговорим, още по-малко се опитваме да предотвратим убийството. L’Europeo такова, каквото го искахме, си отива. То се превърна в поредния продукт на медийния ни пубертет, а пубертетът все някога свършва.
Самият факт, че такова списание оцелява на медийния ни пазар вече е симптом на задаващо се съзряване. Тъжното е, че когато то настъпи ще постави условия, на които L’Europeo навярно вече няма да отговаря. Списанието, обаче, е безкрайно ценно и уникално с това, че първоначално заяви една претенция, дотогава непозната на нашата аудитория – не публиката да „възпитава” медията, а обратното. Още по-ценното е, че тази претенция проработи.
И все пак, L’Europeo явно предпочете да забавлява публиките си, вместо да ги „възпитава”. Ето на това в теория на комуникацията казват „забавление до смърт”.
Библиография
Dalhgren, Peter (1992). Journalism and popular culture. [Посетен на 25.05.2011].
Fiske, John (1989). Reading the Popular. [Посетен на 01.06.2011].
Даскалова, Николета (2010). Таблоидното тялоСеминар_БГ, бр. 4. [Посетен на 02.06.2011].
Андролова, Калина (2011). Баничари в медийния бизнес. С Калина Андролова, бивш редактор на сп. L’Europeo разговаря Митко Новков. В. Култура. [Посетен на 02.06.2011].
Shannon, Claude (1948). A Mathematical Theory of Communication. [Посетен на 20.05.2011].

Posted: 01 Aug 2011 08:45 AM PDT
Симетрично на репресиите срещу свободното слово, във всеки исторически период има личности и организации, които се борят за правото на хората да бъдат информиран по темите, които ги засягат. Нека превъртим лентата до началото на интерактивния XXI век. Виждаме как екипът на един уебсайт се изправя срещу „политическата коректност” на определящите световния дневен ред мегаправителства и мегакорпорации, за да каже на световната общественост това, което се е премълчавало до този момент.
Създаденият през 2007 г. сайт WikiLeaks възниква като платформа, чрез която всеки притежател на конфиденциални документи може да ги публикува по анонимен и, съответно, безопасен начин. Бившият австралийски хакер Джулиан Асандж и съмишлениците му правят истинските си „удари” през втората половина на 2010 г., когато WikiLeaks започва да публикува информация, открадната от американската армия. Докладите от военните действия в Ирак и Афганистан се превръщат генерална репетиция за продължаващото и в този момент публикуване на 250 000 дипломатически грами от американските посолства по света.
Чрез тях в немалка степен става ясно какво представлява външната политика на някои от големите играчи на световната политическа сцена. Мислещите хора осъзнават, че WikiLeaks не застрашава демокрацията, а, напротив, кара обществото „да държи под око” институциите, за да е сигурно, че няма в даден момент да решат да изменят на ценностите на политическата свобода.
Съвсем естествено, наблюденията на американските дипломати за това как Китай мисли да зареже съюзника си КНДР, как арабските държави се опитват да убедят САЩ да нападнат Иран и прочее предизвикват всичко друго, но не и положителни емоции сред управляващите по цял свят. Това важи с особена сила за Вашингтон и администрацията на Барак Обама, изоставила към този момент предизборното обещание „да сложи намордник” на разбеснелите се в търсене на враг служби.
В резултат в много държави започва кампания на най-високо държавно ниво срещу сайта. WikiLeaks губи своя .org домейн, както и възможностите да получава дарения, налага се да мести сървърите си неколкократно, а самият Джулиан Асандж все още е възможно да бъде хвърлен в шведски затвор заради обвинения в сексуални престъпления. Освен това, напълно ясно е, че в някои страни сайтът е блокиран, а САЩ забраняват на държавните си служители да се ровят в него.
България е сред държавите, реагирали по-спокойно на разкритията на WikiLeaks. Тук темата месеци наред присъства само като скандал на международните страници и преповтаряне на позната информация за подземния свят – без сериозни политически коментари и без сериозен дебат в обществото.
Това се промени значително през месец април 2011 г., когато сайтът bivol.bg на журналиста Атанас Чобанов стана партньор на WikiLeaks и започна да публикува подбрани дипломатически грами от американското посолство в София. В тях „лъснаха” голям брой представители на политическия и бизнес елита на страната, при това в далеч не най-приятната светлина.
Съвсем логично, управляващите (които поради стечение на обстоятелствата всъщност не са сред най-тежко пострадалите от разкритията) започнаха мощна кампания за задушаване на неприятната информация и неудобните въпроси, битуващи сред обществото. С тези си действия българските политици и бизнесмени се доближиха до задокеанските си колеги, но не останаха и без собствен „принос”.
Ако в повечето развити страни срещу WikiLeaks и служителите на сайта се действа чрез икономически, политически и юридически лостове (понякога на ръба на закона), то у нас информацията от прословутите „грами” стига до обществото след минаване през сито, сравнимо с това на тоталитарната цензура. Това е нещо немислимо за западните държави, където самото пропускане на факти от даден публично достъпен документ би могло да срине доверието в дадена медия. У нас подобен проблем няма и лесните за откриване и прочитане доклади преминават през метаморфозите на политическите, икономическите и пр. зависимости на всяка редакция.
В рамките на настоящия текст като най-чист пример за тази порочна практика ще разгледам вестник Монитор. Малко след като става собственост на скандалната бивша началничка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева, изданието започва да обслужва интересите на тогавашната власт (т.нар. Тройна коалиция). След парламентарните избори през 2009 г. вестникът бързо се преориентира и осигурява медиен комфорт на ГЕРБ.
Един от добрите примери за това е начинът, по който бива отразена една от най-скандалните грами, публикувани до този момент – „Най-мощният политик на България – големи надежди и сенчести връзки”. В доклада си, тогавашният американски посланик Джон Байърли описва Бойко Борисов като мощен играч на политическата сцена, който обаче има дълбоки връзки с организираната престъпност. Градоначалникът е свързан с наркотрафик, а банката на жената, с която е близък – с пране на мафиотски пари.
Съвсем естествено, голяма част от българските медии слагат новината на първите си страници и в началото на емисиите си. В Монитор, от друга страна, присъства само последващата реакция от публикацията – уверенията на американския посланик Джеймс Уорлик, че Вашингтон стои зад ГЕРБ и изказване на самия премиер, който бил посъветван от дипломата да не коментира непроверени информации.
Разбира се, подобно отношение към информациите от WikiLeaks е напълно приемливо, ако приемем, че Монитор е в позицията на сериозна медия, която не иска да раздухва появили се в интернет слухове. За съжаление, обаче, не срещаме подобно пестеливо отразяване в случаите, когато американските дипломати изразяват мнението си за другите политици у нас.
Бившият председател на БСП и настоящ президент Георги Първанов получава сериозно внимание след излизането надоклад на посланик Нанси Макълдауни, посветен на реформите в армията у нас. В него се посочва, че президентът се интересува повече от това да държи въоръжените сили под контрола си, отколкото да ги модернизира. Американския дипломат критикува част от назначенията му, като посочва, че на преден план излизат генерали с подчертано съмнителна репутация.
Монитор отделя на доклада цели два материала („Уикилийкс: Първанов задушава реформите в армията” и „Wikileaks гилотина за Гоце”). Първият представлява кратък „преразказ” на написаното от Макълдауни, докато вторият се „опира” на него при лансирането на тезата, че с неадекватните си решения държавният глава е на път да блокира собственото си завръщане в БСП. Впечатляващо при статията „Wikileaks гилотина за Гоце” е и употребата на агентурния синоним на президента в заглавие.
Подобно отношение виждаме и към едно от ключовите лица на предишното правителство – скандалния енергиен министър Румен Овчаров. Посветеният на него доклад , дело на Джон Байърли, директно говори за корупционните схеми, в които е замесен бившият енергетик от АЕЦ „Козлодуй” („Отношенията на Овчаров с частния сектор могат най-меко да се обобщят с понятието „конфликт на интереси”). Не е пропуснат и подписаният от него договор с „Газпром”, за който Байърли подозира, че е свързан със задължителния строеж на АЕЦ „Белене” от руска компания.
Монитор отново отделя сериозно внимание на публикацията, като не спестява повечето от впечатленията на посланика от министъра. Има само едно, но за сметка на това впечатляващо изключение – темата „Белене”. Тя прекрачи границите на изборите през 2009 г. и в резултат занимава и настоящото правителство. В резултат на товаМонитор решава просто да я спести на читателите си.
Друга интересна дипломатическа грама, чието отразяване казва много за Монитор, е тази с впечатленията на посланик Нанси Макълдауни за политическата сцена у нас, непосредствено преди началото на кампанията през 2009 г. В доклада си, озаглавен „Боклук на входа, боклук на изхода”, дипломатът посочва малките шансове на която и да е от партиите да постигне мнозинство в парламента, а освен това и припомня за „сенчестите” връзки на Бойко Борисов и неуспехите му като кмет, за корупционните скандали в БСП и негативната кампания на левицата, за удобно противопоставящите се „Атака” и ДПС, за неуредиците около „Синята коалиция” и наречения „клоун” Яне Янев.
Във вестник Монитор откриваме част от написаното. „Синята коалиция”, която в последните месеци се обърна срещу ГЕРБ, става обект на силно критични статии, като докладът на американския посланик се използва като основа за една от тях. Чрез текста се внушава, че съюзът на СДС и ДСБ е изкуствен и критичният към кабинета „Борисов” Иван Костов насочва коалицията към орбитата на политическия архивраг БСП.
Не е пропусната и партия РЗС, която в началото заставаше зад Бойко Борисов, но след това раздуха множество корупционни скандали, свързани с управляващите. В кратък неподписан текст се цитират част от наблюденията на Макълдауни за партията на Яне Янев, като отново акцентът е поставен върху „топлата връзка” между консерваторите и обвиняваната за всички несполуки Тройна коалиция.
Впечатляваща в отсъствието си на страниците на Монитор е една друга дипломатическа грама, написана отново от Нанси Макълдауни. Тя е посветена на българските медии и на не особено приятните практики в тях. Важно място в доклада има „Нова българска медийна група” (част от която е Монитор) – съмнителната й обвързаност с ДПС, невъзможността на Ирена Кръстева да обясни откъде са дошли парите за закупените от нея медии, както и „залповото” публикуване на една и съща статия във всички издания на групировката с цел злепоставяне на политически и икономически противници на собствениците. Споменава се също за немската групировка ВАЦ, която държи на приходите, а не на съдържанието на изданията си, както и за твърде разпространените практики на корупция и автоцензура в българските медии.
Липсата на този доклад и „белите петна” при отразяването на други са прекрасен пример за това колко различна е българската медийна среда от тази в по-развитите страни. В държава като САЩ никой не би си позволил да цензурира информация, която е „на един Google” разстояние – премълчаната истина, която в случая има статута на чиста лъжа, би лъснала за минути. У нас, обаче, хората все още приемат пасивно и безкритично информацията и това позволява на „сенчести” медийни собственици, бизнесмени и политици да прилагат спрямо нея методи, научени от тях в тоталитарните времена. WikiLeaks не е болест на демократичното общество, но не е и панацея. Информацията в сайта може да държи обществото нащрек и по този начин да не позволи тихата подмяна на демократичните ценности. За да стане това, обаче, трябва да има вътрешно желание за реално осведомяване, а не само за бърз полет над големите заглавия.

Posted: 01 Aug 2011 08:43 AM PDT
Обективността на информацията е сложен комплекс от изисквания към работата на медиите. Представянето на всички гледни точки (най-малко две), разделянето на фактите от коментарите, достоверността на информацията (доколко надеждни са източниците) ― това са компонентите на обективната журналистическа работа.
„Синя лампа” ― криминалната секция на вестник Труд, е пример за изключения от правилото за обективност на поднасяната информация. Четири примера от рубриката (16-19.05.2011 г.) илюстрират тезата, че принципът на обективност се нарушава. Целите са сензационно заглавие, което да привлече читателския интерес, по-интересен материал, също насочен към привличане на аудитория.
На 16 май в рубриката „Синя лампа” излиза материал под заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол”. Накратко, става въпрос за убийството на 44-годишната певица Светла Шекерова, извършено на 14 май 2011 г. Лийдът на материала съобщава, че след съответните следствени действия от страна на полицията са задържани двама души, които са заподозрени за престъплението.
Единственото, с което Ирена Николова (авторът на материала) разполага, е кратко изявление от Ергун Шекеров, съпруг на убитата Светла, в което той заявява, че няма обяснение защо съпругата му е убита. След което авторката започва своя опит да докаже твърдението на полицията, че именно двамата заподозрени са извършители на убийството. В Никопол „се говорело, че…”. В Никопол се говорело, че единият от заподозрените, Алиш, е лежал в затвора 20 години за две изнасилвания. При първата гавра, жената издъхнала, задушена с възглавница. Какъв е мотивът на убиеца? Според Ирена Николова, Светла е станала свидетел на второто изнасилване и е заклана за отмъщение.
Проблемът е, че авторката приема версията на полицията безкритично. Другият проблем е, че се наема да докаже версията. Обективността като принцип на журналистическа работа изисква критичен поглед, с вземане под внимание всички страни в конфликта. В случая двамата заподозрени може би имат алиби. Може би имат и доказателства, с които да подкрепят алибито си. Може и да си признаят, ако са виновни. Вариантите за по-нататъшния развой на събитието са много. Важното в случая е, че материалът не е безпристрастен, липсва втората гледна точка ― тази на заподозрените. Така аудиторията на вестника получава изкривена информация.
Работата с източниците, като компонент на принципа за обективност, също може да бъде поставена под въпрос в случая. „Упоритите слухове” в Никопол не са достоверна и проверена информация. Слуховете може и да са верни, но си остават слухове. Пресата (и изобщо медиите) работят с факти и с източници, чиито твърдения могат да бъдат проверени. Слуховете трудно могат да бъдат проверени, особено що се касае до конкретния случай.
Целта на материала, обаче, е постигната. Гръмкото заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол” привлича читателския интерес. Впрочем в заглавието става дума за един убиец. Във версията на полицията и в материала се говори за двама. Разминаването е само подробност.
На 17 май излиза материалът „Произвеждаме най-хубавите фалшиви евро”. Широко отразяване са намерили изказванията на премиера Бойко Борисов, вътрешния министър Цветан Цветанов и директора на „Европол” Роб Уейнрайт относно наскоро проведените акции срещу печатници на фалшиви пари. Те коментират и доклада на европейската служба, в който се твърди, че пристанището във Варна е входна врата за трафика на кокаин към Европа.
Уейнрайт дава положителна оценка на работата на кабинета, като отбелязва, че „през последните две години правителството показва много положителни знаци в борбата с организираната престъпност”. Твърдението може да бъде оборено. Пример е ефективността при използването на специални разузнавателни средства (СРС) от МВР. В свой материал в. Дневник отбелязва, че през 2010 година са използвани 15 946 СРС-та. От тях само 12% са послужили като доказателства по време на съдебния процес. Изводите са от данни на съдилищата, съобщени на национално съвещание на прокуратурата и съда за проблемите при използването на СРС-та.
Дали изводите са правилни, или са поредният щрих в противопоставянето между МВР и прокуратурата, от една страна, и съдебната система, от друга, е въпрос с много възможни отговори. По-важното в случая е, че в общественото пространство циркулира и противоположната позиция, подкрепена с цифри ― вътрешното министерство не е ефективно в работата си със СРС-та.
Друга характерна особеност в работата на вестник Труд е, че презумпцията за невинност не важи за криминалните репортери. За тях Петър Павлов-Растера, който е задържан „като лидер” на бандата, печатала фалшиви евро в Пловдив и Хасково, е именно „лидер”. Срещу него няма повдигнато обвинение все още, няма и влязла в сила присъда. Но той вече е „лидер на бандата”. Дори и да е лидер, това трябва да се докаже от прокуратурата.
Освен това, посочвайки Растера за лидер на престъпна група, вестникът става участник в конфликта. Той неизбежно заема позиция. Позицията на едната или другата страна. Тоест принципът на обективно отразяване отново е нарушен. Дистанцията на репортерите би трябвало да бъде еднаква спрямо всички участници в конфликта.
Авторите биха могли да публикуват своите коментари в отделна рубрика, обозначена като коментарна. И по този начин коректно да заемат позиция или да станат част от дебата. В случая коментарът е „подпъхнат” в информационен материал и така отправя различни внушения. По този начин авторите манипулират читателя, който им има доверие ― че чете фактологичен, проверен, потвърден материал, а не пристрастната гледна точка на автора.
Авторът би трябвало да противопостави гледните точки на властта (в случая Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Роб Уейнрайт) с позицията на обществото, с позицията на несъгласните, които биха могли да представят данни за противоположното твърдение ― че правителството губи битката с престъпността. Защото журналистиката е елемент от структурата на обществото, тя служи на обществото като цяло, на всички социални групи в него; тя е посредник между обществото и властта; тя е инструмент на обществото за контрол върху властта.
Плурализмът е компонент от принципа на обективността. Мненията трябва да бъдат равнопоставени. Както посочват изследователите на медиите, „журналистиката трябва да представи всички гледни точки (често пъти противоположни, и по-добре противоположни), да даде изява на всички страни, за да може от сблъсъка на аргументи да се роди истината” (Алфандари 2003: 207).
На 18 май излиза материал, озаглавен „4 часа чакат съдебен медик край труп на дете”. Става дума за 6-годишния Стефан Станиславов от Варна, чийто труп бе открит под моста на улица „Струга” в морската столица. Карето под статията е пример за едностранчивост при отразяването на събитията и проблемите. Трупът на Стефан е прегледан от патоанатом със закъснение заради стачката на съдебните медици по същото време. Те стачкуват заради неизплатени заплати, лоши трудови условия и неяснота кой ще заплаща труда им след промените в Закона за здравето. В карето се запознаваме с позицията на варненски криминалисти, които заявяват, че за всяко разследване най-важни са първите минути и часове, през които имат шанс да тръгнат по горещите следи на убиеца.
Съобщава се за забавяне в работата на патоанатомите и в Старо Оряхово, Бургас и Русе. Местни полицаи се оплакват, че напразно чакали да дойдат съдебни
медици на местопрестъплението.
Разбира се, работата на криминалистите зависи от успешно извършения съдебно-медицински преглед на трупа. Но в конкретния материал патоанатомите не са потърсени за ответна реакция. Те също биха могли да опишат в детайли лошите условия на труд и ограниченията, на които са подложени заради забавени с месеци заплати. Тези щрихи на проблема липсват. Набляга се на отказа на медиците да работят. Но те са обявили стачка. Не е потърсен за коментар, например, министърът на правосъдието, по чието предложение бяха направени законови промени, с които се постановява съдебната система да изплаща средствата на медиците за извършени съдебно-медицински експертизи. А поръчител на подобни експертизи е не само съдът, но и МВР.
Обективността е нарушена. Липсват всички гледни точки. Селекцията на източниците е такава, че информацията, получена от тях, внушава следното ― съдебните медици са виновни, че стачкуват.
Проблемно се оказва и разделението между факти и коментари, което също е основно правило в журналистическата работа. Полицаите от Варна, Старо Оряхово, Бургас и Русе „информират”, че процесът на работа е затруднен заради отказа на съдебните медици да извършват огледи на местопрестъпленията, но се прокрадва и репликата „… така не може да продължава” на окръжния прокурор на Варна Владимир Чавдаров. Разделителната линия между коментари и факти е тънка. Разбира се, че интервюираният или помоленият за коментар не може да бъде инструктиран как и какво да говори, но коментарите на едната страна би трябвало да са разположени до коментарите на другата. И така в сблъсъка между тях читателят да прецени правотата и на едните, и на другите.
За 10 грама злато деца заклаха абитуриентка” ― така е озаглавен материалът от 19 май в рубриката „Синя лампа”. 18-годишната Севилия Райчева е убита в дома си в столичния ж.к. „Люлин”. Обвиняеми са 17-годишни момче и момиче. Мотивът, според столичните криминалисти, е грабеж.
Пространният материал (половин страница) е преразказ на версията на криминалистите. Младежите се събрали в дома на Севилия, пили безалкохолно и си говорили. След известно време двете 17-годишни момче и момиче посегнали към златните накити на Севилия, която тя пазела за абитуриентския си бал. Севилия (страдаща от шизофрения) се опитала да си върне накитите, след което нейните познати я наръгали десетки пъти с нож.
Версията на СДВР, обаче, не е доказана. Обвинените не са потърсени за коментар. Техните адвокати ― също, нито родителите им. Противоречието идва от това, че заглавието е категорично ― двете деца са извършители на убийството. При списването на материала отново са нарушени правилата за плурализъм, за обективност и безпристрастност. Сензацията, която печели читатели, взема превес. Вестникът от страничен наблюдател се превръща в съдник.
Мнението за Севилия е ограничено в изявлението на нейна съученичка ― „15-годишна приятелка на Севилия ― Беше тъпа и издухана, заслужава ли да живее?” Ако авторите са искали да направят психологически портрет на жертвата, са могли да разпитат повече съученици на Севилия.
Нарушавайки принципа за обективност, авторите поднасят непълна, непроверена и изкривена информация. Внушенията могат да бъдат многопосочни. Заподозрените се превръщат в извършители на престъпление. Изявленията на властта и институциите се преразказват дословно, без критичен поглед и търсене на алтернативна, противоположна позиция. Заглавията подвеждат читателя с фалшива категоричност, като текст и заглавие си противоречат.
Тези нарушения на принципа изкривяват и функциите на журналистиката. Информативната се смесва с коментаторската в полза на едно или друго внушение или конкретна авторова цел. Вметнати коментари има и в чисто информативни жанрове. Текстовете стават манипулативни и подвеждат читателя.
Нарушенията в рубриката „Синя лампа” на в. Труд поставят въпроса за редакторската политика на изданието ― дали грешките се дължат на неумението на репортерите, или на преднамерено търсен ефект. Честотата им сочи в посока, че е търсен и постигнат ефект.
Библиография
Алфандари, Елиезер (2003). Свобода на словото и цензура в съвременна България. Във: Политическата цензура в България. Сборник на ВСУ Варна, с. 207.

Образованието по журналистика в Югоизточна Европа

Фондация “Медийна демокрация” I 10.06.2011

Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация “Конрад Аденауер” и фондация “Медийна демокрация” организират международна конференция

ОБРАЗОВАНИЕТО ПО ЖУРНАЛИСТИКА В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА:
ОСНОВА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ В МЕДИИТЕ

ПРОГРАМА на конференцията

10 юни 2011, Хотел Арена ди Сердика, ул. Будапеща 2-4, София

10.00 – 10.15 откриване
МАТИАС БАРНЕР | Директор на Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ | Факултет по журналистика и масова комуникация, Софийски университет | Председател на Съвета за електронни медии, България

10.15 – 11.30 І сесия
ФАКУЛТЕТИТЕ ПО ЖУРНАЛИСТИКА – ПРАВИЛНАТА ИНСТИТУЦИЯ ЗА ПОДГОТОВКА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ ЗА БЪДЕЩАТА ИМ ПРОФЕСИЯ?
МИРОЛЮБ РАДОЙКОВИЧ | Белградски университет, Сърбия
ТОТКА МОНОВА | Декан на Факултета по журналистика и масова комуникация, Софийски университет, България
СТЙЕПАН МАЛОВИЧ | Задарски университет, Хърватска
ДИНКА СПИРОВСКА | Ръководител на Департамента по журналистика и масова комуникация, Американски университет в България

Модератор: ОРЛИН СПАСОВ | Фондация „Медийна демокрация”

11.30 – 11.45 кафе пауза

11.45 – 12.00 специална презентация
ОБРАЗОВАНИЕТО ПО ЖУРНАЛИСТИКА В ГЕРМАНИЯ
БЕРНХАРД РУДЕ | Институт за обучение на журналисти (ifp), Германия

12.00 – 13.15 ІІ сесия
ОБУЧЕНИЯ НА ЖУРНАЛИСТИ: НАЦИОНАЛНИ ПРАКТИКИ И ТРАНСГРАНИЧНИ ИНИЦИАТИВИ
ЛИЛЯНА ЗУРОВАЧ | Съвет за печатни издания, Босна и Херцеговина
ОЛИВЕР ВУЙОВИЧ | Югоизточноевропейска медийна организация (SEEMO), Австрия
БЕРНХАРД РУДЕ | Институт за обучение на журналисти (ifp), Германия

Модератор: ОГНЯН ЗЛАТЕВ | Център за развитие на медиите, България

13.15 – 14.15 обяд

14.15 – 15.30 ІІІ сесия
ПРАКТИЧЕСКА ПРОВЕРКА: ПРАВИЛНО ЛИ ОБРАЗОВАМЕ ЖУРНАЛИСТИТЕ?
ДАРИНА САРЕЛСКА | Изпълнителен продуцент на bTV Новините, bTV Media Group, България
ШКУМБИН АХМЕТЧЕКАЙ | Редактор, Телевизия Косово RTK, Косово
ИГОР БОЖИЧ | Изпълнителен редактор на Блиц, Рингиер Аксел Шпрингер, Сърбия

Модератор: ДОБРИНА ЧЕШМЕДЖИЕВА, Българска национална телевизия

15.30 – 15.45 кафе пауза

15.45 – 16.30 ІV сесия
БЪДЕЩЕТО НА ЖУРНАЛИСТИКАТА В СТРАНИТЕ В ПРЕХОД: МЕЖДУ WEB 2.0 И ФОРМИРАНЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯ
БЕСАР ЛИКМЕТА | Журналист, Балканска мрежа за разследваща журналистика (BIRN), Албания
ДАН ТАПАЛАГА | Редактор, HotNews, Румъния
СТОЯНА ГЕОРГИЕВА | Главен редактор, Медиапул, България

Модератор: ВИОЛЕТА СТАНИЧИЧ | Информационно бюро на Европейския парламент в България

16.30 закриване на конференцията
ОРЛИН СПАСОВ | Факултет по журналистика и масова комуникация, Софийски университет | Изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация”, България

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”,22.01.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 22.01.2011

/…/започна медийната седмица с представянето на доклада на социологическа агенция Маркет линкс по поръчка на фондация Медийна демокрация. Този доклад обобщава данни от наблюдението над 7 национални всекидневника в два съпоставителни един с друг периода – първата фаза на управлението на ГЕРБ след парламентарните избори през 2009 и политическите развития през миналата година. За тези близо 14 месеца са регистрирани, представете си, 17 759 материала в медиите, името на Бойко Борисов е споменавано 6625 пъти, което показва, че премиера е в почти всяка трета информация,която излиза. Отрицателни са оценките на президента Георги Първанов и лидерите на БСП и ДПС Сергей Станишев и Ахмед Доган. По време на конференцията, организирана от фондация Медийна демокрация участниците констатираха, че политиците все повече се месят в работата на медиите, а обикновено журналистите контролират властта. На път ли е този модел да бъде окончателно демонтиран и от кого зависи това. Какво могат да направят журналистите и до колко е по силите им? Доверието на хората може ли да стане основа за оценка на работата на журналистите? И още няколко медийни събития от седмицата поставят този акцент и днес в "Клубът на журналистите". Честит рожден ден на програма Хоризонт – специален гост в студиото е директора Калина Станчева, която ще ми се да призная е известна още с това, че много рядко дава интервюта. И за да не звучи самохвално ще цитирам колегите от списание Тема, които днес са определили Хоризонт и БНР за тема на седмицата. Ето как – на юбилея си Хоризонт на БНР е пред дилема – парите или живота, слушателите и я уважават заради ръката на пулса на времето, клиентите искат музика, пише колегата Светослав Спасов. И още – живота започва след 40, поговорката е любима не само на американците, но и на шефовете на БНР. На връх 40 годишния юбилей на програма Хоризонт, радиото сключи договор за дистрибуция на музикалния си архив в най-големите интернет магазини. Новини очаквайте малко по-късно в "Клубът на журналистите" . А иначе през ноември в първо студио на Драган Цанков 4, Сигнал изнесе акустичен концерт, който радиото записа. Диска вече се появява, както казват колегите, с новия брой на един от големите фенове на групата – Списание Тема. Концерта на Сигнал е първата част от мащабната кампания на Хоризонт, за чието мото колегите избират заглавието на една песен на групата – Светофарите светят в зелено. Още подробности очаквайте, вече ви казах, Калина Станчева е специален гост в студиото на "Клубът на журналистите". Радио Микс представи модерното лице на БНР. На 20 януари в първо студио – очаквайте репортаж от събитието. Буря в чаша вода, но не съвсем – единствено тази метафора не беше предвидена за вота на доверие в парламента. Темата ще коментираме след малко с колегите политически репортери – Надежда Василева от БНТ и Теодора Енчева от БТВ. Добре дошли в "Клубът на журналистите".

Буря в чаша вода, но не съвсем – единствено тази метафора не беше предвидена предварително за вота на доверие в парламента. Темата сега в "Клубът на журналистите" ще коментираме с колегите политически репортери Надежда Василева и Теодора Енчева. Надежда Василева от БНТ. Добър ден.
Надежда Василева: Добър ден. За хората, които следят политическата ситуация мога да кажа, че изненади нямаше. Най-интересно последните дни беше поведението на Синята коалиция, тъй като те бяха в такава ситуация, в която трябваше да заемат такава позиция, че от една страна да се различават от БСП, заради многото обвинения, че напоследък често имат сходни позиции. От друга страна пък заради множеството си критики към кабинета, искания на оставки, те не можеха и да подкрепят правителството. Обясняваха постоянно през последните дни, че не са съгласни с политиката, която води кабинета и до последно тяхната позиция беше под въпрос как точно ще гласуват, за да могат и да се разграничат от левицата и ДПС, и същевременно да дадат ясен знак за тяхното отношение към правителството. Всъщност тази позиция въздържал се им дава правото в един следващ момент, когато се промени политиката на кабинета, когато те установят, че вече повече се доближава политиката, която води ГЕРБ до техните очаквания, те да могат да дадат своята подкрепа, поне така казват те. Забелязахме совалки в кулоарите, но в деня на вота всъщност видяхме, че и премиера и вицепремиера Цветанов и Симеон Дянков разговаряха с Иван Костов и с Мартин Димитров и се опитваха да ги убедят да дадат своята подкрепа за правителството. Знаково беше според мен изказването на премиера Бойко Борисов в пленарната зала, в което той открито призна, че именно в този момент на управляващите е много нужна подкрепата на Синята коалиция и обясни, че подведен от сините дори каза, че той в момента, в който е правил правителство ако е знаел, че в един момент те няма да го подкрепят нямало да направи правителство. Знаково беше според мен политически това признание на премиера и всички тези изказвания, тъй като знаете, има много коментари, че ГЕРБ разчитат единствено на подкрепата на Атака и може би един такъв знак, едно такова гласуване на сините, дори на един син депутат, както каза Борисов, в подкрепа на кабинета би бил мног нужен, но именно в този момент. Те обаче дадоха ясно да се разбере, че не могат да направят тази крачка, макар че в техните редици имало до последния момент спорове как точно да гласуват.
Водещ: До колко може да се говори за интерес към този предизвестен сюжет и можем ли да го наречем така?
Надежда Василева: Можем да го наречем, че изхода от този вот действително беше предизвестен. Чуха се много аргументи, които бяхме чували през последните дни и от левицата, и от ДПС по скандала със СРС-тата , че този вот цели управляващите да си осигурят комфорт, че този вот няма да реши проблемите по скандалите, дори беше сравнено това действие – искането на вота – със слагане на похлупак на едно врящо гърне, което в един момент ще избухне. Но беше очаквано и как ще реагират левицата и ДПС, беше очаквано също така, че ще има и лекомислещи депутати, които няма да спазят решението на партията си как да гласуват, но не беше ясно кои точно ще бъдат те. Че това ще бъдат Димитър Колев и Дарин Матов. Това може да се каже, че беше малката изненада, нещото, което до последния момент беше неизвестно по време на гласуването на вота.
Водещ: Ако трябва да сложим заглавие на тази история, какво да бъде то?
Надежда Василева: Заглавието според мен може да бъде предизвестен вот с очакван край. Може да бъде, използват някои колеги тази метафора, свързана с чашата вода, която Емил Василев плисна към доскорошния си колега от РЗС Тодор Великов – Буря в чаша вода, но не съвсем. Хубаво вестникарско заглавие. Интересното е, че обаче коментират, че от тук нататък правителството може би до една степен си осигурява комфорт с това, че няма да може да бъде атакувано от опозицията политически с вот на недоверие в залата в следващите 6 месеца. От друга страна обаче интересното е, че всички си дават сметка, че атаките към кабинета ще продължат, очаква се и управляващите сякаш са подготвени за нови компромати, тъй като сме в една година, в която предстоят и президентски и местни избори.
Водещ: Надежда Василева от БНТ пред "Клубът на журналистите". Сега добър ден и на Теодора Енчева от БТВ.
Теодора Енчева: Добър ден.
Водещ: Вот с известен край и една чаша вода. Всъщност кой и какво разбра?
Теодора Енчева: Най-важното е какво са разбрали зрителите, слушателите и читателите.
Водещ: Да, в крайна сметка за това става дума.
Теодора Енчева: И избирателите. Избирателите е най-важно какво са разбрали. Аз се надявам да са разбрали следното – че за първи път беше поискан вот на доверие от едно правителство, което все още не е навършило 2 години от управлението си. И този вот беше математически изчислен, че ще успее, той наистина успя, но той не можа да се увенчае с истинска победа. Защото наистина при това гласуване, което и като процедура беше по-различно от досегашните най-често процедурите бяха вот на недоверие и винаги пленарната зала би могла да промени начина на гласуване, но наистина отдавна не бяхме виждали депутатите в пленарната зала да стават прави и да изразяват вота си на всеослушание, едновременно пред своите избиратели, едновременно пред колегите си в пленарната зала. Не можа този вот да се увенчае с истинска победа. Необходимостта от гласовете на Синята коалиция, включително и тези два гласа, които се появиха от бившата парламентарна група на РЗС, сред независимите депутати, наистина беше една ситуация, в която ти знаеш, че си спечелил, ти знаеш, че ще успееш, но имаш необходимост да си сигурен, че до теб има партньори. Освен това, което вече имаш като даденост и като брой депутати и като влияние и като воля за управление. Синята коалиция беше в една наистина много специална ситуация, много дълго време беше обсъждана тяхната позиция, те се колебаеха дали демонстративно да напуснат залата или просто да гласуват въздържал се, частта депутати от ДСБ бяха много по-склонни да напуснат, депутатите на СДС бяха за това да гласуват въздържал се в залата и най-накрая тяхната позиция беше наистина до един да гласуват въздържали се.
Водещ: Всъщност след всички предизвестени неща, които в крайна сметка се случиха дали да не причислим в тази категория и констатации като тази – след като обществената температура кипна до толкова, че дори известни журналисти едва не се сбиха в телевизионните студиа заради отношението си към личността на Бойко Борисов, тук спирам да цитирам, това е предизвестено или непредизвестено? Журналистите винаги са виновни.
Теодора Енчева: Имате предвид поведението на колегите ли? По отношение на Бойко Борисов и… ?
Водещ: Ами може би по-скоро коментарите като че ли.
Теодора Енчева: Аз не съм учудена, че има толкова емоционални коментари от колегията по отношение на Бойко Борисов. Те най-вероятно ще ескалират, предстои ни една година, в която всички страни в политическия процес, дали ще бъдем от позицията на журналисти, на политици или просто на избиратели, ние ще бъдем доста емоционални. Въпроса е да спазваме добрия тон и да бъдем професионалисти. Трудно се отдавна на балканските ширини, но така е…
Водещ: Но можем поне да се стараем в тази посока. Безспорно този период ще бъде тест и за свободата на словото, разбира се, защото журналистите винаги трябва да сме на една ръка разстояние от политиците, да не приближаваме, че това е една опасна близост.
Теодора Енчева: Да, така е, несъмнено, но пак казвам – не съм учудена от подобни емоционални залитания. Няма нищо необичайно в тях, стига да не прекрачват наистина професионалните стандарти.
Водещ: Благодаря на Теодора Енчева от БТВ.

Водещ: В "Клубът на журналистите" продължаваме да говорим за дистанцията между журналистите и този път и хората. Тази дистанция не крие опасности, тази дистанция трябва да бъде много близка, защото в такива случаи се раждат едни чудесни истории. Много ми се ще за 40-тата годишнина на Хоризонт да започнем с тази история, разговора с директора Калина Станчева. Добър ден и честит празник.
Калина Станчева: Добър ден, благодаря.
Водещ: Всичко тръгна от един концерт на група Сигнал, който организира Хоризонт.
Калина Станчева: Всичко, което доведе до ..
Водещ: До този диск, който днес е в ръцете на хората.
Калина Станчева: Да, до един диск. Така тръгна всичко, да, просто през лятото решихме, че Хоризонт трябва да напусне, колкото е възможно по-често своите студиа и да излиза пред публика, на открити сцени, за радост появи се това лято, лятото на 2010, една сцена пред НДК, тя не е много голяма, но пък и почти целия парк се озвучава от тази арт сцена и поканихме група Сигнал. Защо Сигнал – защото както се казва ние сме почти набори с тях, те са на 32-33 години. В началото са тръгнали като групата на радиото, защото премиерата на първата им песен е била в предаването Музикална стълбица на Данчо Георгиев. Със сантиментите от това, че всъщност така е тръгнал техния път в голямата музика, музикантите от Сигнал приеха да направят един безплатен, безвъзмезден концерт от тази арт сцена. Впечатлени бяхме, че няколко поколения хора наоколо пееха техните песни и танцуваха, естествено концерта не се побра в определеното си време, но стана прекрасен празник. Сложихме му за слоган един рефрен от тяхна популярна песен – Светофарите светят зелено, за българската рок музика. Може би това беше и начин да противодействаме на други родове, жанрове музики, които станаха опасно популярни и решихме, че тъй като сме и обществена медия, не само защото закона ни задължава, но една от мисиите ни е да подкрепяме и да насърчаваме добрата българска музика. След това се договорихме за Светофарите светят зелено – Втора част и тя вече стана в нашето първо студио. Всички музиканти смятат за чест и гордост да запишат диск в първо студио на националното радио, знаем защо. Защото разбират от хубав звук и от качество. Така се записа пред публика и в пряк ефир излъчвано, концерт, спектакъл, акустичен концерт, така го наричаха те, защото бе претворен в този диск.
Водещ: Но това не е първата среща и на Хоризонт, и на Христо Ботев, изобщо на всички програми на националното радио със своите слушатели. Какво дават тези срещи на нас журналистите, на хората? Не е тайна, криза е, нещата за социално общуване са прекалено малко, общуваме как да кажа, по един доста особен начин, опитваме се да възпроизвеждаме не до там добри политически практики на взаимоотношения помежду си.
Калина Станчева: Ние останахме сякаш най-капсулираната като изразни средства, телевизорите заливат с формати, които по един или друг начин приобщават публиката. Интернет още повече те кара да бъдеш съучастник, съавтор, особено с блоговете, тази гражданска журналистика. И нашия изход, Ирена, и нашата и вашата програма са по-често да показваме на хората как се прави радио, да виждат лицата на гласовете. А програма Христо Ботев направи такива културни празници, това не е събитие, защото вие го правите много често и все по-добре. Но програма Хоризонт някак беше дълго време в традиционния модел информационна, музикална и ефирна програма.
Водещ: Но пък …
Калина Станчева: За това си смятаме… ние като се появим в такова нещо сме двойно по-радостни, защото и ние направихме културно събитие.
Водещ: Но пък от друга страна подобно общуване, по-директно със слушателите като че ли зарежда много журналистите с доверието, защото доверието е единствената оценка, заради която ние полагаме усилия.
Калина Станчева: Абсолютно вярно, както се казва, и рейтинга ни е важен, нито ние, нито вие, нито другите колеги в медиите се отказваме от това съревнование. Но по-ценно е доверието, сега ако бяхме единствено радио в ефира, БНР, както преди много години, нямаше кого друг да слушат, рейтинга би бил малко изкуствен. В момента ние знаем, че България има 319 лицензирани радиостанции. Когато измежду цялото това предлагане Хоризонт има 2.1 – 2.2 млн. месечна аудитория, това вече никак не е зле. Това значи, че е въпрос по-скоро на доверие. Още повече, битката отдавна не е помежду ни на радио пазара. Много убедително вче се оказваме играч на общия електронен пазар. И тези изследвания, които нашите програми получават периодично, за да сверяваме все пак в очите и в ушите на хората, все по-често в тези панели се отбелязва отговор на анкетирани хора – какво правите сутрин? – сутрин слушам телевизия. Защото няколко телевизионни канала правят сутрешни блокове, на принципа малко на … правят радио с публицистика и други неща.
Водещ: Те самите са го признавали тук при нас.
Калина Станчева: И ние сме в много по-силната конкуренция на телевизионните сутрешни блокове.
Водещ: Но дали няма коментар в тази реплика – слушам телевизия. В смисъл телевизора работи, обаче звучи радио.
Калина Станчева: Ами така да го приемем. Така ни изглежда приятно. Освен това много ни е важно да чуем, че хората наистина ни вярват.
Водещ: Имаше една фраза навремето – чух по радиото.
Калина Станчева: Чух по радиото, да, това значеше – така е, вярно е, по радиото казаха.
Водещ: Ама то и сега се употребява, въпроса е, че навремето имаше само едно радио, сега има много радиа. Може би пък трябва да има някаква реакция. Чух по Хоризонт да кажем, или чух по Христо Ботев.
Калина Станчева: Към това се стремим, тъй като двете национални програми имат своя лицензирана характеристика и за наша чест си уважаваме взаимно характеристиките. Ние нямаме претенция, нито потенциал да станем по-културната, по-интелигентната програма, но пък имаме самочувствието да уважаваме и да вярваме на хората, които казват, че избират Хоризонт, защото, цитирам, имат най-добрите новини. Между другото сигурно и при вас в програма Христо Ботев е било полезно едно изследване, което ни направиха от ТВ План преди известно време, с 9 фокус групи в големи, по-големи, малки градове, в села. И там лично на мен ми беше полезно да видя какъв е имиджа на Хоризонт при провокирани спонтанни и персонифициращи асоциации на социолозите с избрана проективна техника, Хоризонт бил описан с много високо равнище на консенсус в 9-те различни групи като, сега ще прочета от коментара – Хоризонт на хората им изглежда като мъж в зряла възраст.
Водещ: Защо мъж?
Калина Станчева: Така. Сериозен, компетентен по всичко, интелигентен, леко суетен, добре говори, напорист, с чувство за хумор и ироничен. По професия би могъл да е университетски преподавател, социолог, коментатор или дори политик. Облича се спортно-елегантно, без вратовръзка. Като цяло типажа – лидер на общественото мнение. Е, защото може би пък програма Христо Ботев пък е описана като дама, стилна, културна и т.н.
Водещ: Ами всъщност няма лошо социолозите да коментират медиите, това е една полезна оценка за нас, защото там, където не сме успели можем да положим повече усилия. Останете с нас, за да чуете какво предстои за 40-тата годишнина на програма Хоризонт. Вече разбрахте, специален гост в студиото на "Клубът на журналистите" днес е директора на Хоризонт Калина Станчева.

Водещ: Традициите са нещо хубаво винаги човек може да се опре на тях във времена на криза. За това продължаваме разговора за традицията „Хоризонт”. С четиридесет годишна история зад гърба си. Каузите като че ли са нещо много важно и за хората, и за журналистите. Нека да си припомним за какви каузи успявахме да се обединяваме с Вашите, нашите слушатели, Госпожо Станчева.
Калина Станчева: Ами каузите – и нашите, и Вашите, са някаква по-класически.
Водещ: Не са толкова ефектни.
Калина Станчева: Нашите каузи – на Драган Цанков четири са далеч от сорта Idol или Survivor формати и не минават през GSM операторите. Минават през контакта ни с публиката – телефонен, сайтов или жив и традиционните каузи, които Националното радио, добре е да се концентрирам върху „Хоризонт” като обществена медия и традиционните му каузи са били такива, каквито се чакат от обществената медия. В подкрепа на чистия български език, в подкрепа и на насърчаване на българската съвременна култура, толерантността, разбирателството между поколенията българи. В този план имаме в подкрепа на каузата на българската музика, трите основни жанра от десетилетия в „Хоризонт”. Вървят конкурси. В момента се подготвя двадесетото издание на националния конкурс „Музикант на годината”. Правят го колегите от предаването за класическа музика „Алегро Виваче”. Друг конкурс – „Златна пролет” за нова българска поп и рок музика. Вече има 41 издания зад гърба си. А и в тези минути два етажа под Вашето студио репетират лауреатите на третия наш конкурс „Млади фолклорни таланти” за 11 път ще се проведе от 14 часа гала концертът на деца с таланти да свирят, да пеят, да танцуват българска народна музика. Към това се постарахме да добавим каузи – пак такива, каквито смятаме, че са необходими в момента и които ни отиват като обществена медия. От три години, вече четвърта на всеки национален празник или официален, или голям религиозен празник екипи на „Хоризонт” посещават някоя от българските общности зад граница. Така вече бяхме сред диаспората в Израел, в Украйна, в Молдова, в Испания, в Чехия, Унгария. Сега подготвяме при следващ национален празник – ще бъдем сред българската общност в Лондон.
Водещ: Това е една много трудна задача, разбира се, но пък в замяна на това като че ли доста истини по един много благоприятен начин се казват. При тези срещи.
Калина Станчева: Това е начин да се обединим българите, където и да сме. Това е надслова на нашата поредица – българите, където и да сме, ние имаме общи проблеми при разликите в статута, стандарта на момента, във възрастовите различия, но въпреки всичко се получава една картина на българския дух, на българските очаквания.
Водещ: Защото не всичко е, как да кажа – продукт, който е удобен за продаване. В крайна сметка трябва да остават и някакви други неща.
Калина Станчева: Да, трябва да има и духовни неща. Даже ако така мога да се осмеля за мен е кауза и връщането в ефир на „Ранобудното петленце”. Приемаме го като кауза, защото напоследък нямаме време, губим навици да четем на децата от книжка – да четем приказки. И някак си един вид, грозно е да го кажа, но като индулгенция на всички нас възрастните, това че след дълго отсъствие – повече от десетилетие и по-скоро подсетени от хората. През лятото възстановихме „Ранобудното петленце”. Отзивите са много възторжени. Даже през тази седмица получихме писма от родители да качваме приказките на сайта на радиото, за да не вдигат децата непременно в седем без пет.
Водещ: Да, ние в седем без десет, но това е така, как да кажа – така се развиват технологиите. Всъщност това дават тези по-близки контакти. Децата могат да бъдат и втора смяна някак на училище, защо да бъдат лишавани от приказка. Но пък радиото защо да не им разказва приказка?
Калина Станчева: Като каза, всъщност в последно време можем да си оценим и някои поредици от типа „Не позволявай човек да замръзне зимните месеци” или една по-предишна „Как да се направи по-лесно и по-бързо осиновяване?” или по-достъпно.
Водещ: Това е една много болна, обществена тема – безспорно. Поне за съжаление доста усилия трябва да полагаме ние- журналистите заедно с хората, разбира се, защото в крайна сметка тази порочна практика за изоставяне на деца и отглеждането им в домове трябва да бъде прекратена в един момент и това едва ли ще стане само чрез игрови и удобен за продаване медиен формат. Има далеч по-сериозни неща, които могат да се случат. Останете с нас – продължаваме този разговор посветен на 40 годишнина на „Хоризонт” с директора Калина Станчева след малко. В четвъртък радио Микс представи модерното лице на Българското национално радио в първо студио ето така.
„Историята на радиото започва през далечната 1935 година с указ от цар Борис Трети и наредба на Министерския съвет. Начало на радиото застава Сирак Скитник. Всъщност ако трябва с една дума да охарактеризираме Българското национално радио – вероятно най-подходящата дума е многообразие. А сега бих искала да Ви представя човека, който може би най-добре познава различните лица на радиото- Валери Тодоров – генерален директор.
Валери Тодоров: Здравейте колеги! Добре дошли. Вие се намирате в Първо студио на Националното радио. Но бих искал да Ви напомня – това беше показано, че такива концертни събирания има в почти всички наши радиостанции, има и определени три големи продуцентски центъра. Има и в Пловдив, Разград, Варна – с възможности да се организират изложби, концерти. Това тук е първото радио. То е първо в много отношения. Не само първо като в създаването си, но и първо като разнообразието на програмите, които представяме. Понякога така много от колегите от другите медии се измерват, се съпоставят с нас, разглеждайки ни като конкуренти. А няма как ние да ги почувстваме също като конкуренти, защото ние имаме 10 програми, 6 музикални състава, ние излъчваме на всички вълни за разлика от колегите от другите оператори, които излъчват … Ние сме обществен … за това рекламата не е главната наша цел, но въпреки това ние държим като лидер на пазара да представим всички онова, които в момента Националното радио предоставя, с всички възможности, които ние имаме. Ние сме най-големият продуцент на музика, драматургия, детски предавания, предавания за деца – всичко най-значимо, което е създадено поставя музикалното песенно творчество, литературата, изкуствата е създадено, записано в тази сграда. „
Водещ: Какво успяхме да покажем. Сега ще коментираме с Любомира Михова – директор на рекламно-издателската къща. Много отдавна радиото не е това, което само се чува по него, Госпожо Михова успяхме ли да покажем на рекламодателите и всички територии, на които могат да стигнат до обществото?
Любомира Михова: Българското Национално радио не е просто медия и мисля, че това стана ясно. До сега ни свързват рейтингите най-вече на програмите с програмния продукт. Но ние имаме и много друга продукция. 76 години вече имаме музикална продукция. Националното радио е първият и най-големият музикален продуцент. По повод на това имаме новина. Ние сключихме току що договор с компания за дигитална дистрибуция в интернет. Но за това след малко. Освен музикалната продукция радиото е и възможността тук да творят в различен жанрове ефективно действащи музиканти, което в бедния ни вече културен живот е все едно нещо изключително. А не би трябвало да е така.
Водещ: За да стане по-ясно на читателите – може би трябва да кажем, че Първо студио е вече тясно.
Любомира Михова: Първо студио вече е концертна зала. Съвсем смело казано и там виждаме как хората се радват на всички концерти в различните жанрове, представени от нашите 6 състава – симфоничен оркестър, биг бенд, смесен хор, детски радио хор, оркестър за народна музика и вокална група „Радио деца”. Всички тези формации имат едно достойно и една сериозна възраст – над 50 години. Детската вокална група празнува своя двадесет годишен юбилей тази година. Освен програмите, продуцентската дейност, издателската дейност, която е в следствие на продуцентската – това са нашите издателски проекти. За 2 години ние продуцирахме, издадохме над 50 диска. Богатият културен живот, който е във вид на концерти, във вид на изложби, във вид на реализация на много други проекти.
Водещ: Националното радио става една територия за социално общуване, за културно общуване, като определено рекламодателите могат да стигнат по-лесно до групите, които търсят.
Любомира Михова: Не само лесно, а по най-различен и уникален за разлика от другите дори радио групировки, дори холдинги, които представляват различен вид медия в себе си – телевизия, радио и прочее. Ние представяме и предлагаме една възможност за нови канали на послания, рекламни в случая или други, защото рекламата е по-широко понятие, не само търговско съобщение, което ние имаме в предвид във вид на спотове. Предимството за Националното радио е, че за толкова много години като авторитет, като респект към него, като уважение и като доверие, не се е променило, а това е най-важното. Не случайно, аз и друг път в разговор с теб, споменавали сме ключовата дума за послание – било търговско или някакъв друг вид послание, е доверие. От тук се изхожда. След това всичко се провокира и се внушава на база емоции, но мисля, че по отношение на доверието – в действителност няма с кой да се мерим.
Водещ: В крайна сметка става дума не само за една дълга история, а и за начина на работа.
Любомира Михова: Това е моята болна тема, защото в рекламните агенции забелязвам едно много младо поколение, което не познава Националното радио не само националните институции, културата и изобщо планира компании по учебник. По един заучен и приложим на развитите пазари начин, но за България има други фактори, които влияят и така тези млади хора е желателно, хубаво е да научат повече за всичко, с което Българското национално радио е помагало на културата, на обществения живот, на икономическия, политическия и на всички възрастови групи като полезност във вид на предавания и информация и като действително някакъв вид приятел, защото радиото е много интимно като начало на общуване, на ползване. Сега, да, вече се развиват чрез интернет съвсем други форми на лична употреба на медията чрез различни платформи, разбира се и този първоначален модел да се слуша радиото от апарат специално, го няма вече в тази възрастова категория от хората за хората, които определят рекламните кампании. И на нас за това със събитието „Радио Микс” ни се искаше да им покажем тази богата култура, богато наслояване, многопосочност на Българското национално радио като възможности за партньорство, като начин, като място, на което те да реализират своите кампании. Не само с планирането на една радио реклама, а по формулата – тема, таргет, рейтинг. Нещо повече действително. Да влязат в храма на културата.
Водещ: Да се опитам като любител да се изкажа. Не става само с рейтинг – става и с доверие.
Любомира Михова: Ами за мен това е ключовата дума. Аз така бих подходила. А не на рейтинг, който действително би могъл да се оспори. Ще кажа защо. Защото радио рейтингите се изготвят по метода на анкетата и това не е много прецизно в случая.
Водещ: Да не говорим, че няма единна система за измерване на радио рейтингите в България.
Любомира Михова: С цифровизацията ми се струва, че това ще се появи като вид технология, като начин и тогава много съмнения ще отпаднат. И тогава в действителност лидерството на програмите в Националното радио ще са неоспорими.
Водещ: Ще успеят ли политиците да демонтират този модел като свалят дистанцията между себе си и журналистите или ние журналистите ще си даваме все по-често сметка, че най-важно е доверието на хората – рейтингът е чисто рекламна категория? Ами да продължим – така започнахме и така да го завършим този разговор с Калина Станчева – директор на програма „Хоризонт”. За нас, като че ли винаги най-важното нещо е било доверието на слушателите към нас. То много трудно се печели.
Калина Станчева: То много трудно се печели и след като наши предшественици, нашите от 1971 насам няколко поколения новинари, публицисти, музикални журналисти – всички, които са направили програма „Хоризонт”, са ни оставили тази най-ценна зестра – достоверността, доброто име. При Вас става дума за повече години доверие и традиции. И правим, струваме компромиси с достоверността не си позволяваме, защото примерно пред дилемата непременно пръв или непременно достоверен –„Хоризонт” избира второто. Не е чест и гордост да кажем, както в „Хоризонт” пръв съобщи, ако тази информация не е била одобрена, ако е подвеждаща. Едно такова изхвърляне е по-скоро комплексарско.
Водещ: Казано по-просто и по-разговорно.
Калина Станчева: Поради което доверието се печели с години.
Водещ: И трудно се пази.
Калина Станчева: Знаем го това, защото от онова старото, с което Ирен ние на младини сме пораснали „По радиото казаха – значи е вярно.”В последните години има и една втора версия на хората „По радиото трябва да кажат.” „По радиото трябва да кажат какво гръмна до София. Трябва да кажат кога ще тръгнат снегорини. Кога ще отворят проходите. Защо една магистрала, примерно, поради какво произшествие е затворена, какви ще са обходните пътища.”
Водещ: Тогава програмата схема ще е от абсолютно без значение и тя трябва да бъде променена и това е именно обществената функция на медиите.
Калина Станчева: Гъвкава и така за гордост на „Хоризонт” и в момента има екипи журналисти, способни и кадърни във всяка ситуация, ако се наложи да захвърлят подготвените неща, да излязат от схемата и да направят едно извънредно издание на предаване, каквото хората в момента чакат. Примерно в последните зими ни се е случвало да правим три поредни дни предавания „Хора”, „Пътища”, „Автомобили”. Заради едни потоци коли, които се прибират от дълъг уикенд и хората не биха искали да ги занимаваме с онова, което сме си наумили непременно, а искат да знаят там, където са в момента, какъв е изходът и за какво става дума. И в този смисъл това е професионализмът вече в наше време и той, колкото и да е далеч от голямата политика, разбира се, че и в нея нещата винаги трябва да са достоверни, проверени, с точната преценка и със задължителните много на брой гледни точки. Същото важи и за обикновените неща в живота, защото пак, ако посегнем към социологическите брошури – на всеки два месеца си сверяваме часовниците по тях, хората ни препоръчват повече информация на регионално ниво, от живота при тях. Струва им се много централната политическа информация. Искат да се обръща внимание на техния бит.
Водещ: Ами щом трябва радиото да каже- радиото ще каже!
Калина Станчева: Това е начинът нашите програми, националните програми на радиото да разширяват своята аудитория не една от друга тоест не на „Хоризонт” за сметка на Ботев и обратно. Всяка от нашите програми има лоялната си публика. Това, което ни интересува нас и Вас е така наречената мека аудитория. На хората, които в друго време слушат специфични музикални радия или изобщо не обичат да слушат радио, но посягат към Националното радио заради нещо специално. Примерно минават на честотата на „Хоризонт” заради новините – 40% от тази приходяща аудитория казва, че търси „Хоризонт” заради достоверната информация, точна и обективна. И това, ако не е комплимент.
Водещ: Разбира се, че е комплимент. Нека сега да кажем – не можем да прескочим понеделника, защото тогава…
Калина Станчева: Вторник.
Водещ: Да вторник. Нашият общ празник – денят на Радиото, но тогава и „Хоризонт” ще празнува – да кажем и как ще празнува.
Калина Станчева: Ние решихме да направим две в едно. 4 януари беше същинският ни рожден ден, но така два празника в един месец щяха да ни дойдат в повече, за това на дена на празника на Националното радио – 25 януари, решихме да си направим една различна програма. Да организираме светлата част на деня – от 6 часа сутринта до 7 вечерта не в обичайните блокови предавания, а в цялото това тринадесет часово пространство и в разменени роли на колегите, да направим голямото специално предаване на „Хоризонт”, в което освен популярните водещи гласове, пред микрофона ще бъдат спортните журналисти, музикалните журналисти, репортерите. Новинар ще бъде в ролята на музикален редактор. Звъкорежисьори ще водят спортно предаване.
Водещ: Ще си издадете всичките хобита. Всичките хобита ще си издадете.
Калина Станчева: Да придадем празничност, за да излезем от делничната схема, а си мисля и нещо друго. С такъв род разменяне на ролите ще се увеличи толерантността вътре в медийните екипи, защото режисьор ще разбере какво е да си от другата страна на микрофон и обратно- новинарът ще разбере колко часа ти отнема правенето на една новина и малко ще се замисля, когато с лека ръка тръгне да съкращава чуждата новина след това. И ето така си мисля, че и за нашата вътрешна солидарност и лоялността в големия екип на „Хоризонт” е хубаво да направим нещо различно.
Водещ: Ще Ви стискаме палци и ще пускаме репортажи от Вашите студия. Разбира се това е шеговито, но иначе си остава пожеланието да не се променяме, смисъл да изпълняваме това, което хората искат от нас. „Радиото трябва да каже!” е безспорно едно много добро пожелание и признание за работата ни. Ами тук трябва да приключим. Поглеждам към часовника и виждам, че ми остава време само да Ви пожелая един хубав съботен следобед.

Медиите и политиката

Фондация "Медийна демокрация" I 27.01.2011

Медиите и политиката

Библиографски данни:

Лозанов, Георги и Орлин Спасов (съст.) Медиите и политиката. София: Фондация “Медийна демокрация”, Фондация “Конрад Аденауер”, 2011.

ISBN 978-954-92318-3-0

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА

с ъ д ъ р ж а н и е

Уводни думи – Матиас Барнер

От съставителите – Георги Лозанов и Орлин Спасов

Георги Лозанов
Законът, този добър дядо на медиите

Тотка Монова
Предефиниране на социалните роли: медийни герои и сюжети на прехода

Ивайло Дичев
Фигуралният свят. Изместване и сгъстяване в медиите

Нели Огнянова
Политическата реклама в медиите

Калина Петкова
Българската телевизионна публичност: възходът на жълтата политика

Георги Савчев
Живот и смърт в българското радио: травми и политическа идентичност в етера

Елена Колева
Ангажираните пиксели: политическата визуалност във всекидневниците

Марина Кирова
Българската блогосфера: политическа (не)употреба

Ели Александрова
Метаморфози на гражданското общество и политиката: от Ганковото кафене до Facebook

Юлия Роне
Vbox7: политика домашно производство

Мая Цанева
Правителството и европейските въпроси в дискурса на интернет медиите: сравнителен анализ на официалните и независимите гледни точки

Гергана Куцева
Новите реалности: „медиатизиране” на политиката или „политизиране” на медийното съдържание

Николета Даскалова
Новинарската стойност на политическите субекти

Орлин Спасов
Медиите и политиката: залезът на четвъртата власт?

Приложение:
Агенция Маркет Линкс
Media Index: наблюдение на медиите

За авторите

Да си купиш приятели в медиите. Законно

в. Пари | 19.01.2011

Харчените от държавата пари за реклама стават все по-необходими на медиите на фона на свития пазар. Заедно със свежите пари обаче идва и опасността от политическа зависимост

Над 4 млн. лв. от еврофондовете са изхарчени за рекламни карета, спотове, видеоклипове и специализирани информационни рубрики през 2010 г., показват справките на министерствата, които отговарят за отделните европейски програми. Около 1.5 млн. лв. от общата сума са парите, свързани само със 7-те оперативни програми, а останалите около 2.87 млн. лв. са похарчени за популяризирането на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР). Като най-предпочитани медийни канали се открояват БНТ и bTV при телевизиите, "Дарик радио" и БНР при радиата и вестниците "Стандарт", "24 часа" и "Труд" при печатните издания. Наред с основните играчи обаче и редица национални и регионални медии са получили свежи рекламни постъпления,2 и то през година, когато кризата все още се усещаше сравнително силно на рекламния пазар.
Ефектът от евроинжекцията обаче не е само икономически, а и с лек политически привкус. Медиите, които са все по-зависими от рекламните си приходи в условията на криза и свит рекламен пазар, пряко или косвено стават по-благосклонни към рекламодателите си, за да може да ги запазят в бъдеще. В случая те стават угодни на държавни институции и техните министри и експерти.

Въпрос на подход

През изминалата година държавните ведомства по-скоро са избирали варианта да плащат за специализирани радио- или телевизионни рубрики, чрез които да популяризират дейността на дадена програма и по-рядко са давали парите за "класически" рекламни карета, радиоспотове и телевизионни клипове. От маркетингова гледна точка в този подход има логика. Вече минаха първите три години от старта на оперативните програми и програмата за селските райони, така че сега търсеният ефект не трябва да е "запознаване" на бенефициентите, а поддържане на добрата им информираност за новостите и специфичните изисквания по процедурите, по които може да кандидатстват.
в картина и звук
Обикновено радиорубриките са с продължителност от 5 до 15 минути, като предпочитаните радиа са "Дарик", БНР и "Фокус". Този вариант е избран от министерствата, отговарящи за програма "Човешки ресурси", "Околна среда", Програмата за развитие на селските райони, а скоро започват рубрики и за програмата "Регионално развитие".
Телевизионната реклама е в тройката – БНТ (включително и сателитния канал), bTV и Nova TV. Специализирани консултантски рубрики обаче към момента има само за ПРСР, и то само по БНТ и БНТ САТ. През миналата година рубриките по програмата обхващаха не само телевизионната тройка, но и каналите "Европа" и ТВ 7. Европейски пари отидоха и за разработването и излъчването на два рекламни видеоклипа – по програма "Околна среда" и по закъснялата информационна кампания за всички програми, финансирана със средства от програма "Техническа помощ".

Стандартно и нестандартно

През изминалата година стандартният подход с публикуване на рекламни карета във вестници са избрали само консултантите на Министерския съвет по информационния проект за 1.4 млн. лв., който се реализира за 3 месеца в края на годината, и Министерството на земеделието и храните (МЗХ), показва справката сред министерствата. По първия проект за реклама в български електронни и печатни издания и външна реклама са отишли близо 826 хил. лв., а от МЗХ са похарчили 1.88 млн. лв., от които 1.28 млн. лв. за реклама в национални ежедневници, а останалата част – в регионални. От Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ) информират, че за реклама към медиите, основно – публикуване на обяви във всекидневници, са похарчили 16 хил. лв. Доста по-нестандарен подход са положили от Министерството на околната среда и водите (МОСВ), които през миналата година са поръчали изработката и разпространението на Fame картички с 8 различни визии по време на кампанията "Виртуална вода". От МЗХ пък са похарчили 250 хил. лв. за производството и разпространението чрез в. "Стандарт" на CD с информация за програмата.
При вестниците, които са получили немалки рекламни приходи от евро-програмите, изпъкват "Стандарт", "24 часа" и "Труд". Спорадични реклами има и в други национални или регионални издания.

Как се избират медиите

Министерството, което отговаря за дадена европрограма, обявява обществена поръчка за избор на изпълнител, който да подготви и реализира кампанията й за реклама и публичност. Обикновено на критериите отговарят рекламни, PR или медия агенции. Освен организационната и творческата дейност по проекта те трябва да дадат професионален съвет на възложителя и към кои медии да бъде насочена рекламата, за да бъде тя максимално ефективна. От водещите компании в рекламните среди, до които се допитахме, обаче са категорични, че в 99% от случаите те са ограничени в предоставянето на професионални съвети, тъй като заданието на обществената поръчка включва и търсения рекламен микс. "Обикновено когато изпълняваме обществена поръчка, задължителните критерии за медия планиране са зададени – например "3 национални ежедневника с над 55 хил. бройки тираж на ден" или "три национални ефирни телевизии". Това поставя агенциите в тесни рамки, в които трябва да планират. Практически националните ефирни телевизии са точно 3 и решението за медия микса не е в агенцията, а в самото задание", коментира Десислава Тодорова-Олованова, управляващ директор на рекламна агенция "Реформа". От министерствата пък обясняват, че когато избират медиите, се съобразяват с критерии като тяхната целева аудитория, обхват, тиражи и разпространение и не на последно място – цени.

Маркетинговият канал на влиянието

И възложители, и изпълнители са категорични, че не може да има толериране на едни медии пред други, когато се избира къде да бъде дадена реклама. "Не смятам, че има медии, които получават приоритетно рекламни бюджети, но повтарящите се имена създават хлъзгава основа за различни тълкувания", коментира Иво Цеков, управляващ директор на медия агенция "Пиеро 97".
Коментарите стават още по-хлъзгави, когато говорим за това дали заради европарите за реклама медиите не стават по-зависими и по-положително настроени към рекламодателя. Особено в България. "Принципно има логика да се получават подобни ситуации. Моите наблюдения по проекта, който изпълнявахме, обаче са, че медиите по-скоро реагираха като независима власт", казва Емона Гешева, управляващ директор на "Актив Груп". Компанията бе част от консорциума, изпълнил поръчката за информационна кампания за оперативните програми. Според данните от последното проучване на агенция Market Links вестниците, които са получили най-много реклама от еврофондовете, са обърнали и най-много внимание на властта през 2010 г., при това с доста позитивно отношение.
"Не смятам, че медиите са станали по-зависими или са започнали да имат по-добро отношение към държавните институции заради парите от реклама от еврофондовете, които получават или може да получат. Рекламните и информационните дейности по европрогра-мите са задължителни и тези пари така или иначе ще дойдат до тях", коментира Мая Цанева, експерт към Фондация "Медийна демокрация".

(Без)спорните резултати

Дали бенефициентите спечелиха от цялото това активно рекламиране? Отговорът не е еднозначен, защото някой може и да е научил нещо, да е чул нещо и да е видял нещо. Със сигурност обаче и медиите, рекламните и PR компаниите спечелиха. Затова и през 2011 г. те ще се надяват на нови траншове от европарите за реклама. Сред печелившите може би са и самите държавни министерства, които благодарение на европарите са създали по-топли отношения с някои медии. Затова, а и защото парите са реклама, така или иначе трябва да се усвояват, през 2011 г. ще има нови обществени поръчки за милиони.

КОЙ КАК РАБОТИ: МЗХ Е НАЙ-АКТИВНИЯТ РЕКЛАМОДАТЕЛ

- Министерството на земеделието и храните е държавната институция, която разполага с най-голям бюджет за реклама и комуникация и съответно е похарчила най-много пари за целта. – Към електронните и хартиените издания са били насочени около 2.62 млн. лв., а отделно за производство, тиражиране и разпространение на CD за Програмата за развитие на селските райони са заделени 250 хил. лв.
- През миналата година активни рекламодатели са били и министерският съвет, министерството на околната среда и водите, както и министерството на труда и социалната политика.
- От министерството на финансите, което отговаря за програма "административен капацитет", казват, че не са заделяли средства за популяризиране и реклама през 2010 г. заради преместването на управлението на програмата, спецификата на процедурите и малкия им брой.
- Пестеливи на реклама се оказват и министерството на икономиката, енергетиката и туризма и министерството на регионалното развитие и благоустройството, които акцентират по-скоро на информационни събития.

Стр. 4, 5

Оригинална публикация

Премиерът най-споменаван в медиите

 
Премиерът Бойко Борисов е бил най-споменаваният политик в медиите през 2010 година.
Това сочат резултати от проучване на социологическа агенция "Маркет линкс", направено по поръчка на фондация "Медийна демокрация". Те бяха обявени вчера на годишната среща на фондацията.
Данните са за периода от началото на 2010-а досега. Регистрирани са 17 759 печатни материала в седем национални всекидневника, чиято тема е била властта и управляващите. От тях в 6625 е споменавано името на премиера Борисов. Веднага след него е заместникът му и вътрешен министър Цветан Цветанов с 2966 вестникарски материала. Следва вторият вицепремиер – Симеон Дянков, споменат 2562 пъти.
Текстовете, отнасящи се персонално до Бойко Борисов, са били положителни, отчитат още социолозите. Оценките със знак "плюс" са били четири пъти повече от тези със знак "минус".
На такава популярност не се радват президентът Георги Първанов и лидерът на БСП и бивш премиер Сергей Станишев. Според "Маркет линкс" и за двамата преобладават негативните оценки.
Гост на срещата вчера бе и парламентарната шефка Цецка Цачева. Тя се обяви "за" "критични стандарти", които да спазват и властта, и медиите.
 
Стр. 2

Media Index – наблюдение на медиите – годишен доклад, 2010

Фондация "Медийна демокрация" I 17.01.2011

Media Index – наблюдение на медиите – годишен доклад, 2010

НАБЛЮДЕНИЕ НА МЕДИИТЕ

ГРАФИЧЕН ДОКЛАД

Годишен доклад
Март-ноември 2010 г.

Маркет Линкс

Фондация "Медийна демокрация"

Оригинална публикация 

Какви са отношенията между политиката и властимащите

БНТ, Денят започва | 17.01.2011 | 18:58

Водещ: От тази тема към една също толкова важна тема – какви са отношенията между политиката и властимащите, какво се случва в медиите напоследък и свободни ли са те. Ето това са само част от въпросите, на които ще се опитаме да отговори и на които ще се опита да отговори годишната конференция „Медиите и политиката”, която ще се проведе днес. Нейни организация са Фондация Медийна демокрация и Медийната програма за Югоизточна Европа на Фондация Конрад Аденауер. Наши гости са председателят на СЕМ Георги Лозанов и социалният антрополог Ивайло Дичев. Добро утро и на двамата ви, здравейте. Сега, аз не знам, но вероятно дори самите организатори, подготвяйки тази конференция сигурно не са подозирали в какъв контекст ще попаднат днешните ви анализи и днешните ви разисквания. Изпитание ли е, г-н Лозанов, тази ситуация за медиите, имам предвид скандалите с подслушването от десетина дни, които ни заливат, заливат?
Георги Лозанов: Да, така е. Едва ли контекстът е могъл да бъде предвиден, макар че това е стара тема. Тя започна още със скандалите в МВР по времето на Румен Петков, ако помните и ескалираше в най-различни форми. Годишната конференция, тя мисля, че вече ни е трета, на Медийна демокрация. Аз пред бях свързан с фондацията, но откакто съм в Съвета за електронни медии естествено съм напуснал. Тя е в центъра на изследването са млади хора – студенти и докторанти основно. Но разбира се и експерти като нас с Ивайло Дичев, по-друго поколение, които също участваме със свои визии за това как се развиват тези доста драматични отношения. Предполагам, че днес на представянето на резултатите от изследването, от годишното изследване, тази тема актуална, този шлагер – за подслушването, тъжен ще влезе в дебатите, това е неизбежно. Аз самият мисля да говоря по този въпрос, независимо, че текстът, който съм написал в много по-широка рамка обхваща ситуацията.
Водещ: Какво смятате да кажете?
Георги Лозанов: Защото мисля, че е много голямо изпитание за медиите. Какво имам предвид? Подслушването е информация, която е събрана в нарушение на човешките права. Нямаме в това отношение, не бива да имаме съмнение. Вярно е, че има мотив, ако това е с цел разкриване на престъпление, тоест ако защитаваш човешките права и обществения интерес на някакво много по-високо ниво да си позволиш да събираш информация в нарушение на човешките права. Но тя трябва да се движи по един точно определен институционален коридор, чийто краен излаз е съдът и никъде другаде. Защото тя, какво да ви кажа, това е като охранявана зона – трябва да има сигнали. Отдолу има информация, която има друго качество, не качеството на публична, в едни демократичен свят събрана информация. Тя сега влиза, така да се каже, това е нещо като артериална и венозна кръв да се събере – влиза в традиционния медиен поток, традиционното медийно съдържание смесва се с него и границите става неизчислими. С това се проваля, така да кажа, качеството на цялата информационна среда. И тук сега, разбира се, вините е много трудно да бъдат, така, лесно, не бива лесно да бъдат посочвани виновници в тази ситуация. Но едно е сигурно, че ако отнякъде може да дойде изход, това е от самите медии. Аз смятам, че ние се налага, ние сме изправени пред необходимостта от въвеждане на още един стандарт, професионален, включително и новото – Етичния кодекс на медиите, доколкото въобще действа, надявам се, в който да се предвиди етичната добра практика, добрата практика при работа с такъв тип информация, за която при това се говори, че е подхвърлена. Когато в единия край на медийната среда се появи поредният материал, събран по пътя на подслушване, при това, когато не знаеш кой го е правил, пак когато не знаеш дали докрай дали това е автентичен или не…
Водещ: Ако искате, дайте направо да си дадем отговор, ако трябва да се разкритикуваме – подведохме ли се всички ние, медиите, разпространявайки и анализирайки тази непроверена информация или просто ние нямаме?
Георги Лозанов: Разбира се, че нямаше друг избор медията. Аз не мога да си представя, че ще има медия, която, ако това е част от обществения дебат, тя ще каже „Мен не ме интересува”. Но какво да кажа – винаги стандартите следват практиките. Въпросът е, че вече идва тази критическа точка, в която се налага преосмисляне на нивото на професионалните стандарти на тази работа. Докато до вчера това беше един, какво да кажа – инцидент ли, някакво екзотично събитие, подхвърлила се от някъде такава информация, сега започва да се банализира, да става всекидневие и по отношение на това всекидневие трябва да има някаква норма. Това, разбира се, въобще не отменя необходимостта политиците да отговарят съдържателно на това, което се съдържа в тази информация. Разбира се, след всичките скоби – по какъв начин тя може да бъде представяна, доколко и как да стига до аудиторията. Защото, вижте, свободата на словото, така … свободата на словото фактически е свързана със стандарти на реализацията на правото на информация на човека. Ако в основата на тази информация не стоят професионални стандарти, ако най-простият стандарт – тя не е проверена от два източника например, независими, които ние повтаряме като мантра във Факултета по журналистика, тя няма качеството да я наречем демократична информация, хайде така да кажа, в една медийна среда. Тоест налага се в това отношение да се мине към някаква осмислена и някаква практика. И аз се надявам, че нашата медийна среда, журналистическата колегия, дори аз сега говоря донякъде в институционално качество, не от тук трябва да дойдат, от институциите да дойде този, да се задвижи този процес, а от самите журналисти, когато те почувстват, че това започва да им тежи, да става професионално бреме.
Ивайло Дичев: Ако може, да. Малко по по-различен начин аз ще погледна на този въпрос, макар че съм съгласен, че трябва да има норми, етични. Първо, нали, сегашната ситуация в България, това правителство започна с тази тема. Помним г-н Цветанов, който изнесе абсолютно против всякакви норми, човешки дори в НС данни, някакви подслушани телефонни разговори, които се оказаха на лекари, които са невинни. Значи, тази среда, на скандалното надцакване с някакви компрометиращи неща, нали, от една страна това е много груба игра, нали, я започна това правителство. Второто нещо, което искам да кажа – тази, тук е една тенденция, която е глобална. Съвсем скоро ние правихме един дебат в друг състав – за „Уикилийкс” в Червената къща. „Уикилийкс” е съвсем същото нещо, само че този път в глобален мащаб. Абсолютно против нормите на старата журналистика започват да изтичат едни информации, които задвижват публичния дебат. Много от тях са фалшиви, много от тях са безсмислени и т.н., но това е новата реалност. Можем ли да я спрем? Аз не знам дали можем да я спрем. Вярно е, всякакви критики можем да кажем, че кака така анонимният гражданин ще отиде… Значи, трябва да свикнем с тази мисъл, че оттук-нататък нашата публичност минава в режим на непрекъснатите скандали. Досега, нали, гражданските действия бяха периодически се правеха, хората излизаха на площада, с името си, с лицето си и т.н. и искаха нещо в някакъв момент. Оттук-нататък това, този граждански натиск ще бъде непрекъснат. Непрекъснато ще има някакви течове и някакви скандали. Как ще се адаптираме към това…
Георги Лозанов: Аз затова казвам – трябва да започне някаква … на норми. Като случаят с Цветанов, разбира се, има симетрия, от едната страна реакции и от другата, но при Цветанов стоеше отзад човек, който е извършил това и понасяше последствията за това, че го е извършил.
Ивайло Дичев: Какви последствия понесе? Аз не виждам да си е подал оставката.
Георги Лозанов: Не, не. Това е въпрос. Но имаше политически дебат – как е възможно, ето и сега ние водим това и го адресираме към някого, докато онова пък е информация, която въобще отзад няма никой.
Водещ: Съвсем анонимно.
Георги Лозанов: Тоест трябва по някакъв начин да се класифицират случаите и от тази гледна точка да се направят стандарти. На мен също ми се струва, че банализирането на подслушването е много страшно. Аз имах повод да го кажа и в друго предаване на БНТ. Преди в моята, може би Ивайло казва, че това е глобален процес, знам ли, но до много скоро някой да подслушва някой и това да стане публично известно, беше абсолютен скандал, нещо много рядко, така да се каже почти невъзможно за ухото и мисълта на човека, включително и по време на комунизма. Нали, знаеше се, че се подслушва и така, но това се казваше шепнешком като нещо толкова невероятно и трайно, а сега става като втора информационна система, често пъти подменяща първата. Това ми се струва, независимо от това, че този процес може би, новите технологии и т.н. има някаква обща тенденция, това ми се струва, че трябва огромна съпротива срещу това, това трябва просто да спре.
Ивайло Дичев: Ама дайте да се върнем тук към началото, с което ти започна това, че медиите, или вие го казахте, че медиите не може да не го публикуват. Пуска се едно такова много интересно в кавички нещо – клюка, това е клюка всъщност, нали, и понеже сме в тази ситуация, в която всичките медии са на пазара и се борят за зрители, читатели и т.н., никой не може да пропусне тази информация. Това до скоро беше в жълтата сфера. Сега мина от жълтото в публичното.
Георги Лозанов: Понеже информацията не е само стока, а тя е и право, ние трябва във връзка с правото да се опитваме да въвеждаме стандарти и тя евентуално да ограничава пазарния…
Ивайло Дичев: Ето тук сме в тази тема, в която информацията стока, която не може, ако я пуснал единия на пазара, не може и другия да не я пусне. И това някак си трябва да се овладее.
Водещ: Добре, но все пак искам да ви попитам….
Водещ: Как обаче…
Водещ: Извинявай, само това, дали с етични норми, етични стандарти могат да бъдат достатъчен гарант?
Георги Лозанов: Не, не. Много слаб инструмент е, разбира се. Но знаете ли кое е гарантът – да започне рефлексия върху това, да се говори за това. Колкото и да се говори за това какво има в тези СРС-та, толкова да се говори и за това, може ли СРС-та и как минават през публичността. Значи, тази интензивност на дебата, тя във всички случаи ще започне да създава някаква форма на дисциплиниране на работата с подобна информация.
Ивайло Дичев: Вижте, има няколко аспекта тази скандална афера в момента. Първо, има един културен аспект. Да кажем, културният министър като каже, че бил мъжкар 100%. Това е нещо, което хора като на се дразнят дълбоко, но явно публиката много, много… После има политически разминавания. Единият казал, единият така вижда бъдещето, другият така. Но накрая има и някакви факти – да кажем, повече ли се подслушва сега или не, колко повече, колко повече пари се дават или пък повече ли контрабанда има или не. В момента, в който вие често давате право на отговор и слагате някакви различни гледни точки. Това е много хубав… Но освен това вие, като журналисти трябва в момента, в който единият каже едно, другият да каже другото, вие трябва да проверите с някакви… и след три минути или на следващия ден да ни кажете – нещата стоят така, видяхме фактите, еди какво си, това е истината. А ние започваме да говорим, да жонглираме с някакви факти, които си противоречат просто. Публичността не е въпрос на гледни точки, обратното е – трябва да има някакви твърди ориентири, които са факти. Аз мисля, че там някъде изпуснахме работата.
Георги Лозанов: Сега да кажем. Има най-малкото разлика между медиите. Сега цялата медийна среда по отношение на тази информация, събрана с подслушване общо взето функционира като жълта медия. Както през една жълта медия това общо взето безпроблемно минава и не е много важно как е събрана тази информация, каква е фактологичната й стойност, както каза Ивайло и т.н., така някак си през цялата медийна среда на този етап минават тези СРС или други форми на подслушване. Трябва да започне разликата. Значи, когато минавате през жълтата среда, както те тръгват от един жълт вестник. Нормално, той няма особено претенции и други. Той пуска и читателят знае – това е жълт вестник, там половината е истина, половината – не. Но когато влизаме нататък, вече към качествената медия там трябва да се задвижат поредица от механизми, да започнат да звънят звънци, да започнат да се търсят, да вървят паралелни разследвания, които да казват – това е така.
Водещ: Заговорихте за овладяване на ситуацията. Как обаче виждате случването на това овладяване на тази ситуация, в която вече наистина не можем да направим разлика между жълтото…
Ивайло Дичев: Това, което Георги каза, нали, разделянето на медиите на качествени и някакви такива, които така да се каже, подписват някакъв общ морален кодекс, и аз не знам, някаква алианс на такива медии, които имат просто по-сериозни претенции и другите, които просто продават тази стока. Сега, нали, пускаш някакъв работи, аз затова за „Уикилийкс” казах, пускаш някакви неща за Берлускони и за неговите любовни афери. Това всеки ден е в жълтата медия – в Италия и навсякъде другаде. В момента, в който обаче това стане някакъв публичен факт, в смисъл „Уикилийкс” го пусна като данна на разузнавателните служби на Америка, това става сериозна информация и започваме ние да обсъждаме ние сериозно. Това са две различни нива. Значи, в момента, в който някак си една група медии обявят себе си или заявят претенцията си да бъдат сериозни, те трябва да започнат да работят първо с фактите да бъдат проверяван, второ, повече общото да търсят, да търсят тенденциите, да търсят политиките, понятията. Отделният факт, това, че пикантното нещо, че някой казал това, а другият му отговорил иначе, това е …
Водещ: Остана ни малко време, но ще поразсъждавате ли все пак и върху темата – медиите като пощенски кутии? Г-н Лозанов.
Георги Лозанов: Да. Аз, в това има един много голям упрек, който аз не съм готов да стоваря върху българските медии, включително и сега в тази ситуация. Ето, както каза Ивайло, от „Уикилийкс” още започна. Нещо се сменя генерално в медийната среда. Ние впрочем ще говорим днес за това, за тази година, която се промени също много радикално нашата медийна среда. Нека да кажа само, че фактически завърши тази година отиването на големите стари играчи на прехода – … инвеститори. Отиде си Мърдок, отиде си …, отиде си сега ВАЦ. Това е подготовка на цялата среда за един съвсем нов тип правене на медии. Вярно, че това е сега все още само предчувствие, все още само разместване на играчите по високите пластове, на най-високите етажи на мениджмънта на медиите, но той идва, защото много скоро медийната среда ще е друга. И то в какъв смисъл ще е друга – старият пазар, модел на прехода, пазарът е равно на демокрация в медиите, ако ние успяваме пазар, значи ще сме свободни. Тук дойдоха едни играчи, които се справяха добре с пазара. Така или иначе с навлизането на новите технологии ще трябва да бъде ревизиран. В каква посока – това е дълъг разговор. Най-малкото моделът на големите политематични медии, каквато е да кажем, каквато е да кажем БНТ, ще остава привилегия само на обществените медии, другите ще стават все по-специализирани като комуникация. Ето ПРО.БГ беше последната, извинявам се, че казвам името на друга телевизия, която загуби собствената си …, се насочи към една специализирана програма. Тоест давам го само като един пример. Тоест тръгна на другаде цялата медийна среда. Тоест променя се в момента ситуацията изцяло. И затова, затова на мен не ми се иска толкова да упрекваме в момента медиите, защото те трябва да намерят включително и правенето на друг тип журналистика, която да е в конкуренция да кажем с блогърската журналистика, която да е в конкуренция с режима на свобода, съвсем различен, който е интернет.
Водещ: Ивайло Дичев, да чуем и вас за финал. 30 сек. Обобщение.
Ивайло Дичев: Аз ще кажа, че пазарът не може да реши този проблем. Тук трябва гражданското общество да се намеси, трябват регулация и голяма роля на телевизии като вашата, публични телевизии, публични медии изобщо, които да гарантират истината и някакви рамки не нещата.
Водещ: И само истината. Добре, благодаря ви за този анализ. Ивайло Дичев и Георги Лозанов бяха наши гости.